Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пеперудата (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Papillon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 70 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Анри Шариер. Пеперудата

Френска, първо издание

Редактор: Йордан Янев

Коректор: Елисавета Павлова

Технически редактор: Николай Зарков

Корицата е от френското издание на „Пеперудата“, Робер Лафон, Париж, 1972 г.

ИК „Сибия“, 1992 г.

ISBN 954-8028-18-2

История

  1. — Добавяне

Островът на гълъбите

Опитвах се да проследя войниците, за да разбера дали продължават да надзирават другите чак до входа на мравуняка и бях толкова погълнат от този малък свят, че бях абсолютно изненадан, когато един глас ми каза:

— Ако мръднеш, си мъртъв. Обърни се.

Стоях пред мъж по кафеникави къси панталони, гол от кръста нагоре, обут с ботуши от червена кожа. Беше среден на ръст, набит, изпечен от слънцето и съвсем плешив. Очите и носът му бяха покрити с татуирана в синьо маска. Точно в средата на челото му се мъдреше татуирана хлебарка.

— Въоръжен ли си?

— Не.

— Сам ли си?

— Не.

— Колко сте?

— Трима.

— Заведи ме при приятелите си.

— Не мога, защото единият от тях има пушка и не искам да те застреля, преди да е разбрал намеренията ти.

— А, ясно. Можеш да се движиш свободно, но говори тихо. Значи вие сте тримата симпатяги, дето са се чупили от болницата?

— Да.

— Кой е Папийон?

— Аз.

— Да знаеш, човече, твойто бягство направо обърна селото с главата надолу! Половината от освободените са арестувани в жандармерията — той отпусна пушката към земята и се приближи към мен с протегната ръка. — Аз съм Маскирания бретонец, чувал ли си за мен?

— Не, но виждам, че не си ловец на хора.

— Прав си, залагам тук капани, за да ловя хоко. Сега гледам, че ми е отмъкната една от птиците — някой тигър сигурно. Освен ако не сте били вие.

— Ние бяхме.

— Кафе искаш ли? — Той извади термос от раницата си и ми сипа малко кафе, после сипа и на себе си.

— Ела да видиш приятелите ми — му казах.

Той дойде и седна при нас. Посмя се незлобливо на номера, който му изиграх с пушката.

— Повярвах ти — каза, — още повече че нито един ловец на хора не пожела да тръгне да ви търси, защото всички мислеха, че сте гепили пушката.

Обясни ни, че е в Гвиана от двадесетина години и от пет години вече е свободен. Бил на четиридесет и пет. Възможността да се върне във Франция не го интересувала заради глупавата маска, която на времето си татуирал. Обожавал храсталака и там си изкарвал прехраната — от змийски и тигрови кожи, а най-вече от лов на хоко — птицата, която току-що бяхме изяли. Продавал живите хоко по двеста — двеста и петдесет франка едната. Предложих му да му платим за загубата, но той възмутено отказа. Ето какво ни разправи:

— Тази птица е див петел, който се въди из храсталака. Тук естествено той никога не е виждал нито кокошка, нито петел, нито човек. Хващам, значи, един от тях, занасям го в селото и го продавам на някой пилчар — те много ги търсят. Така. Без да му режеш крилата, без изобщо да правиш каквото и да било, ти го слагаш вечерта в кокошарника и когато на заранта отвориш вратата, го виждаш курдисан отпред, като че ли брои пилетата на излизане. Тръгва след тях и както си кълве точно като останалите, гледа с четири очи във всички посоки, нагоре, надолу в храстите наоколо. Никое овчарско куче не може да се сравни с него. Вечерта сам застава на вратата и дявол знае как разбира, че липсват едно-две пилета, разбира го и тръгва да ги търси. И независимо дали са кокошки или петли, ги прибира с бой, за да се научат по кое време трябва да са си вкъщи. Убива плъхове, змии, мишки, паяци и гъсеници и в момента, в който в небето се появи граблива птица, бие тревога и кара останалите да се изпокрият в тревите, а той самият се приготвя за бой. И никога нито за момент не напуска кокошарника.

Ето такава беше тази изключителна птица, която ние изядохме като най-обикновен петел.

Маскирания бретонец ни каза, че Исус, Дебелака и още тридесетина освободени са в затвора на жандармерията в Сен Лоран, където ги държали, за да проверят дали някой от тях няма да бъде разпознат, че се е мотаел около сградата, от която избягахме. Арабина го тикнали в карцера. И то в изолатора, защото го обвинили в съучастничество. Двата удара, с които го повалихме, не му били оставили никакви рани, а двамата копои имали само леки цицини.

— Мен въобще не ме закачаха, защото всеки знае, че аз с подготовка на бягства не се занимавам.

Каза ни още, че Исус бил голям мръсник. Споменах му за лодката и той поиска да я види. Щом я зърна, извика:

— Ама той ви е изпращал на смърт, този мерзавец! Тая пирога няма да издържи повече от час в морето. Щом тръгне да се спуска от първата по-силна вълна, ще се разцепи на две. В никакъв случай не тръгвайте с нея — ще си бъде чисто самоубийство.

— Какво да правим тогава?

— Имаш ли мангизи?

— Да.

— Ще ти кажа какво да правиш и даже нещо повече — ще ти помогна, защото го заслужаваш. Не искам да ми плащаш, искам само да успееш — ти и твоите приятели. За нищо на света не бива да се доближаваш до селото. За да намерите свястна лодка, ще идете на Острова на гълъбите. Там живеят около двеста души, болни от проказа. Нямат надзиратели и въобще здравите хора не стъпват на този остров — дори и лекарите. Всеки ден в осем часа им докарват с лодки провизии, достатъчни точно за двадесет и четири часа. Болничният санитар оставя сандък с лекарства на други двама прокажени болногледачи и оттам нататък те лекуват останалите. Никой — нито тъмничар, нито ловец на хора, нито свещеник, никой не слиза на острова. Прокажените живеят в мънички колиби, които сами са си построили. Имат едно общо помещение, където се събират. Отглеждат кокошки и патици и разнообразяват с тях дневните си дажби. По закон нямат право да продават извън острова каквото и да било и затова въртят незаконна търговия със Сен Лоран, Сен Жан и китайците от Албина в Холандска Гвиана. Всички те са опасни убийци. Рядко се нападат помежду си, но вършат много престъпления, когато се измъкнат нелегално от острова. След набезите си се връщат обратно, за да се покрият на сигурно място. За тези екскурзии използват няколко откраднати от съседното село лодки. Най-тежкото нарушение там е да притежаваш лодка. Копоите стрелят по всяка, която влиза или излиза от Острова на гълъбите. Затова прокажените потопяват лодките си, като ги натоварват с камъни. Щом им потрябва някоя, се гмуркат, изваждат камъните и тя сама се издига на повърхността. На острова са се събрали от кол и въже — има представители на всички раси и всички области от Франция. Та така — твоята пирога може да ти послужи само за да поплаваш по Марони, и при това ако не я претоварваш! За да излезеш в открито море, трябва да си намериш нещо друго и най-добре е да го потърсиш на Острова на гълъбите.

— Как по-точно да стане това?

— Виж сега. Аз ще дойда с теб по реката чак до мястото, откъдето се вижда островът. Ти сам няма да го намериш, може да се объркаш. Той е на петдесетина километра от Сен Лоран и на около сто и петдесет километра от устието, така че трябва да се върнем назад. Ще вържем моята пирога за твоята, аз ще те оставя колкото е възможно по-близо, после ще отплавам и оттам нататък ти ще трябва да се справяш сам.

— Защо не дойдеш на острова заедно с нас?

— Божичко! — рече Бретонеца. — Веднъж само слязох на мостика, където по принцип спира лодката на администрацията. Беше посред бял ден и това, което видях тогава, ми стига. Прощавай, Папи, но никога няма да стъпя на този остров. Пък и, от друга страна, няма да мога да превъзмогна отвращението си от това, че стоя до тях, че приказваме и преговаряме. Така че повече ще ти навредя, отколкото да ти помогна.

— Кога тръгваме?

— На свечеряване.

— Сега колко е часът, Бретонецо?

— Три.

— Добре, тогава ще легна да поспя малко.

— Не, ще трябва да натовариш и подредиш пирогата.

— Не, няма нужда — ще тръгна с празна лодка и после ще се върна да взема Клузио, който през това време ще седи тук да пази провизиите.

— Невъзможно! Никога не би могъл да намериш мястото, дори и посред бял ден. А през деня ти и без това не бива да се мотаеш по реката. Ловът за вас не е прекратен. Реката все още е много опасно място.

Дойде вечерта. Той отиде да докара своята пирога, която закачихме за нашата. Клузио се настани до Бретонеца, който пое лоста на кормилото, Матюрет застана по средата, а аз — отпред. Измъкнахме се трудно от залива и в момента, когато излязохме в реката, нощта започна да се спуска. Огромното червеникавокафяво слънце възпламени хоризонта откъм морето. Хилядите огньове от огромния фойерверк се надпреварваха — все по-наситени, от червени по-червени, от жълти по-жълти, един от друг по-разноцветни там, където различните оттенъци се смесваха. На двадесет километра пред нас ясно се виждаше устието на величествената река, която се вливаше в морето, блестейки със сребристорозовите си пайети.

Бретонеца каза:

— Това е краят на отлива. След час ще почувстваме прилива и ще го използваме, за да се изкачим по Марони, и без много усилия, тласкани от него, бързо ще стигнем до острова.

Изведнъж нощта ни покри.

— Напред — каза Бретонеца. — Греби силно, за да доплуваме до средата на реката. Не пушете.

Веслата се потопиха във водата и ние се плъзнахме бързо напреко на течението — прас, прас, прас. Двамата с Бретонеца поддържахме добър ритъм и синхрон с греблата. Матюрет също правеше, каквото можеше. Колкото повече напредвахме към средата на реката, толкова по-силно чувствахме как ни тласка приливът. Плъзгахме се бързо, на всеки половин час усещахме разликата. Приливът набираше сили и ни влечеше все по-бързо. След шест часа бяхме вече доста близо до острова и тръгнахме право към него — голямо петно почти в средата на реката, малко повече в дясната й страна. Там е, прошепна Бретонеца. Нощта не беше чак толкова тъмна, но не бяхме успели да го забележим по-рано заради мъглата, която пълзеше по водата. Доближихме се. Когато вече можехме да различим по-ясно очертанията на скалите, Бретонеца се качи на своята си пирога, отвърза я бързо от нашата и просто каза тихо: „Късмет, момчета!“

— Благодарим ти.

— Няма за какво.

Лишена от управлението на Бретонеца, лодката беше изтласкана напреко право на острова. Опитах се да я върна в правилното положение, като я извъртя, но не успях и, тласкани от течението, се забихме в растителността, която висеше над водата. Въпреки че се опитвах да намаля скоростта с веслото си, се блъснахме толкова силно, че ако вместо на клони и листак бяхме попаднали на скала, щяхме да се разбием и да изгубим всичко — провизии, материали, всичко. Матюрет скочи във водата и изтегли лодката и така се приплъзнахме под един огромен облак от растения. Матюрет продължи да тегли и накрая я завързахме. Изпихме по глътка ром и аз се качих на брега, като оставих двамата си другари в лодката.

Тръгнах с компас в ръка, като счупих няколко клона и вързах тук-таме парчета от брашнените чували, които предварително си бях приготвил. Видях светлинка и внезапно различих гласове и три колиби. Приближих се и понеже не знаех как да заявя присъствието си, реших да ги оставя те да ме открият. Запалих цигара. В момента, в който светна огънчето, върху мен се спусна, лаейки, малко куче. Започна да скача около краката ми, като се опитваше да ме ухапе. „Ох, дано то поне не е прокажено — си помислих. — Кретен, кучетата не ловят проказа.“

— Кой идва? Кой е там? Ти ли си, Марсел?

— Беглец съм.

— Какво търсиш тук? Да ни ограбиш ли си дошъл? Да не мислиш, че сме богаташи?

— Не, имам нужда от помощ.

— Гратис, или ще си плащаш?

— Затваряй си плювалника, Кукумявко!

Четири сенки се измъкнаха от колибата.

— Приближи се внимателно, приятел. Хващам се на бас, че ти си човекът с пушката. Ако я носиш, остави я на земята — тук нищо не те заплашва.

— Да, аз съм, но пушката не е в мен.

Приближих се, стигнах съвсем близо до тях, но беше тъмно и не можах да различа чертите им. Като последен глупак им протегнах ръка, но никой не я пое. Твърде късно осъзнах, че това е жест, който не бива да се прави тук — те не искаха да ме заразят.

— Да влезем в колибата — каза Кукумявката.

Сламената хижа беше осветена от едно кандило, което стоеше на масата.

— Сядай.

Седнах на един сламен стол без облегалка. Кукумявката запали още три кандила и сложи едното точно пред мен. Пушекът от фитила на лампите, пълни с кокосово масло, вонеше отвратително. Аз седях, а те петимата останаха прави и не можех да различа лицата им. Моето беше на равнището на лампата, изцяло осветено — явно те това искаха. Гласът, който каза на Кукумявката да си затваря плювалника, рече:

— Ей, Змиорка, върви да питаш в общото помещение дали искат да им го заведем там. Бързо ни кажи да или не и най-вече какво мисли Вси светии. Приятелче, тук с нищо не можем да те почерпим, освен ако не ти се ядат яйца. — И сложи пред мен един плетен панер, пълен догоре с яйца.

— Не, благодаря.

Единият от тях седна от дясната ми страна съвсем близо до мен и тогава за първи път в живота си видях лицето на прокажен. Беше ужасяващо и аз направих голямо усилие, за да не се отвърна или да не изразя усещането си. Носът му беше напълно прояден — нямаше нито плът, нито кост, а направо дупка в средата на лицето. Казвам ви — даже не две, а една дупка, голяма колкото монета от два франка. Долната устна от дясната му страна също беше разядена и оставяше на показ три зъба без венци — дълги и жълти. Виждаше се как подпират оголената кост на горната челюст. Имаше само едно ухо. Той сложи на масата бинтованата си ръка. Дясната. С двата пръста, които му бяха останали на лявата, крепеше дълга дебела пура със зеленикав цвят. Сигурно си я бе свил сам от листа на полуузрял тютюн. Имаше клепач само на лявото око — над дясното се виждаше единствено дълбока рана, която пресичаше челото и се скриваше в гъстите сиви коси.

— Ще ти помогнем, момче. Не бива да оставаш тук толкова дълго, че ще заприличаш на мен. Никога не бих ти го пожелал — каза той прегракнало.

— Благодаря.

— Викат ми Безстрашния Жан. От Париж съм. Когато пристигнах в каторгата, бях по-хубав, по-здрав и по-силен от тебе. Ето какво остана от мен за десет години.

— Не те ли лекуват?

— А, лекуват ме. Откак започнаха да ми бият инжекции, съм по-добре. Виж — той обърна глава и ми показа лявата си страна. — От тази страна вече започна да съхне.

Обзе ме силно чувство на състрадание и за да изразя другарските си чувства, понечих да докосна лявата му буза. Той отскочи назад и каза:

— Благодаря ти за желанието да ме докоснеш, но никога не се допирай до прокажен, недей да ядеш или пиеш от паницата му.

До този момент не бях видял лицето на никого от останалите болни — този беше единственият, който има смелостта да понесе погледа ми.

— Къде е онзи тип? — На прага стоеше сянката на дребен човек, съвсем малко по-висок от джудже. — Вси светии и останалите искат да го видят. Доведете го.

Безстрашния Жан се изправи и ми каза:

— Последвай ме.

Всички излязохме в тъмното — четирима или петима отпред, после ние с Безстрашния Жан и останалите — след нас. След три минути стигнахме до нещо като площадка, слабо осветена от луната. Това беше платото на острова. По средата стоеше къща. От двата й прозореца се процеждаше светлина. Пред вратата й ни очакваха двадесетина души и ние тръгнахме към тях. Щом стигнахме до вратата, те се отдръпнаха, за да ни направят място да минем. Влязохме в правоъгълно помещение, приблизително десет на четири метра, с нещо като камина, заобиколено от четири огромни камъка с еднаква големина, в която горяха дърва. Стаята се осветяваше от две големи газени лампи. Мъж на неопределена възраст с много бяло лице и черни очи седеше на табуретка. На пейката зад него се бяха разположили пет-шест души. Онзи каза:

— Аз съм корсиканецът Вси светии, а ти трябва да си Папийон.

— Така е.

— В каторгата новините се движат бързо — едновременно с действията ти. Къде тури пушката?

— Хвърлих я в реката.

— На кое място?

— Срещу оградата на болницата — точно там, където я прескочихме.

— Значи е възможно да се намери?

— Мисля, че да, защото там не е много дълбоко.

— Откъде знаеш?

— Бяхме принудени да нагазим във водата, за да пренесем ранения ми приятел до лодката.

— На него какво му е?

— Счупи си крака.

— Ти какво направи за него?

— Накърших клони и оплетох нещо като клетка около крака му.

— Боли ли го?

— Да.

— Къде е сега?

— Остана в пирогата.

— Казваш, че си дошъл тук, за да търсиш помощ. С какво искаш да ти помогнем?

— С лодка.

— Искаш да ти дадем лодка?

— Да, имам пари, за да си платя.

— Добре, ще ти продам моята — много е добра и е съвсем нова. Откраднах я миналата седмица от Албина. Не лодка, ами лайнер. Липсва й само кил. За два часа можем да ти го сложим. Иначе всичко й е наред — кормило с лост, четириметрова мачта от желязно дърво и чисто ново платно от лен. Колко ще дадеш?

— Ти определи цената — аз не знам каква стойност имат нещата тук.

— Три хиляди франка, ако можеш да платиш в брой, ако не — върни се утре през нощта и извади пушката. В замяна ще ти дам лодката.

— Не, предпочитам да си платя.

— Добре, значи — пазарлъкът е приключен. Хей, Бълха, донеси кафе.

Бълхата се оказа онова почти джудже, което дойде да ме извика. Той отиде до полицата над огнището, взе едно блестящо от чистота канче, сипа в него кафе от някаква бутилка и го сложи да се топли. След малко дръпна канчето от огъня, разпредели съдържанието му в няколко съда, оставени до камъните, и Вси светии ги раздаде на хората зад себе си. Бълхата ми протегна канчето и каза:

— Пий спокойно — това канче е само за посетители. Никой от болните не го пипа.

Поех канчето, отпих и го подпрях на коляното си. В този момент забелязах, че на него виси залепен един пръст. Докато схвана какво става, Бълхата рече:

— Я, загубил съм си още един пръст! Къде ли, майка му стара, се е дянал?

— Тук е — казах аз и му посочих канчето. Той го отлепи, хвърли го в огъня и ми го върна.

— Пий си спокойно — вика, — моята проказа е суха. Аз само се разпадам на парчета, без да изгнивам. Не съм заразен.

В този момент до носа ми достигна миризма на печено месо. Това трябва да е пръстът — помислих си аз.

— Ще се наложи да прекараш тук целия ден, за да изчакаш вечерния отлив — каза Вси светии. — Трябва да идеш да предупредиш приятелите си. Прибери ранения в някоя колиба, извадете всичко, което имате в кануто, и го потопете. Ние тук не можем да ти помогнем — ясно ти е защо, нали?

Върнах се бързо при моите хора, хванахме Клузио и го пренесохме до колибата. Един час по-късно всичко беше извадено и товарът от пирогата — грижливо подреден. Бълхата помоли да му я подарим заедно с едно гребло и отиде да я потапя на някакво място, което само той си знаеше. Нощта мина бързо. Лежахме и тримата в колибата върху чисто новите одеяла, изпратени ни от Вси светии. Донесоха ни ги опаковани в дебела амбалажна хартия. Изтегнат на тази постеля, разказах подробно на Клузио и Матюрет за всичко, което ми се беше случило на острова, и за сключения с Вси светни договор. Без да размисли, Клузио изтърси една глупост:

— Значи дотук бягството ни струва шест хиляди и петстотин франка. Аз ще ти дам половината от тази сума, Папийон — трите хиляди франка, с които разполагам.

— Не сме се събрали тук, за да правим бакалски сметки. Докато имам мангизи, ще плащам. После ще видим.

Никой от прокажените не припари до колибата. Когато се съмна, Вси светии пристигна:

— Добро утро. Можете спокойно да излизате. Никой няма да ви безпокои. Горе на хълма на една палма се е качил наш човек, който ще следи за лодките на копоите по реката. Докато се вее бял парцал, значи всичко е наред. Ако се появи нещо, той ще слезе да ни предупреди. Когато огладнеете, съберете си плодове от папая.

— Вси светии, а килът? — попитах аз.

— Ще изкъртите дъски от вратата на лазарета. Тя е от яко тежко дърво. Две дъски ще ви стигнат за кила. Тази нощ извадихме лодката на брега. Ела да я видиш.

Отидохме. Оказа се прекрасна лодка, дълга пет метра, чистак нова, с две скамейки, едната от които беше пробита, за да минава през нея мачтата. Беше тежка и ние с Матюрет бая се озорихме, докато я обърнем. Платното и въжетата също бяха съвсем нови. От двете страни имаше халки, на които да закачаме товара — като бъчвата с вода например. Хванахме се на работа. По обяд килът, който изтъняваше отзад напред, беше здраво захванат с дълги болтове и с четирите винта, които имах в себе си.

Наредени в кръг около нас, прокажените мълчаливо наблюдаваха как работим. Вси светии ни обясняваше кое как трябва да се направи и ние изпълнявахме. Вси светии нямаше рани по лицето и изглеждаше като нормален човек — но когато заговореше, си проличаваше, че движи само едната половина на лицето си — лявата. Самият той ми обърна внимание на това и ми каза, че има суха проказа. Торсът и дясната му ръка бяха парализирани и той очакваше всеки момент да се парализира и десният му крак. Дясното му око беше втренчено в една точка като стъклено — той виждаше с него, но не можеше да го движи. Не искам да споменавам истинското име на никой от прокажените. Може би тези, които са ги познавали и обичали, така и не са научили по какъв ужасяващ начин са се разложили живи.

Докато работех, си говорех с Вси светии. Никой друг не продума. Освен веднъж — посегнах към пантите, които те бяха откъртили от някаква болнична мебел, за да захвана по-здраво кила, и един от тях ми каза:

— Чакай, не ги вземай! Остави ги там. Порязах се, като ги откъртвах тази сутрин, и въпреки че ги избърсах, е останала кръв.

Друг прокажен ги заля с ром и ги запали, после повтори операцията:

— Сега — каза той — можеш да ги ползваш.

Докато работех, Вси светии каза на един прокажен:

— Ти на няколко пъти си бягал, обясни на Папийон какво да прави, защото и тримата са новаци.

Онзи веднага подхвана:

— Следобед в три започва отливът. Около шест часа, когато нощта се спусне, вече ще има много силно течение, което за около три часа ще те отнесе приблизително на сто километра в посока на устието. Когато дойде време да спреш, ще бъде вече девет. Ще завържеш лодката за някое дърво на брега и ще изчакаш шест часа да мине приливът — което значи до три сутринта. Не тръгвай веднага, защото по това време течението към морето още не е достатъчно силно. Ще се спуснеш до средата на реката в четири и половина. Ще имаш час и половина преди изгрева, за да изминеш петдесет километра. От този час и половина зависи всичко. В шест часа, в момента, в който слънцето изгрее, ти трябва да излезеш в морето. Тогава копоите, дори и да те видят, няма да могат да тръгнат да те преследват, защото ще успеят да стигнат до устието точно когато започне да се надига приливът. Целият ти живот виси на този километър преднина, който трябва на всяка цена да имаш, когато те забележат. Тук виждам само едно платно. Ти какво носеше в пирогата?

— Платно и кливер.

— Тази лодка е тежка, нужни са й два кливера — единият опнат от върха до долната част на мачтата, другият — издут най-отпред, за да повдига носа й. На излизане от реката трябва да опънеш всички платна и да се врежеш направо във вълните — при устието морето винаги е бурно. Накарай приятелите си да легнат на дъното, за да стабилизират лодката, а ти дръж здраво лоста на кормилото. Не връзвай въжето за краката си — прекарай го през някоя от халките и го дръж омотано само веднъж около китката си. Ако се случи вятърът и някоя голяма вълна да се опитат да те преобърнат, пусни всичко и лодката сама ще се изправи. Дори да стане така, не спирай, остави платното да си плющи свободно на вятъра и продължавай с пълен напред само с двата кливера. Чак когато стигнеш в открито море, ще можеш да оправиш платното, да го вдигнеш отново и едва тогава да поемеш пак. Знаеш ли пътя?

— Не. Зная само, че Венецуела и Колумбия са на северозапад.

— Така е, но внимавай течението да не те отнесе към брега. Холандска Гвиана, която е отсреща, връща бегълците на френските власти, Британска Гвиана също. Тринидад няма да те върне, но ще те принуди да напуснеш територията му в рамките на две седмици. Венецуела също ще те върне, но след като те използва една-две години да работиш в строителството на пътища.

Бях се превърнал цял в слух. Той каза, че от време на време прави подобни пътешествия, но тъй като е прокажен, отвсякъде го връщат. Призна, че никога не е стигал по-далеч от Джорджтаун в Британска Гвиана. Проказата му личеше по това, че беше изгубил всички пръсти на краката си. Ходеше бос. Вси светии ме накара да повторя току-що чутите съвети и аз го направих без грешка. Жан Безстрашния попита:

— Колко време трябва да държиш курс към открито море?

— Три дни в посока север, североизток. Като се вземе предвид течението, това означава право на север. На четвъртия ден ще се завъртя на северозапад, което ще ме отведе право на запад.

— Браво — каза прокаженият. — Последния ден плавах на североизток само за два дни и накрая се натресох на Британска Гвиана. Ако държиш курса три дни, ще заобиколиш Тринидад и Барбадос откъм северната им страна, ще подминеш, без да усетиш, Венецуела и ще попаднеш в Кюрасао или Колумбия.

— Вси светии, за колко продаде лодката? — попита Жан Безстрашния.

— Три хилядарки. Много ли ти се струва?

— Не, нямам това предвид. Питам просто, за да знам. Можеш ли да платиш, Папийон?

— Да.

— Ще ти останат ли някакви пари?

— Не, това е всичко, с което разполагаме — три хиляди франка. Носи ги моят приятел Клузио.

— Вси светии, ще ти дам пистолета си. Искам да помогна на тези момчета. За колко ще го вземеш?

— За хиляда — рече Вси светии. — Аз също искам да им помогна.

— Благодарим ви за всичко — рече Матюрет, като погледна Жан Безстрашния право в лицето.

— Благодаря — каза и Клузио.

В този момент аз се засрамих, че съм излъгал и рекох:

— Не, не можем да приемем подобен подарък от тебе, няма причини да ни даваш каквото и да било.

Той ме погледна и каза:

— Напротив, има причина. Три хиляди франка са много пари и въпреки това, при такава цена Вси светии губи най-малко две хиляди от сделката, понеже лодката, която ви дава, е дяволски добра. Защо при това положение да не направя и аз нещо за вас.

И тогава се случи нещо невероятно: Кукумявката сложи шапката си на земята и прокажените започнаха да хвърлят в нея банкноти и монети. Отвсякъде заизлизаха прокажени и всеки от тях даваше по нещо. Аз потъвах в земята от срам. Само че вече беше късно да призная, че всъщност имаме още пари! Какво да правя, Господи! Пред проявата на такова благородство аз постъпвах като подлец.

— Умолявам ви, не правете подобна жертва!

Един черен като въглен и напълно обезобразен негър с две чуканчета, без нито един пръст вместо ръце, ми каза:

— На нас тези пари не ни служат за прехрана. Вземи ги, без да се притесняваш. Използваме ги само за хазарт или плащаме с тях на прокажените курви, които понякога идват от Албина. — Тези думи облекчиха съвестта ми и ме възпряха да си призная, че имам пари в себе си.

Прокажените бяха сварили двеста яйца. Донесоха ги в сандък с червен кръст на него. Беше сандъкът, получен тази сутрин с дневната дажба лекарства. Донесоха също две живи костенурки от по тридесетина кила едната и внимателно ги сложиха на гърбовете им, листа от тютюн и две стъкла с кибритени клечки и драскала, торба с най-малко петдесет килограма ориз, два чувала дървени въглища, примуса от лазарета и дамаджанка с дестилирано масло. Всички тези толкова нещастни хора се чувстваха съпричастни към нашия случай и искаха да допринесат за успеха ни. Човек би казал, че става дума за тяхното бягство. Изтеглихме лодката близо до мястото, където спряхме на идване. Преброиха парите в шапката — осемстотин и десет франка. На Вси светии трябваше да дам само две хиляди. Клузио ми даде своя патрон. Отворих го пред всички — съдържаше една банкнота от хиляда франка и четири по петстотин. Връчих на Вси светии хиляда и петстотин от тях, той ми върна триста и каза:

— На, вземи револвера. Подарявам ти го. Играете на живот и смърт, не бива да се провалите в последния момент поради липсата на оръжие. Надявам се, че няма да ти се наложи да го използваш.

Просто не знаех как да му се отблагодаря — на него и на всички останали. Санитарят беше приготвил малка кутия с памук, спирт, аспирин, бинтове, йод, чифт ножици и пластири. Един от прокажените донесе тънки, добре рендосани дъсчици и два чисто нови антисептични бинта — така както си бяха в опаковките. Беше ги приготвил, за да сменяме превръзката на Клузио.

Към пет заваля. Жан Безстрашния отбеляза:

— Шансовете ви се увеличават. Вече не рискувате да ви забележат, можете да тръгнете веднага и така ще спечелите половин час. Ще стигнете по-близо до устието и когато тръгнете в четири и половина, ще ви остава да изминете по-кратък път.

— А как ще знаем колко е часът? — попитах.

— Ще отгатваш по това дали нивото на реката се качва или слиза.

Спуснахме лодката в реката. Тя беше съвсем различна от пирогата. Издигаше се поне четиридесет сантиметра над водата, при това натоварена с всички провизии и нас тримата отгоре. Мачтата, омотана в платното, стоеше наведена, тъй като трябваше да я изправим едва когато излезем в морето. Нагласихме кормилото и подпряхме лоста да не мърда, след което постлахме изплетеното от лиани чердже, на което да седна аз. Използвахме одеялата, за да нагласим едно удобно гнезденце в дъното на лодката за Клузио. Той не пожела да се смени превръзката. Легна в краката ми между мен и бъчонката с вода. Матюрет също се сви на дъното, но отпред. Веднага усетих чувство за сигурност, каквото в нито един момент не бях изпитвал в пирогата.

Продължаваше да вали, аз трябваше да се спусна към средата на реката, като се придържам по-скоро в лявата половина, откъм холандската страна. Жан Безстрашния извика:

— Сбогом, тръгвайте бързо!

— Наслука! — пожела Вси светии и силно оттласна с крак лодката.

— Благодарим ти, Вси светии, благодарим ти, Жан, хиляди пъти благодаря на всички! — И ние се понесохме бързо, влачени от започналия преди два и половина часа отлив, който образуваше невероятно силно течение.

Все още валеше и не можехме да видим нищо на десет метра пред себе си. Тъй като по-надолу имаше две малки островчета, Матюрет се наведе и втренчи поглед напред, за да не би да се блъснем в техните скали. Нощта се спусна. Едно голямо дърво, което плуваше по реката заедно с нас, но, слава Богу, с по-малка скорост, в един момент ни препречи пътя с клоните си. Бързо се откопчихме от него и продължихме да летим надолу с най-малко тридесет километра в час. Пушехме и пиехме ром. Странно — никой от нас не споменаваше ужасните рани, които видяхме у прокажените. Единствената тема на разговора ни беше тяхната доброта, щедростта им, честността им. Какъв късмет имахме да срещнем Маскирания бретонец, който ни доведе до Острова на гълъбите. Дъждът се усилваше, аз бях прогизнал до кости, но вълнените ватенки бяха толкова хубави, че дори и мокри, продължаваха да ни топлят. Не ни беше студено. Само ръката ми, която държеше лоста, се схвана под дъжда.

— В момента се движим с повече от четиридесет километра в час — отбеляза Матюрет. — Преди колко време според тебе тръгнахме?

— Сега ще ти кажа — рече Клузио. — Чакай малко — преди три часа и петнадесет минути.

— Ти да не си откачил, бе. Откъде знаеш?

— Откак тръгнахме, отброявам по триста секунди и ги отбелязвам, като откъсвам по парче картон. Имам тридесет и девет парчета. По пет минути на всяко — това прави три часа и четвърт, откак се спускаме по реката. Ако не съм сбъркал, след петнадесет-двадесет минути вече няма да се спускаме, а ще започнем да се връщаме обратно, откъдето дойдохме.

Завъртях лоста надясно, за да прекося реката и да се приближа към склоновете на Холандска Гвиана. Преди да успеем да се блъснем о брега, течението замря между прилива и отлива. Продължаваше да вали. Вече нито пушехме, нито разговаряхме, а само шепнехме: „Хвани веслото и греби.“ Аз самият също гребях, държейки лоста затиснат под дясното си бедро. Леко докоснахме земята, изтеглихме се за клоните и се скрихме под тях. Потънахме в тъмнината под навеса от растителност. Реката беше сива, покрита с мъгла. Ако човек не държеше сметка за прилива и отлива, щеше да му е невъзможно да определи накъде е морето и накъде реката.