Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nights in Rodanthe, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 52 гласа)
Разпознаване и корекция
filthy (2010 г.)
Сканиране
helyg (2010)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)

Източник: http://fanagoria-bg.net

 

Издание:

Никълъс Спаркс. Нощи в Роданте

Американска

Превод: Весела Прошкова

Редактор: Димитър Риков

Художествено оформление ни корица: Димитър Стоянов — Димо

Издателство ЕРА, София, 2007 г.

Печат: Експреспринт ООД

ISBN: 978-954-9395-63-1


1

През една топла ноемврийска утрин на хиляда деветстотин деветдесет и девета година Адриана Уилис се върна в „Странноприемницата“ и като я зърна, си помисли, че двуетажната постройка изобщо не се е променила, сякаш не е била изложена на слънцето, пясъка и мъглите, просмукани със солта на океана. Верандата бе наскоро боядисана, правоъгълните прозорци с бели завеси, притиснати между блестящи черни кепенци, се открояваха като клавиши на пиано. Кедровата облицовка беше сивкава като мръсен сняг. От двете страни на постройката високи изсъхнали треви кимаха за поздрав, наблизо се издигаше заоблена дюна, която незабележимо се променяше ден след ден поради неспирното разместване на песъчинките.

Слънцето си играеше на криеница с облаците, въздухът блестеше, като че ли късчета светлина бяха застинали в маранята, и за миг Адриана се почувства, сякаш се е върнала във времето. Ала като се загледа, постепенно започна да забелязва промени, които „козметичните“ поправки не можеха да прикрият — загниване в касите на прозорците, ивици ръжда по покрива, петна от влага до водостоците — „Странноприемницата“ бавно западаше. Макар да знаеше, че не е в състояние да спре разрухата, Адриана стисна клепачи, все едно се надяваше, че като отвори очи, ще види постройката каквато бе в спомените й.

Оттогава бяха изминали три години, а преди няколко месеца тя беше отпразнувала шейсетия си рожден ден. Сега, след разговора по телефона с дъщеря си, седеше до кухненската маса в своя дом и размишляваше за последното си посещение в „Странноприемницата“, припомняше си дните, които някога беше прекарала там. Въпреки всичко, случило се през годините, изминали оттогава, още вярваше, че само любовта е залог за пълноценен и прекрасен живот.

Навън валеше дъжд. Тя се вслуша в тихото му барабанене по стъклата на прозореца, благодарна, че й вдъхва усещане за нещо познато и действа успокояващо. Спомените за онези дни неизменно предизвикваха в душата й смесица от чувства — понякога подобни на носталгия, но не съвсем. Хората често придаваха романтична окраска на носталгията; нейните спомени не се нуждаеха от разкрасяване, за да станат по-романтични. Пък и тя не ги споделяше с никого. Бяха си само нейни и с течение на времето като че ли се превърнаха в експонати в музей, на който тя беше и уредник, и единствен посетител. Необяснимо защо бе твърдо убедена, че през онези пет дни е научила повече, отколкото през всички години преди и след това.

Живееше сама. Децата й бяха пораснали, баща й беше починал през деветдесет и шеста, от седемнайсет години беше разведена с Джак. Макар че синовете й често я насърчаваха да намери мъж, с когото да прекара остатъка от живота си, Адриана нямаше желание за запознанства. Не че проявяваше враждебност към противоположния пол; напротив, дори сега се улавяше, че в супермаркета се заглежда в по-младите мъже. Понякога те бяха само с няколко години по-големи от собствените й синове и тя се питаше какво ще си помислят, ако я забележат как ги зяпа. Веднага ли ще й обърнат гръб? Или ще й се усмихнат, поласкани от интереса й! Не беше сигурна. Нито пък знаеше дали е възможно да надникнат зад прошарената коса и бръчките и да си представят някогашната красива жена.

Не съжаляваше, че е остаряла. Сега беше на мода непрекъснато да се възхвалява младостта, ала тя не желаеше отново да бъде млада. Би приела да е на средна възраст, но в никакъв случай млада. Е, наистина й липсваха някои предимства — тичешком да изкачва стълбите, да носи повече от една чанта с покупки или да има сили да се състезава с внуците, докато тичат из двора, но на драго сърце би ги сменила за богатия опит, който идваше с напредването на възрастта.

Пък и младостта бе труден период. Убедила се беше не само от собствен опит, но и докато наблюдаваше децата си, преминаващи през депресията на юношеството, както и несигурността и объркването, типични за двайсетгодишните младежи. Въпреки че сега двете й деца бяха прехвърлили трийсетте, а третото скоро щеше да стане на трийсет, тя често се питаше кога най-сетне грижите й за тях ще намалеят.

Мат беше на трийсет и две, Аманда — с година по-малка от него, а Дан наскоро беше навършил двайсет и девет. Адриана се гордееше, че и тримата са завършили университет, защото навремето имаше моменти, в които не беше сигурна, че това ще се случи. Бяха честни, добродушни и самостоятелни — друго не й трябваше. Мат беше счетоводител, Дан беше спортен коментатор в местната телевизионна станция, двамата бяха женени, имаха и деца. Адриана си спомни как на Деня на благодарността гледаше как синовете й тичат след дечурлигата и изпита странно удовлетворение от онова, което съдбата им бе отредила.

Както винаги нещата бяха малко по-сложни за дъщеря й.

Децата бяха на четиринайсет, тринайсет и единайсет години, когато Джак се изнесе от къщата, и всяко реагира по различен начин на развода. Мат и Дан изкарваха агресията си при спортните игри и понякога в училище, но Аманда най-тежко преживя раздялата на родителите си. Открай време беше по-чувствителна от братята си, а в юношеството изпитваше необходимост баща й да си е у дома, ако ще само като противовес на тревожните погледи на майка й. Започна да носи дрехи, които според Адриана бяха дрипи, прибираше се у дома посред нощ и няколко години, след като баща й се изнесе, твърдеше, че е лудо влюбена в най-малко дузина момчета. След училище се затваряше в стаята си и слушаше музика, от която къщата се тресеше, без да обръща внимание, че Адриана я вика за вечеря. Имаше периоди, през които дни наред не разговаряше с майка си или с братята си.

Още няколко години продължи да играе ролята на бунтарка, но най-сетне улегна и по ирония на съдбата животът й странно приличаше на някогашния живот на майка й. Запозна се с Брент в университета, ожениха се след дипломирането, през първите години на брака им се родиха две деца. Подобно на много млади двойки и те едва свързваха двата края, но Брент, за разлика от Джак бе много благоразумен. Скоро след раждането на първото им дете той сключи застраховка „живот“, макар с Аманда да вярваха, че ги очакват още дълги години щастие. Оказа се, че са сгрешили.

Брент беше починал преди осем месеца от злокачествен тумор на тестисите. Адриана наблюдаваше как дъщеря й изпада във все по-дълбока депресия, а вчера следобед, когато отиде да заведе децата, след като няколко дни й бяха гостували, видя, че завесите са спуснати и лампата на верандата още свети. Завари Аманда да седи по халат в дневната, погледът й беше празен, лицето — безизразно както в деня на погребението на Брент.

В този момент Адриана разбра, че е време да разкаже на дъщеря си за миналото.

* * *

Четиринайсет години. Толкова време беше изминало.

През тези години Адриана сподели само с баща си какво се е случило, ала той отнесе тайната в гроба — дори да искаше, не би могъл да я издаде пред никого.

Майка й почина, когато Адриана беше трийсет и пет годишна, и макар че двете се разбираха, младата жена открай време беше по-близка с баща си. Още смяташе, че само той и още един мъж са я разбирали истински, и след смъртта му остро чувстваше липсата му. Животът му бе типичен за мнозина от неговото поколение. Вместо да завърши колеж, се беше изучил на занаят, и четирийсет години се труди във фабрика за мебели срещу заплата, която всяка година се повишаваше с по няколко цента. Нахлупваше филцова шапка дори през топлите летни месеци, носеше обяда си в кутия със скърцащи панти и всяка сутрин излизаше от къщи точно в седем без петнайсет, за да измине трикилометровото разстояние до фабриката.

След вечеря слагаше риза с дълъг ръкав и жилетка. Заради намачканите панталони винаги изглеждаше малко запуснат, а с течение на годините външността му ставаше още по-неугледна, особено след смъртта на съпругата му. Винаги сядаше на креслото, осветявано от жълтия лампион, четеше уестърни и книги за Втората световна война… докато не получи няколко мозъчни удара. През последните години от живота си заради старомодните очила, бухлатите вежди и лицето, набраздено с дълбоки бръчки, повече приличаше на пенсиониран университетски преподавател, отколкото на обикновен работник във фабрика.

От него се излъчваше някакво спокойствие, което Адриана мечтаеше да притежава. Често си мислеше, че баща й е роден за свещеник или проповедник, а хората, които го виждаха за пръв път, обикновено оставаха с впечатлението, че той е в мир със себе си и със света. Умееше да изслушва другите; обгръщаше с шепа брадичката си, нито за миг не си отклоняваше погледа от лицето на събеседника, физиономията му изразяваше съчувствие и търпение, радост и тъга. Адриана си мислеше, че ако бе жив, щеше да помогне на дъщеря й, защото и той като нея беше погребал половинката си — Аманда сигурно щеше да се вслуша в думите му, най-малкото, защото той знаеше какво е да загубиш скъп човек.

Преди месец тя тактично опита да поговори с дъщеря си, да я предразположи да даде воля на скръбта си, ала младата жена стана от масата й гневно поклати глава:

— Не е като при вас с татко! Не сте се разбирали, затова сте се развели. Аз обичах Брент. Вечно ще го обичам, но го загубих. Нямаш представа какво е да изживееш подобна трагедия.

Адриана не възрази, ала след като дъщеря й си отиде, тя сведе глава и прошепна една-единствена дума.

Роданте.

* * *

Съчувстваше на Аманда, но се тревожеше за децата й. Макс беше на шест, Грег на четири и през изминалите осем месеца тя забеляза големи промени и в двамата. Станали бяха прекалено мълчаливи и затворени. Възпитателката в детската градина хвалеше Макс, ала той плачеше всяка сутрин, преди майка му да го заведе. Грег пак започна да се напишква в леглото и при най-малкия повод изпадаше в истерия.

Адриана си даваше сметка, че донякъде децата са се променили заради загубата на баща си, но те бяха и отражение на личността, в която от пролетта насам се бе превърнала Аманда.

Благодарение на премията от застраховката на дъщеря й не се налагаше да работи. Въпреки това през първите два-три месеца след смъртта на Брент Адриана прекарваше почти всеки ден в къщата им, следеше сметките да се плащат навреме и готвеше на децата, докато дъщеря й се затваряше в стаята си, спеше и плачеше. Утешаваше я, когато Аманда пожелаеше, изслушваше я, когато поискаше да говори, и я принуждаваше да излиза поне по два часа дневно, твърдо убедена, че свежият въздух ще й вдъхне надежди за ново начало.

Вярваше, че дъщеря й започва да излиза от депресията. В началото на лятото Аманда отново започна да се усмихва — отначало рядко, напоследък все по-често. Няколко пъти отиде до града, заведе децата да карат ролери и Адриана постепенно започва да й прехвърля домакинската работа, с която доброволно се беше нагърбила. От опит знаеше, че ежедневните задължения носят известна утеха; надяваше се и Аманда да го разбере, когато стане по-самостоятелна.

Ала през август, в деня на седмата годишнина от брака си, Аманда отвори дрешника в спалнята, видя прахта, започнала да се натрупва върху саката на покойния й съпруг, и внезапно престана да се подобрява. Не претърпя регрес — на моменти приличаше на предишната Аманда, но през повечето време изглеждаше като застинала в някакво безвремие. Не беше нито потисната, нито щастлива, нито възбудена, нито безразлична, нито проявяваше интерес, нито се отегчаваше от случващото се около нея. Като че ли си въобразяваше, че ако започне нов живот, ще опетни паметта на Брент, и бе решила да не го допусне.

Само че не беше честно спрямо децата. Необходими им бяха нейните напътствия и обичта й, вниманието й. Необходимо им беше тя да им казва, че всичко ще се оправи. Трудно им бе, след като бяха загубили баща си, но напоследък на Адриана й се струваше, че са загубили и майка си.

* * *

Както седеше в кухнята под приглушената светлина на лампата, Адриана си погледна часовника. Помолила беше Дан да заведе на кино Макс и Грег, за да й даде възможност да прекара вечерта насаме с Аманда. Също като нея и синовете й се тревожеха за осиротелите момчета. Не само полагаха неимоверни усилия да присъстват в живота им, но напоследък разговорите с майка им започваха или завършваха с въпроса: „Какво да правим?“.

Днес Дан отново попита същото и тя го увери, че ще поговори със сестра му. Макар че синът й беше скептичен — нима досега не бяха опитвали да убедят Аманда, че животът продължава — Адриана знаеше, че тази вечер ще е различно.

Не хранеше илюзии, че децата й имат високо мнение за нея. Обичаха я и я уважаваха като майка, но никога нямаше истински да я опознаят. Смятаха я за добродушна, но, меко казано, елементарна, с благ характер, симпатична женица от друга епоха, изминала житейския си път, без да промени наивните си възгледи за света. Разбира се, външността й съответстваше на образа, който децата й си бяха изградили — вените на опакото на дланите й вече изпъкваха, фигурата й по-скоро напомняше куб, отколкото пясъчен часовник, с течение на времето стъклата на очилата й се удебеляваха, ала понякога едва потискаше смеха си, като виждаше как отрочетата й се държат с нея като с безпомощна и поизкуфяла старица.

Знаеше, че донякъде погрешното им мнение се дължи на желанието им да я виждат в определена светлина — такава, каквато смятаха, че трябва да бъде жена на нейната възраст. Бе много по-лесно и по-удобно да мислят, че майка им е уравновесена и улегнала, не склонна към търсене на нови изживявания и авантюри, които биха ги изненадали. Адриана нямаше желание да ги разубеждава и се придържаше към ролята на добродушната симпатична женица, която й бяха отредили.

Дъщеря й щеше да дойде всеки момент, затова извади от хладилника бутилка „Пино Грижио“ и я постави на масата. Потрепери от студ и на път за спалнята завъртя термостата на климатика.

Навремето споделяше с Джак тази стая, но вече беше само нейна и след развода на два пъти я беше преобзавела. Тръгна към леглото с балдахин, за каквото мечтаеше от малка. Извади кутията, пъхната отдолу, и я сложи на възглавницата.

Вътре бяха нейните „съкровища“ — бележката, която той й беше оставил в странноприемницата, негова фотография, заснета в болницата, и писмото, получено няколко седмици преди Коледа. Отдолу бяха скътани две купчинки писма, помежду им бе притисната раковината, която веднъж намериха на брега.

Адриана отдели бележката, измъкна плик от едната купчинка, припомняйки си какво изпита, когато прочете посланието, и извади листа. Изтънялата хартия беше станала чуплива, с течение на времето мастилото беше избледняло, но думите още се четяха.

„Скъпа Адриана,

Не умея да съчинявам писма, затова се надявам да ми простиш, ако се изразявам несвързано.

Днес сутринта пристигнах в болницата — само да не паднеш! — яхнал магаре, и видях къде ще остана известно време. Щеше ми се да ти кажа, че е по-хубаво, отколкото очаквах, но ще те излъжа. Тук се чувства недостиг на абсолютно всичко — медикаменти, медицинска техника, дори легла, но говорих с директора и смятам, че донякъде ще помогна за разрешаване на проблема. Разполагат с генератор за електричеството, но нямат телефон, затова ще ти се обадя едва когато отида в Есмералдас. Градчето се намира на няколко дни път с магаре от тук, а следващата доставка на провизии ще бъде чак след няколко седмици. Съжалявам, но и двамата с теб подозирахме с какво ще се сблъскам.

Още не съм видял Марк. Намира се във високопланинската болница и ще се върне по-късно довечера. Ще те държа в течение как вървят нещата, обаче не очаквам веднага да се случат чудеса. Мисля, че беше права, когато каза, че с него трябва да се опознаем, преди да изгладим недоразуменията помежду си.

Не успях да преброя пациентите, които прегледах днес. Мисля, че бяха поне стотина. Отдавна не бях виждал хора с подобни заболявания, но забележеше ли объркването ми, медицинската сестра ми се притичваше на помощ. Изглежда, беше благодарна, че изобщо съм там.

Откакто заминах, непрекъснато мисля за теб, питам се защо странстването ме доведе в Роданте.

Давам си сметка, че то още не е завършило, и че животът е криволичеща пътека, ала само мога да се надявам, че тя някак си ще ме отведе обратно там, където ми е писано да бъда.

Да, сигурен съм, че ни е писано да бъдем заедно, че мястото ми е до теб. Докато шофирах и по време на полета, си представях, че като пристигна в Куито, ще те видя сред многолюдната тълпа, която ме чака. Знаех, че е невъзможно, но тази мисъл донякъде притъпи болката от раздялата ни, като че ли частица от теб ме придружаваше.

Иска ми се да вярвам, че е така. Не, поправям се — вярвам, че е така. Преди да се запознаем, душата ми се луташе и блуждаеше, ала ти видя в мен нещо, което отново придаде смисъл на живота ми. И на двама ни е известно защо заминах за Роданте, обаче непрекъснато виждам в това пръста на съдбата. Заминах, за да приключа един епизод от живота си, надявайки се така да сложа край на лутанията си, да намеря пътя. Мисля си обаче, че през цялото време съм търсил теб. И не друга, а ти сега си с мен.

Знаем каква е причината известно време да остана тук. Нямам представа кога ще се върна и макар да се разделихме наскоро, чувствам, че ми липсваш като никой друг досега. Изкушавам се да взема самолета ида се върна, но ако чувствата ни са истински, както предполагам, ще издържат изпитанията на времето. Ще се върна, повярвай. Бяхме заедно за кратко време, ала изживяхме нещо, за което повечето хора само могат да мечтаят; с нетърпение очаквам момента, когато отново ще те видя. Никога не забравяй колко много те обичам.“

Пол

Адриана дочете писмото, остави го встрани и посегна към раковината, която бяха намерили през онзи отдавнашен неделен следобед. Дори сега от нея още лъхаше на сол, на безвремие — първичното ухание на самия живот. Беше малка, със съвършена форма и без пукнатини — почти невъзможна находка на брулените от честите бури песъчливи острови край брега на Северна Каролина. Тогава Адриана си помисли, че е някакво предзнаменование, притисна раковината до ухото си и каза, че долавя диханието на океана. Пол се засмя и заяви, че не е никакво дихание, а шумът на прииждащите вълни. Прегърна я и прошепна:

— Прилив е, не забеляза ли?

Адриана прерови кутията и извади онова, което й бе необходимо за разговора с Аманда — съжаляваше, че няма време да прегледа и другите вещи, да се усамоти с тях. „Може би по-късно“ — помисли си. Пъхна в едно чекмедже онова, което не искаше да покаже на Аманда, взе кутията, стана от леглото и си приглади полата.

Дъщеря й щеше да дойде всеки момент.