Петър Бобев
Зеленият вампир (16)

Два разума

След страхотния взрив Иван Стамов се изправи зашеметен. Беше оглушал. Стори му се, че цялата природа наоколо бе замлъкнала. Не трепваше лист, не изкрякваше птица.

Потърси другарите си. Ратулу и майка му се надигнаха след него с широко отворени от уплаха очи, в които просветваха искрици на радост — още бяха живи и невредими.

А лемурите, замаяни от гърма и ослепителния блясък, бързаха да се вмъкнат по-скоро в мрака на пещерата.

Най-отзад пристъпваха Аз и майка му. Залитащи, уплашени не по-малко от другите, но и разколебани. Да бягат или да останат, та да видят всичко, на което са способни съществата, доскоро смятани от Висшите за полуживотни.

Дървото Бог, първоизточникът на всички злини на рода им, не съществуваше. Човешката светкавица го бе изкоренила, бе го нацепила на трески, сред които се валяха останките на Силния и на отец Доминик.

— Жалко! — пошепна Стамов, изправен пред това, което бе останало от лемурското божество и от двамата яростни противници.

— Той беше подлец! — промълви Ратулу. — А подлеците заслужават такава участ.

Сякаш не чул думите му, Стамов добави:

— И все пак бе човек! Пък и другият, уж животно, но щом имаше разум — също бе човек. Един необозрим мир, цяла вселена от мисли и чувства.

Той подритна треските от Дървото Бог.

— Каква загуба за науката! Върху него можеха да се проведат изключителни експерименти, които да дадат отговор на толкова много въпросителни. Едно огромно растение звяр, в което по-лесно би се открила търсената нервна система, ако съществуваше, отколкото в дребните му събратя. Едно съкровище за науката безвъзвратно загубено…

Аз пристъпи колебливо към тях:

— Вече трябва да тръгвате! Докато Висшите са все още зашеметени.

Стамов се извърна бавно.

— Да, трябва!

Той самият бързаше. Бе си спомнил за семената на забравата. Налагаше му се да превари въздействието им, да намери багажа с дневника си, да запише всичко преживяно, преди да бъде победен от заплашващата ги забрава.

— А вие? — запита той. — Ще останете ли сред озлобените си сънародници? Не е ли по-добре да дойдете с нас?

Аз размени няколко думи с майка си, след което отговори:

— Не! Тя казва, че никой от Висшите, който е попаднал сред хората, не се е завръщал обратно… Оставаме със своя народ!

— Но те ще ви отмъстят.

— Няма го вече Дървото Бог! А Висшите отдавна не познават друг вид наказание.

После той замълча, за да изслуша заръката на старата лемурка, и отново преведе:

— Дай ни само послушното слънце, което вие наричате фенерче! То ще бъде нашата сила.

И след малко додаде:

— А вие си вървете! И дано никога вече не се видим! Дано семената на забравата изпълнят своето предназначение!

Стамов поклати глава тъжно:

— Ако не ние, други ще дойдат. Какво ще правите тогава?

— Тогава няма да бъдем тъй немощни, както сега. Няма го Дървото Бог. Няма я пагубната му упойка, която обезсилваше Висшите. Те ще се превърнат отново в някогашния работлив и трезвен народ, който знае как да се отбранява. Ще се възроди. Изживените страдания ще ни възвърнат предишната деятелност и ум…

— Кой знае! — намеси се и Ратулу. — Поговорката гласи: ако патилият ставаше мъдрец, то най-мъдрите трябва да бъдат зебутата.

Стамов направи последен опит:

— И все пак… Не е ли по-добре другото? Вместо да страните от нас, вместо да се избиваме взаимно, да сложим край на враждата. Да си подадем ръце за съвместен живот, в мир и сътрудничество. Разум с разум!

И Аз отново преведе думите на майка си:

— А ти вярваш ли, че това може да стане? След като не е постигнато в течение на хилядолетия…

Ученият замълча. Не посмя да отговори. Защото знаеше, уви, прекалено добре знаеше каква е участта на всяко живо същество, към което човекът насочи вниманието си. Не само на тия, които е решил да унищожи, след като с присъщото си пристрастие ги е обявил за вредни. Вредни, то се знае, за него.

Толкова прекрасни хищници: тигри, лъвове, пантери, вълци, мечки, вече са записани в Червената книга на изчезващите видове. И не само те. Кажи-речи всяко негово набъркване в реда на природата носи бедствие. Какви ли последици би имала човешката намеса в живота на други разумни същества?

Види се, имаше право старата лемурка. По-добре да не се срещат, да останат докрай разделени, независими едни от други. Ако въобще това е възможно… При този неуморим, настъпателен дух на съвременния човек…

Лемурът отново заговори:

— Вървете си! Вие няма да си спомняте за нас, но ние не ще ви забравим. Вас и доброто, което направихте за народа ни. Без да искате, вие го възродихте…

Стамов усети отровното клъвване на съмнението. Възможно ли беше това — да се възроди едно прогнило общество? Има закон в природата — еволюцията никога не се връща към преминал стадий. Животни, веднъж загубили хрилете си, вече не могат да ги получат отново. Птици със закърнели крила остават завинаги безкрили. Щеше ли да получи отново криле творческият дух на Висшите?

Аз прегърна майка си и потъна в черния вход на пещерата, откъдето надзъртаха останалите лемури. После светещите им огромни зеници угаснаха. Народът на Висшите се бе изтеглил в подземната си крепост, за да започне нов живот. В труд и трезвост — както казваше Аз.

Колкото и странно да изглеждаше, Стамов беше обикнал това космато същество, което бе се нарекло Аз, тъй различно от него по своята същност и тъй близко по разум и чувства.

В гърлото му се набираше горчилка, сякаш се разделяше завинаги с брат. И друга горчилка — от това, че не беше в състояние да отстрани отчуждението. То бе проклятие, което разделя човешкия и лемурския вид, носители на два разума, които, вместо да ги сближават, ги разединяваха.

Обърна се назад и затърси трескаво торбата с дневника си, в който трябваше да запише преживяното, за да не пропадне напразно всичко онова, което бе научил. Ако не беше станало твърде късно…

Къде беше тоя дневник? И как ли щеше да го открие сред опустошенията от динамитния взрив?

Може би това, тая обгоряла дрипа!

Тогава? Къде щеше да запише всичко, което бе намислил?

Оцелял бе само един полуобгорен лист. За какво ли можеше да му послужи? При това нямаше и молив!

Ученият се озърна. И с едно овъглено клонче успя да надраска няколко думи:

„Третретретре са разумни лемури! Бях техен пленник!“

Само толкова! За повече нямаше място. А за подобно твърдение, ако не успееше да го докаже, всички щяха да го сметнат за луд.

Той мушна листа в пазвата и подкани другарите си:

— Да вървим, Ратулу! Колкото може по-скоро!

Трябваше да бързат. Дано успееха да се доберат до населено място, където има хартия и писалка. Преди да е дошла забравата.

А вече предусещаше първите й пристъпи. Навремени главата му се опразваше, мислите му се пръсваха като понесени от вятъра пеперуди, объркваха се в безредни вихрушки. Кой беше той? Къде се намираше? Какво търсеше тук?

После отново разсъдъкът му се възвръщаше, спомените се наслагваха в обичайния си порядък, сърцето му успокояваше ритъма си.

Докога ли?

Разбрал смута в душата му, усещащ и той пристъпите на губещата се памет, Ратулу поведе надолу по познатата пътечка малката си дружинка. Тревожен и доволен в същото време. Веломоди, неговата изгубена майка, беше отново с него. И нямаше да я остави никога. Щеше да я опази по-добре от баща си. С Веломоди, изтръгната от ръцете на третретретре все едно от оня свят, той щеше да стане недосегаем за коварството на омразния магьосник Икутубекубу.

Не се обърна назад.

Третретретре можеха да си живеят, както бяха живели досега.