Петър Бобев
Зеленият вампир (1)

Изпитание с тангин

Ама голям хитрец излезе Икутубекубу, което на малгашки значи Шишко. Как пък издебна най-сгодния случай, тъкмо когато от селото отсъствуваха и двамата бели — вазахите, за които „божият съд“ беше „фади“, табу? Никой вазаха, какъвто и да е той, няма право да допусне, камо ли да види, че в мадагаскарското уж християнско село все още се спазват старите суеверия.

Вазахът Стамов кажи-речи не се свърташе на едно място, а обикаляше по цели дни из пущинаците за разни треволяци също като малгашките хомбиаси — знахарите, които берат из гората всякакви билки. Той се опитваше да ги убеди, че не е знахар, макар че с лекарствата, които даваше понякога на болните, помагаше повече от истинските хомбиаси. Дни и нощи кръстосваше околността, дано намери някой по-едър непентес — тия странни растения с пъстри гърненца, подобни на чудновати цветове, увиснали на дългите си дръжки. С часове го виждаха да клечи край тях, да им прикачва разни особени машинки, да ги пръска с някаква течност, да брои и записва в дебели тетрадки какви животинки са се уловили в гърненцата.

Ако беше тук, Стамов навярно щеше да помогне на Ратулу. Та нали той пръв го подсети да си основат кооперация, та като се сдружат бедняците, да се отърват от алчността на Икутубекубу.

Пък и отец Доминик, ако не бе отишъл да кръщава, щеше да ги заклейми от амвона, да ги наругае както той умееше и да ги нарече „езичници — слуги на дявола“. Макар че те не бяха ничии слуги. Услужваха единствено на себе си. Приели бяха от немай-къде бога на белите, защото нямаше съмнение, че е по-силен от техните многобройни духове — и добри, и зли, и общи за цялото племе, и собствени пазители на всеки дом. Затова послушно изпълняваха всичко, що изискваше мисионерът: вместо старите амулети носеха на вратовете си пиринчени разпятия, кръстеха се при нужда и без нужда, пееха в хор религиозни псалми, когато ги събереше в хижата, която им служеше за черква, постеха, явяваха се редовно за светото причастие. Стараеха се, доколкото им се удаваше, да не дразнят новия силен бог, докато в същото време се бояха до смърт и от своите предишни духове. Нищо, че са малки, нищо, че са по-слаби, но нали и слабият може да пакости, ако поиска. Дори повече. Че то и най-дребната пчела жили. Затова гледаха и с тях да са в добри отношения, и тях да омилостивяват някак. То се знае, само скришом. Отец Доминик не би ги оправдал.

Ратулу беше съвсем наясно защо го преследва тъй настървено Икутубекубу. Не можеше ненаситникът да му прости, че подбужда съселяните си да се обединят както по други места, та да си набавят общо малкото нужни им стоки пет пъти по-евтино от цените, по които ги продаваше Икутубекубу.

Беден беше Ратулу. Липсата на работа и гладът го бяха принудили да отиде другаде, та да изкара някой франк — и той като баща си, който преди години остави костите си в чужбина. А Ратулу все не успяваше да ги прибере в семейния гроб, както повелява обичаят.

Затуй може би и съселяните му не го обичаха много-много. За малгаша няма по-тежък грях от незачитането на старите — и живите, и умрелите. Защото мъртвите вече са се превърнали в духове пазители на рода, а живите ще се превърнат в такива пазители, когато им дойде времето. Малгашът никога не казва като вазахите: „старият“; малгашът казва почтително: „бащата“.

Не по своя вина наистина, но тъй стана, че Ратулу не успя да изпълни главното си синовно задължение, не пренесе останките на баща си да ги зарови в общия гроб на рода. А мъртвец, погребан в чужбина, все едно непогребан, се превръща не в дух покровител, а в лемур, в прилеп или най-често във вампир.

Как ли не се опита сиромахът Ратулу да спести малко пари и да изпълни дълга си? Ама като не върви, не върви. Чак в Антанарив, столицата, ходи. И какво от това? Всеки припечелен франк тозчас му измъкваха от ръцете търговци и гостилничари.

Родителите му го бяха кръстили Ратулудзанахари, което значи Божи дар. Ала какъв божи дар излезе той за тях, като не се отсрами нито пред единия, нито пред другия?

Поне знаеше гроба на баща си. А за гроба на майка си дори не бе и чувал. Жива ли беше още, мъртва ли беше?

Та нали заради нея баща му не се завърна в селото си, а се запиля по градовете, да се махне, да не гледа укорите в очите на сродниците. Пък и какво ли би могъл да стори? Никой не е властен да се опълчи срещу третретретре. Третретретре са горски човечета — всъщност нито човеци, нито лемури, нито духове. Приличат и на едните, и на другите, и на третите.

Хората знаят, че съществуват, тъй го уверяват всички, ала не могат да кажат как изглеждат. Защото третретретре нападат само в пълен мрак. А може и да са невидими, както твърдят някои. Непобедими. Свирепи и безпощадни. Попаднеш ли в ръцете им, няма отърване.

Говори се, че са дребни, с дълги косми, пъргави като зверчета и невероятно силни. Понякога се промъкват нощем в селата като привидения и крадат ориз.

С тях плашат и децата: „Ако не слушаш, ще те вземе третретретре!“

Те бяха отвлекли Веломоди, майката на Ратулу. Отдавна, преди много години. Окъснели двамата, баща му и младата му невеста, в съседното село при нейни роднини. И въпреки увещанията на домакините да не се прибират толкова късно, тръгнали обратно. От какво да се страхуват? На Мадагаскар няма едри хищници, няма и отровни змии, никаква река не пресичала пътя им, та да се плашат от крокодили.

Вървели по пътеката, улисани в разговор.

Внезапно Веломоди изчезнала. Баща му чул само писъка й за помощ, който бързо заглъхнал. Без да види нищо, съвсем нищо.

Тичал, викал, крещял — напразно! Изчезнала, сякаш се стопила в черната нощ.

Обезумял от ужас, той дотичал в селото, разправил какво се е случило и от срам, че не е успял да я защити, същата нощ го напуснал. От мъка, от унижение! Отвлечена от третретретре — все едно мъртва!…

Ратулу не се и съмняваше, че Икутубекубу само търсеше повод да го унищожи. И морът по кокошките му бе дошъл тъкмо навреме.

Напразно и отец Доминик, и вазахът Стамов опитваха да убедят съселяните му, че тук няма никаква магия, а заразна болест, пренесена от другаде. И че е по-добре да повикат ветеринарния лекар от града. Но малгашите си знаеха своето — няма болести, няма микроби, няма епидемии. Има само магии. Лош вещер, мпамозави, беше омагьосал пилците да мрат. Но кой е той — това никой не знаеше. Мпамозавите не се издават, затова трябва да бъдат издирвани. Такъв най-лесно може да бъде открит при изпитанието с тангин. Срещу зла магия — пак магия.

Хомбиасите, знахарите, имат власт да го разкрият и да го обезвредят. Могат, ама нали новата администрация преследва хомбиасите, нали принуждава народа да се лекува при докторите в градовете? А кой ще отиде в града, кой има пари за доктора, пък и за лекарствата му?

Затова хомбиасът Икутубекубу заряза знахарството, поне привидно, и се залови с търговия, която не беше по-малко доходна от предишното му занятие.

Малгашите имат поговорка: „Ако знахарят няма биволи, които са израз на богатство, значи е добър знахар, не врачува за пари.“

Икутубекубу бе започнал занаята си, преди да стане на тридесет години, въпреки че според обичая, за да получи това право, трябва да е навършил четиридесетте. До четиридесетте години знахарят още се учи.

Търговията му се оказа по-изгодна и от знахарството. Затова Икуту, както вече му казваха всички, предпочете дюкянчето с кантара вместо торбичката с билки. И събра най-многочисленото стадо от зебута. А зебутата на село заместват банките в града — когато ти потрябват пари, продаваш някое животно.

Хем търговец, хем богат, ала всички знаеха, че в тежки случаи срещу щедро възнаграждение биха могли да го придумат да врачува.

Тъй и сега. Вместо да викат някакви си кокоши лекари — досмешаваше ги само като си помислеха, че има и такива — селяните предпочетоха пак услугите на Икуту.

В действителност не те го подириха, а той самият направи така, че уж те са го потърсили. И се отзова на молбата им с въодушевление.

Вечерта всички селяни се изредиха покрай определените от него самия „изобличители“, пред които да хвърлят камъчетата си — с различен цвят и размер за всеки обвиняем. Все едно референдум. После изобличителите излязоха в оризището, за да преброят там на спокойствие съдбоносните камъчета. И щяха да се върнат с решението си след полунощ.

Цялото село притихна. Всеки се боеше, че може да го набедят и да не пропуснат случая да си разчистят сметките с него.

Най-много се тревожеше, и с пълно право, Ратулу. Другите все имаха с какво да подкупят Икуту, което по техните обичаи значеше да го омилостивят, та при изпитанието да даде по-малко отрова тангин. А Ратулу, освен дето нямаше какво да предложи, ами беше и сигурен в омразата на някогашния хомбиаса.

Наоколо владееше привиден покой, макар че тъмната нощ ехтеше от обичайната си глъчка. В далечината се провикваха лемури, жабите в оризищата квакаха до прегракване, скрибуцаха цикади, грухтяха прасета. Тихичко, но пронизително бръмчаха комари. По стените от нацепен бамбук и по покрива от листа на палмата равенала пробягваха гекони в преследване на дребната си плячка.

Внезапно в някой от съседните курници се разкрякаха птици, заквича прасе. Не можеше да бъде друго — само фоса. Единственият по-едър сухоземен хищник в Мадагаскар.

Никой не излезе да я пропъди. Друга грижа, по-голяма, ги гнетеше сега. Не се помръдна и Ратулу. Не само от страх. И заради друго. Според обичая съсед не бива да наднича у съседа — нито за зло, нито за добро.

Както изглежда, фосата си свърши бързо работата, защото врявата отново утихна.

Тогава започна другата врява, злокобната. „Изобличителите“ навлязоха в селото с крясъци:

— Пази се, пази се! Когото улучим, да не се обижда!

Както всички, щом чу виковете, Ратулу запали лоеничето и го захлупи с кошница, да не се вижда отвън.

В същия миг от нея се изсипа огромна скрипя, дълга почти две педи. Лош знак! Не я настъпи, остави я да пропълзи с многобройните си кукести крака и да се завре в листния покрив тъкмо над „къта на прадедите“, намиращ се на север от огнището, място, свещено като олтар, където в тържествени случаи се поставят банани и захарна тръстика — жертвоприношение за прадедите. Можеше ли да е сигурен, че не е духът на някой от тях, комуто е домиляло за родния дом и затова се е поселил тук?

Само се заслуша в стъпките на минаващите хора. Сърцето му биеше до пръсване. Ще спрат ли, или ще отминат?

Застояха се под разклоненото мангово дърво, разперило клони над колибата му, издигната върху колове, за да бъде предпазена от влага и наводнения.

След кратко шушукане един от тях се изкачи по дървената стълба и заудря с юмруци по вратата, докато другите отдолу крещяха настървено:

— Пали огъня, зъл магьоснико! Ти, който докара бедата върху народа, върху децата, върху жените, върху зебутата, върху овцете, върху кокошките!

При все че го бе очаквал, Ратулу усети как по челото му избива студена пот, как цялото му тяло се разтреперва, как устата му пресъхва.

Беше обречен! В родното село за него вече нямаше място. Нямаше дом, нямаше близки, нямаше род. А човек без род — все едно нищо…

Ето според обичая роднините му се събраха под хижата и все по обичая заговориха в хор, повече като на песен:

— Носим ти пари, дрехи и ориз. Щом си зъл магьосник, спасявай се с бягство! Ние предпочитаме да загинеш в чужд край, отколкото да ни позориш в родината.

Предложението за бягство е първото изпитание. Ако е наистина магьосник, той ще хукне да се спасява. А ако се смята невинен, ще приеме второто изпитание — тангина.

Знахарят Икуту ще дойде в хижата му и на юг от огнището ще постави три камъка за котела, в който се вари отровата.

А отвън роднините му привидно ще ридаят, паднали на колене:

— Ако ти си направил това, умри! Ако ли не, живей!

И ще молят прадедите за снизходителност.

После Икуту трябва да хване донесеното пиле и да изрече главното заклинание:

— Това е било яйце, уважаеми Тангин, а е станало пиле. Знае кога е ден и кога нощ. И ако ти, уважаеми Тангин, си способен да съдиш, то убий го бързо! За да се убедят всички в твоята мощ. Това е опит и виновникът трябва да загине!

После ще изсипе в човката на пилето отварата от тангиновите плодове.

Вазахът Стамов, който без съмнение знаеше много, бе обяснил на Ратулу как хитрува знахарят. Ако родствениците на заподозрения са му платили добре, той приготвя слаба отрова, която няма сила да убие пилето. Но той, за да заблуди присъствуващите, стисва с пръсти гърлото му. И всички мислят, че то е жертва на отровата.

След подобен опит с подобаващ ритуал ще предложат тангиновата отвара и на Ратулу.

И ако той не умре, тогава някой от помощниците на знахаря ще се провикне:

— Пожелайте благополучие!

И всички жени на двора ще запеят:

— Желаем благополучие, желаем всичко добро!

Ала Ратулу беше убеден, че Икуту няма да го пощади. Добре бе подготвил отмъщението си. Ще му предложи най-силната отрова.

И когато Ратулу се сгърчи, умиращ на пода, помощникът ще оповести:

— Загива както е заслужил!

Тогава близките се прибират по домовете си поотделно, през задните дворове, посърнали от срам…

Какво би постигнал Ратулу, ако не си отидеше?

Смърт с позор! А останките на баща му пак нямаше да бъдат погребани в родовия гроб. И участта на майка му — неразкрита.

Лъжеше се проклетият Икуту! Ратулу нямаше намерение да умира. Наистина, не по-леко е да избяга прокълнат, отречен от своите. Закъде е безроден човек? Но поне можеше да направи нов опит да изпълни синовното си задължение.

И без това вече мнозина младежи напускаха селата, и то съвсем невинни, а не осъдени като него. Градовете предлагат и прехрана, и по-весел живот. Предлагат и беца-беца — ракия от захарна тръстика. И кино. И свобода. Правиш каквото ти скимне. Не като на село, където от укорителните погледи на старите не можеш да се укриеш никъде.

Ратулу реши изведнъж. Най-вероятно подсъзнанието му бе взело това решение отдавна.

Облече най-здравите си дрехи — сива околобедрена превръзка и риза на червени и сини шарки от рафиево влакно, наложи четириъгълната си малгашка шапчица от панданусови жилки и излезе на тераската пред колибата.

Развиделяваше се. Над черната джунгла се разгаряше розово зарево. Мракът отстъпваше от сенките под издигнатите на колове островърхи хижи, полазваше през настръхналите като зелени таралежи ананасови насаждения и попиваше в прострелите се към запада бананови горички, по чиито лъскави листа играеше руменината на изгрева.

Колко познато и колко мило му беше всичко в родния кът! И натежалите от плод портокалови дървета, и разкривените хлебни дървета, и единичните папай с редки корони от едро нарязани огромни листа и със стъбла, обсипани от горе до долу с пъпеши, и лехите с фъстъци, анасон и джинджифил, и зелените оризища, оградени с червената рамка на хибискусите, и, остролистните пандануси, опасали като зелени улеи реката, и немлъкващият хор на жабите, и сънното къткане на кокошките…

Дори унилото, но тъй заплашително пеене на Икуту, който подготвяше и себе си, и билките си, и съселяните си за предстоящия зловещ ритуал. Всичко бе тъй близко, родно, незабравимо!

И хижите с плесенясали покриви и обсипани с гъби подпори. И младежите, с които се беше надпявал по седенките. И миловидните момичета… Всичко това оставаше далеч зад него, изгубено завинаги. Вече недостижимо. Очакваше го големият град — и примамлив, и плашещ. Това омагьосано място, откъдето никой не се връща, след като веднъж е вкусил от сладостите и горчилките му.

Ратулу метна торбата на гръб и заслиза по дървената стълба, без дори да притвори вратата на досегашния си дом.

Той вече не беше негов. Половината от малкото му имущество оставаше на селото, другата половина — на изобличителите му. Награда за усърдието им.

Такъв беше обичаят…