Петър Бобев
Зеленият вампир (7)

Пещерният град

Вече напълно убеден в превъзходството на похитителите си, мисионерът се бе оставил да го завлекат навътре. Ала Стамов се дърпаше и крещеше, опитваше се да обясни:

— Не съм враг! Не съм враг!

И на малгашки, и на френски:

— Аз съм ваш приятел!

Напразно. Дребните космати същества не го изпускаха от ръцете си, сякаш не от мускули и кости, а от стомана. Настойчиво го отмъкваха към вътрешността, без да употребяват копията си. Ясно, не възнамеряваха да го убиват. Нужен им беше за друга цел. Каква ли? Впрочем каква друга освен тая, на която преди малко бяха обрекли отец Доминик?

При входа множеството спря. Какво ли ставаше? От пещерата се подаде някаква дълга шия с малка птича глава на края, после огромно туловище и два масивни крака като дървени стълбове, които движеха това пернато чудовище.

Някаква птица безспорно. Нещо като щраус. Но щраус, висок пет-шест метра!

Кое биоложко сърце не би трепнало при такава среща? Дори в още по-драматична обстановка.

Та това беше той, гигантският мадагаскарски щраус воромпатра, наречен от учените епиорнис — голяма птица, която всички смятат за отдавна изчезнала. Мохамеданите са я кръстили Рух. Синдбад Моряка видял Рух, която отнасяла в ноктите си слон. Обаче епиорнисът не лети, въобще не би могъл да полети при огромната си тежест. Марко Поло се опитва да ни убеди, че само едното му перо е по-голямо от човек. Най-пълното му описание на времето е дадено от злополучния адмирал Етиен дьо Флакур в неговата „История на големия остров Мадагаскар“ още през седемнадесети век. Но това описание се сторило на съвременниците му толкова неправдоподобно, че нарекли книгата му „Басни на пътешественика“.

Стамов забеляза и другото, което го слиса не по-малко. Птицата чудовище не беше сама. Водеше я, вързана за врата, човек, не лемур, съвсем гол русокос мъж, който пристъпваше пред нея бавно, забил поглед в земята, без да поглежда встрани.

Бял човек сред лемурите! Какво диреше тук? Дали не би могъл…

И Стамов му извика на френски:

— Човече, помогнете!

Повтори на английски. На български.

Мисионерът изсумтя до него:

— Оставете! Снощи си продрах гърлото подире им. Не отговарят. Като глухонеми.

Русият мъж продължи пътя си съвсем безучастно, сякаш нищо не виждаше около себе си, сякаш нищо не чуваше.

После се подаде втори епиорнис с водача си, също светлокос. И трети. Стамов забеляза, че на левия птичи крак беше завързан някакъв камък. С особена правоъгълна форма, с особени драскулки по него. На какво ли му приличаше? Къде беше виждал нещо подобно?

Подире им две също тъй руси голи жени избутаха навън по гръб огромна костенурка. Една от тия, които днес се намират само като изкопаеми и са толкова големи, че върху черупките им биха се сместили няколко души наведнъж. Нима и тя беше оцеляла тук, в тая пещера? А защо само тук? Кой я бе запазил — лемурите или хората?

Не му остана време да си отговори. Лемурите го повлякоха отново към вътрешността, безшумни като преди. Бавни, ала непоклатими, настойчиви като валяк, стиснали го с ръце като клещи.

Ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Накрая го обгърна пълният мрак, такъв плътен, непрогледен, какъвто съществува само в пещера. Или не, не пълна тъмнина. Понякога виждаха ниско под себе си светещи очи. Кръгли, подобни на фосфоресциращи жълти опали, вторачени, зли, вдъхващи ужас. Зловещи привидения, но привидения с яки мускули. Повлечени от безпощадната им хватка, пленниците се спъваха в неравностите, залитаха, ала не падаха — жилавите ръце не ги изпускаха нито за миг.

Наоколо се чуваше леко шляпане на крака, удряне на копие в копие, други неизвестни скърцащи звуци. Но никакъв глас, никаква дума.

Как се разбираха помежду си победителите им?

Все по-навътре! По-навътре! Накъде ли? Какво ли ги очакваше там, накъдето ги водеха?

Внезапно човешки глас процепи заплашителната тишина. Човешки вик. Вик на ужас, на безмерно отчаяние:

— Хора, помощ!

Женски глас. На малгашки език:

— Моля ви, помогнете!

Отец Доминик намери сили да запита:

— Коя си ти?

— Веломоди! — отвърна гласът. — Пленница на третретретре!

Нито мисионерът, нито Стамов успяха да довършат тоя разговор. Стражите им ги заблъскаха грубо и ги повлякоха тичешком напред, докато женските писъци заглъхнаха из подземните коридори.

Най-сетне спряха. Спряха за секунда-две. После ги тласнаха напред. Преди да си даде сметка, че е политнал в празното, Стамов се стовари на дъното на някаква яма. Редом с него падна и другарят му по участ, който простена болезнено. Види се, бе се ударил по-тежко.

И толкова. Отново тишина. И мрак. Пълен мрак. Дори без просветващите огненожълти зеници.

Стамов се изправи. Нямаше нищо счупено. Опипа пода, стените — гладки каменни стени, чийто край не можеше да достигне с ръце.

— Отче! — повика го той. — Покачете се на гърба ми! Дано достигнете края на стената!

Мисионерът се покатери върху раменете му с пъшкане, протегна ръце и се хвана в ръба на ямата. Не прецени какво би постигнал с това. Обезумял от страх, той се поддаде на инстинкта си като дивият звяр, който търси свободата. С неподозирани сили се вкопчи в спасителния ръб и се преметна горе. Измъкна се от ямата. После затича слепешката в мрака.

— Отче! — провикна се отдолу Стамов.

Остана сам. Напълно безпомощен. Трябваше да чака. Нямаше друг изход. Да изчака края си в обятията на онова ненаситно зелено чудовище.

Зеленият вампир съществуваше, вече нямаше съмнение!

И защо да не съществува? Има водорасли пигмеи и водорасли гиганти, като неколкостотинметровата макроцистис. Има дъбове джуджета в японските саксии и дъбове великани. Има треви едва израсли над земята, има и огромни — бамбукът и бананът. Защо тогава да няма насекомоядни великани? На остров Сахалин обикновени растения достигат височина пет-шест пъти превишаваща нормалната. Защо и на Мадагаскар да не съществуват подобни условия, щом като са могли да се появят исполински птици и костенурки?

Изведнъж в далечината проехтя ужасеният вик на мисионера. Шум от борба и гневни ругатни. И само след малко той се строполи върху Стамов, който падна ведно с него.

Когато двамата се изправиха отново, биологът подметна, тоя път не без укор:

— Е, какво? Не ви се удаде да ме изоставите!

Мисионерът смотолеви несвързано:

— Аз не… Аз само да проверя… Да видя коя е тази Веломоди.

Стамов вече се досещаше коя е.

— Майката на Ратулу е отвлечена от третретретре.

Навярно е същата. Но къде ли е сега самият Ратулу? Мисионерът измърмори:

— И с него, и без него — все това! Все на Вампира! Замълча, вледенен от страх. Мълчеше и Стамов. Та какво ли имаха да си говорят? Стамов изведнъж възкликна:

— Та това е печат от Мохенджо Даро! Мисионерът извърна глава към гласа му. Какво ли му бе станало? Полудял ли бе вече клетникът от преживяното?

А българинът не спираше:

— Камъкът върху крака на епиорниса. Видяхте ли го? Точно така изглеждат печатите от Мохенджо Даро.

— Е, какво от това? — не се стърпя отец Доминик.

— Мохенджо Даро значи „Селище на мъртвите“. Древен град в долината на Инд. Отпреди пет хиляди години. Днес в развалини. Но личат неколкоетажни къщи. С водопровод и канализация.

— Кои са живели там?

— Това не е известно. Намерени са кости на хора от всички раси. И статуетки, и зарове, и печати. Но дали са печати, или амулети? С някакви знаци по тях. Приличат и на критско-микенската, и на хетската писменост, и на ронго-ронго от Великденския остров, и на древните китайски йероглифи.

Не се доизказа. Та то изглеждаше тъй нелепо, фантастично — това му хрумваше. На Мадагаскар се среща жив епиорнис с бронзов пръстен на крака отпреди пет хиляди години. И на него печат. Като тия в Мохенджо Даро. Какво означаваше това? Дали тогавашните жители край Инд бяха идвали насам? Или на самия Мадагаскар бе съществувала подобна неизвестна култура? Защото всички идеограми, възникнали от рисунъчното писмо, по света са сходни, произлизат от схематизирани реални образи, всяка писменост започва така.

Но това? Това беше съвсем абсурдно — лемурите, които ги бяха пленили, да притежават писменост, макар и примитивна. Преди да приеме това, трябваше да допусне другото — че тия лемури не са животни, а разумни същества, достигнали върха на разреда Полумаймуни, както човекът е върхът в разреда Примати.

Всъщност кой би попречил на еволюцията да стори това? От многото нейни закони един от най-безспорните е законът на цефализацията — съсредоточаването на нервната тъкан в предната част на животинското тяло и постепенното оформяне на главен мозък. Лемурите притежават ръце и отлична обмяна на веществата, способна да осигури изхранването на един голям мозък.

А нямаше защо да го допуска. То изглеждаше ясно. Лемурите, които ги бяха пленили, не бяха животни, бяха почти хора, с копия, с градове, с жертвоприношения. Животните не държат пленници, не ги принасят в жертва.

И пак съмнението: а мравките? С техните пленници — листните въшки?

Наистина, не отиваше ли твърде далеч? Друг разум на планетата! А защо не се е изявил досега? Погледнати отвън, някои съжителства на съвсем низши същества изглеждат разумни. Пчели, мравки, термити. А са животни със сложни инстинкти, в целокупността си почти съзнателни, но все инстинкти.

Защо тия лемури мълчат? Възможен ли е разум без език, без говор, без предаване на информация?

Ако беше така, тогава нямаше да му изглеждат тъй неправдоподобни хипотезите за съществуването на някаква си Лемурия, потънал континент с прастара цивилизация, последната останка на който е Мадагаскар.

Толкова хипотези! Една от друга по-изящни, по-романтични! Коя е вярната? А може би някоя друга, още неродена. Твърде много очарование крие хрумването на Вегенер за плаващите континенти. Фантастично, импозантно. Някога, в младостта на планетата Земя сред единствения земен океан Панталаса се извисява единствената суша, огромната пра суша Пангея. По някакви причини тя почва да се разпада на огромни отломъци, които тръгват в разни посоки. На юг се придвижва Гондвана, Южният праматерик, който, от своя страна, се разкъсва на няколко различни по големина континентални блока. Южна Америка поема на запад, Антарктида и Австралия — на юг, Африка и Индустан — на север. Как другояче можем да си обясним поразителното съвпадение на бреговите им очертания, присъствието на торбести животни в Америка и Австралия, двойнодишащи риби — може би прадедите на земноводните — в Америка, Австралия и Африка, различните видове боа във всички тропически земи? Също и бягащите щраусови птици щраус, нанду, ему, каузар.

И какво въображение е нужно, за да се свърже раздалечаването на материците с хипотезата за разширяващата се Вселена! Ведно с всички галактики, с всички звезди и планети. Ведно с нашата Земя. Да си представиш своята планета като леко надуто гумено балонче, върху което са налепени изрезки от хартия, все едно континенти. Надуваш балончето. И с достатъчно фантазия се връщаш няколкостотин милиона години назад, за да наблюдаваш модела на разширяващата се Земя и раздалечаващите се „континентални платформи“.

А Мадагаскар? Къде е неговото място в тая проста схема? Навярно е свързан с Африка, от която посредством Мозамбикския пролив все още продължава да се раздалечава.

Хипотези, хипотези! Плод на сухи изчисления или родени в творческо опиянение. Още неразкрил загадката на Атлантида, човешкият дух роди загадката на Лемурия, прародината на лемурите, изчезнала не по-малко мистериозно от Атлантида.

Какво ни пречи да допуснем, че Лемурия се е разпаднала на две — Мадагаскар и Антарктида? Животинското й население се е запазило на Мадагаскар като в огромен палеонтологически резерват, подобен на резервата Австралия, а в Антарктида то не е оцеляло при настъпилото заледяване?

Защо не? Никоя от днешните хипотези не е в състояние нито да докаже, нито да отрече напълно съществуването на Лемурия. Дори хипотезата за трансгресиите. Лемурия може би е съединявала Африка и Азия. И е потънала. Потънала е сред вълните на залелия я Индийски океан при страшен катаклизъм. А островите Мадагаскар, Маскаренски, Сейшелски, Коморски и Амирантски са остатъци от този материк, още непотъналите планини на някогашната Лемурия.

Че е имало просторна суша в Индийския океан, говори присъствието на атоли и коралови рифове, които се образуват върху потъваща суша. Дъното под Малдивските острови представлява плато на дълбочина триста-четиристотин метра, върху което се извисяват атолите.

Подобни явления се наблюдават и днес. При земетръс в Чили се спуснала в морето брегова ивица с ширина двадесет-тридесет километра. За няколко секунди се намерили под водата двадесет хиляди квадратни километра. Защо да не допуснем, че това може да се случи и другаде? И по друго време?

Стамов усещаше мъчителни тръпки по цялото тяло. Струваше му се, че ще полудее. От тъмнината, от безпокойството, от недопустимото допреди няколко дни предположение — за други разумни същества на нашата планета, за тяхното създаване, за цивилизацията им, за предстоящата им гибел… Защото нямаше съмнение, че загиват. Че отстъпват пред човека, заврели се в последното си укритие.

Възможно ли беше това? Друго разумно същество?

Защо пък не? Съвременният човек не произлиза направо от неандерталеца. А разумността на неандерталеца не се оспорва. Пък и тая на синантропа, на зинджантропа. И кой знае на колко още вида, опитали да станат хора, но загинали преди това. Може би унищожени от нашия прадядо, от хомо сапиенс.

Прекъсна го гласът на мисионера:

— Мосю, спите ли?

Той трепна.

— Не! Защо?

— Помислих, че спите. Пред ужаса на всичко, що ни предстои.

Отец Доминик почти простена:

— По-добре да бях вече умрял, да не изживявам отново тоя ужас!

Стамов опита да се пошегува. Шега с пресъхнали от страх устни:

— Знаете ли какво казва за случая малгашката поговорка?

— Какво?

— По-добре да умреш утре, отколкото днес.