Петър Бобев
Зеленият вампир (12)

Отново несполука

Отец Доминик не можеше да повярва, че и този път съдбата му помагаше.

В душата му се надигаше тържествуваща радост. Щеше да се спаси! Щеше да се измъкне на свобода. И то не с празни ръце. Ако не с цялото съкровище, то поне със злато в пазвата, което беше цяло състояние.

Но той пак щеше да се върне! Нямаше да се откаже! Знаеше пътя, знаеше с кого му предстои да се бори и най-важното — знаеше как да се бори. Когато дойдеше повторно, щеше да нахлуе вътре не с някакво си фенерче, а с мощни прожектори.

Ето в дъното на коридора зърна бледия светлик на отвора. Дотам свършваше тяхното зловещо царство, оттам почваше неговият свят.

Още малко, още двадесетина метра!

Но за беда тъкмо там, толкова близо до свободата, от друсането ли, от що ли, една златна гривна се изсули от пазвата му. Най-скъпата, обсипана цялата с брилянти. Звънна оглушително.

В съзнанието му се мярна мисълта, че не бива да спира, да не губи време. Мярна се и угасна. Надделя алчността. Затова ли бе рискувал живота си?

Свлече се от птичия крак, в който се бе вкопчил, остави епиорниса да отмине — вече можеше и сам да се оправи. Посегна да я вземе.

Тези няколко секунди провалиха всичко. Няколко лемура, чули звука от падналата гривна, се метнаха върху му и извиха ръцете му назад.

После измъкнаха изпод расото останалите скъпоценности и се сборичкаха за тях, но съвсем за кратко. Додето беглецът съобрази, те си ги бяха поделили и отново го натиснаха към пода.

Каква ли участ му бяха отредили сега? Дали щяха да го поднесат веднага на Зеления вампир? Или му гласяха друга съдба?

Мина много време, докато отново го изправиха на крака, за да го поведат нанякъде. По наклона той допусна, че отново навлизат във вътрешността на сатанинското им свърталище.

Към Деветия кръг на ада!

Оставаше да му се яви и самият Луцифер, Антихристът.

— Господи, господи! — простена той неволно.

Тогава чу на две крачки от себе си:

— Отче, вие ли сте?

— По дяволите, че кой друг! — изръмжа мисионерът. — А ти, Ратулу, ти как попадна тук?

Малгашът отвърна:

— Щеше ми се да помогна. А то! Вече няма кой да помогне и на мене!

— Не видя ли какво стана с нас? Как можа, след като си го видял, да се върнеш? Вместо да викнеш помощ…

— Заради побратима, отче. И заради майка ми.

— Хак ти е! Мигар не знаеш на каква опасност се излагаш?

— Как да не знам! Нима съм сляп?

— Разумният не постъпва така! Такава глупост!

Ратулу отвърна примирен:

— Всяка орхидея посвоему ухае.

Мисионерът сви устни, преситен от тия неизчерпаеми туземски премъдрости. Замълча. Не му беше до разговори сега, нито до фолклор. Отчаянието го бе сразило напълно. Тъй близо до целта — до богатството, до охолството — и изведнъж провал, пълен, безнадежден!

Накрая, след дълго ходене, след непрекъснато препъване и падане из още не изцедените локви, охраната ги спря. После няколко чифта космати ръце ги блъснаха напред и двамата паднаха в ямата.

— Кой е? — запита някакъв глас.

Мисионерът позна — Стамов! Значи пак ги бяха събрали в същата дупка! Все едно склад за провизии на Зеленото чудовище!

Преди него отговори малгашът:

— Брате, аз съм! Ратулу! И отецът!

В разговора се вмеси с тънкия си гласец и лемурът:

— Кой, отец Доминик ли? Оня, дето избяга? И заряза приятелите си в беда…

Мисионерът опита да се оправдае:

— Ако бях сполучил, щях да докарам помощ! Да спася всички ви. А то — за това получавам укор…

Аз натърти:

— Не аз, майка ми го казва. „Не е важно какво говориш, а какво вършиш.“ Ние смятахме, че хората не приличат на Висшите, че са по-добри. А то… Оказа се, че не се различават от тях.

Мисионерът, измъчен от преживяното, преуморен, изтощен, бе изгубил предишното си самообладание:

— Какво искате да кажете? Я повторете!

Стамов едва успя да го успокои.

— Оставете! — и го хвана за лакътя. — Всички сме станали по-раздразнителни. То като че ли не ни стига другото, ами и разправии между нас.

После се обърна към лемура:

— Отец Доминик е постъпил разумно. Ако беше успял да избяга, все можехме да се надяваме на някаква помощ. А сега сме без надежда.

Убеден беше, че всъщност правият е Аз. Не беше толкова наивен, та да не забележи характера на спътника си. Но не понасяше кавги и раздори.

Ратулу отново се обади:

— Ако не преде паяжина, паякът ще остане гладен. И ние също. Остава ни да се надяваме на себе си. Има средство да се спасим. Има и оръжие.

— Какво оръжие? — не се стърпя мисионерът обнадежден.

Малгашът отвърна тихо:

— Фенерчето на побратима. То е по-страшно за третретретре и от картечница.

— Може и да е така! — рече Стамов. — Но къде то?

— Аз стигнах с него до Веломоди. Третретретре бягаха като пилета от ястреб. Опитах да я отвържа. И забравих фенера. Третретретре се хвърлиха върху гърба ми. Изотзад. Изтървах го там, при майка ми…

Тогава се обади и Аз:

— Няма по-страшно за Висшите от светлината. Никой от нас не устоява срещу това, което наричате „фенерче“. То не само ослепява, то ни зашеметява. Обезврежда ни напълно.

Млъкна. Всъщност замълча за хората, но продължи да разговаря с майка си. И след като се разбра с нея, заяви решително:

— Ще ви го донеса! Но ще ви го дам само след като изядете семената на забравата. Майка ми държи на това. Та да не се върнете отново.

Стамов беше склонен да се съгласи и на това условие. Макар и с явно съжаление. Привидно склони и отец Доминик, всъщност вече скроил плана си как да надхитри лемурите. Да забрави всичко! И пещерата! И имането! За кретен ли го смяташе тази полумаймуна?

Само Ратулу се възпротиви:

— Без майка си не тръгвам!

И Аз побърза да се съгласи:

— Ще освободим и нея! И четиримата ще си отидете, ако изядете семената на забравата!

Пленниците подложиха гърбове, по които с маймунска пъргавина Аз се покатери, достигна края на ямата, прехвърли се отгоре.

Отец Доминик тозчас заговори. Нали знаеше, че майката на лемура не разбира човешка реч?

— Не съм съгласен. Да унищожи паметта ми! Да ме направи полуидиот! Някаква си маймуна да ми поставя условия…

— Отче! — опита се да го укроти българинът. — Те имат пълно право. Спомнете си миналото им. Спомнете си какво са им причинили хората, къде са ги наврели. Имат достатъчно основание да се страхуват от нас. Доскорошната им история го потвърждава недвусмислено. Хората не са ги щадили, няма да ги пощадят и в бъдеще.

— Че каква пощада за такива изроди? — изсумтя мисионерът.

Стамов се хвана за тия думи:

— Безпощадни сме едни към други. И дали хомо сапиенс е чак толкова мъдър, колкото го величаем. Щом като унищожава природата. И прави атомни бомби.

Мисионерът го прекъсна:

— Аз все още не вярвам. Невъзможно е да има друго мислещо същество на планетата ни.

— Ей това е! — поклати глава Стамов. — Тая предубеденост! Всеки разум е безпощаден към съперника си. Защото не го признава за разум. Щом е различен от него, с различна логика. Всичко, което не разбираме, приемаме за нелепо. Тези цивилизации не могат да съществуват редом — персийската с елинската, финикийската с римската; ацтекската, инкската и майската с европейската…

Отец Доминик се сопна:

— Както и да ме придумвате, няма да се оставя! — и повтори. — Някакви си полумаймуни да ме надвият! Не за това съм дошъл. А да победя аз… И ще победя…

Стамов замлъкна. Смутен. Такава стръв за надмощие! Не беше способен да му съчувствува. Отблъскваха го самодоволните изражения на победителите с лаврови венци.

Мълчал досега, Ратулу подметна:

— Да си плюеш на ръцете още не означава свършена работа.

Отецът вече отваряше уста да го наругае, когато отгоре се чу гласът на Аз:

— Намерих го!

И им подхвърли въже.

Един подир друг затворниците се изкатериха горе.

— А сега — рече лемурът — както се уговорихме: първо семената на забравата, после фенерчето!

Ратулу не възрази. Щом като щеше да се върне в село с майка си, нямаше значение дали ще си спомня как я е спасил. Стамов пък беше убеден в справедливостта на лемурското условие. На тяхно място и той би постъпил така. А умееше да се поставя в положението на другия.

Единствен мисионерът изпъшка. Ала не посмя да извърши намисленото, защото той самият нищо не виждаше, докато в същото време полумаймуната наблюдаваше със слуха си всяко негово движение, всеки израз върху лицето му.

Стамов пое подаденото фенерче и натисна пружината му да задвижи динамото. Светлият сноп проби мрака, огря безлюдните коридори. А защо ли бяха празни? Какво ли замисляха враговете им?

Бегълците настъпваха предпазливо, сбити накуп, в средата Аз и майка му, притиснали очи с ръце, оставили се на Ратулу да ги води.

Наоколо се виждаха затворените врати, някои от които се открехваха боязливо, за да надзърнат оттам още не изтрезнелите от плодовете на Дървото Бог. От време на време грейналият лъч успяваше да докосне някоя купчина зад вратата. И тозчас заискряваха с разноцветни пламъчета скъпоценните камъни, засияваха меко златните накити и съдове. Те докарваха до полуда клетия мисионер.

Да си отиде, без да е взел това, за което бе изживял всички изпитания, да го остави, да забрави дори, че то съществува, че го е видял със собствените си очи… Никога!

Готов беше на всичко. Само да го има! И щеше да го има!

Планът му беше ясен. Очакваше сгодния случай.

Най-сетне бегълците достигнаха водното колело. Ратулу разряза въжетата на майка си.

Глухонямата й заместничка усети, че колелото е спряло. Скочи на крака и още сънлива, натисна рамото му. Долапът продължи да скрибуца дотегливо, да изчерпва водата, да предпазва подземния град от водната гибел.

Аз протегна ръка с шепа кафяви зърна.

— Дотук! — рече той. — По-нататък сами! Ето и цената на свободата ви!

Стамов преглътна коравото семе. Не можеше да се отрече от условието, което бе приел. Не беше свикнал да хитрува. Обещал бе, но само да го изяде. Никой не му бе забранил да запише каквото бе научил. И той щеше да стори тъкмо това, ако му се удадеше, когато намереше вещите си. После, даже да го забравеше, дневникът щеше да му припомни.

Смяташе се длъжен засега да запази тайната за злочестите лемури. Защото такива като мисионера веднага щяха да сринат лемурския град, за да разграбят богатствата му.

А уединението на Висшите не можеше да продължи вечно. Неизследваните кътчета на острова оставаха все по-малко и по-малко. Човешката цивилизация настъпваше — неудържима и агресивна. Ако не се намесеше друга по-голяма сила, с повече власт, тя щеше да погуби и без това загиващите последни представители на някогашната Лемурия.

Все още имаше някаква надежда, че ще успее да им осигури международно покровителство, да ги предпази от унищожение. Ако не беше твърде късно за това…

Неговият пример последваха Ратулу и майка му.

Ала отец Доминик мислеше съвсем друго. Този беше случаят, който очакваше. Нямаше избор. Сега или никога. Той скочи напред и замахна да стовари юмрука си върху главата на лемура. Да го убие или поне да го зашемети, но да го извади от строя.

Майката на лемура бе по-пъргава. Тя усети опасността, сякаш я видя с уши, макар и ослепена от светлината. Блъсна сина си настрани, предпази го от удара, но от тласъка той изпусна семената, които се пръснаха по земята.

Тежкият пестник я простря на пода.

Тогава мисионерът се опита да измъкне фенера от ръцете на Стамов, та с неговата сила да прогони Аз и майка му и сам да си пробие път навън.

Ако ли пък с него излезеха и другите, тогава щеше да решава как да се справи с тях. Впрочем семената на забравата щяха да ги обезвредят напълно. А на дървото до пещерата, където го бяха заловили, висеше окачена жилетката му с динамита. С него можеше да се справи с цялата маймунска орда.

Отец Доминик се метна върху Стамов и посегна да му отнеме фенера.

— Ние сме обещали! — извика онзи възмутен.

Мисионерът изкрещя, побеснял от гняв:

— Глупак!

— Щом сме обещали! — повтори Стамов.

В борбата той престана да задвижва динамото. Останало без енергия, фенерчето угасна.

В същия миг дебнещите ги лемури се нахвърлиха отгоре им, за да ги притиснат към пода. И така отново бяха обезвредени, отново без никакви изгледи за спасение — всички, освен старата лемурка.

Какво ли бе станало с нея?

Когато ги изправиха на крака и ги поведоха в мрака, Веломоди пошепна отчаяна:

— Което жабите замислят, крокодилът разваля.