Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Carpet People, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 50 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

КИЛИМЕНИТЕ ХОРА. 1996. изд. Камея / Изд. Прозорец А.Р.Т. Колекция Избрано от Тери Пратчет. Роман. Превод: [от англ.] Светлана КОМОГОРОВА [The Carpet People, Terry PRATCHETT]. Формат: 20 см. Страници: 160. Цена: 190.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Килимените хора от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Килимените хора
The Carpet People
АвторТери Пратчет
Първо издание1971 г.
Великобритания
Оригинален езиканглийски език
Видроман
ISBNISBN 99548517106

бележки
  • През 1992 г. Пратчет преработва романа

„Килимените хора“ (на английски: The Carpet People) е първият роман на британския писател Тери Пратчет.

Първоначално романът е издаден през 1971 г., когато авторът е едва 23-годишен, но по-късно е преиздаден, като във второто издание са нанесени промени. Книгата е преиздадена през 1992 г., когато Тери Пратчет вече е станал популярен с книгите си от „Светът на диска“. В бележката на автора във второто издание Тери Пратчет пише: Тази книга има двама автори. И двамата са един и същи човек.

Българският превод е на Светлана Комогорова-Комата.

Сюжет

Романът описва пътешествието на племето миниатюрни дре, наречено Монрунги, през света, който те наричат Килима – и всъщност е килим в една стая. Теренът на Килима е гъсто заселен с гори от косми, и е покрит с дебел слой прах. Небето над килима е описано просто като горе, а под повърхността на Килима се намират пещерите на Подкилимието и накрая Пода. Някъде далече, чак след Килима, се простира Черджето пред Камината, където живеят варвари, кланящи се на огъня.

Пътешествието на племето Монрунги започва, след като техният дом е унищожен от мистериозния Фрей. В книгата Фрей не е описан по никакъв начин, но като цяло става ясно, че е възможно Фрей да е аналог на прахосмукачка, или на стъпката на живеещите в дома нормални хора.

Вожд на Монрунгите е Глурк, който е съветван от Писмир – мъдър човек, който се представя за философ и разбира от различните прахове на Килима. Главен герой в романа е по-малкият брат на Глурк – Снибрил, който според Писмир е надарен с рядък ум. Снибрил единствен сред хората притежава способността да усеща Фрей няколко минути преди той да удари.

Килимените хора добиват метал от изпусната на килима монета, дърво от изпусната кибритена клечка, лак от един крак на стол (те го наричат Кракнастола).

Основно място в романа заема войната на хората на Килима срещу Моулите (раса на интелигенти, но кръвожадни маймуноподобни същества). В края на романа се състои битка между съюзилите се междувременно килимени хора и Моулите, в която хората успяват да надделеят. На финала на книгата Снибрил решава да напусне племето и да се заеме с изучаването на Килима и на Фрей.

Край на разкриващата сюжета част.


ГЛАВА 20

Те победиха.

С това горе-долу се изчерпва написаното по-късно в книгите по история, след като над развалините бе издигнат Новият Уеър. Много повече внимание се отдели на избирането на Бейн за президент — тъй като хората го смятаха за честен, храбър и без капка въображение. Думийците нямаха вяра на въображението — според тях то правеше хората неблагонадеждни.

Хората, които са писали историческите книги обаче, не са били там. Не са знаели кое как е станало.

Нито пък са им били известни всички други пътища, по които е можело да се тръгне.

На първо място стоеше въпросът за оръжията. С него се зае Брашнян. Копията например. Връзваш един кухненски нож на пръчка — и готово, досущ като истинско! Особено пък ако те намуши. А като набиеш шепа пирони по една космена цепеница, ставаше боздуган, който хич не придиряше — всекиго можеше да цапнеш с него. Сержантите строиха де що имаше здрав-прав мъж или момче и проведоха пред тях кратко показно.

Глърк отдели доста време да им помага. Брашнян се изказа, че Глърк си бил роден сержант, каквото и да означаваше това.

На Брокандо повериха задачата да пази жените и децата. Според Снибрил той нещо много се усмихваше, като се съгласи. А Бейн беше навсякъде и раздаваше ли, раздаваше заповеди. Кроеше ли, кроеше планове. Надзираваше специалните строителни работи, спешно провеждани извън стените.

Писмир и Ухльо Бухлоу играеха на една игра. Тя се състоеше в местене на мънички фигурки на войници по дъска на черни и бели квадратчета. Писмир твърдеше, че играел, защото тази игра съсредоточавала мисълта, а освен това и защото Ухльо залагал много на едро и не бил от най-добрите.

Снибрил се мотаеше като муха без глава. Най-накрая намери Бейн, облегнал се на бойниците на една от главните порти — взираше се напрегнато в отсрещния космалак. Тук постоянно пазеха стражи с ловджийски рогове — да предупредят града, ако някой нападне.

— Нищо не виждам — заприказва Снибрил. — Изпратихме патрули. И те нищо не са открили.

— Не търся моули — осведоми го Бейн.

— Ами какво търсиш тогава?

— Хммм? А, нищо, никого…

— Една дама в бяло — усмихна се Снибрил. — И аз я видях.

— Тя трябва да гледа, за да накара нещата да се случват… — Бейн явно се постегна. — Нещо не ми харесва тая работа. Много е тихо.

— По-добре е от „много шумно“…

— Как ти е главата?

— Нищо й няма.

— Сигурен ли си?

— Много си ми е добре!

— О…

Бейн хвърли поглед към специалните укрепления. Всеки, който можеше да се включи, се бе включил в работата по тях — бе копал окопи в прахта и бе я трупал в нисък вал отпред. Като погледнеш откъм космите, нищо не се виждаше.

— Едно време и Уеър е представлявал само това — рече той. — Само една канавка и една стена, и навсякъде край него е гъмжало от врагове…

— Глърк мисли, че всички моули до един са си отишли. Трябва да са ни чули. Ама те всъщност защо само ни нападат?

— Всеки все нещо трябва да върши. — Бейн все още беше кисел.

— Виж — заговори Снибрил. — Всички са готови! Бездруго по-готови не могат и да бъдат. Завардили сме всички дупки! Ами какво ще стане по-нататък? Ти хвърли императора в затвора, ами по-нататък?

— Мислиш ли, че ще има по-нататък?

— Винаги има по-нататък — рече Снибрил. — Глърк ми каза, че ти го е казала Кулейна. Работата е в това да получиш онова „по-нататък“, което искаш.

Той се почеса по главата. Нещо го засърбя зад ухото.

— Ама то това доколко можем да поддържаме готовност си има граница! — забеляза Бейн.

Снибрил пак се почеса по ухото.

— Бейн!!!

— Ако изобщо сме готови. Като ми го каза онова, си помислих, че уайтите могат и да ни помогнат, ама те просто офейкаха…

— Бейн!!!

Снибрил усещаше как някой сякаш се опитва да му завре ушите вътре в главата, и то чак по средата.

— Фрей? — вдигна вежди Бейн.

Снибрил кимна — дори и от това го заболя.

— Колко време имаме?

Снибрил протегна ръка, разперил пръсти. Бейн изтича при най-близкия страж, надигна рога и го наду. От рога изригна прах.

То си е смешно: когато съществува даден сигнал „тревога“ — и хората открай време си знаят, че такъв съществува, и въпросната „тревога“ прозвучи за пръв път… хората изобщо не реагират както трябва. Мотаят се като изтървани и си приказват ей-такива неща: „Някой си прави бъзик с тревогата май“ и „Кой е тоя, дето свири тревога, бе? Че с това майтап бива ли!“

Та точно това стана и сега. Бейн погледна надолу към улиците, препълнени с объркани хора, и изохка.

— Почва се! — изкрещя той. — Ей-сега!!!

Един думиец колебливо вдигна ръка.

— И тая тревога ли е учебна? — попита той. — Тия дни имаше много учебни тревоги.

— Не!

— О, така ли. Ами добре.

Миг по-късно във въздуха екнаха заповеди. Снибрил залитна и падна на колене. Уеър бързо опустяваше.

— …трети отряд! На централния площад! По-далече от сградите!

— …бинтовете, бинтовете, у кого са бинтовете?

— …помнете, могат да нахлуят изотдолу!

На Снибрил му се искаше единствено да се завре в някоя дупка и да я запуши след себе си. Усещаше главата си като сплескана.

— Добре, стройте поуните в редица!

Е, все пак можеше да върви. Със залитане, без никой да му обръща внимание, той почти се изтърколи надолу по стълбата и взе да си проправя пипнешком път към коневръза, където бе завързал Роланд. Изкатери се върху гърба на коня и се вля в потока от хора, напускащи Уеър.

И точно тогава животните усетиха Фрей. Поуните, вече отвъд портата, затръбиха. Конете се разцвилиха, а някои търтиха към космалака край градските стени. Между краката на хората се стрелкаха кучета и котки.

Искат да се махнат оттук — унило си помисли Снибрил.

Къщите затрепериха — много леко.

После — все още беззвучно — надвесилите се над града косми взеха да се превиват.

А после се разнесе и скърцането — дълго и протяжно, все едно грамадна тежест притискаше хиляди косми.

— Точно над главата ми е! — помисли си Снибрил.

Хората, които напускаха Уеър, вече хич нямаха нужда от увещания. Космите над града все повече и повече се накланяха един към друг, пъшкаха и скърцаха, а тежестта ги притискаше…

Никога нищо не сме успели да свършим навреме…

Роланд прелетя през портата в галоп.

Зидовете рухнаха. Земята шаваше като кожата на някакво животно. Къщите се срутваха. Уеър самичък се рушеше.

Ушите на Снибрил изпращяха и главата го отпусна. Едва не заплака.

Обърна поглед към града отзад. Килимът се бе вдлъбнал под Фрей, зидовете продължаваха да падат, ала почти всички се бяха измъкнали навреме. Двойка войници се изтърколи през портала, тъкмо преди той да се строполи.

Точно над нас е — помисли си Снибрил. — Все едно някой иска да ни убие. Ала Писмир смята, че Фрей е просто някаква непонятна природна сила. Това дали е по-добре? Хиляди от нас — убити от нещо, което дори и не подозира, че ни има?

Край града все още се виждаха неколцина души. Поуните нищо не можеше да ги скрие. Взря се в космите край Уеър. И оттам изригнаха моули. Имаше време колкото да обърне Роланд и да препусне обратно към града. Конят прескочи една канавка и от нея щръкна главата на Бейн.

— Те са хиляди!

— Чакай ги да дойдат по-близо — рече Бейн.

Моулите и снарговете продължаваха да извират от гората.

Снибрил погледна в канавката. Повечето защитници тук бяха думийски стрелци — лежаха си спокойно и гледаха как приижда черната стена.

— Още ли не са достатъчно близко?

— Още не… Сержант Кареус, дайте сигнал за готовност.

— Тъйвярносър!

Снибрил вече успяваше да различи отделни моули.

Бейн се почеса по брадичката.

— Още не. Още не. Първият удар е най-важният.

Върху праховата могила зад тях нещо проблесна.

Снибрил и Бейн се обърнаха и мярнаха бял силует, съсредоточено вперил взор в прииждащите орди. После той се стопи.

— Сержант Кареус? — тихо повика Бейн.

— Сър?

— Сега! — Сержант Кареус изпъчи рамене и се усмихна под мустак.

— Тъйвярносър! Първи отряд… чакайте, чакайте… пъъъъърви’тряд! Огън, бий! Първи’тряд — назад! Втори’тряд — напред! Втоооооори’тряд! Огън, бий! Първи’тряд — зареееееди! Първи’тряд — напред! Пъъъърви’тряд! Огън, бий!

Малцина са видели как боравят с лъковете си думийските стрелци — по-точно мнозина са ги видели, но тъй като стрелите са били прицелени право в тях, не са имали кой знае каква възможност да си водят подробни записки. Техниката им беше проста — внимаваха само стрелите да летят право към враговете. Не се налагаше стрелците да са добри. Просто трябваше да са бързи. Все едно гледаш машина в действие.

Нападателите нададоха вой. И това беше думийски урок — „удряй предната линия на връхлитащия нападател“. В този случай на врага му се налагаше да губи доста време в опити да не се стъпче самичък. Стрелците се втурнаха по канавката и в двете посоки и оставиха само един малък отряд да държи фронта.

Снибрил тръгна с тях.

Стрелци с лъкове имаше по целия кръг, който канавката описваше около града. Само на едно място моулите бяха успели да се доберат до окопа и там вървяха две битки едновременно — Дефтмените се биеха с моулите, а пък други дефтмени се биеха с първите дефтмени, за да се докопат и те до битката с моулите.

Дефтмените си имаха собствена техника за бой с три пъти по-висок от тях противник — те се изкатерваха по него, и като му стигнеха горе-долу до плешките, с едната ръка се крепяха, а пък с другата се биеха. Което значи, че половината моули улучваха с мечовете собствените си глави.

Последваха още две атаки, преди на моулите да им просветне, че работата отива на зле.

Те се скупчиха край космите — и все още бяха твърде, твърде много.

— Можем цял ден така да си откараме — обади се Брокандо.

— Не, не можем — възрази Бейн.

— Още не сме дали жертви!

— Да, ама защо не отидеш ти да помолиш моулите да ни върнат стрелите?

— О…

— Имаме колкото за още една атака, и толкоз. Пък ако опре до ръкопашен бой, те разполагат с повече ръце от нас.

— А ние пък нали щяхме да носим двойно повече мечове! Ти нали тъй рече!

— Това е просто поговорка. Те ни превъзхождат и по брой, и по оръжие…

— Много хубаво — кимна Брокандо. — Ние обичаме предизвикателствата!

— Ей ги, идат пак — обади се Снибрил. — Я задръжте — малко са. Вижте ги.

Половин дузина снаргове тичаха в тръс пред моулските редици. Спряха по средата между моулската армия и руините на столицата.

— Искат да преговаряме — установи Бейн.

— Можем ли да им имаме доверие? — усъмни се Глърк.

— Не.

— Добре. Много мразя да имам доверие на такива като тях.

— Ала трябва да преговаряте — настоя Писмир. — Винаги си струва да се преговаря.

Най-накрая отидоха при моулите. Снибрил позна водача им — сега беше с корона от солни кристали на главата и ги гледаше с властен поглед. Ала на Бейн му бе по-интересен Гормалийш — и той беше в тайфата.

— Е? — рече Бейн. — Какво имате да ни кажете?

— Името ми е Джорнарилийш — представи се моулът с короната. — Предлагам ви мир. Вие не можете да победите. Шансът е на наша страна.

— Разполагаме с много оръжие и с достатъчно мъже да го използват! — възрази му Бейн.

— И с много храна?

Бейн го пропусна покрай ушите си.

— И що за мир ни предлагате?

— Хвърлете оръжието — настоя Джорнарилийш. — Само тогава ще продължим.

— Аз ли пръв да го хвърля? — рече Бейн, сякаш наистина се бе замислил над въпроса.

— Да. Нямаш избор. — Погледът на Джорнарилийш скачаше от лице на лице. — Нито един от вас няма избор. Приемете моите условия — инак ще умрете! Вие шестимата ще умрете още тук, а и останалите скоро ще ви последват.

— Не го слушайте! — кипна Снибрил. — Ами Джеопард? Ами Земята на Високата Порта?

— Да си хвърля меча, значи — провлачи Бейн. — Абе като си помисли човек, това е много привлекателна идея, а?

Извади меча си и го вдигна.

— Гормалийш?

Ръката на Бейн се превърна в размазано петно — толкоз бързо замахна. Мечът разсече въздуха като нож и се вряза в гърлото на моула. Гормалийш се строполи безмълвно, оцъклил в ужас очи.

— Видяхте ли — рече Бейн. — Ние в Уеър така си хвърляме мечовете. Бях го предупредил, ама той като не ме слушаше…

Обърна коня си и препусна обратно към града. Останалите се втурнаха след него. И мускул не бе трепнал по лицето на Джорнарилийш.

— Много недумийско от твоя страна — рече Писмир. — Направо ме изненада.

— Не, изненаданият беше Гормалийш. Ти просто се шашна — рече Бейн. — Беше тръгнал да си вади меча, не го ли видя?

— Готвят се за нова атака — обади се Глърк.

— Направо съм изне… шашнат, че не са се опитали още да си прокопаят път нагоре от Подкилимието.

— А, някои се опитаха — доволно се ухили Глърк. — Точно под отряда на Брашнян го изкопаха. На бас, че няма да се пробват пак.

Бейн се вгледа в тревожните лица на защитниците.

— Значи, ще е при следващата им атака. Ще ги накараме да я запомнят! Гответе поуните! Ще използваме всичко, с което разполагаме!

— Всичко? — обади се Брокандо. — Бива! — Той сръчка понито си и препусна в тръс покрай канавката. Зачакаха.

— Как сме с провизиите? — попита след малко Снибрил.

— Имаме колкото за четири-пет яденета на човек — разсеяно отвърна Бейн.

— Не е много…

— Може да излезе и предостатъчно.

Изчакаха още малко.

— Чакането му е най-гадното — обади се Писмир.

— Не, не е — възрази Ухльо Бухлоу, на когото изобщо не бяха посмели да доверят меч. — Предполагам, че най-гадното е от тебе да стърчи забита дълга остра сабя. А чакането е просто досадно. Като казвам досадно, аз всъщност искам да кажа…

— Ей ги, идват. — Глърк сграбчи копието си.

— Размърдали са се — установи Бейн. — Трупат се на едно място. На някой да му се намира излишен меч?

И най-накрая идва боят. Атаки, контраатаки. Навсякъде стрели и копия. После историците чертаят карти и рисуват по тях шарени продълговати петънца и големи-големи стрелки, които сочат, че ей-тук Дефтмените са сгащили изневиделица цяла глутница моули, а пък тук поуните са стъпкали няколко снарга, ей-там пък Извънредният отряд на Брашнян попаднал в капан и бил спасен единствено от решителния набег на група мунрунги. А тук-таме има и кръстчета — тук Бейн е заклал моулски вожд, там пък Ухльо Бухльо без да иска утрепал един снарг.

Картите обаче не могат да покажат нито страха, нито суматохата, нито вълнението. После е по-добре. Защото има ли после, значи си оживял. Докато не свърши, през половината от времето никой не е наясно какво става. Понякога даже не е ясно и кой е победил, докато не мине преброяването.

Снибрил си проправяше път през мелето с лакти и ритници.

Моулите като че бяха навсякъде. Един даже му посече рамото, а той забеляза чак по-късно.

После изведнъж се озова на едно по-разчистено място, а навсякъде около него — моули, издигнали мечове…

— Чакайте!

Бе Джорнарилийш, вождът на моулите. Вдигна лапа.

— Не сега. Погрижете се да не ни безпокоят — Той изгледа Снибрил. — И ти беше там с онези другите. И се опита да спасиш онзи малък шишко — императора. Любопитен съм — защо продължавате да се биете? Градът ви е съсипан. Невъзможно е да победите.

— Щом още се бием, и Уеър не е съсипан!

— Нима? Ама как така?!

— Защото… защото ако Уеър съществува някъде, той съществува вътре в нас!

— Ами тогава ще се наложи да проверим дали наистина е там — проточи Джорнарилийш многозначително.

Зад него се разнесе тръбене и групичката се пръсна пред един поун, който изтрополи в панически бяг през бойното поле. Снибрил се метна по очи. Когато погледна нагоре, моулите бяха подновили боя.

А защитниците губеха. Усещаше се във въздуха. На мястото на всеки паднал моул изникваха по двама.

Спусна се по един хълм и откри Бейн, който се биеше с двама врагове наведнъж. Щом Снибрил тупна на земята, тупна и един моул. Удар отзад просна и другия.

— Губим — рече Снибрил. — Чудо трябва да стане…

— С чудеса битки не се печелят — отвърна му Бейн.

Половин дузина моули изникнаха иззад една полусрутена сграда.

— Численото превъзходство и по-добрата тактика…

Зад тях изсвири рог. Моулите се извърнаха.

Оттам прииждаше още една армия. Не беше много голяма, но затова пък напредваше страшно решително. Водеше я Брокандо. Дочуха неговия вик сред врявата:

— Госпожо! За другия край го хванете, за другия! Ей, ей, дами, не се блъскайте така напред всичките! Ей, мадам, внимавайте с това копие, да не вземе да стане някоя беля…

— Ама не е ли това острието, младежо? — обади се възрастната госпожа, която би било редно изобщо да не припарва до бойно поле.

— Не, госпожо, тъпият край е това! Острието е ей-онуй от другата страна, с него се мушка!

— Тогава се дръпни, младежо, та да го употребя!

Моулите се блещеха в почуда. Снибрил цапна двама по главите, преди останалите да успеят да реагират — а после стана вече твърде късно.

Жените не бяха най-сръчните бойци, които Бейн бе виждал, но Брокандо ги бе обучавал тайно през последните два-три дни. И Брашнян му бе помогнал. Пък и много се вживяваха. Освен това, липсата на истинска бойна подготовка се оказа дори от помощ. Думийските войници си научаваха упражненията с меча и после едно си знаеха — тик-так, тик-так — и бяха крайно неподатливи на онези нововъведения, които човек може да измисли в процеса на боя — като например да пернеш врага по свивките на коленете с дръжката на копието и падне ли, да го намушкаш. Жените се биеха по-гадно.

И това не беше всичко. Кръгът на защитниците бе изтласкван все по-назад и по-назад, докато не спря досами руините на града.

И… войските им бяха разбити. Те паднаха храбро. Загубиха. Уеър никога не бе съграден отново. И никаква нова Република не възникна. Оцелелите избягаха при останките на своите домове и това бе краят на историята на цивилизацията. Завинаги.

Вдън космалаците безшумно се плъзгаше Кулейна, туноргът. Минаваше през бъдеще след бъдеще и всичките до едно си приличаха.

Поражение. Краят на Империята. Краят на хората без въображение, които си мислеха, че има и по-добър начин на действие от войната. Смъртта на Бейн. Смъртта на Снибрил. Всички мъртви до един. За нищо.

Сега тя се плъзгаше, без да тича, все по-бързо през цялото онова бъдеще, което би могло да се случи. Те струяха покрай нея — всички бъдещета, които никога не бяха записани, онези бъдещета, в които хората губеха, световете се рушаха, и последните, най-невероятните възможности не стигаха… Всички те трябваше да се случат някъде.

Но не и тук, рече тя. И тогава дойде онова — единственото. Тя се смая. Нормално бъдещетата се появяваха на снопи, по хиляди, с едва забележими мънички разлики помежду си. Но това бе сам-самичко. То едва мъждукаше. Нямаше право да съществува. Това бе шансът едно на милион защитниците да победят.

Тя сякаш бе омагьосана. Странни хора си бяха думийците. Мислеха си, че са праволинейни като ръба на маса и практични като мотики, и все пак, в този тъй голям свят, пълен с хаос и мрак, и с неща, които не проумяваха никак, те действаха така, сякаш наистина вярваха в мъничките си открития като „закон“ и „справедливост“. И им липсваше достатъчно въображение да се предадат.

Странно беше дори това, че въобще имат някакъв шанс за бъдеще.

Кулейна се усмихна.

И продължи — да види какво е то… Погледнеш ли нещо, ти го променяш.

Моулите се дръпнаха отново назад, но само за да се прегрупират. В края на краищата, думийците нямаше къде да им избягат. И Снибрил си помисли, че Джорнарилийш е от онези, дето им е приятно да си представят как някой ги чака и се чуди как ли ще свърши всичко това.

Намери Глърк и Бейн — бяха се подпрели на една порутена стена, капнали от умора. С тях имаше и три думийки — едната превързваше раната на ръката на Глърк с ивици от нещо, което нявга е било хубава рокля.

— Е… — рече той. — Поне ще разказват, че сме паднали в битка — уууух!

— Не мърдай, става ли? — прекъсна го думийката.

Бейн се обади:

— Не мисля, че моулите много се интересуват от история. Никакви книги няма да има вече. И никаква история. И никакви книги по история.

— Това май ми изглежда най-лошото — отбеляза Снибрил.

— Извинете ме — обади се една от жените. — Ъ… Аз съм лейди Серилин Вортекс. Вдовица на покойния майор Вортекс.

— Помня го. Много доблестен войник — кимна Бейн.

— Искам да кажа само, че не е най-лошото това, че вече няма да има книги по история, младежо. Умирането май е най-лошото — обясни лейди Вортекс. — Историята сама ще се погрижи за себе си.

— Уверявам ви, че сме ви много… хм… благодарни за помощта — измънка Бейн, явно притеснен.

— Не сме ви помагали! Взехме участие! — сряза го лейди Вортекс.

Навсякъде из руините на Уеър бяха насядали хора на групички — или пък се грижеха за ранените. Два пауна бяха убити. Те поне лесно се брояха. Снибрил от дълго време не беше виждал ни Брокандо, ни Писмир.

Врагът се раздвижи.

Снибрил въздъхна и се изправи.

— Пак се почна…

— История, а? — Глърк хвана копието си. — Последен славен напън.

Лейди Вортекс грабна един меч. Така се беше ядосала, че чак искри хвърчаха.

— За последен ще видим! — каза го с такъв тон, че Снибрил си помисли че онзи моул, дето би посмял да я нападне, щеше да има твърде лош късмет.

Тя се обърна към Бейн.

— А като се измъкнем от тая каша, младежо — озъби му се тя, — ще трябва сериозно да си поприказваме! Щом ще се бием, и за нас трябва да има някакво бъдеще…

Моулите се хвърлиха в атака.

Ала тя нещо не беше кой знае колко въодушевена. Онези отпред си напираха, но онези отзад постепенно забавяха крачка. Крещяха си нещо и се оглеждаха през рамо към космалака. След няколко секунди взеха да се щурат насам-натам, като да бяха откачили.

Защитниците се опулиха.

— Ама те защо спряха? — обади се Глърк.

Снибрил се взря в сенките между космите.

— Там… има нещо…

— Още моули ли?

— Не виждам ясно… бият се… задръжте… — Той премига. — Уайти! Хиляди и хиляди уайти! Нападат моулите!

Бейн огледа защитниците.

— Тогава и ние имаме само един избор — рече той. — Атака!

Приклещени между двете армии, моулите нямаха вече шанс милион към едно. А уайтите се биеха като луди… нещо по-лошо, биеха се като разумни, с най-доброто оръжие, което можеха да направят, кълцаха ли, кълцаха… Като хирурзи — рече по-късно Писмир. Или като хора, открили, че най-хубавото бъдеще е онова, което сам си създадеш.

По-късно откриха, че уайтът Атан е загинал в битката. Но поне не го е знаел предварително. А уайтите говорят помежду си по странен начин, из целия Килим, надлъж и шир — неговите нови идеи бяха прескочили като искри от уайт на уайт: не си длъжен да приемаш онова, което ще ти се случи, ти можеш да го промениш!

Никога преди не им беше хрумвало.

* * *

А после всичко свърши.

Никой никъде не откри императора. Пък и никой не го потърси особено усърдно. Никой нищо не бе казал, но някак от само себе си всички приеха, че сега Бейн отговаря за всичко.

Не всичко приключва с боя — помисли си Снибрил. — Напротив, с края на битките започват проблемите, без значение дали си победил или загубил. Има хиляди хора, дето храната им стига само за един ден, а къщи въобще нямат, наоколо все още сноват моули — макар че според мен известно време ще ни избягват. А пък Империята е на парченца. Пък и със Земята на Високата Порта тепърва ще се оправяме.

Поне въпросът с храната се уреди лесно. Навсякъде беше пълно с трупове на снаргове. А Глърк каза, че хич не било разумно да ги оставяме ей-тъй да си изгният залудо.

Бейн прекара цял ден, седнал върху развалините на двореца — слушаше какво говорят минаващите край него тълпи и сегиз-тогиз даваше по някоя заповед. Изпратиха в Джеопард отряд да докара останалите мунрунгски каруци.

Някой предложи да празнуват.

— Някой ден, отвърна Бейн.

А после доведоха Джорнарилийш. Беше лошо ранен с копие, ала отрядът на Глърк по снаргосъбирането го бе намерил жив. Опитаха се да го тръшнат пред Бейн, но тъй като той и без това едва се държеше на крака, нямаше кой знае какъв смисъл.

— Трябва да има процес — рече Писмир. — Според древния обичай…

— И после да го утрепем — допълни Глърк.

— Нямаме време — прекъсна ги Бейн. — Джорнарилийш?

Въпреки раните си, моулът вдигна гордо глава.

— Ще ви покажа как умира един моул!

— А, това вече сме го виждали — спокойно отбеляза Бейн. — Онова, което искам да знам, е… защо? Защо ни нападнахте?

— Ние служим на Фрей! Фрей мрази живота на Килима!

— Най-обикновено природно явление — измърмори Писмир. — Би трябвало да подлежи на научно наблюдение и изследване.

Джорнарилийш му изръмжа.

— Хвърлете го в някоя килия — рече Бейн. — Нямам време да го слушам.

— Тук май изобщо няма килии — вдигна рамене Глърк.

— Ами тогава го накарайте да си построи и после го хвърлете вътре!

— Ама трябва да го убием!

— Не! Май много давате ухо на Брокандовите приказки!

Брокандо се наежи.

— Знаеш го какъв е! Защо не го… — започна той, но го прекъснаха.

— Защото няма значение какъв е той. Онова, което има значение, е какви сме ние.

Всеки се огледа. Дори Джорнарилийш.

Аз съм бил, осъзна Снибрил. Не усетих как съм го казал на глас. Е, ами…

— Само това има значение — продължи Снибрил. — Затова е бил построен и Уеър. Защото хората са искали да изнамерят по-добър начин от войната да се оправят помежду си. И да престанат да се плашат от бъдещето.

— Ние никога не сме били част от Империята! — сопна се Брокандо.

— А като дойде време да избирате, на чия страна застанахте? Както и да е, и вие сте били част от Империята. Само дето не сте го знаели. Толкоз време сте прекарали в гордеене, че не сте част от империята, че накрая сте станали… ами, част от нея. Че какво щяхте да правите, ако не съществуваше Империята? Пак щяхте да почнете да бутате хора от скалите!

— Аз не бутам хора от скалите!

Джорнарилийш, потресен, местеше поглед от единия към другия.

— Защо млъкна? — погледна го Снибрил.

— Е, ама то не беше… карай!

— Тия?! — смаяно пророни той. — Тия са ме победили?! Тия тъпоумни слабаци, които през цялото време се дърлят?!

— Да се смаеш, а? — подхвърли Бейн. — Махнете го оттук и го хвърлете някъде под ключ.

— Настоявам да умра достойно!

— Чуй ме сега — рече Бейн. Гласът му кънтеше като бронз. — Убих Гормалийш, защото на такива като него не трябва да се позволява да съществуват! За тебе не съм чак дотам сигурен. Но ха си ме нервирал още веднъж, ха съм те убил на място. А сега… отведете го.

Джорнарилийш зяпна, после захлопна уста. Снибрил се облещи срещу двамата. Ще го направи като нищо! — мина му през ум. — Още тук и сега, ако щеш. Не от гняв, нито пък от жестокост, а просто защото така трябва.

Хрумна му, че по-скоро би се изправил в бой лице в лице с пощурелия Брокандо, или с разбеснелия се Джорнарилийш, но не и с Бейн.

— Обаче Снибрил е прав — обади се Писмир, щом бързешком отведоха безмълвния моул. — Всички си я карат по старому. Сега обаче ще трябва да изнамерим друг начин. Щото иначе по никой начин няма да я бъде. Не сме минали през всичко това, само за да започнем да се драпаме пак за нещо друго. Империята…

— Не съм много сигурен, че ще е пак империя — прекъсна го Бейн.

— Какво?! Но… Империя трябва да има!

— Май има и нещо по-добро. Доста си мислех по това напоследък. Множество малки държавици и градове, обединени по някакъв начин. Може да излезе по-добро от огромна Империя. Знам ли.

— И право на глас за жените! — обади се нейде из тълпата лейди Вортекс.

— Да, може би дори това — кимна Бейн. — За всекиго трябва да има по нещо.

Погледна към тълпата. Отзад имаше неколцина уайти. Никой не знаеше кои са.

— За всекиго по нещо — повтори Бейн. — Трябва да поговорим за всичко това…

Един уайт пристъпи напред и отметна качулката си. Излезе, че не бил той, ами тя.

— Трябва да ти кажа нещо.

Всички уайти в залата отметнаха качулките си.

— Казвам се Тарилон, господарка на мините. Сега ние си тръгваме. Мислим… мислим, че започваме да усещаме някакво бъдеще. Ние… започваме отново да си го спомняме.

— Моля? — зяпна Бейн.

— Избрахме нова Нишка.

— Не разбирам…

— Ние отново сме уайти. Истински уайти. Мислим, че започваме да си спомняме новата История — тъй че сега, ако позволите, ще се върнем към обичайния си живот — тя се усмихна. — Спомнях си, че съм го казала!

— О… — Бейн изглеждаше крайно объркан: мъж практичен, сблъскал се с нещо, което не може да проумее, защото е твърде зает. — Ами добре. Хубаво тогава. Радвам се за вас. Ако можем с нещо да…

— Пак ще се срещнем… сигурни сме!

— Е, ами щом е така… Пак ви благодарим…

Уайтите вече се изнизваха през вратата. Снибрил се измъкна след тях. Чу как зад гърба му хората наново почнаха да се карат.

Бе утро. Уайтите бързаха сред развалините, и се наложи да потича, докато ги настигне.

— Тарилон?

Тя се обърна.

— Да?

— Защо трябва да си тръгвате? Какво искаше да кажеш?

Тя се намръщи.

— Опитахме го онова, как беше… вземането на решения. Изслушахме Атан. Той ни разказа какво е това да правиш избор. Опитахме го. Ужасно е! Вие как издържате така? Живеете, без да знаете какво ви очаква… Всяка сутрин се събуждате, и не можете да бъдете сигурни дори дали ще доживеете нощта… Ние бихме полудели на ваше място! Ала ние сме уайти. Не можем да се променим. Помогнахме да се създаде нова история. Сега отново можем да си я спомняме.

— О…

— Какъв ли кураж трябва да притежавате, всички вие, щом всеки ден се изправяте лице в лице с такава несигурност!

— Ние го смятаме за нещо нормално — сви рамене Снибрил.

— Ама че странно! Странно! Каква смелост само! Е… сбогом. Ти си решил да напуснеш Уеър.

— Да, аз… ама откъде го разбра?

Тя се усмихна радостно.

— Нали ти казах — отново помним и миналото, и бъдещето!

Откри Роланд там, където го бе вързал. Сега торбата на Снибрил не беше кой знае колко претъпкана. Парченцето късметлийски прах се бе затрило, монетите — и те. Резервният чифт обуща беше на краката му. Сега си имаше само едно одеяло, два-три ножа, едно въженце… копие… всъщност, то друго не ти и трябва.

Тъкмо нагласяше седлото, и чу точно зад гърба си гласа на Писмир:

— Тръгваш, а?

— Ох! Не те чух кога си дошъл.

— Много време прекарах с вас, мунрунгите. Знаете как да се примъквате. А също бих добавил — и как да се измъквате.

— Убеден съм, че хората там все ще се оправят някак — рече Снибрил.

— Е, ако спрат с караниците… — вдигна рамене Писмир. — Караници. Важно нещо са туй караниците!

Снибрил се обърна.

— Искам да изследвам Килима… Какво е Фрей? Какво започва там, където всичко свършва? Нали ти казваше, че не трябва да преставаме да задаваме въпроси…

— Точно така. Важно нещо са туй въпросите!

— Мислиш ли, че от идеята на Бейн ще излезе нещо?

— Кой го знае? Време е да пробваме нещо ново…

— Да. — Снибрил се покачи на седлото. — Знаеш ли, уайтите ни мислели за много смели, защото можем да вземаме решения? Те не могат! Изобщо не могат да се справят! А пък ние тях мислехме за изключителни… Какви ли не смайващи неща научава човек!

— Не съм ли го казвал винаги? — усмихна се Писмир.

— Е, аз искам да науча още! И още, и още! И искам да тръгна веднага, защото ако го отложа, няма да тръгна никога! Искам да го видя всичко онова, за което толкова си ми разказвал! Кракнастола, Черджето пред Камината, Края на Килима.

— Тогава нали ще ми разкажеш после как изглеждат! — примоли се Писмир. — Аз само съм чел за тях!

Снибрил се сепна.

— Ама нали като бях малък, ти ми разказваше какви ли не истории за Килима! Да не искаш да кажеш, че са били измислици?

— О, не, истина си бяха. Че иначе защо ще ги пише в книгите? — сви рамене Писмир. — Аз самият винаги съм искал да пътувам. Ама никога не успях да намеря време, не знам защо така. Ако можеш, тъй де, да отделиш някоя минутка, драсни някой ред…

— Добре. Хлъц. Да. Ще драсна. Ако намеря време. Е, ами тогава… довиждане, а?

— Довиждане.

— И да кажеш довиждане от мене и на…

— Ще кажа.

— Знаеш как е.

— Сигурно. Довиждане. Върни се някой път да ни разкажеш.

Последната дума бе по-скоро вик, защото Снибрил вече бе пришпорил Роланд. И вече се бе превърнал в петънце на хоризонта, когато се обърна и помаха пак.

Писмир се потътри обратно към караниците.

Недалеч от Уеър Снибрил спря и пое с пълни гърди въздуха на Килима. Беше му малко тъжничко, но нали винаги щеше да има къде да се върне — все някъде… Той се усмихна и потупа Роланд по шията. А после, пълен с надежда, вейнал коси, пришпори белия кон. Жребецът препусна в галоп и двамата се стопиха сред космалака.

Край
Читателите на „Килимените хора“ са прочели и: