Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

М. Ст. Горчивкин. Воля

Повест. Пето издание

Библиотека „Златно сърце“ №13

Редактор: Цветан Пешев

Художник: Стойчо Желев

Художествен редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Христина Денкова

Код 11 95373/6056–6–79

Националност българска. Дадена за печат май 1979 г.

Подписана за печат юли 1979 г. Излязла от печат август 1979 г.

Тираж 50115. Формат 32/34х108

Издателски коли 21.42. Печатни коли 25.50. Цена 1,02 лв.

ДИ „Отечество“ бул. „Георги Трайков“ 2а — София

ДП „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

7

Дванадесет дни и дванадесет нощи Зарко беше между живота и смъртта.

Според твърденията на лекарите, операцията бе минала благополучно, ако въобще можеше да се нарече благополучно това, че Зарко бе останал без двете си ръце, които хирургът изряза над китките, и че не можеше да вижда. Поради голямата загуба на кръв сърцето му бе отслабнало и едва-едва пулсираше, това бе наложило ампутацията да се извърши само с местна упойка. И сега момчето все още беше под страшните впечатления на доловените като в кошмарен сън думи: „режи“, „спри кръвта“, „заший“. Макар че болките вече не бяха така остри и непоносими, той често изпадаше в безсъзнание, викаше насън, бълнуваше и се мяташе в леглото.

Изтощен до крайност, организмът не беше в състояние да приема никаква храна. Подхранваха го чрез преливане на кръв й гликоза. От двете страни на леглото стояха високи триножници с прикрепени горе стъкленици, от които по каучукови тръбички с тънки металически цеви на края капка по капка се вливаше във вените му живот.

Всяка сутрин майката сама откарваше с подвижното легло момчето в превързочната за промивки и превързване. Отначало това беше за нея тежка и мъчителна работа. Когато лекарят развиваше дългите, напоени с кръв бинтове, тя пребледняваше, виеше й се свят и прехапваше силно устни, сякаш превързваха собственото и разранено сърце. Но после постепенно привикна и започна да помага на лекаря, като се стараеше да пипа крайно внимателно, леко и нежно, за да не причинява болки и страдания на детето си. И винаги, когато се връщаше с него в стаята, тя беше цялата в пот й имаше вид на човек, който току-що е извършил тежка физическа работа.

Бавно и равномерно падаха капките през контролната стъкленичка на кръвопреливния апарат. Бавно и равномерно отброяваше часовете камбаната на далечен квартален часовник. И заедно с тях в тялото на момчето се възвръщаше животът. Устните и страните му започнаха да поруменяват, температурата спадна, нервите се поуспокоиха, сънят стана по-здрав и укрепителен.

А една сутрин, това беше на осемнадесетия ден от постъпването в болницата, при редовната визитация старият хирург доктор Боев каза:

— Сега вече опасност за живота му няма. Ще се помъчим да възвърнем и зрението.

Цял ден майката не можеше да си намери място от радост. Тя прегръщаше момчето, целуваше го по парещите устни, говореше му непрестанно нежности и от очите й капеха едри, щастливи сълзи.

— Ну, мамаша — казваше от съседното легло раненият червеноармеец и сините му детски очи сияеха, — я вам говорил, что он будет жить!

И за пръв път след толкова дни Магда легна спокойна върху постелята на пода и цяла нощ спа, без да се пробуди.

 

Раните по лицето и главата започнаха да зарастват. Те бяха не толкова от късчетата на мината, колкото от обгаряния. Очите бяха засегнати само от силната светлина и пръските на експлозията. Лекарите имаха надежда, че зрението ще се възстанови, но рано беше още за сваляне на превръзката.

С всеки изминат ден Зарко ставаше по-бодър и разговорлив. А когато майка му го хранеше с лъжичка, той се шегуваше:

— Ех, какво съм бебе! Остава само биберон да ми пъхнеш в устата.

Той не знаеше, че ръцете му са отрязани. Пред него никой нищо не говореше за това. Отначало болката беше остра, режеща и обща. Успокояваха я само силно упояващи лекарства. Но малко по малко тя затихна, притъпя и най-после започна да се чувствува поотделно. Зарко чувствуваше да го боли ту палецът на едната ръка, ту показалецът или кутрето на другата, усещаше нетърпим сърбеж между пръстите и изпитваше непреодолимо желание да ги чеше, да ги свива и изправя.

Това измамно усещане беше съвсем лесно обяснимо. Наистина дланите и пръстите не съществуваха вече, но техните осезателни и двигателни нерви, макар и прерязани, бяха здрави. Те продължаваха да действуват, както при нормално състояние.

Отляво съсед по легло на Зарко беше едно дванадесетгодишно хърватче на име Джура Симич, което бе изгубило през време на една бомбардировка родителите си. Българските санитари го бяха намерили в развалините с пречупени крака, изранено, гладно, едва дишащо от изтощение, и го бяха докарали тук с ранените войници. А отдясно лежеше възрастният червеноармеец със сините детски очи — Николай Данилич Шумилов, на когото куршум „дум-дум“ бе откъснал дясната ръка от рамото. Той страдаше не толкова от раната си, колкото от това, че не можеше заедно с другарите си да влезе победоносно в Берлин. Между тримата се бе завързало мило приятелство.

— Чичо Николай — обърна се веднъж Зарко към руснака, — ти знаеш ли да свириш на балалайка?

— Ну, конечно! — отговори Данилич.

— Ти остави това „конечно“ или „неконечно“ а отговори знаеш ли?

— Ну, знаю!

— А като оздравея, ще научиш ли и мене?

Николай Данилич не отговори, защото не искаше да дава празни обещания. Той обмисляше как да промени разговора, каква друга насока да му даде.

— Аз страшно много обичам балалайка! — продължаваше Зарко. — Запознах се неотдавна с един младши лейтенант — Василий Смородин се казваше. Вълшебно свиреше на балалайка! А ние в училище имаме оркестър — цигулки, мандолини, китари и четири акордеона. Ех, мисля си, да има сега тук и балалайки! Оттогава съм решил рано или късно да се науча да свиря като Василий.

Николай все още не можеше да намери друга подходяща тема за разговор.

— Чичо. Николай — извика Зарко, като попривдигна глава, тук ли си, защо мълчиш?

— Тук, тук! — обади се руснакът.

— Трудно ли е да се научи човек да свири на балалайка?

— Не очень… но все таки трудно!

— Ти, Зарко, вече за балалайка не мисли… — намеси се на развален български език хърватчето, което вече от три месеца беше между българи в болницата.

— Защо? — обърна се учудено към него Зарко.

— Така! Защото…

— Не, не! — поривисто се изправи Николай Данилич, като строго и заканително махна на хърватчето с показалеца на единствената си ръка.

— Защото не е лесно… — досети се Джура и гузно замлъкна.

В този момент на вратата се показа майката, която бе излязла на двора. Бяха я извикали група момчета и момичета от Зарковия клас. Децата почти веднага бяха научили за нещастието на своя другар и вече няколко пъти идваха да го навестят и окуражат, но лекарят по настояване на Магда в никакъв случай не разрешаваше да влязат при него. Те не знаеха какво точно се бе случило със Зарко, но предполагаха, че нараняването е леко и че той скоро ще се върне в училище.

— Поща-а! — извика с престорен глас майката. — Кой тук от вас е Зарко Белев?

— Аз! — обади се Зарко и тутакси разбра шегата на майка си.

— За тебе има писмо и цял куп подаръци! — каза радостно тя.

— Ето пакетче бонбони, шоколад, кутия локум и два едри жълти лимона. Откъде ли са намерили сега всичко това?!

— Лимоните зная от кого са! — почти извика Зарко. — Това е работа на Ицо Ранков, те имат в мазето си голямо лимоново дърво в грамадна саксия. А другите неща… другите — не зная. Чети, чети по-скоро писмото!

Тя остави нещата до възглавницата му, отвори развълнувана големия син плик, седна и зачете:

„Мили наш другарю Зарко.

Пишем ти това колективно писмо ние, учениците и ученичките от IIIа клас.

Зарко, баба Гуна Сингерката разправяла на едно място, че с теб се случило голямо нещастие и уж че… (тук бяха зачеркнати с наплюнчван химически молив няколко думи), но ние не й вярваме. Пък онзи ден, като изпратихме Лена Панкова в болницата да провери, тя не могла да разбере нищо.

Зарко, в нашия клас има много новини. Другарят Стилянов отиде доброволец на фронта и сега имаме нов учител по алгебра — Павел Железаров се казва. Много е строг и никой вече не може да преписва задачите, когато имаме класно. Гриша пръв загази. Хвана го тъкмо когато вземаше листчето с решените задачи от Маргарита Станчева. Гриша веднага получи единица, а Маргарита се разрева и успя да се спаси от двойка…“

— Ах, че шмекер, ех, че диване! — врътна укорително глава Зарко. — Колко пъти съм му казвал да не прави такива работи! — А после — като се обърна натам, където смяташе, че се намира Николай Данилич, каза: — Знаеш ли, чичо Николай, Гриша Радоев е най-добрият ми приятел. То е такова едно нисичко, дребничко, ще речеш — никакво момче, ама е силен и пъргав като дива котка, никой не може да го надвие. А на волейбол няма по-добър играч от него в цялото училище. Ти, Джура, знаеш ли да играеш волейбол? — обърна се той към хърватчето.

— Слушай, слушай нататък! — побърза да прекъсне разговора майката, като махна с ръка на Джура да мълчи.

— Добре! Чети! Слушам…

— „Ние всички много се радваме — продължи да чете тя, — че нашите войски заедно с братушките тупат здравата хитлеристите. Ние също помагаме на войниците — обърна изписания с красив дребен почерк лист майката. — Цялото училище събра подаръци. А нашият клас изпрати на фронта десет чифта ръкавици, осем чифта чорапи, три вълнени шалчета и много други работи. Изплетоха ги нашите момичета и майките ни.“

— Виждаш ли, чичо Николай, какви славни момчета и момичета има в нашия клас? — не скри възторга си Зарко.

— Вижу, вйжу! — каза одобрително Данилич.

— Чети, чети нататък!

— „Стената на училищния салон, дето беше съборена от бомбардировката, е вече поправена. Ние всички помагахме, като носихме тухли, вар и разни други работи. Сега играем гимнастика в салона.

За много още неща има да ти пишем, но се страхуваме, че писмото ни ще стане много дълго и няма да го прочетеш. Е, хайде сега да съкращаваме! Ти, Зарко, слушай там добре докторите и гледай по-бързо да оздравееш и да се върнеш при нас, защото няма кой друг да редактира стенвестника, няма кой да пише лозунги. Карикатурите за вестника сега ги прави Пенчо Ракаров, но той, нали си го знаеш, уж рисува заек, а излиза дългоухо прасе…“

— Ех, че художник са си намерили! — засмя се незлобиво, от все сърце Зарко. — Сега той всички ще изнарисува като прасета…

Майката престана да чете, замисли се. Устните й затрепераха, лицето й помръкна, от очите й рукнаха неудържими сълзи. Тя знаеше, че нейният син никога вече не ще може да играе като тия здрави и весели деца, че той никога няма да отиде в училище, не ще може да пише, да рисува, да работи като тях. В своето въображение тя изведнъж го видя възрастен мъж — мършав, облечен в дрипи, брадясал, е бледо изпито лице… Седнал до някакъв ъгъл на многолюдна улица, той простира умолително обезобразените си ръце. А пред него — олющена емайлова чинийка с няколко дребни монети в нея.

— Не, не! Аз няма да позволя!… — каза тя гласно, сякаш това, което бе си помислила за миг, е вече действителност.

— Какво не позволяващ, мамо? — учуди се Зарко от нейния треперещ и някак съвсем особен глас. — Свърши ли писмото?

— Нищо, нищо, момчето ми! Аз само така!… Впрочем ето и края: „А сега, Зарко, приеми горещи поздрави от целия IIIа клас и от първолачетата от Iб отделение. Те много те обичат, защото веднъж си им рисувал на черната дъска зайчета, мечки и гълъби.“ Подпис: „Твоите другари от IIIа клас.“

— Е, Джура, чичо Николай! — с пламтящо от щастие лице каза Зарко. — Виждате ли какво се вика другари?

— Ну, добрие… много добрие у тебя товарищи! — отговори Данилич.

Майката не можа повече да издържи, мъка и сълзи я задушаваха. Тя бързо излезе навън, за да се наплаче на воля.