Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

М. Ст. Горчивкин. Воля

Повест. Пето издание

Библиотека „Златно сърце“ №13

Редактор: Цветан Пешев

Художник: Стойчо Желев

Художествен редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Христина Денкова

Код 11 95373/6056–6–79

Националност българска. Дадена за печат май 1979 г.

Подписана за печат юли 1979 г. Излязла от печат август 1979 г.

Тираж 50115. Формат 32/34х108

Издателски коли 21.42. Печатни коли 25.50. Цена 1,02 лв.

ДИ „Отечество“ бул. „Георги Трайков“ 2а — София

ДП „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

10

През определените за посещения дни в стая номер четиринадесет се събираха много хора, толкова много, че нямаше къде да се поберат дори и прави. Наистина ходещите болни излизаха за свиждане с близките си в коридора и при топло време — в градинката, но все пак се наложи в четвъртък и неделя няколко от леглата да се изнасят временно навън, за да се отвори повече място.

Като гледаше как при другите болни идват близки, в очите на които всеки можеше да прочете обич и загриженост, страх и надежда за оздравяването на тези, които лежаха тук, Магда чувствуваше двойно по-голямо нещастието си. При Зарко и при нея никой не идваше. Само понякога се отбиваше случаен познат, дошъл тук при друг болен, осведомяваше се повече от любопитство, отколкото от съчувствие за здравето на детето, казваше няколко утешителни думи, в които и сам не вярваше, и си отиваше.

Магдините родители отдавна бяха починали. Роднините й на село сякаш бяха я забравили. Близките на мъжа й заради неговата грубост и лош характер не обичаха и нея.

В този огромен и сега сякаш чужд за нея град тя имаше само едно близко същество — сестра си Мариола, вдовица от Първата световна война. Измъчена, изтормозена, грохнала от слугуване при богати господари, Мариола имаше болно, разнебитено сърце. Тя не би могла да издържи, не би могла да понесе една среща със Зарко… Магда изтръпваше от страх при мисълта, че сестра й може да научи по някакъв начин за случилото се и да дойде в болницата.

Един неделен ден, когато стаята пак беше пълна с посетители и майката, за да надвие мъката си, четеше на детето някаква весела книжка, при нея се приближи дежурната сестра Филипова:

— Другарко Белева, при вас искат да дойдат три жени. Чакат долу на вратата. Портиерът не иска да ги пусне.

— Кои са тия жени? — скочи майката уплашена. — Дали едната от тях не е сестра ми?

— Не, не е сестра ви. Казаха, че са делегация някаква.

— Нека заповядат! — каза Магда и по женска привичка без нужда заразтребва наоколо като за гости. Но изведнъж тя се сепна, догони сестрата в коридора, и я помоли да предупреди посетителките да бъдат внимателни и да не говорят пред Зарко нищо за ръцете му.

Не след много в рамката на вратата се появи ниската и грубовата фигура на баба Гуна Сингерката. Тя носеше обемист пакет, завит във вестник. Зад нея се показа и откритото и миловидно лице на Зарковата класна ръководителка Серафимова, а след тях вървеше председателката на кварталното женско дружество Вера Кайтазова.

Магда се задъхваше от вълнение: „Милите! Ето че не са ме забравили!“

Тя не можа да ги дочака, а поривисто се хвърли към тях, прегърна баба Гуна, сложи чело на рамото й и се разрида.

Преживяла не малко злини и нещастия на този свят, старата жена я остави да си поплаче, после отстрани внимателно главата й и каза:

— Е, стига сега! Те, лошотиите, са за човеците, дойдат ли ти до главата, трябва да се изтърпят.

Магда се изправи, избърса сълзите си и вече по-твърдо се ръкува с другите две жени:

— Заповядайте! Благодаря ви, че дойдохте! — Мъката отново се надигна в гърдите й, но тя успя да я задуши.

— Ние идем не само от свое име — каза Кайтазова, като бавно пристъпваше към Зарковото легло. — Носим ви поздравите на целия квартал.

Между това баба Гуна бързо отиде при момчето и бодро каза:

— Здрасти, баби! Какво правиш?

— Ти ли си, бабо Гуне? — позна я изведнъж по гласа Зарко.

— Аз съм, баби, дойдохме да те видим, да ти донесем туй-онуй, пък и да ти кажа да ставаш вече! Какво е то туй да се излежаваш по меките кревати? — не се стърпя пак тя да не влезе в своя грубовато — шеговит тон.

— Ами че аз ставам вече — заоправдава се Зарко, който добре познаваше нрава на старицата. — Ей така, хоп! — и той се надигна да й покаже, но майка му го спря:

— Не ставай сега, не е време за ставане!

— Здравей, Зарко! — приближи се и учителката.

— Здравейте! Вие ли сте, другарко Серафимова? — позна и нея той по гласа.

— Аз съм, Зарко! Нарочно те поздравяват твоите другари. Те ми казаха, че са ти изпратили писмо.

— Да, получих го. Много им благодаря! Не можах да им отговоря, защото ръцете още ме болят, пък и очите ми са превързани.

— Нищо, нищо, ти не се тревожи. Скоро ще оздравееш и ще се върнеш при тях.

— И аз така мисля — подхвана Зарко. — Страхувам се само дали не съм си повредил пак нещо лявата ръка. Онзи ден, знаете ли, взех, че паднах. Тъкмо бяха започнали да заздравяват. А сега лявата ръка… много ме боли, особено палецът и показалецът. Изглежда, здравата съм ги навехнал при падането.

Гостенките в недоумение се спогледаха. Изглежда, сестрата не им бе обяснила добре в какво се състои работата и те сега сигурно си бяха помислили, че момчето бълнува, или пък от силните преживявания през тия тридесет — тридесет и пет дни умът му се е помрачил.

С мимики и ръкомахания Магда успя да им каже, че Зарко още не знае, че ръцете му са отрязани и поне засега трябва да се мълчи по този въпрос.

Гостенките неловко замълчаха, не знаейки какъв разговор да поведат.

— Другарко Серафимова, участвува ха ли някои от нашите в скиорските състезания в Боровец? — попита Зарко.

— Само Гриша Радоев — с готовност отговори младата учителка. — Не успя обаче да се класира.

— Ех, Гриша, Гриша! — ядоса се Зарко. — Изложи училището ни!

— Не е виновен той — помъчи се да го оправдае Серафимова, — сериозни конкуренти имаше срещу себе си. Самоковци…

— А той, като не е сериозен, по-добре да не се залавя — прекъсна я Зарко.

— Гриша не е лош скиор, има вече добра техника, но случило се така, че паднал едва ли не пред финиша — застъпи се пак учителката, която сама беше скиорка и живо се интересуваше от този спорт. През хубавите дни на януари тя всяка неделя водеше на Люлин или на Витоша група ученици скиори, които тренираше за състезанията. Между тях най-редовни и най-добри бяха Зарко Белев и Гриша Радоев.

— Пак самоковци ли взеха първенството?

— Самоковци. Те са отлични скиори, наблюдавала съм ги как се тренират…

— Отлични! — малко сърдито каза Зарко. Всеки може да бъде отличен. Ех, само по-бързо да ми оздравеят очите и ръцете, па те тогава ще видят…

Майката отново с мимики и движения каза, че не бива да се говори по този въпрос. Настъпи мълчание.

— Моля ви, говорете, другарко Серафимова — наруши мълчанието Зарко. — Как са другарите в училище, има ли трудни уроци? Пишат ми, че дошъл нов учител, Гриша много се изложил пред него.

— Това беше доста отдавна — каза някак плахо учителката, като поглеждаше към майката и се стараеше да не сбърка пак. — Гриша се опитал да препише задачите на класно. Но той се поправи. Сега другарят Железаров се хвали, че Гриша е най-добрият му ученик по алгебра и геометрия. А колкото за уроците ти не се тревожи, никак не са трудни.

— Аз мисля да се подготвям — каза Зарко, — ще накарам мама да ми донесе учебниците и всеки ден да ми прочита по някой урок.

— Ти за уроци сега не се тревожи — намеси се баба Гуна. — Гледай само да оздравееш, па то учението е колай работа.

— Ами че аз съм вече почти здрав. Тия дни вече ще ми свалят превръзката от очите.

За Зарко нямаше никакво съмнение, че това, което говори, е самата истина. Тялото си чувствуваше здраво и силно. Болки в очите още имаше, но те бяха не дълбоко някъде навътре, а по клепачите, веждите и челото. Струваше му се, че ако ей сега махнат превръзката и промият заздравяващите ранички, той веднага ще прогледне. А колкото за ръцете, това е дребна работа — ще го поболят известно време пръстите, ще го посърбят, па ще оздравеят.

Трите жени стояха до края на приемното време. Те поразговаряха насаме с Магда и разбраха колко тежко и трагично беше нейното положение. От жал и от мъка майката отлагаше да каже страшната истина на детето си. Не намираше и сили да го подготви за онзи момент, който неминуемо щеше да дойде…

— Тежка, много тежка беда те е връхлетяла, Магда, не си дете да те лъжа — поклати загрижено глава баба Гуна. — Ама дошло ли е веднъж злото, отърваване няма. Стори си сабур, Магде, втвърди си сърцето и не се отчайвай. Ние пак ще дойдем, няма да ви забравим. То нали знаеш, сега не е като преди, и ние ще помогнем, и държавата ще, помогне, па нататък вече — добър е господ.

Когато гостите си отидоха, Магда разтвори пакетите, които бяха донесли. В тях имаше домашно приготвени сладкиши, прочитни книги и по един комплект бельо за двамата. Ясно бе, че тези подаръци бяха не от един или от двама. Сълзи на радост и умиление се отрониха от очите й. Сега Магда не се чувствуваше самотна, ненужна, отритната от всички на света.

Не по-малко беше развълнуван от посещението и Зарко. Той обърна забинтованото си лице към посоката, откъдето идваше шумът от хартия, и весел забъбра:

— Ето че и баба Гуна дойде, и леля Кайтазова дойде, и другарката Серафимова… и другарите ми не са ме забравили! — Тук той замълча и като въздъхна, съвсем тихо додаде: — Само татко не идва!…

Шумът от хартията престана за миг и пакетчето, което майката държеше, се изплъзна от ръцете й. Но тропотът от неговото падане не направи впечатление на Зарко.

— Дали няма да дойде, мамо? — попита той с тъга. И като не получи отговор, отново въздъхна: — Защо е такъв!…

Майката приседна на леглото и помилва с ръка главата му:

— Не зная, момчето ми!… Моля те, ако ме обичаш, никога не ме питай за това… Някога ти сам ще разбереш.

Замълчаха и двамата.