Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

М. Ст. Горчивкин. Воля

Повест. Пето издание

Библиотека „Златно сърце“ №13

Редактор: Цветан Пешев

Художник: Стойчо Желев

Художествен редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Христина Денкова

Код 11 95373/6056–6–79

Националност българска. Дадена за печат май 1979 г.

Подписана за печат юли 1979 г. Излязла от печат август 1979 г.

Тираж 50115. Формат 32/34х108

Издателски коли 21.42. Печатни коли 25.50. Цена 1,02 лв.

ДИ „Отечество“ бул. „Георги Трайков“ 2а — София

ДП „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

14

Маргарита имаше особен характер и това беше причина за твърде чести караници между нея и Гриша. Дъщеря на заможно семейство, тя живееше със самочувствието за превъзходство над другите. От майка си бе придобила навика да разговаря малко и не с всекиго, да гледа на хората с полупрезрителна усмивка и да се облича изискано. Това я обграждаше с някаква тайнственост и недостъпност, която караше момчетата да се обръщат към нея с боязън, да не говорят глупости, които биха предизвикали у нея насмешка.

А тъкмо противоположен характер имаше Гриша. Той обичаше много да говори, да се шегува, да се закача и да върши необмислени неща, с което я дразнеше. И работата винаги свършваше с кавга:

— Ти, ти си невъзможен гамен!… Ти си цирков палячо!…

— А ти си княгиня… горделива принцеса! Надута пуйка си ти, ето какво! И затова никой не те обича…

— Аха, тъй ли? Добре! Край на приятелството ни!

На другия ден двамата старателно отбягваха да се видят или срещнат на път за училище, в клас се гледаха изпод вежди, с истинска омраза.

В такива случаи Маргарита ставаше просто неузнаваема. С всички момчета беше необикновено любезна, разговаряше, смееше се, правеше им всевъзможни услуги и тайничко поглеждаше към Гриша, който седеше мрачен, унил на чина си и хвърляше свирепи, мълниеносни погледи към Жоро.

Жоро имаше една изумителна способност да познава веднага кога двамата са скарани и тутакси започваше да се увърта около Маргарита, да й прави разни услуги.

Жоро Банов, или както според прякора на баща му всички го наричаха Кърлежа, наистина беше сериозен съперник. Той беше високо, стройно момче, с големи черни очи и червендалесто възрусо лице. Единственото нещо, което можеше да не се харесва у него, беше големият му месест нос, който в горната си част имаше дълбока седловина. Жоро ходеше много спретнато облечен, с идеално изгладен панталон. От него винаги лъхаше на някакъв особен скъп сапун или парфюм, който караше някои от момичетата в класа да въздишат:

— Ах, какъв божествен аромат!

Скарванията с Маргарита непременно донасяха на Гриша големи неприятности. Разяждан от мъка, от ревност и от разкаяние, в час той не внимаваше, не вземаше никакво участие и ако се случеше да го вдигнат на урок, не продумваше нито дума, не отговаряше нито на един въпрос, макар и да се е готвил за това изпитване от цяла седмица. А на връщане от училище с голям труд се въздържаше да не се сбие с Жоро. Спираше го само страхът, че ще го изключат от младежкото дружество.

Гриша беше от онзи тип хора, които не могат дълго да се сърдят. Той можеше да се скара с някого, да го нагруби, да се бие до кръв, но после бързо му минаваше и забравяше дори защо и как се е случил скандалът. А на Маргарита не можеше да се сърди истински повече от три дни. Склонен беше да й прощава почти веднага, да й се извинява. Но тогава тя ставаше още по-горделива и упорита, поради което той трябваше да прибягва до разни хитрости или до помощта на Лена.

Напоследък Лена все по-неохотно играеше ролята на помирителка между двамата. Макар че бяха приятелки с Маргарита, дълбоко в душата си тя чувствуваше, че не я обича. Но все пак съвсем честно се заемаше с помиряването, защото ценеше твърде много Гриша като приятел и не можеше да откаже на молбата му.

Маргарита обичаше да й правят подаръци, да я хвалят за всичко и да дружи само с тия, от които би извлякла някаква полза, някаква лична облага. Тази именно нейна слабост бе използувала Лена и сега, за да ги сдобри с Гриша.

Учителят им по литература беше млад и доста симпатичен на вид човек, но извънредно строг и взискателен. Той никога не се задоволяваше само с това, което пишеше в учебника, а искаше от учениците сами да разсъждават, сами да търсят в прочетените книги основния замисъл на автора, да правят разбори на произведенията, подробни характеристики на главните герои, да извличат поука. А за да се постигне това, трябваше да се чете внимателно, да се вниква добре в съдържанието, да се препрочитат книгите по два и по три пъти. И все пак оставаха неразбрани неща, неправилно изтълкувани постъпки или характери. Нужна беше помощта на по-силните ученици или на хора, които имаха по-висока култура.

Отличен помощник в това отношение беше Зарко. Благодарение на него Гриша неведнъж бе изкарвал високи бележки, дори и без да бе препрочел някои книги. Затова сега Маргарита се бе съгласила с предложението на Лена да се съберат у Заркови да побеседват по някои важни въпроси.

Когато Гриша влезе в стаята, без да чука, Зарко бе легнал на кревата и се чудеше какво да прави. В този жалък вид не искаше да се показва пред момичетата.

— Ама чакай бе, ти какво пак такъв?… — приближи се към него изплашен и объркан Гриша. — Какво се е случило? Кой те опакова така?

— Мама. Порязах се с бръснач.

— Много ли?

— Не е малко.

— Е, значи всичко пропада?

— Както виждаш…

— Ех, ти!… — ядоса се Гриша. — Признай, че нарочно си направил това, защото не искаш да гледаш Маргарита…

— Не е вярно! — подпря се Зарко на лакти. — Та нали тя няма да е сама, нали и… — Той замлъкна, защото в желанието си да се оправдае, без малко щеше да издаде чувствата си към Лена, и тутакси започна да разказва как не успял да намери самобръсначката си, как поискал от съседа им бръснача и как майка му станала причина за порязването.

— А много ли трудно ти беше да дойдеш у нас?

Зарко не отговори.

— Ставай! — дръпна го Гриша за яката.

— Защо? Идват ли вече? Заключи вратата, кажи им, че ме няма!

— А, виж, само това няма да го бъде!… Ставай да развием тая турска чалма. Нещо такова… дето се лепят рани, нямаш ли?

— Лейкопласт? Имам! — скочи веднага Зарко и затършува в нощното шкафче, което беше пълно с всякакви медикаменти. — Ето намерих го.

Гриша бързо разви дългия бинт от главата му, изряза с ножицата в кръгче залепналата върху раничката марля, а после я закрепи с две кръстосани ивички лейкопласт.

— Чудесно стана! Сега вече си за пред хора. А то, както те бяха издокарали, ужас! Щеше да рече човек, че цялата ти глава е като строшено гърне…

Той набързо го дообръсна и се канеше да го умие, но в този момент отвън се чуха стъпки и двамата едва успяха да напъхат всичко непотребно кое в шкафчето, кое под кревата и да изправят прекатурените из стаята столове.

На вратата се почука.

— Влез!

Но случи се сега това, което Зарко и Гриша никак не бяха очаквали. Маргарита отвори, понечи да влезе, но като видя Гриша, изведнъж се намръщи, направи презрителна гримаса и малките й сиви очи се впиха изпитателно в смутеното лице на Лена:

— А ти ми казваше, че този няма да бъде тук!

— Така мислех… Е, нищо де, какво от това?…

— Ясно ми е всичко, но тия пред мен не минават! — И докато другите разберат какво става, Маргарита ядосано се обърна кръгом и бързо изтича надолу по стълбата.

— Марге! Маргарита, чакай! — извика след нея Лена, но тя не се обади и скоро отвън се чу как силно затръшна след себе си дворната вратичка.

— Избяга! Не ще да се сдобрим вече! — изстена съкрушен Гриша и се отпусна на стола до масата.

Влезе Лена. В големите й зеленикави очи гореше някакъв странен пламък на съжаление, злоба и радост. Това не можа да убегне от погледа на Зарко. Тя седна, без да каже нищо, и в малката стаичка надвисна неловко мълчание.

— Глупак си ти, Гриша! — наруши тишината Зарко. — Аз да съм на твое място, никак няма да съжалявам. Просто ще плюя и ще си отмина. Та това не е човек, не е истински другар!…

— Стига бе! — озъби се зло Гриша.

— Няма „стига“, а признай, че е така! Видя ли я как се намръщи? Сякаш лимон бе сдъвкала!…

— Майка й не позволявала да дружи с такива като нас! — намеси се и Лена. — Казвала, че воним на чесън.

— Добре! Воним! — скочи изведнъж Гриша. Ние миришем на чесън, а те… те вонят на мърша! Затова не могат без разни там миризливи сапуни и одеколони!… Но отсега нататък — край! Заплюйте ме, ако проговоря с нея!

— Ще се отметнеш! — каза някак особено, с нескривана радост Лена, от което Зарко неволно потръпна.

— Няма да се отметна! Заклевам се!

Разбира се, за училищните въпроси дори и дума не стана. Нямаше време. Гриша си отиде, а малко след него си тръгна и Лена. Тя не искаше да остане насаме със Зарко, защото може би предчувствуваше, че между двама им ще се поведе тъжен и неприятен разговор.