Митко Горчивкин
Воля (47)

9

През първите дни, когато Пройчо си позволяваше да се поскарва или да дава съвети на някое от по-буйните и палави момчета, почти винаги избухваше скандал:

А ти какъв си тук, чорбаджия някакъв или помощник-директор? — намесваха се няколко души изведнъж.

Но сега всички го слушаха, защото той не беше просто само Пройчо, а „другарят председател на СНМ Пройчо Дудуков“. Подчиняваха му се дори и такива вироглавци като Трифон, на които само трябваше да каже:

— Но, моля ти се, не съм го измислил сам, бюрото така реши!

— Е, виж, това е друга работа — омекваха веднага те. — Щом като бюрото е решило, значи, нямаме нищо против!

Младежкото дружество и неговото ръководство се ползуваха вече с голям авторитет. Зер не беше дребно нещо това, да се принуди един Панчугов да напусне топлия си комфортен кабинет и да дойде чак в училището. А той не само че дойде, но и получи добър урок от заводския партиен комитет, който беше сериозно разтревожен от нередностите, изнесени в стенвестника. Колкото и да му беше неприятно, Панчугов не можеше да се обяви против решението на комитета. Още на другия ден той отпусна средства за учебници, за помагала и перачка. Нареди изоставената, полуразрушена заводска баня да се възстанови и да се ползува от работниците и учениците.

В училището започна нов живот. За бягане вече никой не споменаваше.

— Бюрото реши да си образуваме училищен хор! — каза един ден Пройчо.

Веднага образуваха хор. В него влязоха двадесет и осем момчета и четиринадесет момичета.

Диригент им беше възпитателката Надя Танушева. Тази двадесет и една годишна девойка се оказа не само умен, добър другар и организатор, но и човек с голяма музикална култура. Тя пееше хубаво, свиреше на акордеон и умееше да направи едногласните песни на два и три гласа. В училището се откриха неподозирано много дарования. Почти всички момичета пееха добре, но имаше между тях две, които изпълняваха народни песни с голямо майсторство. Не останаха назад и момчетата. Трифон свиреше на ръчна хармоника и веднага писа да му я изпратят от Бургас. Стефко беше гайдарджия, Тошо — кавалджия, Йонко Върбанов имаше чудесен тенор. А Павката, този сантиментален и любвеобилен Павка, който с часове можеше да разправя за гълъби, за разни породи зайци и който при разговор с момиче се изчервяваше като варен рак, се оказа поет. Той декламираше стихове на Ботев и Вапцаров така вдъхновено, че изтръгваше от очите на другарите си сълзи.

— Другари и другарки — каза веднъж Пройчо, — бюрото реши да си направим самодеен колектив!

Този път той излъга. Бюрото нищо не бе решило. Това си беше лично негово хрумване. Но все пак само след няколко дни самодейният колектив вече съществуваше. Определени бяха съставите на хора, на оркестъра, на тия, които щяха да изпълняват народните хора и ръченици.

Веднага след учебните занятия групите се оттеглиха в отделни стаи и започваха репетиции. Времето взе да не стига. Все по-често започваха да се явяват в час ученици без домашни упражнения, с ненаучени уроци. Намесиха се учителите, намеси се директорът — определиха програма и за извънучебните занимания. Така работата тръгна добре.