Митко Горчивкин
Воля (43)

5

Времето беше мрачно и студено. По небето пълзяха сиви облаци. Скоро заваля и сняг. Тази година зимата започна още през октомври.

Зарко бе седнал до прозореца на третокласното купе и бе отправил невиждащ поглед навън, където един след друг се мяркаха телеграфните стълбове, а снежинките като рояци бели мухи играеха вихрен танц зад стъклото. В душата му неочаквано и за самия него бе настъпил страшен смут. Той за първи път се отделяше за продължително време от майка си. За първи път напущаше града, квартала, където бе оставил Гриша, Лена, Бойко, младежкия клуб и всичко онова, което му беше скъпо и любимо. Какви ли ще бъдат учителите и учениците в Пелинково? Как ли ще го посрещнат те и дали няма да го огорчи и наскърби някой още от първия ден? След всяка измината гара сърцето му се свиваше болезнено, обземаше го неопределим страх от неизвестността.

Най-после влакът спря на гара Пелинково. Зарко слезе, пъхна ръце в джебовете на полушубката си, която майка му бе направила от стария му ученически шинел и тръгна да търси училището. Духаше остър, студен вятър и набиваше снега в лицето, под яката, под реверите на полушубката му. Скоро стигна до някакви огромни здания с големи фабрични комини. Нямаше съмнение, че това е заводът. Значи, точно на противоположната страна, както му бяха обяснили, отвън линията, се намира училището.

Той прекоси железопътния прелез и с отмалели от вълнение крака тръгна на север. Изведнъж в далечината през гъстата мрежа на снежинките забеляза дълга редица от хора, които вървяха бавно по бялото, затрупано тук-таме с малки преспи сняг шосе. Ускори крачки и ги настигна. Бяха учениците от заводското училище, които навярно се връщаха от утринната си закуска в стола. И момчетата, и момичетата бяха в нови тъмносини шинели, препасани с широки кожени колани, с кафяви туристически обувки и фуражки. Имаше нещо трогателно мило в тях. Несвикнали още с униформата, те вървяха някак сковано, с видимо усилие и когато разговаряха помежду си, смешно извръща ха само очите си един към друг, защото новите корави яки на куртките им още не позволяваха свободно движение.

Зарко се изравни с последните двама — едно ниско, пълнобузесто момче, другото по-високо, русо и слабичко, — които едва кретаха с тежките си твърди обувки.

— От кое училище сте? — реши той да провери дали не е сбъркал посоката.

— Ей от това! — посочи вляво с ръка бузестото.

— От заводското ли?

— Ъхъ! — помъчиха се да врътнат глави и двамата, но това не им се удаде напълно.

„Селянчета!“ — помисли си Зарко и остана назад, за да почака, докато учениците се приберат в помещенията на пансиона.

След няколко минути той вече стоеше изправен мирно в скромничко, но уютно подредения кабинет на директора и с разтуптяно сърце чакаше той да довърши телефонния си разговор с някакъв инженер от завода.

Константин Ралев изведнъж му се понрави. Това беше слаб, около шестдесетгодишен мъж, с бели като сняг коси, вежди и мустаци, с високо открито чело и големи кафяви очи, които гледаха изпод очила в рогови рамки топло, откровено, без никакъв признак на двуличие. Той говореше бавно, сякаш обмисляше всяка дума, а в гласа му имаше нещо родно, близко, като у човек, който може и да ти се скара, да те наругае, но все пак не можеш да му се разсърдиш.

— Кажи сега, момче, какво има? — каза директорът, като остави телефонната слушалка на вилката.

— Аз съм Захари Белев.

— А! Пристигна ли вече? Зная за тебе. Говорихме с другаря Арабаджиев. — Директорът хвърли поглед към празните долу ръкави на момчето и за да не се изкушава от ново любопитство, безцелно започна да подрежда книжата по бюрото си.

В стаята настъпи тишина, която се нарушаваше само от шумоленето на книжата. Зарко стоеше в напрегнато очакване.

— Сега ето какво — заговори отново Ралев, — ние решихме да те приемем. Но… искам да ме разбереш добре и да не се огорчаваш: приемаме те, така да се каже, пробно, до края на първия срок, тоест — до Нова година. Ако с учението и с работата си ти докажеш, че си способен и можеш да вършиш всичко, както другите, ще останеш до края на курса. А ако не успееш, ти сам ще разбереш, че…

— Съгласен съм и много ви благодаря, другарю директор — пламна целият Зарко.

— Добре! Считай се засега като редовен ученик при нас. Ще получиш униформа, храна, легло в пансиона, учебници и всичко, каквото получават другите.

— Благодаря, другарю директор! — повтори Зарко и едва задържа радостните си сълзи.

— Директорът натисна бутончето на електрическия звънец на бюрото си. Влезе училищният прислужник, висок, попрегърбен, но държелив старец, с тъмносиня като на ученик куртка.

— Бай Стайко, кажи на дежурния учител да събере децата в голямата учебна стая, имам нещо да им говоря.

„Да събере децата!“ — отекна гальовно в сърцето на Зарко. Директорът чувствуваше всички тия дошли от разни краища на страната момчета и момичетата като свои родни синове и дъщери.

След малко те вече бяха в голямата учебна стая и директорът, като избърсваше с кърпичка запотените си очила, заговори бавно, търсейки най-подходящи думи:

— Деца, сред вас идва още един ученик. Казва се Захари Белев. — Той помълча, намести очилата на носа си и продължи: — Захари е пострадал от една мина…

Чак сега погледите на всички се отправиха към отпуснатите ръкави на Зарко, от които не се виждаха никакви ръце, и в стаята премина тих шум на изненада и учудване.

— През неотдавна завършилата Втора световна война английските и американските империалисти не подбираха средства за воюване. Те хвърлиха от самолети над неприятелските им страни детски играчки, моливи, писалки и други предмети с красив, съблазнителен външен вид. Но вземеш ли такава писалка или играчка, опиташ ли се да си послужиш с нея, тя избухва със страшна сила и ти откъсва ръцете или те убива на място…

— Ах, мамичко! — изхлипа уплашено едно момиче от предните чинове.

— От такава подлост на империалистите е пострадал и този ваш другар. Но макар и без ръце, той се е научил да пише, да рисува, да върши почти всичко, каквото можете да вършите и вие. Приемете го като добър другар във вашата среда. Той е с една или две години по-възрастен от вас. Обичайте го и го уважавайте като ваш по-голям брат. А сега сте свободни!

Директорът си отиде, но в стаята още дълго време остана да цари пълна тишина и никой не се решаваше да заговори със Зарко, който стоеше смутен и зачервен, с наведена глава.

Най-после откъм задните редици се чу някакво шепнене, като че ли увещаваха някого за нещо, а после изведнъж се разнесе дружно от няколко гласа:

— Добре дошъл при нас!

Зарко вдигна очи. Към него идваше високо, снажно момче със смолисточерна и къдрава коса, която се виеше на пухкави пръстенчета над челото, над ъгловатите му вежди, изпод които блестяха приятелски усмихнати две черни очи.

— Аз се казвам Пройчо — представи се то — и искам да станем приятели.

— И аз искам, само че не само с един, а с всички… — каза смело и с висок глас Зарко.

— С всички, с всички! — обадиха се двама-трима от момчетата.

— Ами че с всички, разбира се — съгласи се веднага Пройчо и тутакси продължи: — А ти не се срамувай от нас, ние тука всички сме си свои. Повечето сме от селата, има само трима от град, с тебе стават четирима. Ама те са от малките градчета, а ти си от столицата.

Пройчо беше добре осведомен за всичко в училището и Зарко веднага разбра, че той е някакъв отговорник тук.

Момчетата и момичетата се поотпуснаха, заразговаряха помежду си, наставаха от чиновете, заобиколиха двамата.

— Пройчо — обади се уж тихо едно дребничко луничаво момче, но всички го чуха, — кажи му да дойде в нашата спалня! — Знаеш ли какво, Захари — каза Пройчо, — ще дойдеш ли да живееш при нас, в малката спалня?

Зарко още не знаеше какви спални имаше тук и коя беше малка, коя — голяма, но това къдрокосо отворено момче решително му хареса и той веднага се съгласи.

Пройчо го поведе през двора към двуетажния корпус на зданието, а подир тях тръгна цяла тълпа от момчета. Те се изкачиха по едни стръмни дървени стълби в дълъг тесен коридор, в който бяха наредени дъсчени гардеробни долапчета, и влязоха в обширната светла стая, в която имаше двадесетина легла като в казарма, а по средата голяма маса и столове.

— Ето това легло до печката е свободно — каза Пройчо. — Ей сега ще поискаме от домакина чаршафи и калъфки за възглавниците. Тичай, Стефко, да намериш другаря Коев! — обърна се той към едно от момчетата. — Помоли го да отвори вещевия склад.

Стефко, едно живо, пъргаво селянче с широко скулесто лице и остра брадичка, изглежда, знаейки от опит какво трябва да прави, не дочака да чуе всичко, а веднага припна навън. След него хукнаха няколко момчета. Но още от коридора те се върнаха, защото домакинът сам идваше да потърси новия ученик, за да го заведе в склада.

След около половин час Зарко се върна в спалнята пременен: с куртка, панталони, обуща, шинел, колан, фуражка — всичко ново-новеничко и миришещо на нафталин. Подир него важно и тържествено пристъпяха трима души, носейки одеяла, чаршафи, калъфки за възглавниците. Те веднага се заеха да приготвят леглото на новия си другар, а другите изтичаха в коридора да му намерят по-близък и по-удобен гардероб.

Зарко изведнъж почувствува, че е попаднал между добри и чистосърдечни другари. Отпусна се. Мъката и страхът в душата му започнаха да се топят. Той съблече шинела, сне фуражката си и ги занесе в гардероба, а после се върна и седна на леглото си. Насядаха до него и около него момчетата. Поведоха весели и непринудени разговори.

Колко много, колко интересни неща имаше да им разказва Зарко!