Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 21 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

М. Ст. Горчивкин. Воля

Повест. Пето издание

Библиотека „Златно сърце“ №13

Редактор: Цветан Пешев

Художник: Стойчо Желев

Художествен редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Христина Денкова

Код 11 95373/6056–6–79

Националност българска. Дадена за печат май 1979 г.

Подписана за печат юли 1979 г. Излязла от печат август 1979 г.

Тираж 50115. Формат 32/34х108

Издателски коли 21.42. Печатни коли 25.50. Цена 1,02 лв.

ДИ „Отечество“ бул. „Георги Трайков“ 2а — София

ДП „Димитър Благоев“ — Пловдив


За него — живота —

направил бих всичко —

летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък

бих търсил

в простора

далечна планета.

Н. Й. Вапцаров

Защо написах тази книга

Вие сигурно ще се изненадате сега, като ви кажа, че тази книга аз съм замислил (разбира се, съвсем не в този й вид), когато съм бил едва десетина — дванайсетгодишен. Как е възможно такова нещо? — ще попитате веднага. За да ви стане ясно, ще трябва да ви разкажа накратко своята автобиография.

Роден съм в град Марица — неголямо градче, с живописно накацали по левия стръмен бряг къщи на р. Марица. През Първата световна война баща ми загина на фронта и ние останахме съвсем самички. За да се прехранваме, майка ми ходеше да слугува по богаташките къщи, а аз, макар и само шестгодишен, се мъчех да й помагам. Лете събирах в торбичка изпопадали тук или там житни класове и дори отделни зрънца, за да ги смелим на хромел и да си сварим от тях кашица. Такъв живот, разбира се, не можеше да ни донесе нищо добро. Първа заболя от изтощението майка ми, защото бе гледала поне залъче повечко да има за мене. След два дни обаче тя бе принудена с големи усилия да се привдигне от леглото и да се добере до единствения в градеца лекар д-р Любенов, защото сега пък аз се бях разболял от нещо страшно, което ми причиняваше адски болки е десния крак.

— Костна туберкулоза е тазобедрената става — констатира лекарят, когато дойде. — Кракът трябва да се постави в гипс. И — храна! Много силна храна! Защото иначе…

Майка ми разбра и безпомощно се разрида.

Лекарят огледа наоколо мизерната обстановка, спря поглед на двете корички хляб на масичката ми, поклати замислено глава, а после каза:

— Не плачи, детето ти ще бъде спасено! Ще го лекувам безплатно.

Майка ми изведнъж млъкна, дълго гледа с невярващи, изумени очи лекаря, а после се хвърли да целува ръцете му.

Моля ти се, не! — отдръпна се той. — Това е мой човешки дълг. И после, то няма да е съвсем безплатно. Ако обичаш идвай от време на време да помагаш на жена ми, и тя е болнава.

— Ще идвам, г-н докторе, всеки ден ще идвам…

— А сега ето ти малко аванс — остави той на масичката една банкнота — и върви веднага да купиш нещо за ядене!

В състояние ли е човек да опише радостта си от такава благородна постъпка!?

На другия ден д-р Любенов гипсира крака ми, даде на двама ни лекарства безплатно и каза, че ще трябва да лежа неподвижно по гръб три или четири месеца.

Аз няма да ви разказвам за дългите и безсънни нощи на болки и страдания. Няма да ви описвам ужаса ми от мишките и плъховете, които свободно се разхождаха край мен. Няма да ви разказвам и за мъката си от самотата, особено когато чувах, как на двора играят деца и никое от тях дори не надзърташе през моето малко прозорче. Ще ви разкажа за една дребна на вид случка, която ми донесе огромна радост, а по-късно определи и по-нататъшната ми съдба на писател.

Един ден майка ми се върна в къщи особено развълнувана.

— Познай какво ти нося! — рече тя, като държеше нещо зад гърба си.

— Хм, пак птиченце някакво! — отговорих аз недоволно. — Не искам вече да играя с птиченца, пусни го на свобода!

— Този път не е птиченце, а ето какво! — постави тя в ръцете ми някакво пакетче с книги.

Бяха няколко книжки от сп. „Светулка“. Радвах им се много и особено на картинките. Но и много ми беше мъчно, че не можех да чета. Майка ми разбра това и на другия ден, като намери отнякъде едно старо, окъсано букварче, веднага започна да ми показва буквите и как да чета. Напредвах много бързо. Ах, какво щастие беше за мен, когато за първи път успях съвсем сам да прочета една мъничка гатанка! Скоро започнах да чета всякакви книги каквито майка ми намираше, и те станаха мои най-добри, най-верни другари.

Най-после ставата на крака ми заздравя, гипсът бе свалени и аз тръгнах с патерици. В училище обаче някои деца, които ми завиждаха, че по-добре от тях чета и по-лесно си научавам уроците, жестоко се подиграваха с мен за недъга ми, пъдеха ме от игрите и ми измислиха прякор „Куцият професор“. Всичко това аз преживях много тежко, но не казах на никого. Единствени свидетели и утешители на моята мъка бяха моите приятели — книгите.

Когато бях във втори клас, майка ми се омъжи повторно. Новият ми „баща“ — касапин по професия, касапин и по душа — си имаше достатъчно свои деца (пет на брой), за да няма нужда и от чуждо. Дадоха ме в сиропиталище за сираци от войните. Не, не бих могъл да опиша сега дори една хилядна от това, което съм преживял там: дървени легла по четири едно над друго, мръсни, вонящи завивки, пълни с безброй паразити, рядка фасулена чорба с хляб като кал и наказание карцер, дори за най-дребно провинение или просто донос от някой подлец. И — пак това надменно, пренебрежително отношение, като към човек от долно качество — недъгав, некадърен, никому ненужен. А аз изгарях от желание да им докажа, че дълбоко се лъжат и че в много отношения дори ги превъзхождам. Затова всяка свободна минутка ми бе запълнена с четене. Библиотекарките от близкото читалище вече ме смятаха за свое момче и ми избираха най-хубавите книги. И трябва да си кажа, че именно тук, в сиропиталището неволно започна да се мярка в съзнанието ми образът на някакво тежко болно или недъгаво момче, което благодарение на силната си воля и постоянство успява не само да стане пълноценен човек, но и да смае съвсем здравите.

Избягах от сиропиталището и оттук започна моят скитнишки, бездомен, но свободен живот. Кракът ми, макар и малко накриво зараснал, вече не ми пречеше при никаква работа: тютюноработник, преносвач на товари, работник по постройките и други (21 на брой) професии. Така си изкарвах средствата за следване.

Завърших педагогическо училище и станах учител. С любов и старание учех селските деца десет години. Но бях подгонен като комунист и уволнен. Ала аз вече си имах нова професия — моите неразделни приятели книгите неусетно бяха направили от мен журналист и писател. Дойдох в София и започнах нов живот.

Все повече и повече ме завладяваше мисълта да напиша книга за момче или момиче с непобедима воля. Разказаха ми веднъж за момиче, родено почти без ръце, което се бе научило да пише и да се самообслужва с десния си крак. Чувал бях за момче, на което още в бебешка възраст свиня му изгризала ръцете, но то с нищожните си остатъци от тях се научило да пише и дори завършило университет. Интересен беше случаят на волевост с един престъпник, който искал да убие баща си с бомба, но тя избухнала преждевременно в ръцете му…

Най-после се залових за работа и написах повестта „Воля“ върху действителен случай, но от душевния образ на прототипа взех съвсем малко черти. Зарко Белев е нарисуван такъв, какъвто аз го бях виждал във въображението си десетки години назад и какъвто именно трябваше да бъде такъв един герой: добър, умен, честен, културен, благороден и с редица още други хубави черти, които обикновено са присъщи почти на всички хора с физически недостатъци.

И така, защо написах тази книга? Мисля, че стана достатъчно ясно от всичко казано дотук, но нека и обобщя: Има рани, които болят цял живот! Особено несправедливо нанесените! Но аз дори и сега не мога да кажа с положителност, кои от тях са по-тежки, физическите или душевните.

 

април 1979 г. София

М. Ст. Горчивкин