Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

М. Ст. Горчивкин. Воля

Повест. Пето издание

Библиотека „Златно сърце“ №13

Редактор: Цветан Пешев

Художник: Стойчо Желев

Художествен редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Христина Денкова

Код 11 95373/6056–6–79

Националност българска. Дадена за печат май 1979 г.

Подписана за печат юли 1979 г. Излязла от печат август 1979 г.

Тираж 50115. Формат 32/34х108

Издателски коли 21.42. Печатни коли 25.50. Цена 1,02 лв.

ДИ „Отечество“ бул. „Георги Трайков“ 2а — София

ДП „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

3

Нино Белев беше около четиридесет и пет годишен, малко по-нисък от среден на ръст човек, широкоплещест и с дълги лапести ръце. Това го правеше да изглежда късокрак, с дълго туловище, макар че всъщност беше нормално развит. Недодялаността на тялото му се подсилваше от прекомерно широкия му сив панталон с къси, оръфани долу крачоли. Лицето му беше продълговато, с високо, артистично чело, на което винаги висеше къдрав кичур коса. Под гъстите му, красиво чупнати и почти сключени вежди светеха с остър метален блясък малки очи. На дясната му буза имаше белег от рана.

Като син на богат селянин, той бе имал възможност да завърши гимназия и дори да се запише да следва медицина в Софийския държавен университет. Съвсем скоро обаче бе принуден да напусне следването. Баща му внезапно почина от апоплектичен удар и братята и сестрите му налетяха като ястреби върху имота. Нино се върна в село, поиска съдебна делба. Продаде падналите му се тридесетина декара земя, но като разбра, че получените пари няма да му стигнат, потърси да се настани на някаква чиновническа служба. Назначиха го учител в едно затънтено селце към южната граница. Там се запозна с младата учителка Магда Горбанова.

Красива, жизнерадостна и весела, Магда изведнъж му се хареса. Но с него тя се отнасяше боязливо и сдържано. Плашеше я неговият настойчив и пронизващ поглед, едрите му месести ръце, самонадеяният му и наперен вид.

Скоро Нино замина войник и оттам започна да изпраща дълги поетични писма, в които заявяваше, че без Магда животът му бил „пуст и мрачен като нощ“, че „нейният мил образ навсякъде го преследвал“ и че ако тя не се съгласи да му стане жена, сам не знаел какво ще направи със себе си…

Добродушната и неопитна девойка го съжали. След цели две години упорство тя му отговори само с няколко думи, но и от тях бе ясно, че най-после Нино е „превзел крепостта“. Той веднага си издействува отпуск и пристигна в село.

Кой знае защо, сега вече девойката не се плашеше от него. Стегнат в спретната униформа на фелдфебел — школник, Нино изглеждаше висок, строен и красив. И тя, без много да мисли, даде съгласието си за годеж.

Шест месеца по-късно отпразнуваха сватбата и се преместиха да живеят в София. Той остана на служба в царската войска, а Магда получи учителско място в едно квартално училище. След една година се роди Зарко — здраво и хубаво дете.

Няколко години животът на младото семейство беше безупречен. Често обаче Нино се връщаше вечер от казармата ядосан и разстроен. Оплакваше се, че войниците били глупави и тъпи и че те само с ритници и плесници можели да се оправят. Но изглежда, че и войниците, от своя страна, мислеха за него така, защото една вечер той се върна в къщи със забинтована глава. Оттогава му остана белегът на дясната буза.

От казармата Нино бе привикнал да мисли, че на този свят има само два вида хора — командуващи и командувани. Себе си той поставяше в числото на първите, а жена си причисли към тия, които трябваше само да слушат и да се подчиняват. Всяко своеволие или неизпълнение на заповед, според него, трябваше най-строго да се наказва.

Но с този казармен режим Магда не можеше за нищо на света да се съгласи. Още в ученическите си години тя бе разбрала, че всички хора по начало са равни и че човек, който и да е той, какъвто и да е, трябва да се уважава, да се зачита.

И скандалите се заредиха най-напред по един или два седмично, а после зачестиха всеки ден.

Магда се мъчеше да му отстъпва, да не го дразни. Оправдаваше нервността му със службата.

— Ти, Нино — каза тя при един удобен случай, — струва ми се, трябва да напуснеш казармата. Твърде много нерви и сили хабиш там. Напусни, стани отново учител, или пък си намери някаква чиновническа работа.

Той не отговори нищо, а само многозначително се усмихна. Тази мисъл изглежда отдавна бе занимавала и него.

Няколко дни по-късно, една вечер, той се върна в къщи цивилен. Магда с ужас разбра, че е постъпил на служба в полицията.

От този ден между двамата израсна стени. Заедно живееха, но тя гледаше на него с някогашната боязън, като на чужд човек, в душата на когото не знаеше какво става и какви мисли го занимават.

— Сама искаше да напусна казармата, а сега си недоволна! — каза веднъж той в добро настроение.

— Исках, но не и да станеш полицай! — наблегна тя на последната дума.

— Защо? Та нима учителската професия е по-благородна от полицейската?

Магда трепна, сякаш някой внезапно запрати в лицето й кал.

— Ами че така де — продължи цинично той, — в училището деца възпитаваш, а тук — възрастни. Не върви ли някой по царския път, обича ли да чете забранени книжки — за ушенцето и в затвора, докато му дойде умът в главата! Комунистите, уважаема госпожо, напоследък се въдят у нас като бълхи. Наш патриотичен дълг е с тях никак да не се церемоним.

Магда беше безпартийна. Когато в учителската стая се разгаряше спор по политически въпроси, тя с досада казваше:

— Пак започнахте! Та малко ли са педагогическите въпроси, че се заловихте отново за политика?

Тя беше религиозна жена и редовно ходеше на черква. Единствено там намираше утеха. В изпитите измъчени образи на иконите тя срещаше състраданието и любовта, за които така много жадуваше, но които никой не можеше да й даде. От евангелските притчи и молитви се учеше на рабско примирение и търпение. От аромата на тамяна и от тъжните мелодични акорди на черковния хор тя чувствуваше някаква чудна лекота на душата си, някакво откъсване от всичко реално, всичко земно. Тя никога не си задаваше въпроса, дали това не е измамно.

Но веднъж в ръцете й попадна повестта „Майка“ от Максим Горки. Прочете я на един дъх. После я препрочете отново и дълго мисли над нея. В лицето на майката тя бе видяла свои черти. И Ниловна имаше пиян мъж, и Ниловна бе останала после само със своя син, и Ниловна… Но чакай, изглежда, че приликата бе само дотук. Къде по-силна, по-горда, по-героична бе тази Ниловна! Къде може да се сравнява Магда с нея!

Дни и нощи поред прочетеното не й даваше покой. Тя отново и отново разтваряше книгата, препрочиташе отделни пасажи и страници, съпоставяше ги със случки из своя живот и все повече се убеждаваше в безсмислието на това, в което бе вярвала досега. Ходеше из квартала, влизаше и в най-бедните къщички, разговаряше с майките на своите ученици и се учудваше как тези прости и неуки жени бяха разбрали много по-рано от нея, че не бог, а господарят потисник си играе със съдбата на бедняците.

Магда заживя в треска. Пред нея се откриваше един съвсем нов свят, невиждан, не разбиран досега. Тя престана да ходи на черква. Започна да чете вестници. На масата, на перваза, на прозореца, на нощното шкафче и навсякъде се появиха купчини книги. В свободното си време Магда непрестанно четеше. Тя бързаше, защото едва сега виждаше какво и колко много бе изгубила през младините си. Четеше с жажда и всяка нова книга й разкриваше нови хоризонти, нови тайни на живота. Престана да й бъде скучно, когато в учителската стая говореха за политика. Сега вече й беше срамно и обидно не само затуй, че мъжът й беше пияница и полицай, но и за това, че безропотно бе търпяла толкова години униженията, на които я бе подлагал той.

Сега тя почти всеки ден виждаше по нещо ново, черно и мръсно в живота и с всеки нов ден се затвърдяваше у нея мисълта, че то трябва да бъде премахнато. Тази именно мисъл я бе сближила с младия и ентусиазиран учител Петър Василев, който не само знаеше откъде иде злото, но и знаеше как то може да се премахне.

— Внимавай, Петре! — казваше му тя, когато той идваше у тях, за да й донесе някаква книга и да се позабавлява със Зарко. — Тук си в леговището на вълка. Не говори пред детето опасни неща.

Все пак младият учител не можа да убегне от зоркото око на Белев, В дирекцията на полицията той отдавна вече имаше досие. Но когато след едно тайно събрание полицията потърси да го арестува, той изведнъж изчезна, сякаш потъна в земята.

Цели два месеца Петър Василев живя необезпокояван в зимника на Нино Белев. За укриването и прехраната му се грижеше Магда. Та кой би могъл да допусне, че политически престъпник ще намери убежище в къщата на полицай?

Кой знае дали поради случайност, или пък защото беше хитър и предвидлив, но Нино Велев успя да се спаси от народното възмездие. Само няколко дни преди Девети септември той замина за малкото далечно селце, където някога бяха учителствували с Магда. Там хората имаха хубави спомени за жена му, а край нея уважаваха и него. След един месец той се върна в София с удостоверение, че е взел участие в установяване на народната власт и че е държал пламенна реч при посрещането на първите съветски войници в селото.

Петър Василев бе заминал за фронта, а другите, на които Белев бе пакостил, или не го познаваха, или се бяха пръснали из разни краища на страната.

Скоро след това той се настани на работа в Министерството на народната отбрана.

Мина доста време. Една вечер Нино Белев се върна в къщи пиян, изкалян, с измачкани дрехи, със зачервени, кървясали очи. Той влезе, пеейки циничната германска песен „Лили Марлен“, и като се спря разкрачен сред стаята, за да не падне, изгледа свирепо жена си и сбръчка като някога дясната си буза.

— Така, значи? Моята къща — болшевишко скривалище.

— Нино!… — извика Магда.

— Млък, болшевишка муцуно! Аз тебе за това… — и той вдигна юмрук да я удари, но тя ловко отскочи настрана.

Той залитна, тръшна се на най-близкия стол, гледайки изпод вежди жена си. После сякаш в мозъка му проблесна искрица на здрав разум и го укроти. Стана и мълчаливо започна да се съблича, за да си легне.

На сутринта Магда предпазливо му подхвърли:

— Ти снощи май си бе въобразил, че пак си полицай?

Той не отговори. По мрачното му лице не можеше да се разбере съжалява ли за снощната си постъпка, или се срамува, загдето се бе напил.

А Магда не знаеше, че нейният мъж отново бе попаднал в средата на старите си приятели. В разните министерства и ведомства се бяха промъкнали офицери и фелдфебели от царската армия, някогашни явни и тайни агенти на фашистката полиция, разни съмнителни хора. Те с животинска ярост мразеха новата власт и особено комунистите, но ловко се преструваха на верни съюзници, а всъщност усилено работеха и подмолно подготвяха държавен преврат.

Все по-често Нино Белев започна да се връща в къщи пиян и все по често ругаеше жена си, че не е сготвила ядене, че имало купонна система.

— Комунистите са виновни за всичко! — казваше той и поглеждаше свирепо жена си, с което искаше да й напомни, че и тя е от тях.

Не комунистите, а германците ограбиха страната ни!… — не изтрая веднъж Зарко. — Това и бебетата го знаят…

— Аха-а! — изръмжа бащата. — Ето, значи, още един болшевик! Аз тебе…

— Не смей да биеш! — хвана Магда ръката му.

Зарко много се зарадва, защото напоследък рядко виждаше баща си трезвен. Той остави учебника си на масата, пъргаво скочи и се зае да подклажда печката с останалите няколко тресчици.

— Гладен ли си, тате?

— Остави!

— Мама скоро ще си дойде, часът е вече дванадесет.

Вместо отговор бащата мълчаливо отиде до гардероба и трескаво затърси нещо из джебовете на едно свое старо сако.

— Ти пипал ли си нещо тук? — посочи той сакото.

— Кой, аз ли? Не-е! — каза малко смутено и неуверено момчето.

— А къде са оттук книжата ми? Ето в този джеб ги бях забравил.

— В зелено тефтерче ли?

— В зелено. Виждаш ли как знаеш?

— Тук някъде ги гледах вчера. Онзи ден мама взе да пришие копчета на сакото и книжата паднаха…

— Намери ги веднага! — В гласа на бащата имаше суровост и заплаха.

Зарко порови в чекмеджето на шкафчето, погледна зад него, а после вдигна възглавницата на кревата и зарадвано извика:

— Ето ги!

Бащата ги грабна, прегледа ги внимателно, с треперещи ръце и като се увери, че нищо от тях не липсва, поуспокоен запита:

— Разглежда ли ги майка ти?

— Не… не зная… Тия дни тя беше много заета с ученически тетрадки…

— А ти?

— И аз.

— Лъжеш, признай си, че си ги преглеждал!

— Честна дума, татко! Погледнах случайно само когато бяха паднали, пръснати по земята, но…

— Точка! Ако ти или майка ти изпуснете дори само една думичка… мислете му!…

— Но, татко… — заекна изплашено момчето и очите му се напълниха със сълзи.

— Кажи това и на майка си, когато се върне! — И като пъхна внимателно книжата в задния джеб на панталона си, откъдето проблесна сиво-синкавото дуло на голям пистолет, той бързо излезе.

Когато след около половин час се върна от училище Магда, Зарко през сълзи й разказа за това, което се бе случило.

Тя разбра. Мъжът й бе забравил в старото си сако тайни и опасни за него и приятелите му документи.

Магда никога не любопитствуваше за работите на мъжа си и нямаше навик да бърка в джобовете му. Смяташе това за недостойно. Но сега искрено съжаляваше, че не бе надникнала поне веднъж в тия документи. Може би с това щеше да се предотврати нещо лошо, нещо страшно, което се подготвяше.

Тя уморено седна и се облакъти на масата.

Зарко все още не можеше да разбере добре какво се бе случило. Та какво всъщност лошо имаше в това, че документите не били в сакото, а под възглавницата на леглото? Съвсем случайно той бе прочел едно смешно, чуждестранно име — Джон Н. Никълсън, — навярно английско или американско.