Митко Горчивкин
Воля (28)

11

По природа Зарко беше много нетърпелив. Намислеше ли да направи нещо, веднага пристъпваше към действие. И през всичкото време на работата беше неспокоен, напрегнат, сърцето му сякаш щеше да изхвръкне: „Кога ще свърша, кога ще бъде готово това!“ И все пак това бързане почти никак не му пречеше, никога не го довеждаше до големи грешки и неуспехи. Но… тогава имаше две здрави, извънредно сръчни ръце с точни, сигурни и ловки движения на пръстите.

А сега? Сега и за най-незначителната работа беше необходимо дълго и обстойно обмисляне. Нужна беше трезва предварителна преценка на всички възможности, за да се избере най-простият, най-лекият начин на действие. А за това беше нужно преди всичко търпение.

Но откъде можеше да се вземе това търпение за нетърпеливия? Наготово то не можеше да се получи, не! Трябваше да се наложи с усилията на волята. А имаше ли у Зарко воля? Имаше. Това той вече бе доказал пред себе си неведнъж; и при първото разгръщане на прочитната книга, и при отместването на ябълковия дънер в градината, и при закопчаването на копчетата, и при самостоятелното вече хранене с лъжица, и при всичко…

Ала писането беше съвсем друго нещо — извънредно важно, съдбоносно дори, но заедно с това толкова сложно и трудно. За него беше необходимо многократно по-голямо търпение.

Първите два дни Зарко непрестанно правеше опити в коя част на дясната ръка моливът би стоял така, че при подкрепа с лявата да се използуват най-добре и едва забележимите движения на крайните мускули. В началото му се стори, че това място е там, където усещаше нерва на палеца и нерва на показалеца. Но после реши, че по-хубаво и по-устойчиво е мястото на седловинката между двете кости на совалката с подкрепа от долната част на лявата ръка. Спря се окончателно на това. Сега пък трябваше да преодолява друга трудност. От първите опити бе придобил навика да търси опора в мястото на въображаемия палец. С това лъжливо чувство трябваше да се воюва. И Зарко още три дни употреби само за него. Най-после моливът вече стоеше правилно, с необходимия наклон малко назад.

Сега вече можеше да пристъпи и към писане. Но не букви, не! Зарко беше още твърде далече от буквите! Той много добре знаеше какво може да му донесе едно ново избързване — мъка, разочарование, неуспех. Започна с чертички. Прави, отвесни чертички колкото ширината на реда. След два часа упорит труд той успя да изпълни цели четири реда с тънки, отвесни и доста прави чертички. Сигурно би написал и още два реда, но навън се чуха стъпки и той набързо скри тетрадката и молива. Върна се майка му от училище.

— Защо си така зачервен, каква е тази пот по лицето ти? Да не сте се борили с Гриша? — учуди се тя и затърси с очи из стаята къде може да се е скрил Гриша.

— Нищо… аз такова… физически упражнения… гимнастика правих!… — обърка се, но бързо успя да намери оправдание Зарко.

— Гимнастика! — каза майката с недоволство. — Така ли се прави гимнастика, с всичките дрехи на гърба? Я виж, целият си плувнал в пот. Ще простинеш. Друг път сваляй поне палтото.

— Добре, мамо.

На другия ден той се опита да напише бастунче, но това много трудно му се удаде. Върна се отново към чертичките — прави, полегати наляво, полегати надясно. Към бастунче можа да премине едва на четвъртия ден.

Зарко всецяло се отдаде на своите писмени занимания, всичко друго сега изостави на по-заден план. Веднага след излизането на майка му сутрин за училище той се залавяше за работа. За щастие в чекмеджето на масата и в сандъчето, където бяха неговите книги, се намираха още четири подострени молива. С тях той можа да овладее писането на прави и обърнати бастунчета. Но когато към осемнадесетия ден реши да започне да пише ченгелчета, оказа се, че всички моливи вече бяха изхабени. Трябваше да се подострят. Ето сега нова трудност. Не дори и трудност, а истинска беда! Да помоли Гриша, майка си или някой друг? Но нали ще го запитат защо му са моливи, нали е решил да пази всичко в най-дълбока тайна?

Той реши да подостри моливите сам. Намери нож, събра всички моливи на масата… и безпомощно се тръшна на стола. Очите му неволно се напълниха със сълзи. Та как, с коя ръка ще държи молива, за да го подостри? Клюмна глава, замисли се.

Изведнъж си спомни думите на Векилов: „Просто невероятно!“ А после в ушите му прозвуча топлият баритон на Данилич: „Пред смелостта и твърдостта рухват всички трудности!“

Той стана. Погледна се неволно във висящото на стената огледало и видя насълзените си, натъжени очи. Стана му обидно и срамно. Та това ли е той, същият Зарко, който бе преодолял досега толкова много трудности? Та нали той може да държи ножа с двете си ръце? Може! Тогава? Тогава остава само да закрепи някъде неподвижно молива и да го подостри. Но къде и как? Ето върху какво трябва да се помисли, а той така бързо клюмна и беше готов да се отчая.

Зарко огледа поред всичко в стаята, което би могло да се пригоди за целта, но нищо не откри. Въздъхна: „Ех, да има сега тук на масата едно дърводелско или железарско менгеме! Поставяш на него молива, завинтваш с дръжката и веднага започваш да подостряш!“

Опита се да държи молива между коленете си. Не може, изкривява се. Опита се да го притисне с някаква тежест — пак същата история. Подпря главата си на масата, помисли и изведнъж подскочи зарадван: „Чекмеджето на масата! Ами, че, разбира се — чекмеджето!“ Той запретна картонената покривка, издърпа малко навън чекмеджето, пъхна в единия ъгъл на тясната пролука молива, притисна чекмеджето с гърдите си и готово! Само след две-три минути първият молив бе вече подострен.

А не много след това той откри и друг начин, още по-лесен, още по-прост, постави молива върху едно дърво до печката, притисна го с крак и започна да го подостря така, както се подостря обикновено колче.

Когато всички моливи бяха готови, Зарко се залови с още по-голямо желание за работа. И може би това бе причина с ченгелчетата той да се справи само за една седмица.

Сега започваше най-трудното — писането на колелца. Тук беше нужно не просто изместване напред или назад лакътя, който му служеше за опора вместо длан, а кръгообразно движение на молива с помощта на оскъдните крайни мускули. Дали тия мускули щяха да го слушат, дали щяха да изпълняват неговата воля? От това зависеше ще продължи ли мъчителните си занимания, или ще захвърли веднъж завинаги молива и никога вече няма да помисли за него.

А те решително отказваха да се подчиняват. Колелцата излизаха изпод молива криви, уродливи, отчайващо лоши.

Зарко захвърли молива и безпомощно отпусна рамене: „Какво да правя… Да имаше поне кому да разкаже мъката си!… На Гриша! Гриша мисли само за Маргарита и за футбол! На мама? Че малко ли й е на нея, та още скръб да й добавям? Ех, ако имах сега баща! Да седна до него и всичко, всичко да му разкажа! Сигурно нямаше да ми бъде така тежко!“ Изведнъж той се сепна: „Работи, Захарий! Намерил си за какво да тъгуваш!… Ако баща ти беше свободен, сега той сигурно нямаше да бъде при тебе, а щеше да пие в някоя кръчма и да измъчва после майка ти и тебе! Работи!“

Зарко взе молива и започна отново. Но не! И сега не излизаше нищо.

И още десетки пъти на ден той захвърляше молива, тръшкаше се на леглото и плачеше с глас, но после пак ставаше и с последни усилия на волята успяваше да напише няколко криви, с лъкатушни и прекъсващи се линии кръгчета.

На единадесетия ден, когато вече чувствуваше, че и последните му сили са изчерпани, че не ще може да издържи ни минута повече на този нечовешки труд и мъчения, Зарко успя да напише първото правилно колелце. Опита се да напише още едно, но не можа.

На какво се дължеше това? Той дълго мисли, прави най-различни опити и най-после откри причината. Лявата ръка много силно притискаше молива в седловинката на дясната и не позволяваше на околовръстните, мускули да развиват свободно и тази малка възможност за движение, която те имаха. Премести малко по-надолу лявата ръка, намали натиска и веднага успя да напише още едно съвсем правилно колелце. А после — още едно и още едно, и още… цял ред! Победа! Тежка, но голяма победа!

Зарко се хвърли на пружиненото легло, преметна се като акробат и замря отмалял от умора, опиянен от щастие.

Ключът за по-нататъшния успех бе намерен!

А след малко той само за половин час успя да напише четири пъти думичката мама.