Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

М. Ст. Горчивкин. Воля

Повест. Пето издание

Библиотека „Златно сърце“ №13

Редактор: Цветан Пешев

Художник: Стойчо Желев

Художествен редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Христина Денкова

Код 11 95373/6056–6–79

Националност българска. Дадена за печат май 1979 г.

Подписана за печат юли 1979 г. Излязла от печат август 1979 г.

Тираж 50115. Формат 32/34х108

Издателски коли 21.42. Печатни коли 25.50. Цена 1,02 лв.

ДИ „Отечество“ бул. „Георги Трайков“ 2а — София

ДП „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

12

От предишните съмнения и тревоги у Зарко не остана и следа. Работниците от формовъчния цех бързо го обикнаха и негласно поеха шефство над него. Когато той им разказа за случая с гърбавото момче, което бе чул да наричат Паяк, грамадният, но пъргав като тигър Асен Бочев сви мечешката си лапа в юмрук и се закани:

— Ако някой тук те обиди ей толкова — то й показа върха на нокътя си, — ти само ела и ми кажи.

Но от закрилата на шефовете не стана никаква нужда. По-добри закрилници от тях се оказаха трудолюбието, упоритостта и добрите обноски на Зарко. С тях той спечели любовта и уважението на всички работници в завода. Навсякъде го посрещаха с дружелюбна усмивка, навсякъде го смятаха за свой, за близък човек. И шефството на формовъчния цех се превърна в шефство на целия завод.

Изработването на изолатори за високо напрежение „Делта двадесет“ беше една от най-трудните работи в завода. Горанов много добре знаеше това, но той познаваше много добре и стария опитен майстор и затова на него повери за първи път своя необикновен ученик. Когато момчето успя да се справи с „Делта двадесет“, радостта на Горанов беше голяма. Един ден той го извика настрана и чистосърдечно му призна:

— Ако не бе успял да се справиш с „Делта двадесет“, ако беше се отчаял завинаги, единствен виновник за всичко щях да бъда само аз и това като камък щеше да ми тежи на съвестта. Но сега съм доволен. Щом като ти от тия трудности не се изплаши, значи, ще можеш да работиш навсякъде…

— И аз така мисля, другарю Горанов — каза самонадеяно Зарко. — Бих ви помолил да ме преместите в моделния цех. Там работата е по-творческа и по-интересна.

— В моделния? — почти извика изненадан учителят. — Ти знаеш ли какво значи моделен цех?

— Зная — с усмивка на самоувереност отговори Зарко. — Там се изготвят от гипс моделите на всички артикули, които после се отливат, пресоват или изработват на чарковете. Моля ви, другарю Горанов…

— Не, не! — махна с ръка учителят и нервно затърси из джебовете си цигари и кибрит. — Ще вървим вече по правилния път — от по-лекото към по-трудното, а не обратното! — Той запали цигара, поуспокои се и додаде: — Виж, в отливния цех може, но сега — никакъв моделен!

— Добре, нека тогава в отливния!…

На другия ден Зарко се яви при бай Васил в обикновеното време, но работата му нещо не вървеше. Беше замислен, разсеян и на два пъти повреди готови вече изолатори.

— Неспокоен ми се виждаш днеска! Мъчи те нещо отвътре! — каза старият майстор.

— А, не! — смути се Зарко. — Какво може да ме измъчва?

— Ти бай си Васила не мож излъга! Нали те гледам — въздишаш, пъшкаш, очите ти ту насам, ту нататък играят. Казвай какво има!

— Виж, бай Василе… Аз много съм ти благодарен… — започна Зарко и замлъкна в нерешителност.

— Е, казвай де, казвай! Не обичам да ми усукват!

— Това е! Много съм ти благодарен за всичко!… Сега искам да поработя и в отливния цех!…

— Ами че тъй кажи бе, момчето ми! „Искам — речи — да отида другаде и точка!“ А ти: туй било, онуй било и прочие. Щом като искаш, ще идеш. Та бай ти Васил ли няма да те пусне?…

— Страх ме беше да не си помислиш, че…

— Нищо няма да си помисля! Та къде, казваш, искаше да идеш?

— В отливния.

— Може! В отливния цех може, само че началникът Ценко е един нервен и дръпнат… — Бай Васил изведнъж се плесна по устата, сякаш бе го щракнал болен зъб, а после без нужда се зачеса с показалец зад ухото: „Не биваше така! Все таки Ценко е началство — авторитетът му трябва да се пази!“ — Добре, добре! — извъртя той. — Хубаво си намислил! Не е лош човек Ценко. Само дето е сприхав и кибритлия, ама инак е голям майстор, от калта злато прави, дето се вика. Ами Яначко, учителят ти де, пуска ли те?

— Той е съгласен, вчера говорих с него.

— Добре! Ти тогава си гледай работата, пък аз ей сега ще се върна. — И той с бързи стъпки се отдалечи по посока на отливния цех. Сигурно бе решил да поговори предварително с Ценко и с Горанов.

Когато след около половин час Зарко тръгваше да отиде на новото си работно място, около него се събраха всички работници от формовъчния цех и започнаха да му дават съвети:

— С Ценко за нищо недей да спориш — не обича да му се опъват — каза Райчин Груев, който работеше в съседство с бай Васил. — Каквото ти каже, изпълнявай точ в точ!

— Ама че го рече! — намеси се Асен. — Зарко да не е нещо автомат? Ти не слушай Райчина, прави, както намериш за по-добре, пък Ценко, като види, че е хубаво, няма къде да мърда. Ако нещо те обиди, ти ела ми кажи!

— Стига! — махна с ръка бай Васил, като че ли отпъждаше врабци. — Ти върви сега там, пък ако нещо не ти хареса, ела си пак при нас.

В отливния цех Зарко отиде със страх и твърде противоречиви мисли. Той наистина бе решил, ако там го посрещнат и с най-малко недоверие, веднага да се върне. Но подготвен предварително, началникът на цеха Ценко Байданов беше много внимателен и тактичен към него. Внимателни бяха и работниците.

В отливния цех се произвеждаха предимно дюрферунги и щуцери за електрическите далекопроводи. Това бяха ония прешленести лъскави изолатори, които Зарко веднъж бе виждал в Илиенската електроцентрала. Няколко жени и мъже в дъното на салона се занимаваха с производството на кани за вода, чаши и други домакински съдове.

В къщи Зарко имаше една порцеланова кана, която представляваше огромно червено лале, листенцата на което в краищата бяха присвити така, че от тях можеше да се пие вода. Неведнъж през своето детство той си бе задавал въпроса, как е направена тя, дали на обикновено грънчарско колело, или по друг някакъв начин и как майсторът е успял да постигне идеално еднаква дебелина на цялата черупка и да отрази дори и жилчиците на листата. Тази тайна се разбулваше сега пред очите му. Каните и другите кухи порцеланови предмети се правеха не на грънчарско колело, а се отливаха от рядка като малцова боза глина, която работниците наричаха „шликер“.

Главна роля тук играеше едно важно свойство на гипса — неговата хигроскопичност. В големи, сглобяеми от няколко части гипсови калъпи работничките наливаха шликер. И ето сега тайната: гипсът изсмуква водата от най-близкия до него слой шликер и по стените на калъпа се образува тънка, по-плътна корица, която става толкова по-дебела, колкото по-продължително време калъпът стои пълен с шликер. Когато работничката види, че корицата е вече достатъчно дебела — два или три милиметра, — излива шликера и оставя калъпа заедно с бъдещата кана да съхне. След няколко часа гипсът изсмуква и последната част от водата на втвърдилата се корица и може вече да се пристъпи към освобождаването на каната от калъпа. Внимателно, предпазливо работничката отмахва първото парче от гипса, после втората част, третата и на чистия равен тезгях остава бледосинкава, красива, но още съвсем нежна кана. Сега тя трябва да доизсъхне, после да се изпече на осем-деветстотин градуса, за да дойде до състояние на „бисквит“, а след това да се декорира или глазира и да се изпече в огромната кръгла пещ, където ще се превърне в изящно порцеланово изделие.

Същата бе процедурата и за дюрферунгите с тази само разлика, че те стоят много по-продължително време в калъпите, защото техните стени трябва да станат по-дебели.

Тук нямаше нищо, което сериозно би затруднило Зарко. След около месец той работеше вече не по-зле от другите. У него дори настъпи известно разочарование. Онова, което някога смяташе за трудно постижимо и много интересно, сега се оказа съвсем не по-сложно от изработването на изолатори „Делта двадесет“. Работата се свеждаше само до придобиване на сръчност и привичка за извършване една и съща работа стотици пъти на ден. И отново с още по-голяма сила го обзе мисълта да отиде в моделния цех, където работата беше разнообразна и от работника се изискваше майсторство, изобретателност, художествен вкус и истинско изкуство. Но Горанов все още не даваше и дума да се продума за това:

— Рано е за моделния цех! Ти гледай да овладееш работата в другите цехове, а за моделния има още доста време…

„Не вярва, че ще се справя!“ — е тъга си мислеше Зарко и отбягваше да говори за преместване. Сега той хвърли всичките си сили към една цел: да работи колкото може по-добре и повече от всеки свой съученик. Той трябваше да израсне още повече в очите на работниците, на майсторите, на учителите, трябваше да им докаже, че макар и без ръце, той е пълноценен работник, че не се нуждае от никаква странична помощ, от никакви отстъпки при оценка на работата му. А това беше крайно необходимо, защото безръкият Зарко Белев пито за минутка досега не бе забравял думите на директора Константин Ралев: „Ето какво… ние решихме да те приемем… Но — не искам да се огорчаваш — приемаме те, така да се каже, пробно, до края на първия срок… Ако с учението и работата си успееш да докажеш, че си способен, че можеш да вършиш всичко, както другите, ще останеш до края на курса. А ако не успееш, ти сам ще разбереш, че мястото ти не е тук…“

 

Сега Зарко сам за себе си беше твърдо убеден, че мястото му е именно тук, че бе доказал своите способности и пред другите. Той дори предвкусваше щастието на близкия ден, когато директорът Ралев ще го извика при себе си в дирекцията и ще му каже: „Слушай, Белев, вае видяхме твоите усилия и твоите постижения. Учителският съвет реши да те утвърди като редовен ученик!“

Сега вече Зарко влизаше в завода спокойно, самоуверено. И в най-дребната работа намираше удоволствие. Всяка преодоляна трудност за него беше истински празник. Другарите му все по-често го чуваха да си подсвирква с уста, все по-често да се смее и да се шегува. А и честичко го изгубваха от погледа си. Случваше се по цял час да го търсят и в спалнята, и в класните стаи, и в цеховете на завода, но да не могат да го намерят. А през това време той седеше в някое тихо, самотно кътче, където никой друг не би се сетил да надзърне, и мислено се пренасяше в къщи, при майка си, при Гриша. Представяше си как, още не затворил пътната врата, майка му изтичва надолу по стълбите и вместо поздрав го пита: „Е, как е? Справи ли се? Оставаш ли там?“ А той спира на нея сериозен, недоволен поглед: „А ти какво, нима си се съмнявала, нима си се бояла за това?“ После тя ще го прегърне и ще го разцелува. Сигурно ще бъде много, много щастлива! И докато те разговарят, докато той й разказва за живота в училището, в завода, ще дотича Гриша. А може би ще дойде и Лена. Не! Лена едва ли ще дойде!… Че защо пък не? Нали все пак са добри приятели? И после Лена не знае, че тя за него е била не само приятел… Не, не! По-добре е да не идва!…

Зарко несъзнателно ставаше и се отправяше към спалнята, без да може да реши трябва ли Лена да дойде, или не трябва?

Но до края на първия срок оставаха още само няколко дни, а никой не го извикваше да му каже така жадуваната радостна вест, никой от учителите дори и не заговаряше за това. Мълчеше и класният ръководител Янаки Горанов. Какво всъщност мислеха те? Дали смятаха, че е излишно да се говори за един вече разрешен от самата действителност въпрос, или пък бяха решили, че макар и да се справя, Зарко все пак е неудобен и негоден за такава работа?

А само два дни преди да ги разпуснат за зимната ваканция, на Зарко се случи беда, която пропъди всичките му мечти и го хвърли в голяма тревога. В петък следобед, като си работеше по обикновеному върху един дюрферунг, неочаквано чу зад себе си познат глас:

— Ама този безръкият още ли е тук?

Зарко се обърна и изтръпна. Зад него бяха директорът на завода Панчугов и началникът на цеха Ценко Байданов.

— Но той много добре се справя с работата си, другарю директор! — защити го искрено началникът.

В момента Зарко наливаше в калъпа шликер и ръцете му неволно затрепераха. Той искаше да прекъсне работата си, докато началствата отминат и се успокои, но закриването като орлова човка устие на кофата се закачи за гърлото на гипсовия калъп и силно го разклати. За да предотврати нещастието, Зарко захвърли кофата с шликера, но не успя да удържи тридесеткилограмовия калъп и той с трясък се разби на парчета върху циментовия под.

— Да, виждам! Отлично се справя! — измърмори с ирония Панчугов и тръгна към изхода, не желаейки дори и да слуша началника, който се мъчеше да го увери, че това за първи път се случва и че никога досега Зарко не е похабявал нито един калъп или изработен предмет.

Зарко беше съкрушен, отчаян. Вечерта в обширния салон на заводския стол дружеството на СНМ изнесе интересна и твърде весела забава. Взе участие като хорист в нея и той, но вместо песен от гърдите му се изтръгваше ридание и мъка.

А на другия ден всички заминаха във ваканция по родните си места. Замина си и Зарко. Макар че ученическата му книжка беше пълна само с петици и шестици, той нямаше никаква надежда, че след ваканцията отново ще бъде в това училище.