Митко Горчивкин
Воля (10)

9

Кой знае дали затова, че положението на Зарко беше твърде тежко и напомняше на Данилич за страшните мъки на неговия Федка в предсмъртните му часове, или пък само затова, че имаше широката и любвеобилна душа на руския човек, но той с цялото си сърце обикна своя малък съсед по легло. Николай бе преместил нощното си шкафче от другата страна и бе приближил леглото си до неговото. През нощите, когато го нападаше безсъние, а това се случваше доста често, с часове седеше, подпрял главата си с ръка, и загледан в бледите, потрепващи в съня устни на момчето, мислеше за своя Федка, за своята Наташка. Колко безсънни нощи бяха прекарали двамата с Маруся над техните легла! Колко радостни сълзи бяха пролели, когато виждаха, че децата им се възвръщат отново към живота! Щастие, неизмеримо щастие бяха те за тях! А ето че ги няма вече нито Федка, нито Наташка. Не пожали поне тях кървавият палач. А и тук такъв изверг бе посегнал върху живота на невинни деца. Навсякъде, където е стъпил фашистки крак, земята е обагрена с кървави следи.

Привързал се бе и Зарко към него. Невидял досега истинска бащинска ласка, не почувствувал закрила и подкрепа от своя баща, той бе обикнал Данилич с всичката сила на своята зажадняла за мъжко съчувствие детска душа. Сутрин, когато се събуждаше, първата му работа бе да извърне глава и да попита:

— Чичо Николай, тук ли си?

— Тук! — отговаряше Николай Данилич и като се наместваше по-удобно на леглото, започваше да му разказва някоя от ония приказки или случки, които си бе припомнил през дългата безсънна нощ. Разказваше му той за Кашчей Безсмертний, който победил страшното чудовище в планината, разказваше за приказните руски богатири в далечни времена, за героизма и себеотрицанието на съветските войници при Сталинград, при Керч, Севастопол — навсякъде. Но най-много обичаше да разказва за подвизите на комсомолците и пионерите през тази война.

Тогава Зарко за първи път научи как Александър Матросов с гърдите си затворил огнедишащата амбразура на немския бункер и с това спасил живота на десетки свои другари и осигурил победата над врага, за младата и безстрашна комсомолка Зоя Космодемянска, за пилота Гастело, за младежите и девойките от Донбас, организирани в „Млада гвардия“.

— Чичо Николай — запита веднъж Зарко, — трудно ли е у вас човек да стане комсомолец?

— Не, не особено! Но трудно е, както виждаш, да бъдеш комсомолец като Зоя, Шура, Матросов, Гастело.

— Ако аз някога стана комсомолец, искам да бъда като тях! — каза тихо и мечтателно Зарко.

— Ти трябва да се стремиш да приличаш на тях, преди още да си станал комсомолец. Колко много още безпартийни и никому неизвестни младежи станаха герои!

Зарко трепна, обърна невиждащите си очи към него. Искаше да каже нещо, но само въздъхна и поклати глава.

Данилич сякаш отгатна мисълта му и продължи:

— Някои мислят, че героизъм може да се прояви само през време на война. А това съвсем не е така. Героизъм може да се прояви всякога и всякъде, във военни и в мирни дни, та ако щеш дори и тук, в тази стая, на това болнично легло.

— Как? — От изненада Зарко повдигна глава от възглавницата и няколко секунди стоя така в очакване.

— Аз ще ти разкажа за Николай Островски… Ти чувал ли си за този съветски писател? Автор е на чудесната книга „Как се каляваше стоманата“.

— Не, такава книга не съм срещал.

— Забележителна книга! Авторът разказва за своя живот. Тежък и мъчителен, но героичен живот. Парализиран, превърнал се в жив труп от ревматизъм, разяждан от туберкулоза, прикован завинаги към легло.

Тук Динилич неочаквано прекъсна разказа си, защото трябваше да каже, че при всичко това Островски е бил и сляп. Имаше опасност Зарко да разбере, че това е някаква подготовка за нещо, което неминуемо ще се случи и с него. А никой още не знаеше дали той ще остане завинаги сляп, или съдбата ще му спести поне това нещастие.

— Закуската носят, а аз още не съм се измил! — каза Данилич и скочи от леглото. Така се изтръгна от неудобното положение, в което бе изпаднал. — А за Островски непременно ще ти разкажа, само че друг път…

Джура Симич имаше завиден апетит. Храната никога не му стигаше. Още едва започнал със супата, той се провикваше с пълна уста:

— Приемам подаръци! Има ли някой да се отказва от нещо!

В претъпканата с ранени войници стая винаги се намираха поне двама или трима, които не можеха да изядат храната си. И на обед хърватчето, като спущаше от кревата гипсираните си крака, грабваше лъжицата и започваше да сърба и лапа от наредените по нощното му шкафче и дори по леглото му чинии. Не гледаше дали пред него е супа, готвено или десерт — унищожаваше всичко наред.

— Какво значение има това, че най-напред ще изсърбаш компота, а после ще излапаш гювеч — зарзават или мусака с картофи? — казваше Джура. Та нали и тъй, и инак всичко пак ще се смеси в стомаха?

За него беше важно стомахът му да бъде постоянно пълен, а какво по-напред или по-после ще влезе там, това беше второстепенен въпрос. Но затова пък хърватчето пращеше от здраве и бузите му се бяха зачервили като ябълки. Рентгеновият преглед бе установил, че двете му пищялни кости са вече зараснали. Нуждаеха се само от заякване чрез постепенни упражнения.

Далеч по-друго беше положението на Зарко. Макар и не съвсем като в началото, но неговият апетит все още не беше задоволителен. Той трудно се задържаше седнал на леглото си, виеше му се свят от слабост.

С особена упоритост и постоянство Николай Данилич се зае да го привикне да яде.

— Апетитът идва с яденето! — често повтаряше той старата народна мъдрост.

Когато Зарко започваше да се мръщи, да свива устни или отблъсва с език лъжицата, с която майка му го хранеше, Данилич се ядосваше и непрекъснато мърмореше:

— Ну, дурачок, ешь, ешь! Чуваш?… Ако не ядеш, ще ти се разсърдя… Да, да, обезателно ще се разсърдя! Та това вече, моля ти се, на какво прилича? Супата не си доял, от готвеното само няколко пъти хапна, десертът ти е още почти неначенат… Ще се ядосам някой ден и ще избягам в другата стая!

Тази заплаха обикновено постигаше целта.

Но случваше се понякога момчето да не може да погълне дори и три лъжици от някакво разводнено и блудкаво произведение на болничния готвач. Тогава на Данилич се отваряше тежка и уморителна работа. Той се впущаше в дълги речи за ролята и значението на супите в човешкия живот или за хранителната стойност и калоричност на консервираните зеленчуци, които, откровено казано, и сам не обичаше и които с удоволствие предлагаше на Джура. Ако все пак никакви речи и беседи, никакви заплахи не можеха да помогнат, Данилич млъкваше, преструваше се на страшно сърдит. А после излизаше нанякъде и скоро се връщаше с парче сланина, кашкавал или плешка от варена кокошка. Той си бе създал широки връзки с хората от кухнята и с болните, които бе забелязал, че получават по-често колети и подаръци от близки.

Всички тия усилия не отидоха напразно.

Един ден на обед за голямо неудоволствие на Джура Симич Зарко се надигна от леглото и извика:

— Внимание, внимание! Приемам подаръци! Има ли някой да се отказва от нещо?

— Подарявам неначената супа с кюфтенца! — обади се някой от единия край на стаята.

— Подарявам тлъсто свинско с ориз! — извика друг от другия край.

— Мамо, донеси ги, моля ти се — каза Зарко и устните му се разтегнаха в доволна усмивка.

— Вот и молодец! Браво! — радостно развълнуван възкликна Данилич и без да обявява своя подарък, сложи на нощното му шкафче десерта си — мляко с ориз.

От този ден Зарко престана да се различава много по апетит от Джура. На всяка закуска, на всеки обед или вечеря и около него започнаха да се трупат „подаръци“. Единствената разлика между двамата беше тази, че докато Джура лапаше без ред кое както му дойде подръка, Зарко строго се придържаше към установената традиция: започваше с бульон или супа, след това изяждаше една-две порции готвено и завършваше с десерта.

За по-малко от седмица той така укрепна, че можеше вече с помощта на майка си да става и да се разхожда из стаята.