Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Guns of the Timberland, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Източник: Кантая

 

Издание:

„Универс“

История

  1. — Добавяне

Глава 20

Спотаен в офиса си, Джад Девит чу гърмежите; това бяха изстрели от револверите, с които бе спазарил една смърт. Това беше едно много странно усещане. Въпреки арогантността си и бруталните си методи на управление, Джад Девит можеше да бъде наречен цивилизован гражданин. Ако само преди месец някой му беше предложил да плати на някого, за да премахен неудобен човек, той би изгледал предлагащия както се изглежда луд. Сега обаче, след като бе чул гърмежите, той усети едно странно чувство на мощ и триумф.

Беше победил! Пръститеи му трепереха докато разтъркваше брадясалите си бузи.

Значи всичко беше приключило… И мъжът, осмели се да се изпречи на пътя му, беше мъртъв.

Начиът на мислене на Джад Девит изключваше всяка друга възможност, кяато например тази един сам мъж да победи други двама, или че ]Клей Бел може да се измъкне. В него царуваше онзи любопитен респект къ огнестрелните оръжия, често изповядван от мъже, които не са ги използвали срещу хора. Той си нямаше и представа колко лесно беше дори и за виртуозен стрелец да пропусне цел. Нито пък знаеше какво огромно количество олово е в състояние да поеме човешкото тяло без дазагине, или дори падне.

Бяьха му оказали съпритива. Един от хората му — не, повече от един — беше убит. Фургоните му бяха преобърнати, двигателят му с животинска тяга и гатерът бяха опожарени. Но в крайна сметка той бе спечелил. Поражеинето вече беше зад гърба му.

Той измъкна оставащите две хиляди и петстотин долара и ги положи върху бюрото.

Толкова малко пари! Двойно по-голма купчинка и човекът беше мъртъв! Изтрит от списъка на живите с всичките си принадлежности.

Джад Девит не беше психолог. Той беше груб и коравоърдечен мъж, който се считаше за преуспяваше. Той беше човек на практиката безникаква мисъл за постепенното развитие на нещатаили дегенерацията на човешкия характер. В тоази момент на триумф, владееше го единствено мисълта, че е победил. Не му беше свойствено да анализира стъпките, довели го до покупката на смъртта на руг човек. Нито си помисли за последиците от нея.

В малкия офис царуваше покой. Паотта се стичаше свободно по челюстите му. Коасата му беше напълно разрошена след най-малко стотния път, когато прекарваше пръстите си през нея. Беше небръснат, но не това го вълнуваше в момента. Ризата му беше прогизнала от пот и трябваше да я смени, но той, който иначе винаги беше безукорно облечен, този път дори и не помисли за това.

Той беше победил… и след като можеше да бъде купена смъртта на един човек, защо да не можеше да купи и на друг?

Той щеше да плати на Харви и Килбърн. Той щеше да ги впише във ведомостта си. Щеше да ги наеме да работят прие него. Щеше да ги задържи. Такива хора бяха направо безценни.

Светът беше създаден за силните, за безмилостните. Хората бяха или крале, или бедняци. Трето нямаше. А бедняците заставаха винаги на пътя на прогреса. На Девит дори и не му минаваше през ум, че прогресът се създаваше от общите усилия на множество хора, всички работещи в името на една цел.

Той не беше любител на алкохола, но сега си извади една бутилка и си наля в чашата за вода. Гаврътна я на един дъх, но почти не усети вкуса на уискито. Той се опиваше от виното на победата, което беше толкова силно, че обикновеният алкохол нямаше никакъв ефект.

Постави чаата обартно на масата и се върна на стола си. Щеше да си наеме нов офис. Изсичнето на гората щеше да отнеме месеци. После вече можеше да крои нови планове. Изток, там, в източните щати, там трябваше да отиде, но преди това трябваше да спечели още битки тук.

Той пак стана и заби ръце в джобовете си. Отвън се разнасяше шум от далечни гласове, но не си плоби път до съзнанието му. Както не чу, и пронизителната свирка на влака само преди няколко минути.

Джад Девит се приближи до прозореца и се загледа към Дийп Крийк. Щеше да изчака три, не, два дни. Това щеше да е достатъчно. И ако дотогава ездачите от Б-Бар не бяха си събрали багажа и отишли, той щеше да ги прогони.

Отпусна се тежко на стола си, а съзнането му вече започваше да черате хпланове. Дали нямаше да е по-добре, ако удвои броя на работниците си? Ами ако пратеше в гората сто мъже? Той щеше бързо да осече мястото, щеше да си изпълни договора и след това да продължи някъде другаде.

Почакай…

Уилър си беше наумил нещо… трябваше да открие какво точно. Той си го записа в бележника. Да се открие какви замисли има Уилър.

Но анй-първо трябваше да намери Боб Трип… И за пръв от доста часове насам Джад Девит започна да дсе чуди къде ли се беше дянал Боб Трип.

Той трябваше да е тук, да подели радостта му от побуедата. Сега като си помислеше, та отй не го беше виждал от часове. Нищо… Трип вероятно вече кроеше нови планове, и сигуерно телеграфираше за нови попълнения в работния състав.

Шумната гълчава се бе приближила и вече гърмеше под прозореца му. Някой идваше… някаква тълпа…

Изведнъж го прониза вцепеняващият студ на страха. Ами ако… Хората в тоя край душа даваха за Бел. Ами ако идваха да го му нахлузят въжето на врата?

Толкова ли изглеждаше невъзможно…?

Той пристъпи до прозореца и погледна от единия ъгъл.

Голяма тълпа от мъже и жени идваха към офиса му, като размахваха заплашително ръце и викаха силно. А начело й беше… беше…

Той отстъпи назад и усети как сърцето му забумтя в гърдите. Мъжът, който вървеше начело на тълпата, беше Клей Бел. Жив… а не мъртъв.

С почти животиско изгрухтяване той задърпа като бесен едно след друго чекмеджетата на бюрото си… Нямаше револвер. Беше го оставил в стаята си в хотела.

Шокът отмина. Той се изпъна и се изправи срещу вратата.

— Девит!

Това беше Девит, проклет да е! Бел, и му крещеше като на някакъв слуга!

Той бързо пристъпи до вратати и яотвори със замах. Шокът бе отминал, но бе оставил след себе си нещо, което до този момент не беше изпитвал — едно дълбоко, изгарящо чувство да мачка, да троши, да убива…

— Ти ли ме търсиш?

Гласът му беше леденостуден, но тялото му трепереше неудържимо. Пред него стоеше ненавистният му човек, когото искаше да смачка, да го размаже.

Клей Бел никога не бе изпитвал желание да убива друг човек. Никога не бе и започвал първи бой. Макар че трябваше да признае пред себе си, че след като веднъж вече битката бе започнала, той обичаше да воюва.

А сега за пръв път го връхлятаха мислите, че именно човекът срещу него бе заповядал атаката, убила в последствие Бърт Гари, че той беше наел убийци да го застрелят; и тогава той откри в себе си неостовото желание да се сбие. Джад Девит беше човек, който разчираше единствено от сила. Клей бе свалил револверите си с една едничка мисъл — да се срещне с Девит на негова собствена почва, на негови условия.

Уот Уилямс бе го предупредил какъв майстор на юмруците беше Девит. Добре…

Джад девит се издправи пред него.

Клей усети някаква странна изненада. Мъжът беше с измачкани дрехи, почти мръсен. Но беше едър мъж, в този момент, изправен срещу него, Девмит не показваше никакъв страх.

Беше едър, по-висок и по-тежък от Клей, а изражението в очите му беше убийствено. Понечи да проговори, и изведнъж с непоносим рев на бяс се втурна през отворената врата.

Клей пристъпи бързо напред да отговори на атаката му, но тялото на Джад се блъсна в него още преди да вдигне ръце, събаряйки го на земята. Девит полетя с него, и двамата се претърколиха по земята, изправяйки се на крака. Девит беше бърз — изненадващо бърз. Приземи се на двата крака и замахна. Ударът се стовари върху лицето на Бел и го изведе от равновесие, но отй мигновено влезе в клинч, подсече Девит и го изпрати на земята.

Клей направи крачка назад и ]Девит се изправи със скок. След миг токът на Бел се закачеи в някакъв камък, и той залитна назад, подпомогнат от коварен удар в лицето. Двамата мъже скочиха на крака и закръжиха един около друг, разменяйки си удари и с двете си ръце. Девит беше обзет от студен бяс. Този мъйж го беше унижил и победил, но сега вече бе паднал в ръцете на Джад. И той щеше да го смачка.

Той разлюля Бел с един прав, и после се хвърли с глава напред. Клей се прикри с лакът, и после заби един десен прав и след него ляво кроше в тялото но Джад. Клей финтира, после разърси челюстта на Девит със страхотен ъперкът.

Девит се хвърли напред, пръститеу му докопаха ризата на Бел, и я разпраха на гърдите. Той сграбчи ]Клей и след един коварен удар двамата полтяха на земята. Търкаляха се и си нанасяха немилостиви удари, докато накрая се отскубнаха един от друг и скочиха на крака.

Девит нанесе десен прав, а Клей му отговори с ляв право в устата му, и устните на Девит разцъфнаха в кървава каша. Клей мигновено му стовари още един прав в челюстта. Девит го пое в движение и замахна на свой ред със сдвоения си юмрук.

Студеният бяс на Девит постепепнно се утаяваше в умението да се бие с всички мръсни трикове, които му бяха известни. Той беше мъж, който умираше да се бие. Никога не бе губил в размяната на юмруци с когото и да било и често се бе хвалил, че е в състояние да пребие който си иска дървосекач от бригадата му, и често беше доказвал думите си.

Девит се хвърли напред, използвайки главата си като таран. С удивелние обаче усети, че ударът му бе блокиран. Онезирмесеци в Ню Орлийнс с Джем Мейс бяха научили Клей Бел на доста повече, отколокот муь се бе налагало да изролзва до този момент. Сега обаче, когато се биеше за живота си, той за пръв път разбра ценността на всичко онова, на което го бе научил застаряващият шампион по бокс.

Клей му заби един странеичен удар, изви се и заби още един. Девит отвърна с тежък удар в корпуса, от който Клей остана без дъх. Девит замахна отново, стоварвайки юмрук в бъбрека му, и Клей усети как коленете му се подгъват. Влезе в клинч, замахна с всичка сила към ухото на Девит, усещайки как хрущялът изпращява под юмрука му. После заби юмрук в ребрата му и се изтръгна. Разцепените ухо и уста на Девит струяха кръв.

Изведнъж Девит финтира и Клей се улови, пристъпвайки напред, като получи страхотен прав, който го събори на земята. Той се претърколи, видя връхлитащия върху него с намерение да го изрита Девит, и се хвърли в краката му. Едрият мъж се дръпна назад и Клей скочи на крака. Девит замахна с крак, и ботушът му се размина на милиметри с лицето на Клей, стоварвайки суе върху рамото му и отново го събри на колене.

Девит се втурна и Клей видя ботушът да се отдръпва назад и се хвърли върху другия крак. Девит политна на земята, но сле миг и двамата бяха на крака.

Клей го намери с десния юмрук, разтърсващ и разхлабващ зъбите удар, после стовар един ляв прав в корпуса на Девит. Девит изхърлка и залитна назад. Опита се да се прикрие, но Клей издърпа ръката му и го удари в устата. Девит замахна диво, но Клей избягна удара и отново му стовари юмрук в челюстта.

Девит се хвърли върху него, замахвайки отзалеч с дясната ръка и Клей видя звезди да избухват в черепа му. Той залитна, и в следващия миг усети страхотен удар да разтърсва челюстта му.

Девит замахна повторно, но Клей сграбчи юмрука му с две ръце, като завъртя Девит във въздуха и го просна на земята. Девит светкавично скочи, но Клей му стовари един страшен десен прав, който попадна право в челюстта. Девит подгъна колене и Келй го сграбчи за ризата, изправяйки го със замах на крака, като заби два пъти юмрук в лицето на Девит и веднъж в корпуса. Девит отново подгъна колене и Клей го запрати в стената на сградата, където тялото му се стовари с грохот.

Опита се да стане, не успя и заби лице в пръстта…

Неспособен да повярва, че всичко е свършило, Клей се олюляваше в изчакване. Само някакъв мускул потръпна по гърба на Девит, нищо повече.

Бел се объйрна, обърсвайки потта и кръвта от лицето си.

Ханк Рууни замахна с палец към проснатия мъж.

— Какво да правим с него?

— Хвърлете го в нощния влак и му натъпчете парите в джобовете… и повече никога да не се обръща назад.

Главата на Бел пулсираше от болка. Той се приближи до водата и се потопи до рамене в нея, после пак. Обля се целият с вода, и някой дотича от хотела с чиста риза. Той се подсуши, после облече ризата.

Тълпата още стърчеше безмълвна наоколо, неспособна да повярва, че беше сложен край на продължилото повече от месец насилие. Клей Бел се обърна и закрачи към хотела на Тинкър. Искаше да се махне, да се върне във фермата си и да седи на верандата гледайки падането на нощта и звездите.

Колийн чакаше на хотелската веранда и още що прибрижи стъпалата тя бързо тръгна към него. Очите й се потръпнаха при вида на разбитите у скули и тя прокарра връхчетата на пръстите си по разнебитеното у лице.

Той я улови за китката.

— Баща ти вътре ли е?

— Да, но не мисля, че ти трябва…

Той погледна над раото й.

— Сам, изпрати някого да доведе оня пианист от Хоумстейк. Ти си кумът.

— Ами аз? — Колийн се плясна по бедрата. — Няма ли поне да ме попиташ?

— Никога не питам! — опита се да се ухили с разбитите си устни Клей. — Винаги сао ги известява!

— Е, в такъв случай… — поколеба се Колийн.

— Хайде, влизай ввътре — заповяда Клей и задържа вратата отворена.

Сам Тинкър се изправи на крака. Тинкърсвил беше най-хубавият град на земята.

Той хвърли поглед към улицата. Беше почти опустяла. Тълпата се беше пръснала по баровете да обсъжда грандиозния бой, развил се пред очите й. На улицата един каубой облегнал се на стената на една къща драсна клечка кибрит о ботуша си. Някъде се затръшна рата и от ъгъла на Тинкър Хауз Сам се загледа към Дийп Крийк, отвъд Пайъти, където хиляди дървета шуоляха с клоните си, танцувайки с вятъра, сипейки от иглиците си, и където Дийп Крийк ромолеше чиста и бърза от каък на камък.

Това беше най-чудесният град на Земята. Той сам щеше да доведе пианиста.

Край
Читателите на „Стрелците от гористите равнини“ са прочели и: