Луис Ламур
Стрелците от гористите равнини (10)

Глава 10

В същия момент в Емигрант Гап, седнал на масата в къщата си, Клей Бел седеше втренчен в сметките си. Ненавиждаше счетоводната работа, и особуено когато книгите не му демонстрираха нищо успокояващо, както тази вечер. Да обяздва коне, да пасе стада, да търси земи богати на пасища и вода — това владееше той най-добре.

А тази нощ беше още по-лошо. Рамото го сърбеше много неприятно и пареше. Това беше признак, че се възстановява бързо. Грубият живот може и да няма удобствата на цивилизования, но за сметка на това пък даваше сила и издръжливост, и той бързо се поправяше. Н отвъд всичко това, отвъд всички сметки и цифри, които го гледаха от отворените страници, се беше изправила някаква пришзрачна фигура. Той беше прострелян от човек, решил да го убие.

Не беше възможно този човек да е Джад Девит. Беше сигурен в това, макар и да не разполагаше с никакви доказателство. Девит определено можеше да направи опит да го убие. Можеше дори да наеме убийци да свършат тази работа вместо него, но нямаше да го направи от засада. Девит знаеше отлично, че на всички веднага щеше да стане ясно кой е поръчал убийството. А той, олкото и да беше безмилостен, не беше такъв боец.

Фактът обаче си аставаше факт. Беше прострелян. От кого?

На верандата на Тинкър Хауз седеше един мъж, който можеше да му подскаже, и този мъж беше дебелият Сам Тинкър, който убиваше времето си, пушейки на верандата. Пушейки и наблюдавйки живота около него. Малко неща можеха да се случат в този град, които да останат незабелязани от Сам, а той разбираше повече, отколокото всеки друг човек би могъл да подозира.

Хората обикновено си мислят, че мотивите и емоциите, двиещи ги в живота, остават незабелязани за околните, но малко неща остават скрити за един интелигентен и наблюдателен човек, разполагащ с време да гледа, да разсъждава и да раозмишлява. А както се беше настанил на верандата пред собствения си хотел, от бдителното око на Сам Тинкър рядко можеше да се изплъзне и най-малката подробност.

Барманът в Тинкър Хауз си имаше грижи със съпругата си. Мрачният млад ковач флиртуеваше с анй-голямата дъщеря на Симпсън. Сам Тинкър наблюдаваше тези прости неща от живота, наблюдаваше града, наречен на неговото име, с всеопрощаващото разбиране на един дядо.

Той беше станал свидетел как се бе измъкнал от града Клей Бел след посещението си на железопътната гара. Беше видял Клей да влиза в банката преди това. И Тинкър разбра, че бел го е загазил. Той бе посетил гарата след визитата си при Уилър, а това озчаваше, че банкерът бе отказал да му заеме повече пари. Не би имало друга причина, поради която да товари добитък за продажба на влака по това време на годината. Сам Тинкър бе разговорял с Бел, той знаеше за плановете му, знаеше, че Бел иска да умножи стадата си, вместо да ги разпродава, знаеше, че по-голямата част от животните му бяха още млади.

Клей бе отпътувал от града и не след дълго Нобъл Уиелър бе напуснал банката през задната врата, бе възседнал сивия си кон и се бе отправил в пустинята. Тинкър наблюдаваше Уилър от доста продължително време и знаеше със сигурност, че ездата е последната страст на банкера. Той никога не яздеше за удоволствие. А особено отнвратителна му беше ездата в пустинята. Като се размисли, Тинкър установи, че всъщност Уилър не правеше нищо само за удоволствие. Освен ако за човек самият процес на правенето на пари не му доставяше удоволствие.

Още едно нещо бе станало чевидно за Тинкър. Уилър бе взел пушка със себе си на излизане от града. От банката той бе излязъл с празни ръце. Следоваталено оръжието му е било укрито в хамбара. Но хамбарът съвсем не беше от местата, където човек можеше да остави спокойно такова скъпо оръжие при толкова непознати мъже в града; а Нобъл Уилър, който ценеше долара не по-малко от ичети си, едва ли би укривал продължително време пушка на такова място.

Това означаваше, че оръжието е било отнесено в хамбара предната нощ и е ибол скрито там.

Ако това е било така, защо е било направено?

Няколко дни по-късно агенция „Партенка“ наля допълнителна информация в мелницата на Сам Тинкър.

Клей Бел е бил ранен още преди атаката си върху лагера на дървосекачите в Просеката. Сам Тинкър напрегнато се бе вслушвал във възбудуните им разкази, а всички бяха единодушни, че Бел е изролзвал лявата си ръка за стрелба. А дясната му била окървавена и висяла.

Сам Тинкър не сподели с никого тези неща, а само седеше, слушаше, наблюдаваше и мислеше.

Джим Нароус се зададе по улицата. Идваше да вечеря при Сам. Съпругата на Джим бе заминала за Денвър и тези дни той се хранеше при Сам.

— Здравей, Джим! — Тишнкър изплю цял водопад тютюнев сок върху една нищо неподозираща мравка. — Какво ново?

— Нищо особено. — Нароус извади лулата от устата си. Остана прав, наслаждавайки се на прохладата след жегата на деня. — Сам, каква муха е врязла в главата на Уилър? — запита след малко той с понижен глас.

— Уилър ли? Какво не е наред с него?

— Изпрати телеграма в столицата на щата да разровят отново онова дело за убийство срещу Мнотана Браун. — Нароус измъкна лулата от устата си и я огледа, след което я изчука на ръба на верандата. — Човек може да си помисли, че Бел си няма други неприятности, ами сега и това да му е на главата.

— Клей ще продава крави и наема вагони…

— Вагони няма да има; дойдезаповед отгоре. Ясна и кратка: никакви вагони за Бел.

— Девит?

— Най-вероятно.

Сам Тинкър обмисли току-що чутото. Бел дължеше пари на Уилър. Ако Девит успееше да изсече най-хубавия участък на Бел, то тогава Клей ньямаше да може да се издължи на Уилър. В такъв случай Нобъл режеше клона на който седеше, защото никога повече нямаше да види парите си обратно.

— Какво да правя? — запита се той на глас. После добави: — Знаеш ли, Джим, ние хората тук в града трябва да се поддържаме. Тоя Девит се опитва да ни хване всички за гърлото.

Той пак се изплю, но вече беше прекалено тъмно, за да разбере дали мравката бе понесла и новия удар.

— Джим, видиш ли някое от момчетата от Б-Бар, прати го веднага при мен. В това число и Бел.

Джим Нароус пъхна лулата в нагръдния си джоб.

— И Нобъл Уилър никога не ми е бил симпатичен.

Сам Тинкър нуе последва Нароус в трапезарията, въпреки че му беше навик да се храни в този час. Вместо това остана в здрача заслушавн в познатите звуци долитащи от града. Дървосекачите бяха изчезнали от улиците. Те бяха една сбиорщина страхливи негодници, не като онези дървари, които той бе познавал от младежките си години в Мичиган, Сагино. Нито пък като ония дни в Тинкърсвил, когато шестанйсет хилядиш войника бяха дали живота си в една от най-кръвопролитите битки с индианците.

Тогава беше млад и здрав, а околните планини гъмжаха от индианци и внеки мъж имаше запасан револвер и пушка през рамото. Това беше времето на голямата битка в планините и Кейв Крийк беше изпълнен с живот. Старият Тинкър Хауз работеше на три смени, а всяка смяна се състоеше по девет бармана; вратите на заведението бяха денонощно отворени.

Хоумстейк също беше голямо заведение тогава и работеше денонощно. Старият Дайъмънд Палас бе изгорял преди дванайсет години, когато по-голямата част от града бе пламнала и изгоряла като факла до основи.

Мислите му се върнаха на настоящето. Нобъл Уилър бе отишъл в планината с пушка, а до този момент никой не го беше виждал въобще да стреля. Той дори не беше ходи на лов за елени или диви кокошки. А и никой неи знаеше, че Уилър притежава пушка. Което искаше да покаже, че никга не можеш да опознаеш даден човек докрай.

Една мисъл водеше след себе си друга, а тази нощ Сам Теинкър го бе споходило вдъхновението. Някой беше казал на Девит за онази дървесина на Дийп Крийк. Малцина хора и от града знаеха за нея. Не можеше да се види лесно. А някой, който знаеше отлично местонахожденеито й и площта, и който беше запознат отлрично с плановете на Девит, му я беше посочил.

Сам Тинкър се изправи и влезе в хотела. Направо да се чуди човек колко много може да се научи „jest setting“. Хората си губеха страшно много врме и изтормозваха конете до смърт в шляене из областта. Работата беше само „да си седи у дома“ и да си държи очите и ушите отворени. Задавай въпроси само когато се налага. Това беше начинът. Повечето хората умират да си чешат езиците. Само ги заговори и после вече им гледай сеира, те ще ти кажат всичко, което им е известно, или което подозират.

Сам Тинкър не обичаше Нобъл Уилър. Нито пък Джад Девит. И което беше по-важно, той обичаше Клей Бел.

Уилър си мислеше, че знае всичко за Бел. Като външни факти от живота му това беше така. Но той би могъл да научи много като се вслушва в Сам Тинкър, който разбираше Клей, и който знаеше по какъв тънък лед вървяха Девит и Уилър.

Защото дори и да не го беше харесвал преди, той щеше да започне да го обича още в деня, в който видя дървосекачите на Девит, които се бяха пъчили из града и си бяха придавали вагжности, да влизат боси с окървавени крака в града.

Целият град се беше смял до сълзи на историята. Без значение дали хората харесваха или не Бел, а между другото повечето го харесваха, той беше човек от града им. Джим Нароус бе разказал случая по телеграфа и не след дълго хората се късаха от смях и в Санта Фе и Лас Вегас, дори и в Денвър. Клей Бел изпроводил най-яките мъжаги на Джад Девит боси да извървят двадесет мили през планините и пустинята. Случаят действително си заслужаваше да се посмее човек от сърце.

Историята се дотъркаля и до Додж, а там имаше няколко мъже, които не се изненадаха от чутото.

— Познавам това момче — произнесе Боб Райт. — Направо се чудя тия юнаци как са се отървали толкова евтино.

Сам Тинкър седеше на масата с любимата си игра на пинакъл заедно с Джим Нароус, Ед милър и намалника на пощата. Играта на пинакъл подпомагаше мисления му процес.

Джад Девит беше в другия край на стаята, седнал на вечеря със съдията Райли и дъщеря му. Джад бе усетил през деня, че губи авторитет сред жителите на Тинкърсвил. Не че това имаше някакво значение, но егото му беше засегнато. Това беше просто едно дребно градче в задния двор на западните щати. Той щеше да им покаже кой е Джад Девит. В джоба си носеше заповедта за назначение на заместник съдия изпълнител на Съединените щати.

И въпреки задоволството от заповедта в джоба си, с която щеше да види сметката на онзи палячо, Девит пак не беше щастлив. Тази вечер съдията не беше много приказлив. Дори беше доста замислен за нещо. Колийн пък, ако не студена, то беше словоохотлива колкото баща си.

Девит на няколко пъти се опита да оживи атмосферата и да насочи разговора в по-приятни посоки, но без успех. Колийн се извини и се прибра в стаята си. Съдията Райли прекоси стаята и отиде в ъгъла, където Сам тинкър и приятелите му бяха потънали в играта си на пинакъл. Неспокоен и радразнен, Джад Девит се изправи и излезе от ресторанта.

Вече бе взел решение за кандидатурата за съдия-изпълнителя. Това можеше да бъде само Мортън Швабе. Холандецът мразеше Бел, но съдията Райли не беше длъжен да знае тази малка подробност, разбира се. Райли имаше изискването само човекът да бъде местен, за да познава нещата.

Нощта беше студена. Той се запъти бавно по улицата към коралите. Ако всичко минеше както го беше планирал, скоро щеше да държи всичко в ръцете си. Но какъв ли коз криеше още Бел в ръкава си? Девит ядосано изгледа угасналата си пура. Тоя мъж имаше дяволско изобретателно въображение.

Колийн още не си беше легнала. Беше се прибрала в стаята си, но в момента стоеше изправена до прозореца и гледаше навън в нощта.

Беше се променила. Няколкото седмици, които беше преживяла от пристигането си в тоя град, бяха донесли такава промяна в живота й, каквато не беше претърпявала през предишните си години. Не ставаше дума само за чувствата й към Джад, макар че и те се бяха променили. Нещо вътре в самата нея вече беше друго. Нейният собствен свят, светъ на градовете и забавите и развлеченията изведнъж сякаш бе избледнял и се бе отдалечил страшно много, без впрочем това да я тревожи особено. Тук — тя погледна нощта и самотните звезди в небето — беше различно. Тя се усещаше различна, самата тя беше различна.

Приятелките й я бяха предупреждавали да не ходи на запад. Малкият град щял да й доскучае още първите дни. Нямало да има нищо, с което да запълва времето си. Джад щял да бъде много зает. Но тя бе взела сама решението да дойде, противопоставяйки се на възраженията на Джад и баща си. А сега изпитваше истинска радост, че не ги беше послушала.

Вятърът от пустинята беше мек и носеше фини аромати — на диви рози, далечен огън в гората, студа на нощта. Някъде изцвили кон, пиано звучеше от някакъв салон на улицата, откъм Хоумстейк.

Нодолу по улицата сградите бяха празни, а от някои бяха останали само основите, оцелели при Големия пожар. Хората в града винаги говореха за него с главна буква, защото този пожар действително беше най-големия през живота им в града, и бе съвпаднал с окончателната кулминация на минния бум. През дните, откакто беше дошла в града, тя бе използвала заетостта на Джад и баща си, да се разхожда и да слуша разтоворите на хората. Доктор Маклейн беше доста словоохитлив, и особено когато събеседникът му се окажеше красива млада жена. Понякога, когато му бе помагала при гледането на Бърт Гари, той й бе разказвал за старото време на отминалите години. Веднъж го бе запитала за Бел.

— Клей ли? — докторът направи пауза, сякаш размишлявайки. — Колийн, той е много фин човек. Искрен и страшно работлив. Той се блъска повече даже и от наемните си работници, но има душа на поет. И има още нещо.

Тя зачака, и следа като той не довърши мисълта си, тя оправи одеялото на Гари, който бе потънал в дълбок сън, подпомогнат от нещо, което му даваше докторът.

— Какво?

— Да… спомняш ли си легендите за древните викинги? Как обезумявали по време на битка, ставали берсеркери. Той може да бъде хладнокръвен, методичен и опасен боец до един момент, и в следващия направо да му падне пелената. Също като онази нощ когато атакувал лагера им. Този мъж е способен да атакува и ада с кофа вода.

— Ти го обичаш, нали?

— Да го оличам ли? — доктор Маклейн направи пауза, преди да продължи. — Можеш да бъдеш абсолютно сигурна в това.