Луис Ламур
Стрелците от гористите равнини (18)

Глава 18

Ръш Джаксън влезе в хотела и спря до Клей.

— Видях Стаг на гарата, купуваше си билет.

— Сигурно се кани да духне без да си свърши работата докрай — предположи Монтана, но след това поклати глава. — Не е такъв човек.

Бел претегли мислено идеята. Знаеше, че Харви и Килбърн са я закъсали здравата, а нито единият, нито другият имаха навика да бягат от боя, когато това им носеше пари в брой.

— Не — изрече накрая той, — просто са ви видели, че сте в града. Ще си изпълнят договора, и после ще духнат с първия влак.

— Това означава, че можем да определим точно и времето на удара им — каза замислено Браун. — А то ще бъде непосредствено преди тръгването на влака.

Еди Милър се беше заслушал в разговора им.

— Днес е събота — намеси се той. — Има три влака. Първият минава в три следобед.

Значи към три часа…

Утрото напредна и слънцето взе да затопля земята и къщите. Никъденяьмаше и следа и от Девит. Дребосъка Джоунс се шляуеше из сенчестите места, като се местеше с тях. Нащъпрбенитеи дъсчени тротоари се нажежиха. Монтана отиде до каната в ъгъла и си наиля чаша вода. Улицата беше почти пуста.

Каруца наллезе в града откъм юг и спря пред магазина на Кестърсън, докато собственикът й влезе вътре бързо излезе. Той скочи в каруцата, зави зад ъгъла и изчезна.

По коневръзите не се виждаше никакъв кон. Малкото хора, чиито нужди ги ппринуждаваха да напазаруват, гледаха да купят бързо и да се прибират у дома. Останалите си стояха в къщите.

Клей Бел се върна в сатята си и събу ботушите си, като си свали и коланте с револверите, като ги провеси на един стол да са му под ръка до леглото. Пребит от умора, той задряма, разбуди се и после вече се унесе в сън.

В офиса си Джад Девит ереше с крачки пода, цлият плувнал в пот. Изведнъж се сети, отиде до сейфа си и отброи две хиляди и петсттони долара. Понечи да върне останалте банкноти в сейфа, но се поколеба, обзет от някакво смътно предчувствие. Нямаше кой знае колко останали пари, но…

Изведнъж взе да тъпче ожесточено остатъка от парите в джобовете си, върна празната кутия в сейфа и го заключи. После се приближи до прозореца и се заглда навън. Джоунс се беше изтегнал покрай сградата и пушеше.

Девит отдели две хиляди и петстотинте долара и ги натъпка в една малка торба от брезент.

Сам Тинкър мислеше здраво иш се славеше като човек, който взема бавно решенията си и с голямо внимание. Остави лулата си и и се измъкна от стола си. После сеп заклати по надолу по стъпалата и прекоси улицата към банката.

Нобъл Уилър седеше зад олющеното си бюро и чакаше. Вратата се отвори и Сам Тинкър се вмъкна в кабинета му. Остана прав. Сам Тинкър бше грамаден мъж и когато се извисяваше така над някой друг, изглеждаше като великан и внушаващ страхопочитание. Изтри лицето си със синякърпа, която после натъпка в джоба си.

— Нобъл — започна той, — аз положих основите на града, и той носи моето име. Аз го обичам. Той си е имал своите възходи и падения, но е скпо място на мнвого хора, решили да се заселят и живеят тук. И мисля така да продължава и в бъдеще.

— Но разбира се — изрече озадачено Уилър. — С какво вмога зда ти бъда полезен?

Сам Тиенкър отново обърса лицето си.

— Можеш да си тръгваш оттук.

— Какво? Какво каза?

— Днес е събота и в три следобед има влак. Затваряш банката и тръгваш. Искам парите на хората да останат тук. С това ще си купиш време да си събереш багажа. Хващаш и влака и не искаме повече да ти виждаме физионимията тук.

Уилър пламна целият.

— Да не си превъртял, Тинкър? Що за приказки са това?

— Казах ти, каквото имах да ти казвам. Качваш се на влака в три часа. Точно когато Стаг Харви и партньорът му ще се канят да убиват Бел. Девит ги е нале да му свършат тази работа.

— Но какво общо имам аз с тази история?

Сам Тинкър го изгледа с недобър поглед. То мразеше предателите, също както и страхливците. А Нобъл Уилър лбеше и двете. С леден глас му изброи всичките неща, които бе извършил. Беше довлякъл Джад Девит в града. Беше отказал заем на Бел. Беше се опитал да разрови старо и приключено дело срещу Браун и се бе опитал да убие Бел.

— Кой твърди това? — запита Уилър с гневен и уплашен глас.

— Клей те е проследил; това момче може да хване дирите и на пъдпъдък по чакъл. След като приключи с Харви, той ще дойде и при теб, или ще прати някое от момчетата си.

Нобъл УЕилър застина неподвижен на стола си. Втренчи се в ръцете и бюрото си. Огледа малкия си офис с наплютите от мухи прозорци. Дебелите му устни се движеха в безмълвен протест.

После рязко разтвори с жест ръце.

— Но… но това е боят бизнес! Това всичкото ми богатство!

Сам инкър не отговори нищо. Само чакаше със зловещо изражение. Мисълта за онези диваци от Б-Бар трескаво препусна из мозъка на Уилър.

Той си спомни тялото на Пит Симънс, проснато сред кръвта си и мръсотията на конюшнята, до коня, с който се бе надявал да се измъкне незабелязано от града. Пред погледа му изплува трупа на мъжа, който мъжете от Б-Бар бяха докарали от фермата, останалите мъже, които просто бяха ранени. Помни си жилавото ицпечено лице на Монтана Браун, и непреодолимата решимост на Бил Кофин. Уилър облиза устни.

— Ти дойде в нашия град без пукната пара в джоба си. — Сам Тинкър беше безмилостен. — И направи цяло съттояне тук. Тръгваш си веднага само с онова, което е в джоба ти.

— Но това е грабеж! Аз…

— Тръжваш ли? — Гласът на Сам Тинкър беше заблуждаващо мек. Нобъл Уилър вдигна глава и гледката на мъжа пред него никак не му хареса. Сам Тинкър беше дошъл в този край още по времето, когато го бяха владели апахите. Апахте отдавна ги нямаше, но Тинкър все още беше тук.

— Аз… аз тръгвам.

Ръцете му трепереха неудържимо. После окото му, закачи револвера в чекмеджето и внезапно нещо замря в него. До този момент не бе убил никого, но… Вдигна поглед и срещна дулото на дребния деринджър в ръката на Сам Тинкър.

— Ще те изпратя до влака — произнесе Тинкър и придържа вратата, докато Уилър излезе.

Нобъл Уилър се изправи с усилие. Поколеба се, понечи да изрази още ньякакъв протест, но револверът безмълвно го подканяше и той излезе от стаята.

На улицата беше напечено и чувтваше устата си като посипана с пясък. Примижа срещу слънцето, после се извърна и тръгна по стълбите към стаята си. На последното стърало погледна стария си часовник. Беше два и двайсет.

Съдията Райли вдигна поглед когато дъщеря му влезе в стаята. Тъкмо запечатваше писмото, което беше написал.

— Нали искаше да дойдем на запад, Колийн — произнесе тихо той. — надявам се, че не съжаляваш за решението си.

— Аз си имах причина да го направя, татко. Може би дори още по-добра причина, от онази, която познавах.

— Хубво ще бъде да се върнем пак — изрече замислено той. После положи ръка върху писмото. — подадох оставка.

— Не трябваше да го правиш.

— Но ти не би желала да остем тук след всичко това, и аз искам да…

— Татко — прекъсна го тя, полагайки ръка върху рамото му, — аз няма да се върна. Оставам тук… в Б-Бар.

Очите му потърсиха нейните и лицето й се обля в усмивка, въпреки бледостта й.

— Мястото ми е тук, татко. Искам да остана… с него.

Съдията Райли седна.

— Той е добър мъж. Далеч по-добър от Джад Девит. Но, Колийн… — той кимна с глава към улицата — … той има много сериозен проблем. Някой ден може да му се наложие пак да прави същото.

— Той е моят мъж. И ще бъде моят съпрг. Каквото и да прави, нищо не може да промени този факт.

Съдията Райли гледа писмото в продължение на минута, после се поколеба. Ако Клей Бел загинеше…

Тяь сякаш усети какво тревожи баща й. Брадичката й беше вирната, а устните плътно свити. След малко чертите й се отпуснаха.

— Скъсай го, татко! Оставаме.

Райли вдигна плика с писмото, написано с такава мъка, и го скъса на две. Пусна парчетата в кошчето за отпадъци.

Едра муха се блъсна в стъклото на прозореца. На улицата нейде се затръшна врата… Те зачакаха, заслушани…