Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Guns of the Timberland, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Източник: Кантая

 

Издание:

„Универс“

История

  1. — Добавяне

Глава 12

Джад Девит беше неизказано щастлив. Мортън Швабе бе приел да стане съдия-изпълнител и щеше да се легитимира пред Клей Бел, принуждавайки го да отвори Емигрант Гап и Клисурата за преминаване. Това нямаше да стане много скоро, защото беше пропиляно ценно време и вече бяха постъпили запитвания от управлението на железниците, прокарващи централната линия към Мексико, какво става с договорените траверси.

Намери съдията Райли седнал да вечеря с дъщеря си. И двамата вдигнаха глави при приближаването му. За миг му се стори, че долавя хлад в обноските им, но бързо отхвърли мисълта като нереална. Седна до тях. Внезапно установи, че Колийн беше станала още по-привлекателна, отколкото я беше виждал досега. От чудесно момиче се превърнала в красива жена.

До този момент я беше пренебрегвал заради работата си, но бизнесът си беше бизнес, а сегашният проблем му беше струвал много повече сили и средства, отколкото бе предполагал. Но сега, увери ги той, неприятностите вече били зад гърба му и когато бъдели предявени документите, нищо вече нямало да го спъва в изсичането на участъка Дийп Крийк. И не след дълго можели вече да се пренесат на някое по-приветливо място, или обратно в Ню Йорк, ако желаят.

— Още ми е пред очите увереността ти когато пристигнахме тук, че няма да има никакви проблеми — изрече Колийн с лека ирония в гласа. — Ти беше много самоуверен.

Той махна нетърпеливо с ръка.

— момчетата ми са готови да потеглят. Швабе ще отнесе заповедта утре сутринта.

— Швабе ли? — Това беше първият път, когато Колийн беше чула името на човек, нагърбил се със задълженията на съдия-изпълнител. — Но това няма ли да предизвика сериозни усложнения?

Баща й остави чашата с кафе върху масата.

— Защо мислиш така?

Девит понечи да ги прекъсне, но Колийн упорито продължи.

— Между Швабе и Клей е имало голяма свада. Доктор Маклейн ми разказа за нея.

Лицето на Райли се напрегна.

— ти не ми спомена за такова нещо, Джад.

Девит повдигна рамене. Беше повече от раздразнен, че Колийн си позволяваше да се меси в бизнеса му. Какво понятие си имаше тя от такива неща?

— Незначителна подробност, Райли. Компетентните ора не се намират под и над път.

— Или мъж, изпълняващи сляпо заповеди.

Лицето на Девит почервеня от гняв, но се сдържа и се обърна с усмивка към Колийн.

— Когато на човек му се наложи да свърши дадено работа, той работи с инструментите, които има под ръка. А сега да оставим бизнеса настрана. Нека да си поговорим за нас.

— За нас?

Джад Девит никога се беше отличавал с тактичност. Нетърпелив да си свърши работата, той обикновено отхвърляше всяка идея от страна на Колийн все едно че беше детски каприз. И сега беше уверен, че му е сърдита заради това вечно пренебрегване.

— Колийн — положи той ръка върху нейната, — прекалено дълго отлагахме нещата. Защо не се оженим още сега?

— Джад — отговори му тя със спокоен глас и го погледна право в очите, — аз няма да се омъжа за теб. Нито сега, нито когато и да е.

Джад Девит беше като ударен от гръм. Той понечи да проговори, после спря. Лицето му, колкото беше бледо, изведнъж се бе превърнало в пурпурно.

— Що за шега е това?

— Ти си красив мъж, Джад, и силен и при това. Правиш големи неща, и ти се възхищавам за това. Но аз едва тези дни разбрах как ги правиш.

Гневът започна да набъбва в гърдите му. Съдията Райли продължаваше да се храни, все едно че нищо не бе чул. Девит върна погледа си върху дъщерята на съдията, опитвайки се да овладее гнева си и да контролира гласа си.

— Знаеш ли, Джад, понякога истински големите неща се вършат от много дребни хора.

— И какво искаш да намекнеш с това?

— След време ще го разбереш и сам — отвърна студено тя. — Днес научих, че ти си заповядал да пребият онези две момчета.

— И какво от това? — той вече не полагаше усилия да крие гнева си. Тъмните му очи се присвиха и лицето му запази пурпура си.

— Ако Бърт Гари умре, ти се превръщаш в неговия убиец.

— Не ставай глупава! — Гневът му се разрази с нова сила. Представата, че това момиче може да го държи отговорен за каквото и да е, го докара до истински бяс. — Бел нападна Уилямс! Те започнаха войната, не ние.

— Не и според Уот.

Девит отблъсна стола си от масата.

— Райли — изрече той с равен глас, — най-добре ще бъде, ако вразумиш дъщеря си. — Той се изправи, после изгледа Колийн. — Ще се оженим тази седмица или изобщо няма да се женим.

— Изобщо няма да се женим — каза тя и го загледа, разтревожена от жестоките пламъчета бликнали в очите му. Никога не го беше виждала такъв до този момент. — А ако мислиш да създаваш още неприятности на Клей Бел, ще те намразя до гроб.

— Значи такава била работата, а? Ти си се влюбила в това краварче! — Той рязко се извърна, събори стола си и почти избяга от стаята.

Единствено Сам Тинкър седеше достатъчно близо, за да различи думите им. Въпреки гнева си, тя не можа да сдържи усмивката си, защото Сам не правеше никакво усилие да скрие задоволството си. Той направо сияеше от щастие, и когато се усмихнеше, лицето му придобиваше толкова весел вид, че тя не можеше да не отвърне на усмивката му.

Тя застина загледана в чинията си. Гладът й бе отминал. Джад си бе отишъл, а единственото чувство, което изпитваше, беше облекчение.

— Татко, права ли бях? — вдигна внезапно глава тя.

— Така мисля. И двамата си спестихме една голяма грешка.

Джад Девит бе излязъл в нощта. Извади пура от джоба си и отхапа края й. Беше направо бесен, още не можеше да се успокои.

Той запали пурата си и се загледа надолу по улицата. Да разхлаби хватката си върху Клей Бел? Проклет да бъдеше, ако го направи! После пред очите му изплува странното изражение на Мортън Швабе, с което бе приел предложението. Бел нямаше вече къде да шава.

От другата страна на улицата се мярна някакъв мъж и Девит го изгледа остро. Беше Стаг Харви. След миг мъжът се запъти надолу по улицата и очите на Девит го проследиха.

Изведнъж някакъв конник изникна улицата препускайки с всичко сила. Ездачът дръпна рязко поводите при вида на Девит.

— Шефе! Изгоряхме! запалиха ни целия лагер!

— Какво?

Мъжът заекваше от възбуда, но след малко се поуспокои.

— Стана веднага след като се смрачи. Някакъв момък от пустинята взе да вика с цяло гърло за помощ. Викаше момчетата по име!

Гневът на Джад Девит утихна в миг, за да отстъпи място на нещо убийствено и ледено в гърдите му, усещане, което до този момент не го беше обземало.

— И ние се втурнахме, като си помислихме, че някой от момчетата може да е загазил. Не открихме нищо, но след малко целият лагер лумна в пламъци. Втурнахме се обратно да гасим огъня и цял час се мъчихме да спасим каквото можем. Загубихме два фургона, изгоряха до главините на колелата, всичките провизии, а двигателят с магарешка тяга почти се разпадна.

— Видяхте ли някого? Кой от краварите го направи?

— Там е работата, че не видяхме никого, шефе! Бяхме заети да гасим огъня, и който го е направил, ако въобще е имало някой, отдавна е изчезнал.

Ездачът с вестта отдавна бе изчезнал, а Девит продължаваше да стои на същото място, където го беше заварил. На следващия ден целият град щеше да го вдигне на балон. А за капак Колийн се държеше като глупава ученичка!

Пурата му имаше ужасен вкус. Той я извади от устата си и я запрати в праха.

В Холбрук имаше двигател с животинска тяга. Можеше да го докара, ако неговият не можеше да се ремонтира на място. Може би беше засегната само платформата; сутринта щеше да го види сам.

А същия ден Мортън Швабе щеше да се легитимира пред Клей Бел.

Джад Девит реши, че може да изчака. Стигаше му триумфът да прекара фургоните си през Гап. Можеше да не бърза, макар че всеки път, когато си помислеше за Клей, той се проклинаше, че тогава не бе отвърнал на предизвикателството на Бел като заслужава.

Гневът му бавно изстина и изкристализира в решение. Той щеше да им покаже кой се смее последен. Щяха да разберат какво означава да се изпречиш на пътя на Джад Девит.

От мястото си на верандата Сам Тинкър проследи с поглед Джад да се отдалечава по улицата. Беше видял препускащия конник, бе станал свидетел на възбудената им размяна на думи. Сам не се нуждаеше от въпроси; в начина, по който бяха пламнали фургоните, личеше опитната и веща ръка на Бил Кофин. Той гръмогласно се изкикоти и разтри челюстта си. За миг отново се почувства млад, изпълнен с лудешка енергия за развлечения и майтап.

Хвърли поглед към банката, тъмна и мълчалива сграда в момента. И на втория етаж нямаше никаква светлина. В последно време Нобъл Уилър направо не го свърташе на едно място.

Обичаше да седи така на верандата си, да вдъхва ароматите на прохладната вечер, които ветрецът довяваше от къде ли не. Старата мисис Уебър переше до късно. Джим Нароус пак готвеше надвесен над огъня. От време на време въображението му рисуваше стелещите се над овъглените фургони пушеци в Гап на мили от тук. Беше доста далеч от него, наистина, но въпреки това ги виждаше съвсем ясно.

В къщичката срещу тази на доктор Маклейн се беше появил нов наемател. Беше жена, дошла в града няколко дни след пристигането на дървосекачите, и известно време старият Сам считаше, че това обяснява причината за присъствието й тук, но до този момент не я бяха навестявали мъже. Поне още от самото начало.

Тя беше руса и красива, малко пищна с преливащи и изобилни форми, с приятно и открито изражение на лицето. С появата си навсякъде обръщаше мъжките погледи след себе си. Това беше блондинката, обсебила съзнанието на бил Кофин, само мисълта за която беше способна да го държи буден до сутринта.

Но макар и да живееше малко обособено, тя все пак имаше един посетител.

Джад Девит се беше отбил при нея, но явно не всичко бе минало както трябва, защото н бе остава дълго при нея. Сам Тинкър обаче не знаеше, че Бил Кофин също я беше зърнал, и че което беше още по-важно, че блондинката също го бе зърнала. Той притежаваше грубата и първична красота на мъж с едро издялани правилни черти, и онзи несекващ хумор, който привлича така неудържимо околните към него.

Сам Тинкър се наслаждаваше на ароматите на нощта и на спомените си за блондинката когато до ушите му достигна мекият тропот на конски копита. Чу как конят спря в мрака до хотела. Чу как седлото проскърца по тежестта на мъжа докато мъжът слизаше от него.

Сам Тинкър имаше огромен запас от търпение. Каквото и да търсеше непознатият мъж, то беше прилежно скрито в сейфа на хотела, а хората от областта едва ли биха били толкова неблагоразумни, че да възнамеряват да ограбват Сам Тинкър. Сам имаше страшно много приятели. Шерифи и бегълци от закона, фермери и овчари, индианци от високите плата и златотърсачи от суровите области отвъд Клисурата. Така че той си остана на стола, а лулата му изстрелваше малки миролюбиви облачета дим в здрача. Каквото и да се случеше, то можеше само да разнообрази вечерта му.

Стъпалата изскърцаха и той вдигна поглед. До него бе застанал Клей Бел. Клей приклекна на пети до стола му. Ако някой случаен минувач проявеше любопитство към самоличността на мъжа до Сам Тинкър, трябваше да се приближи съвсем до тях и дори да се приведе, за да зърне лицето му.

— Здравей, Клей! Тия дни жънеш добър урожай.

— Да познаваш мъж, който има сив кон с малки копита? — запита Клей, без да променя положението си, и започна да си свива цигара. — Вдига високо крак, доста изнервена животинка. А ездачът му носи панталони готова конфекция.

Сам Тинкър дръпна от лулата и задържа дима в дробовете си, после бавно го изпусна през устните си. Въпросът му достави огромно задоволство. Той споделяше убеждението, че злото винаги биваше наказвано в крайна сметка, и при всеки такъв случай биваше неизказано щастлив. Особено в този случай. Възхищаваше се неимоверно на истински коравите мъже, които се приближаваха пред противника си и му даваха шанс да ги изпреварят, но към онези, които изчакваха подло в засада и застрелваха в гръб, презрението му нямаше граници.

— Доста малко хора отговарят на условията, Клей. Тибот е един от тях, понякога язди из околността. Доктор Маклейн също, но в последно време е много зает с твоето момче. Кестърсън не излизал извън града от месеци.

— Джад Девит?

— Не съм сигурен. Повечето пъти излиза с онази двуколка или с коня, дето му го пратиха от Фийни. Чувам, че нещо се сдърпал с щерката на съдията Райли. Тя решила да предпочете теб.

При други условия тази новина би прехвърлила Клей на други релси, но тази вечер това не стана. По-късно щеше да се замисли по-дълбоко над нея, но сега в момента имаше за решаване далеч по-сложен проблем.

Дали можеше да изключи Джад Девит от кръга на заподозрените? В стрелбата от засада не личеше почеркът на Девит. ]Може би Мортън Швабе? Него пък никога не го беше виждал в купешки дрехи; най-малкото поне панталони.

Оставаше единствено Нобъл Уилър.

Но това беше вече повече от нелогично и абсурдно. Уилър действително бе изиграл главната роля в привличането на Девит към Тинкърсвил, можеше да извършил и ред други неща, но дребният процент, който щеше да получи от Девит за осигуряването на дървесината, едва беше достатъчен мотив да го извърши.

Човекът, издебнал го в засада, знаеше за съществуването на пътеката водеща към високата планина. Който и да е бил човекът, слязъл долу на брега на реката и откъртил онези образци от скалите, е използвал същия маршрут. Голяма група хора едва ли би могла да се приближи незабелязана. Никой друг, освен мъж пеша или ездач не би могъл да се изкачи там, и то ездач на много добър планински кон.

Ако онази руда беше действително скъпоценна… Ако беше злато… но онези образци не съдържаха злато. Клей Бел познаваше достатъчно добре златото, за да се заблуди при вида му.

— Уилър има ли сив кон?

Сам Тинкър се изплю в мрака.

— Държи два коня в конюшнята на гърба на банката. Едва ли е проблем да се провери.

Клей Бел пусна цигарата си на земята и я натисна с тока и. После се стопи в мрака. Изчака улицата да замре и тогава бавно я прекоси. Ако някой в този момент беше проявил любопитство към персоната му, щеше да му се стори поредния шляещ се каубой.

Този град гъмжеше от опасности, поне за него. Животът му нямаше да струва и пукнато песо, ако Девит или Уилър — при условие, че Уилър беше онзи тайнствен непознат, стрелял по него, разберяха, че той беше в града. Вярно, Девит можеше и да не даде заповед да го убият, а само да го осакатят.

Зад банката тъмнината беше пълна. Бел се приближи, и се поколеба, взирайки се в черните прозорци на банката. Дали не се беше мярнало лице там зад едно стъкло? Сигурно му се беше привидяло.

Вратата на конюшнята беше отворена, и там имаше три коня. Единият в крайната ясла беше сив. Запалената му клечка бе осветила добре конюшнята, за да сбърка. Конете извъртяха очи към нощния си посетител, а сивият изпръхтя нервно. Бел приведе пламъчето… копитата бяха дребни, добре оформени, и прясно подковани. Следите изпъкваха съвсем ясно върху пръстта на настилката в конюшнята; и бяха съвсем познати.

Клей Бел се изправи и духна клечката. Остана така замислен няколко минути, без да обръща внимание на парливия и неприятен мирис на фосфор. После излезе навън. Клечката се изплъзна от пръстите му едва след като се беше отдалечил от конюшнята.