Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Guns of the Timberland, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Източник: Кантая

 

Издание:

„Универс“

История

  1. — Добавяне

Глава 13

Бил Кофин не забравяше лесно хубавото женско лице, мярнало се пред погледа му. А атаката му срещу лагера на Девит беше изострило още повече апетита му към такива нападения. И в единия, и в другия случай, играта на изчакване не му беше по вкуса.

Дребосъка също беше изпаднал в подобно настроение. Гореше от нетърпение да види Бърт Гари и след като обратът в бойните действия вече беше в тяхна полза, възможността да се изплъзне за няколко часа до града ставаше съвсем реална. Рууни оставаше във фермата, и доколкото знаеше, Клей също. Освен тях от сметките не биваше да се изключва и Махейфи, който също не беше против да помирише малко барут ако го изискваше ситуацията.

Дребосъка не можеше да прогони усещането на ужас, когато изпитваше всеки път, връщайки се към нощта, когато бе видял Благочестивия Пит Симънс да скача с двата си крака върху лицето на Гари. Джоунс Дребосъка бе отраснал в среда, където жестоките и безмилостни схватки бяха ежедневие, и където револверите, ножовете, а нерядко и юмруците разрешаваха всякакви спорове. Но да скочиш с ботушите върху лицето на вече паднал мъж, минаваше всякакви граници.

— Добре — каза той. — Да тръгваме.

Съзнанието на Бил Кофин беше заето колкото с блондинката, толкова и с пренасянето на войната във вражеския лагер. Ако тя беше танцьорка, значи не можеше да се установила другаде, освен в Хоумстейк. Двамата оседлаха конете си и предпазливо поеха пътя към града, за да разбудят нит Ханк Рууни, нито мъжете от лагера на девит. И двамата не бяха сигурни какво опасност би могла да ги очаква. Тинкърсвил гъмжеше от дървосекачи, и онези, които бяха извървели пеша и по чорапи разстоянието от лагера до града, жадуваха за отмъщение.

Без да знае, че Кофин и Джоунс вече са потеглили за града, Клей Бел напусна конюшнята и и след повторен оглед на прозорците на банката, той закрачи обратно към улицата.

В Тинкър Хауз и Хоумстейк светлините бяха ярки, разнасяше се музика и висок смях. От време на време улицата биваше прекосявана от някой самотен мъж, решил да смени заведението. Докато изчакваше в една дълбока сянка, Колийн Райли излезе от хотела и след като спря да размени няколко думи със Сам Тинкър, слезе по стъпалата и се запъти към къщата на доктор Маклейн.

Свит до стената на една тъмна къща и с ниско нахлупена шапка, той я проследи с поглед как минава под един запален фенер, лицето й за миг се бялна под светлината му, и дочу шумоленето на полите й. Някъде изцвили кон, а от противоположната страна на улицата хлопна врата.

Клей Бел се вгледа внимателно по улицата, очите му отскачаха бързо от врата на врата с бърз, търсещ поглед, и едва след това се отдели от сянката и прекоси улицата до мястото, където стоеше Колийн.

Тя бързо се извърна, дочула стъпките му.

— О! Това си ти!

Двамата тръгнаха напред. На верандата Сам Тинкър доволен раздвижи лулата из зъбите си. Нещата започваха да се оправят.

 

— Не трябваше да идваш в града, знаеш го много добре.

Той обичаше звука на гласа си, и нотката на тревога в него.

— Исках да видя Бърт. — И след няколко стъпки добави. — И да ти благодаря за всичко, което си направила за него. Док е чудесно момче, но не го бива много да успокоява болен човек.

— Радвам се, че можах да направя каквото мога. — Тя спря и положи ръка върху рамото му. Лицето й беше забулено от тревога. — Клей, Бърт е развил пневмония. Това, от което най-много се страхувахме.

Клей Бел се загледа надолу по улицата. Ако това беше вярно, тогава не оставаше почти никаква надежда. А ако Бърт Гари умреше, Клей съзнаваше ясно, че няма сила на земята, която да задържи момчетата му в Б-Бар. Щяха да слязат в града, със или без него, и на улицата щяха да се търкалят трупове. Дори и той нямаше властта, с която да ги възпре, защото тези мъже притежаваха бясна, ако не и племенна вярност към тези, с когото яздеха. А Бърт Гари беше най-младият от тях, и беше любимецът им.

— Не оживее ли, ще има големи неприятности. Преди две години конекрадци убиха един от каубоите ми. Успяхме да ги проследим до лагера им, докато двамата с Бърт обикаляхме около единственият им възможен изход, за да им отрежем пътя за отстъпление, момчетата ми застреляха всичките четирима конекрадци и запалиха лагера им.

— Опитах се да го обясня на Джад. И други хора също.

Двамата бяха застанали в една гъста сянка. Някъде далеч в пустинята зави койот, пронизителният му писък се проточи и след малко бавно замря. Той остана мълчалив; искаше да заговори за други неща, но не знаеше как да започне.

— Той различен последните дни — произнесе накрая тя. — Просто не прилича на себе си.

— Джад е мъж, който винаги се стреми напред, Колийн. Той открай време използва властта си и парите, за да побеждава. И си мисля, че при всяка предишна схватка имал тяхната помощ.

— Страхувам се от това, което би могъл да направи, ако започне да си мисли, че победата се изплъзва от ръцете му.

— Той ще загуби.

Двамата замълчаха, почти несъзнателно продължиха към къщата на доктор Маклейн.

— А тогава какво ще направиш? — запита изведнъж той. — Искам да кажа, ако той загуби?

— Не знам. Татко може да се върне на изток. Но тук му харесва, а това беше само командировка. — Тя го обходи с поглед. — Джад я уреди. Сигурно знаеш?

— Така и предполагах.

— Клей… ти знаеше ли за Мортън Швабе?

— Какво по-точно?

Тя бързо обясни и видя лицето му да застива от изненада, после да става мъртвешки сериозно.

— Този човек е брутален като животно. Не става за никаква държавна работа. А и освен това е мой личен враг.

Тя му разказа за съдебното разпореждане и за дяволския план на Девит, който се състоеше в това, Швабе да предяви документа пред Клей. Бел съхрани контрола над себе си, замислен над съдбовните усложнения, до които би довел този ход на Девит. И тук се усещаше присъствието на опитната ръка на Нобъл Уилър. Силно се съмняваше дали Девит би се сетил сам да използва Швабе като съдия-изпълнител. Това можеше да му е подсказано единствено от човек, добре запознат с враговете на Бел.

Това също беше така повече от признак за крайностите, до които готов да стигне Девит. Швабе жадуваше за отмъщение и с присъствието на закона зад гърба си можеше да стане много опасен. На няколко пъти Кестърсън го беше предупреждавал за големите количества амуниции закупувани в последно време от Швабе. Това можеше да означава само едно — непрекъснати тренировки в точна стрелба.

Въпреки това Девит едва ли би се отказал така лесно от идеята за наемане на платен убиец. Още не го беше направил, но без съмнение последното му решение беше повече от явен признак, че макар и все още да нямаше нает убиец, не би имал нищо против да го направи. Такива документи можеха да бъдат предявени от поне една дузина мъже, но в никой случай от Швабе. Това беше преднамерен опит или да убие Клей или да го постави в позицията на нарушител на федералните закони.

— Ако това съдебно разпореждане ми бъде предявено — изрече бавно той, — аз ще се подчиня. Нямам намерение да се противопоставям на правителството. — Внезапно му хрумна идея. — Има начин да се преборим и с това.

Той се поколеба, усилено размишлявайки.

— Ако на Девит бъде позволено да използва този маршрут, той веднага ще започне да сече гората. Колийн, какви са отношенията на баща ти с Девит?

— Той вече губи почва, Клей. Татко си мислеше, че Девит не е способен на простъпки до момента, в който научи, че именно Джад е издал заповедта Дювал и Симънс да пребият Гари.

— Какво? — сграбчи изведнъж за ръката с железните си пръсти Клей. — Девит е заповядал да пребият Гари?

Тя се поколеба, изплашена от изражението му.

— Не знаеше ли? Той е искал да те остави без хора. Боб Трип също не го е одобрил, но въпреки това е предал заповедта му. Били са подслушани и Джад ги призна лично пред мен.

Клей Бел бавно отпусна хватката си върху лакътя й.

— Колийн, умре ли Бърт Гари, с него ще умре и Джад Девит.

— Не, Клей, недей! Не го убивай! това само ще влоши още повече нещата!

Двамата бяха достигнали вратата на дома на доктор Маклейн. Една лампа гореше в кабинета му; а друга, доста по-слаба, в стаята на Гари.

Внезапно нова мисъл хрумна на Клей. Това всъщност беше онази мисъл, дошла му наум само преди няколко минути, но вестта за заповедта на Девит да пребият Гари я бе отхвърлила на заден план. Той отново я прекара през ума си.

— Баща ти в хотела ли е?

— Да, но внимавай. Салонът е пълен с дървосекачи.

Той я проследи с поглед докато влезе в къщата, после рязко се обърна и тръгна обратно по улицата. Докато крачеше с очи и уши готови за всякакви изненади, умът трескаво обмисляше планове. Всичко се нареждаше добре.

Съдията Райли пиеше кафе и пушеше пури със Сам Тинкър в трапезарията на хотела. Клей пристъпи прага на залата и мигновено обхвана с поглед цялото заведение. Наоколо нямаше други хора. Шумни гласове се разнасяха от салона отвъд въртящите се врати които разделяха трапезарията от фоайето на хотела. Клей прекоси фоайето, влезе в трапезарията и се приближи до двамата мъже на масата.

— Господин съдия, издали сте съдебно разпореждане, което ще позволи на Девит да използва стария маршрут на дилижансите, така ли е? Докато бъде разрешен случая?

Райли кимна в очакване.

— Добре, всичко е достатъчно честно и открито. А сега а настоявам за съдебно разпореждане, забраняващо всякакво изсичане на гората докато не бъде решен случаят. Това разпореждане също така трябва да съдържа клауза, забраняваща всякакво лагеруване покрай пътя.

— Вие считате, че той ще започне да сече преди още правителството да му издаде разрешение ли?

— А ви не считате ли?

Тинкър се размърда на стола си и проговори.

— Девит е способен да изсече всичката дървесина преди още да у получил каквото и да било разрешение. Факт е, че има човек в Уошингтън на име Чейс, който му урежда нещата. Той би могъл да блокира всяко решение на делото, и после да плати сериозна сума пари за понесени щети, ако решението бъде не в негова полза.

— И аз ще загубя най-добрите ливади за паша тъкмо тогава, когато най-много ще се нуждая от тях.

Райли поднесе чашата с кафе до устните си. Беше прекалено горещо. Внимателно остави чашката върху масата и обмисли въпроса на Клей. Познаваше добре Джад Девит и знаеше, че този човек нямаше намерение да изчаква а никакви официални разпореждания. Той просто не можеше да си позволи да изчаква и ден повече. Но ако издадеше нужното разпореждане на Бел, тогава Девит щеше да изпадне в истински бяс. Щеше да направи всичко, което е по силите му, за да го принуди да оттегли решението си. А съдията беше просто един стар и уморен човек, още с една уязвима млада дъщеря.

После замислено се усмихна. Прекалено лесно беше да вземе решение, ръководейки се единствено от личен интерес. Прекалено лесно, и прекалено грешно. Това, за което настояваше Клей Бел, беше съвсем обосновано и логично. То нямаше да позволи на Девит да сече гората, без да има за това съответното разрешение.

Старият Сам Тинкър беше последният тласък, който оформи решението му.

— Това би могло да предотврати една истинска кървава баня — проговори Сам, въртейки лулата между зъбите си. — Швабе би направил опит да наложи изпълнението на това съдебно разпореждане в полза на Девит. А този нов ход би им свил знамената. Швабе би убил Клей без да му мигне окото, ако може да го направи с подкрепата на закона зад гърба си; но не би тръгнал срещу закона. Залагам всичко на това.

Съдията Райли отново направи опит да отпие от кафето си и не успя. Беше черно, горещо и силно.

— Ще ви издам това разпореждане. Още тази вечер.

— Добре! — Клей се изправи. Поколеба се, преди да продължи. — Господин съдия, бих искал, след като всичко свърши, да помоля за разрешението ви да разговарям с дъщеря ви.

Съдията Райли го изгледа остро. Той прецени мъжа пред себе си, силните, добре издялани черти, покритото с бронзов загар лице и спокойните очи. Да, да, разбира се.

— Млади човече, имате разрешението ми, ако то въобще струва нещо — кимна той. — Колийн е възпитавана да взема сама важните решения в живота си.

— Благодаря ви, сър.

Клей Бел се обърна и излезе.

Райли се загледа подире му.

— Тия млади хора! Аз… Сам, как е възможно да правиш такова горещо кафе!

Стаг Харви се шляеше около стъпалата когато Клей излезе. Бел го изгледа с изучаващ поглед.

— Още ли се навърташ наоколо, Стаг?

Усмивката на мъжа пред него не беше много приветлива.

— Да, тук съм още.

— Можеш спокойно да си обираш чуковете. Войната свърши.

— Не бъди толкова сигурен.

В този момент от салона излезе и Джак Килбърн.

— Стаг, да вървим. Имаме работа.

Харви се извърна.

— Бай, Клей. До скоро виждане.

Бел ги проследи с поглед да се отдалечават, после тръгна към коня си. Единственото, което му се искаше в момента, беше да се измъква от града. Райли щеше да издаде новото съдебно разпореждане, и Швабе, колкото и да беше войнствено настроен, щеше да се изправи пред свършен факт. Те щяха да получат правото на свободен проход, и за да се избегнат всякакви неприятности, той, Клей Бел, щеше да остане някъде на втори план. Тогава Швабе трябваше да брани гората сам. Това нямаше да му хареса, но нямаше къде да мърда. Швабе може и да беше последната отрепка, но и гащите му трепереха пред закона.

По улицата закънтяха ботуши и Клей рязко се дръпна във входа на една къща. Някакъв забързан мъж се приближаваше към мястото, където се криеше. Мъжът беше разгневен. Усещаше го по походката му.

Застина неподвижно и проследи поглед отминаващия мъж. Беше Джад Девит. Можеше да протегне ръка и да го докосне по рамото, ако поискаше.

Девит току-що бе получил последният удар по гордостта си. Бяха му казали, при това не по най-деликатния начин, къде може да отиде. Думите бяха произнесени от една блондинка на име Ранди Аштън, момиче, което Девит бе поканил в Тинкърсвил, с надеждата че ще бъде послушна изпълнителка на желанията му. Изправена пред последните му настоявания, тя се бе оказала всичко друго, само не и послушно момиче. Със забележително достойнство и присъствие на духа му бе посочила вратата. И когато той се извърнал да излиза, някакъв конник бе спрял до вратата.

Гневни думи бяха на косъм да рукнат от устата на Девит и той рязко дръпна вратата. Преди обаче още първата дума да се отрони от устните му, нечий глас, вежлив, но с леден повей, който не можеше да се сбърка, проговори:

— Току-що си тръгвахте, нали?

Високият млад мъж беше русокосият каубой, онзи същият, ухилил му се толкова нагло в деня, когато Бел го беше унижил пред толкова много хора. Извън себе си от гняв, Девит беше на косъм да избухне, когато видя, че в очите на мъжа съвсем не се крие доброжелателство, а ръката му лежеше върху дръжката на револвера.

Девит се извърна и без да произнесе и дума заслиза по стъпалата. Не се обърна, но знаеше, че мъжът горе стои в очакване, да се увери, че съперникът му си е тръгнал. Преливащ от бяс и унижение, Джад Девит не беше в състояние да забележи когото и да било по пътя си. Подмина Клей Бел и се насочи към Тинкър Хауз.

Няколко къщи преди хотела някакъв мъж се отдели пред него от сенките, изпречвайки се точно на пътя на Джад.

— Мистър Девит? Можем ли да си поговорим за една работа с вас?

Клей Бел видя мъжа, и чу думите му. Не успя обаче да го разпознае, нито по силуета му, нито по гласа му.

Отговорът на Девит пристигна след моментно колебание.

— Добре, елате.

Бел се запъти към коня си и го яхна. Остана за миг неподвижен върху седлото. Беше време да се връща във фермата, но остана така, с хаотични мисли препускащи из главата му. Той беше преценил степента на гнева у Девит, и знаеше добре, че мъж като него в такова състояние на духа е способен на всякакво насилие. Не можеше да спре Девит да премине през земята му, защото имаше издадено съдебно разпореждане, което му даваше правото на проход. Но неговият ход да попречи на Девит да изсече гората, докато съдът разреши окончателно възникнала спор, беше едно не по-малко ефективна контрамярка. Единственото нещо, за което Клей беше повече от сигурен в момента, беше, чуе когато Девит научеше за това, всичко можеше да се случи.

Изведнъж една нова мисъл го прониза. Нямаше ли да бъде по-добре да бъде там на място, когато Девит научеше за новостта? Може би всичко можеше да се разреши само за секунди, така или иначе. Представата да прекара нощта в хотела не му се понрави особено, но Ханк беше останал във фермата, а това за Клей беше достатъчно.

Обърна коня си и се насочи към конюшнята под наем с вече приповдигнат дух. Настроението едва ли би било толкова добро, ако бе разпознал мъжа, спрял Девит.

Беше Джак Килбърн.