Луис Ламур
Стрелците от гористите равнини (14)

Глава 14

Събитията, довели до тази нощ, не бяха необичайни, и в тях нямаше нищо, което до този момент да не се е случвало в човешките взаимоотношения. Значимостта им се дължеше на времето, по което те се случиха, а самите факти отстъпваха на втори план. В много отношения те бяха една кулминация. А от всички замесени в тях, човекът, който беше най-вътре в нещата, по ирония на съдбата се взе само косвено участие. Това беше Сам Тинкър.

Джад девит беше мъж, който даваше мило за драго за истинска блондинка; той успя да зърне Ранди Аштън да пее в една зала за танци. Както го бяха информирали, Ранди беше от трудните за достъп жени. Джад си бе позволил единствено усмивка, и нищо от онова, случило се непосредствено след това, го бе накарало да се замисли. Той не беше първият мъж, заблуден от особеностите на женската душа, нямаше да бъде и последният. Той си имаше своите гледни точки. Ранди Аштън — нейните.

Джад Девит беше красив мъж с много пари. Ранди изнасяше представления в Джулсбърг. Една вечер си бяха поговорили; Ранди беше съблазнителна, но уклончива. Ранди беше момиче, което знаеше с какво разполага и знаеше къде беше желана, но под своята блестяща външност и очевидно услужливи маниери, се криеше девойка израснала във ферма. Дъщеря на каубой и сестра на каубои, момиче което можеше да готви ястия, способни да се усладят на всеки мъж, момиче, способно, когато се наложи, да се справи с шестконен екипаж или да държи прав курс, и което на дванайсетгодишна възраст бе зареждало револверите и пушките на баща си и братята си по време на индианска атака върху имението им.

След като опитът им не бе успял, индианците бяха издебнали баща й по средата на пътя му към града и го бяха оставили без скалп. На път за Уайоминг съпровождайки стадото си, брат й Бен изведнъж бе станал свидетел как животните изпадат в паника и след малко го връхлитат като лавина. Приятелите му бяха погребали онова, което бе останало от него, на бреговете на Плат. Пит, един дързък младеж и единствената опора на сестра си, бе загубил едно конно надбягване с апахите, изоставяйки Ранди без близки, без пари и без перспективи.

Едно нещо нещо обаче умееше тя да прави. Умееше да пее така, че всички да я слушат в захлас. Целият род се бяха славили с певческите си умения и тя бе отраснала с песните на Шотландия и Ирландия, единственото им наследство от родните земи. Песните на източните щати идваха на запад с хората, които ги пееха, и тя бе научила и тях, така че когато убиха Пит, Ранди започна да пее. По-късно се научи и да танцува. Умението й да върти мъжете беше вродено.

Бумът на Джулсбърг постепенно взе да забавя ход, и Джад, все още в неведение, че годеницата бе решила да съпроводи баща си в Тинкърсвил, бе написал на ]Ранди предложение да да дойде при него в Тинкърсвил. Писмото беше написано толкова дяволски, че едновременно обещаваше какво ли не, без изрично да се ангажира с нищо определено.

Скоро след пристигането си тя откри, че намеренията му наистина бяха сериозни, но не точно по начина, за който бе предполагала. Но тя беше длъжна да признае пред себе си, че не бяха и съвсем неочаквани.

Неизбежният сблъсък обаче беше отложен поради внезапния обрат на събитията за Джад Девит. Колийн бе пристигнала с баща си, а дървесината на Дийп Крийк още не беше паднала в ръцете му.

А междувременно Ранди бе видяла Бил Кофин, точно както и тя бе успяла да види него.

Ранди проведе дискретно проучване при Кестърсън относно личността на Бил Кофин, и Кестърсън, сухо, но не без хумор, й бе обяснил кой бе този младеж. А собственикът на магазина, когото никой не бе предполагал наличието на чувство за хумор, имаше добра представа за находките на Бил Кофин, и ги оценяваше по достойнство. Така че разказът му за Бил Кофин не беше лишен от краски.

По-късно, когато Бил се запозна с Ранди, той бе успял да демонстрира наистина върхове на чувството си за хумор, което, съчетано с къдравата му коса и завладяваща усмивка, бе имало силен ефект.

Ранди Аштън беше момиче, което изгледаше сякаш родено за танцова зала, но всъщност тя беше жена, чието сърце се разтупваше здраво при гледката на памучния предачен стан и кухнята. Тя бе израснала сред каубои, а Бил Кофин беше каубой.

Отритнат от годеницата си, най-малкото временно, Джад Девит веднага се бе сетил за русата красавица. Той бе направил пътека до вратата й, за да бъде приет учтиво, но всичките му увещания и молби бяха ударили на камък. Едно по-директно предложение беше посрещнато с учтив отказ и съвсем неделикатното напомняне, че чистият въздух ще му се отрази благотворно.

И това неочаквано упорство там, където той бе очаквал съгласие, се бе оказало последната сламка. Той се втурна в нощта, за да стане свидетел как Бил Кофин слиза от коня си. Краткият им сблъсък му бе сервирал поредната горчива чаша, и пламналите му уши сякаш доловиха бурен смях. Всъщност, нито Ранди, нито Бил изобщо го споменаха в разговора си.

Нощта вече напредваше когато Бил Кофин излезе от къщата на Ранди. Той се метна на седлото и бавно потегли по улицата. Дребосъка беше някъде из града. Щеше да е най-добре да го намери и да потеглят за фермата.

Пред Хоумстейк той дръпна поводите и се приведе напред, взирайки се през прозорците. Вътре нямаше и следа от Дребосъка. За сметка на това пък гъмжеше от дървосекачи. Пред къщата на доктор Маклейн не се виждаше вързан кон на Би-Бар.

Кофин скочи от коня и влезе при доктора. Гари беше неспокоен и се мяташе целият, пламнал в треска. Най-добре беше да не го тревожи. Дребосъка се отбил преди няколко часа, също и Клей.

Бил се метна на седлото и поведе тихо коня по улицата, като се придържаше по най-тъмните участъци. Клей Бел беше в града, а това означаваше, че Рууни беше сам в Емигрант Гап! Освен ако Джоунс беше потеглил натам, а Бил се съмняваше силно дали Дребосъка ще тръгне без него.

Дървосекач се подаде от конюшнята, водейки няколко коня. Заведе ги да се напият. Бил Кофин изведнъж застана нащрек и зачака в сенките. От конюшнята излязоха още дървосекачи, всички носеха пушки. Останалите вече се събираха около трите фургона.

Бил извърна коня си. Нямаше никакво време да търси Дребосъка. Вкара коня в една малка странична уличка, заобиколи конюшнята за наемане на коне, препусна между две купи със сено, след което навлезе в боровата гора покрай реката. Нощта беше студена и във въздуха се носеше дим от дърва. Той се добра до пустинята и пусна коня си по маршрута към Гап. После изведнъж промени решението си и обърна коня към планината Пайъти. Двамата с коня си полетяха като вихър през пустинята. Студеният вятър щипеше бузите му, но той не му обръщаше внимание, като поддържаше постоянно темпо, лавирайки покрай жилавите храсти. Пътят към върха на Пайъти не беше от най-леките.

Високо в планината бяха струпани купчина дърва за сигналния огън, който щеше доведе постовете и мъжете, които яздеха с добитъка. С Рууни, Ръш Джаксън и МОнтана Браун щяха да заформят чудесна компания… Той се изкикоти. Те щяха да дойдат! Те щяха да дойдат и да заемат позиция в прохода!

Половин час по-късно, когато фургоните още не бяха напуснали града, той вече бе коленичил до струпаните дърва. Събра няколко стиски суха шума, купчинка изсъхнала трева и после поднесе запалена клечка. Пламъците в миг подхванаха и огънят лумна, захапа сухите клонки, и после лакомо се нахвърли върху дебелите клони и стволове. След минута на върха се беше разгоряла клада.

 

Късният дилижанс тежко се установи на спирката си и Стаг Харви, който се шляеше по улицата с два запасани револвера, наблюдаваше един едър и отпуснат мъж в измачкана памучен костюм да слиза от него с износена пътна чанта в ръка.

— Как е, Стаг? Да си виждал Клей?

— Мисля, че е в хотела.

— Вече можеш да си потърсиш леговище, Стаг. Войната свърши. Или поне ще приключи след малко, когато си поговорим със съдията Райли.

— Може. — Стаг се усмихна с цигара в уста. — Това не са добри вести за Джак и мен. Закъсали сме доста.

Тибот понечи да продължи, после изведнъж спря.

— Стаг, ти не запасваше ли два револвера, когато се хващаше на работа?

Стаг Харви се отдели от колоната.

— Кажи го на Клей, Тибот. Кажи му, че съм на работа. Двамата с Джак сме на работа.

— Не го прави, Джак.

— Иди му кажи.

— Стаг, той не носи револвера си за украшение. Не е някакъв грийнхорн.

— И аз така си мисля.

Харди Тибот се отдалечи, вече сериозно забързан. Радваше се, че най-накрая се прибра у дома, но представата за онзи мъж до спирката на дилижанса разваляше цялото му настроение. Бел със сигурност би имал добър шанс поотделно със Стаг или Джак, но с двамата едновременно?

Ед Милър вдигна глава при влизането му.

— Хей! Бел всеки ден пита дали не си се върнал. По едно време взе да си мисли, дали не си трупясал нейде.

— Не е бил далеч от истината. Направо съм като пребит.

Харди хвърли поглед към Сам Тинкър.

— Стаг Харви е запасал двата си револвера.

— Не думай!

— Видях и няколко фургона да потеглят за Гап.

Сам Тинкър тревожно се раздвижи върху стола си.

— Ед, бягай веднага горе и кажи на Клей! Но бързо!

Вратата рязко се отвори и Дребосъка застана на прага й. Бъчвообразната му гръд опъваше вълнената му риза до скъсване. Той обиколи с бърз поглед салона, после спря очи върху Тибот.

— Шефа ще се зарадва много да те види.

— Кой е във фермата, Дребосък?

— Рууни. Кофин дойде с мен.

— Кофин се върна обратно — обади се един висок мъж с лениво изражение на лицето. — Тъкмо затварях кокошарника когато го видях да препуска по уличката ми и после да завива към пустинята.

Стаг Харви блъсна въртящите се врати и влезе, оглеждайки с преценяващ поглед присъстващите. Очите му се спряха върху Джоунс. Двамата едва ли изпитваха симпатия един към друг, но Стаг извъртя глава към Гап.

— На Пайъти май има запален огън. Не се вижда направо, но има зарево.

— Това е Кофин. — Дребосъка заби палци зад колана си. Не беше пропуснал факта, че Стаг бе запасал два револвера. — Вече е при Рууни.

— Малко избърза одеве с пророчеството си, Тибот — произнесе Харви. — Войната едва сега започва.

Джоунс Дребосъка се извъртя с лице към него. Той беше повече от настървен за свада и Стаг съвсем ясно го видя.

— Повярвай ми, Стаг, войната свърши. Двамата с Килбърн по-добре си обирайте чуковете оттук.

Харви се усмихна. Този мъж беше корав и опасен, но Харви не се вълнуваше от стрелба за забавление. Той използваше оръжието си само срещу заплащане; това беше студена сделка със смъртта. — МОже и да е така, Дребосък. Тогава сигурно ще се вслушаме в съвета ти.

Той отвори вратата да излезе, но в този миг Колийн прекрачи прага. Лицето й беше пребледняло, а очите пълни с мъка.

— Бърт! — проговори трескаво тя. — Къде е Клей? Бърт почина!

Въртящите се врати на салона изплющяха рязко и всички се обърнаха натам.

— Кой беше това? Кой излезе?

— Дребосъка — обади се Ед Милър с нисък глас, изпълнен със страхопочитание. — Лошо му се пише на дружката ти, Стаг.

— Дребосъка? Бърт Гари мъртъв? Господ да е на помощ на Пит Симънс!

 

Стаг Харви се спря на улицата да си свие цигара. Потеше се обилно, въпреки студената нощ. Той по-добре от всеки друг можеше да прецени какъв ефект щеше да окаже смъртта на Бърт Гари върху онази дива банда от Б-Бар. Ед Милър му бе дал добър съвет. Беше време да се погрижи за приятеля си. Но къде се беше заврял Джак?

Той запали, вдъхна от дима, и бързо направи мислена проверка по местата, където би могъл да бъде колегата му. Не бяха сигурни, че Клей е в града, но ето че се оказа истина.

Ако не беше Дребосъка, Стаг можеше да се качи на горния етаж и да се опита да се опита сам да се справи с Клей. Но Дребосъка съвсем не беше противник за подценяване, а и Сам Тинкър едва ли щеше да остане бездеен, нито пък Харди Тибот. МАкар и позастарели вече, хотелиер и адвокат, и двамата бяха боравили повече от майсторски с револвери на времето си.

Пред перспективата да се озоват на бойната пътека с десет свирепи каубои насреща, най-добре беше да си свършват работата колкото може по-бързо, да си прибират възнаграждението и да си обират крушите от града.

Клей Бел се бе забавил точно толкова, колкото да нахлузи ботушите си и да закопчее колана с револверите си. Искаше да разговаря с Тибот, но нямаше и секунда за губене, защото дървосекачите са канеха да атакуват фермата му. Той слезе по задната стълба, пресече корала и възседна коня си.

Огънят още не беше угаснал когато потегли за Пайъти. Във въздуха се носеше прах, вдигнат от преминаването на фургоните.

Едва когато стигна до подножието на планината Пайъти, той се сети, че не питал Тибот какво е станало в Уошингтън! Сега вече беше прекалено късно; работата можеше да потърпи още малко. Той пое пътя по склона и когато се добра до върха, от огъня вече бяха останали само купчина пепел и няколко недогорели главни.

Пое надолу към по тясната пътека към фермата и едва конят му бе направил няколко крачки по нея когато до слуха достигна звукът от изстрел на пушка.