Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Guns of the Timberland, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Източник: Кантая

 

Издание:

„Универс“

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Колийн Райли зърна мъжа застанал до рецепцията да се извръща и да хвърля поглед нагоре към стълбите. Нещо в добре оформеното му лице привлече вниманието й, после очите им се срещнаха и тя усети как нещо вътре в нея се преобърна. Спря за миг, достатъчен човек да си поеме дълбоко въздух, и после продължи надолу по стъпалата.

Спря до него пред рецепцията с вирната брадичка и поглед вперен право пред нея. Вниманието й беше привлечено от ръцете на мъжа опрени върху плота. Тя забеляза, че няколко кокалчета бяха ожулени. Но ръцете бяха силни и добре поддържани.

— Излезе ли мистър Девит?

— Да, мадам. — Очите на Ед Милър дори и не трепнаха. — Ако не се лъжа, мистър Бел тук го видя да излиза, нали, Клей?

Тя неохотно се обърна към младия мъж до нея.

— Бихте ли ми казали вече е излязъл? Или не е някъде наблизо?

— Един доста напорист джентълмен, нали така? — Изражението на Клей беше прекалено невинно. — С мустаци и собствено мнение?

Колийн присви устни, но я прониза трепетът на леко веселие. Трябваше да признае, че описанието беше доста точно.

— Мисля, че е именно той. Видяхте ли го къде отиде?

— Имаше някакъв малък спор с един кравар, без съмнение доста зле възпитан. После се качи на кабриолета си и отпътува.

Тя го огледа, усещайки насмешката, без обаче да е сигурна какво се крие зад нея.

— По-добре кажете на този кравар — произнесе студено тя, — че за него ще е най-добре да не изпречва на пътя на мистър Девит, защото той може да бъде много лош когато се ядоса.

— Мистър Девит е отскоро тук — увери я Бел. — Може би когато започне да се ориентира по-добре в обстановката, ще се промени.

Колийн Райли беше прекарала по-голямата част от живота си сред мъже и не изпитваше колебание, когато й се наложеше да разговаря с непознати. Тя беше момиче, уверено в себе си, и познаваше повечето от приятелите на баща й, и дори годините, прекарани в едно училище в източните щати, не бяха успели да я променят.

Този висок и непознат мъж я тревожеше. Тя почувства, че трябва да продължи, но не обичаше да оставя неизяснени неща след себе си.

Беше го зърнала за пръв докато слизаше по стълбите, отбелязвайки си широките плещи под избелялата от слънцето синя риза, тесните бедра и ботушите му. Револверът му си беше съвсем на мястото без да се набива в очи. Без него сигурно би изглеждал разсъблечен, хрумна й изведнъж.

Това, че Джад Девит не му беше направил никакво впечатление, беше повече от очевидно, факт, който силно я изненада, защото Джад имаше качеството да налага безпрекословно присъствието си и мъжете го заобикаляха с респект. Дори и баща й се отнасяше към него внимателно. Фактът, че този мъж изобщо не беше впечатлен от него, изглеждаше като някакъв неясен отговор на нещо, което тя току-бе почувствала; и въпреки всичко нямаше никаква видима причина да се поддава на това чувство.

— Не го подценявайте — предупреди го тя. — Мистър Девит е човек, който довежда начинанията си докрай. Той построи железницата през Слайд Каньон, ако си спомняте.

— Изглежда добре го познавате.

Очите й се сблъскаха с неговите. Нейните бяха студени и почти враждебни.

— Да, скоро ще се женим.

Думите й прозвучаха някак си фалшиви и изкуствени. Защо? Нали тя наистина щеше да се омъжва за него.

— Така ли?

И отново онази насмешка в думите му. Челюстта й се повдигна.

— Да. Да, ще се омъжвам за него!

Той я огледа с напълно сериозен поглед. Тя беше високо момиче, пет фута и седем инча, но неговият ръст я караше да изглежда дребосък.

— Желая ви щастие — изрече той, после повдигна шапката си и я тръгна към вратата.

Колийн Райли се обърна към Ед Милър.

— Кой беше този мъж?

— Клей Бел — отвърна Милър, като я наблюдаваше с блестящи и любопитни очи. — Той има добитък на Дийп Крийк.

Тя излезе вън на дъсчения тротоар и огледа улицата. Не се виждаше никъде. Нито пък Джад Девит.

Едва сега до съзнанието й достигна съдържанието на репликата на Милър. Това беше човекът с добитъка, който Джад искаше да изрита от участъка му!

Тя пристъпи напред и спря. Преместването на на ония крави можеше да не се окаже толкова лесно, колкото си го представяше Джад. Имаше нещо в този едър млад мъж, което й подсказваш, че не беше от ония хора, които биха се оставили да бъдат прегазени, дори и от безцеремонните и безмилостни похвати на Джад.

И в този момент очите й се спряха върху Уот Уилямсън. Едрият дървосекач се опитваше без особен успех да скрие лицето си зад колоната на входа, и то имаше защо. Едното му око беше черно и подуто, а на челюстта му се издигаше внушителен оток.

— Уот! Пак ли си се бил!

Уот Уилямс махна с ръка на нескопосното си укритие.

— Мадам, това беше най-краткият ми бой. Аз замахнах към него и пропуснах, той също замахна към мен, но не пропусна.

— Джад знае ли за случилото се?

— Още не, но той вече има сблъсък със същия момък. Поговориха си малко за земята, дето Джад се кани да сече, и Джад заплаши момъка, че ще го смъкне от коня и ще го напердаши с колана си. Момъкът му каза, че няма да има нищо против.

Уот докосна внимателно челюстта си с връхчетата на пръстите.

— Мадам, този момък няма да е толкова лесен, както си мисли Джад.

Тя изведнъж си спомни ожулените кокалчета на младия мъж преди минута и пълното безразличие, което бе демонстрирал към Джад.

— Този мъж… да не се казваше Бел? Клей Бел?

— Точно той е. Висок момък, стъпва леко като пантера, и удря здраво — добави той мрачно.

Вятърът раздвижи напечения прах на улицата. Муха прелетя лениво и се блъсна в рамката на прозореца; полузаспали коне мързеливо се размърдаха на коневръза пред салона.

В Тинкърсвил нямаше кой знае какво за разглеждане. Той просто беше едно дребно градче с няколко стари сгради от сив камък и една-две от червени тухли; останалите здания, магазини и къщи, представляваха сиви къщи от строителен картон, обрулени от слънцето и с олющена боя. В равнината заобикаляща градчето танцуваха прашни дяволчета и маранята караше всичко наоколо да трепери.

Колийн Райли закрачи по дъсчения тротоар към края на улицата. В далечината планините изглеждаха прохладни и съблазнителни. Тя застана неподвижна втренчена в безкрайните простори заслушана в ленивите приказки на мъжете. Кон се разтърси и изпръхтя в опит да прогони измъчващите го мухи, а някъде отдалеч, в другия кай на града, отчетливо се разнесе звънкият грохот на чук в наковалня.

Опърленият от жегата Тинкърсвил, безличен и сив, откъснат от света, какво можеше да предложи той на всички тези мъже, които живееха в него? Кой нормален човек би предпочел да прекара живота си в тая пустош, след като съществуваха Ню Йорк, Лондон и Париж?

Някакво неясно тъмносиньо петно в далечните хълмове указваше за устието на каньон… къде ли извеждаше той? До някоя изумрудена ливада? Или кристално бистро езеро? Или земи, недокосвани от човешко присъствие?

Тя се извърна и отново огледа градчето. Мъжът от хотела й говореше за индиански войни и кражби на добитък, за кръвопролитни сражения и жестоки битки за оцеляване, но въпреки това градчето не показваше някакви очевидни белези.

Някои от първите заселници бяха продължили нататък, но други бяха останали. А и онзи един възрастен мъж, основал градчето, Сам Тинкър. Трябваше да поговори с него.

Сред тези, които бяха останали, имаше всякакви, и високи и дребни, но ги обединяваше едно качество, общо за всички тях — те бяха силни. Мъже с кожа обветрена като пергамент и очи виждащи отвъд утрешния ден.

Тези, които бяха предпочели да прекарат остатъка от живота си тук, не бяха богати, но бяха мъже, на които човек можеше да се облегне, притежаваща забележителна вътрешна сила, не познаващи поражението. Такива бяха мъжете, построили града, вдъхнали му живот. А Джад беше от тая порода, която градеше и оформяше един нов свят… но дали беше така в действителност?

Не беше ли казал стария Сам Тинкър на баща й:

— Тук обитават два типа мъже, господин съдия. Тези, които идват да градят и съзиждат, и онези, които гледат да си напълнят джоба и да изчезнат.

На връщане към хотела тя погледна между две сгради в далечината. Някъде на самия хоризонт, където синевата на небето се сливаше с равнината, се вдигаше малко облаче прах, бележещо пътя на самотен конник.

Дали не беше Клей Бел? Или някой друг конник завръщащ се в спокойните хълмове?

Мъжете продължаваха разговора си и тя се заслуша в равния ромон на гласовете им. Едно име привлече вниманието й и тя забави стъпка.

— Кой, Клей ли? Знам го още от времето, когато ходеше по къси панталонки, загубих му дирите само когато отиде на война. На четиринайсет вече беше мъж, обяздваше мулета и прекарваше стада по пътя към Санта Фе. Прекарваха ги от Тенеси през Тексас. Придружаваше Нелсън Стори по времето на първия му курс до Монтана.

Другият мъж промърмори нещо и по-възрастният мъж отвърна:

— Възможно е. Той яздеше тогава с рейнджърите, в Тексас. С Макнели. Тия мъже имаха пергамент вместо кожа, пустите му рейнджъри.

Прииска й се да остане и да дослуша разговора им до края, но си наложи да продължи. Здрачът бе започнал да се сгъстява по склоновете на далечните хълмове, и в ушите й зазвуча музиката в думите на стареца: „По пътя за Санта Фе. От Тенеси за Тексас. Възмъжал още на четиринайсет, прекарваше стада по пътя за Санта Фе.“

Какви ли спомени се надигаха в душата на такъв мъж? Какви жени бе познавал? Тъмнооки момичета в Таос и Санта Фе? Индиански момичета?

Тя рязко спря с ръка върху дръжката на хотелската врата. Той можеше и да е женен! МОжеше да има и деца… можеше да е… Но какво значение всъщност имаше това за нея? Щеше да има, защото ако имаше деца, тогава би било жестоко за тях да напуснат къщата си. Тя се помъчи да убеди себе си, че това беше единствената причина, поради която тази перспектива я плашеше. Как би могло да да има други причини?

От Тенеси за Тексас.