Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- 新書太閤記, 1941 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Георги Парпулов, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 32 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ейджи Йошикава. Тайко
ИК „Вузев“, 1995
Художник на корица и титул: Норийоши Ораи
Редактор: Владимир Зарков
ISBN 954–422–035–6
Издадено за първи път на японски език: Фумико Йошикава, 1967
Превод на английски език: „Коданша Интернешънъл“, 1992
На български език романът „Тайко“ се издава по споразумение с „Коданша Интернешънъл“. Преводът е осъществен от английското издание по препоръка на „Коданша Интернешънъл“.
История
- — Добавяне
Разбойникът Тендзо
Хийоши си беше у дома вече повече от година. Навърши единадесет. Всеки път, щом Чикуами дори само за един миг го изгубеше от поглед, той се разтичваше наоколо да го търси, като викаше с пълен глас:
— Маймуно? Нацепи ли вече дърва за огъня? А защо не си? Защо си оставил ведрото на нивата?
Стигаше Хийоши само да вдигне очи, за да отвърне нещо и грапавата, корава длан на втория му баща бързо прокънтяваше по страната на момчето. В такива случаи майката, вързала за гърба си бебето, докато тъпче ечемик или готви, насила се извръщаше настрана и мълчеше. При все това по лицето й личеше болка, сякаш самата тя беше ударената.
— От само себе си се разбира, че един калпазанин на единадесет години трябва да помага с работата. Ако си помислиш, че можеш да се измъкваш и да си играеш по цял ден, ще ти скъсам задника от бой!
Чикуами не си мереше думите и здраво стягаше Хийоши. Но и той, след като го бяха пратили обратно в къщи от храма, работеше здраво, като че се беше върнал нов човек. Всеки път, щом майка му неблагоразумно се опиташе да се застъпи за него, грубите ръце и глас на бащата се разразяваха жестоко. По-добре е, реши тя, да се преструва, че нехае за сина си. Сега Чикуами рядко отиваше на полето, но често излизаше от къщи. Ходеше в града, връщаше се пиян и се развикваше на жената и децата си.
— Колкото и да работя, бедността никога няма да се махне от тази къща — оплакваше се той. — Много паразити има, а поземленият данък расте ли, расте. Да не бяха децата, щяха да стана волен самурай — ронин! Щях да си пия чудесно саке. Ох, защо са ми вързани ръцете и краката!
След някои от тези пристъпи на яд, той караше жена си да преброи малкото им налични пари и после, дори да беше и посред нощ, пращаше Оцуми или Хийоши да купуват саке.
Щом баща му не беше наоколо, понякога Хийоши даваше воля на чувствата си. Онака го притискаше до гърди и го утешаваше.
— Мамо, искам отново да ида да работя навън — каза й той един ден.
— Моля те, остани си тук. Ако те нямаше наоколо… — краят на думите й се изгуби в поток от сълзи. При всяка тя се извръщаше настрана и избърсваше очи.
Като видя майка си да плаче, Хийоши остана безмълвен. Искаше да избяга, но знаеше, че ще трябва да остане и да понася горчивината и нещастието. Щом изпиташе съжаление към нея, естествените за едно дете желания — да играе, да се храни, да учи, да избяга — избуяваха у него като сноп бурени. И всички те се подхранваха от ядните думи, с които я укоряваше Чикуами и ударите, изсипвани върху собствената му глава.
— Яж лайна! — промърморваше той, а упоритото му сърце пламтеше в малките гърди.
Накрая се видя изправен открито срещу своя страховит пастрок.
— Прати ме отново да работя навън — каза му той. — По-добре да слугувам, отколкото да стоя в тази къща.
Чикуами не възрази.
— Добре — отвърна той. — Върви да ядеш чужд ориз където искаш. Но следващия път, когато те изгонят, не се връщай обратно в този дом.
Не говореше на шега и макар да съзнаваше, че Хийоши е само едно момче на единадесет години, това, че той спори с него като с равен, го ядоса още повече.
Новата работа на Хийоши беше в селската бояджийница за вълна.
— Само бърбори и се излежава. Все търси слънчево място, дето да си чопли пъпа — каза за него един от работниците на тепавицата.
Наскоро след това се чу, че надзирателят заявил:
— Боя се, че не става за работа тук.
И момчето се върна у дома.
Чикуами го изгледа сърдито.
— Е, маймунке, какво ще кажеш? Дали другите ще хранят лентяй като тебе? Още ли не разбираш цената на родителите?
Искаше да отвърне: „Не съм мързелив“, но наместо това каза:
— Ти си този, който вече не работи на полето и по-добре ще е да не играеш само на зарове и да пиеш на конския пазар. Всички съжаляват майка ми.
— Как смееш да говориш така на баща си?!
Оглушителният рев на Чикуами накара момчето да замлъкне, но отсега той почна да вижда Хийоши в нова светлина. „Лека-полека пораства“, помисли си. Всеки път, когато излезеше от къщи, момчето се връщаше видимо по-голямо. Погледът, с който преценяваше родителите и дома си, бързо съзряваше. И това, че Хийоши гледа на него с очите на възрастен, силно раздразни, изплаши и стресна хванатия натясно баща.
— Хайде, побързай да си намериш работа — нареди той.
На следващия ден Хийоши отиде при новия си майстор — селския бъчвар. Върна се в къщи подир месец, след като жената на стопанина се беше оплакала:
— Не мога да държа в къщи немирно дете като това тук.
Майката на Хийоши не успя да разбере какво нарича тя „немирно“. Други места, където Хийоши се глави, бяха варницата, лавката за храна на конския пазар и ковачницата. Навсякъде оставаше не повече от три до шест месеца. Постепенно се разчу за неговото обикаляне и му излезе такова лошо име, че никой вече не искаше да го препоръча на работа.
— А, онова момче от къщата на Чикуами ли? Бъбрив безделник.
Естествено, майката на Хийоши почна да изпитва неудобство от хората. Беше я срам заради сина й и в отговор на клюките бързаше сама да се оплаче от него, като че все по-нарастващото му непослушание е неизлечимо:
— Не знам какво може да се направи с него. Мрази полската работа и просто не иска да си стои у дома.
През пролетта на неговата четиринадесета година майката на Хийоши му каза:
— Този път трябва на всяка цена да се задържиш. Ако се повтори отново старата история, сестра ми няма да може да погледне господин Като в очите и всички ще се смеят и ще казват: „Пак ли?“ Помни — ако сега се провалиш, няма да ти го простя.
На следващия ден леля му го заведе в Шинкава, за да го представи. Голямата, внушителна къща, в която влязоха, беше на търговеца на съдове Сутеджиро. Офуку бе станал блед шестнадесетгодишен младеж и от помагане на осиновителя си сам бе научил занаята.
В дюкяна строго се съблюдаваше границата между началник и подчинен. При своето първо посещение Хийоши стоеше чинно коленичил върху дървената веранда, докато Офуку седеше вътре, ядеше питки и безгрижно разговаряше с родителите си.
— А, това е малката маймунка на Яемон. Баща ти умря и Чикуами от селото ти стана настойник. И сега искаш да работиш в тази къща, така ли? Ще трябва добре да се постараеш — всичко това беше казано с тон на възрастен мъж, в който никой, познавал преди Офуку, не би разпознал същото това момче.
— Да, господине — отвърна Хийоши.
Отведоха го в спалнята на слугите, откъдето се чуваше как семейството на стопанина се смее в голямата стая. Това, че неговият приятел не показа дори следа от приятелски чувства, го накара да се усети дори още по-самотен.
— Хей, Маймуно! — Офуку не си мереше думите. — Утре да станеш рано и да идеш в Кийосу. Понеже ще носиш стока на един чиновник, натовари съдовете на новата количка. На връщане да спреш при корабопритежателя и да провериш дали е дошла стоката от Хидзен. Ако се шляеш по пътя или закъснееш, както онзи ден, няма да те пуснем в къщата.
Хийоши не отговори просто с „Да“ или „Да, господине“. Също като помощниците, които работеха тук от много по-рано, той отвърна:
— Разбира се, господине. С най-голяма чинност, господине.
Често пращаха Хийоши с поръчки до Нагоя и Кийосу. Днес той забеляза белите стени и високите каменни укрепления на крепостта Кийосу и се замисли: „Какви ли хора живеят там? Как бих могъл сам да заживея на това място?“
Разочарованието го накара да се почувствува дребен и нещастен като червей. Докато си проправяше път през града с тежката, пълна с увити в слама глинени съдове количка, чу познатите думи:
— Я, там една маймунка!
— Маймуна бута количка!
Забулени куртизанки, модно облечени градски жени и хубавите млади съпруги от добри семейства — всички си зашепнаха, засочиха го с пръст и го зазяпаха докато минава. Вече беше добил око за по-красивите от тях. Това, което най-много го дразнеше, бяха любопитните погледи, все едно е някакво панаирджийско зрелище.
Комендант на крепостта Кийосу беше Шиба Йошимуне, а Ода Нобутомо бе един от първите му служители. На мястото, където крепостният ров срещаше реката Годжо, човек все още усещаше присъствието на отминалото величие на стария шогунат Ашикага. Благоденствието, което бе успяло да се задържи тук дори сред многобройните ставащи понастоящем размирици, поддържаше славата на Кийосу като най-богатия град на всички, области.
Саке ще намериш в кръчмата,
Добър чай — в чайната,
А куртизанки — само в Сугагучи в Кийосу.
По улиците на квартала за развлечения Сугагучи се редяха стрехите на публични домове и чайни. През деня млади момичета от публичните домове пееха, за да привличат клиенти. Хийоши буташе количката си през това множество и мечтаеше как може да стане прочут. Без да успее да намери отговор, той все си мислеше: „Някой ден, някой ден…“ По пътя пред ума му изникваха все нови и нови фантазии. Градът бе пълен с всичко това, което му биваше отказано — чудесни ястия, богати КЪЩИ, пищно въоръжение и конска амуниция, скъпи дрехи и скъпоценни камъни.
Мислеше си за своята слабичка бледолика сестра в Накамура и като гледаше парата, вдигаща се от дюкяните за питки, му се искаше да й купи от тях. Или край някоя стара аптека в унес се заглеждаше в торбичките с лечебни билки и си казваше: „Ако можех да ти взема от тези лекарства, мамо, обзалагам се, че скоро щеше да се оправиш.“ В мечтите му винаги присъстваше желанието да облекчи нещастния живот на майка си и Оцуми. Този, за когото въобще не се сещаше, бе Чикуами.
Когато наближи вътрешния укрепен град, умът му бе замаян от обичайните мечтания. „Някой ден… някой ден… но как?“, беше единствената негова мисъл, докато вървеше по улицата.
— Глупак!
Посред едно оживено кръстовище внезапно се намери в центъра на шумна тълпа. Беше блъснал количката в някакъв яздещ самурай, следван от десет прислужници с пики, които водеха кон. Увитите в слама купи и чинии изпопадаха по пътя и се разбиха на парчета. Хийоши плахо запристъпя на място сред парчетиите.
— Сляп ли си?
— Малоумник!
Докато се караха на Хийоши, придружителите стъпваха по разбитите чинии. Нито един минувач не се приближи да му окаже помощ. Събра счупените парчета, нахвърли ги в количката и отново я забута, докато кръвта му вреше от негодувание, задето пред очите на другите се бяха отнесли така с него. И сред детинските му фантазии се появи и една по-сериозна: „Как ще мога някой ден да накарам хора като тези да се просват по очи пред мене?“
След малко си помисли за караницата, която ще го посрещне в дома на майстора и хладният израз на лицето на Офуку изпълни ума му. Като феникс с разперени криле неговата голяма мечта изчезна сред облаците от грижи, сякаш потъна в море от макови семена.
Нощта вече бе дошла. Хийоши бе оставил количката под навеса и миеше краката си на кладенеца. Домът на Сутеджиро, наричан Грънчарската къща, приличаше на седалището на голям местен войнски род. Внушителното главно жилище беше свързано с множество пристройки, а до тях се издигаше редица от складове.
— Маймунчице! Маймунчице!
Щом Офуку се приближи, Хийоши се изправи на крака.
— Да?
Онзи го удари по рамото с тънката бамбукова пръчка, която винаги носеше със себе си, щом обикаляше жилищата на работниците или даваше нареждания на хората в склада. Не за първи път удряше Хийоши. Момчето се препъна и веднага се изпоцапа наново с кал.
— Когато говориш с господаря, „да“ ли се казва? Колкото и пъти да ти говоря, държанието ти все не се оправя. Това да не е селска къща?!
Хийоши не отговори нищо.
— Защо не кажеш нещо? Не ме ли разбираш? Кажи: „Да, господине.“
Хийоши се страхуваше да не бъде ударен отново и каза:
— Да, господине.
— Кога се върна от Кийосу?
— Току-що.
— Лъжеш. Питах хората от кухнята и те ми казаха, че вече си ял.
— Прилоша ми. Боях се да не припадна.
— Защо?
— Защото бях огладнял от цял ден ходене.
— Огладнял! Когато се върна, защо не отиде при господаря да му докладваш веднага какво си свършил?
— Тъкмо се канех, след като си измия краката.
— Я не се оправдавай! Според това, което ми казаха в кухнята, много от съдовете, които трябваше са отнесеш в Кийосу, били счупени по пътя. Истина ли е?
— Да.
— Предполагам си си мислел, че няма нищо, ако не ми се извиниш за това. Надявал си се да изнамериш някаква лъжа, да го обърнеш на шега или да помолиш кухненските работници да те прикрият. Този път няма да си затворя очите — Офуку сграбчи ухото на Хийоши и го задърпа. — Е, хайде. Говори.
— Съжалявам.
— Това взе да ти става навик. Трябва да го оправим веднъж завинаги. Ела, ще говорим с баща ми.
— Моля ви, простете ми — гласът на Хийоши звучеше досущ като маймунски писък.
Офуку все така здраво дърпаше ухото му. Минаха покрай ъгъла на къщата. До пътеката, която водеше от склада до градинската врата на дома, растеше гъсталак от висок китайски бамбук.
Внезапно Хийоши се закова на място.
— Чуй — каза той, като впери сърдит поглед в Офуку и с удар се освободи от ръката му, — имам да ти кажа нещо.
— Сега пък какво си намислил? Помни, аз съм господарят тук! — рече Офуку, като пребледня и затрепери.
— Затова и винаги ти се подчинявам, но има нещо, което искам да ти кажа. Забравил ли си, когато бяхме деца, Офуку? С тебе бяхме приятели, нали?
— Това беше отдавна.
— Добре, отдавна беше, но не бива да го забравяш. Когато ти се подиграваха и те наричаха „китайче“, помниш ли кой винаги те защитаваше?
— Помня.
— Не мислиш ли, че си ми задължен с нещо? — попита намръщен Хийоши.
Беше много по-дребен от Офуку, но от него се излъчваше такова достойнство, че не можеше човек да каже кой от двамата е по-големият.
— Другите работници също говорят — продължи той. — Казват, че господарят е добър, но младият господар е надут и безсърдечен. Момче като теб, което никога не е знаело що е бедност или недоимък, трябва да опита да поработи в чужда къща. Ако отново закачиш мен и другите работници, не знам какво ще направя. Но запомни, че имам роднина, който е ронин в Микурия и води повече от хиляда души. Ако дойде тук заради мене, може да изравни къща като тази със земята за една нощ.
Потокът заплашителни измислици от устата на Хийоши, заедно с пламъка в очите му, ужасиха злощастния Офуку.
— Господарю Офуку!
— Господарю Офуку! Къде е господарят Офуку?
Слугите от голямата къща вече търсеха от известно време Офуку, но той, задържан от погледа на Хийоши, нямаше смелост да им се обади.
— Викат те — рече тихо Хийоши.
После добави със заповеден тон:
— Сега си върви, но не забравяй, каквото ти казах.
С тези думи той се обърна и тръгна към задния двор на къщата. По-късно, с лудо разтуптяно сърце, се запита дали ще го накажат. Нищо обаче не стана и случката беше забравена.
Годината наближи към края си. На село, както и в града, момчетата, които навършват петнадесет, обикновено преминаваха през церемония по встъпване в дълголетие. Що се отнася до Хийоши, на него нямаше кой да му даде дори празнично ветрило, какво остава за празненство. Понеже беше Нова година, той седеше с другите слуги на ъгъла на една дървена тераса и с подсмърчане ядеше ечемичени питки със зеленчук — рядък разкош.
„Дали майка ми и Оцуми ядат ечемичени питки тази година?“, запита се мрачно той. Макар че отглеждаха ечемик, можеше да си спомни много Нови години, на които е нямало питки за ядене. Мъжете около него мърмореха.
— Довечера господарят ще има посетители, та пак ще трябва да стоим чинно и да му слушаме историите.
— Ще трябва да се престоря, че ме боли стомахът и да остана да спя.
— Мразя тези неща. Особено по Нова година.
Подобни гостувания имаше два или три пъти в годината — на Нова година и на празника на бога на богатството. Независимо от повода, Сутеджиро канеше голямо множество гости — грънчарите от Сето, семействата на важни клиенти в Нагоя и Кийосу, членове на самурайски родове и дори познати на роднините му. От тази вечер нататък се очакваше страховита навалица народ.
Днес Сутеджиро бе в особено добро настроение. С ниски поклони той лично посрещаше гостите си, като се извиняваше, че ги е пренебрегвал през изтеклата година. В чайната стая, украсена от едно изящно, внимателно подбрано цвете, красивата му съпруга им поднасяше чай. Всички прибори, които използваше, бяха редки и скъпоценни.
В края на миналото столетие самият шогун Ашикага Йошимаса пръв беше упражнявал чайната церемония като естетическо преживяване. Тя се разпространи след простолюдието и не след дълго, без никой да усети промяната, чаят се бе превърнал в най-важна част от ежедневния живот на хората. Между стените на тясната и малка стая за чай с едно-единствено цвете и чаена чаша, превратностите на света и страданието на хората можеха да бъдат забравени. Дори всред всемирния упадък чайната церемония успяваше да те научи на духовна изтънченост.
— Със стопанката на дома ли имам честта да говоря?
Въпросът бе на един едър кокалест войн, влязъл заедно с останалите гости.
— Името ми е Ватанабе Тендзо. Приятел съм на вашия родственик Шичиробеи. Той обеща да ме доведе тази вечер, но за нещастие заболя и аз дойдох сам.
Поклони се любезно. Имаше приятни обноски и макар на вид да приличаше на селски самурай, помоли за чай. Съпругата на Сутеджиро му го поднесе в жълта чаша от Сето.
— Не познавам етикета на чайната церемония — каза гостът. После се огледа наоколо си, докато доволно пиеше на малки глътки от чая си. — Както може да се очаква от такъв известен и благороден мъж, чайната посуда тук положително е с добра направа. Дано не е твърде груб въпросът ми, но дали чайникът, който използвате, не е от акайски порцелан?
— Нима забелязахте?
— Да.
Тендзо силно впечатлен разглеждаше чайника.
— Ако попадне в ръцете на сакайски търговец, ще донесе, смея да твърдя, около хиляда златни монети. Като оставим настрана цената, наистина е много красив.
Както разговаряха, им съобщиха, че вечерята е поднесена. Жената на Сутеджиро вървеше най-отпред и всички заедно влязоха в трапезарията. Ниските масички бяха подредени из стаята във форма на кръг. Като домакин Сутеджиро седна точно по средата и приветства гостите си с добре дошли. Щом съпругата му и прислужничките привършиха с поднасянето на сакето, той премести своето столче до една от масите. Вдигна чаша и заразказва истории за Мин, където беше прекарал много години. Понеже умееше да разправя за приключенията си в Китай, страна, която познаваше добре, но все още относително неизвестна в Япония, гостите, поканени в дома му винаги можеха да разчитат на добре прекарано време.
— Е, това беше истинско празненство. И тази вечер отново чух доста интересни истории — каза един.
— Направо се наситих на тях. А става късно. По-добре да си ходя — обади се друг.
— И аз. Наистина ще трябва да си взема довиждане.
Гостите си заотиваха един по един и приемът приключи.
— Ох, свърши се — обади се един от слугите. — Тези разкази може да са голямо забавление за гостите, ама ние по цяла година слушаме за китайците.
Без да прикриват прозевките си, слугите, между които и Хийоши, трескаво се заеха да разчистват. Лампите в голямата кухня, залата и стаите на Сутеджиро и Офуку най-сетне бяха загасени, а дебелото резе на вратата в пръстената стена — спуснато. Навсякъде домовете на самураите и тези на търговците, стига да са поне малко състоятелни, бяха обкръжени с пръстена стена или оградени с ров, следван от два-три реда укрепления. С падането на нощта обитателите на градовете и селата почваха да усещат безпокойство. Така беше още от времето на междуособните войни през миналия век и вече никой не виждаше нищо необичайно в това.
Още със залез-слънце хората заспиваха. Щом работниците, за които сънят бе единственото удоволствие, се мушнаха в постелята, те изпозадрямаха като добитък. Завит с тънка рогозка и с глава върху дървена възглавница, Хийоши лежеше в един от ъглите на спалнята за мъже от прислугата. И той заедно с другите слуги бе чул разказите на господаря за голямата страна на Мин. За разлика от тях обаче слушаше жадно и с любопитство. Толкова беше склонен към фантазиране, че от вълнение не можеше да заспи, все едно имаше треска.
„Какво ли е това?“, зачуди се той и се изправи в леглото. Напрегна слух. Сигурен бе, че току-що чу шум като от чупене на клон и малко преди това — звук на приглушени СТЪПКИ. Стана, мина през кухнята и крадешком надникна навън. В студената, ясна нощ водата в големия резервоар беше замръзнала и по края на дървените му стени висяха прилични на саби ледени шушулки. Вдигна поглед и видя по голямото дърво отзад да се катери някакъв мъж. Шумът отпреди малко трябва да е бил от изпукване на клон, на който мъжът е стъпил, предположи Хийоши. Наблюдаваше странните движения на фигурата върху дървото. Човекът въртеше около себе си светлинка, не по-голяма от тази на светулка. „Да не е фитил?“, запита се момчето. Червена черта, осеяна с бледи, мъждиви искри, премина по посока на вятъра. Навярно мъжът даваше знак на някого извън стените.
„Слиза“, помисли си Хийоши и като невестулка се мушна в сянката. Човекът се плъзна надолу по дървото и с дълги крачки се насочи към задната част на двора. Момчето го изчака да премине и се запрокрадва подире му.
— А! Та това беше един от тазвечерните гости — прошепна си той удивен. Същият, който се беше представил като Ватанабе Тендзо, комуто съпругата на господаря поднесе чай и който жадно беше изслушал разказите на Сутеджиро от начало до край. Всички други гости си отидоха по домовете, а Тендзо къде се е крил досега? И защо? Беше облечен по-различно от преди. Имаше сламени сандали, краищата на широките му панталони бяха навити нагоре и завързани отзад, а отстрани на колана му висеше голяма сабя. Очите му оглеждаха всичко наоколо с яростен поглед, подобен на този на ястреб. Всеки, който го види, веднага щеше да разбере, че е готов да пролее нечия кръв.
Тендзо се доближи до вратата и точно тогава чакащите отвън мъже заблъскаха по нея.
— Стойте! Ще разхлабя резето. Тихо!
Това трябва да е разбойническо нападение! Значи главатарят е давал знак на своите хора, за да дойдат като ято скакалци да разграбят къщата. „Разбойници!“, помисли си скритият в сянката Хийоши. В същия миг кръвта му започна да ври и той съвсем забрави какво върши. Макар и да не бе помислял за това какво може да последва, вече не го беше грижа за собствената му безопасност, а единствено за дома на господаря. При все това, неговата следваща постъпка можеше да се определи само като глупава.
— Ей, ти! — извика той и дръзко излезе от сянката, намислил кой знае какво.
Застана зад Тендзо тъкмо когато онзи се канеше да отвори вратата. По гърба на разбойника премина тръпка на страх. Как би могъл да се досети, че насреща му е петнадесетгодишно дете, което работи в склада за съдове? Щом се обърна, гледката го хвърли в недоумение — едно момче с необичайна външност и прилично на маймунско лице го гледаше със странно изражение. За миг Тендзо впери поглед в него.
— Ти кой си? — запита той озадачен.
Хийоши съвсем беше забравил колко опасно е положението. Лицето му бе строго и безизразно.
— Я ти ми кажи какво става тук? — отвърна той.
— Какво? — рече сега вече напълно обърканият Тендзо.
„Да не е луд?“, зачуди се той. Безжалостният израз на лицето на Хийоши, толкова различен от детския, го втрещи. Усещаше, че трябва да накара момчето да сведе поглед.
— Ние сме ронини от Микурия. Само да викнеш и ще ти прережа гърлото. Не сме дошли тука да убиваме деца. Махай се. Иди се скрий в бараката — и като предполагаше, че този жест ще изплаши момчето, той тупна по дръжката на своята дълга сабя.
Хийоши се ухили, като изложи на показ белите си зъби.
— Значи сте разбойник, а? Щом сте разбойник, искате да вземете нещо, което сте си набелязали, нали?
— Я не дрънкай! Разкарай се!
— Махам се. Но ако отворите тази врата, нито един от вас няма да излезе оттук жив.
— Какво искаш да ми кажеш?
— Не знаеш, нали? Никой не знае, освен мен.
— Ти да не си малко луд?
— За тебе се отнася. Ти не си на ред в главата — да идваш да крадеш в къща като тази.
Уморени да чакат, хората на Тендзо зачукаха по вратата и извикаха:
— Какво става?
— Я чакайте малко — задържа ги той. После се обърна към Хийоши: — Твърдиш, че ако влезем в тази къща, няма да се върнем живи. Защо да ти вярвам?
— Истина е.
— Само да разбера, че ми играеш номера и ще ти отрежа главата.
— Нищо няма да разбереш. Трябва да ми дадеш нещо в замяна.
— Хм? — промърмори си Тендзо.
Тома момче му се виждаше подозрително. Горе покритото със звезди небе просветляваше, но оградената от пръстена стена къща все още бе покрита от пълен мрак.
— А ти какво искаш? — попита предпазливо той.
— Нищо друго, освен да ми дадете да стана един от бандата ви.
— Искаш да дойдеш при нас?
— Да, точно така.
— Крадец ли искаш да станеш?
— Да.
— А колко си голям?
— На петнайсет съм.
— И защо искаш да станеш крадец?
— Господарят ме гони като добиче. Тук ми се подиграват, все ми викат „маймуна“, затова искам да стана разбойник като вас и да си им го върна.
— Добре, ще те взема при нас, но само след като съм те изпитал. А сега ми обясни това, което каза преди малко.
— Че всички ще ви убият?
— Да.
— Ами планът ви не е добър. Тази вечер се престорихте на гост и се смесихте с голяма тълпа хора.
— Така е.
— Един човек ви разпозна.
— Невъзможно.
— Мислете каквото си искате, но господарят със сигурност знаеше кой сте. И по-рано тази вечер по негово нареждане изтичах до къщата на Като от Ябуяма и му предадох, че по всичко изглежда ще бъдем нападнати през нощта и бихме били благодарни за помощта му.
— Като от Ябуяма… това трябва да е служителят на Ода. Като Данджо.
— Данджо и господарят ми са роднини и онзи събра дузина самураи, които живеят наоколо. Дойдоха вечерта, преоблечени като гости и сега ви причакват в къщата. Не те лъжа!
По бледността на Тендзовото лице Хийоши разбра, че онзи му вярва.
— Наистина ли? — попита той. — И къде са? Какво правят?
— Седяха в кръг, пиеха саке и чакаха. Най-накрая решиха, че сигурно няма да нападнете толкова късно и си легнаха. Накараха ме да стоя на пост на студа.
Тендзо сграбчи Хийоши с думите:
— Ако извикаш, отишъл си си — и покри устата на момчето с голямата си длан.
Докато се мяташе. Хийоши успя да изрече:
— Не това ми обещахте, господине. Няма да вдигам шум. Махнете си ръката — и той заби нокти в китката на разбойника.
Тендзо поклати глава.
— Да ги нямаме такива. В крайна сметка аз съм Ватанабе Тендзо от Микурия. Искаш да ме убедиш, че тази къща е защитена. И да е истина, ако си тръгна с празни ръце, няма да мога да погледна хората си.
— Но…
— Ти какво можеш да направиш?
— Ще изнеса всичко, което поискате.
— Ще го изнесеш?
— Да. Само така ще стане. Така ще успеете да свършите, за каквото сте дошъл, без опасност да убиете хора или сам да бъдете убит.
— И сигурно ли е? — той още по-здраво стисна Хийоши за гърлото.
Вратата още стоеше затворена. Несигурни и уплашени, мъжете продължаваха да се обаждат шепнешком и да чукат по нея.
— Хей, главатарю, там ли си?
— Какво става?
— Какво й има на вратата?
Тендзо повдигна резето наполовина и прошепна през процепа:
— Мълчете, че тук нещо не е наред. И не стойте заедно. Разпръснете се и се скрийте.
Хийоши тръгна да вземе това, което му беше поръчал разбойникът. През входа на мъжката спалня той се промъкна тихо в главната къща. Веднага щом влезе, видя, че в стаята на Сутеджиро гореше лампа.
— Господарю? — извика момчето, като седна почтително на площадката. Не последва отговор, но той усети, че и Сутеджиро, и жена му са будни.
— Госпожо?
— Кой е? — попита съпругата с треперещ глас.
Един от двамата с мъжа й се беше сепнал преди минута и разбудил другия, понеже навън се чуваше слаб шум и звук от гласове. При мисълта, че това може да е разбойническо нападение, бяха стиснали очи от страх. Хийоши отвори плъзгащата се врата и на колене се придвижи напред. И двамата спящи отвориха широко очи.
— Навън има разбойници. Много са — каза момчето.
Съпрузите преглътнаха тежко, но нищо не казаха. Изглеждаше да са изгубили дар слово.
— Ужасно ще е, ако се втурнат вътре. Ще вържат двама ви и ще има най-малко пет-шест убити или ранени. Измислих една хитрина и сега главатарят им чака вашия отговор.
Хийоши им разказа за своя разговор с Тендзо, като завърши с думите:
— Моля ви, господарю, дайте на разбойниците, каквото ви искат. Ще го занеса на Тендзо и той ще си отиде.
Последва кратко мълчание и търговецът попита:
— А какво за бога иска той, Хийоши?
— Каза, че е дошъл за чайника от акайски порцелан.
— Какво?
— Каза, че ако му го дам, ще си отиде. И без това не струва нищо — няма ли да му го дадете? Това аз го измислих — обясни гордо Хийоши. — Ще се престоря, че съм го откраднал заради него.
По лицата на Сутеджиро и жена му обаче се изписа почти осезаемо отчаяние и страх.
— Нали бяхте извадили този чайник днес за чайната церемония? Оня човек трябва да е глупак, че да ми иска да му донеса такава проста вещ! — добави момчето.
Очевидно цялата тази работа му се струваше просто смешна.
Съпругата на Сутеджиро мълчеше като превърната в камък.
— Та това е ужасно — рече с дълбока въздишка мъжът й и също млъкна, дълбоко замислен.
— Защо го приемате така, господарю? С един съд всичко може да се приключи без кръвопролитие.
— Това не е какъв да било съд. Дори в страната на Мин такива като него са рядкост. Донесох го от Китай след множество премеждия. И още повече, спомен ми е от майстор Шондзуи.
— При търговците в Сакай — добави жена му, — ще струва над хиляда златни монети.
Разбойниците обаче бяха по-страшни. Ако им окажеха съпротива, щеше да стане клане, а имаше и къщи, изгорени до основи. В размирни времена като онези такива неща не бяха необичайни.
В такова положение човек нямаше много време да решава какво да прави. За момент Сутеджиро сякаш не можеше да се откъсне от своята отколешна привързаност към чайника. Най-сетне каза:
— Няма какво да се прави.
След тези думи се почувства малко по-добре. Взе от чекмедженцето на един лакиран скрин ключа за стаята за съдове.
— Занеси му го — хвърли той ключа пред Хийоши.
Раздразнен от загубата на ценния чайник. Сутеджиро нямаше никакво желание да похвали момчето, макар да намери плана му твърде добър за дете на неговата възраст.
Хийоши отиде сам до килера. Излезе с дървена кутия в ръката и върна на господаря си ключа с думите:
— Най-добре ще е да угасите светлината и тихо да си легнете. Недейте се тревожи.
Щом занесе кутията на Тендзо, разбойникът, който едва можеше да повярва на това, което става, я отвори и внимателно разгледа съдържанието.
— Хм, това е — рече той.
Бръчките по лицето му се отпуснаха.
— Трябва бързо да се махате оттук с вашите хора. Докато търсех това в стаята за съдове преди малко, запалих свещ. Като и самураите му сега сигурно тъкмо се събуждат и скоро ще започнат да обикалят къщата.
Тендзо бързо се насочи към вратата.
— Ела при мен в Микурия когато поискаш. Ще те взема — с тези думи той се изгуби в тъмното.
Страшната нощ мина.
Дойде пладне на следващия ден. Понеже бе първата седмица на новата година, безкрайно шествие от гости се нижеха по двама-трима към главната къща. И все пак атмосферата в грънчарския дюкян беше необичайно напрегната. Сутеджиро беше раздразнителен и мрачен, а съпругата му, обикновено толкова бодра, не се виждаше никъде.
Офуку тихо влезе в стаята на майка си и седна. Тя още не се беше оправила напълно от снощния кошмар и лежеше в леглото с пребледняло като на болен лице.
— Тъкмо говорих с татко, мамо. Всичко ще се оправи.
— Така ли? Той какво каза?
— Първо не искаше да повярва, но когато му разказах за това какво направи Хийоши, как ме хвана тогава в задния двор и ми се закани, че щял да повика разбойниците от Микурия, остана изненадан и изглежда си промени мнението.
— Каза ли, че ще го изгони скоро?
— Не. Каза, че все още смятал тази маймунка за благонадеждна и тогава аз го попитах дали е намислил да отхрани съучастник на крадци.
— Още от самото начало не ми харесваха очите на това момче.
— И това му споменах и най-накрая той рече, че щом не се нрави на никого, няма друг изход, освен да го изгони. Добави, че понеже го е приел по препоръка на Като от Ябуяма, ще му бъде трудно да го направи. Най-добре би било с това да се заемем ние и да намерим някой благовиден предлог да го махнем, оттук.
— Добре. Вече не мога да понасям този песоглавец да работи тука дори още за половин ден. Той сега какво прави?
— Увива съдове в склада. Да му кажа ли, че искаш да го видиш?
— Не, моля те. Дори видът му само не ми понася. Сега, след като баща ти се е съгласил, няма ли да можеш ти сам да му кажеш, че от днес е изгонен и да го пратиш да си върви?
— Добре — отвърна Офуку, макар да го беше малко страх. — А със заплатата му какво да правя?
— От самото начало не сме се обвързвали с обещание да му заделяме пари за заплащане. А и макар да не е кой знае какъв работник, сме го хранили и обличали. Това е дори повече, отколкото заслужава. Е, остави му дрехите, с които е облечен и му дай две стиски сол.
Офуку беше прекалено изплашен да каже сам всичкото това на Хийоши и затова взе със себе си в склада още един човек. Щом надникна вътре, видя момчето да работи само, покрито от глава до пети с парченца слама.
— Да? Какво искате? — отвърна Хийоши с необичайно жив глас, като се изправи на крака пред Офуку.
Беше решил, че не ще е много добре да разправя за станалото предната нощ и не беше казал за това на никого, обаче бе горд от себе си — дотолкова, че тайно очакваше похвалата на господаря.
Офуку, придружаван от най-мускулестия от работниците — този, от който Хийоши най-много се плашеше — каза:
— Днес можеш да си ходиш, Маймунчо.
— Къде да си ходя? — попита изненадано момчето.
— У дома. Нали още си имаш къща?
— Имам, обаче…
— От днес не си на работа тук. Можеш да запазиш дрехите.
— Даваме ти ги заради добрината на господарката — обади се работникът, като му подаде солта и вързопа с дрехи. — Няма нужда да изказваш почитания на господаря, тъй че може да си тръгваш още сега.
Хийоши зашеметен усети как кръвта нахлува в лицето му. Гневът в неговия поглед сякаш прониза Офуку. Онзи се дръпна назад, взе от мъжа вързопа и торбичката със солта, сложи ги на земята и бързешком се отдалечи. По изражението в очите на Хийоши изглеждаше, като че се кани да се спусне след отдалечаващия се Офуку, но, заслепено от плача, момчето не можеше всъщност да види нищо. Спомни си насълзеното лице на своята майка, когато тя го предупреждаваше, че ако още веднъж бъде изгонен от работа, не ще може да погледне никого в очите и това ще посрами мъжа на сестра й. Споменът за вида на лицето и тялото й, изпито от бедност и раждания, го накара да преглътне сълзите. Носът му спря да тече, но той остана за момент на същото място, без да знае какво да направи после. Кръвта му кипеше от негодувание.
— Маймунке — провикна се един от работниците, — какво се е случило? Пак ли си оплескал нещо, а? Казаха ти да си ходиш, тъй ли? На петнайсет си — където и да отидеш, ще можеш да работиш поне за единия хляб. Бъди мъж и стига си хленчил.
Без да спират да работят, останалите работници му се заприсмиваха. Ушите му проглушаха от техния смях и подигравки и той реши да не плаче пред тях. Наместо това се извърна рязко насреща им и оголи белите си зъби.
— Кой хленчи? Писна ми от тоя досаден стар дюкян. Този път ще отида да служа при някой самурай!
Закрепи вързопа на гърба си, върза торбичката със сол за една бамбукова пръчка и я метна небрежно през рамо.
— На самурай ще служиш! — присмя му се един от работниците. — Що за начин да се сбогуваш с нас?
Всички се изсмяха.
Никой не мразеше Хийоши, но никой не го и съжаляваше. Самият той пък, още щом пристъпи от другата страна на пръстената стена, усети как сърцето му се изпълва от ясната синева на небето. Почувства се освободен.
През есента на миналата година Като Данджо се беше сражавал в битката при Адзукидзака. Нетърпелив да се отличи в боя, той се втурна посред отрядите на Имагава и бе ранен така тежко, че трябваше завинаги да се завърне у дома си. Сега спеше постоянно в своята къща в Ябуяма. Щом дните към края на годината застудяха, раната от копие в стомаха му започна все да се обажда. Непрестанно стенеше от болка.
Оецу се грижеше добре за съпруга си. Този ден тя переше изцапаните му с гной долни дрехи в потока, който минаваше през техния двор. Чу един безгрижен глас да си подпява нещо и се запита кой ли може да е. Раздразнена се изправи и се огледа наоколо си. Макар къщата да беше само по средата на склона на хълма Комьоджи, от вътре на пръстената стена можеха да се видят пътя в подножието и нивите на Накамура, река Шонай и широката равнина Овари зад него.
Навън беше остър студ. Новогодишното слънце мътно светеше над хоризонта и вещаеше края на още един ден. Пеещият глас бе така еклив, сякаш не бе изпитал горчивините на света или каквото и да е друго страдание. Пееше една популярна мелодия от края на предходното столетие, която тук, в Овари, бе изопачена от селските дъщери на предаческа песен.
„А, може ли това да е Хийоши?“, зачуди се тя, щом фигурата стигна подножието на хълма. На гърба си носеше мръсен платнен вързоп, а на края на една преметната през рамото му бамбукова пръчка висеше торба. Учуди се колко голям е станал за толкова кратко време и при все че бе толкова пораснал, си беше все така безгрижно весел.
— Леличко! Какво правиш там навън? — и Хийоши закима с глава за поздрав.
Песента придаваше на походката му известна отмереност, а гласът му, съвсем нехаен — известна насмешливост на поздрава. Лицето на леля му помръкна — приличаше на жена, забравила как да се смее.
— Какво правиш тук? Да не носиш известие за свещениците в Комьоджи?
Затруднен в отговора, Хийоши се почеса по главата.
— Пуснаха ме от дюкяна за съдове. Дойдох тук, понеже си мислех, че е по-добре да кажа на вуйчо.
— Какво? Пак ли? — намръщи се Оецу. — Идваш тук, след като отново са те изгонили?
Хийоши си помисли дали да не й каже причината, но му се стори, че някак не си заслужава усилията. С по-мек глас той добави:
— А вуйчо в къщи ли си е? Ако е, ще ми дадеш ли да говоря с него, моля те?
— В никакъв случай! Мъжът ми беше тежко ранен в сражение. Не се знае дали днес или утре няма да е последният му ден. Няма и да се приближиш до него — говореше остро, с рязък тон. — Наистина съжалявам сестра ми, че има дете като тебе.
При новината, която чу от леля си, Хийоши се обезкуражи.
— Ами, исках да помоля вуйчо за една услуга, но сигурно е безполезно нали?
— Каква услуга?
— Понеже е самурай, мислех, че ще може да ми намери място в някой самурайски дом.
— За какво ми говориш? На колко години си сега?
— На петнайсет.
— На петнайсет трябва вече да си поопознал света.
— Затова и не искам да работя на някое досадно място. Дали мислиш, че може някъде да има възможност, леличко?
— Как мога да знам? — Оецу му хвърли пълен с укор поглед. — Самурайските домове не приемат никого, ако не е възпитан в семейната традиция. Какво ще правят немирно и безотговорно момче като тебе?
В този момент една от слугините се приближи с думите:
— Елате бързо, госпожо. Болките на съпруга ви отново се влошиха.
Без дума повече Оецу се завтече към къщата. Изоставен, Хийоши се загледа в стъмващите се облаци над Овари и Мино. След малко влезе през портите в пръстената стена и заобикаля около входа на кухнята. Най-много искаше да се върне у дома в Накамура и да види майка си, но го спираше мисълта за втория му баща, при която оградата около родната къща почваше да му се струва направена от тръни. Реши, че най-важно сега е да си намери работа. Беше дошъл в Ябуяма от приличие, понеже сметна, че е нужно да осведоми благодетеля си, но след като Данджо се оказа в такова сериозно положение, не знаеше какво да прави сега — а беше и гладен.
Докато се чудеше къде ще спи от тази вечер нататък, нещо меко се уви около студения му крак. Погледна надолу и видя малко котенце. Хийоши го взе в ръце и приседна до кухненската врата. Гаснещото слънце ги обливаше с хладна светлина.
— И твоето коремче ли е празно? — попита той.
Котето потрепери, щом го допря до гърдите си. Усетило топлината на тялото на Хийоши, то почна да го ближе по лицето.
— Стига, стига — рече той и отмести главата му.
Не обичаше особено котки, но днес това беше единственото създание, което му показа привързаност.
Изведнъж момчето наостри уши. Очите на котето също се разшириха от изненада. От стаята до терасата се чу пронизителен вик на болка. След малко Оецу влезе в кухнята. Очите й бяха препълнени със сълзи, които тя изтри с ръкав, докато бъркаше някакъв мехлем на печката.
— Леличко — обади се предпазливо Хийоши, като гладеше котето, — това коте е гладно и трепери. Ако не му дадеш да яде нещо, ще умре.
Избегна да спомене собствения си стомах. Оецу сякаш не го чу.
— Още ли си тук? — попита тя. — Скоро ще се стъмни, но няма да ти дам да останеш в тази къща.
Тя скри сълзите с ръкава си. Хубостта на младата самурайска съпруга, толкова щастлива само преди две-три години, беше повехнала като обрулено от дъжда цвете. Хийоши, който все още държеше котето, си помисли за глада и за леглото, което сега му отказваха. Като погледна леля си, той внезапно забеляза, че видът й с нещо се е променил.
— Леличко! Коремът ти е голям. Да не си бременна?
Оецу вдигна стреснато глава, сякаш я бяха плеснали по бузата. Неочакваният въпрос беше съвършено неуместен за нея.
— Съвсем по хлапашки! Не трябва да задаваш такива неудобни въпроси. Отвратителен си!
После добави с раздразнение:
— Бързо се прибирай у дома, докато още е поне малко светло. Отивай в Накамура или където искаш! Тъкмо сега не ме е грижа какво ще правиш — преглътна задавено и се изгуби в къщата.
— Ще си тръгна — каза тихо на себе си Хийоши и стана да си върви, но котето не искаше да се лиши от топлината на гърдите му. В този момент една прислужница изнесе паничка варен ориз с бобена каша, показа я на котката и я извика навън. Тя веднага изостави Хийоши, за да последва храната. Момчето ги гледаше и устата му се пълнеха със слюнка, но по всичко изглежда, никой не се канеше да му предложи нещо за ядене. Реши да се връща в къщи. Когато стигна до входа на градината обаче, някой с остър слух усети присъствието му.
— Кой е там? — попита един глас от стаята за болни.
Закован на място, Хийоши позна Данджо и побърза да отговори. После, като реши, че моментът е подходящ, каза на самурая, че е бил изгонен от търговеца на съдове.
— Оецу, отвори вратата!
Оецу се опита да го разубеди, като възрази, че вечерният вятър ще го простуди и ще разлюти раните му. Не се пресегна да плъзне вратата настрани, докато Данджо не загуби търпение.
— Глупачка! — викна той. — Какво значение има дали ще живея двайсет дни повече? Отваряй!
Разплакана, Оецу го послуша и каза на Хийоши:
— Само ще влошиш болестта му. Поднеси му почитанията си и си тръгвай.
Хийоши застана с лице към стаята на болния и се поклони. Данджо седеше облегнат на купчина завивки.
— От дюкяна за съдове ли те изгониха, Хийоши?
— Да, господине.
— Хм. Е, нищо.
— Какво? — попита момчето озадачено.
— Няма нищичко срамно в това да те изгонят от работа, стига да не си бил нечестен или несправедлив.
— Разбирам.
— Твоят дом също на времето е бил самурайски. Самурайски, Хийоши.
— Да, господине.
— Един самурай не работи само заради прехраната. Той не е роб на стомаха си. Той живее заради това, за което е призван, заради службата и дълга. Храната е нещо в придатък, дар от небето. Не ставай като онези, които, в борба за поредния къшей хляб, прекарват живота си в безпътица.
Наближаваше вече полунощ.
Кочику, по начало болнав, беше измъчван от някаква детска болест и непрестанно плачеше. Вече не бозаеше от майка си и сега лежеше на едно сламено легло.
— Ако станеш, ще замръзнеш — толкова е студено — каза Оцуми на майка си. — Иди си легни.
— Как, след като баща ти още не се е прибрал?
Онака се изправи и седна заедно с Оцуми до огнището. Двете се заеха усърдно с ръкоделието, останало недовършено от вечерта.
— Какво прави той? И тази вечер ли няма да се прибира?
— Е, Нова година е.
— Но никой в тази къща, и най-вече ти, не я е отпразнувал с повече от една-единствена ечемичена питка. И през цялото време трябва да работим като сега на студа.
— Е, мъжете имат свои си забавления.
— Макар да продължаваме да го наричаме „господине“, той не работи. Само пие саке. Когато пък се прибере в къщи, през цялото време те тормози. Побеснявам от това.
Оцуми беше на възраст, когато момичетата обикновено напускат дома, за да се омъжат, но тя не искаше да изоставя майка си. Знаеше за паричните им затруднения и насън дори не си помисляше за пудра и руж, какво остава за новогодишна премяна.
— Не говори така, моля те — рече разплакана Онака. — На баща ти не може да се разчита, но някой ден Хийоши ще стане уважаван човек. Ще те омъжим за добър момък, макар да не можеш да кажеш, че майка ти добре е подбрала собствения си съпруг.
— Не искам да се омъжвам, мамо. Искам винаги да бъда с тебе.
— Една жена не бива да живее така. Чикуами не знае за това, но когато осакатиха Яемон, заделихме един наниз монети от парите, които той получи от господаря си. Мислехме си, че ще стигнат за твоята сватба. А и съм събрала повече от седем бали излишна коприна, за да ти изтъчем кимоно.
— Мисля, че някой иде, мамо.
— Баща ти ли?
Оцуми проточи врат, за да погледне кой е.
— Не.
— А кой тогава?
— Не знам. Тихо — тя преглътна шумно, внезапно усетила безпокойство.
— Мамо, там ли си? — обади се Хийоши в тъмното.
Стоеше неподвижен, без да направи и крачка, за да влезе в другата стая.
— Хийоши?
— А-ха.
— По това време вечерта?
— Изгониха ме ОТ дюкяна.
— Изгониха!
— Прости ми. Моля те, мамо, прости ми — изрида той.
Онака и Оцуми едва не се сблъскаха от бързане да го посрещнат.
— Какво ще правиш сега? — попита Онака. — Само не стой така навън. Влизай вътре — тя хвана Хийоши за ръката, но той поклати глава.
— Не, скоро ще трябва да си ходя. Прекарам ли дори и една нощ в тази къща, няма да искам да ви оставя отново.
Макар Онака да не желаеше синът й да се връща в този измъчен от бедност дом, не можеше да понесе той да си тръгне веднага отново в нощта. Очите й се отвориха широко.
— Къде отиваш? — попита го тя.
— Не знам, но този път ще служа на някой самурай. Тогава ще мога да донеса спокойствие и на двете ви.
— Ще служиш на самурай ли? — прошепна Онака.
— Ти ми каза, че не искаш да ставам самурай, но това е, което истински ме влече. И вуйчо ми в Ябуяма каза същото. Каза, че сега е времето за това.
— Ами ще трябва да обсъдиш това и с втория си баща.
— Не искам да го виждам — заяви Хийоши и поклати глава. — Ще трябва да ме забравите за близките десет години. Няма да е добре за теб да не се омъжваш, сестричке. Имай търпение обаче, а? Щом стана голям човек, ще облека майка ни в коприна и ще ти купя пояс от везан брокат за сватбата.
И двете жени се разплакаха от това, че Хийоши е пораснал дотолкова да говори такива неща. Сърцата им бяха като езера от сълзи, които заплашваха да удавят телата.
— Мамо, ето две стиски сол, които ми платиха от магазина. Спечелил съм ги с две години работа. Сложи ги в кухнята, сестричке — Хийоши сложи торбичката на земята.
— Благодаря ти — каза майка му, като се наведе над нея. — Това е солта, която си спечелил с първото си излизане вън от дома.
Хийоши остана доволен. При вида на радостното лице на майка си той самият изпита такава радост, че едва не се понесе във въздуха. Закле се за в бъдеще да я направи още по-щастлива. „Ето, значи! Това е солта на моето семейство, помисли си момчето. Не, не само на семейството, а и на селото. Или, още по-добре, на цялото царство.“
— Навярно доста време ще мине, преди да се върна — каза Хийоши, като се насочи към пътната врата, без да сваля обаче поглед от Онака и Оцуми. Единият му крак беше вече на прага, когато Оцуми внезапно се наведе напред и рече:
— Хийоши, чакай! — После се обърна към майка си: — Онзи наниз с монети, за който току-що ми каза, аз нямам нужда от него. Не искам да се омъжвам, така че дай го, моля те, на Хийоши.
Като заглуши с ръкава си едно ридание, Онака донесе наниза и го даде на Хийоши, който го погледна и каза:
— Не, нямам нужда от тях — и подаде монетите на майка си.
Оцуми, със загрижеността на по-голяма сестра, попита:
— А какво ще правиш далеч от дома без пари?
— Вместо това, мамо, ще ми дадеш ли сабята, която е носил татко — онази, направена за дядо ми?
Майка му се сепна, сякаш я бяха ударили в гърдите.
— Парите ще ти помогнат да оцелееш. Моля те, не ми искай тази сабя.
— Да не би да не е наша вече? — попита Хийоши.
— Ами… не — и майка му призна с горчив глас, че отдавна беше продадена, за да платят сакето на Чикуами.
— Е, няма значение. Нали онази ръждива сабя в килера все още си е на мястото?
— А… стига да я искаш.
— Мога ли да я взема? — макар да не желаеше да наскърбява майка си, Хийоши беше настоятелен. Спомни си колко беше желал тази неугледна стара сабя, когато беше на шест години и как тогава бе разплакал майка си. Сега тя се бе примирила с мисълта, че ще отрасне като такъв, какъвто се бе молила никога да не стане — самурай.
— Ох, добре, вземи я. Но, Хийоши, никога не заставай срещу друг човек и не я вади от ножницата. Моля те, Оцуми, иди я донеси.
— Недей. Аз ще отида.
Хийоши изтича в килера. Откачи сабята от гредата, на която беше висяла. Щом я препаса, си спомни за разплаканото шестгодишно момченце, преди толкова много време. И в този миг усети, че е пораснал.
— Хийоши, майка те вика — каза Оцуми, като надникна в килера.
Онака беше запалила свещ на малкия домашен олтар на полицата. В дървена чинийка бе сложила няколко зърна ечемик и малка купчинка от солта, донесена от Хийоши. Майката сключи ръце в молитва. Хийоши влезе и тя му каза да седне. После извади от раклата един бръснач. Момчето отвори широко очи.
— Какво ще правиш? — попита то.
— Ще ти устроим церемония по встъпване в пълнолетие. Макар да не можем да го направим тържествено, ще отпразнуваме излизането ти в широкия свят.
Тя обръсна предната част на главата на Хийоши. После накисна малко прясна слама във вода и върза косата му назад с нея. Хийоши никога нямаше да забрави това преживяване. И докато грапавата кожа на майчините ръце, които го докосваха по страните и ушите, го натъжи, той усещаше същевременно и нещо друго. „Сега съм като всички останали“, помисли си момчето. „Голям.“
Чуваше се лаят на бездомно куче. В тъмнината на тази раздрана от война земя изглежда единствено кучешкият лай ставаше все по-силен. Хийоши излезе навън.
— Е, аз тръгвам.
Не можа да каже нищо друго, дори и „грижете се за себе си“ — думите засядаха в гърлото му.
Майка му се поклони ниско пред олтара. Оцуми, взела на ръце разплакания Кочику, се завтече след него.
— Довиждане — каза Хийоши.
После не погледна назад. Фигурата му се смаляваше и смаляваше, докато съвсем се изгуби от погледа. Може би от студа, нощта беше много ясна.