Ейджи Йошикава
Тайко (45)

Злополучният вестоносец

Хидейоши не беше мръднал от мястото си. Около основата на лампата се трупаха парченца пепел — навярно останки от писмото на Хасегава.

Канбей влезе накуцвайки в стаята и Хидейоши го приветства с кимване. Служителят присви пострадалия си крак и се наведе към пода. По време на плена в крепостта Итами косата му беше започнала бързо да окапва. Щом седна близо до лампата, тя заизглежда почти прозрачна и му придаде малко нелеп вид.

— Получих повикването ви, господарю. Какво важно нещо се е случило по това време на нощта? — попита той.

— Хикоемон ще ви каже.

При тези думи Хидейоши сключи ръце и главата му с лека въздишка клюмна надолу.

— Това сигурно ще ви стресне, Канбей — започна Хикоемон.

Канбей бе познат със своята смелост, но щом чу какво е станало, пребледня като платно. Не каза нищо, също допря длани и се втренчи в Хидейоши.

Кютаро се приближи до тях, без да става от пода и се обади:

— Сега не е време да размишляваме за миналото. През света духа вятърът на промяната и този вятър е добър за вас. Време е да вдигате платна за път.

Канбей се плесна по коляното.

— Добри думи! — възкликна той. — Небето и земята са вечни, но животът напредва единствено понеже нещата в този свят се променят. Погледнато с по-други очи, това събитие е един прелом.

Чутото накара Хидейоши да се усмихне доволно. Мислите му бяха точно същите. Не можеше обаче да даде открит израз на чувствата си, тъй като имаше опасност да го разберат криво. За един служител смъртта на неговия господар е трагедия и за нея трябва да бъде отмъстено.

— Канбей, Кютаро, вие много ме насърчавате с думите си. Сега може да постъпим само по един начин — заяви убедено Хидейоши. — Трябва възможно най-бързо и скрито да сключим с рода Мори мир.

Монахът Екей бе пристигнал в стана на Хидейоши като пратеник на противника, за да иска мир. Първо се срещна с Хикоемон, с когото се познаваше отдавна; след това отиде да говори с Канбей. Досега Хидейоши бе отказвал да се споразумее с Мори, независимо от това какво му предлагаха те. Когато по-рано същия ден Екей и Хикоемон отново се срещнаха, те така и не стигнаха до съгласие помежду си.

Хидейоши се обърна към Хикоемон и каза:

— Днес вие говорихте с Екей. Какво възнамеряват да направят Мори?

— Ако приемем условията им, може бързо да сключим договор.

— Това никога! — отряза Хидейоши. — Няма начин да се съглася със сегашните им искания. Какво точно предложиха те, Канбей?

— Петте области Бичу, Бинго, Мимасака, Инаба и Хоки, като в замяна ние трябва да вдигнем обсадата от Такамацу и да пощадим живота на генерал Мунехару заедно с хората му.

— Привидно това предложение е добро, но с изключение на Бинго, останалите четири области, които Мори ни предлагат, вече не са под тяхна власт. Не бихме могли да приемем сега условията им, бе да предизвикаме с това подозрение — отбеляза Хидейоши. — Ако научат какво станало в Киото обаче, Мори никога няма да се съгласят на мир с нас. Надявам се още да не знаят нищо. Небето сега ми дава отсрочка, но тя ще с къса.

— Все още е само третият ден на месеца. Ако утре помолим за официални преговори, те ще могат да започнат до два-три дни — предложи Хикоемон.

— Не, това ще отнеме много време — възрази му Хидейоши. — Трябва да действаме незабавно, без дори да чакаме да се съмне. Повикайте Екей отново тук, Хикоемон.

— Веднага ли да пратя вестоносец при него?

— Не, изчакайте малко време. Пристигането на вестоносец посред нощ ще изглежда подозрително. Ще трябва добре да обмислим какво да говорим.

 

 

Хората на Асано Яхей последваха заповедите на Хидейоши и започнаха най-строги проверки на всички, които пристигат в околността или я напускат. Към полунощ спряха някакъв слепец, който вървеше по пътя, подпирайки се на тежка бамбукова пръчка. Запитаха го къде отива.

Обкръжен от войниците, мъжът се облегна на бастуна си.

— Отивам в дома на един роднина, в село Нисаве — каза той смирено.

— Щом отивате в Нисаве, какво търсите посред нощ на този планински път? — попита началникът на поста.

— Не успях да намеря странноприемница и затова продължих да вървя — отвърна слепецът и наведе глава, сякаш за да помоли за съчувствие. — Дали бихте имали добрината да ми кажете къде ще мога да намеря село, дето да нощувам.

— Преструва се! — кресна изведнъж офицерът. — Вържете го.

Мъжът се възпротиви:

— Не се преструвам! Аз съм сляп музикант от Киото, живея там от много години и дори имам позволение да свиря по улиците. А сега възрастната ми леля в Нисаве е на смъртно легло.

Притисна дланите си една о друга в израз на молба.

— Лъжеш! Може очите ти да са затворени, но се съмнявам, че не виждаш с тях!

Офицерът рязко сграбчи бамбуковата пръчка на слепеца и я разряза на две със сабята си. От издълбаната вътрешност изпадна навито на тънко руло писмо.

Сега очите на мъжа се отвориха и блеснаха като огледала към войниците. Огледа се за най-слабото място в пръстена от хора, който го обграждаше и понечи да побегне настрани. Наоколо обаче имаше повече от двадесет мъже и дори хитрец като този не можеше да им избяга. Приковаха го към земята и така го омотаха с въжета, че трудно можеше и да се помръдне. После го преметнаха като чувал през гърба на един от конете си.

Мъжът обсипваше пленилите го с обиди и проклятия. Началникът на поста натъпка в устата му буца пръст. Шибнаха коня и забързаха към стана на Хидейоши.

Същата нощ друг пост задържа някакъв планински отшелник. За разлика от кроткия лъжлив слепец този монах се държеше направо надменно.

— Аз съм послушник в храма Шого — обяви той гръмко. — Ние, отшелниците в планината, често ходим по цели нощи, без да спираме за отдих. Вървя накъдето пожелая и не ме е грижа дали мястото е проходимо. И с каква цел ми задавате въпроса накъде съм тръгнал? Човек, който се е уподобил на носен от вятъра облак и на бързотечен поток, няма нужда от цел, към която да пътува.

Отшелникът продължи още малко в същия дух и после се опита да избяга. Един от войниците го препъна с дръжката на копието си. Мъжът падна с крясък на земята.

Щом разсъблякоха човека наполовина, войниците откриха, че той съвсем не е планински постник. Беше от монасите-воини на Хонганджи и носеше на Мори тайно известие за станалото в храма Хоно. Пратиха и него при Хидейоши.

Тази нощ пленените бяха само двама, но стига един от тях да бе преминал през охраната и изпълнил задачата си и на следващата сутрин Мори щяха да са известени за смъртта на Нобунага.

Мнимият отшелник не бе човек на Мицухиде, но преструвалият се на сляп музикант беше самурай на рода Акечи, пратен с писмо от Мицухиде до Мори Терумото. Тръгнал бе от Киото на сутринта на втория ден от месеца. Същата сутрин Мицухиде прати още един вестоносец по море, от Осака. Той обаче се забави заради някаква буря и пристигна при Мори прекалено късно.

 

 

— Мислех, че ще се срещнем сутринта — обърна се Екей към Хикоемон, след като го бе поздравил, — но тъй като в писмото ви се казваше да дойда колкото се може по-бързо, пристигнах незабавно.

— Страшно съжалявам, че съм ви изкарал от постелята — отвърна с привидно безгрижие служителят на Хидейоши. — Утре също щеше да е удобно да се видим; жалко, че някаква неяснота в писмото ми е довела до такова недоразумение.

Канбей отведе Екей до едно отдалечено място, известно сред простолюдието като Жабешкия нос. Оттам стигнаха до самотната селска къща, където се бяха срещали от по-рано.

Хикоемон седна право пред Екей и с искреност в гласа заговори:

— Замисли ли се човек, ние двамата сигурно сме обвързани с една обща карма.

Екей кимна мълчаливо. Припомниха си своята среща отпреди двадесет години в Хачисука, когато Хикоемон още бе начело на дружина ронини и носеше името Короку. Тъкмо по време на престоя си в неговия дом Екей за първи път чу за някакъв превъзходен млад самурай на име Киношита Токичиро, постъпил наскоро на служба при Нобунага в крепостта Кийосу. В онези дни Хидейоши все още стоеше далеч под военачалниците на своя господар, но Екей писа на Кикава Мотохару: „Властта на Нобунага ще трае още малко време. Щом той падне, следващият човек, с когото ще трябва да се съобразяваме, ще бъде Киношита Токичиро.“

Предвижданията му се оказваха изненадващо точни — още преди двадесет години той прозря способностите на Хидейоши и преди десет предсказа падането на Нобунага. Но тази нощ нямаше откъде да научи колко прав ще се окаже впоследствие.

Екей не бе от обикновените монаси. По времето, когато се обучаваше като послушник в едни храм, Мотонари, тогавашният господар на рода Мори, му нареди да постъпи на служба при него. Докато бе жив, на всички свои военни походи Мотонари бе придружаван от този, както го наричаше в знак на привързаност „монахче“.

След смъртта на Мотонари Екей напусна рода Мори и тръгна да странства по цялата империя. Когато се върна отново, го направиха игумен на манастира Анкокуджи. Освен това се превърна в доверен съветник на Терумото, новия повелител на Мори.

През цялото време на войната с Хидейоши Екей упорито настояваше за мир. Познаваше добре противника и не смяташе, че западът ще успее да издържи на неговия пристъп. Освен това се влияеше от дългото си приятелство с Хикоемон.

Двамата се бяха срещали безброй пъти по-рано, но винаги завършваха в една и съща задънена улица, която ги водеше до един въпрос — съдбата на Мунехару. Сега Хикоемон започна с думите:

— Когато преди малко говорих с Канбей, той ми каза, че господарят Хидейоши се показал много по-великодушен в сравнение с предишните очаквания. Заявил, че ако Мори направят само още една отстъпка, това със сигурност ще доведе до мир. Господарят Канбей обясни, че ако вдигнем сега обсадата и пощадим живота на господаря Мунехару, всички ще сметнат, че войската на Ода се е оказала по-слаба от противниците си. Господарят Хидейоши не би могъл да накара господаря Нобунага да приеме едно такова решение. Единственото, което искаме, е главата на Мунехару. Това трябва да разреши всичко останало.

Условията на Хикоемон не се бяха променили, но в самото му държание сега имаше нещо по-различно.

— Мога само да повторя онова, на което настояваме — отговори Екей. — Ако родът Мори отстъпи пет от десетте си области и при това животът на Мунехару не бъде пощаден, те ще са престъпили Пътя на самураите.

— При все това, съветвали ли сте се с тях отново за намеренията им, откакто се срещнахме за последен път.

— Не беше необходимо. Мори никога няма да се съгласят Мунехару да загуби живота си. От всичко те най-много ценят верността и никой, от господаря Терумото до най-нископоставения негов служител, не ще се поколебае да пожертва в замяна за живота на нашия пълководец каквото и да е, че дори и всичките западни области.

Небето започваше да просветлява; в далечината се дочу кукуригане на петел. Нощта отстъпваше пред утрото на четвъртия ден от месеца.

Екей не желаеше да се съгласи, Хикоемон не желаеше да отстъпи. Не се виждаше изход.

— Е, няма какво повече да си кажем — заключи монахът мрачно.

— Способностите ми са така ограничени, че не успях да намеря общ език с вас — извини се Хикоемон. — С ваше позволение, ще помоля господаря Канбей да заеме моето място.

— С радост ще разговарям с всекиго от вас — бе отговорът.

Хикоемон прати сина си да повика Канбей, който скоро се появи на своята носилка. Слезе от нея и седна при двамата мъже.

— Аз бях този, който настоя пред Хикоемон да ви обезпокои, за да участвате в едно последно обсъждане — започна Канбей. — Какъв е сега резултатът? Не сте ли стигнали до нещо приемливо и за двете страни? Говорихте почти половин нощ.

Откровеността на Канбей повдигна духа и на останалите. Лицето на Екей просветна под светлината на утрото.

— Опитахме се — отвърна той и се засмя.

Хикоемон се извини, че ще трябва да се подготви за идването на Нобунага и си взе довиждане.

— Господарят Нобунага ще остане тук два или три дни — обясни Канбей. — Сега е времето да се срещнем за мирни преговори, тъй като после ще ни бъде трудно.

Подходът на Канбей бе прост и непосредствен. Той прояви освен това извънредна решителност — ако Мори решат да настояват на своето, няма да им остане друг изход, освен война.

— Помогнете ли днес на рода Ода, това със сигурност ще ви осигури голямо бъдеще — завърши той.

При тази смяна на противника Екей изгуби предишното свое красноречие. Изражението на лицето му обаче изглеждаше много по-ведро, отколкото докато преговаряше с Хикоемон.

— Ако дадете твърдо обещание, че Мунехару ще си направи сепуку, аз ще попитам Негово Височество относно предаването на петте области и той, сигурен съм, също ще се съгласи на отстъпка от своя страна. Във всеки случай, не бихте ли помолили тази сутрин господарите Кикава и Кобаякава да обмислят отново въпроса? Подозирам, че това ще реши дали ни предстои война или мир.

Щом Канбей постави нещата по такъв начин, Екей се почувства принуден да действа. Станът на Кикава на връх Ивасаки бе само на един час път, а този на Кобаякава на връх Хидзаши — на малко повече от два. Не след дълго Екей пришпорваше коня си натам.

След като изпроводи монаха, Канбей влезе в храма Джихоин. Надникна в стаята на Хидейоши и го завари да спи. Маслото в лампата бе свършило и тя беше угаснала. Канбей разтърси господаря си и го събуди с думите:

— Съмва се, господарю.

— Вече? — попита Хидейоши, докато с олюляване ставаше от леглото.

Канбей незабавно му разказа за срещата си с Екей. Хидейоши се намръщи, но бързо се изправи.

При входа на банята оръженосците го чакаха с вода за сутрешното измиване.

— Веднага след закуска ще направя обиколка на лагера. Изкарайте коня ми навън и повикайте служителите да ме изчакат — нареди Хидейоши, докато бършеше лицето си.

Тръгна да язди под един голям червен чадър. Отпред носеха знамето му. Като се поклащаше леко на седлото, той мина под новопокаралите листа на черешите, посадени покрай пътя от храмовата порта до подножието на планината.

За ежедневната обиколка, която правеше на лагера, нямаше определено време, но тя никога не бе толкова рано. Днес изглежда настроението му се бе подобрило и от време на време се шегуваше със служителите си, като че нищо лошо не се е случвало. Тази сутрин по нищо не личеше новината за станалото в Киото да е стигнала дори до неговите собствени хора. След като се увери напълно в това, Хидейоши бавно се върна в жилището си.

Канбей го чакаше пред храмовата порта. По погледа му господарят разбра, че пратеничеството на Екей е завършило с неуспех. Монахът се върна от стана на Мори малко преди Хидейоши да се прибере, но отговорът, който донесе, не се различаваше от предишните:

Ако позволим Мунехару да умре, няма да спазим Пътя на самураите. Няма да се съгласим на мир, който да ни струва живота на Мунехару.

— Доведете въпреки всичко Екей тук — нареди Хидейоши.

Нямаше ни най-малко обезсърчен вид; всъщност, с всяка минута, изглежда, очакванията му ставаха все по-добри.

Покани монаха в една слънчева стая и го помоли да се чувства като у дома си. След като си припомни старите времена и разказа някоя и друга клюка от столицата, Хидейоши пристъпи към целта на разговора.

— Е, добре — започна, — преговорите за мир изглежда не стигнаха доникъде, понеже двете страни не можем да се споразумеем за съдбата на Мунехару. Не бихте ли могли да отидете лично при генерала, да му обясните как стоят нещата и да го помолите да се примири с неизбежното? Мори никога няма да наредят на един свой верен служител да си направи сепуку, но ако вие му обясните трудното положение на рода, той с радост ще пожертва живота си. В крайна сметка неговата смърт ще спаси хората в крепостта и ще предотврати гибелта на рода Мори.

След тези думи Хидейоши рязко се изправи и излезе.

 

 

Животът на повече от пет хиляди войници и невъоръжени хора в крепостта Такамацу стоеше на карта.

Пълководците на Хидейоши докараха три големи, снаряжени с оръдия кораба и започнаха да обстрелват стените. Една от кулите беше пред срутване, а имаше и много убити и ранени от снарядите. В добавък към това дъждовният сезон продължаваше, все повече хора се разболяваха, а припасите от храна се разваляха от влагата.

Защитниците събраха врати и дъски от подовете и направиха от тях лодки, с които да нападат бойните кораби на Хидейоши. Два-три от тези малки съдове бяха потопени, но оцелелите се връщаха обратно до крепостта, за да започнат втора атака.

Щом войската на Мори пристигна и от укреплението забелязаха техните знамена и флагове, защитниците си помислиха, че са спасени. Скоро след това обаче разбраха безизходността на положението. Бяха отделени от своите възможни спасители на такова разстояние, че тези не можеха всъщност да ги спасят. Макар и обезсърчени, те все пак не загубиха желанието си да се бият. Тъкмо напротив, след като нещата им станаха ясни, в тях се затвърди решимостта да умрат.

Когато в крепостта пристигна тайно известие от Мори, с което те позволяваха на Мунехару да се предаде, за да спаси живота на затворените вътре хора, той с негодувание отвърна: „Досега не е имало кога да разберем какво значи да се предадеш. Готови сме да умрем.“

На сутринта на четвъртия ден от шестия месец стражите на крепостната стена забелязаха малка лодка с весла да потегля от противниковия бряг към тях. Гребеше един самурай, а единственият пътник бе някакъв монах.

Екей идваше да помоли Мунехару да си направи сепуку. Военачалникът мълчаливо изслуша доводите на монаха. Щом Екей свърши да говори, цялото му тяло бе плувнало в пот. Тогава Мунехару за първи път отвори уста:

— Е, днес е наистина щастлив ден за мене. Щом погледна лицето ви, разбирам, че ми говорите без притворство.

Не каза дали приема или не. Съгласието и отказът вече бяха останали за Мунехару далеч назад.

— От известно време, при все че съм тъй недостоен, господарите Кобаякава и Кикава се тревожат за мене и дори ме посъветваха да се предам. Не исках обаче да платя такава цена за собствения си живот и затова отказах. Сега, ако мога да се доверя на това, което ми казвате, родът Мори ще получи сигурност, а хората в крепостта ще излязат на свобода. Щом нещата стоят така, нямам причина да откажа на предложението ви. Напротив, за мен това ще бъде голяма радост. Да, голяма радост! — повтори той натъртено.

Екей трепереше. Не беше си мислил, че всичко ще стане толкова лесно и Мунехару ще приеме смъртта с такава охота. В същото време се почувства засрамен. Самият той е монах, но дали когато дойде и неговото време, би имал смелостта да погледне така безстрастно отвъд живота и смъртта?

— Значи сте съгласен?

— Да.

— Не искате ли да обсъдите това и със семейството си?

— Ще ги осведомя за решението си по-късно. Те също трябва да се радват заедно с мене.

— И… трудно ми е да говоря за това, но въпросът, в известен смисъл, не търпи отлагане — говори се, че скоро ще пристигне господарят Нобунага.

— За мен е все едно дали краят ми ще дойде по-рано или по-късно. Кога трябва да предадем крепостта?

— Днес. Господарят Хидейоши поиска това да стане до Часа на коня, значи само след пет часа.

— Щом ми остава само толкова време — отговори Мунехару, — лесно ще мога да се приготвя за смъртта.

 

 

Екей първо съобщи на Хидейоши за съгласието на Мунехару и после препусна с пълна сила към стана на Мори на връх Ивасаки.

Кикава и Кобаякава се разтревожиха и двамата от толкова внезапното му завръщане.

— Да не би да са прекъснали преговорите? — попита Кобаякава.

— Не — успокои го Екей. — Има изгледи за успех.

— Да не би Хидейоши да е отстъпил? — зачуди се Кикава с малко изненадано изражение.

Но Екей поклати глава.

— Този, който най-много се молеше за помирение, предложи сега да се пожертва в името на мира.

— За кого говорите?

— За генерал Мунехару. Каза, че ще се отблагодари с живота си за закрилата, която толкова години му е оказвал господарят Терумото.

— По молба на Хидейоши ли говорихте с него, Екей?

— Знаете, че не бих могъл да стигна до крепостта без неговото позволение.

— И сте обяснил нещата на Мунехару, след което той сам и доброволно предложил да си направи сепуку, така ли?

— Да. Ще се самоубие в Часа на коня, в една лодка, която ясно ще се вижда и от двете войски. Тогава ще подпишем договор за мир, животът на защитниците ще бъде спасен и безопасността на рода Мори — трайно осигурена.

Изпълнен с вълнение, Кобаякава попита:

— Какви са намеренията на Хидейоши?

— Щом научи за намеренията на генерал Мунехару, той бе дълбоко развълнуван. Каза, че би било безсърдечие да се отплатим за такава безподобна преданост. Ето защо, макар да бяхте обещали да отстъпите пет области, господарят Хидейоши ще вземе само три и ще остави другите две във ваше владение, в знак на уважение към саможертвата на Мунехару. Ако не възникнат недоразумения, той ще прати писменото си обещание веднага след като види сепукуто на нашия пълководец.

Скоро след като Екей си тръгна, Мунехару обяви за решението си. Самураите от крепостта Такамацу един след друг се заизреждаха пред своя господар, за да го умоляват да им позволи да го последват в смъртта. Мунехару възразяваше, упрекваше ги и ги укоряваше, но те все така държаха на своето. Не знаеше какво да стори. В крайна сметка обаче не отстъпи пред молбата на нито един от тях.

Нареди на служителите си да му приготвят лодка. Крепостта се изпълни с горчиви стенания. Когато всички самураи оттеглиха молбите си и Мунехару се почувства по-спокоен, неговият по-голям брат Гесшо дойде да говори с него.

— Чух всичко, което каза — започна той. — Но няма нужда да умираш ти. Нека аз заема твоето място.

— Ти си монах, братко, а аз — пълководец. Оценявам това, което ми предлагаш, но не мога да позволя на никого да стори това вместо мене.

— Аз бях най-възрастният от синовете и на мен се падаше да стана продължител на родовото име. Вместо това предпочетох да положа свети обети и оставих теб на мястото, което самият аз трябваше да заема. Днес, когато ще трябва да си направиш сепуку, вече не виждам причина да скъпя остатъка от живота си.

— Каквото и да кажеш — отвърна Мунехару, — няма да позволя ти или който и да било друг да си направи сепуку вместо мене.

Мунехару отхвърли молбата на Гесшо, но му позволи да го придружи в лодката. Сега вече се чувстваше напълно спокоен. Повика оръженосците си и им нареди да му приготвят светлосиньо тържествено кимоно, в което да посрещне смъртта си.

— И ми донесете четка и мастило — добави той, като се сети, че иска да напише писмо на съпругата и сина си.

Часът на коня бързо наближаваше. Всяка капка питейна вода се пестеше, за да спаси живота на хората в крепостта, но днес Мунехару нареди да му донесат едно пълно ведро, за да измие тялото си от нечистотията, натрупала се през четиридесетте дни на обсадата.

Колко приятно бе това затишие в боя. Слънцето невинно се изкачи посред небето. Нямаше никакъв вятър и цветът на обградилата крепостта мътна вода оставаше все така тъмен.

Вълничките, които се плискаха тихо о крепостните стени, блестяха на слънцето и от време на време в тишината се чуваше вика на бяла чапла.

На Жабешкия нос от отсрещната страна се вдигна червено знаменце — знак, че времето е дошло. Мунехару рязко се изправи. Някой между служителите му неволно изхлипа. Военачалникът, сякаш внезапно оглушал, бързо се запъти в посока към крепостните стени.

Греблото очерта дълга криволица по водата. Лодката возеше петима души — Мунехару, Гесшо и трима служители. Хората в крепостта — мъже, жени и деца — до един се бяха струпали по стените и покривите. Не изпращаха Мунехару с викове, а само сключваха ръце в молитва и бършеха сълзите от очите си.

Лодката тихо премина по повърхността на езерото. Щом се обърна, Гесшо осъзна, че Такамацу вече е останала доста надалеч зад тях. Бяха вече по средата на пътя между крепостта и Жабешкия нос.

— Спрете — нареди Мунехару на гребеца.

Без нито дума човекът издърпа веслото. Не стана нужда да чакат дълго.

Щом лодката им напусна крепостта, друга потегли от Жабешкия нос. В нея седеше мъжът, който Хидейоши пращаше като свидетел — Хорио Мосуке. На носа бе закрепено червено знаменце, а дъното на лодката беше покрито червен килим.

Докато чакаше приближаването на Мосукевата лодка, тази, която носеше облечения в предсмъртното си одеяние Мунехару, леко се клатеше по вълните. Водата бе спокойна. Околните планини също стояха притихнали. Единственият шум бе звукът от греблото на приближаващия съд.

Мунехару се обърна с лице към стана на рода Мори на връх Ивасаки и се поклони. Благодареше им вътрешно за дългогодишното покровителство, на което се бе радвал. Впери поглед в знамето на своя господар и очите му се напълниха със сълзи.

— В тази лодка ли е предводителят на защитниците на крепостта Такамацу, Шимидзу Мунехару? — попита Мосуке.

— Точно така — отвърна любезно военачалникът. — Аз съм Шимидзу Мунехару. Дошъл съм, както предвижда споразумението за мир, да си направя сепуку.

— Имам да ви кажа още нещо. Моля, почакайте за малко — помоли Мосуке. — Приближете още лодката — нареди той на служителя, който държеше веслото в Мунехаровия съд.

Страните на лодките леко се блъснаха една в друга.

След това Мосуке заговори с тържествен глас:

— Имам за вас послание от господаря Хидейоши. Без да бяхте приели молбата ни, мирът щеше да е невъзможен. Дългата обсада трябва да ви е изтощила. Господарят моли да приемете тези дарове като малък израз на неговото уважение. Не се тревожете, ако слънцето напредне. Моля ви да се сбогувате с живота спокойно, когато вие желаете.

От едната лодка в другата бяха прехвърлени буренце с най-добро саке и голям брой изискани ястия.

Лицето на Мунехару просветна от радост.

— Това е неочаквано за мен. Щом такова е желанието на господаря Хидейоши, с удоволствие ще опитам от блюдата.

Взе си от сакето и наля чаши на спътниците си.

— Сигурно понеже от доста време не бях пил такова хубаво саке, но сега се чувствам малко пиян. Извинете невъзпитаността ми, генерал Хорио, но бих искал да изиграя и един последен танц.

После се обърна към придружителите си и попита:

— Нямаме барабан, но бихте ли могли да пляскате и да припявате?

Изправи се в малката лодка и разтвори едно бяло ветрило. Дъното се разклати леко от движенията му под ритъма на пляскащите ръце. По езерото се появиха леки вълнички. Мосуке нямаше сила да го погледне и провеси глава.

Веднага щом пеенето спря, Мунехару отново се обади с ясен глас:

— Моля, гледайте внимателно, генерал Мосуке.

Свидетелят вдигна поглед и видя, че Мунехару е коленичил и разрязал стомаха си със сабята право по средата. Докато говореше, вътрешността на лодката цялата почервеня от кръвта му.

— И аз идвам с теб, братко! — извика Гесшо и също заби сабята под гърдите си.

След това служителите на Мунехару предадоха на Мосуке кутия с неговата отрязана глава. Върнаха се в Такамацу и последваха господаря си в отвъдното.

Щом пристигна в храма Джихоин, Мосуке разказа на Хидейоши за сепукуто на Мунехару и остави главата му пред неговото походно столче.

— Толкова жалко е това — възкликна Хидейоши. — Мунехару бе превъзходен самурай.

Никога не бе изглеждал по-развълнуван. Скоро след това обаче повика Екей при себе си. Щом монахът дойде, Хидейоши веднага му показа един изписан лист хартия.

— Сега остава само да си разменим писмени обещания. Погледнете какво съм написал и аз после ще пратя вестоносец за обещанието на Мори.

Екей прегледа листа и почтително го върна на Хидейоши. Този помоли за четка и се подписа. След това поряза малкото си пръстче и скрепи подписа си с кръв. Договорът бе готов.

След няколко часа над стана на Мори премина вълна удивление и разочарование. Узнали бяха за смъртта на Нобунага. Онази част от обкръжението на Терумото, която по начало се противопоставяше на мира, сега настоя за незабавно нападение над Хидейоши.

— Бяхме измамени!

— Това копеле успя да ни излъже!

— Да скъсаме този договор на парчета!

— Не са ни измамили — отвърна твърдо Кобаякава. — Ние, а не Хидейоши, започнахме преговори за мир. А и е нямало начин той да предвиди това злощастие в Киото.

Брат му Кикава, поддръжник на онези, които настояваха за подновяване на сраженията, се обърна към Терумото:

— Смъртта на Нобунага значи гибел за отрядите на Ода. Сега те няма да могат да се мерят с нашите. А Хидейоши е най-вероятният наследник на Нобунага и сега ще е най-лесно да го нападнем, още повече като се вземе предвид колко е слаб тилът му. Направим ли това, властта над Империята ще бъде в наши ръце.

— Не, не съм съгласен — възрази Кобаякава. — Сега Хидейоши е единственият, който може да възстанови реда и спокойствието. Освен това стара самурайска поговорка е да не нападаш врага си, когато скърби. Ако сега нарушим договора, нападнем го и той оцелее, след това ще се върне на запад, за да си отмъсти.

— Но не можем да си позволим да изпускаме тази възможност — настоя Кикава.

Като последно средство да подкрепи думите си Кобаякава напомни предсмъртната заръка на техния предишен господар: „Родът трябва да защитава своите собствени граници. Колкото и силни и могъщи да станем, не бива да излизаме вън от западните области.“

Дойде време повелителят на Мори да вземе решението си.

— Съгласен съм с моя чичо Кобаякава — заяви той. — Няма да престъпваме договора и повторно да правим от Хидейоши наш враг.

Тайното съвещание приключи на вечерта на четвъртия ден от месеца. Докато се връщаха в лагера си, двамата военачалници срещнаха отряд свои разузнавачи. Началникът им махна възбудено с ръка към тъмното и каза:

— Укита започват да изтеглят частите си.

Като чу това, Кикава цъкна с език. Изпуснаха възможността. Кобаякава отгатна мислите на по-стария си брат.

— Съжаляваш ли сега? — попита го той.

— Естествено.

— Е, ако предположим, че ние поемехме властта над страната — продължи по-младият, — мислиш ли, че ти щеше да си този, който ще управлява?

Последва мълчание.

— Изглежда, след като не казваш нищо, не мислиш така. Когато държавата се управлява от някой без необходимите способности, това води до сигурен безпорядък. Падането на рода Мори не ще е нищо в сравнение с това.

— Не казвай нищо повече, разбрах те — прекъсна го Кикава и се извърна настрани.

Вдигна тъжен поглед към нощното небе над западните области и се напрегна да спре сълзите, които заплашваха да потекат по бузите му.