Ейджи Йошикава
Тайко (35)

Дългът на служителя

Походът на Хидейоши в западните области, този на Мицухиде в Тамба и дългата обсада на крепостта Итами бяха главните грижи на Нобунага. Походът в западните области и обсадата на Итами още бяха в застой, тъй че само в Тамба се водеха някакви незначителни сражения. Ден след ден от трите места пристигаха голям брой писма и доклади. Те биваха преглеждани от щабните офицери и секретарите, тъй че до Нобунага стигаха само най-важните.

Между тези имаше и едно от Сакума Нобумори. Нобунага го прочете и го захвърли настрана с изражение на крайно недоволство. Човекът, който трябваше да събира всички изхвърлени писма, бе довереният оръженосец на Нобунага — Ранмару. Той реши, че сигурно заповедите на господаря му са останали неизпълнени и крадешком прочете писмото. Там нямаше нищо, което да би ядосало Нобунага. Вътре пишеше:

За моя изненада, Ханбей още не е предприел нищо, за да изпълни заповедите Ви. Като Ваш пратеник, аз му показах доколко е изпаднал в грешка и го осведомих, че ако не изпълни заповедта, ще бъда обвинен в нехайство. Мисля, че Вашата заповед ще бъде скоро изпълнена. За мен това бе голямо изпитание и смирено моля за Вашата снизходителност по отношение на станалото.

Зад думите на Нобумори личеше, че той преди всичко се опитва да намери оправдание за собствената си вина. Всъщност, точно такова беше и намерението му. Ранмару не можа да улови никаква задна мисъл.

Гневът на Нобунага от писмото и неговите подозрения към Нобумори щяха да излязат наяве едва по-късно. Дотогава за всеки друг би било трудно да проникне в мислите му. Единствените дребни признаци, които не останаха незабелязани, бяха че дори след като получи такова писмо от Нобумори, Нобунага не изглеждаше ядосан от непокорството и небрежността на Ханбей и с това въпросът бе забравен. Самият Нобунага със сигурност не го прие на сериозно. Нямаше обаче причина Ханбей да бъде в течение на всички тези внезапни промени в главата на своя господар. При това не само Ханбей, а Ою и служителите, които се грижеха за него решиха, че трябва да се направи нещо. Изглежда той самият не беше още решил какво да бъде това.

Мина един месец. Сливовите дървета край главната порта на храма Нандзен и жилището на Ханбей цъфнаха. С всеки ден слънцето ставаше по-топло, но състоянието на болния не се подобряваше.

Той не можеше да понася нечистотата и затова искаше всеки ден да помитат стаята му. После сядаше на терасата и се препичаше на ясното утринно слънце.

Сестра му приготвяше чай и единственото негово удоволствие през време на боледуването беше да наблюдава как парата се вдига от чайника под ярките лъчи на слънцето.

— Малко си поруменял тази сутрин, братко — рече с ведър глас Ою.

Ханбей потри буза с изтънялата си ръка.

— Изглежда и за мен е дошла пролетта. Хубаво е. Последните два-три дни се чувствам доста добре — рече той с усмивка.

През последните два-три дни и настроението, и цвета на лицето му наистина доста се бяха подобрили и тази сутрин Ою го гледаше с голяма радост. Внезапно обаче нещо я прободе и тя си спомни думите на лекаря: „Има малко надежда да се възстанови“. Но нима ще се поддаде на чувствата си? Колко болни са оздравявали, след като лекарите им са ги обявявали за покойници? Обеща си да се грижи за Ханбей, докато оздравее — да го видят оздравял бе тяхна обща цел с Хидейоши, който преди ден й бе писал от Харима, за да я насърчи.

— Ако продължиш да се поправяш така бързо, докато цъфнат черешите, вече ще си станал от леглото.

— Само грижи ти създавам, а, Ою?

— Сега пък какви ги говориш?

Ханбей се засмя глухо.

— Преди не съм ти благодарил, понеже сме брат и сестра, но тази сутрин някак си усещам, че трябва да ти кажа нещо. Чудя се дали е, защото се чувствам толкова по-добре.

— Щастлива съм, ако е така.

— Вече минаха десет години, откакто напуснахме връх Бодай.

— Времето тече бързо. Като се обърнеш назад разбираш, че животът преминава досущ като сън.

— Винаги оттогава си била заедно с мене — а аз бях само един планински отшелник — готвила си ми храна сутрин и вечер, грижила си се за мен и дори си ми правила лекарствата.

— Не, така беше само за кратко. Още тогава все говореше, че никога няма да се възстановиш. Веднага обаче щом здравето ти се подобри, отиде при господаря Хидейоши, би се при река Ане, Нагашино и Ечидзен. Тогава се чувстваше доста силен, нали?

— Сигурно си права. Това болнаво тяло успя да понесе доста.

— Значи ако се грижиш за себе си, и този път със сигурност ще се оправиш. Решена съм да те видя здрав като преди.

— Аз не че искам да умра…

— Няма да умреш!

— Искам да продължа да живея. Искам да живея, за да се уверя, че този жесток свят отново е намерил покой. Ах, само ако бях здрав, щях да мога да помагам с всички сили на господаря си.

Изведнъж гласът на Ханбей пресекна.

— Но не е във властта на човека да определя колко дълго ще живее. Какво мога да сторя в положението, в което съм?

Ою го погледна в очите и сърцето й се изпълни с мъка. Нима брат й крие нещо от нея?

Камбаната на храма Нандзен извести пладне. Макар страната още да бе разделена от междуособици, можеха да се видят хора, които се наслаждават на сливовите дървета, а между падащите цветове се чуваше песента на славеите.

Тази пролет изглеждаше хубава, но още беше само вторият месец. Щом се спуснеше вечерта и студената светлина на лампите затрептеше в тъмното, Ханбей отново започваше да кашля. През нощта Ою трябваше на няколко пъти да става, за да разтрие гърба му. При него имаше и други служители, но Ханбей не желаеше да ги остави да се грижат за него по този начин.

— Те всички са хора, които биха излезли заедно с мене в битка. Но няма да е редно да ги моля да разтриват гърба на един болник — обясни той.

И тази нощ тя стана, за да разтрие гърба на брат си. Щом влезе в кухнята да приготви лекарството му, изведнъж чу пред вратата шум, сякаш някой се прокрадва покрай плета от стар бамбук. Ою се вслуша. Отвън се долавяше шепот.

— Виждам светлина. Чакай само малко. Някой трябва да е станал.

Гласът отвън постепенно се приближаваше към дома. После някой потропа леко по капака на прозореца.

— Кой е? — попита Ою.

— Вие ли сте, господарке Ою? Куматаро от Курихара е. Тъкмо се връщам от Итами.

— Куматаро е! — извика тя възбудено на Ханбей.

Плъзна кухненската врата настрани и под светлината на звездите видя застанали трима мъже.

Куматаро протегна ръка и пое кофата, която Ою му подаде. Повика другите двама и всички заедно отидоха до кладенеца.

Ою се зачуди кои ли са останалите. Куматаро бе служителят, с когото бяха живели на връх Курихара. По онова време го наричаха Кокума, но сега той бе станал хубав млад самурай. След като Куматаро изтегли ведрото от кладенеца и изля водата в кофата, която взе от Ою, другите двама мъже измиха калта от ръцете и краката и кръвта от ръкавите си.

Макар да бе късно през нощта, Ханбей каза на сестра си да запали лампата в малката гостна, да сложи жар в мангала и да постеле възглавници за гостите.

Щом Ханбей й каза, че единият от мъжете с Куматаро трябва да е Курода Канбей, тя не можа да скрие изненадата си. За Курода се носеха различни слухове: или че от миналата година е пленник в крепостта Итами, или че сам е изменил на своите й е в крепостта по собствена воля. Обикновено Ханбей въобще не говореше на служителите си по официални въпроси, а още по-малко за тайни неща като това, тъй че дори Ою нямаше представа къде отиде Куматаро след Нова година и защо се бави толкова дълго.

— Ою, донеси ми, моля, наметката — каза Ханбей.

Макар да се тревожеше за него, сестра му знаеше, че колкото и да е болен, ще настои да стане от постелята и да посрещне гостите си. Тя го загърна през раменете.

След като се среса и изплакна устата си, Ханбей влезе в стаята за посетители, където Куматаро и останалите двама вече седяха и спокойно го чакаха.

Той отвърна на поздравите им силно развълнуван:

— Ах, значи всички е минало добре! — седна и стисна ръцете на Канбей. — Безпокоях се.

— Не се безпокойте заради мене; като виждате, аз съм съвсем добре — увери го Канбей.

— Радвам се, че сте успели.

— Изглежда, съм ви причинил тревога. Простете ми.

— Както и да е, да благодарим на небето, че отново ни събра заедно. За мен това е истинска радост.

Но кой бе другият, по-възрастен мъж, който мълчаливо наблюдаваше, без да иска да попречи на радостната среща на двамата приятели? Най-сетне Канбей го помоли да се представи.

— Мисля, че се срещаме не за първи път, господарю. Аз също съм на служба при господаря Хидейоши и съм ви виждал отдалече много пъти. Числя се към отряда на нинджите, който не общува много с останалите самураи, тъй че може да не си ме спомняте. Аз съм племенникът на Хачисука Хикоемон, Ватанабе Тендзо. Много се радвам да се запозная с вас.

Ханбей се плесна по коляното.

— Вие ли сте Ватанабе Тендзо?! Много съм слушал за вас. И сега като казахте, изглежда съм ви виждал един-два пъти по-рано.

В този момент Куматаро се обади:

— Срещнах Тендзо съвсем случайно в тъмницата на крепостта Итами. Той проникнал там със същата цел, с която и аз.

— Не знам дали стана по пълна случайност или по волята на провидението, но само защото се срещнахме, успяхме да изведем господаря Канбей на свобода. Ако бяхме действали поотделно, сигурно щяхме да загинем — додаде Тендзо усмихнат.

Бе пратен в крепостта Итами, понеже и самият Хидейоши правеше опити да спаси Курода Канбей. Първо той прати вестоносец, който да измоли от Араки Мурашиге да го освободи, после изпроводи със същата цел един будистки свещеник, на когото Мурашиге се доверяваше. Употреби всички налични средства, но неприятелят му упорито отказваше да пусне Канбей на свобода. Като последен изход, Хидейоши нареди на Тендзо да измъкне Канбей от тъмницата.

Нинджата се промъкна в крепостта и там му се предостави възможност да освободи пленника. Вътре имаше някакво тържество и всички служители и родственици на Араки Мурашиге се бяха събрали в главната зала, а на войниците до последния бе раздадено саке. По добро стечение на обстоятелствата нощта се случи тъмна, безлунна и безветрена. Тендзо разбра, че сега е времето да действа решително. Вече огледал всичко наоколо, той се промъкваше покрай главната кула, когато зърна някой друг да се прокрадва в посока към тъмницата — някой, който не приличаше на стража. Всъщност, мъжът сигурно се бе прокраднал в крепостта по същия начин, по който и той самия. Той се представи като служител на Такенака Ханбей — Куматаро.

— Аз съм човек на господаря Хидейоши — отвърна му Тендзо.

Сега и на двамата им стана ясно, че са дошли с една и съща задача. С общи усилия разбиха тъмничния прозорец и помогнаха на Канбей да избяга. Под прикритието на мрака се прехвърлиха през крепостните стени, взеха една малка лодка от кея на отсрещната страна на рова и изчезнаха.

След като изслуша подробния разказ за преживените трудности, Ханбей се обърна към Куматаро с думите:

— Боях се, че съм те пратил с неизпълнима задача и смятах, че възможността да успееш е само едно или две на десет. Станалото със сигурност трябва да е дело на небето. Но какво стана през следващите дни? И как се добрахте дотук?

Куматаро коленичи почтително, явно без ни най-малко гордост от това, че е свършил нещо, достойно за похвала.

— Не ни беше трудно да се измъкнем от крепостта; същинските трудности започнаха после. Частите на Араки бяха разположени тук-там зад дървени укрепления, тъй че на няколко пъти попадахме в тяхно обкръжение и понякога вражеските мечове и копия ни разделяха един от другиго. Накрая успяхме да си пробием път, но в един от сблъсъците господарят Канбей получи рана в лявото коляно и това ни попречи да се отдалечим достатъчно. Накрая трябваше да пренощуваме в едни ясли. През нощта се придвижвахме, а през деня спяхме в крайпътни светилища. Накрая се добрахме до Киото.

Канбей продължи разказа:

— Ако бяхме успели да се свържем с отрядите на Ода, които обсаждат крепостта, бягството ни щеше да е по-леко. Според това, което чух в тъмницата обаче, Араки Мурашиге дал да се разбере, че господарят Нобунага изпитва към мен голямо подозрение. Казвал на хората си, че трябва да премина на тяхна страна заради такова недоверие от страна на господаря ми, но аз само се усмихвах на подобни уловки.

Канбей се засмя тъжно и пресилено, а Ханбей мълчаливо кимна.

Докато се свърши с всички въпроси и разкази, нощното небе бе почнало да бледнее. В кухнята Ою приготвяше супа.

Мъжете бяха уморени от продължилия цяла нощ разговор и след като привършиха със закуската, всеки си подремна. След като се събудиха, отново седнаха да говорят.

— Между впрочем — обърна се Ханбей към Канбей, — знам, че това става много изненадващо, но смятах още днес да тръгна за родната си област Мино и после да отида в Адзучи да се срещна с господаря Нобунага. Тъй като ще разкажа на Негово Височество какво е станало с вас, бих предложил да поемете направо за Харима.

— Естествено, не искам да бездействам и един ден — каза Канбей, но после се вгледа с подозрение в лицето на приятеля си. — Вие сте още болен — как ще се отрази такова внезапно пътуване на здравето ви? — попита той.

— И без това възнамерявах от днес да изляза от постелята. Ако оставя болестта да ми надделее, няма никога да се отърва от нея, а и от известно време се чувствам много по-добре.

— Обаче важно е да оздравеете напълно. Не знам що за спешна работа имате, но не може ли да я отложите за още малко и да изчакате тук, докато се възстановите? — попита Канбей.

— Молих се с идването на новата година да оздравея бързо и се грижих добре за себе си. Сега, когато със сигурност съм отново добре, вече не се тревожа за това. В същото време, провинил съм се и ще трябва да получа в Адзучи наказание за това — днес е добър ден да стана от болничната постеля и да се сбогувам.

— Провинение, за което ще трябва да получите наказание в Адзучи ли?

Сега Ханбей разказа за първи път на приятеля си как от повече от година пренебрегва нареждането на Нобунага.

Канбей бе изумен. Това, че Нобунага се е усъмнил в него, е едно. Но че е наредил да обезглавят Шоджумару бе направо недостъпно за въображението му.

— Така ли са стояли нещата? — простена той.

Изведнъж го обзе някакво студено и тъпо чувство към Нобунага. Заложи толкова много — отиде в крепостта Итами, бе хвърлен в тъмница и едва се спаси от смъртта и накрая — за какво е всичко това? В същото време не можеше да сдържи сълзите си при мисълта за необикновената привързаност на Хидейоши и приятелството на Ханбей.

— Много съм ви благодарен, но защо е трябвало да правите това заради сина ми? Щом положението е такова, трябва да отида в Адзучи и сам да дам обяснения.

— Не, моя е вината за неподчинението. Единствената ми молба към вас е да отидете при господаря Хидейоши в Харима. Независимо дали ме оневинят или накажат, съмнявам се, че ми остава още много време на този свят. Бих искал да отидете в Харима колкото се може по-бързо.

Ханбей се просна по очи пред своя приятел, сякаш го умоляваше. Той имаше решимостта на неизлечимо болния. И още, той бе Ханбей — мъж, нелишен от твърдост — и веднъж казал нещо, вече не се отказваше от него.

Същия ден двамата приятели са разделиха — единият пое на изток, другият — на запад. Канбей, придружен от Ватанабе Тендзо, отиде да се присъедини към похода в Харима. Ханбей потегли за Мино заедно с Куматаро.

Докато изпращаше брат си на портата на храма Нандзен, сълзи напълниха очите на Ою. В ума й се криеше подозрението, че той може никога да не се върне. Свещениците се опитаха да я утешат с думите, че скръбта й ще се окаже преходна като всички неща, но накрая те почти трябваше да я отнесат на ръце обратно през главната порта.

Най-вероятно и Ханбей имаше същите мисли. Дори неговата мъка бе видимо по-голяма. Докато наближаваха билото на склона, тялото му се олюляваше върху седлото. Изведнъж дръпна юздите, сякаш току-що се е сетил за нещо.

— Куматаро, има нещо, което забравих да кажа. Ще напиша бележка — бих искал да изтичаш обратно и да я предадеш на Ою.

Извади парче хартия, надраска нещо и го подаде на служителя си.

— Ще продължа напред бавно, за да можеш да ме настигнеш.

Куматаро взе писмото, поклони се почтително и се завтече назад към храма.

„Много грешки допуснах, помисли тъжно Ханбей, докато хвърляше един последен поглед назад към светилището Нандзен. Изобщо не съжалявам за пътя, който поех, но сестра ми…“ Остави коня сам да върви напред.

Пътят на самурая върви само в една посока; откакто слезе от връх Курихара, Ханбей не се бе отклонявал от него. Нито пък, дори животът му да свърши още днес, би съжалявал за нещо. Това, от което го болеше най-много, бе, че Ою стана любовница на Хидейоши. Като неин брат, съвестта непрестанно не му даваше мира заради това. В крайна сметка тя бе редом с него тъкмо в решителното време, когато сама трябваше да си избере път в живота, казваше си той. Вината е негова, не на сестра му. Тайно се тревожеше за това, което чака Ою след смъртта му.

Нещастието на жената е, че щастието й никога не трае през целия неин живот. Особено болезнено за него бе чувството, че е замърсил чистата белота на Пътя на самураите — този път, по който човек върви винаги редом със смъртта. Колко пъти се бе укорявал сам и си бе мислил, че трябва да се извини на Хидейоши и да помоли да бъде освободен, или че трябва да разкрие пред сестра си своите угризения и да я помоли да заживее в уединение. Но така и не бе стигнал до подходящо решение.

Тръгваше на път, от който никога няма да се върне и естествено чувстваше, че трябва да каже на Ою нещо по всичко това. Не можа да изрече каквото и да било, докато тя стоеше така миловидна пред него, но сега, може би, можеше да й напише няколко стиха, които по-лесно да бъдат разбрани. След като вече си е отишъл, тя, под предлог, че тъжи за него, би могла да успее да се измъкне от тълпата жени, които се бяха скупчили край спалнята на Хидейоши като цъфнали лози пред някоя градинска порта.

Когато пристигна в имението си в Мино, Ханбей посвети деня на отдаване на почит пред гробовете на предците си и после за кратко време се върна на връх Бодай. Не бе ходил там от дълго време, но не се поддаде на желанието да остане повече.

След като стана на следващата сутрин, бързо вчеса косата си и стопли вода за една от редките си бани.

— Повикайте Ито Ханемон — нареди Ханбей.

Песента на славея често се дочуваше както в полята около връх Бодай, така и между дърветата в двора на самата крепост.

— На вашите услуги съм, господарю.

С гръб към покритата с хартия плъзгаща се врата стоеше в дълбок поклон набит, възрастен самурай. Ито бе възпитател на Шоджумару.

— Ханемон? Влезте. Вие сте единственият, на когото съм говорил досега подробно за това, но сега най-сетне е дошъл денят, когато Шоджумару трябва да отиде в Адзучи. Ще потеглим днес. Зная, че това идва внезапно за вас, но ви моля да уведомите прислугата и да я накарате веднага да се приготви за път.

Ханемон много добре разбираше трудното положение на господаря си и кръвта отведнъж се отдръпна от лицето му.

— Животът на господаря Шоджумару е…

Ханбей видя как старият човек трепери и за да го успокои, добави усмихнат:

— Не, няма да го обезглавят. Аз ще усмиря гнева на господаря Нобунага, дори ако това стане с цената на собствения ми живот. Веднага щом го освободиха от Итами, бащата на Шоджумару отиде да се присъедини към похода в Харима и това без думи свидетелства за неговата невинност. Сега остава единствено моята вина, че съм пренебрегнал заповедта на господаря си.

Ханемон се оттегли мълчаливо и тръгна към стаята на Шоджумару. Докато приближаваше, дочу веселият шум от гласа на детето, което удряше по някакъв ръчен барабан. Родът Такенака се отнасяше към момчето така добре, та човек надали би си помислил, че то им е било поверено като заложник.

Сега, щом възпитателите, които не знаеха почти нищо за същинското развитие на нещата, чуха, че трябва да се готвят за пътуване, те почнаха да се боят за живота на Шоджумару.

Ханемон направи всичко възможно да ги успокои.

— Няма от какво да се страхувате. След като господарят Шоджумару отива в Адзучи, то доверете се на чувството за справедливост на господаря Ханбей. Мисля, че трябва да оставим всичко в негови ръце.

Шоджумару бе в неведение какво става и продължи да си играе щастливо, да бие барабана и да подскача. Макар и заложник, той бе сърцат като баща си и се обучаваше за самурай. Не бе никак кротичко дете.

— Какво каза Ханемон? — попита Шоджумару и остави барабана.

Като видя лицето на възпитателя си, детето изглежда разбра, че нещо се е случило и доби загрижен вид.

— Нищо, което да ви тревожи — обади се един от възпитателите. — Но трябва бързо да се приготвим за пътуване до Адзучи.

— Кой отива там?

— Вие, господарю Шоджумару.

— И аз ли? В Адзучи?

Възпитателите се извърнаха, за да не види момчето сълзите им. Още щом чу техните думи, Шоджумару скочи на крака и запляска с ръце.

— Наистина ли? Колко хубаво!

Той изтича обратно в стаята си.

— Отивам в Адзучи! Казаха, че тръгваме на път с господаря Ханбей! Стига скачане и барабани. Спрете всички!

После попита на висок глас:

— Тези дрехи стават ли за път?

Ито влезе и отговори:

— Негово Височество ви напомня да се изкъпете и да вчешете добре косата си.

Възпитателите отведоха Шоджумару в банята, сложиха го във ваната и му сресаха косата. Щом обаче започнаха да го обличат за път, видяха, че и долните дрехи, и кимоното, които са подготвени за него, са от най-чиста бяла коприна — облеклото на смъртниците.

Прислугата на Шоджумару веднага си помисли, че Ито ги е излъгал и че щом стигне при Нобунага, момчето ще загуби главата си. Те отново започнаха да плачат, но Шоджумару, без въобще да обръща внимание на това, надяна бялото кимоно, тежка жилетка от червен брокат и пола от китайска коприна. Облечен така пищно и заобиколен от двамата си прислужници, той бе отведен в стаята на Ханбей.

Шоджумару, в добро настроение, не забелязваше насълзените лица на своите придружители.

— Е, хайде да вървим! — подкани той Ханбей.

Най-сетне този стана и се обърна към служителите си:

— Моля, погрижете се после за всичко.

Когато се сетиха за това по-късно, те решиха, че най-важна е била тази единствена дума „после“.

 

 

След битката при река Ане Нобунага бе приел Ханбей. По този повод той каза:

— Чувал съм от Хидейоши, че гледа на вас не само като на служител, а и като на наставник. Моля ви да бъдете наясно, че и аз нямам ниско мнение за вас.

Винаги след това, когато Ханбей биваше приет или просто отиваше в Адзучи, Нобунага се отнасяше с него, сякаш е един от личните му и преки служители.

Сега Ханбей се изкачваше към крепостта Адзучи, като водеше със себе си сина на Канбей — Шоджумару. Заради болестта по лицето му личеше умора, но облечен в най-хубавите си дрехи, той стъпало по стъпало вървеше с тържествена стъпка към кулата, където седеше Нобунага. Господарят от снощи бе предупреден за пристигането му и сега го очакваше.

— Виждам ви толкова рядко — рече благосклонно Нобунага, веднага щом видя Ханбей. — Радвам се, че сте тук. Приближете се. Позволявам ви да си вземете възглавница. Някой да даде на Ханбей нещо за сядане.

Така, като показваше изключително благоразположение, той заговори Ханбей. Този остана на разстояние, проснат по очи в израз на дълбока почит.

— По-добре ли сте сега? Допускам, че сте били и телесно, и умствено изтощен от дългия поход в Харима. По мнение на моя лекар, точно по това време ще бъде опасно да ви пращаме на бойното поле. Той казва, че имате нужда от поне още една или две години пълен отдих.

През последните две-три години за Нобунага бе рядкост да говори на служител с такива меки думи. Ханбей усети в сърцето си някакво объркване — нито радост, нито тъга.

— Не заслужавам такова съчувствие, господарю. Отида ли на бойното поле, се разболявам, върна ли се оттам, не правя нищо, освен да се радвам на вашето щедро благоволение. Аз съм просто едни болнав човек, който не е сторил нищо от полза за вас.

— Не, не! Ако не се грижите за себе си, ще ме поставите в истинско затруднение. Първото, за което трябва да мислим, е да не обезсърчим Хидейоши.

— Моля ви, господарю, не говорете такива неща. Карате ме да се изчервявам — отвърна Ханбей. — По начало, причината, която ме накара да се осмеля да се покажа пред вас и да помоля да ме приемете бе, че миналата година Сакума Нобумори ми донесе вашите заповеди, които засягаха екзекуцията на Шоджумару. Досега обаче…

— Почакайте малко — прекъсна го Нобунага.

Като пренебрегна за минута Ханбей, той обърна очи към младежа, коленичил до него.

— Това ли е Шоджумару?

— Да, господарю.

— Хм, ясно. Прилича на баща си и е по-различен на вид от останалите деца. Това е един обещаващ момък. Трябва да се отнасяте добре с това момче, Ханбей.

— Е, ами това, че искахте да ви изпратя главата му?

Напрегнат, Ханбей втренчи поглед в Нобунага. Ако господарят настои детето да бъде обезглавено, той бе готов да пожертва собствения си живот, за да го вразуми. Но, както осъзна той сега, от началото на приема изглеждаше, че намерението на Нобунага не е такова.

Като усети вперения поглед на Ханбей, Нобунага неочаквано избухна в смях и неспособен сякаш да прикрива повече глупостта, която бе допуснал, заговори:

— Забравете за всичко това. Аз самият съжалих за това нареждане почти веднага, след като го дадох. Някак си съм просто много мнителен. Това създаде неудобство и на Хидейоши, и на Канбей. Мъдрият Ханбей обаче се възпротиви на моята заповед и не погуби детето. Всъщност, щом чух как сте решили този въпрос, усетих облекчение. Как мога да ви виня? Вината е у самия мене. Простете ми, не постъпих много добре.

Нобунага не сведе поглед и не се поклони доземи, но изглежда имаше желание час по-скоро да смени темата.

Ханбей обаче не се задоволи толкова бързо с прошката на Нобунага. Господарят каза да забравят станалото, да оставят потокът на времето да го отнесе, но изражението на Ханбей изобщо не показваше радост.

— Моето неподчинение на вашата заповед може впоследствие да се отрази на авторитета ви. Ако сте пощадили главата на Шоджумару заради невинността и заслугите на Канбей, позволете сега на този момък да се покаже достоен за вашата милост. А и на самия мен, господарю, не бихте могли да окажете по-голяма услуга от това да ми наредите да извърша някое полезно дело, с което да изкупя вината си, задето не съм последвал вашето нареждане.

Отново проснат по очи, Ханбей говореше така, сякаш направо разтваря сърцето си и очакваше благоволението на Нобунага. От самото начало господарят очакваше точно това.

След като повторно получи прошка от своя повелител, Ханбей шепнешком каза на Шоджумару да благодари сърдечно на Нобунага. После отново сам се обърна към него:

— Това може да е последният път, когато двамата с вас се срещаме през този живот. Моля се да се сдобиете във войните с още по-големи успехи.

— Такива неща не се говорят често, а? Значи ли това, че отново няма да се подчините на някоя моя заповед?

Нобунага настояваше да разбере какво точно иска да каже Ханбей.

— Никога.

Ханбей поклати глава и сведе поглед към Шоджумару.

— Моля ви, погледнете как е облечено това дете. Оттук той тръгва да се сражава в похода в Харима редом с Канбей. Решен е да се отличи не по-малко от баща си, готов е смело да остави всичко в ръцете на съдбата.

— Какво? Иска да отиде на полето на боя ли?

— Канбей е прочут воин, а Шоджумару е негов син. Моята молба е да го насърчите преди първия му поход. Голяма радост ще е, ако сам му заръчате да се отличи там като мъж.

— А вие?

— Какъвто съм болен, съмнявам се, че мога да увелича силата на нашите бойци, но мисля, че за мен това е подходящо време да придружа Шоджумару до бойното поле.

— Нима сте толкова добре? А здравето ви?

— Роден съм самурай и за мен ще е най-голямо унижение да умра мирно в постелята си. Дойде ли времето за умиране, човек може да постъпи само по един начин.

— Е, тогава вървете с моята благословия. И на Шоджумару желая добра сполука в първия му поход.

Нобунага повика с очи момчето при себе си и му подаде къса сабя, изкована от един прочут майстор. После нареди на служителите да донесат саке и тримата заедно пиха от него.