Ейджи Йошикава
Тайко (46)

Погребална служба с кръв

Мирният договор бе предизвикан от необходимостта за незабавно изтегляне на отрядите на Ода. Още същата нощ съюзниците на Хидейоши, Укита, започнаха отстъплението си. От главния лагер на Хидейоши обаче не си тръгна и един войник. На сутринта на петия ден господарят все така не се беше помръднал. Умът му вече бързаше към столицата, но той с нищо не даваше знак, че се готви да вдига стана си.

— С колко е спаднало нивото на водата, Хикоемон?

— Около три лакътя.

— Не я оставяйте да спада прекалено бързо.

Хидейоши излезе в градината на храма. Макар дигата да бе прекъсната на едно място и сега водата постепенно да спадаше, Такамацу още оставаше откъсната в средата на езерото. Предишната вечер един от служителите на Хидейоши вече бе отишъл в крепостта, за да приеме ключовете й. Сега защитниците напускаха укреплението.

Щом се свечери, Хидейоши прати един съгледвач при стана на Мори. После се посъветва с Канбей и останалите военачалници. Бързо се приготвиха да напуснат лагера.

— Нека веднага срутят дигата — нареди той на Канбей.

Отвориха бента на пет места. Водата веднага нахлу навън. Сред прилива се образуваха безброй водовъртежи.

Кой щеше да изпревари другия — водата или Хидейоши, който пришпори коня си на изток? Височината около крепостта почти мигновено се превърна в суша, докато долу в ниското останаха блата, набраздени от водни потоци — дори и да искаха да преследват противника си, Мори още два или три дни нямаше да могат да преминат от другата страна.

На седми Хидейоши стигна брода на Фукуока. Завари реката придошла. Войниците покриха гърбовете на конете с вързопи, за да не ги отнесе течението. После направиха жива верига през водата — всеки хвана другия пред себе си за ръката или стисна дръжката на копието му.

Хидейоши пръв премина на другия бряг и седна там на походното си столче.

— Не се плашете! Вървете бавно! — провикна се той.

Вятърът и дъждът изглежда въобще не го смущаваха.

— Ако се удави един от вас, врагът ще почне да говори, че сме намалели с петстотин; ако изгубим един вързоп, ще ги изкарат сто. Пазете си живота и оръжието.

Сега задните части настигнаха главната войска и докато дългата върволица се точеше през реката, и двата бряга се напълниха с войници. Началникът на тила дойде при Хидейоши да му докладва за положението в Такамацу. Отстъплението е приключено, а от Мори няма още нито следа. По лицето на Хидейоши се изписа израз на облекчение. Изглежда най-сетне той се почувства сигурен — сега можеше да насочи цялата си сила в едно направление.

Войската се върна в Химеджи на осми сутринта. Покрити с кал и подгизнали от дъждовната буря, войниците бяха минали за едно денонощие двадесет левги път.

— Най-напред искам да се изкъпя — каза Хидейоши на прислугата си.

Началникът на крепостта се просна по очи пред своя господар. Поздрави го с „добре дошъл“ и му съобщи, че са пристигнали двама пратеници, единият от които — от Нагахама — с важни вести.

— Ще го изслушам, след като изляза от банята. Искам много гореща вода. През доспехите дъждът ми е измокрил даже и долните дрехи.

Хидейоши се потопи до раменете във ваната. Утринното слънце се показваше в прозореца на банята; светлината му струеше през решетката и огряваше лицето на господаря, което сякаш плуваше над водата. Докато седеше вътре, кожата му, изглежда от горещината, потъмня до наситено червено, а по челото му се събраха големи капки пот. Лъчите се пречупваха над водата в стотици разноцветни дъгички.

С шум като от водопад Хидейоши изскочи от ваната.

— Хей! Някой да дойде да ми изтрие гърба! — извика той.

Двамата чакащи навън оръженосци влязоха при него. Запретнаха ръкави и го изтъркаха от тила до върховете на пръстите.

Внезапно Хидейоши се засмя и каза:

— Я, колко интересно!

Като гледаше надолу към краката си, забеляза, че мръсотията, която пада от гърба му, се трупа на купчинки като курешки.

Как можеше този човек да има такъв достоен вид на бойното поле? Сега голото му тяло изглеждаше невзрачно и почти безпомощно. Истина е, че през време на петгодишния поход на запад се беше преуморил, но по начало четиридесет и шест годишното му тяло бе по-скоро хилаво. И досега по него оставаха следите от бедняшкото детство в Накамура. Това тяло приличаше на съсухрен бор, израснал върху гола скала или на приведено сливово дърво, изтощено от вятъра и снеговете — силно, но и вече застаряващо.

Възрастта и телосложението на Хидейоши обаче не биваше да се сравняват с тези на обикновените хора. И отвън, и отвътре в него напираше жизненост. В мигове на щастие или ярост дори заприличваше на младеж.

Докато си почиваше след банята и се бършеше от водата, господарят повика един оръженосец и му каза:

— Накарай веднага да разгласят на войниците следното: при първото надуване на раковината цялата войска трябва да си изяде дажбите, при второто обозът да потегля напред и при третото — всички да се съберат пред крепостта.

После повика Хикоемон и чиновниците, които отговарят за хазната и хамбарите.

— Колко пари ни бяха останали? — попита.

— Около седемстотин и петдесет мерки сребро и над осемстотин къса злато — отвърна служителят.

Хидейоши се обърна към Хикоемон и нареди:

— Вземете и разпределете това между хората, на всекиго каквато заплата е получавал.

После поиска да узнае колко ориз е останал в складовете за храна и добави:

— Тук не ни чака обсада и няма нужда да пазим запаси от ориз. Раздайте на служителите по пет месечни дажби.

Излезе от банята и отиде право при чакащия го вестоносец от Нагахама. Беше оставил там майка си и съпругата си и постоянно се безпокоеше за тях.

— Добре ли са те? Случило ли се е нещо? — попита Хидейоши, веднага щом видя коленичилия пред него пратеник.

— Почитаемите ви майка и съпруга са и двете в добро здраве.

— Наистина ли? Е, тогава да не би някой да е нападнал крепостта Нагахама?

— Пратиха ме оттам при вас на четвърти сутринта. Тогава един малък вражески отряд тъкмо се готвеше за пристъп.

— На Акечи ли беше?

— Не, ронини на Асай, съюзили се с Акечи. Според слуха, който чух по пътя обаче, сега към Нагахама е тръгнала голяма вражеска сила.

— И какво се готвеха да правят в Нагахама?

— Хората не са достатъчно, за да издържат на обсада. В случай на заплаха възнамеряват да преместят семейството ви на някое скришно място в планината.

Вестоносецът постави пред Хидейоши едно писмо. Беше от Нене. Като съпруга на господаря тя беше длъжна да се грижи в негово отсъствие за всичко. Макар сигурно да бе писала в минута на несигурност и общо объркване, почеркът й бе равен. Съдържанието обаче ясно сочеше, че това писмо може да се окаже последното, което праща:

Ако се случи най-лошото, аз Ви уверявам, господарю, че Вашата съпруга няма с нищо да посрами името Ви. Сега най-важната грижа за майка Ви и за мене е да превъзмогнете трудностите пред Вас.

Първият призив на раковината проехтя над крепостта и града под нея.

Хидейоши даде последни указания на служителите си в Химеджи:

— Победата и поражението са в ръцете на съдбата, но ако бъда надвит от Мицухиде, подпалете крепостта, така че нищо да не остане от нея. Трябва да бъдем храбри, по примера на онзи, който загина в храма Хоно.

Прозвуча втори призив и обозът потегли на път. Щом слънцето започна да клони на запад, Хидейоши накара да поставят походното му столче пред крепостта и да надуят раковината за трети път. Нощта се спускаше над широките ниви и наредените покрай крайбрежния път борове. От вечерта до доста след полунощ пред храма Химеджи отекваше тропотът на десет хиляди чифта нозе — мъжете се строяваха за поход.

Пукна се зората и очертанията на боровете едно по едно изплуваха от мрака. На изток наситеночервеното утринно слънце се издигна на хоризонта над езерото Харима, показа се между облаците и сякаш подканяше хората да потеглят напред.

— Погледнете! — извика Хидейоши. — Имаме добър вятър. Флаговете и знамената ни се веят на изток. Знам, че съдбата на човек е несигурна. Не знаем дали ще доживеем да видим утрешния изгрев, но сега небето ни сочи пътя напред. Да нададем бойния си вик, за да чуе това небе, че тръгваме в поход.

 

 

За десет дни от смъртта на Нобунага положението в страната рязко се промени. В Киото след случката в храма Хоно хората изпитваха непрестанно безпокойство. Двамата старши военачалници на Нобунага, Шибата Кацуие и Такигава Кадзумасу, бяха надалеч; Токугава Иеясу се оттегли в собствената си област; за Хосокава Фуджитака и Цуцуи Джункей не беше ясно чия страна са взели, а Нива Нагахиде бе в Осака.

На единадесети сутринта като вятър се разнесе слухът, че войската на Хидейоши е пристигнала в Амагазаки, до Киото. Мнозина не можеха да повярват. Имаше и други слухове — че господарят Иеясу е тръгнал на запад, че Нобуо, най-големият от оцелелите синове на Нобунага, подготвя ответен удар, че тук или там Акечи вече са влезли в сражение. Най-правдоподобна изглеждаше мълвата, че войската на Хидейоши още е задържана от Мори при Такамацу. Само онези, които добре познаваха Хидейоши, не се заблуждаваха по този начин.

Умението, което той прояви през последните пет години в похода срещу западните области, накара много от останалите пълководци на Нобунага да го оценят по достойнство. Между тези бяха Нива Нагахиде, Накагава Себей, Такаяма Укон и Икеда Шоню. В неотстъпчивостта на Хидейоши пред толкова много изпитания те виждаха непреклонна преданост към предишния им господар. Щом чуха, че е сключил мир с Мори и сега с пълна скорост настъпва към столицата, те с радост си помислиха, че очакванията им са се оправдали. Докато Хидейоши напредваше на изток, те му пратиха бързи съобщения, като го подканваха да бърза и го осведомяваха за последните придвижвания на отрядите на Акечи.

Щом пристигна в Амагасаки, Накагава Себей и Такаяма Укон и двамата събраха част от отрядите си и посетиха стана му.

Когато двамата военачалници пристигнаха, самураите на стража пред входа изглежда не се зарадваха много на присъствието им и не се разбързаха да съобщят за тях господаря си.

— Негово Височество тъкмо сега си почива — осведомиха те гостите.

Двамата мъже бяха стреснати. Добре знаеха колко са нужни сега на Хидейоши като съюзници. Ако преминеха на негова страна, военната му сила щеше да се удвои, а освен това разположените наблизо техни крепости владееха подстъпите към Киото. Тези две ключови укрепления, разположени почти в средата на вражеската територия, биха осигурили на Хидейоши огромно стратегическо и военно преимущество.

Ето защо с идването си в стана те приемаха за напълно естествено той сам да излезе да ги посрещне. Сега можеха само да чакат. В това време наблюдаваха влизащите и излизащите през портата. Навътре и навън постоянно сновяха вестоносци. Накамура Себей различи между тях един познат самурай.

— Този не е ли човек на Хосокава? — промърмори той.

Добре се знаеше, че отношенията между Мицухиде и Хосокава Фуджитака са много близки. Двамата от дълги години бяха приятели, а семействата им — сродени помежду си.

„Какво прави един пратеник на Хосокава тук?“, зачуди се наум Себей. Този въпрос засягаше не само двамата пълководци, които чакаха да се срещнат с Хидейоши, а и цялата страна.

— Казаха, че господарят Хидейоши спи, но аз мисля, че е буден. Каквото и да прави сега, се показва доста неучтив — оплака се Укон.

Тъкмо се канеха да си вървят, когато един от оръженосците на Хидейоши изтича при тях и ги покани в храма, който служеше за жилище на неговия господар. В стаята, където ги въведоха, нямаше никого, но сигурно беше, че от известно време Хидейоши е буден. От стаите на игумена се носеше гръмък смях. Двамата военачалници не бяха очаквали точно такъв прием. Бързаха насам, за да се съюзят с Хидейоши и да ударят по Мицухиде. Укон изглеждаше раздразнен и по лицето му се изписа лека горчивина; изражението на Себей бе кисело.

Тежката лятна горещина усили недоволството им. Дъждовният сезон вече би трябвало да е преминал, но въздухът си оставаше все така влажен. Облаците кръстосваха неспокойно по небето, сякаш разтревожени за участта на страната. От време на време слънцето се показваше помежду им с такъв блясък, че човек направо можеше да хване треска.

— Горещо е, Себей — отбеляза Укон.

— Да, и изобщо не духа вятър.

Естествено и двамата бяха целите в доспехи. Макар новото въоръжение да бе станало по-леко и удобно, нямаше съмнение, че под кожените им нагръдници се стичат потоци от пот.

Себей отвори ветрилото си, за да се разхлади. После, да подчертаят, че не стоят по-ниско от Хидейоши, двамата мъже се преместиха на мястото, запазено за гости от най-висок ранг.

В същия миг вятърът донесе възглас за добре дошли. Беше Хидейоши. Веднага щом седна пред гостите си, той започна с извиненията:

— Наистина съжалявам, че бях така нелюбезен. Щом се събудих, отидох до главния храм; там, докато ми бръснеха главата — и той се потупа по оголеното теме, — пристигна пратеник от Хосокава Фуджитака със спешно известие за мен. Трябваше да говоря първо с него и да ви накарам да чакате.

Седеше както обикновено, без да мисли за това кому кое място подобава да заеме. Двамата мъже забравиха за официалните поздрави и просто втренчиха поглед в току-що обръснатата глава на Хидейоши, която отразяваше зеленината на дърветата от съседната градина.

— Поне сега ми е хладно на главата в тази жега — добави Хидейоши усмихнат. — Тонзурата е нещо много освежаващо.

И с вид на известно стеснение той потри енергично темето си. Щом видяха, че Хидейоши дори е обръснал главата си заради починалия им общ господар, Укон и Себей забравиха доскорошното си недоволство и по-скоро се засрамиха от своята дребнавост.

Бедата бе там, че всеки път щом погледнеха към Хидейоши, ги напушваше смях. Макар никой вече да не го наричаше „Маймунка“, предишният му прякор и настоящата му физиономия ги развеселяваха.

— Учудвате ни с бързината си — заговори Себей. — Трябва изобщо да не сте спали по пътя от Такамацу дотук. Радваме се да ви видим в добро здраве — завърши той, докато се мъчеше да потисне смеха в гърлото си.

— Всъщност — отвърна благовъзпитано Хидейоши, — сведенията, които ми пращахте, ни бяха от голяма полза. Благодарение на тях можех да следя придвижванията на Акечи и още по-важно — бях уверен, че вие двамата сте мои съюзници.

Нито Себей, нито Укон не бяха толкова наивни да се поддадат на такова ласкателство. Сякаш не чули последната бележка на Хидейоши, те веднага се заеха да му дават съвети.

— Кога ще потегляте за Осака? Там е господарят Нобутака с господаря Нива.

— Сега нямам време да стигна до Осака, а и врагът ни не е там. Тази сутрин пратих вестоносец.

— Господарят Нобутака е третият син на господаря Нобунага. Не би ли трябвало първо да се срещнете с него?

— Аз го моля да дойде тук. Поисках от него да участва в предстоящото сражение. Тази битка ще бъде като възпоменателна служба за господаря Нобунага. Господарят Нобутака е заедно с Нива, така че сметнах за излишно да се придържам към официалностите. Утре той със сигурност ще бъде в стана ни.

— А Икеда Шоню?

— Ще се срещнем и с него. Не съм го виждал лично, но той прати вестоносец, по който уверява, че ни поддържа.

Хидейоши явно бе уверен в подкрепата, която ще получи. Дори Хосокава Фуджитака отказал да премине на страната на Мицухиде, въпреки поканата на последния. Вместо това пратил един от служителите си да каже на Хидейоши, че няма да влезе в съюз с метежника. И Хидейоши тържествуващо обяви на гостите си, че такъв род вярност не само е присъща на всички честни хора, но и дава опора на военното съсловие.

Накрая, след като бяха обсъдили различни други въпроси, Себей и Укон поискаха да предадат на Хидейоши заложниците, които бяха довели със себе си като гаранция за своята вярност.

— Няма нужда от такива неща — отвърна засмян Хидейоши. — Познавам и двама ви добре. Веднага пратете тези деца обратно в крепостите си.

Същият ден Икеда Шоню, който се познаваше с Хидейоши още от ранните им дни в крепостта Кийосу, се присъедини към общите сили. Точно преди да потегли сутринта на бой, Шоню също обръсна главата си.

— Какво? И вие ли сте се обръснал? — попита Хидейоши, щом видя своя приятел.

— По съвпадение и двамата сме постъпили по същия начин.

— Значи мислим еднакво.

Нямаше нужда нито Хидейоши, нито Шоню да казват нещо повече. Последният прибави своите четири хиляди към обединената войска. Хидейоши потегли с армия от десет хиляди души, но сега, след пристигането на двете хиляди на Укон, две хиляди и петстотинте на Себей, хилядата на Хачия и четирихилядния отряд на Икеда, силата му надвишаваше двадесет хиляди.

На първия военен съвет Себей и Укон неочаквано влязоха в спор помежду си. Никой от двамата не искаше да отстъпи.

— Стар самурайски обичай е челните отряди да се водят от господаря на онази крепост, която се намира най-близо до неприятеля — настояваше Укон. — Няма никаква причина моите хора да вървят след тези на Себей.

Но Себей отказваше да отстъпи.

— Мястото в битката няма нищо общо с това колко близо до противника е нечия крепост. От значение са размерът на отрядите и качествата на техния предводител.

— Е, да не би да твърдите, че аз не съм достоен да тръгна пръв срещу неприятеля?

— За вас не мога да кажа нищо. Но съм твърд в намерението си да не отстъпвам моето място на никого. Никой не може да ме разколебае — в тази битка желая аз да съм в първата редица. Аз, Накагава Себей, ще изпълня пръв заповедта за настъпление.

И Себей, и Укон настояваха пред Хидейоши да получат почетната длъжност за себе си. Седнал на походното столче, последният взе решение досущ като главнокомандващ.

— И двамата говорихте убедително, значи най-добре би било Себей да вземе едната страна на челното поделение, а Укон — другата. И от двама ви очаквам дела, достойни за това, което сега говорите.

През време на целия съвет пристигаха съгледвачи, които да докладват за положението.

— Господарят Мицухиде се е изтеглил от Хорагамине и съсредоточава силите си в околността на Ямадзаки и Енмьоджи. Изглеждаше също, че се отдръпва към крепостта Сакамото, но тази сутрин внезапно подреди отрядите си като за нападение и една част от войската му напредва към крепостта Шорюджи.

При това известие изразът по лицата на военачалниците стана напрегнат. Разстоянието от техния стан в Амагазаки до Ямадзаки можеше да се измине с един пристъп. Вече долавяха присъствието на врага в околността.

Себей и Укон, които бяха натоварени с ръководството на първата линия, се изправиха и попитаха:

— Не трябва ли веднага да настъпим към Ямадзаки?

Хидейоши отвърна бавно, сякаш не забелязваше вълнението на хората и сложността на положението:

— Мисля, че трябва още един ден да изчакаме тук, докато пристигне господарят Нобутака. Очевидно в течение на цяла нощ и половин ден, когато ще чакаме, преимуществото на изненадата ще ни се изплъзне, но аз бих искал в битката да участва един от синовете на покойния ни господар. Не желая да поставям господаря Нобутака в такова положение, че да съжалява през остатъка от живота си и да не може после да погледне света в очите.

— Но ако междувременно врагът успее да заеме по-благоприятно положение?

— Е, разбира се, всяко нещо си има граници. До утре, каквото и да стане, ще трябва да потеглим за Ямадзаки. Веднага щом сме се събрали там с цялата войска, ще можем отново да се посъветваме. Между това и двамата ще е добре да тръгнете напред и да заемете предните линии.

Себей и Укон излязоха навън. Челните части щяха да потеглят в следния ред: първо отрядът на Такаяма, после — на Нагава и трети — този на Икеда.

Веднага щом излязоха от Тонда, двете хиляди на Такаяма се спуснаха напред, сякаш вече са зърнали войската на противника. Докато гледаха праха, вдигнат от конете им, Себей и всички останали на втора линия се чудеха дали силите на Акечи не са стигнали вече в Ямадзаки.

— Дори и така да е, пак бързат прекалено много — отбеляза някой с подозрение.

Веднага щом влязоха в село Ямадзаки, хората на Укон затвориха всички порти, които водят към града и дори започнаха да задържат минувачите по страничните пътища в околността.

Пристигналият след малко отряд на Накагава се сблъска с тези препятствия и изведнъж всички разбраха причината Укон да бърза толкова много — не можеше да остави друг някой да стои пред него. Себей остави благоприятното място край селото и веднага се отправи към един хълм на име Тенодзан.

В край сметка Хидейоши остави своите отряди да пренощуват в Тонда, но на следващия ден получи най-сетне вест, че Нобутака и Нива са стигнали до река Йодо.

Веднага щом научи това, Хидейоши скочи на крака и почти прекатури походното си столче от радост.

— Кон! Доведете ми кон! — нареди той.

Качи се на седлото, обърна се към хората на портата и извика:

— Отивам да посрещна господаря Нобутака!

После пришпори животното към река Йодо.

Широкото течение почти бе излязло от бреговете. Силите на Нобутака бяха разделени на две части от съответно четири и три хиляди души.

— Къде е господарят Нобутака? — провикна се Хидейоши, като слизаше от седлото между потните войници.

Никой не успя да го познае.

— Аз съм, Хидейоши — заяви той.

Войниците зинаха от изненада.

Не изчака да го поздравят тържествено. Проправи си път през навалицата и се насочи към дървото, под което Нобутака бе забил своето знаме.

Синът на Нобунага, заобиколен от пълководците си, седеше на походното столче и бе засенчил очите си срещу слънчевите отражения във водата. Изведнъж се обърна и видя към него да тича Хидейоши, който в същото време му викаше нещо. В мига, в който го зърна, Нобутака усети прилив на благодарност. Пред него бе многогодишен служител на неговия баща, но сегашните постъпки на Хидейоши далеч надминаваха обикновената преданост на служителя към неговия господар. Очите на Нобутака блестяха с вълнение, каквото обикновено изпитваме само при среща с кръвни сродници.

— Хидейоши! — извика Нобутака.

Без да изчака той да му подаде ръката си, Хидейоши бързо пристъпи към него и здраво я стисна.

— Господарю Нобутака! — бяха само думите му.

Никой не каза нищо повече, но в очите им можеше да се прочете много. Сълзи се стичаха по бузите. С тези сълзи Нобутака даваше пред един от служителите на рода израз на всичките свои чувства към починалия баща. Хидейоши разбираше какво става в сърцето на младия мъж. Най-сетне пусна ръката, която така силно бе стискал и същевременно коленичи на земята.

— Толкова е хубаво, че дойдохте. Нямам време да говоря повече, а и в сърцето ми няма нищо друго. Просто съм благодарен, че сега съм с вас и твърдо вярвам, че на небето душата на баща ви ще остане доволна от това, което става днес. Най-сетне, струва ми се, успявам да ви изразя своята почит и да изпълня служителския си дълг. За първи път, откакто превзех Такамацу, се почувствах щастлив.

По-късно същия ден Хидейоши покани Нобутака да го придружи обратно до неговия стан в Тонда. Двамата заедно тръгнаха към Ямадзаки.

Пристигнаха там в Часа на маймуната. Десетте хиляди души от войската им се присъединиха към осем хиляди и петстотинте от трите предни отряда. Сега в планината и самото село нямаше място, където да не се виждат коне и войници.

— Току-що пристигна вестта, че войската на Акечи е нападнала отряда на Накагава в полите на планината, източно от Тенодзан.

Сега бе времето за нападение. И Хидейоши даде на цялата войска заповед на удари по врага.

 

 

На девети сутринта, когато Хидейоши потегляше от Химеджи, Мицухиде се върна в Киото. От убийството на Нобунага бе минала по-малко от седмица.

На втори, в Часа на Овена, докато руините на храма Хоно още димяха, Мицухиде тръгна от Киото да нападне Адзучи. Но още на първата си крачка към столицата Мицухиде срещна преграда — на брода при Сета. Сутринта прати писмо, в което искаше от крепостта Сета да се предаде, но началникът на укреплението нареди да убият пратеника и подпали крепостта заедно със съседния й мост.

Така отрядите на Акечи се оказаха неспособни да прекосят реката. Погледът на Мицухиде пламтеше от негодувание. Овъглените останки на моста сякаш му се присмиваха. Светът не винаги е такъв, какъвто ни се иска да бъде.

Принуден да се върне в Сакамото, Мицухиде прекара два-три безплодни дни в чакане мостът да бъде поправен. Когато най-сетне пристигна обаче в Адзучи, градът бе изоставен и в голямата крепост ги нямаше нито повелителите, нито подчинените им. По улиците не се виждаше нищо за продан, дори и табелите на магазините бяха изчезнали. Семейството на Нобунага бе побягнало, но в бързината изостави по принуда златните и сребърни съкровища на господаря и неговата сбирка от художествени произведения.

След като отрядите му заеха крепостта, Мицухиде разгледа всичко това, но видът му не го накара да се почувства по-богат.

„Не за това мечтаех, помисли си той, и ще бъде срамно, ако хората си помислят обратното.“

Накара да разпределят цялото злато и сребро в съкровищницата като възнаграждение между хората му. Редниците получиха седемстотин жълтици, а най-високопоставените военачалници — от три до пет хиляди.

„Какво искам?“, питаше се отново и отново Мицухиде. „Властта над страната!“, идваше като отговор. Но този отговор не звучеше никак убедително. Трябваше да признае пред себе си, че никога не е хранил такива високи надежди — нямал е нито способностите, нито желанието за това. През цялото време преследваше една-единствена цел — да убие Нобунага. Сега пламъците на храма Хоно бяха уталожили желанията на Мицухиде и му оставаше само някакъв стремеж толкова неясен, че приличаше почти на приумица.

Според едни от разнеслите се по това време разкази, веднага щом чул, че Нобунага е мъртъв, Мицухиде опитал да се самоубие. Служителите му със сила го спрели. В мига, в който Нобунага се превърна в пепел, ненавистта която смразяваше сърцето на Мицухиде, се разтопи като пролетен сняг. Десетте хиляди войници, които го следваха, обаче не споделяха сега начина му на мислене. Напротив, надяваха се, че същинската отплата тепърва им предстои.

— От този ден нататък страната е под властта на господаря Мицухиде — обявиха пълководците на рода Акечи.

Мицухиде не можеше да сподели тяхната увереност.

Господарят, когото сега приветстваха, беше просто сянка на предишното си аз. Бе се променил по външност, по нрав и дори в умствено отношение.

Мицухиде остана в Адзучи от пети до осми сутринта. През това време превзе крепостта на Хидейоши в Нагахама и тази на Нива Нагахиде в Саваяма. Завладял цялата област Оми, Мицухиде превъоръжи войската си и отново тръгна към столицата.

Точно тогава получи известието, че родът Хосокава му отказва подкрепа. Беше убеден, че зет му Хосокава Тадаоки ще го последва веднага след свалянето на Нобунага. Отговорът на предишните съюзници обаче бе сърдит отказ. Досега Мицухиде беше зает с въпроса кой ще се присъедини към него и малко бе мислил за това кой ще бъде негов най-силен враг.

Това бе мигът, в който Хидейоши напомни за себе си и го накара да се стресне като от удар в гърдите. И досега не беше пренебрегвал способностите на Хидейоши и военната му сила на запад. Напротив, знаеше, че оттам го дебне огромна заплаха. Това, което успокояваше Мицухиде, бе мисълта, че Мори се приковали Хидейоши на място и той няма да може да се върне бързо назад. Смяташе, че поне едно от двете известия, които прати на вражеския род, е постигнало целта си. Без съмнение скоро ще дойде отговор от Мори, които ще му съобщят, че са нападнали и разгромили неговия противник. Но нито от рода Мори, нито от Накагава Себей, Икеда Шоню и Такаяма Укон имаше някаква вест. Вместо това всяка сутрин до Мицухиде стигаха такива новини, които приличаха на присъда свише.

За Мицухиде крепостта Сакамото бе свързана с живи спомени за неотдавнашните събития — унижението, на което го подхвърли Нобунага; гневното му напускане на Адзучи; пребиваването в самата крепост, където бе изправен на кръстопътя на съмнението. Сега вече това съмнение бе изчезнало заедно с предишния гняв. В същото време бе загубил всякаква способност да се вглежда в самия себе си. Замени своя проницателен ум за празното звание „управител на страната“.

На девети през нощта Мицухиде още нямаше представа къде е Хидейоши, но отношението на местните господари го накара да изпита безпокойство. На следващата утрин напусна своя стан в Шимо Тоба и се изкачи до прохода Хорагамине в Ямаширо, където имаше уговорка да се съедини с войската на Цуцуи Джункей.

— Забелязали ли са вече Цуцуи? — питаше през деня той час по час съгледвачите си.

Понеже беше в заговор с Цуцуи Джункей още преди нападението над храма Хоно, Мицухиде — досега — никога бе имал основания да се съмнява във верността на своя съюзник. И не само това, но и тримата служители на рода Ода, които се бе надявал да привлече на своя страна — Накагава Себей, Такаяма Укон и Икеда Шоню — не отвърнаха на призива му, макар още от по-рано да бяха негови преки подчинени.

Безпокойството на Мицухиде не беше неоправдано. Той се посъветва със Сайто Тошимицу.

— Мислите ли, че нещо не е на ред, Тошимицу?

Искаше му се да вярва, че нещо се е случило на пратения от него вестоносец или че Джункей и останалите просто се бавят, но Сайто Тошимицу вече бе успял да преглътне истината.

— Не, господарю — отвърна той. — Подозирам, че господарят Джункей няма намерение да дойде. Няма причина да се бави толкова по равния път от Корияма насам.

— Не, трябва да има някаква причина — настоя Мицухиде.

Повика Фуджита Денго, написа писмо и го прати в Корияма.

— Вземете най-добрите коне. Ако яздите с пълна скорост, трябва да успеете да се върнете до утре сутрин.

— Стига господарят Цуцуи да пожелае да разговаря с мен, ще се върна до утре заран — отвърна Денго.

— Няма причина да не поиска да говори с вас. Дори да е късно през нощта, го накарайте да ми даде отговор.

— Да, господарю.

Денго незабавно се отправи за Корияма. Преди да е успял да се върна обаче, пристигнаха разузнавачи със сведения, че войските на Хидейоши се придвижват на изток и че предните им части вече са стигнали чак до съседната област Хього.

— Невъзможно! Това трябва да е някаква грешка! — избухна Мицухиде, когато чу новината.

Не можеше да повярва, че Хидейоши е успял да сключи мир с Мори и дори и да е успял — че е бил в състояние така бързо да придвижи голямата си войска дотук.

— Не мисля, че тези сведения са неверни, господарю — обади се Тошимицу, който и този път по-лесно прие истината. — Във всеки случай смятам, че още отсега трябва помислим как да се отбраняваме.

Като почувства, че Мицухиде се колебае, Тошимицу продължи с определено предложение:

— Ако аз остана тук да изчакам господаря Цуцуи, то вие, господарю, бихте могли да избързате напред и да попречите на Хидейоши да влезе в столицата.

— Няма голяма надежда Цуцуи да дойде, нали? — призна накрая Мицухиде.

— Мисля, че вероятността той да дойде на наша страна е само едно или две на десет, господарю.

— И как предлагате да спрем Хидейоши?

— Най-вероятно е Укон, Себей и Шоню вече да са се съюзили с него. Ако същото е станало и с Цуцуи Джункей, силите ни ще са недостатъчни да ги нападнем в открито сражение. По моя преценка обаче на Хидейоши ще са необходими още пет-шест дни, за да докара тук цялата си армия. Ако в това време заздравим защитата на крепостите Йодо и Шорюджи, издигнем дървени огради по напречния път за Киото и съберем всичките отряди от Оми и други места, може да успеем временно да го задържим.

— Какво? Всичко това ще го задържи само временно ли?

— След това ще ни е нужен далеч по-голям план — нещо много повече от няколко дребни сражения. Точно сега обаче сме в много тревожно положение. Трябва да тръгвате незабавно.

Тошимицу изчака Фуджита Денго да се върне от пратеничеството си в Корияма.

Денго се появи с набърчено от гняв чело.

— Няма полза — каза той на Тошимицу. — Това копеле Джункей също ни измени. Намери си някакво оправдание, че не е дошъл тук, но по обратния път открих, че е влязъл във връзка с Хидейоши. Само като си помисля, че някой, толкова близък с рода Акечи, е бил способен на това!

Денго продължи да проклина, но набръчканото лице на Тошимицу не показваше и следа от чувства.

Мицухиде потегли около пладне, без да е постигнал нищо. Пристигна обратно в Шимо Тоба горе-долу по времето, когато Хидейоши се бе отдал в Амагасаки на къса следобедна дрямка. Този ден жегата бе една и съща и над дзен-храма в Амагасаки, и над лагера в Шимо Тоба. Веднага щом се върна в стана си, Мицухиде събра своите военачалници да обсъди с тях бъдещите бойни планове. Още не разбираше, че Хидейоши е на един изстрел място от Амагасаки. Макар предните отряди на противника му вече да заемаха положение за битка, Мицухиде смяташе, че той самият няма да пристигне до още няколко дни. Тази грешка не би могла да се дължи на неспособност за мислене. Въпреки изключителните си умствени заложби Мицухиде просто не можа да стигне в мисълта си по-надалеч, отколкото го водеше здравият разум. Освен това неговото мнение бе в съзвучие с предположенията на всички останали.

Съвещанието завърши без излишно губене на време. Пръв си тръгна Акечи Шигетомо и веднага потегли на кон за Йодо, за да подсили бързо стените на тамошната крепост. Тесният планински път за столицата със сигурност ще бъде в центъра на вражеските нападения. Крепостта Йодо бе вляво от него, Шорюджи — вдясно.

Мицухиде издаде заповед до поделенията, които бе поставил покрай бреговете на река Йодо: „Изтеглете се в Шорюджи и се разположете за отбрана. Гответе се за нападение на врага.“

Подготви необходимото, но щом пресметна размера на неприятелската армия, не успя да се освободи от усещането за собствената си слабост. От столицата и околностите й тук се стичаше значителен брой войници, които преминаваха под неговото знаме. Всички обаче бяха самураи с нисък чин или ронини — малко повече от наемници, които търсят бърз начин да се издигнат. Нито един нямаше воински способности или пълководческа дарба.

— Колко мъже имаме в крайна сметка? — попита Мицухиде своите военачалници.

Като се включат поделенията в Адзучи, Сакамото, Шорюджи и Йодо, силите му възлизаха на около шестнадесет хиляди души.

— Стига само Хосокава и Цуцуи да дойдат на моя страна — промълви той, — и никой няма да може да ни отнеме столицата.

Дори след като вече имаше готов замисъл, Мицухиде още се тревожеше от осезаемата разлика в числеността на отрядите. Мозъкът му бе привикнал да работи с цифри и сега пресмятането не му даваше и искрица надежда, че ще получи преимущество. Освен това някъде в неговото съзнание се прокрадваше мъничкото червейче на страха. Само това взето отделно можеше да реши въпроса за победата. Вълните, които сам Мицухиде бе вдигнал, започваха да го заливат.

Застанал на един хълм пред лагера, той се вглеждаше в облаците.

— Изглежда ще вали — промълви, въпреки че времето не даваше никакви признаци за дъжд.

За военачалник, който скоро ще влиза в сражение, е важно да знае какво време го очаква. Мицухиде дълго време остана на същото място, разтревожен от облаците и посоката на вятъра.

Накрая погледна надолу към река Йодо. Светлинките, които се люлеят от вятъра, трябва да са от собствените му стражеви лодки. Развълнуваната повърхност на широката река му се струваше бяла, а планините зад нея — катраненочерни.

Небето се простираше над реката, чак до далечното й устие в Амагасаки, край морето. Докато се вглеждаше натам така напрегнат, сякаш нещо притегли погледа му към водата, Мицухиде си зададе въпроса: „На какво е способен Хидейоши?“ После извика с непривично груб глас:

— Сакудза! Сакудза! Къде е Сакудзаемон?

Извърна се бързо и с широки крачки се върна в стана. Тъмният и буреносен вятър люлееше шатрите като могъща вълна.

— Да, господарю! Тук е Йоджиро! — провикна се един от служителите и се затича да го посрещне.

— Свикайте войниците, Йоджиро. Потегляме веднага.

Докато войската се готвеше за път, Мицухиде прати спешни известия на всички свои военачалници, включително на братовчед си Мицухару в крепостта Сакамото, за да ги осведоми за решението си. Няма да се оттегли и да води отбранителни сражения. Решил е да нападне с всичките си сили Хидейоши.

Беше вторият час на нощта. Не се виждаше нито една звезда. Пръв по склона се спусна един от тежковъоръжените отряди, който щеше да застане на стража покрай брега на Кацура. Обозът, основните части и задните поделения последваха подире му. В мига, когато вече половината от войската бе нагазила в реката, над нея се изсипа бял порой.

С него дойде и вятърът — студеният северозападен вятър. Пехотинците впериха поглед в тъмните води на реката. Някой тихо отбеляза:

— И реката, и вятърът идват откъм Тамба.

През деня сигурно щяха да виждат какво става наоколо. Ойносака не бе далеч — само десет дни по-рано я бяха прекосили и напуснали твърдината на Акечи — крепостта Камеяма. Струваше им се обаче, че всичко това е станало преди цели няколко години.

— Да не се подхлъзнете! Да не ви се намокрят фитилите за стрелба! — викаха началниците на отрядите си.

Течението на реката бе много по-силно от обикновено, навярно заради тежките валежи в планината.

Първо пресякоха копиеносците, като всеки се държеше за копието на мъжа пред себе си; последваха ги стрелците с пушка, които се държаха взаимно за дулата и прикладите. Конниците около Мицухиде препуснаха до отсрещния бряг, оставяйки след себе си диря от мехури и пяна. Някъде пред тях се чуваше тъп шум от накъсана стрелба, а в далечината към небето се вдигаха искри, навярно от опожарени селски къщи. Веднага щом стрелбата спря обаче, огньовете също изчезнаха и всичко потъна в мрака.

Скоро един от стрелците пристигна с известието:

— Нашите отблъснаха една вражеска разузнавателна дружина. При отстъплението подпалиха няколко селски къщи.

Мицухиде не обърна внимание на вестта за станалото и продължи през Куга Навате, покрай крепостта Шорюджи, която бе в ръцете на хората му. Умишлено нареди да се разположат на стан в Онбодзука, на пет-шестстотин разкрача път по на югозапад. Дъждът, тормозил го през последните два-три дни, престана и на небето, което допреди се показваше само в различни оттенъци на мастиленото, сега заблещукаха звезди.

„Врагът също мирува“, помисли си Мицухиде, застанал на Онбодзука и втренчил очи в посока към Ямадзаки. При мисълта, че войската на Хидейоши се намира право срещу него, на разстояние от половин час път, той се изпълваше с напрежение и боязън. Реши да превърне Онбодзука в средищна опора на силите си и като използваше за източник на провизии крепостта Шорюджи, разположи отрядите ветрилообразно по линията от река Йодо на югозапад до река Енмьоджи. Докато всички поделения от предната част се наредят по местата си, вече почти се беше съмнало и очертанията на дългата Йодо почваха да прозират в мрака.

Изведнъж откъм Тенодзан се чу тътнеж от яростна пушечна стрелба. Слънцето още не беше се показало и облаците тъмнееха от гъстата мъгла. Бе тринадесетият ден на шестия месец. В този ранен час по пътя за Ямадзаки не се чуваше цвиленето и на един-единствен кон.

Щом вдигнеха поглед, войниците от стана на Мицухиде в Онбодзука можеха да видят Тенодзан на около половин час път югозападно от себе си. Към лявата му страна прилепваха пътят за Ямадзаки и голямата река — Йодо.

 

 

Тенодзан бе стръмен, като на върха си достигаше около петстотин лакътя. Предишния ден, докато основните сили на Хидейоши настъпиха чак до Тонда, неговите пълководци все гледаха право напред и не откъсваха поглед от планината.

— Кой връх е това? — попитаха няколко местния човек, който ги водеше.

— Това в подножието на изток Ямадзаки ли е? — обади се друг.

— Неприятелят е в Шорюджи. Това в каква посока се намира от Тенодзан?

Всеки от отрядите трябваше да се придружава от някой, който да знае разположението на местността. На всеки запознат с военното изкуство е известно, че победата ще спечели този, който държи в свои ръце високите места.

Освен това военачалниците до един разбираха, че човекът, пръв издигнал знамето си на Тенодзан, ще се покрие с повече слава, отколкото взелият първата вражеска глава на бойното поле. Всеки се беше зарекъл да стигне догоре преди всички останали. В навечерието на тринадесети няколко от пълководците помолиха Хидейоши да приеме техните предложения за нападение, като се надяваха, че ще получат заповед да превземат върха.

— Утре идва решаващото сражение — каза Хидейоши. — Йодо, Тамадзаки и Тенодзан ще бъдат главните места на битката. Докажете, че сте достойни да се наричате мъже. Не се надпреварвайте помежду си и не мислете само за собствена слава. Помнете, че от небето ще ви гледат господарят Нобунага и богът на войната Хачиман.

Веднага щом се сдобиха с позволението на Хидейоши обаче, стрелците се завтекоха въодушевени към Тенодзан. Безпорядъкът бе пълен, още повече, че беше посред нощ. Но това благоприятно за битката място, привлякло погледа на всички военачалници на Хидейоши, не бе убегнало и от очите на Мицухиде. Той реши да премине възможно най-бързо през река Кацура, да излезе при Онбодзука и да заеме Тенодзан.

Мицухиде познаваше чертите на местността също така добре като военачалниците от противниковата страна — Накагава Себей и Такаяма Укон, които водеха предните редици. Но въпреки че имаха пред очите си планините и реките на една и съща област, мисълта на Мицухиде естествено успя да проникне по-надалеч от тази на останалите.

След като прекоси Кацура и премина през Куга Навате, той отдели една от своите дружини и я прати по друг път с думите:

— Изкачете се по северния склон на Тенодзан и заемете върха му. Ако врагът ви нападне, дръжте се до последно. Това място е много важно.

Трябва да се каже, че Мицухиде наистина бе съобразителен. Заповедите и действията му винаги бяха навременни; никога не пропускаше възможността да нанесе удар. При все това по същото време хората на Хидейоши, които вече бяха стигнали до Хиросе на южния склон, също се намираха на планината.

Но беше тъмно като в рог и мнозина от войниците изобщо не познаваха тази местност.

— Тук има някаква пътека нагоре.

— Не, оттам не можеш да минеш.

— Ами! Мисля, че мога.

— Този път не е верен. Точно пред нас има една отвесна скала.

Вървяха по извития път в подножието и бързаха да намерят откъде се стига до върха.

Пътеката бе стръмна и още не се беше съмнало. Понеже знаеха, че са между свои, мъжете тръгнаха безразборно един след друг, без всеки да се държи за собственото си поделение. Просто бързаха запъхтени към върха. Изведнъж, тъкмо когато мислеха, че вече са го наближили, бяха изненадани от внезапен пушечен залп.

Стрелбата идваше от хората на Акечи начело с Мацуда Тародзаемон. После стана ясно, че седемстотинте мъже в неговия отряд били разделени на две половини. Войниците на Хорио Мосуке, Накагава Себей, Такаяма Укон и Икеда Шоню се бяха надпреварвали да стигнат първи до върха, докато само Хорио Кютаро нареди на своята дружина да заеме кръстопътя северно от подножието. Като се разположиха в полите на планината, те опитаха нещо съвсем друго — да прекъснат пътя за отстъпление на противника.

Както може да се очаква, страничното нападение изненада отряда на Мацуда. Самият Тародзаемон се оказа право пред погледа на враговете си. Сблъсъкът бе много по-яростен от онзи на върха. Разпръснати между боровете и големите камъни по склона, войниците се бяха вкопчили един в друг на живот и смърт. Пушките само им пречеха и битката се водеше главно с копия, дълги мечове и алебарди.

Няколко вкопчени една в друга двойки паднаха надолу от скалите. Други бяха пронизани отзад, докато се боричкаха с някой неприятел. Освен това наблизо имаше отряди стрелци и свистенето на стрелите и екотът на пушките се смесваха постоянно с останалия шум от битката. Вън всеки случай най-гръмки бяха бойните викове на шест или седемстотинте души. Те сякаш не идваха просто от гърлата, а от цялото същество на тези мъже и като че дори извираха от косата и порите по телата им.

Първият пристъп беше отблъснат. В това време слънцето започна да излиза над хоризонта. За първи път от много дни насам се показаха синьо небе и малки бели облаци. Цикадите сякаш бяха онемели от това рядко слънчево време. Наместо тяхната песен планината се тресеше от войнишките бойни възгласи. Склоновете много бързо се осеяха с окървавени трупове. На едно място се виждаше самотно изоставено мъртво тяло, докато на друго две или три лежаха проснати накуп едно върху друго. Тази гледка даде нов подтик на войниците. Стъпвайки по труповете на своите убити другари, те сякаш преминаха отвъд живота и смъртта. Това важеше както за бойците от отряда на Хори, така и за тези на Акечи.

Положението на върха оставаше неясно, но и тук победата можеше бързо да премине в поражение. В хода на боя виковете на отряда на Мацуда изведнъж промениха звука си и заприличаха на шума, който разплаканото дете издава между две изхлипвания. Започваше да ги обзема отчаяние.

— Какво е станало?

— Защо отстъпваме? Не се давайте!

Тези сърдити викове на някои от хората на Мацуда бяха предизвикани от объркването на другарите им. И те обаче скоро побягнаха към подножието на планината като пометени от лавина. Предводителят Мацуда Тародзаемон бе ударен от куршум и сега неговите оръженосци пред очите на всички го изнасяха от полето на битката.

— Нападайте! Посечете ги!

Голяма част от отряда на Хори се спусна в преследване на врага, но Кютаро се опита да спре хората и с пълен глас се провикна:

— Не ги преследвайте!

В този миг на възбуда обаче беше прекалено трудно да удържи войниците. Както можеше да се очаква, отрядът на Мацуда се понесе надолу по планината като мътен поток. Не получиха подкрепления, а и куршум улучи предводителя им. Нямаха избор, освен да бягат.

По численост отрядът на Хори не можеше и да се мери с този на Акечи. Сега, когато нямаха пред какво да се спрат и им се струваше, че сражението е приключило, те се спуснаха бясно по склона и бяха пометени от един отряд, който връхлетя отгоре им от стръмнината над тях. Точно както се боеше Кютаро, тази част от хората му, която допреди малко преследваше врага надолу, сега се оказа притисната от две страни. Последва страхотен сблъсък.

В същото това време обединените сили на Хори, Накагава, Такаяма и Икеда стигнаха до върха.

— Спечелихме!

— Тенодзан е наш!

Това беше първият победен възглас в тази битка. Хидейоши очакваше при река Йодо идването на Нобутака и затова още не беше пристигнал на полето на боя. Докато силите на Нобутака и на Нива Нагахиде се присъединят към неговите, стана късно следобед, някъде към Часа на овена. Горещото слънце бе изсушило остатъците от сутрешния дъжд и хора и коне биха покрити с пот и прах, от който ярките им доспехи и наметала бяха побелели. Единственият предмет, запазил отчасти яркия си цвят, бе знамето на Хидейоши със златното листо.

Докато на Тенодзан продължаваха да отекват пушечни изстрели, къщите в селото до една изглеждаха празни. Когато обаче частите на Акечи се оттеглиха и улиците бяха залети от новодошлите техни противници, на всеки праг изведнъж изникнаха ведра с вода, купчини от лимони и чайници с ечемичен чай. Сред тълпата селяни се появиха дори и жени, които пожелаваха успех на войниците.

— И там няма останал и едни вражески войник, така ли?

Хидейоши не слезе от седлото, а само впери поглед в знамената на своите воини, които сега се виждаха на близкия връх.

— Нито един — отвърна Хикоемон.

Той бе събрал всички сведения за положението на отделните отряди и сега, след като прецени общото положение, докладваше за него на Хидейоши.

— Отрядът на Мацуда загубил предводителя си в самото начало на нападението. Някои от хората му са побягнали към северното подножие, докато други са се присъединили към онези от своите, които са в подножието на Томоока.

— Чудя се, защо човек като Мицухиде изоставя това възвишение така бързо.

— Сигурно не е мислил, че ще пристигнем толкова скоро. Преценил е грешно времето си.

— А главните му сили?

— Те изглежда са разположени на стан между река Йодо и Шимонуеро. В тила им остава Шорюджи, а зад тях — река Енмьоджи.

Точно тогава откъм Енмьоджи се дочуха викове и пушечни изстрели. Беше Часът на маймуната.

Енмьоджи, западно от село Ямадзаки, бе приток на Йодо. Мястото, където двете се сливаха, беше блатисто и обрасло с камъш и тръстика. Тук често се носеше песента на коприварчета, но този ден не можеше да се чуе и един птичи глас.

Преди обед вражеските войски — лявото крило на тази на Мицухиде и дясното — на Хидейоши — се бяха строили покрай двата отсрещни бряга. От време на време тръстиката прошумоляваше на вятъра. От единия бряг на другия не се виждаха нито хора, нито коне и се подаваха само върховете на прътовете, върху които се вееха знамената. Но на северния бряг петте хиляди души начело със Сайто Тошимицу, Абе Садааки и Акечи Шигетомо вече бяха готови да нападнат. На южния един зад друг бяха подредени осем хиляди и петстотинте бойци на Такаяма Укон, Накагава Себей и Икеда Шоню. Сред горещината и влагата, потта бликаше от порите им, докато изчакваха времето да нанесат удар.

Чакаха Хидейоши да пристигне и да даде заповед.

— Какво става с главната войска?

Проклинаха другарите си за бавенето им, но засега можеха само да скърцат със зъби.

Акечи Мицухиде, който още бе в своя стан в Онбодзука, отрано узна за смъртта на Мацуда Тародзаемон и пълния разгром на неговия отряд. Обвиняваше се, че не е дал нареждане навреме. Добре знаеше, че е много важно дали ще влезе в битката, докато Тенодзан е в ръцете на неговите хора или е изоставен в тези на врага.

Но преди да настъпи към Тенодзан, Мицухиде бе зает с мисълта за две други неща — измяната на Цуцуи Джункей и нареждането да подсилят укреплението в Йодо (беше подценил бързината на Хидейоши). Освен това в характера му имаше една слабост — беше нерешителен. Да нападне ли или само да се отбранява? Не беше определил това чак докато настъпи към Онбодзука.

Битката започна почти случайно. И двете войски бяха прекарали сутринта между камъша и тръстиките, хапани от комари и мухи. През цялото време те гледаха свирепо към противниците си и чакаха заповедта на своите предводители. В един миг обаче откъм страната на Хидейоши към брега на реката скочи красив оседлан кон, който навярно искаше да утоли жаждата си.

Петима-шестима войници, сигурно служители на господаря на коня, се спуснаха да го гонят. От отсрещния бряг изневиделица прокънтя изстрел, последван от поредица от залпове.

В отговор войниците на Хидейоши също изпразниха оръжията си, за да помогнат на своите другари, прикрили се сега в тръстиката. Вече нямаше време да се чака заповед.

— Напред!

Нареждането на Хидейоши за обща атака дойде всъщност след като вече и от двете страни бяха стреляли. Разбира се, отрядите на Акечи отвърнаха на раздвижването на противника и сами нагазиха в реката.

Общото корито на Енмьоджи и Йодо бе доста широко, но преди да се влее в по-голямата река, Енмьоджи оставаше малко повече от поточе.

Ала след няколко дни проливен дъжд течението бе бързо. Стрелците на Акечи се появиха в тръстиката на северния бряг и започнаха да обстрелват редиците на Хидейоши, застанали отсреща на южния. В това време няколко дружини от тежковъоръжени мъже — копиеносци, отбрани воини на рода Акечи — сред пръски вода се опитаха да си проправят път на отсрещната страна.

— Пратете нашите копиеносци! — извика едни от военачалниците на Такаяма, докато се мяташе със скок на брега.

Тъй като реката бе тясна, възможностите на стрелците бяха твърде ограничени. Имаше опасност, докато предната редица презарежда оръжията си и задната излиза на нейно място, врагът внезапно да изскочи на брега и да се озове право между хората с техните пушки.

— Стрелците да отстъпят настрани! Не пречете на хората от предните редове!

Отрядът на Накагава вече беше приготвил и насочил напред копията си. Сега повечето войници направо замахнаха с тях от брега успоредно на водата.

Целеха се естествено в неприятелите, но вместо да опитват да ги пронижат, по-лесно бе просто да им попречат изобщо да се изкачат на брега. Сблъсъкът стана посред реката — копие срещу копието, копие срещу меча и дори копие срещу случайно грабнатото дърво. Мъжете се промушваха взаимно и падаха във водата.

Войниците с викове се вкопчваха един в друг и труповете, които се строполяваха долу, вдигаха високи пръски. Мътното течение се носеше покрай тях. Кръвта плуваше по водната повърхност и после реката я отнасяше надалеч.

Първият отряд начело с Накагава Себей вече бе отстъпил мястото си надолу по течението на войниците, предвождани от Такаяма Укон. Също като редицата от младежи, която през време на някой празник носи на раменете си свещената статуя и дружно надава своя вик, те тръгнаха напред и се провряха в самото сърце на битката.

Бързо прегазиха тръстиката на източния бряг и яростно се спуснаха посред неприятелите. Слънцето започна да клони към залез. Огненочервените облаци, озарени от вечерната светлина, хвърляха отблясъци върху черните купчинки от биещи се мъже.

Жестокото сражение продължи още час. Издръжливостта на отряда на Сайто направо смайваше. Точно когато изглеждаше, че вече са сразени, те се събираха наново и пак се хвърляха в боя. Застанали посред едно блато, отблъскваха пристъп след пристъп. При това не бяха единствени — почти всички дружини на Акечи се сражаваха със странно примирение пред смъртта и отчаяните викове на разгромената войска отекваха с горчивина, каквато навярно разкъсваше сега и гърдите на Мицухиде.

— Отстъпете, преди да са ни обкръжили! Назад! Назад!

Тревожният вик се поде бързо от отделните отряди. Тъжната вест като вятър достигна до другите две поделения на Акечи.

В средата на главната войска като резерва в битката стояха петте хиляди души, които сам Мицухиде предвождаше от Онбодзука. Вдясно имаше още четири хиляди, между които — две хиляди начело с Фуджита Денго.

Денго нареди да ударят големия барабан и мъжете се подредиха ветрилообразно, готови за битка. Застаналите отпред стрелци пуснаха своя смъртоносен облак от стрели с едно общо изсвистяване. Противникът веднага им отвърна с град от куршуми.

Нова заповед на Денго процепи въздуха, стрелците с лък се разпръснаха и на тяхно място застанаха тези с пушка. Без да изчакат и за миг разсейването на пелената от барутен дим, пред врага изникнаха бронирани войни с железни копия и се заеха със сеч да си пробиват път напред. Денго и неговите отбрани бойци разгромиха отряда на Хачия.

Мястото на победените бе заето от войници начело с Нобутака, които подновиха пристъпа и се спуснаха срещу силите на Акечи. Денго обаче разби и тях и ги обърна в бягство. Засега неговите отряди изглежда бяха лишени от достоен неприятел.

Проехтя барабанът на отряда на Фуджита. Родът сякаш даваше израз на своята гордост, че няма никой, който да се мери с него. Заплахата сега бе насочена към конните самураи, стълпили се в защитен пръстен около Нобутака. Те се раздвижиха объркано.

В същото време отрядът на Фуджита бе нападнат странично от петстотин мъже, които надаваха бойни викове, сякаш съставляват цяла армия.

Облаците още леко червенееха, но долу на земята вече се бе стъмнило. Денго сметна, че се е отдалечил прекалено много от своите и промени нарежданията си.

— Надясно! — заповяда той. — Завийте! Завийте колкото можете вдясно!

Намерението му беше целият отряд да се завърти и да се върне обратно при основната войска, с която после заедно да продължат сражението.

Но изведнъж отляво върху тях яростно връхлетя една дружина начело с Хори Кютаро. На Денго му се стори, че вражеските войници изведнъж са били избълвани някъде от самата земя.

Няма накъде да отстъпят, разбра веднага Денго, но нямаше също по какъв начин да пренареди в строй войниците си. Бойците на Хори със светкавична скорост отрязаха неговите хора от другарите им и започнаха да ги обграждат отвсякъде.

Пълководческото знаме на Нобутака плющеше все по-близо и по-близо до Денго.

Точно в този миг една група от петима конници, между които синът и по-младият брат на Денго, препусна изведнъж като черно ято напред и безстрашно се спусна срещу врага. Тъмнината се бе сгъстила. Вятърът понесе викове от борба на живот и смърт и небето се изпълни с мириса на кръв.

Отрядът на Нобутака се ползваше с името на най-силен между дружините на Хидейоши. Сега той беше подсилен с трите хиляди души, предвождани от Нива Нагахиде. Колкото и храбри и сърцати да бяха Денго и неговите бойци, те не можеха да разкъсат неприятелското обкръжение.

Самият Денго бе ранен на шест места. Накрая, след като се беше сражавал и носил на коня си твърде дълго време, той започна да изпада в несвяст. Изведнъж от мрака зад гърба му дойде глас.

Помисли си, че това е синът му и вдигна глава от гривата на коня. В същия този миг нещо го удари над лявото око. Усети го като паднала от небето звезда, която е улучила челото му.

— Остани на седлото! Дръж се за седлото! Подмина те стрела и сега имаш лека рана на челото.

— Кой е? Кой ме държи?

— Аз съм, Тодзо.

— А, братко. Какво стана с Исе Йосабуро?

— Вече го посякоха в битката.

— А Сува?

— Той също е мъртъв.

— И Денбей ли?

— Още е обкръжен от враговете. Сега дай да те отведа оттук. Облегни се напред на седлото.

Без да говори повече за съдбата на Денбей, Тодзо пое поводите на братовия си кон и бързо побягна през безпорядъка, встрани от битката.