Ейджи Йошикава
Тайко (59)

Тайко

Останал без друг изход, Хидейоши накара войската да се обърне назад и се оттегли в своя укрепен лагер в Гакуден. Не можеше да отрече, че поражението при Нагакуте е силен удар, макар и причинен от неразумността на Шоню. Истината обаче беше и че тъкмо в този случай Хидейоши се забави прекалено много още от самото начало.

Не че мереше силите си с Иеясу за първи път на бойното поле. Познаваше го далеч отпреди двамата да влязат в битка. Напротив, тъкмо понеже имаше срещу себе си особено опитен противник, Хидейоши бе крайно предпазлив.

— Не се спирайте при малките крепости по пътя. Не губете време — предупредил бе той войниците, но Шоню, предизвикан от защитниците на Ивасаки, въпреки това спря, за да ги срази.

Изходът на битката щеше да се реши от способностите на Иеясу и Хидейоши. Когато чу за поражението при Нагакуте, вторият остана убеден, че сгодният случай за него е дошъл. Смъртта на Шоню и Нагайоши щеше да е примамката, с която да хване Иеясу жив.

Врагът обаче изникна като огън, после изчезна като вятър и след това всичко стихна като гора след буря. Когато Иеясу се оттегли на връх Комаки, Хидейоши остана с чувството, че за малко е пропуснал да хване в торбата си уплашения заек, но все пак си каза, че е получил само лека рана в пръста. Военната му сила с положителност не беше намаляла чувствително, но въпреки това Иеясу си бе спечелил огромно морално преимущество.

Във всеки случай, след ожесточеното половиндневно сражение при Нагакуте двамата мъже станаха извънредно предпазливи и отблизо започнаха да следят взаимно действията си. И докато чакаха така да се открие благоприятна възможност, никой дори не помисляше да нападне. Всяка от страните обаче постоянно отправяше предизвикателства към другата.

Хидейоши например прати на единадесетия ден от месеца цялата си шестдесет и две хилядна войска на връх Комацуджи. В отговор на Комаки последва само спокойна, макар и малко крива усмивка.

После, на двадесет и втори същия месец, дойде предизвикателство от страна на Иеясу. Осемнадесет хиляди души бяха разделени на шестнадесет отряда и пратени на изток.

Предните части начело със Сакай Тадацугу и Ии Хьобу непрестанно удряха барабани и надаваха бойни възгласи, сякаш за да кажат:

— Излез, Хидейоши!

Насипите и оградите на стана на западната войска се защитаваха от Хори Кютаро и Гамо Уджисато. Кютаро впери поглед в разярените противници и стисна зъби.

След Нагакуте врагът пръскаше слухове, че войниците на Хидейоши се били уплашили от тези на рода Токугава. Хидейоши обаче ясно беше наредил да не се излиза в нападение без негова изрична заповед, тъй че сега не можеше да направят нищо повече, освен да пратят вест до главния лагер.

Когато вестоносецът пристигна, Хидейоши играеше го.

— Към нашите при двойния насип настъпва голям отряд на Токугава — обяви мъжът.

За миг господарят вдигна поглед от дъската и попита:

— Самият Иеясу появил ли се е?

— Не, господарят Иеясу го няма — бе отговорът.

Хидейоши взе в ръка един черен пул, постави го на едно от квадратчетата и без да вдига поглед, каза:

— Съобщете ми, в случай че някой забележи Иеясу да излиза начело на войската си. Иначе Кютаро и Уджисато могат сами да решават дали да се бият.

Горе-долу по същото време Ии Хьобу и Сакай Тадацугу на два пъти пращаха вестоносци от предната линия до Иеясу на връх Комаки.

— Сега е времето да се появите вие лично. Ако дойдете веднага, без съмнение ще можем да нанесем смъртоносен удар на частите на Хидейоши.

На това Иеясу отвърна:

— А самият Хидейоши предприел ли е нещо? Ако е още на връх Комацуджи, значи няма нужда аз да излизам.

В крайна сметка той така и не напусна Комаки.

През това време Хидейоши обмисляше поуките от сражението при Нагакуте и последствията им за неговите служители. Особено внимаваше да увеличава издръжките на самураите си, по така и не каза нищо на своя племенник Хидецугу. След като побягна при Нагакуте, Хидецугу изглежда изпитваше неудобство в присъствието на чичо си. След като се върна в лагера, той просто съобщи, че вече е тук и после се опита да обясни причините за поражението. Хидейоши обаче разговаряше само с останалите седнали наоколо му пълководци и изобщо не погледна младежа в лицето.

— Моя беше грешката, че пратих Шоню на смърт — заяви господарят. — Още от младини заедно сме живели в бедност, заедно сме се забавлявали нощем и дори заедно сме ходили по леки жени. Никога няма да мога да забравя този човек.

Всеки път, когато заговореше за своя стар приятел, очите му се наливаха със сълзи.

Няколко дни по-късно, без да каже никому какво е намислил, Хидейоши нареди да започне строеж на укрепления при Оура. След две денонощия, в самия край на четвъртия месец, последваха нови указания:

— Утре съм решил да изляза в бой на всичко или нищо. Ще видим кой ще падне — дали Иеясу или Хидейоши. Спете добре, пригответе се и не се оставяйте да бъдете изненадани.

Следващият ден беше петият на петия месец. Още от предишната вечер цялата войска се готвеше за бой, в очакване на голямото и решаващо сражение. Сега, когато най-сетне видяха пред себе си Хидейоши, войниците останаха като поразени от думите му:

— Връщаме се в Осака! Всички отряди да започват отстъпление.

Последва още една заповед:

— Отрядът на Курода Канбей и Акаши Йоширо да съгласува придвижването си с хората при двойния насип. Най-последни ще вървят Хосокава Тадаоки и Гамо Уджисато.

Шестдесетте хиляди потеглиха напред. В мига, в който утринното слънце се показваше над хоризонта, те започваха своето оттегляне. Хори Кютаро спря в Гакуден, а Като Мицуясу — в крепостта Инуяма. Освен тях всички останали части пресякоха река Кисо и влязоха в Оура.

Това внезапно отстъпление накара военачалниците на Хидейоши да се запитат какви са неговите действителни намерения. Господарят даваше нарежданията си съвсем небрежно, но отстъплението на такава голяма войска бе дори по-трудно от това да я поведеш в нападение. По-тежка от всичко останало се смяташе охраната на тила — твърдеше се, че подходящи за това са само най-храбрите воини.

Когато военачалниците в стана на Иеясу видяха, че войската на Хидейоши започва сутринта да се оттегля, всички бяха обхванати от съмнения и побързаха да съобщят на своя господар.

В едно бяха без изключение съгласни:

— Няма съмнение — отнели сме на враговете желанието да се бият.

— Ако сега тръгнем след тях и нападнем, несъмнено ще спечелим голяма победа!

Всички заговориха за влизане в атака и настояха Иеясу да даде такава заповед. Този обаче не изглеждаше ни най-малко въодушевен и съвсем определено отказа позволение да се преследва врага.

Знаеше, че човек като Хидейоши няма да оттегли голяма войска безпричинно. Разбираше също, че макар да може успешно да се отбранява, силите му не достигат, за да излезе в открито сражение с противника.

— Войната не е игра на зарове. Нима ще заложим живота си, без да знаем какъв ще бъде изходът от начинанието? Протягайте ръка към нещо, само когато сте сигурни, че съдбата е на ваша страна.

Иеясу мразеше несигурността. Освен това много добре познаваше самия себе си. В това отношение пълна негова противоположност бе Нобуо. Този човек по начало хранеше заблуждението, че има равни възможности и слава с тези на Нобунага. Сега, макар след като чуха отказа на Иеясу останалите пълководци да млъкнаха, той не можеше да остане спокоен.

— Казват, че воинът трябва да цени възможността, която му се предоставя. Как може да седим тук и да пропускаме този сгоден случай, пратен ни направо свише? Моля, оставете преследването в мои ръце — заяви той убедено.

Иеясу се опита с две-три думи да го спре, но сега Нобуо се перчеше със смелостта си повече от когато и да било преди. В спора с Иеясу се държеше като глезено дете, което не желае да слуша никого.

— Е, тогава не може да направим нещо. Действайте, както прецените.

Иеясу даде съгласието си с пълното съзнание, че ще последва злощастие. Нобуо побърза да изведе своята войска и се спусна в преследване на Хидейоши.

След като той тръгна, Иеясу повери на Хонда началството над една дружина, която да го последва. Точно както очакваше, Нобуо се нахвърли върху последните редици на отстъпващите и макар за миг да изглеждаше, че има преимущество, после бързо бе разбит. Така по негова вина голям брой от служителите му паднаха в битката.

Ако подкрепленията на Хонда не се бяха появили отзад, самият син на Нобунага можеше да се превърне в плячка за тилните отряди на Хидейоши. След като отстъпи към връх Комаки, Нобуо не се появи веднага пред Иеясу. Този обаче научи подробностите за станалото от Хонда, кимна и без да промени изражението си, рече:

— Това и можеше да се очаква.

 

 

Отстъплението на Хидейоши не беше просто освобождаване на бойното поле. Докато войската му се придвижваше по пътя, той се обърна към своите служители:

— Дали да не си вземем нещо за спомен?

Крепостта Каганои се издигаше на левия бряг на река Кисо, североизточно от Кийосу. Там се бяха укрепили двама от служителите на Нобуо, готови в случай на необходимост да защитят крилото му.

— Превземете я.

Хидейоши даде нареждането на своите пълководци, все едно сочи зряла слива на някой клон.

Войската прекоси Кисо и се разположи при храма Сейтоку. Хидейоши започна нападението на сутринта на четвъртия ден от месеца. От време на време възсядаше коня и отиваше да наблюдава битката от един хълм в близост до Тонда.

При сраженията на следващия ден загина началникът на крепостта. Самото укрепление обаче не падна и до шести вечерта.

Хидейоши нареди да построят за по-късно укрепления на едно ключово място при Таки и на тринадесети се върна чак до Огаки. Там се срещна със семейството на Шоню и се опита да утеши съпругата и майка му.

— Представям си колко самотни се чувствате. Помнете обаче, че вашите деца имат обещаващо бъдеще. Опитайте да прекарате остатъка от живота си в спокойствие, радвайте се на това, как растат младите дървета и се наслаждавайте на цветята напролет.

Хидейоши повика при себе си и двамата оцелели сина на Шоню и ги насърчи да бъдат силни. Тази вечер се почувства като един от семейството и с часове разказва свои спомени за Шоню.

— Аз съм нисък на ръст — и Шоню също беше такъв. Когато бяхме с другите военачалници, той, като се напиеше, често танцуваше пред тях танц с копие. Не вярвам някога да ви го е показвал. Беше нещо такова…

Опита се да наподоби своя приятел и разсмя всички наоколо. Остана в крепостта в продължение на няколко дни, но накрая, на двадесет и първи от месеца, потегли по пътя за Оми обратно към Осака.

Осака се бе превърнала в нов и голям град, коренно различен от малкото пристанище на Нанива. Щом войската на Хидейоши пристигна, хората се натълпиха по краищата на улиците и около крепостта и до свечеряване приветстваха бойците.

Отвън новата крепост беше вече завършена. С падането на нощта пред погледа се разкри неземна гледка. Ярки светлини пламнаха по безбройните прозорци на пететажната голяма кула и от второто и третото укрепление, озариха нощното небе и очертаха четирите страни на крепостната стена — на изток, покрай река Ямато, на север, по брега на Йодо, на запад, успоредно на река Йокобори и на юг, по големия, още сух ров.

Хидейоши промени замисъла си. Напусна лагера при Гакуден и реши да започне „на чисто“. Но как отвърна на тази промяна Иеясу? Той просто остана да седи и да гледа как отрядите на противника му отстъпват в далечината. Въпреки че чу за нападението над своите съюзници в крепостта Каганои, така и не прати там подкрепления.

— Какво става?

Между подчинените на Нобуо се надигнаха гласове на недоволство. Той самият обаче съвсем наскоро пренебрегна съвета на Иеясу, нападна тила на Хидейоши и претърпя безславно поражение. Спасен от Хонда, сега вече се бе върнал в стана, но някак усещаше, че е загубил правото да каже каквото и да било.

Така дремещото разногласие се превърна в слаба точка на съюзната войска. При това от самото начало за сражение настояваше не толкова Иеясу, колкото Нобуо — синът на Нобунага призова господаря на Микава в името на дълга и този се реши да му помогне, положението му значи беше на съюзник и това правеше още по-трудно за него да се налага над Нобуо. Накрая Иеясу направи предложение:

— Сега Хидейоши е в Осака, но рано или късно ще се премести в Исе. Всъщност, вече се забелязват някои тревожни признаци. Смятам, че трябва възможно най-скоро да се върнете във вашата крепост в Нагашима.

Намерил повод, Нобуо бързо се прибра в Исе. Иеясу остана още малко на връх Комаки, но и той накрая потегли за Кийосу, като остави да го замества Сакай Тадацугу. Хората в града излязоха да поздравят господаря с победни викове. Броят им обаче не беше същият като на тълпата в Осака.

Войници и граждани празнуваха битката при Нагакуте като голяма победа за рода Токугава, но Иеясу предупреди своите служители да не се възгордяват лекомислено и прати до отрядите си следното послание:

Във военно отношение при Нагакуте победихме, но по отношение на крепости и земи същинското предимство принадлежи на Хидейоши. Не проявявайте глупостта да се самозабравите от един-единствен успех.

Истината бе, че през време на противостоянието на връх Комаки, в Исе, където тогава не се водеха битки, хората на Хидейоши бяха превзели крепостите Мине, Канбе, Кокуфу и Хамада, а крепостта Нанокайчи бе нападната и срината. Преди още хората да са забелязали, голямата част от областта беше в ръцете на Хидейоши.

Самият той остана за около месец в Осака, за да се погрижи за вътрешното управление и прокарването на пътища около столицата и да се порадва на малко спокойствие. Засега станалото при връх Комаки му се струваше чужда грижа.

През седмия месец на няколко пъти пътува до Мино и обратно. После, по средата на осмия, каза на служителите си:

— Досадно е да оставяме тази работа да се влачи прекалено дълго. Тази есен ще трябва да приключа с нещата веднъж за винаги.

Отново бе оповестено, че голяма войска ще тръгне на сражение. В течение на два дни преди заминаването вътрешността на главното укрепление кънтеше от свирнята на флейти и барабани за театър Но. От време на време се чуваше звънък и многолюден смях.

Хидейоши нае една актьорска трупа за Но и покани майка си, Нене и близки да се повеселят един ден заедно.

Между гостите бяха и трите княгини, които отрастваха в уединение в един от дворовете на крепостта. Чача навършваше сега седемнадесет, средната сестра бе на тринадесет, а най-малката от трите караше единадесетата си година.

Само преди десетина месеца, при падането на крепостта Китаношо, момичетата бяха вървели през дима, под който загинаха вторият им баща Шибата Кацуие и тяхната майка. Отведоха ги на север. Накъдето и да погледнеха, виждаха само непознати лица. За известно време очите им бяха ден и нощ отекли от сълзи и по младите им лица, преди пълни с радост, не се появяваше и една усмивка. Накрая обаче трите свикнаха с хората в крепостта и разведрени от непревзетото държание на Хидейоши, се привързаха към него като към „интересен чичко“.

Днес, след няколко по ред представления, „чичкото“ отиде в една странична стая, преоблече се в актьорски дрехи и сам излезе на сцената.

— Вижте! Това е чичото! — възкликна едно от момичетата.

— Боже, колко е смешен!

Забравили за присъствието на други хора, двете по-малки княгини запляскаха с ръце и започнаха да сочат с пръст, без да могат да удържат смеха си. Както можеше да се очаква, най-голямата, Чача, ги смъмри.

— Не бива да сочите с ръка. Само стойте мирни и гледайте.

Тя самата правеше големи усилия да седи чинно, но смешките на Хидейоши бяха така забавни, че в крайна сметка се принуди да скрие уста в ръкава си. Засмя се така силно, сякаш страните й щяха да се пръснат.

— Що за работа? Като се смеехме, ни се караше, а сега ти се смееш.

След този упрек от по-малките сестри Чача съвсем се разкикоти.

Майката на Хидейоши също се позасмиваше, докато гледаше смешния танц на сина си, но Нене, свикнала в семейството с постоянните закачки и шеги на своя съпруг, нямаше вид, че се забавлява особено.

Днес повече я занимаваше възможността спокойно да разглежда наложниците на своя мъж, насядали тук и там, заобиколени от придворни дами.

Докато още живееха в Нагахама, Хидейоши имаше само две държанки, но щом се пренесоха в Осака, той неусетно се сдоби с наложница във второто и след това — в третото укрепление.

Трудно й беше да приеме също, че след победното завръщане от похода на север съпругът й доведе и трите осиротели дъщери на Асаи Нагамаса, които сега с любов отглеждаше в третото укрепление.

Прислужниците на Нене — в крайна сметка бе същинската съпруга на Хидейоши — с болка забелязваха, че Чача, най-голямата от сестрите, е дори по-красива от майка си.

Споменеха ли нещо за това, само наливаха масло в огъня, но Нене просто се засмиваше.

— Няма какво да се направи — това е като драскотина на бисер — казваше.

По-рано и тя ревнуваше като всяка друга съпруга и докато живееха в Нагахама, дори стигна дотам да се оплаче на Нобунага, който й прати в отговор писмо:

Родила сте се жена и сте имала щастието да срещнете един извънредно необикновен мъж. Мога да си представя, че той трябва да има и недостатъци, но добрите му страни също са много на брой. Когато гледате от средата на някоя обширна планина, не може да разберете колко всъщност е голяма тя. Примирете се, радвайте се на съпружеството си с този човек и оставете него да живее така, както сам поиска. Не твърдя, че ревността е нещо лошо. В известна степен тя придава дълбочина на семейното съжителство.

В крайна сметка значи тя бе тази, която получи упрек. Поучена от този си опит, Нене реши да се владее и да престане да обръща внимание на връзките на своя мъж с други жени. Напоследък обаче имаше дни, когато я преследваше някакво усещане за заплаха и й се струваше, че съпругът й започва да си позволява може би прекалено много.

Във всеки случай сега наближаваше Хидейоши да навърши четиридесет и седем — най-добрата възраст за един мъж. Макар и затрупан с външни трудности от рода на битката при връх Комаки, той бе зает и с вътрешни грижи, като това, как да уреди спалнята си. Хидейоши живееше ненаситно, с жизнерадостта на здрав човек. Някой можеше да се запита как ли успява да отдели частните постъпки от държавните дела, това, което става достояние на всички, от онова, което трябва да остане в пълна тайна.

— Забавно е да ме гледате как танцувам, но за мен това не е никак лесно. Всъщност, струва ми доста усилия.

Хидейоши бе застанал зад майка си и Нене. Само преди миг напусна сцената под плясканията на зрителите и изглежда още не се беше освободил от възбудата на представлението.

— Нене, нека се отделим тази вечер в твоята стая. Искаш ли да приготвиш нещо хубаво за ядене?

След края на представлението всичко наоколо бе залято от ярката светлина на лампите. Гостите тръгнаха обратно към третото и второто укрепление.

Хидейоши се появи в стаята на Нене, придружен от голяма тълпа артисти и музиканти. Майка му се бе прибрала в спалнята си, така че съпруг и съпруга сега бяха насаме със своите гости.

За Нене бе обичайно да обръща внимание на такива хора, както и на всичките си служители. Особено след днешното веселие, тя благодари на всички за забавата. Гледаше ги как безгрижно си наливат саке и разговарят с доскорошните свои зрители.

От самото начало Хидейоши седеше сам настрани и тъй като сега сякаш никой не му обръщаше внимание, изглеждаше малко мрачен.

— Нене, сигурно няма да навреди и аз да си пийна чашка, а? — обади се.

— Мислиш ли, че бива?

— А ти смяташ ли, че няма да си пийна? За какво мислиш дойдох в стаята ти?

— Ами, майка ти каза: „Момчето тръгва вдругиден пак за връх Комаки“ и строго ми заръча да ти намажа прасците и хълбоците с мокса, преди да отидеш на поход.

— Какво?! Казала ти била да ме мажеш с мокса ли?

— Тревожи се, че там, където отивате, лятната жега навярно още продължава й ако пиеш лоша вода, може да се разболееш. Ще те намажа с мокса и после ще ти дам чашка саке.

— Та това е смешно. Аз не обичам мокса.

— Обичаш или не, така каза майка ти.

— А, ето защо не идвам в твоята стая. От всички, които ме гледаха как играя днес следобед, ти единствена не се смя. Все се мръщеше нещо.

— Такъв ми е нравът. Дори да искаш от мен да се държа като онези красавици, не мога.

Нене явно се поядоса. После изведнъж си спомни за онова време, когато тя самата бе на възрастта на Чача, а Хидейоши беше двадесет и пет годишният Токичиро.

Господарят изгледа жена си с любопитство и попита:

— Защо плачеш?

— Не знам — отвърна Нене и извърна лице настрани.

Хидейоши се извъртя, за да я погледне в очите.

— Да не би това да значи, че ще ти е самотно, когато отново отида на поход?

— Колко дни си прекарал у дома, откакто сме се оженили?

— Дори да не обичаш войната, докато не зацари мир, ние не можем да направим нищо — отвърна Хидейоши. — Ако на господаря Нобунага не се беше случило непредотвратимото, сигурно щях да съм началник на някоя затънтена крепост и щях да прекарвам живота си в седене до тебе, точно както ти се иска.

— Хората ще те чуят какви глупости говориш. Аз добре разбирам сърцето на мъжа.

— И аз — това на жената!

— Все ми се присмиваш. Не говоря от ревност, както обикновено правят жените.

— Всяка една съпруга щеше да говори като тебе.

— Ще ме изслушаш ли, без да обръщаш всичко на шега?

— Добре. Слушам те с голямо внимание.

— Примирила съм се с всичко от дълго време насам. Въобще не се и каня да ти казвам, че съм самотна, докато в твое отсъствие се грижа за крепостта.

— Добродетелна жена, вярна съпруга! Ето защо преди толкова време Токичиро се спря тъкмо на тебе.

— Не прекалявай с шегите! Майка ти затова говори с мен.

— Какво каза майка ми?

— Каза, че ти позволявам толкова много, че може да се превърнеш в пройдоха. Каза, че трябва от време на време да говоря с тебе.

— И затова ли сега ще ме мажеш с мокса? — засмя се Хидейоши.

— Ти и представа нямаш как се тревожи тя. Толкова си невъздържан, че забрави и синовните си задължения.

— Че кога съм бил невъздържан?

— А не вдигаше ли ти шум преди две нощи в стаята на господарката Санджо, чак до сутринта?

Служителите и артистите в съседната стая се преструваха, че не чуват рядката — е, може би не чак дотам рядка — кавга между съпруг и съпруга. Тъкмо тогава обаче Хидейоши повиши глас и извика:

— Хей, вие! Какво мисли публиката за това тук представление?

— Е, на мен ми прилича на игра на топка между слепци — обади се едни от актьорите.

— За нищо не става значи, а? — засмя се Хидейоши.

— Хайде сега. Тази игра няма край.

— А ти, флейтиста, как смяташ?

— Е, така става и у нас в къщи. Кой е виновен, пък кой не е? Кой, та кой?

Изведнъж Хидейоши грабна горното кимоно на Нене и го метна като награда навън.

 

 

На следващия ден, макар да бяха в същата крепост, близките на Хидейоши не успяха дори да го зърнат. През целия ден той бе постоянно зает да дава нареждания на военачалниците и служителите си.

На двадесет и шесто число от осмия месец Иеясу получи бързо известие, че противникът му е в настъпление. Двамата с Нобуо веднага тръгнаха от Кийосу за Ивакура и разположиха войските си срещу тази на Хидейоши. Иеясу отново зае положение за отбрана и предупреди своите хора да не предприемат нищо необмислено.

— Този човек не знае, какво значи „стига“.

Хидейоши вече бе успял да се настрада на търпението на Иеясу, но и той самият не беше съвсем лишен от това качество, знаеше че дори с чук е трудно да разтвориш черупката на голяма скарида, но ако опърлиш опашката, месото лесно може после да се извади. Такива прости доводи ръководеха сега мисленето му. Това, че прати Нива Нагахиде да сключи споразумение за мир, беше равнозначно на опърлянето на опашката.

Нива беше най-старшият между служителите на рода Ода. На него можеше да се разчита и той почти нямаше врагове. Сега, когато Кацуие бе мъртъв, а Такигава Кадзумасу преживяваше затруднения, Хидейоши не пропусна възможността да привлече на своя страна този човек, още преди да започнат сраженията при връх Комаки.

Нива беше на север с Инучийо, но неговите пълководци Канамори Кинго и Хачия Йориката участваха в битката на страната на Хидейоши. Преди някой да е успял да забележи, тези двамата на няколко пъти пропътуваха разстоянието от крепостта на Хидейоши до родната си област Ечидзен.

Съдържанието на писмата беше неизвестно дори за приносителите, но накрая самият Нива тайно пристигна в Кийосу и разговаря там с Иеясу.

Такива разговори обаче се провеждаха при пълна тайна. Единствените, на които Хидейоши довери за тях, бяха Нива и двамата му пълководци. По предложение на Хидейоши посредник стана Ишикава Кадзумаса.

Накрая обаче някой от хората в рода Токугава пусна слуха, че се провеждат тайни преговори за мир. Това предизвика голямо оживление в укреплението на Иеясу на връх Комаки.

Мълвата, когато се разнесе, винаги се съпровожда от клевети. В този случай техен прицел стана Ишикава Кадзумаса, когото служителите му от известно време насам и без друго подозираха в нещо.

— Говори се, че Кадзумаса бил посредник между двете страни. Между тях двамата с Хидейоши открай време има нещо странно.

Имаше такива, които направо отвориха дума за това пред Иеясу, но той упрекна всички в излишна подозрителност и ни най-малко не намали доверието си към Кадзумаса.

Веднъж след като се пръснаха подозренията обаче, духът на целия род започна да пада.

Разбира се, Иеясу беше за мирните преговори, но щом откри какво е състоянието на хората около него, внезапно отпрати посланика на Нива.

— Не желая мир — заяви господарят. — Нямам очаквания, че ще можем да се споразумеем с Хидейоши, каквито и условия да предлага той. С него ще влезем в решително сражение, аз ще взема главата му и цялата страна ще разбере какво значи истинска последователност.

Щом това бе разгласено тържествено по целия стан на Иеясу, войниците останаха доволни, а мътните слухове за Кадзумаса се разпръснаха.

— Хидейоши вече иска да се предава!

Духът на хората отново укрепна и те станаха още по-войнствени.

Хидейоши с примирение прие горчивата чаша. Изходът от преговорите не му се стори чак толкова лош, така че и този път не се осмели да приложи военна сила, а само прати свои отряди да заемат няколко ключови местности. Към средата на деветия месец отново събра войниците си и влезе в крепостта Огаки.

Колко ли пъти вече жителите на Осака виждаха Хидейоши и войската му да сноват напред и назад между крепостта и бойното поле в Мино?

Беше двадесетият ден от десетия месец — вече късна есен. Отрядите на Хидейоши, които обикновено минаваха през Осака, Йодо и Киото, сега внезапно се отклониха при Сакамото и този път тръгнаха през Кога в Ига, продължавайки в посока Исе. Там свърнаха от пътя за Мино и поеха по този към Овари.

Крепостите и съгледвачите на Нобуо в Исе го засипваха с бързи известия, почти все едно че някакъв бент се е пробил на няколко места и мътните и бурни води на реката сега нахлуват с пълна сила.

— Тук е цялата войска на Хидейоши!

— Това не са войниците само на един пълководец, както си мислехме досега.

На двадесет и трети Хидейоши се разположи на стан при Ханецу и започна строеж на укрепления при Навабу.

Сега, когато войската на неговия противник започваше да обгражда крепостта му, Нобуо не можеше да пази вече самообладание. От около месец насам той вече имаше предчувствия, че бурята наближава. С други думи, явно ходовете на Ишикава Кадзумаса, за които родът Токугава пазеше пълна тайна, все пак бяха разгласени от някого, без никой да може да каже — от кого.

Според мълвата, водачите на рода Токугава не бяха напълно единодушни. Изглежда много от служителите на Иеясу са враждебно настроени към Кадзумаса и само чакат подходящо време, за да се наложат.

Нашироко се говореше също, че Токугава вече преговарят с Хидейоши и Иеясу се стреми да сключи мир бързо, преди разногласията между приближените му да са се задълбочили. Въпреки това разговорите били прекъснати, тъй като Хидейоши поставил прекалено тежки условия.

Нобуо беше болезнено обезпокоен. Та какво ще стане с него, ако в крайна сметка Иеясу и Хидейоши се спогодят?

— Ако Хидейоши смени посоката и тръгне по пътя за Исе, най-добре направо да се примирите с това, че той е влязъл в тайно споразумение с Иеясу за сметка на вашия род, господарю.

Точно както се опасяваше Нобуо, сега най-лошите му кошмари започваха да се сбъдват. Нямаше какво друго да направи, освен да съобщи на Иеясу за бедственото си положение и да го помоли за помощ.

През време на отсъствието на Иеясу, за крепостта Кийосу отговаряше Сакай Тадацугу. Щом получи спешното известие от Нобуо, той веднага прати един бързоходец да го предаде на Иеясу. Този още същия ден събра всички свои отряди и тръгна към Кийосу, после бързо прати в Кувана подкрепления начело с Тадацугу.

Кувана владееше единствения път към Нагашима. Нобуо също събра един отряд и го придвижи срещу Хидейоши, който се беше разположил на стан при село Навабу.

Това бе на брега на река Мачуя, на около час път югозападно от Кувана. Наблизо бяха устията на Кисо и Иби и мястото беше отлично за нападения над лагера на Нобуо.

Беше късна есен. Гъстата тръстика скриваше от погледа няколкостотин хиляди войници, а сутрин и вечер димът от огньовете се стелеше над речния бряг. Още не бе дадена заповед за влизане в сражение. Спокойни, войниците дори почнаха да ходят за риба. Ако по време на оглед на стана ги свареше Хидейоши, стреснатите войници бързо се засуетяваха и гледаха да хвърлят въдиците някъде настрана. Дори и да забележеше това обаче, господарят просто ги подминаваше усмихнат.

Истината бе, че ако не беше на този пост, и на него самия му се искаше да ходи за риба и да гази бос във водата. Момчешкото у него още се събуждаше от време на време и гледки като тази му напомняха радостите на детството.

От другата страна на реката започваше Овари. Мирисът на земята на родната му област, размекнала се под лъчите на есенното слънце, дразнеше ноздрите на Хидейоши.

Томита Томонобу и Цуда Нобукацу тъкмо се връщаха от едно място, където ги беше пратил и с нетърпение чакаха той да се появи.

Господарят остави коня си при портата и тръгна напред с необичайно бърза за него крачка. Сам отведе двамата мъже, излезли междувременно да го поздравят, до една хижа посред строго охраняваната горичка в сърцето на лагера.

— Какъв отговор даде господарят Нобуо? — попита.

Гласът му бе тих, но в очите му гореше напрегнат блясък на очакване.

Пръв се обади Цуда:

— Господарят Нобуо заяви, че много добре разбира вашите намерения и дава съгласието си да се срещнете.

— Какво?! Съгласен е?

— Не само, но и остана извънредно доволен.

— Наистина ли?

Хидейоши се протегна и гръмко въздъхна.

— Наистина ли? Това ли стана наистина? — попита повторно.

От самото начало, неговият замисъл да настъпи по пътя за Исе бе само уловка. Надяваше се да реши нещата чрез преговори, но ако не успееше, щеше да нападне Кувана, Нагашима и Кийосу. Това щеше да открие пътя за нападение над връх Комаки изотзад.

Цуда беше в родствени връзки с рода Ода — втори братовчед на Нобуо. Той обясни на сина на Нобунага добрите и лошите страни на положението му и накрая го накара да даде своя отговор.

— Аз въобще не съм от онези, които обичат войната — заяви Нобуо. — Ако Хидейоши гледа на мен по този начин и иска да водим преговори за мир, то аз няма да възразя да се срещнем с него.

Още от първия сблъсък при връх Комаки Хидейоши разбра, че ще му е трудно да се справи с Иеясу. Ето защо той сега се опита да намери слабото място на другия си противник и скрито да му въздейства.

Заради влиянието на Хидейоши върху него, по върховете на рода Токугава на Ишикава Кадзумаса се гледаше с известно подозрение. По тази причина, веднага щом Нива Нагахиде направи постъпки да посредничи, всички в обкръжението на Нобуо, които преди са били свързани с него, бяха заклеймени като миролюбци. Самият Нобуо съвсем не беше сигурен какви са истинските намерения на Иеясу, а Токугава пък се отнасяха към неговата войска с малко недоверие. До цялото това положение се стигна благодарение на подмолни въздействия от далечна Осака.

За Хидейоши бе основна истина, че каквито и преговори да води, отстъпките при тях са далеч за предпочитане пред загубите от една война. От друга страна, той вече бе изпробвал всички други възможности — пряк сблъсък при Комаки, опит за военна хитрост и накрая просто заплахи с оръжие — и сега се убеждаваше, че няма съвършено никаква полза от това да се воюва с Иеясу. Трябва да опита някакъв друг подход.

Срещата с Нобуо на следващия ден бе плод тъкмо на такива съображения и предвиждания.

Хидейоши стана рано, погледна към небето и отбеляза:

— Времето е точно каквото трябва.

Есенните облаци предната вечер му бяха създали известно безпокойство — ако се случеше през деня да е ветровито или дъждовно, хората на Нобуо можеха да поискат да се промени времето или мястото и това да събуди подозрения у Токугава. Хидейоши заспа, загрижен колко неприятно може да се окаже това, но тази сутрин вятърът бе разнесъл облаците и небето бе по-ясно от обикновеното за това време на годината. Хидейоши прие това като добър знак и като си пожела успех, се качи на седлото и напусна стана при Навабу.

Придружаваха го само няколко старши служители и оръженосци, както и двамата предишни пратеници — Томита и Цуда. Щом групата най-сетне прекоси река Мацуда обаче, се разбра, че Хидейоши е взел все пак предпазни мерки и предишната нощ е накарал в тръстиките и селските къщи покрай пътя да се скрият войници. Господарят бъбреше безгрижно със своите спътници, сякаш не забелязва тази охрана и накрая слезе от седлото при река Яда, близо до западните покрайнини на Кувана.

— Тук ли ще изчакаме да дойде господарят Нобуо? — попита и седна на походното си столче, за да разгледа по-спокойно околността.

Не след дълго пристигна Нобуо, придружаван от група свои служители на коне. Той вече бе забелязал чакащите го на речния бряг и сега започна да се съвещава с военачалниците от двете си страни, вперил поглед в Хидейоши. Спря коня си в далечината и слезе от него, явно все още притеснен от нещо.

Тълпата воини, които го придружаваха, се отдръпнаха настрана. Нобуо застана в средата им и тръгна към Хидейоши. Беше облечен в най-пищните възможни доспехи.

Хидейоши. Пред него бе човекът, когото само до вчера чернеха пред цялата страна като най-лошия убиец и неблагодарник. Това бе врагът, чиито престъпления двамата с Иеясу така старателно бяха изреждали. Макар да прие предложението на своя неприятел и сега да се готвеше да се срещне с него, Нобуо не успяваше да се почувства спокоен. Какви ли са скритите намерения на човека насреща му?

Щом зърна Нобуо да се приближава тържествено, Хидейоши стана от походното си столче и съвсем сам тръгна бързо към него.

— А, господарю Нобуо!

Махаше с две ръце, сякаш срещата е съвсем непреднамерена и неочаквана.

Нобуо остана изненадан, а служителите наоколо му, накичени с доспехи и копия, просто зинаха от изумление.

Но това не беше най-неочакваното. Сега Хидейоши коленичи в краката на сина на Нобунага и после се просна по очи така, че лицето му едва не се допря до сламените сандали на другия.

Взе ръката на вцепенения Нобуо и заговори:

— Нямаше и ден през тази година, господарю, когато да не съм чакал с нетърпение да се срещна с вас. Преди всичко останало, извънредно съм радостен да ви видя в добро здраве. Какъв ли зъл дух би могъл да затъмни разсъдъка ви, господарю мой, и да ни накара да влезем в бой помежду си? От този ден нататък вие, досущ както преди, ще сте мой повелител.

— Моля ви, Хидейоши, станете. Вашето разкаяние така ме трогва, че не знам какво да кажа. Вината беше и на двама ни. Но моля ви, станете.

Нобуо дръпна нагоре ръката, която бе хванал Хидейоши, за да го накара да стане.

Срещата на двамата на единадесетия ден от единадесетия месец премина гладко и бе постигнато споразумение за мир. Без съмнение, щеше да е редно Нобуо да се посъветва с Иеясу и преди да влезе в съглашение с Хидейоши, да получи съгласието му. Той обаче побърза да се възползва от неочакваната възможност и веднага сключи отделен мир.

Простата истина бе, че оръжието, с което досега си служеше Иеясу, сега му бе отнето иззад гърба от Хидейоши. Всъщност, излъганият бе Нобуо.

Човек лесно може да си представи какви мили думи използваше господарят на Осака, за да спечели благоразположението на своя довчерашен противник. През всичките години на службата си Хидейоши съвсем рядко бе разгневявал бащата, Нобунага, така че трябва да му е било лесно сега да укроти сина. Условията на мирното споразумение, както бяха изложени предварително от двамата пратеници, обаче не бяха нито леки, нито приятни.

Първо: Хидейоши ще осинови дъщерята на Нобуо.

Второ: Четирите местности в северна Исе, превзети от Хидейоши, се връщат на Нобуо.

Трето: Нобуо ще даде жени и деца от рода си за заложници.

Четвърто: Три местности в Ига, седем в северна Исе, крепостта Инуяма в Овари и крепостта Кавада се дават на Хидейоши.

Пето: Всички временни укрепления на двете страни в областите Исе и Овари подлежат на разрушаване.

Нобуо скрепи документа с печата си. Като дар от Хидейоши още на същия ден той получи двадесет къса злато и една сабя, изработена от Фудо Куниюки. Освен това се сдоби с тридесет и пет хиляди вързопа ориз, награбени по време на войната от земите на Исе.

Хидейоши се преклони пред Нобуо, показа му уважението си и в знак на добра воля го надари с подаръци. След такова отношение Нобуо не можеше да не се усмихва от задоволство. Сигурно е обаче, че той и не подозираше какво ще последва за него от този договор. От гледна точка на по-далечното бъдеще можеше да бъде наречен само глупав. Стига да бе останал настрана от събитията, този човек нямаше да има никаква вина. Сега обаче, излязъл по средата на сцената, той бе превърнат в оръдие на воюващите страни и стана причина голямо число хора да загинат под знамената му.

 

 

Най-изненадан от новината за станалото беше Иеясу, който вече се бе преместил от Окадзаки в Кийосу, за да може по-успешно да се противопостави на Хидейоши. Беше дванадесети сутринта.

Сакай Тадацугу шибна коня си и го подкара към крепостта. Цяла нощ бе яздил натам от Кувана.

Необичайно беше някой от военачалниците да напуска без предупреждение бойното поле и да се появява в Кийосу. При това Тадацугу бе вече на шестдесет. Защо ли този възрастен мъж се реши да пътува цяла нощ, придружаван само от няколко души?

Времето беше преди закуска, но Иеясу излезе от спалнята си и след като седна в стаята, където приемаше посетители, попита:

— Какво има, Тадацугу?

— Вчера господарят Нобуо се срещна с Хидейоши. Според мълвата е сключил с него мир, без да се е съветвал с вас, господарю.

Тадацугу забеляза чувствата, които Иеясу не можеше да сдържи и собствените му устни несъзнателно затрепериха. Едва успяваше да преодолее напрежението. Искаше му се пред всички да извика, че Нобуо е глупак. Може би същото бе желанието и на Иеясу. Да се ядосва ли? Или да се изсмее? Несъмнено господарят сам бе объркан от новината и сега се опитваше да овладее своите противоречиви чувства.

Изглеждаше като замаян. Беше направо поразен. Това обаче бе всичко, което можеше да се прочете по изражението му. Двамата мъже останаха да седят известно време мълчаливо. Накрая Иеясу премигна на два-три пъти, после подръпна с лявата ръка крайчеца на ухото си и се потри по бузата. Приведеният му гръб започна леко да се люлее. Лявата ръка отново се върна на коляното.

— Сигурен ли сте в това, Тадацугу? — попита.

— Не бих дошъл току-така да ви съобщя подобно нещо. По-късно ще пристигнат и вестоносци с повече сведения.

— А вие още нямате вест от самия господар Нобуо, нали?

— Първо чухме, че тръгнал от Нагашима, минал през Кувана и се спрял в Ядагавара, но тогава помислих, че сигурно просто прави оглед на укрепленията и на разположението на отрядите. Дори след като се върна в крепостта си, още нямахме представа какви са намеренията му.

Следващите вести потвърдиха слуховете за сключения от Нобуо мир, но през целия ден от него нямаше никаква вест. Истината скоро стана известна на всички служители на рода Токугава. Всеки път, щом двама от тях се срещнеха, възбудените им гласове отекваха с още трудната за приемане вест. Събраха се в Кийосу и всички обвиниха Нобуо в непочтеност. Гласно се питаха как след всичко станало родът Токугава ще може да погледне страната в очите.

— Ако това е истина, няма да го оставим ненаказан, пък бил той и син на Нобунага — заяви буйният Хонда.

— Първо да изкараме господаря Нобуо от Нагашима и да разследваме престъпленията му — добави Ии с ярост в погледа. — След това да предизвикаме Хидейоши на решаваща битка.

— Съгласен съм!

— Не тръгнахме ли на война точно заради господаря Нобуо?

— Застъпихме се за справедливостта и вдигнахме оръжие, само защото господарят Нобуо дойде при господаря Иеясу да плаче за помощ и взе да ни увещава, че наследниците на господаря Нобунага щели да бъдат изтребени от Хидейоши! Сега знамето на нашия дълг изведнъж се оказва предадено на противника. Нямам думи да опиша такава глупава постъпка!

— Сегашното положение накърнява достойнството на Негово Височество и ни прави за посмешище. Това е обида и за духа на нашите другари, които паднаха при Комаки и Нагакуте.

— Тяхната смърт се обезсмисля. Не виждам защо ние, живите, трябва спокойно да понасяме такива тежки обиди. Какво ли е решил нашият господар?

— Цяла сутрин остана в покоите си. Свика старшите служители на съвет и изглежда е говорил с тях до вечерта.

— А дали някой ще може да предаде какво мислим и ние?

— Точно така. Кой ще е подходящ за това?

Всички се спогледаха.

— Ще отидете ли вие, Ии? Вие също трябва да сте с него, Хонда.

Хонда и Ии тъкмо се канеха да излязат от стаята като представители на всички присъстващи, когато един слуга се появи, за да ги извести за следното:

— Току-що пристигнаха двама пратеници на господаря Нобуо.

— Какво?! Пратеници от Нагашима ли?

Възмущението на мъжете отново се разгоря.

Посланиците обаче бяха вече влезли в голямата стая за приеми и най-вероятно стояха изправени пред Иеясу. Хората се зауспокояваха взаимно, че сега така или иначе ще разберат намеренията на своя господар и решиха да изчакат изхода от срещата.

Пратениците на Нобуо бяха неговият чичо Ода Нобутеру и Икома Хачиемон. Както можеше да се очаква, те застанаха пред Иеясу с голямо неудобство, а още по-трудно им беше да обяснят подбудите на своя повелител за постъпката му. Чакаха в стаята, посърнали от самата мисъл за срещата.

Скоро Иеясу се появи с един от оръженосците си. Беше облечен в кимоно, не носеше доспехи и изглеждаше в добро настроение.

Седна на една възглавница и каза:

— Чух, че господарят Нобуо сключил мир с Хидейоши.

Двамата пратеници се проснаха по очи и без дори да посмеят да вдигнат глава, отвърнаха утвърдително.

— Неочакваните мирни преговори с господаря Хидейоши — започна Нобутеру, — трябва да си били неприятна изненада за вашия род и ние проявяваме пълно разбиране към вашите мисли сега, но уверяваме ви, Негово Височество много задълбочено обмисли настоящото положение и…

— Разбирам — прекъсна го Иеясу. — Няма нужда от дълги обяснения.

— Подробностите са изцяло изложени в това писмо, така че, ако бихте желали да го прочетете…

— Ще го погледна по-късно.

— Единственото, което наскърбява Негово Височество, е мисълта, че вие може да сте сърдит — обади се Хачиемон.

— Е, хайде сега. Това не си заслужава да го тревожи. От самото начало тази война нямаше нищо общо с моите желания и намерения.

— Напълно ви разбираме.

— При това положение аз продължавам да се надявам на благоденствието на господаря Нобуо.

— За Негово Височество ще е облекчение да узнае това.

— Наредил съм да ви поднесат нещо за ядене в една от съседните стаи. Най-радостното от всичко е, че тази война завърши толкова бързо. Преди да си тръгнете оттук, спокойно се наобядвайте.

Като чуха за всичко дотук, служителите на Иеясу направо побесняха.

— Негово Височество сигурно има някакви скрити намерения. Как иначе би могъл толкова лесно да приеме този чудовищен съюз между господаря Нобуо и Хидейоши?

През това време Ии и Хонда отидоха при старшите служители, за да ги осведомят за мнението на останалите.

— Писар! — провикна се Иеясу.

След като се срещна в залата с пратениците на Нобуо, той се върна в покоите си и известно време остана да седи сам. Сега гласът му изкънтя наоколо.

Писарят донесе една мастилница и зачака, какво ще му издиктува господарят.

— Искам да пратите писма с поздравления на господарите Нобуо и Хидейоши.

Докато диктуваше писмата, Иеясу се обърна настрани и притвори очи. Обмисляше изреченията, но и сякаш преглъщаше мисли, подобни на парчета разтопена стомана.

След като свърши с двете писма, даде заповед на едни от служителите да повика Ишикава Кадзумаса.

Писарят остави двете писма пред Иеясу, поклони се и си тръгна. В същото време един от приближените служители влезе със свещ в ръка и тихо запали двете лампи.

Слънцето вече беше залязло. Иеясу погледна към лампите и му се стори, че този ден е бил необикновено къс. Запита се дали това не е, понеже въпреки цялото напрежение на работата чувства сърцето си празно.

Сякаш някъде отдалеч, до него достигна шумът от внимателното отваряне на плъзгаща се врата.

Кадзумаса, без доспехи, също като господаря си, стоеше в поклон на прага. Почти никой от воините на рода още не бе свалил бронята си. Въпреки това Кадзумаса забеляза, че от сутринта Иеясу е облечен само в кимоно и бързо смени и своите дрехи.

— А, Кадзумаса ли е? Там сте много надалеч. Приближете се малко.

Иеясу не изглеждаше с нищо по-различен от по-рано. Щом се приближи до него обаче, на Кадзумаса му се стори, че неговият господар има някак безпомощен вид.

— Кадзумаса, бих искал утре сутринта да идете като мой пратеник в стана на господаря Хидейоши и при господаря Нобуо в Кувана.

— Разбира се.

— Поздравителните писма са тук пред вас.

— Поздравления за мирния договор ли?

— Точно така.

— Мисля, че разбирам какво имате предвид, господарю. Няма да дадете израз на недоволството си, но когато види такова великодушие, дори господарят Нобуо ще изпита неудобство.

— Какво говорите, Кадзумаса? Проява на страхливост от моя страна ще е да поставям господаря Нобуо в неудобно положение, а да заявим, че продължаваме войната в името на дълга, ще е малко неуместно. Дали мирът е истински или лъжлив, аз нямам основание да недоволствам от него. Трябва искрено и убедително да заявите, че се радвам от дъното на душата си и че празнувам заедно с всички останали поданици на Империята.

Кадзумаса и без друго познаваше добре своя господар, а сега Иеясу му даде и подробни указания как да се държи. Имаше обаче още нещо, което го измъчваше. Ставаше дума за неоснователното подозрение, което от самото начало хранеха към него някои от служителите — че между него и Хидейоши има някаква тайна връзка. Предишната година, след победата при Янагасе, отново Кадзумаса бе избран за пратеник при Хидейоши.

По това време господарят на Осака преливаше от радост. Беше поканил други господари на чайна церемония в новата си крепост, тогава още в строеж.

След това, винаги когато влезеше в отношения с рода Токугава, Хидейоши неизменно питаше как е Кадзумаса и винаги говореше за този човек с господарите, които се намираха в приятелски връзки с Иеясу.

Така войните на Токугава останаха с трайното впечатление, че Хидейоши е твърде привързан към Кадзумаса. През време на противостоянието на връх Комаки и после, когато Нива правеше опити за помирение, многобройни погледи следяха Кадзумаса, каквото и да правеше.

Както можеше да се очаква, Иеясу въобще не се остави да бъде повлиян от това.

— Навън е доста шумно, а?

От залата, отстояща на няколко врати от мястото, където седяха Иеясу и Кадзумаса, се дочуха възбудени гласове. Изглежда служителите, недоволни от мирното споразумение, сега се възмущаваха, че Кадзумаса е бил извикан да се срещне с господаря им.

Ии и Хонда, отново представители на мнозинството, заедно с още няколко души, бяха наобиколили преди малко Тадацугу.

— Вие не водехте ли предните части и не бяхте ли в крепостта Кувана? Не ви ли смущава, че не сте разбрали, дето господарят Нобуо и Хидейоши са успели да се срещнат в Ясагавара? А какво да кажем за това, че пратениците на Хидейоши са се появили право в Кувана? Какво ще стане сега, като сте дошли тук просто да съобщите за този безчестен мирен договор?

Въртяха Тадацугу като на шиш. На първо място, Хидейоши надали беше от онези хора, които ще позволят друг да научи за тайните им замисли. За Тадацугу това бе достатъчно оправдание. Пред лицето на общото недоволство обаче той можеше само да приема укорите и хулите и да се извинява със сдържаност, каквато подхожда на стар военачалник.

Но целта нито на Ии, нито на Хонда не беше да тормозят стария човек. Те по-скоро искаха да изразят пред своя господар мненията си и да се възпротивят на мирното споразумение. Желаеха на всички да стане ясно, че родът Токугава няма нищо общо с преговорите, водени от Нобуо.

— Ще се застъпите ли да бъдем приети от господаря, молим ви? Вие се ползвате с почит като старши служител.

— Не, това би било извънредно неучтиво.

Хонда обаче настояваше.

— Хората още не са свалили доспехите и са готови да излязат в бой. В положение като това не може да мислим за учтивост.

— Просто нямаме време — настоя и Ии. — Мъчи ни страх, че преди да говорим с господаря, може да се случи още нещо. Добре, ако не желаете да бъдете наш ходатай, ще трябва да се обърнем направо към приближените служители на господаря Иеясу.

— Не! Точно сега той разговаря с господаря Кадзумаса. Не бива да го прекъсвате.

— Какво?! С Кадзумаса ли?

Това, че сега Кадзумаса е насаме с техния господар, само увеличи безпокойството и тревогата им. От самото начало на сраженията при връх Комаки те гледаха на него като на човек, който играе двойна игра. Когато Нива Нагахиде правеше опити за помирение, тъкмо Кадзумаса бе замесен в тях. Подозираха, че той може да е част и от последния по ред заговор.

Чувствата на служителите избухнаха в шумни възражения — тъкмо онези, които стигнаха до ушите на Иеясу, макар той да беше доста надалеч. Сега един оръженосец забърза по коридора към хората.

— Господарят ви вика! — обяви той.

Изненадани, мъжете се спогледаха объркано. По израженията на лицата на упоритите Хонда и Ии обаче личеше, че желаят тъкмо такава възможност да се срещнат с Иеясу. Подканиха Сакай Тадацугу и останалите да вървят и тръгнаха в редица към стаята за приеми.

Скоро залата бе претъпкана със самураи в пълно бойно снаряжение.

Вниманието на всички бе приковано върху Иеясу. До него седеше Кадзумаса, след това се беше разположил Тадацугу, а зад тях — всички най-важни хора в рода Токугава.

Иеясу понечи да каже нещо, но вместо това внезапно се обърна към местата по-долу и забеляза:

— Хората най-открая са може би малко далеч. Гласът ми не е много силен — приближете се повече.

Всички се скупчиха по-плътно заедно и тези от най-страничните места дори застанаха покрай Иеясу.

— Вчера господарят Нобуо е сключил мир с Хидейоши — започна той. — Утре сутринта мислех да уведомя за това целия род, но вие явно сте научили новината и тя ви е създала доста тревоги. Моля да ми простите. Не съм се опитвал да скрия нищо от вас.

Главите на всички клюмнаха.

— Моя беше грешката да събера войска в отговор на молбата на господаря Нобуо. Пак моя е вината толкова верни служители да загинат в сраженията при връх Комаки и Нагакуте. И още, това че господарят Нобуо сега си стиска ръцете с Хидейоши и обезсмисля толкова ваши усилия и жертви, пак не е негова вина. То по-скоро се дължи на моята собствена непредвидливост и липса на опит. Вие всички проявихте в този случай голяма и безкористна откровеност. Като ваш господар просто не мога да намеря думи, с които да ви се извиня. Моля да ми простите.

Всички мълчаха с наведени глави и никой не поглеждаше Иеясу в лицето. Тръпки на ридание преминаха по раменете на служителите.

— Няма какво да направим. Моля ви да понесете и това. Нека решимостта ви не намалява — ще дойде и нашият ден.

След като бяха седнали, нито Ии, нито Хонда не пророниха и дума. И двамата всъщност бяха извадили кърпички и бършеха обърнатите си настрани лица.

— За нас това е все пак радост. Войната свършва и утре се връщаме в Окадзаки. Всички вие скоро трябва също да се упътите за дома, за да видите лицата на жените и децата си — завърши Иеясу и също посегна към кърпата си.

На следващия ден, тринадесетия от месеца, той се оттегли от крепостта Кийосу с по-голямата част от войската на Токугава и се върна в Окадзаки в Микава. На сутринта същия ден Ишикава Кадзумаса тръгна заедно със Сакай Тадацугу за Кувана. След като се срещна с Нобуо, той отиде да види Хидейоши в Навабу. Предаде тържествените поздравления от Иеясу, връчи писмото и се оттегли. След като Кадзумаса бе излязъл, Хидейоши обиколи с поглед хората наоколо си.

— Погледнете — каза. — Това напълно подхожда на Иеясу. Никой друг не би успял да преглътне такъв тежък удар, все едно че е просто горещ чай.

Хидейоши бе този, който образно казано, поднесе на Иеясу да пие разтопено желязо и сега той много добре разбираше чувствата му. Поставяше себе си на мястото на своя противник и се питаше, дали би могъл да приеме нещата толкова спокойно.

През това време най-доволен от себе си беше като че ли Нобуо. След срещата при Ядагавара той се превърна в съвършена играчка на Хидейоши. Каквото и да станеше, бързаше да се запита:

— Какво ли ще каже за това Хидейоши?

Точно както преди се уповаваше на Иеясу, сега винаги внимаваше за отговора на Хидейоши на всяко негово действие.

Ето защо не се поколеба да изпълни незабавно условията, които господарят на Осака му постави в мирния договор. Без възражение отстъпи части от земите си, прати заложници и даде писмени обещания.

Чак сега Хидейоши си поотдъхна. Въпреки това реши, че войската трябва да остане в Навабу до следващата година, прати вестоносец при хората, които го заместваха в Осака и се приготви да посрещне зимата на бойното поле.

Без съмнение, от самото начало причина за загрижеността на Хидейоши бе Иеясу, а не Нобуо. След като още не беше приключил спора си с него, не можеше да се каже и че положението е овладяно напълно. Един ден посети крепостта Кувана и след като говори с Нобуо по различни други въпроси, попита:

— Как се чувствате в последно време?

— В отлично здраве! И сигурен съм, това е, понеже нямам неприятни мисли. Възстанових се от изтощението на бойното поле и сега умът ми е съвсем спокоен.

Нобуо се засмя ведро и безметежно, а Хидейоши кимна на няколко пъти, сякаш държи дете на коленете си.

— Да, да. Допускам, че тази безсмислена война ви е уморила, господарю. Обаче, знаете ли, още остават някои трудности.

— Какво имате предвид, Хидейоши?

— Ако оставим нещата с господаря Иеясу така, както са сега, той може да ни създаде известни неприятности.

— Наистина ли? Но той прати тук едни от служителите си с поздравления.

— Иеясу със сигурност не би се противил на вашата воля.

— Е, естествено.

— Значи първо вие ще трябва да кажете нещо. Вътрешно господарят Токугава явно иска да сключи с мен мир, но ако сам даде почина, това ще му струва загуба на достойнство. Сега вече няма причина да спори с мене и това го поставя в доста объркано положение. Защо не му помогнете да излезе от затруднението?

Между синовете на известни семейства има много, които са доста себични, явно понеже живеят под впечатлението, че всичко наоколо им съществува само заради тях. Те никога не биха си и помислили да направят нещо заради някого другиго. Сега обаче, след като Хидейоши разговаря с него по този начин, дори Нобуо успя да се реши на една малка жертва от своя страна.

Така след няколко дни той излезе с предложението да посредничи между Хидейоши и Иеясу. Това бе и без друго негово естествено задължение, но той и не бе помислял да го поеме, преди да му бъде предложено от Хидейоши.

— Ако се съгласи на предложението ни, ние ще му простим, че вдигна оръжие за война.

Хидейоши сега се представяше за победител, но въпреки това искаше да постави условията за мира чрез устата на Нобуо.

Те бяха следните: Синът на Иеясу, Огимару, трябваше да бъде осиновен от Хидейоши, а тези на Кадзумаса — Кацучийо — и на Хонда — Сенчийо — да бъдат предадени за заложници.

Вън от това Хидейоши не настояваше за никакви други промени, освен преотстъпването на земите, които получи преди от Нобуо, разрушаването на укрепленията и спазването на досегашното положение на рода Токугава.

— В душата си пазя негодувание срещу господаря Иеясу, което няма да се разсее лесно, но заради вашата чест ще мога да го понеса. След като сте решили да поемете тази задача върху себе си, няма да е добре за вас да се обременявате с нея прекалено дълго. Защо веднага не пратите вестоносец в Окадзаки?

След тези указания Нобуо още на същия ден изпроводи двама от своите старши служители в крепостта при Иеясу.

Условията надали можеха да се нарекат тежки, но щом ги узна, дори Иеясу се видя принуден да впрегне цялото си търпение.

Макар за Огимару да се казваше, че ще бъде осиновен, всъщност той щеше да е просто заложник. Това да прати в Осака синовете на свои старши служители пък беше все едно да признае, че е претърпял поражение. Макар служителите му да се стреснаха от чутото, Иеясу се принуди да запази спокойствие, за да не наруши това в цяла Окадзаки.

— Приемам условията и ви моля да си погрижите за уреждането на договора — обърна се той към пратениците.

Двамата на няколко пъти пропътуваха от Кувана до Окадзаки и обратно. Накрая, на двадесет и първо число от единадесетия месец, Томита Томонобу и Цуда Нобукацу пристигнаха при Иеясу, за да подпишат мирния договор.

На дванадесетия ден от дванадесетия месец синът на Иеясу бе пратен в Осака. Тези на Кадзумаса и Хонда тръгнаха заедно с него. Войниците, които изпращаха тримата заложници, стояха подредени от двете страня на улицата и плачеха. Това бе окончателният завършек на сраженията при връх Комаки — онези сражения, които на времето разтърсиха цялата страна с последствията си.

На четиринадесети, към края на годината, Нобуо пристигна в Окадзаки и остана там до двадесет и първи. Иеясу не му каза и една неприятна дума. Десет дни той оказваше гостоприемство на този добродушен младеж, чието бъдеще бе толкова ясно и накрая го изпроводи обратно у дома.

 

 

Единадесетата година на Теншо наближи края си и хората я изпращаха със смесени чувства. Със сигурност всички имаха усещането, че светът около тях се е променил. От смъртта на Нобунага в десетата година на Теншо бяха минали само осемнадесет месеца. Изненадващото бе, че такива големи промени в страната настъпиха толкова скоро.

Хидейоши бързо се оказа наследник на високото положение, известността и призванието на Нобунага. Всъщност, неговият широк поглед върху нещата напълно съответстваше на времената и помогна в управлението и обществото да настъпят малки, но решаващи промени.

Като наблюдаваше сега какво става наоколо, дори Иеясу не можеше да не се упрекне, че е бил толкова глупав, та да се противопоставя на движението на историята. Добре знаеше, че хора, правили това, от край време са заплащали с живота си. В основата на неговия поглед върху света бе златното правило, че наблюдателят трябва да умее да различава нищожеството на човека от величието на вечния ход на времето и да не се изправя против онзи, който е успял да улови духа на това време. Така той започна да отстъпва доброволно пред своя досегашен противник.

Във всеки случай, човекът, който посрещна новата година на върха на славата си, бе тъкмо Хидейоши. Сега той караше четиридесет и девета година и само след още една, на петдесет, щеше да достигне пълния разцвет на своите сили.

Новогодишните гости бяха няколко пъти повече от предишния път. Облечени в най-хубавите си дрехи, те изпълниха крепостта Осака и донесоха със себе си полъха на наближаващата пролет.

Разбира се, Иеясу и малък брой местни господари, които му се подчиняваха, не дойдоха за празника. Освен това, още имаше хора, които недоволстваха срещу Хидейоши и като събираха тайни сведения, се готвеха трескаво за война. Те също не пожелаха да вържат своите коне пред портите на крепостта Осака.

Междувременно Хидейоши продължаваше да приветства посетител след посетител.

Щом годината навлезе във втория си месец, Нобуо пристигна на гости от Исе. Ако бе дошъл по Нова година заедно с всички останали местни господари, щеше да излезе, че прави на Хидейоши посещение за празника, а това би било под достойнството му. Или поне така си мислеше той самият.

Нямаше нищо по-лесно от това да се даде храна на Нобуовата гордост. Хидейоши му оказа искрено сърдечен прием и прояви същата почит, която показа и при Ядагавара, когато коленичи пред сина на Нобунага. Нобуо си помисли, че онова, което чу тогава, явно не е било лъжа. Узнал някакъв слух за Иеясу, той упрекна господаря на Микава в пресметливост, тъй като сметна, че това ще се хареса на Хидейоши. Този обаче просто кимна мълчаливо.

На втория ден от третия месец Нобуо се върна предоволен в Исе. През време на престоя си в Осака научи, че благодарение на застъпничеството на Хидейоши е бил удостоен с дворцово звание. Остана в Киото пет дни, за да приеме поздравления от многобройните посетители. Струваше му се, че слънцето изгрява едва ли не само благодарение на новия повелител на страната.

Всички подробности за посещенията на областни господари в Осака през време на Новата година и особено за държанието на Нобуо стигнаха и до Хамамацу. Иеясу обаче не можеше да направи нищо, освен да наблюдава отстрани как Хидейоши си играе с неговия доскорошен съюзник.