Ейджи Йошикава
Тайко (38)

Гибелта на Такеда

— Хайде да прекараме тази пролет в планините на Кай — предложи Нобунага на излизане от Адзучи, докато яздеше начело на войската си. — Ще можем да съзерцаваме цъфналите череши, да берем цветя и после, на връщане покрай крайбрежието, да се разхождаме около планината Фуджи.

Този път успехът на похода срещу Кай изглеждаше сигурен и войската потегли почти като на излет. На десетия ден от втория месец бяха стигнали до Шинано и разположили отряди по пътищата, водещи към Ина, Кисо и Хида. Родът Ходжо щеше да навлезе от изток, а Токугава — да нападнат от Суруга.

В сравнение с битките при река Ане и Нагашино, сега Нобунага навлизаше в Кай така спокойно, сякаш е отишъл в градината си да набере зеленчуци. Самите отряди във вражеската провинция вече не им бяха врагове. И Наеги Кюбей в крепостта Наеги, и Кисо Йошимаса във Фукушима с нетърпение чакаха пристигането не на Кацуйори, а на Нобунага; частите, които навлязоха в Гифу от Навамура, не срещнаха никаква съпротива. Различните крепости на Такеда бяха оставени на произвола на съдбата. С пукването на зората се оказа, че укрепленията в Мацуо и Ида са празни.

— Настъпихме до Ина, без да срещнем и един вражески войник, който да я защитава.

Това съобщиха на Нобунага на влизане в Кисо. Войниците започнаха да се шегуват помежду си, че така без съпротива няма да останат доволни от похода. Какво направи Такеда така безпомощни? Причините бяха не една, но отговорът сам по себе си — прост. Този път родът нямаше да успее да задържи Кай.

Всички, свързани с Такеда, бяха убедени в неизбежността на поражението. Навярно някои дори чакаха този ден от по-рано. Но както винаги, самураите, независимо от кой род, не проявяваха в такива моменти невярност, дори и да знаеха, че поражението е неизбежно.

— Ще им дадем да разберат, че сме на поста си — заяви Нишина Нобумори — по-малкия брат на Кацуйори, който командваше крепостта Такато.

Синът на Нобунага, Нобутада, чиито отряди заляха цялата околност на Такато, оценяваше своите възможности като добри. Написа едно писмо, повика добър стрелец и го накара да наниже посланието на стрела и да я прати в крепостта. Естествено, приканваше ги да се предадат.

Отговорът отвътре не закъсня. „Прочетох писмото Ви…“ От първия до последния ред бе написан в изключително издържан тон:

Един ден мъжете в тази крепост ще се отблагодарят със своя живот за благоразположението на господаря Кацуйори. Нито един от тях няма да се прояви като страхливец. Трябва да наредите на хората си да започнат незабавен пристъп. Ще ви покажем изпитаното мъжество и смелостта, с които се славим от времето на господаря Шинген.

Решимостта на Нобумори сякаш се четеше и в самия му почерк.

Нобунага бе поставил сина си, макар и твърде млад, начело на отрядите.

— Е, щом са решили така… — заяви Нобутада и даде заповед за нападение.

Раздели частите си на две. Настъпиха към крепостта едновременно от страната на планините зад нея и откъм главната порта. Сблъсъкът заслужаваше да се нарече юнашки. Хилядата защитници вече се бяха примирили със смъртта си. Както и можеше да се очаква, храбростта на кайските воини не бе намаляла. От началото на втория до това на третия месец кръвта на бранители и нападатели обливаше каменните стени на Такато. След като преодоляха първата дървена ограда, която отстоеше на петдесетина разкрача от рова, обсаждащите напълниха самия ров с камъни, плет, дърва и пръст. Така бързо стигнаха в подножието на самата крепост.

— Хайде, приближете се! — завикаха мъжете от пръстените насипи и покритите кирпичени стени.

Замерваха тези долу с копия, дърва и камъни и изливаха върху тях врящо масло. Нападателите, които се бяха покатерили по стената, се изтърколиха надолу, покосени от падащите предмети и горещите струи. Но колкото и да ги отблъсваха, дързостта им само нарастваше. След всяко прекатурване те се изправяха на нозе и се закатерваха отново нагоре, докато не изпаднеха в несвяст.

Войниците от по-задните редици завикаха, възхитени от решимостта и куража на своите другари и сами се заизкачваха след тях по стените. Нямаше да се покажат по-лоши. Катереха се, падаха, отново се изкачваха, вкопчваха се в каменните стени — изглеждаше, сякаш нищо не е в състояние да спре напора им. Но в общото си, отчаяно усилие, защитниците на крепостта бяха не по-малко непреклонни. Тези, които приемаха предизвикателството и показваха глави над високата стена, оставяха с впечатлението, че крепостта догоре е пълна със смели кайски воини. Ако биха могли да видят какво става вътре обаче, обсаждащите щяха да се убедят, че цялата крепост е въвлечена в неравната, но отчаяна битка. Докато отвън се редуваха пристъпите, множеството вътре — старци, младежи, дори бременни жени — всеотдайно допринасяше с каквото може за отбраната, заедно с войниците. Девойките разнасяха стрели, а след стрелба старците почистваха дулата на оръдията. Грижеха се за ранените и готвеха храна за бойците. Никой не им бе наредил да вършат каквото и да било, но работата вървеше в пълен ред и без нито дума на оплакване.

— Ако хвърлим против тях всичките си сили, няма да могат да се задържат.

Това бяха думи на Каваджири, един от предводителите на нападащите отряди, който дойде да разговаря с Нобутада.

— Имаме прекалено много убити и ранени — отвърна началникът му, като самият той бе обмислял такава възможност. — Имате ли някакво определено предложение?

— Струва ми се, че силата на войниците в крепостта се опира на вярата им, че Кацуйори още е в своята столица. Ето защо бихме могли засега да се оттеглим от полето на боя и вместо това да нападнем Кофу или Нирасаки. Това обаче ще изисква пълна промяна на нашите планове. Може би ще е по-добре да убедим защитниците, че Нирасаки е паднала и Кацуйори е мъртъв.

Нобутада кимна в знак на съгласие. Сутринта на първия ден от третия месец една стрела отнесе в крепостта ново послание.

Нобумори го прочете и се изсмя.

— Това писмо е такава явна измама, че и дете не би му повярвало. Ето нещо, което сочи колко се е обезсърчил врагът от обсадата.

Самото писмо гласеше:

На двадесет и осми миналия месец Кай падна и господарят Кацуйори се самоуби. Останалите хора от рода или посегнаха заедно с него на живота си, или бяха взети в плен. Безсмислено е тази крепост да продължава да показва своята бойна храброст — тя вече остана сама в една покорена област. Предайте се незабавно и се опитайте да помогнете на областта си.

Ода Нобутада

— Колко трогателно. Наистина ли си мислят, че дребна уловка като тази е върхът на военното изкуство?

Същата вечер Нобумори устрои пиршество и показа писмото на служителите си.

— Ако някой тук се трогва от това, може без колебание да напусне тази крепост още преди изгрев-слънце.

Удряха барабаните, напяваха си песни от пиеси Но и така прекараха весело вечерта. Тази нощ бяха поканени и съпругите на всички военачалници, които също получиха по чаша саке. Всички бързо схванаха намерението на Нобумори. На следващата сутрин той взе едно голямо късо копие, на което да се подпира, привърза към отеклия си, ранен в битката за крепостта крак сламен сандал и закуца към крепостната порта.

Повика защитниците да се съберат около него, изкачи покритата кула над вратите и хвърли поглед към отрядите си. Като се изключат много младите, старците и жените, разполагаше с по-малко от хиляда войници. От предната нощ насам обаче не си беше тръгнал нито един. За миг склони глава, сякаш мълчаливо се молеше. Опитваше се да каже на душата на своя покоен баща Шинген: „Виж, още имаме такива хора в Кай!“ Накрая вдигна очи. От това място можеше да обхване с поглед цялата своя войска.

Нямаше пълното лице и широките скули на брат си. Дълго време се бе задоволявал с простите условия на живота вън от града и не познаваше обилната храна или удобствата. Но бе дарен с поглед като този на някой от младите соколи, които са отраснали сред свистящите ветрове над кайските планини и полета. На тридесет и три години напомняше външно баща си Шинген — гъста коса, рунтави вежди и големи уста.

— Е, мислех си, че днес ще вали, но времето се е прояснило. Черешите в отсрещните планини са цъфнали — пролетен ден като този е чуден за умиране. Няма да се откажем от своето честно име заради някакви обещани ни облаги. Както виждате, преди два дни сам бях ранен в сражението. Понеже трудно мога да се движа от мястото си, ще гледам оттук как всеки от вас дава последен отпор на врага и ще изчакам идването му. Тогава ще мога да размахам на воля меча си и да свърша в боя. Тръгвайте! Пробийте си път през предната и задната врата и покажете как пада цветът на планинските череши!

Виковете на яростните воини, които последваха в отговор, за да го уверят, че заповедта ще бъде изпълнена до последно, се извиха като буря. Всички вдигнаха очи към своя господар, застанал върху кулата над входа. За миг от всички страни отекна общ вик:

— Сбогом.

Въпросът не бе просто на живот или на смърт. Всички се втурнаха отчаяно право срещу смъртта. Мъжете дръзко разтвориха предната и задната крепостна порта и с бойни викове на уста се спуснаха навън.

Обсаждащите бяха разгромени. За миг объркването стигна дотам, че бе застрашена дори шатрата на Нобутада.

— Отстъпете! Престройте се!

Предводителят на отрядите в крепостта изчака подходящия момент и даде заповед за оттегляне.

— Отстъпвайте! Отстъпвайте!

Мъжете се обърнаха към укреплението. Всеки от воините показа на Нобумори, още седнал на върха на входната кула, главата която бе взел.

— Ще вляза да пийна нещо и после отново ще дойда да се бия — извика един от войниците.

Сражението продължи по същия начин. За миг си почиваха при предната или задната порта, после се спускаха отново навън и се врязваха във вражеските редици. Тези яростни пристъпи и отстъпления се повториха шест пъти, докато накрая бяха събрани четиристотин тридесет и седем неприятелски глави. Към края на деня броят на защитниците бе чувствително намалял, а останалите живи се бяха покрили с рани. Нямаше почти никой, който да е останал невредим. Подпалените дървета около крепостта изпускаха огнени езици. Враговете вече прииждаха вътре в нея от всички страни. От върха на кулата, Нобумори без да трепне наблюдаваше последните мигове на всеки от войниците си.

— Господарю! Господарю! Къде сте? — провикна се един служител, който тичаше около основите стената.

— Тук горе съм — отвърна Нобумори, за да го успокои, че е още жив. — Иде и моят последен час. А ти къде си?

И той надзърна надолу от мястото, където бе седнал. През дима служителят впери поглед във фигурата на господаря си.

— Почти всички вече загинаха. Готов ли сте за самоубийството си, господарю? — попита той, като с труд си поемаше дъх.

— Качи се тук да ми помогнеш.

— Да, господарю.

Мъжът се изкачи с олюляване по стълбите в кулата, но така и не успя да стигне до терасата на върха й. Входът към стълбището бе препречен от гъсти пламъци. Нобумори отвори с удар капаците на някакъв прозорец и погледна надолу. Всички войници, които можа да разпознае там, бяха вражески. После видя един свой да се сражава отчаяно сред огромна тълпа от неприятели. За негово удивление това бе жена, съпруга на един от неговите служители. Размахваше късо копие.

Макар и пред прага на смъртта, Нобумори с труд успя да преодолее неочаквано обзелото го вълнение.

„Тази жена е толкова плаха, че дори не смее да говори в присъствието на мъже, какво остава да хване копие“, помисли си той. Сега обаче сам трябваше да стори това, което се иска от него. Извика на враговете от тесния прозорец, до който стоеше:

— Всички вие, които се сражавате за Нобунага и Нобутада! Чуйте гласа на отвъдната Пустош. Сега Нобунага се гордее със своето мимолетно тържество, но всеки черешов цвят ще опада, а всяка крепост някой ден ще бъде опожарена. Сега ще ви покажа нещо, което няма да падне или изгори во веки веков. Ще ви го покажа аз, синът на Шинген — Нобумори!

Когато войниците на Ода най-сетне успяха да се изкатерят догоре, намериха там труп с кръстообразно разрязан стомах. Главата обаче я нямаше. Миг по-късно нощното небе се покри с черни и червени стълбове от дим и пламъци.

 

 

Объркването в крепостта на новата столица Нирасаки бе такова, сякаш настъпва краят на света.

— Такато е паднала и всички, заедно с брат ви, са убити.

Кацуйори изслуша своя служител с привидно безразличие. Все пак по израза на лицето му личеше, че вече не се доверява на своите сили за отбрана. Пристигна нова вест:

— Войниците на Ода Нобутада вече са проникнали в Кай откъм Сува и избиват безпощадно нашите хора, независимо дали те се бият с тях или се предават. Отрязаните глави излагат покрай пътищата. Врагът нахлува отвсякъде, като вълна при прилив.

Последва още едно спешно известие:

— Сродникът на Шинген, слепият монах Рюхо, е бил пленен и посечен от врага.

Този път Кацуйори не издържа, вдигна поглед и захули противниците си:

— Войската на Ода няма милост. Какво би могъл да им стори един сляп свещеник? Как би могъл дори да им окаже съпротива?

Сега обаче можеше по-дълбоко да поразмишлява за своята собствена смърт. Постоянно хапеше устни и се опитваше да спре онова, което напира в сърцето му. „Ако дам сега изблик на гнева си, мислеше си той, може да сметнат, че съм обезумял. Това ще засрами дори служителите наоколо ми.“ Много хора не виждаха по-далеч от привидната мъжественост на Кацуйори и го смятаха за дързък, дори закоравял от нещастието. Истината обаче бе, че той с труд успяваше да се сдържа пред своите подчинени. Освен това следваше изключително строго правилата, които си бе наложил — да пази своята господарска чест и постоянно да обмисля действията си. Бе преминал по стъпките на баща си и Кайсен го бе обучавал в изкуството на дзен. Но макар да беше изучавал дзен при същия учител, не можеше да го приложи в живота така, както Шинген.

„Как е могла да падне крепостта Такато? Сигурен бях, че ще издържи още две седмици или месец,“ помисли си Кацуйори. Всичко сочеше, че дотук се е стигнало не от неблагоразумие, а от липса на зрялост от негова страна. Сега обаче ще трябва да посрещне удара на съдбата.

Бяха изнесли плъзгащите се прегради от голямата зала за съвещания и дори от страничните стаи в главното укрепление. Сега целият род живееше общо, като бегълци от бедствието, което ден и нощ вилнееше навън. Разбира се, дори в градината поставиха завеси, подредиха един до друг щитове и през нощта войниците, без да спят, обикаляха с хартиени фенери в ръце и пазеха околността. Вестоносци, които носеха сведения за положението, минаваха на всеки час през главната порта и оттам стигаха до градината, за да може Кацуйори лично да чуе новините. Всичко, което напомняше за миналогодишния строеж — мирисът на прясно рязано дърво, позлатата и посребряването, красотата на обзавеждането и предметите наоколо — сега само смущаваше.

Придружавана от някаква прислужница, една придворна дама, която носеше известие от съпругата на Кацуйори, запретна края на кимоното си и прескочи прага, който отделяше тъмната зала от оживлението в градината. Тя смело погледна към тълпата мъже. Тъкмо сега помещението бе препълнено със стари и млади военачалници и всички шумно обсъждаха какво трябва да се предприеме.

Жената най-сетне стигна до Кацуйори и му съобщи за какво е била пратена.

— Всички жени плачат отчаяно и както и да ги успокояваме, не искат да престанат. Съпругата ви каза, че краят на човешкия живот идва само веднъж и може би жените, по нейно мнение, биха се решили малко по-лесно да умрат, ако са тук, със самураите. Ако получи позволението ви, иска веднага да се пренесе тук. Какво ще е желанието на господаря?

— Добре — отвърна бързо Кацуйори. — Доведете тук жена ми и момичетата.

В този момент петнадесетгодишният му наследник Таро Нобукацу пристъпи напред и се опита да го разубеди.

— Това няма да е от особена полза, татко.

Кацуйори се извърна към сина си, повече нервен, отколкото раздразнен.

— Защо?

— Ами, щом дойдат при нас, жените само ще ни се пречкат. А като ги видим да плачат, дори и най-смелият самурай ще се обезсърчи.

Таро бе още момче, но настояваше да даде своето мнение. Продължаваше да повтаря, че Кай е земята на техните прадеди от времето на Шинра Сабуро и трябва да я запазят своя до самия край, дори с цената на живота си. Да напуснат Нирасаки и да побегнат, както току-що предложи един от пълководците, ще донесе на рода Такеда вечен срам.

Един друг военачалник се застъпи за противното:

— Както и да го погледнем, врагът настъпва от четирите страни, а Кофу е разположено в долина. Веднъж проникнал, противникът ще заприижда като вода от преляло езеро. Няма ли да бъде по-добре да се укрием в Агацума, в Йошу? Ако стигнем до планините Микуни, ще намерим колкото пожелаете области, готови да ни предоставят убежище. След това ще можете да съберете съюзниците си и да си върнете отнетото.

Нагасака Чокан също подкрепи това мнение и самият Кацуйори бе склонен да реши така. Той спря очи върху Таро и за миг млъкна. После се обърна към придворната дама и й каза:

— Ще си тръгнем оттук.

Така бащата на Таро не пожела да послуша съвета на сина си. Момчето се извърна мълчаливо, с клюмнала глава. Оставаше въпросът дали да потърсят убежище в Агацума или да се укрепят на връх Ивадоно. Който и път да изберяха обаче, и Кацуйори, и военачалниците му трябваше да се примирят с неизбежния избор да напуснат своята нова столица и да побегнат.

Беше третият ден на третия месец. Всяка друга година по това време Кацуйори и приближените му щяха да се радват на Празника на куклите във вътрешното укрепление. Днес обаче черен дим изпроводи целия род, който напускаше Нирасаки. Разбира се, Кацуйори също напусна крепостта, както и всички самураи, които му служеха. Когато се обърна и погледна събраните си воини обаче, по лицето му се изписа изумление.

— Това ли са всички? — попита.

Някои от старшите служители и дори от сродниците му се бяха изгубили. Казаха му, че хората се възползвали объркването при отстъплението рано сутринта и всеки се оттеглил в крепостта си заедно със своите служители.

— Таро?

— Тук съм, татко.

Таро пришпори коня си и настигна самотния Кацуйори. Всички служители, обикновените самураи и пешаците не наброяваха общо повече от хиляда души. Имаше обаче голямо число лакирани паланкини за съпругата му и придворните дами. Тъжните фигури на забулени жени, пеши или яхнали коне, изпълваха пътя.

— О! Нещо гори!

— Колко високо стигат пламъците!

Тълпата жени трудно приемаше заминаването и едва изминали час път от Нирасаки, те, както вървяха, почнаха да се обръщат назад. Крепостта в новата столица гореше и високо в утринното небе се издигаха пламъци и черен дим. Бяха подпалили постройките при изгрев-слънце.

— Не искам да живея още дълго — проплака една от жените. — Какво бъдеще ме очаква? Нима това е краят на рода на господаря Шинген?

Една монахиня — лелята на Кацуйори, едно красиво младо момиче — внучка на Шинген, съпругите на мъжете от рода и прислужниците им — всички до една се обляха в сълзи, запрегръщаха се една друга и завикаха имената на децата си. По пътя оставаха златни игли за коса и други украшения — никой не си правеше труда дори да ги вдигне. Гримът и скъпоценностите се изпоцапаха с кал — никой дори не поглеждаше със съжаление към тях.

— Побързайте! За какво плачете? Това е част от участта на всекиго. Ще се изложите пред селяните!

Кацуйори препусна между бавнодвижещите се носилки и паланкини и ги заподканва да продължават по-бързо на изток — там, накъдето бягаха.

Надяваха се да стигнат до крепостта на Оямада Нобушиге. На минаване погледнаха към старата крепост в Кофу, но пътят им ги водеше по-нататък, през планините. Докато продължаваха напред, носачите на паланкините един подир друг започнаха да изчезват, прислужниците, които носеха багажа, постепенно побягнаха и броят им намаля наполовина и после още веднъж с толкова. Докато навлязат в планините при Кацунума, цялата им сила броеше само двеста мъже, от които яздеха по-малко от двадесет, в това число Кацуйори и синът му. Щом господарят и неговите придружителите с труд успяха да стигнат планинското село Комагаи, те откриха, че единственият човек, на когото бяха разчитали, отказва да ги приеме.

— Потърсете убежище някъде другаде!

Оямада Нобушиге бе затворил пътя през връх Сасаго и попречи на спътниците на Кацуйори да преминат. Всички изпаднаха в пълно недоумение. Нямаше какво друго да направят, освен да сменят посоката. Потеглиха към Таго, едно село в подножието на връх Темоку. Пролетта бе в разцвета си, но докъдето поглед стига, планините и полята не даваха никакъв знак за надежда. Сега малцината останали възлагаха цялото си упование на Кацуйори, който остана единствената им опора. Самият той не знаеше вече какво да стори. Спътниците му се скупчиха в Таго и брулени от планинския вятър, зачакаха.

 

 

Обединените сили на Ода и Токугава заляха Кай като разбушувани вълни. Войската на Иеясу начело с Анаяма настъпи от Минобу към Ичикавагучи. Ода Нобутада нападна горна Сува и опожари светилището Мьоджин, заедно с голям брой будистки храмове. Изпепеляваше до основи домовете на простите хора покрай пътя в търсене на оцелели вражески войници. Ден и нощ настъпваше напред — към Нирасаки и Кофу. Най-сетне пристигнаха. Беше сутринта на единадесетия ден от третия месец.

Един от личните служители на Кацуйори бе ходил предишната нощ до селото и огледал разположението на врага. Тази сутрин, докато още дишаше тежко, той съобщи на своя господар за видяното.

— Предните части на отрядите на Ода са навлезли в близките села и изглежда са разбрали от селяните, че вие сте тук със семейството си, господарю. Обградили са околността и са затворили пътищата. Сега започват решителния пристъп.

Вече наброяваха само деветдесет и един души — четиридесет и един останали самураи, заедно с Кацуйори и сина му, съпругата на Кацуйори и нейните придворни дами. През предишните няколко дена се бяха разположили в някаква местност на име Хираяшики и дори бяха издигнали там дървена ограда. Щом обаче чуха вестта, всички до един разбраха, че техният час е ударил и побързаха да се приготвят за среща със смъртта. Съпругата на Кацуйори седеше помежду им, сякаш още се намира в своите покои във вътрешното укрепление. Унесеното й бледо лице приличаше на бяло цвете. Жените, които я заобикаляха, избухнаха в сълзи.

— Щом е щяло да се стигне дотук, по-добре да бяхме останали в новата крепост в Нирасаки. Колко жалко е всичко това. Така ли трябва да изглежда съпругата на господаря на рода Такеда?

Останали без помощ, жените ридаеха безутешно и не спираха да оплакват съдбата си.

Кацуйори отиде при своята съпруга и настоя да тръгват.

— Току-що наредих да ти доведат кон. Колкото и време да останем тук, няма да спрем да се оплакваме, а врагът вече настъпва към подножието. Разбрах, че сме близо до Сагами, така че трябва колкото се може по-бързо да стигнеш дотам. Прекоси планината и се върни при рода Ходжо.

Очите на жена му се наляха със сълзи, но тя и не се помръдна от мястото си. По-скоро изглеждаше, че не одобрява казаното от своя съпруг.

— Цучия! Цучия Уемон! — извика Кацуйори на един служител. — Качете жена ми на седлото.

Мъжът се приближи до съпругата на Кацуйори, но тя внезапно се извърна към своя съпруг с думите:

— Казват, че истинският самурай няма двама господари. По същия начин и една жена, веднъж взела някого за съпруг, не трябва да се връща да живее отново със семейството си. Може и да изглежда великодушно, че ме пращаш да се върна отново сама в Одавара, но в думите ти няма разбиране… Не ще се и помръдна от това място. Ще остана редом с тебе до самия край. После може би ще ми позволиш да се преселим заедно в отвъдното.

Точно тогава двама служители се втурнаха вътре с вестта, че врагът наближава от всички страни.

— Стигнали са до храма в подножието на върха.

Съпругата на Кацуйори остро се скара на служителките си заради хленча им.

— Като че няма време за друго, освен да жалим. Елате тук да помогнете с приготовленията.

Тази жена не бе още дори на двадесет години, но даже пред лицето на смъртта не губеше чувството си за достойнство. Беше спокойна като тихо езеро и дори самият Кацуйори усещаше това нейно спокойствие като безмълвен укор.

Прислужниците й се отдалечиха, но след малко се върнаха с проста глинена чаша и бутилка за саке, които оставиха пред Кацуйори и сина му. Изглежда съпругата бе проявила достатъчна предвидливост, за да се подготви дори за този момент. Тя мълчаливо протегна чашата към мъжа си. Кацуйори я пое, отпи една глътка и я подаде на момчето. После я предложи на жена си.

— Една чаша и за братята Цучия, господарю — каза тя. — Цучия, нека се сбогуваме, докато не сме си тръгнали от този свят.

Цучия Содзо, личният прислужник на Кацуйори и неговите по-малки братя бяха наистина предани на господаря си. Содзо бе на двадесет и шест години, следващият след него по възраст беше на двадесет и една, а най-малкият — на осемнадесет. По целия път — от падането на новата столица до последното им убежище на връх Темоку — те вярно бранеха своя злополучен господар.

— След това мога да си тръгна без съжаление.

Содзо пресуши чашата, която му подадоха, обърна се и се усмихна на по-младите си братя. После погледна към Кацуйори и съпругата му.

— Сегашното ви нещастие е изцяло плод на измяната на вашите сродници. Трябва за вас, господарю и за съпругата ви да е тревожно и страшно да напускате този свят, без да знаете какво хората са изпитвали към вас в сърцата си. Светът обаче не е пълен само с такива като онези, които ви предадоха. Поне тук, във вашия последен миг, всички наоколо ви са като една душа и тяло. Сега може да повярвате в хората и света и със спокоен ум и достойнство да преминете през портите на отвъдното.

Содзо се изправи и отиде до своята съпруга, която стоеше настрани заедно с останалите придворни дами.

Изведнъж се чу пронизителен детски писък.

— Содзо! Какво направи? — извика уплашен Кацуйори.

Пред погледа на съпругата си Содзо бе пронизал своя четиригодишен син. Жената хлипаше. Без даже да пуска от ръка окървавената си сабя, мъжът се просна на земята с лице към господаря си.

— Като доказателство за това, което току-що ви казах, пратих собствения си син да върви пред вас по пътя на смъртта. Той така или иначе щеше да ни бъде в бреме през близките часове. Аз също ще ви придружа дотам, господарю — дали ще тръгна първи или последен, всичко ще трае само миг.

Колко тъжно е да видиш

как цветята, за които

знаеш, че ще опадат,

си тръгват пред теб

— не остава нито едно

и пролетта свършва.

Съпругата на Кацуйори бе покрила лице с ръкави и тъжно напяваше тези редове. Една от придворните й дами с труд преглътна сълзите си и продължи нататък:

Докато цъфтяха,

те нямаха чет;

но с края на пролетта

опадаха до последно.

Преди да е заглъхнал гласът й, много от жените извадиха кинжалите си от ножниците, забиха ги в гърдите си или прерязаха собствените си гърла. Потеклата кръв попи в черните им коси. Внезапно наблизо профуча стрела и скоро остриетата се забиваха в земята навсякъде наоколо им. В далечината се чуваше ек на оръдия.

— Идват!

— Пригответе се, господарю!

Войните застанаха един до друг. Кацуйори погледна към своя син. Увери се, че е все така решителен.

— Готов ли си?

Таро се поклони и стана на крака.

— Готов съм да умра право тук, редом с вас — отвърна той.

— Тогава, значи, няма да се видим повече.

Докато баща и син се канеха да се спуснат срещу противника, съпругата на Кацуйори извика иззад гърба им:

— Аз ще си тръгна преди вас.

Кацуйори застана като втрещен и впери поглед в жена си. Тя бе стиснала една къса сабя. Вдигна поглед нагоре и затвори очи. Лицето й бе нежно и бяло като луната, която се показва над планинско било. Спокойно припя един стих от Лотосовата сутра, която по-рано така обичаше да рецитира.

— Цучия! Цучия! — извика Кацуйори.

— Господарю?

— Помогнете й.

Но жената не изчака острието на чуждата сабя и докато продължаваше да припява сутрата, сама заби кинжала право в устата си.

В мига, в който тялото й се строполи напред, една от служителките й се обърна към останалите живи:

— Нейно Височество тръгна преди нас. Нека никоя не се бави, за да я придружим по пътя на мъртвите.

С тези думи тя заби своя кинжал в гърлото си и се строполи.

— Време е.

Просълзени и стенещи, петдесетината останали жени скоро бяха изпопадали по земята като цветя в градина, попарена от зимна буря. Лежаха настрани или с лица надолу и докато се прегръщаха, пронизваха гърдите си. Посред това сърцераздирателно зрелище се чуваше плачът на деца, които още са сукали от гърдите на майките си или са се държали за скута им.

Содзо в отчаяние качи четири от жените заедно с децата им на коне и шибна животните по гърба.

— Няма да измените на господаря, ако не умрете на това място. Ако успете да се спасите с тези деца, отгледайте ги, докато пораснат и се погрижете да устройват възпоменателни служби за нещастния род на своя някогашен повелител.

С тази заръка към шумно плачещите жени Содзо перна безжалостно конете с дръжката на копието си. Животните препуснаха, а майките и децата им продължаваха да хлипат и стенат.

След това младежът се обърна към по-малките си братя.

— Е, да тръгваме.

Сега вече можеха да различат лицата на войниците на Ода, които се изкачваха нагоре по склона. Кацуйори и синът му бяха заобиколени от врага. Содзо се спусна към тях, за да ги подкрепи, но зърна едни от служителите на своя господар да бяга уплашен в обратната посока.

— Изменник! — извика той и се втурна след мъжа. — Къде си тръгнал?

И го прониза в гръб. После избърса кръвта от сабята си и се завтече право между неприятелите.

— Дайте ми нов лък! Дай ми нов лък, Содзо!

Кацуйори вече трети път късаше тетивата си и сега взе ново оръжие. Содзо застана точно до своя господар, като се опитваше доколкото може да го заслони от противниците. Щом стрелите на Кацуйори бяха изстреляни до една, той захвърли лъка и сграбчи едно късо копие. С другата ръка размаха своята дълга сабя. Сега врагът бе вече право пред тях и една схватка очи в очи нямаше да продължи повече от миг.

— Това е краят!

— Господарю Кацуйори! Господарю Таро! Ще тръгна преди вас!

Докато разменяха с викове прощалните си думи, хората на Такеда един подир друг бяха повалени. Доспехите на Кацуйори се обагриха в червено.

— Таро!

Викаше сина си, но погледът му бе премрежен от потеклата през очите му кръв. Всички мъже наоколо приличаха на неприятели.

— Господарю! Аз още съм тук! Содзо е още до вас!

— Содзо, побързай… ще си направя сепуку.

Кацуйори се опря на рамото на своя служител и се отдръпна на стотина разкрача встрани. Коленичи, но след толкова рани от стрелите и копията не можеше вече да използва ръцете си. Колкото се опитваше да бърза, толкова повече отказваха те да му служат.

— Простете ми!

Неспособен да понася повече тази гледка, Содзо се приближи и бързо отсече главата на господаря си. Кацуйори се катурна напред, а неговият служител вдигна главата му и зави от болка.

Содзо подаде главата на Кацуйори на осемнадесетгодишния си брат и му каза да я вземе и да бяга. По-малкият обаче просълзен отвърна, че на всяка цена ще загине редом с брат си.

— Глупак! Тръгвай!

Содзо го блъсна настрани, но вече бе твърде късно. Вражеските войници ги бяха обхванали като в железен обръч. Братята Цучия паднаха славно, покрити с раните от безброй копия и мечове.

Третият, от тях остана до последната минута със сина на Кацуйори. Младият господар и неговият служител също бяха повалени и убити в един и същи миг. Таро бе смятан за много красив младеж и дори авторът на „Летописът на Нобунага“, който не показва съчувствие, когато описва гибелта на рода Такеда, възхвалява неговата възвишена и прекрасна смърт.

Таро бе само на петнадесет и от най-благородно потекло. Чертите му бяха изящни, а кожата — бяла като сняг. Надмина с мъжеството си мнозина, не пожела да опетни семейното име и запази твърдост до самата гибел на своя баща. Никой не можеше да посочи храброст, равна на неговата.

До Часа на змията всичко вече бе свършило. Така родът Такеда намери своя край.

 

 

Войниците на Ода, които бяха нападнали Кисо и Ина, се събраха в Сува. Накрая градът бе препълнен с тях. Нобунага беше отседнал в храма Ходжо, откъдето сега ръководеше целия поход. На двадесет и деветия ден от месеца пред портата на храма бяха обявени наградите за цялата войска, а на следващата вечер Нобунага се срещна с всички свои военачалници и устрои тържествено угощение в чест на победите им.

— Изглежда не сте си пийнали зле днес, господарю Мицухиде. Доста рядко ви се случва това, струва ми се — обърна се Такигава Кадзумасу към съседа си.

— Пиян съм, но мога ли да направя нещо?

Както никога преди, Мицухиде имаше съвсем отнесен вид. Лицето му, което Нобунага обичаше да сравнява със суха тиква, бе ярко почервеняло, чак до леко оголялото теме.

— Още една чашка?

Мицухиде настоя Кадзумасу да му налее и както беше в крайно добро настроение, продължи да бъбри.

— Дори и дълго да живеем, рядко ни се случва нещо толкова хубаво като това сега. Погледнете. Това са плодовете на толкова години усилия — не само отвъд тези стени и не само в цяла Сува. Сега и Кай, и Шино са покрити със знамената на нашите войници. Пред очите ни се изпълнява онова, което от толкова години желаехме.

Както обикновено, гласът му не беше много силен, но неговите думи достигнаха до всички присъстващи. Всички, които допреди малко шумно разговаряха, млъкнаха и заместиха очи от Нобунага към Мицухиде и обратно.

Господарят бе вперил немърдащ поглед в оплешивяващата глава на Мицухиде. Понякога твърде проницателното око открива неща, които е по-добре да останат незабелязани и това може да доведе до истински бедствия. От два дни Нобунага забелязваше у своя служител нещо точно такова. Мицухиде правеше всичко възможно да си придаде весел и разговорлив вид, който изобщо не му подхождаше. Нобунага смяташе, че няма никаква разумна причина той да се държи по този начин. Самият господар съвсем преднамерено бе пренебрегнал Мицухиде в раздаването на наградите.

Такова незачитане може да създаде у един воин остро чувство на недоволство. Срамът, че не си сторил нищо, което да заслужава похвала, бе по-силен от самата обида. Мицухиде изобщо не показваше подобно униние. Напротив, постоянно се усмихваше и разговаряше с останалите военачалници.

Това държание не беше искрено. Мицухиде бе от тези, които никога няма да покажат какво действително мислят и по тази причина не се харесваше много на хората. Не може ли поне веднъж да каже, че е недоволен от нещо? Колкото повече Нобунага се взираше в него, толкова по-суров ставаше неговият поглед. Сигурно чувствата му се подсилваха от изпитото саке, но самото му държание бе напълно непреднамерено. Хидейоши отсъстваше, но ако Нобунага гледаше не Мицухиде, а него, нямаше да има опасност от гневно избухване. Дори и когато гледаше Иеясу, той не се ядосваше така. Когато обаче погледът му се спреше върху оголяващото теме на Мицухиде, в него настъпваше внезапна промяна. Преди не бе така и самият Нобунага не можеше да каже, кога точно отношението му се е променило.

А и това не беше въпрос на някакъв рязък обрат, дошъл по определено време и при определени обстоятелства. Всъщност, ако се върне назад, човек можеше да стигне до момента, в който Нобунага, от преголяма благодарност, дари Мицухиде с крепостта Сакамото, след това прибави към нея и тази в Камеяма, уреди сватбата на дъщеря му и накрая му даде област с доход от петстотин хиляди крини ориз.

Всичко това бе знак на крайна благосклонност, но наскоро отношението на господаря към Мицухиде започна да се променя. И причината за това бе една — в държанието и нрава на Мицухиде нямаше и следа от желание да се промени. Щом спреше очи върху лъскавата и оредяла коса на този „тиквоглавец“, който никога, съвършено никога не греши, той сякаш долавяше зловонието на Мицухидевия нрав. В гърдите му се надигаха мрачни, почти зли чувства.

Така че не просто гневът на Нобунага се изливаше върху някого, а Мицухиде сам си бе навлякъл този гняв. Лошите чувства на господаря се изразяваха в думите и изражението му толкова по-открито, колкото по-ярко блясваше Мицухиде със своята мъдра разсъдливост. Истината бе, че не можеше да се прецени коя ръка — дясната или лявата — плясва по-рано от другата. Във всеки случай, сега Мицухиде си говореше с Такигава Кадзумасу, а в очите, вперени втренчено в него, нямаше и следа от веселост.

Може би несъзнателно забелязал нещо, Мицухиде се стресна. Нобунага внезапно стана от мястото си.

— Хей, Тиквоглавецо!

Мицухиде успя да се овладее и се просна по очи в нозете на своя господар. Почувства как хладната дръжка на ветрило леко удря два-три пъти по тила му.

— Да, господарю?

Червенината, пиянската веселост и дори лъсъкът на темето му изведнъж се изгубиха. Кожата му доби землист цвят.

— Излез от стаята.

Нобунага отдели ветрилото си от тила му, но сега като със сабя сочеше с него към коридора.

— Не зная с какво съм се провинил, господарю, но ако съм обидил вас или гостите с нещо, не ми е ясно къде трябва да отида. Моля, кажете направо каква точно е била грешката ми. Бих искал още сега да чуя вашия укор.

Докато се извиняваше смирено, той остана проснат по очи, приплъзна се леко настрани и някак успя да пропълзи до широката тераса.

Нобунага го последва. Мъжете в стаята, които се питаха какво ли може да е станало, бързо изтрезняха и устата им изведнъж пресъхнаха. От покритата с дърво тераса се чу тъп звук и дори онези сред военачалниците, които бяха извърнали очи от предизвикващата съжаление фигура на Мицухиде, сега стреснати погледнаха навън.

Нобунага бе метнал ветрилото зад гърба си. Пълководците го видяха, сграбчил Мицухиде отзад за врата. Всеки път, когато нещастникът се опиташе да вдигне глава и да каже нещо, Нобунага го натискаше надолу и го удряше в пода на терасата.

— Какво каза преди малко? Какво каза? Нещо за плода на всичките ни усилия и колко щастлив бил денят, в който виждаме как войската на Ода навлиза в Кай! Нещо такова беше, нали?

— Т… така е, господарю.

— Глупак! Кога си полагал ти усилия? С какво си се отличил при завоюването на Кай?

— Аз…

— Какво?

— Макар и да бях пил, не трябваше да приказвам така надменно.

— Точно така. Нямаш причина за надменност. Без да искаш издаде какво мислиш. Мислил си, че съм разсеян от изпитото и слушам някого другиго и най-сетне реши да се оплачеш.

— Опазил бог! Боговете на небето и земята да ми са свидетели! Та аз съм получил от вас толкова милости… вие ме издигнахте от човек, който притежаваше само дрипи и една сабя…

— Млъквай.

— Моля ви, пуснете ме.

— С най-голяма радост! — Нобунага го блъсна настрани. — Ранмару! Вода! — извика той високо.

Ранмару напълни един съд и му го донесе. Очите на Нобунага сякаш пламтяха. Взе водата. Раменете му потреперваха при всяко вдишване.

Между това Мицухиде бе успял да се измъкне встрани от краката на своя господар и сега, на седем-осем разкрача по надолу в коридора, оправяше яката си и приглаждаше коса. Оставаше проснат на земята, с прилепнали към дървения под гърди. Това, че Мицухиде дори и сега се опитваше да запази привичното спокойствие, надали щеше да е от полза за него. Нобунага отново пристъпи напред.

Ако Ранмару не го бе хванал направо за ръкава, тъпият звук от преди малко сигурно щеше да прокънти отново. Без да споменава случилото се, оръженосецът само каза:

— Моля ви, върнете се на мястото си, господарю. Господарите Нобутада, Нобусуми, Нива и всички пълководци чакат.

Нобунага кротко се върна в препълнената стая, но не седна. Остана прав и се огледа наоколо.

— Простете. Изглежда съм развалил веселието. Яжте и пийте всички, колкото ви душа иска.

След тези думи се отдалечи бързо и се затвори в своите частни покои.

 

 

Под стрехите на редицата от складови постройки чуруликаше ято лястовици. Макар слънцето да залязваше, родителите изглежда продължаваха да носят храна на малките в гнездото.

— Добра тема за картина, не мислите ли?

В стаята на една сграда, разположена на известно разстояние от градината, Сайто Тошимицу, старши служител на рода Акечи, приемаше гост. Това бе художникът Юшо, който не беше родом от Сува. Трябва да бе на около петдесет години и по здравото му телосложение човек надали можеше да се досети, че се занимава с живопис. Говореше много малко. Здрач покри белите стени на складовете.

— Трябва да ми простите, че се отбих при вас така ненадейно в това размирно време, а сега ви говоря само за отегчителните грижи на човек, който вече е откъснат от този свят. Сигурно имате много военни задължения.

Юшо изглежда се готвеше да се сбогува и се накани да стане от възглавницата си.

— Моля ви, останете.

Сайто Тошимицу бе човек с голямо самообладание. Без дори да се помръдне, той задържа своя гост.

— След като сте дошли чак дотук, няма да е любезно да ви оставя да си тръгнете, преди да сте се видели с господаря Мицухиде. Ако после кажа на господаря, че в негово отсъствие тук е идвал Юшо, той ще ми се скара и те попита защо не съм ви задържал още.

И той умишлено подхвана нова тема, като полагаше всички усилия да забавлява посетителя. По това време Юшо се бе заселил в Киото, но родното му място бе Оми в областта на Мицухиде. Освен това художникът беше получавал издръжка като войн на рода Сайто от Мино. По същото това време, дълго преди да постъпи на служба при рода Акечи, на рода Сайто служеше и Тошимицу.

Живял първо като ронин, Юшо стана живописец. Самият той сочеше като причина за тази промяна в попрището си падането на Гифу. Тошимицу пък бе изменил на предишната си вярност към Сайто. Някога несъгласието помежду им излизаше наяве дори пред Нобунага и спореха помежду си, почти сякаш разчитаха той да отсъди коя от двете страни е права. Сега обаче тези кавги, които привличаха преди такова внимание, бяха забравени и всички на които бяха познати чисто белите му коси, го смятаха за незаменим служител на рода Акечи. Нравът и положението му вдъхваха всеобщо уважение.

В храма Ходжо, където бе отседнал Нобунага, нямаше достатъчно място и някои от пълководците бяха настанени в различни частни домове в Сува.

Акечи се бяха разположили в старите постройки на някакъв търговец на фасулено пюре. Тук войниците и началниците им си отпочиваха след многото дни на усилени сражения.

Един младеж, изглежда — синът на стопанина на къщата, се приближи и се обърна към Тошимицу:

— Няма ли да дойдете да се изкъпете, ваша чест? Всички самураи и дори пешаците вече са привършили с вечерята си.

— Не, ще почакам, докато си дойде Негово Височество.

— Той вече доста се забави тази вечер.

— Днес при господаря Нобунага има пиршество в чест на победата. Моят господар много рядко вкусва саке, но сега, изглежда, след всичките наздравици може да се е понапил.

— Мога ли да ви поднеса вечерята?

— Не, не. Ще почакам, докато видя, че се е прибрал. Съжалявам обаче, че така задържам госта ни. Защо не го заведете до банята?

— Да не би това да е пътуващият художник, който е тук от следобед?

— Точно така. Човекът, който се е свил самичък там в градината и гледа божурите. Изглежда малко отегчен. Защо не го повикате тук?

Младежът се оттегли и мина зад къщата. Пред тъмночервените, ярко разцъфнали божури, седеше Юшо. Бе прихванал коленете си с ръце и се взираше напред с празен поглед. След малко, когато Тошимицу влезе през портата, Юшо и младежът вече си бяха тръгнали.

Тошимицу се разтревожи. Макар да знаеше, че пиршества като това продължават до късно през нощта, сега му се стори, че Мицухиде се бави необичайно дълго. Пътеката минаваше през покритата със слама стара порта и стигаше до пътя покрай езерото. Последните отблясъци на слънцето се отразяваха на запад във водите на езерото Сува. Тошимицу впери за малко поглед в пътя. Най-сетне различи своя господар, който идваше към него. Конете, копиеносците и прислугата вкупом го следваха. Загриженото изражение по лицето на Тошимицу обаче не намаля с приближаването им. Нещо не беше както трябва. Нищо във вида на Мицухиде не подсказваше, че се връща от тържествено угощение. Вместо да се прибира у дома весел и да се поклаща тържествено на коня си, пийнал си заедно със служителите от днешната дажба саке, господарят вървеше пеш. Видът му бе посърнал.

Един от прислужниците водеше коня му за поводите. Животното се движеше с вяла походка, а служителите вървяха отзад по точно същия начин.

— Дойдох да ви посрещна. Трябва да сте уморен.

Мицухиде сякаш се изненада, щом Тошимицу се поклони пред него.

— Тошимицу? Много нелюбезно от моя страна. Вие сте имали добрината да се тревожите заради закъснението ми тази вечер. Простете. Днес пийнах малко повече, така че умишлено тръгнах покрай езерото пеша, за да мога да поизтрезнея. Не се безпокойте, че съм толкова блед. Сега се чувствам много по-добре.

Тошимицу разбра, че някаква неприятност се е случила на господаря му. От дълги години придружаваше Мицухиде навсякъде и такова нещо не можеше да убегне от погледа му. Не посмя обаче да попита какво е станало. Старият служител просто побърза да се погрижи за удобството на своя господар, с надеждата да го ободри.

— Ще желаете ли чаша чай? И после да ви приготвят банята?

Самото споменаване на Тошимицувото име бе достатъчно да предизвика страх у врага на бойното поле, но сега, докато помагаше на Мицухиде да си свали дрехите, този можеше да види в негово лице само един загрижен близък човек.

— Баня ли? Добре. По време като това една баня може да е много освежителна.

И той последва Тошимицу дотам. За миг служителят се заслуша в шума от плискането на вода във ваната на господаря си.

— Да ви изтъркам ли гърба, господарю? — извика той иззад стената.

— Пратете оръженосеца — отвърна Мицухиде. — Ще ми е съвестно да притеснявам с това възрастен човек като вас.

— Това не е нищо.

Тошимицу влезе в банята, загреба малко гореща вода с дървена кофичка и мина зад гърба, на своя господар. Не бе правил това никога преди, но сега единственото му желание беше да пооправи необикновено лошото настроение на Мицухиде.

— Дали е редно да караш един пълководец да стърже мръсотията от гърба ти? — запита се Мицухиде.

Както обикновено, бе скромен. Винаги, дори със служителите си, проявяваше сдържаност — не бе сигурно дали това е негово достойнство или недостатък. Личното мнение на Тошимицу бе, че е по-скоро второто.

— Е, хайде. Когато старият воин се сражава под славното ви знаме, тогава той е Сайто Тошимицу от рода Акечи. Но самият Тошимицу не е Акечи. Щом е така, добре ще е поне веднъж да си спомням как съм измивал мръсотията от кожата ви.

Тошимицу запретна ръкави и се зае да измие гърба на Мицухиде. В това време този доволно сведе глава надолу. Замисли се за загрижеността, която проявяваше към него Тошимицу и после — за отношенията си с Нобунага.

„Ах, сбърках“, помисли си той. Дълбоко й сърцето си Мицухиде хвърляше вината върху себе си. Какво го тревожеше и го правеше така нещастен? Нобунага, разбира се, е добър господар, но нима неговата собствена вярност се равнява на тази на служителя, който сега триеше гърба му? Колко срамно е това. Сякаш с горещата вода, която изливаше върху него, Тошимицу умиваше не гърба, а сърцето му.

Когато Мицухиде излезе от банята, и видът, и гласът му се бяха променили. Умът му, както и този на Тошимицу, се бе прояснил напълно.

— Добре ми предложихте да се изкъпя. Мисля, че ми е било зле не само от сакето, но и от умората.

— Сега по-добре ли се чувствате?

— Всичко е наред, Тошимицу. Не се тревожете.

— Притеснявах се заради странното ви изражение. Това бе най-лошото. Е, сега да ви кажа, че докато ви нямаше, ни дойде гост и той чака завръщането ви.

— Гост ли? По време на похода?

— Юшо просто минавал пътьом през Кай и каза, че преди да отиде на друго място, искал да спре да се види с вас и да попита как сте.

— Къде е той?

— Оставих го да почака в моята стая.

— Наистина ли? Е, да отидем там тогава.

— Сигурно ще му стане неудобно, че идвате на крака при него. Ей сега ще ви го доведа.

— Не, не. Нашият посетител е човек с вкус. Не се налага да бъдем прекалено официални.

В залата на голямата къща за Мицухиде бе приготвена изискана вечеря. Той обаче седна в стаята на Тошимицу и хапна проста храна заедно с госта си.

След като поговори малко с Юшо, лицето му се проясни дори още повече. Разпита го за стиловете в живописта от времето на северната и южна династия Сун в Китай, обсъдиха художествените вкусове на шогуна Ашикага Йошимаса и достойнствата на живописната школа Тоса и стигнаха чак до стила Кано и влиянието на холандските художници. През време на целия разговор си пролича, че образоваността на Мицухиде съвсем не е за пренебрегване.

— Мислех си, че когато остарея, ще мога да се отдам на по-мирни занимания и дори да се опитам да порисувам. Може би бихте могли преди това да направите за мен един скицник с модели.

— Разбира се, господарю.

Юшо следваше стила на древния китайски художник Лиан Кяй. Напоследък бе създал собствена школа, независима от Кано и Тоса и накрая си бе извоювал име в света на изкуството. Когато Нобунага го покани да изрисува плъзгащите се прегради в Адзучи, той се престори на болен и отказа. В крайна сметка по-рано бе служил на рода Сайто, който Нобунага разгроми. Разбираемо бе нежеланието на художника да украси с четката си покоите на Нобунага.

Изразът „мек отвън, корав отвътре“ много добре подхождаше на нрава на Юшо. Той не можеше да се довери на правилата, според които живееше Мицухиде. Само една неправилна дума на Мицухиде би могла да пробие бента, който сдържаше чувствата му и да го тласне към нещо необмислено.

Тази нощ Мицухиде спа спокойно. Навярно това се дължеше на банята. Или на неочаквания и драг нему посетител.

Войниците бяха станали от сън преди изгрев-слънце, нахраниха конете, приготвиха припаси и сега чакаха да се появи господарят им. Тази сутрин щяха да се съберат в храма Ходжо, да напуснат Сува и да поемат за Кофу. После щяха да минат по крайбрежния път и да се завърнат като победители в Адзучи.

— Трябва да се приготвите бързо, господарю — обърна се Тошимицу към Мицухиде.

— Снощи спах чудесно, Тошимицу!

— Радвам се да чуя това.

— Когато Юшо си тръгне, предайте му моите най-добри пожелания и малко пари за из път.

— Но, знаете ли, когато днес сутринта станах и надникнах в постелята му, него вече го нямаше. Събудил се е заедно с войниците и е излязъл, преди да се е показало слънцето.

„Живот като неговия е за завиждане“, помисли си Мицухиде и погледна към утринното небе.

Сайто Тошимицу разви някакъв свитък.

— Оставил е това. Помислих, че може да е нещо забравено, но когато го разгледах отблизо, забелязах, че мастилото още не е изсъхнало. Тогава се сетих, че го бяхте помолили да ви направи скицник. Сигурно е останал да работи над него до сутринта.

— Какво? Значи не е спал ли?

Мицухиде хвърли поглед върху свитъка. Под утринното слънце хартията изглеждаше особено бяла. На нея имаше току-що изрисувано стръкче божур. Един надпис в ъгъла гласеше: „Покоят, той е най-възвишен.“

„Покоят, той е най-възвишен“, повтори си мълчаливо Мицухиде, като разви свитъка по-надолу и стигна до рисунка на голяма ряпа. До нея бе написано: „Да приемеш гост е благородно.“

Ряпата бе изрисувана с черно мастило, без никакво видимо усилие на четката. Ако се вгледаш отблизо в нея, можеше да доловиш уханието на пръст. От корена се подаваше едно-единствено листо, което сякаш преливаше от живот. С чудна непосредственост и безгрижие, дивата природа сякаш се присмиваше над благоразумието на Мицухиде.

Той продължи да развива свитъка, но на него нямаше нищо друго. По-голямата му част бе само празна хартия.

— Изглежда му е трябвала цяла нощ, за да направи тези две рисунки.

Тошимицу също бе впечатлен от свитъка и се наведе, да му се възхити заедно с Мицухиде. Неговият господар обаче не искаше да се взира повече него и помоли Тошимицу да го навие отново.

В този миг далеч в небето се чу звука на надута раковина. Беше знак от храма Ходжо, който призоваваше отрядите в целия град да се приготвят за път. На полето на някоя кървава битка тази раковина бе неописуемо страшна със своето печално бучене. Но в утрин като тази звукът й изглеждаше нежен и почти успокояващ.

Не след дълго Мицухиде бе на коня си. Също като планините на Кай тази сутрин, челото му бе безоблачно и върху него не падаше дори следа от сянка.