Ейджи Йошикава
Тайко (58)

Майсторски удар

Равнината при Нагакуте беше покрита с тънко було от барутен дим и изпълнена от зловонието на мъртви тела и кръв. Лъчите на утринното слънце се пречупваха във всички цветове на дъгата.

Над местността вече се беше възцарил мир, но донеслите опустошение войници сега се насочваха към Ядзако, подобни на привечерни дъждовни облаци. Сражението водеше към ново сражение, безкрайни сблъсъци и разруха.

Кютаро не се увлече в преследване на отрядите на Токугава.

— Задните отряди да не идват с нас — нареди той. — Минете по заобиколния път за Инокойоши, за да посрещнем врага от две страни.

Така една дружина се отклони в друга посока, докато Кютаро събра шестстотин мъже и ги поведе право след отстъпващия неприятел. Убитите и ранените, изоставени от Токугава покрай пътя, в никакъв случай не бяха по-малко от петстотин души, но броят на войниците на Кютаро също намаляваше с настъплението.

Всички останали вече бяха много напред, но двама мъже, все още дишащи сред труповете, кръстосаха копия. След малко ги захвърлиха като твърде тежки и извадиха сабите си. Падаха и ставаха, сборичкваха се и после се откопчваха в своя си, отделна битка. Накрая единият отне главата на противника си. С почти безумни викове победителят се спусна подир своите другари, но поразен от някакъв заблудил се куршум, отново изчезна сред зловонието на дима и кръвта.

Кютаро викаше до прегракване:

— Безполезно е да ги преследваме прекалено дълго. Гендза! Момоемон! Спрете отрядите! Кажете им да отстъпят!

Няколко от служителите му препуснаха напред и с усилие успаха да задържат хората.

— Отстъпете!

— Върнете се при знамето на господаря!

Хори Кютаро слезе от седлото и се изкачи от пътя до издадената част на една висока скала. Оттам можеше да вижда всичко наоколо. Впери поглед в далечината.

— А-а, дойде толкова бързо — промълви сам на себе си.

По изражението на лицето му личеше, че напълно се е съвзел след станалото. Обърна се към придружителите си и ги покани да дойдат да видят.

На запад, на едно издигнато място точно в обратна посока на изгряващото слънце, на връх Фуджигане нещо бляскаше под лъчите му.

Дали не е знакът на Иеясу — военачалническото знаме с нарисувано златно ветрило? Разтревожен, Кютаро повиши глас:

— Тъжно е да се признае, но нямаме средства да се противопоставим на такъв противник. Задачата ни тук приключи.

Събра войниците си и бързо премина в отстъпление. В същото това време от Нагатаке дойдоха четирима вестоносци от първото и второто поделение. Търсеха него.

— Нареждането за вас е да се върнете и да се присъедините към челните части. Така заповяда лично господарят Шоню.

Кютаро направо отказа:

— В никакъв случай. Ние отстъпваме.

Вестоносците не можеха да повярват на ушите си.

— Битката вече започва! Моля, незабавно се върнете и идете да помогнете на войските на нашия господар! — повториха те на по-висок глас.

Кютаро също повиши тон.

— Щом казах, че отстъпваме, значи отстъпваме! Трябва да се уверим, че господарят Хидейоши е в безопасност. Освен това повече от половината от хората ни са ранени и ако сега излезем срещу противник със свежи сили, ни чака разгром. Аз поне няма да влизам в сражение, за което знам, че ще загубя. Можете да кажете това и на господарите Шоню и Нагайоши!

С тези думи той препусна надолу по пътя.

Отрядът на Хори Кютаро попадна на Хидецугу и остатъците от частите му в околността на Инаба. Подпалиха селските къщи покрай пътя и се заеха да отблъскват постоянните нападения на хората на Токугава. Най-сетне привечер се завърнаха в главния лагер на Хидейоши при Гакуден.

Вестоносците, пратени да търсят помощ от Кютаро, бяха вън от себе си от гняв.

— Що за страхливост е това да се връщаш в главния лагер, без дори да се замисляш за отчаяното положение на своите съюзници?

— Явно е загубил власт над себе си.

— Днес разбрахме какъв е всъщност Хори Кютаро. Ако се върнем живи, ще му покажем презрението си.

Тръгнаха да настигнат своя откъснат сега отряд и ядно плеснаха задниците на конете си.

Двете поделения под началството на Шоню Нагайоши вече бяха лесна плячка за Иеясу. Сега неговият двубой с Хидейоши започваше да наподобява голямо състезание по борба сумо — всеки вече добре познаваше противника си. И двамата бяха предвидили от по-рано, че положението ще стигне дотук и разбираха, че другата страна няма да може да бъде надвита с прости уловки или показване на сила. Жалко, от друга страна, за храбрия воин, който се оставя да го водят само дързостта и гордостта му. Желанието да се сражава го заслепява дотам, че той забравя и силата на врага, и собствените си възможности.

Шоню нареди да поставят походното му столче на връх Рокубо и огледа над двестате вражески глави, взети при крепостта Ивасаки.

Беше сутринта, някъде към първата половина на Часа на дракона. Господарят още нямаше и най-малка представа за разразилото се в тила му бедствие. Виждаше само димящите развалини на вражеската крепост пред себе си и се опиваше от бързата радост, на която воинът толкова леко се поддава.

След като главите бяха разгледани и славните подвизи на отрядите — записани в повествованието за похода, войниците седнаха да закусят. Докато дъвчеха храната си, те от време на време поглеждаха на северозапад. Внезапно нещо в тази посока привлече вниманието и на Шоню.

— Танго, какво е онова там в небето? — попита той.

Военачалниците наоколо му всички се обърнаха натам.

— Да не би да е някакъв селски бунт? — предположи единият от тях.

Докато обаче продължиха да ядат остатъка от дажбите си откъм подножието на хълма се дочуха викове на объркване.

Започнаха да се питат какво ли може да бъде. В този миг към тях изтича вестоносец от Нагайоши.

— Изненадаха ни! Настигнаха ни изотзад! — завика мъжът, докато се просваше по очи пред походното столче на Шоню.

Военачалниците сякаш усетиха да ги смразява леден вятър.

— Какво значи, че са ви настигнали изотзад? — попита Шоню.

— Един вражески отряд беше проследил задните части на господаря Хидецугу.

— Задните части ли?

— Нападнаха изневиделица и от двете страни.

Шоню се изправи рязко на крака. В същия миг пристигна второ известие от Нагайоши.

— Няма време за губене, господарю. Задните части на господаря Хидецугу са напълно разгромени.

На хълма започна внезапно раздвижване, последвано от кратки заповеди и шум от войнишки стъпки надолу към подножието.

На сенчестата страна на връх Фуджигане над главите на войниците на Токугава се вееше военачалническото знаме със златното ветрило. Имаше нещо почти омагьосващо в този знак. При вида му през гърдите на всеки от мъжете от западната войска премина тръпка.

Има голяма вътрешна разлика в духа на бойците, които нападат и на тези, които отстъпват. Нагайоши, сега насърчаващ войниците си от седлото, приличаше на човек, готов вече да посрещне смъртта. Доспехите му бяха от черна кожа с тъмносини шарки, а наметалото — от златен брокат на бяла основа. Еленови рога красяха шлема му, сега отметнат на раменете. Главата му още бе превързана чак до бузите заради раните от предишната битка.

Второто поделение почиваше при Оушигахара, но веднага щом научи за появата на отрядите на Токугава, Нагайоши го събра около себе си. После впери поглед в златното ветрило на връх Фуджигане.

— Този човек е достоен противник — заяви. — Днес няма да измия от лицето си само неуспеха при Хагуро. Ще им покажа, че мога да очистя и името на моя тъст.

Възнамеряваше да защити честта си. Нагайоши бе хубав мъж, но облеклото на смъртник, което носеше сега, го правеше да изглежда някак прекалено зловещ.

— Предадохте ли предупреждението до предните редици?

Вестоносецът, върнал се току-що, тръгна с коня си успоредно на този на своя господар и доложи за свършеното.

Като гледаше право напред, Нагайоши отпусна юздите и го изслуша.

— А какво стана с хората на връх Рокубо? — попита.

— Бързо въдворихме ред и там и те сега идват след нас.

— Е, тогава предайте на господаря Кютаро, че сме се обединили и се готвим да нападнем Иеясу на връх Фуджигане. Нека се изтегли към нас, за да ни подкрепи.

В същия миг, в който мъжете препуснаха, двама конници тръгнаха със същата заръка за Кютаро и от Шоню.

Както обаче вече се знае, Кютаро не прие молбата и вестоносците се върнаха разгневени обратно. Докато Нагайоши получи вестта, войската му вече бе преминала през една блатиста местност между два върха и сега изкачваше Гифугадаке, за да си избере добра позиция за бой. Пред тях се вееше Иеясувото знаме със златното ветрило.

Местността беше много насечена. В далечината една долина извеждаше към откритото поле на Хигаши Касугаи, като ту си проправяше път между два върха, ту се разширяваше в отделни котловини. Далеч на юг се виждаше микавския път, който водеше към Окадзаки.

Почти половината от хоризонта обаче бе заета от планини. Нямаше големи стръмни склонове или високи канари, а само вълнообразни хълмисти била. Пролетта тъкмо си отиваше и дърветата бяха покрити с червеникави пъпки.

Вестоносците сновяха един подир друг, но Нагайоши и Шоню можеха и без думи да четат взаимно мислите си. Шестте хиляди души на Шоню незабавно бяха разделени на две части. Около четири хиляди се отправиха на север и се строиха на едно високо плато. По пълководческите знамена ясно личеше, че тук предводители са най-големият син на Шоню, Юкисуке и неговият по-малък брат Терумаса.

Това бе дясното крила Лявото пък беше съставено от трите хиляди души на Нагайоши на Гифугадаке. Останалите две хиляди Шоню отведе като запасен отряд, след това постави военачалническото си знаме в самата среда на този подобен на жеравови крила строй.

— Питам се откъде ли ще нападне Иеясу — каза.

По слънцето мъжете можеха да познаят, че е още едва втората половина на Часа на дракона. Бързо или бавно минаваха часовете? В ден като този ходът на времето не може да бъде усетен по обикновения начин. Гърлата на войниците бяха пресъхнали, но не от жажда.

По кожата им полазиха тръпки от зловещата тишина. Някаква птица прелетя над долината с див крясък. Тя обаче бе единствена — всички останали бяха отлетели на някой по-спокоен връх и оставили мястото за хората.

 

 

Иеясу изглеждаше прекалено приведен в раменете. След като прехвърли четиридесетте, той леко напълня и дори когато сложеше доспехи, стоеше прегърбен. Под тежестта на покрития с украси шлем главата му сякаш почти потъваше между раменете. И дясната, и лявата ръка с пълководческия жезъл в нея, почиваха сега на коленете му. Беше седнал с разтворени бедра на ръба на своето походно столче. Позата не съответстваше напълно на достойнството на главнокомандващ.

Въпреки това такова бе положението на тялото му почти всякога, докато приемаше гости или се разхождаше. Не беше от онези, които вървят с изпъчени гърди. Старшите служители го посъветваха веднъж да поправи стойката си и Иеясу кимна вяло в знак на съгласие. Веднъж обаче, докато разговаряше с тях една вечер, той им поразказа за своето минало.

— Израснах в бедност. При това от шестгодишна възраст бях заложник в друг род и всички около мен се ползваха с повече права, отколкото аз самият. Ето защо, съвсем естествено, добих навика да не ходя изпъчен напред, дори когато бях с други деца. Друга причина за лошата ми стойка е, че когато четях в студените стаи на храма Риндзай, книгите ми лежаха на толкова ниска поставка, че трябваше да се привеждам над тях като гърбав. Мисълта, че един ден ще ме освободят от моето заложничество при рода Имагава и тялото ми ще стане отново изцяло мое, ме преследваше почти натрапчиво. Не можех и да играя като останалите деца.

Иеясу изглежда никога не би успял да забрави времето, прекарано при рода Имагава. Между неговите приближени служители нямаше и един, който да не е слушал разкази за дните му като заложник.

— Обаче, знаете ли — продължи той, — според това, което ми каза Сесай, монасите познават човека повече по раменете, отколкото дори по лицето. Изглежда, само с един поглед към раменете може да се познае, дали си достигнал просветление. Когато погледнах да видя какви са раменете на игумена, те бяха закръглени и с меки очертания, като ореол. Ако човек иска да приеме цялото мироздание в гърдите си, той не може да направи това изпъчен. Така започнах да си мисля, че моята стойка не е чак дотам лоша.

След като се разположи на стан във Фуджигане, Иеясу се огледа спокойно наоколо си.

— Това Гифугадаке ли е? Онези хора там трябва да са на Нагайоши. Е, допускам, че и отрядите на Шоню много скоро ще се приготвят за бой на някой от околните върхове. Някой съгледвач бързо да отиде да види отблизо.

Разузнавачите скоро се върнаха и доложиха на Иеясу за положението. Разбира се, сведенията за разположението на врага пристигаха откъслечно. Докато ги изслушваше, Иеясу замисляше своя план за битката.

Вече бе станал Часът на змията. Откакто вражеските знамена се появиха на отсрещния връх, минаха повече от два часа.

Иеясу обаче оставаше спокоен.

— Широдза. Ханжуро. Елате насам.

Все така седнал на мястото си, той се огледа с безметежно изражение.

— Да, господарю?

Двамата самураи се приближиха до него.

Оръжието им звънтеше.

Иеясу накара мъжете да сравнят картата, която държи, с действителния изглед на околността и ги попита какво мислят.

— Предполагам, че най-изпитаните бойци трябва да са в отряда на Шоню при Кобехадзама — добави. — Зависи накъде ще настъпят, но нашето положение тук на Фуджигане може да се окаже много неблагоприятно.

Единият от мъжете посочи високите върхове на югоизток и отвърна:

— Ако сте решили да водим битка от близко разстояние, то смятам, че възвишенията там в подножието са много по-добро място, където да издигнем знамената си.

— Добре! Да тръгваме.

Решенията му винаги бяха така бързи. Войската незабавно промени положението си. От подножието до заетото от врага плато разстоянието беше само един хвърлей.

Разделени от неприятелите си само от едно блато и от падината при Карасухадзама, войниците можеха да различат техните лица и дори да чуят гласовете, донасяни от вятъра.

Иеясу даде нареждания къде да се разположи всяко от поделенията и сам постави походното си столче на място, откъдето свободно можеше да огледа всичко наоколо.

— Е, днес челните части се водят от Ии — отбеляза той.

— Най-отпред са излезли хората от Червения отряд!

— Изглеждат добре на вид, но се питам доколко добре се бият.

Ии Хьобу беше на двадесет и три години. Всички знаеха, че Иеясу високо цени младежа и до тази сутрин той беше между служителите, които постоянно го придружаваха. Сега господарят, който смяташе Ии за човек, от когото може да се извлече добра полза, го постави начело на три хиляди души най-отпред в строя. На това място можеше да се спечели най-голямата слава, но и да се мине през най-трудните изпитания.

— Покажете днес на какво сте способен — заръча Иеясу на младежа.

Но Ии беше толкова млад, че за всеки случай господарят прикрепи към отряда му двама от своите най-опитни служители.

— Вслушвайте се в думите на тези стари воини — додаде той.

 

 

Братята Юкисуке и Терумаса погледнаха към Червения отряд от високото място, на което стояха южно от Таноджири.

— Да видим сметката на тези, дето толкова се перчат с червените си униформи! — провикна се Юкисуке.

След тези думи пратиха двеста-триста души да нападнат отстрани през една долина и хиляда, които да настъпят право напред. Атаката бе открита с пушечен огън. В същото време подножието на върха отекна от мощна стрелба и белият пушек се разстла като облак над него. Докато димът се разнесе към блатото, облечените в червено войници на Ии вече се бяха втурнали към низината долу. Насреща им излезе дружина от конници и пехотинци в черни доспехи. Скоро двата отряда се вкопчиха в ръкопашна схватка.

Истинските подвизи в битката обикновено се правеха при бой с копие. При това самият изход на сраженията често се решаваше тъкмо от копиеносците.

На това място Червеният отряд покоси няколкостотин от враговете. И той самият обаче не се отърва без жертви и много от подчинените на Ии намериха смъртта си.

От известно време Икеда Шоню обмисляше как да продължи битката. Видя, че войниците на неговите синове вече са влезли в ръкопашен бой с Червения отряд и че сражението постепенно се ожесточава.

— Сега е времето! — изкрещя.

Една дружина от двеста души, готови за победа или смърт, вече беше приготвила копията си и само чакаше мига за нападение. Веднага щом получеха заповед, трябваше да се втурнат към Нагакуте. Дори във време като това Шоню избираше необичайни похвати за водене на сражението. Сега мъжете заобиколиха хълма и се насочиха срещу отрядите, останали на място, след като лявото крило на Токугава се измести напред. Замисълът беше светкавично да нападнат центъра на противника и в настаналото объркване да пленят главнокомандващия — Токугава Иеясу.

Задачата обаче остана неизпълнена. Забелязани от Токугава, преди да са достигнали целта си, войниците бяха засипани от пушечни залпове и се принудиха да спрат в една блатиста местност, където трудно биха могли да мръднат. Без възможност да настъпят или да се отдръпнат, те понесоха жестоки загуби.

Нагайоши, който наблюдаваше хода на битката от Гифугадаке, цъкна ядосано с език.

— Тръгнаха много рано — възкликна той. — Тъст ми обикновено не е толкова нетърпелив.

Днес младият мъж беше този, който във всяко отношение превъзхождаше по самообладание по-възрастния. Всъщност, вътре в себе си Нагайоши бе решен този ден да му бъде последен. Без други мисли, който да го отвличат, той просто стоеше, вперил поглед в знамето със златното ветрило в подножието на отсрещния хълм.

„Само да успея да убия Иеясу“, мислеше си. Самият Иеясу на свой ред гледаше към Гифугадаке повече, отколкото към другите местности. Добре знаеше, че духът на хората на Нагайоши е висок. Когато един от съгледвачите му съобщи с какви дрехи е облечен зетят на Шоню, господарят предупреди хората наоколо си:

— Днес изглежда Нагайоши се е облякъл като смъртник. Няма нищо по-опасно от врага, решен да умре. Внимавайте с него, иначе богът на войната може да прибере и вас.

Нито една от страните нямаше лесно да се остави да бъде въвлечена в сблъсъка. Нагайоши наблюдаваше придвижванията на противника, сигурен вътре в себе си, че ако битката при Таноджири се ожесточи, Иеясу няма да издържи да бъде само наблюдател на ставащото. Със сигурност ще отдели от хората си една дружина и ще я прати за подкрепление. При този удобен случай младежът щеше да нанесе удара си.

Иеясу обаче нямаше да се остави лесно да го подведат.

— Нагайоши е далеч по-буен от повечето хора. Щом сега мирува, сигурно е намислил нещо.

Развитието на нещата при Таноджири обаче не оправда очакванията на Нагайоши. Всичко говореше за близкото поражение на братята Икеда. В същия миг обаче изчезналият преди малко военачалнически флаг със златно ветрило внезапно се развя в подножието на хълма, където чакаше Иеясу. Половината от войската му се понесе към Таноджири, докато останалите нададоха боен вик и нападнаха Гифугадаке.

Войниците на Нагайоши се втурнаха напред да ги пресрещнат. Двете войски се сблъскаха и кървав водовъртеж заля низината при Карасухадзама.

Стрелбата не секваше. Мястото бе отвсякъде обградено с хълмове. Битката беше отчаяна и цвиленето на конете, заедно със звъна на дългите саби и копията отекваха в околността. Небето и земята се тресяха от виковете на воините, които обявяваха своите имена, преди да влязат в двубой с някой противник.

Скоро по цялото протежение на долината нямаше и едно място, на което да не се биеха и нито един войник или офицер, който да не е заложил вече живота си. Тъкмо когато изглеждаше, че някой от отрядите може да надделее, той се сгромолясваше под ударите на врага; други пък, точно преди сякаш да бъдат разгромени, успяваха си пробият път напред. Никой не знаеше кой ще спечели и за известно време и двете страни тънеха в несигурност.

Някои падаха на земята поразени, други тържествуващо викаха имената си на победители. От ранените някои си спечелиха славата на страхливци, други — на храбри мъже. Вгледаше ли се внимателно, страничният наблюдател можеше да забележи как всеки от сражаващите се среща своята съдба и се изправя пред лицето на вечността.

Срамът бе това, което не даваше на Нагайоши да си помисли, че може да се върне на този свят жив. По тази причина днес бе облякъл и дрехите си за умиране.

— Искам да се срещна с Иеясу! — зарече се.

Докато безпорядъкът на битката нарастваше, повика при себе си четиридесет-петдесет воини и се насочи към военачалническото знаме със златното ветрило.

— Ще се срещна с Иеясу! Веднага! — пришпори той коня си към отсрещния хълм.

— Спрете! Никъде няма да стигнете! — кресна му един от войниците на Токугава.

— Хванете Нагайоши!

— Това е мъжът с бялата качулка, който препуска сега напред!

Вълните от въоръжени мъже, които се опитваха да го спрат, падаха под копитата на коня или се строполяваха сред пръски кръв.

Тогава обаче един куршум от дъжда, насочен сега срещу воина в бяло брокатено наметало, го улучи право между очите.

Бялата качулка на главата на Нагайоши изведнъж се обагри в червено. Последното, което видя, докато се сгромолясваше от коня си, беше небето на четвъртия месец. Юначният двадесет и шест годишен младеж падна на земята, все още стиснал поводите на коня. Животното — Хякудан, любимецът на Нагайоши — се вдигна на задни крака и зацвили жално.

Хората, които бързо се втурнаха към падналия, нададоха подобен на общо ридание вик. Понесоха мъртвото му тяло на раменете си и се оттеглиха на върха на Гифугадаке. След тях се затичаха мъже от отряда на Токугава, които в опит да отнемат залога на победата си, завикаха:

— Вземете му главата!

Загубили своя предводител, войниците на Нагайоши едва сдържаха своите сълзи. Извърнаха се с яростни изражения и обърнаха копията си срещу преследвачите. Успяха някак да скрият тялото на Нагайоши. Новината за гибелта му обаче като смразяващ вятър се разнесе над цялото бойно поле. Поредно нещастие сполетяваше отрядите на Шоню.

Местността заприлича на залят с вряла вода мравуняк — навсякъде гъмжеше от бягащи в объркване войници.

— Вие сте позор за войската! — завика Шоню, който се изкачваше нагоре по склона.

Яростта му никак не подхождаше на мирния изглед на природата наоколо.

— Тук съм! Не отстъпвайте така срамно! Забравихте ли на какво са ви учили всеки ден? Върнете се! Вървете да се биете!

Групата от войници с черни качулки пред него обаче не спря бягството си. Напротив, само един петнадесет или шестнадесетгодишен оръженосец с жалък вид приближи колебливо към него.

Водеше някакъв побягнал кон, който предложи на господаря си.

В сражението долу конят на Шоню бе прострелян и той самият падна на земята. Враговете го заобиколиха, но с отчаяна борба господарят си проправи път и се изкачи дотук.

— Вече нямам нужда от кон. Поставете тук походното ми столче.

Оръженосецът изпълни нареждането и Шоню седна.

— Това е краят на четирийсет и осем години — прошепна той сам на себе си.

Погледна към оръженосеца и продължи:

— Вие сте синът на Ширай Танго, нали така? Баща ви и майка ви сигурно ви чакат. Тичайте бързо в Инуяма. Ето, куршумите вече се приближават! Махайте се! Бързо!

След като прогони просълзения младеж, Шоню остана сам. Всички грижи сякаш го напуснаха и той спокойно погледна за последен път света наоколо.

Много скоро до ушите му стигна шум като от бой на диви зверове. Дърветата при скалите под него се разтресоха. Изглежда някои от воините с черни качулки все пак бяха останали по местата си и сега размахваха оръжия в смъртоносна схватка.

Шоню остана като вцепенен. Вече не ставаше дума за победа или поражение. Тъгата от раздялата със света го накара да се замисли за далечното си минало. Споменът носеше привкус на майчино мляко.

Внезапно храсталакът точно пред него се разлюля.

— Кой е?!

Очите на Шоню блеснаха гневно.

— Враг ли си? — попита повторно той.

Гласът му бе така спокоен, че приближаващият воин на Токугава несъзнателно отстъпи изненадан назад.

Шоню продължи да говори и още повече стресна мъжа.

— От враговете ли сте? Ако е тъй, вземете главата ми и ще постигнете нещо голямо. Човекът, който говори сега с вас, е Икеда Шоню.

Войнът вдигна глава и погледна към седналия господар. За миг потрепери, по после отвърна с надменен глас:

— Е, тук попадам на добра плячка. Аз съм Нагай Денпачиро от рода Токугава. Пригответе се!

И той насочи напред копието си.

В отговор на своя вик би трябвало да очаква бърз замах на сабята на прочутия пълководец. Копието на Денпачиро обаче се заби в страната на противника му, без да срещне всякаква пречка. Не раненият Шоню, а самият нападател политна напред от прекомерната сила на замаха си.

Шоню падна втори. Острието на оръжието стърчеше от гърба му.

— Вземете ми главата! — извика той отново.

Дори сега не държеше в ръка своята дълга сабя. Сам пожела смъртта, сам предлагаше сега и главата си. Денпачиро бе изпаднал в нещо подобно на унес, но изведнъж, щом забеляза какво изпитва вражеският пълководец и как посреща последните си мигове, го обзе такова силно чувство, че му се прииска да заплаче.

— А-а! — извика, но при голямата радост от неочакваното постижение в боя не знаеше какво да направи после.

В същия миг чу шумоленето на тревата под краката на своите другари, които бързаха да се изкачат първи на върха.

— Аз съм Андо Хикобей! Пригответе се!

— Името ми е Уемура Денемон!

— Аз съм Хачия Шичибей от рода Токугава!

Всеки обявяваше името си в надпревара кой ще вземе главата на Шоню.

Чия сабя в крайна сметка го обезглави? Окървавените им ръце сграбчиха косата на отрязаната глава и я заразмахваха.

— Аз взех главата на Икеда Шоню! — кресна Нагай Денпачиро.

— Не, аз бях! — извика Андо Хикобей.

— Моя е главата! — опита се да ги надвика Уемура Денемон.

Потоци от кръв, поток от яростни гласове, поток от сляпа жажда за слава. Четири, после пет души, струпани около главата на Шоню, се насочиха към мястото, където седеше Иеясу.

— Убихме Шоню!

Викът им като вълна премина от възвишенията до блатото долу и накара отрядите на Токугава по цялото бойно поле да завият от радост.

Успелите да избягат хора на Икеда вече не викаха. За миг те бяха загубили всичко и сега като сухи листа, гонени от вятъра, просто търсеха място, където да се приютят.

— Не давайте нито на един да се върне жив!

— Подгонете ги! Да ги настигнем!

Движени от неутолима жажда за кръв, победителите подложиха Икеда на безпощадна сеч.

За хора, забравили вече цената на своя собствен живот, да отнемат чужд беше навярно все едно да си играят с окапали цветя. Шоню бе довършен от вражеска ръка, Нагайоши падна в битката и сега Токугава разпръсваха последните остатъци от войниците на Икеда при Таноджири.

Един по един военачалниците идваха под златовезаното знаме на Иеясу, за да разкажат за подвизите си.

— Останали са ни толкова малко хора.

Иеясу изглеждаше разтревожен.

Голям пълководец като него рядко дава израз на чувствата си, но този път го притесняваше, че прекалено много от хората му са се отдалечили, за да преследват разбития враг. Въпреки че раковината протръби на няколко пъти, мнозина така и не се върнаха. Изглежда победата съвсем ги бе замаяла.

На два или три пъти Иеясу повтори едно и също:

— Няма смисъл да жадуваме за безкрайно много победи. Не е добре да искаш да спечелиш повече, след като вече си спечелил.

Не спомена името на Хидейоши, но явно усещаше, че предвидливият му неприятел взима вече мерки, за да отговори на понесеното от неговата войска голямо поражение.

— Дългото преследване е опасно. Няма ли го Широдза?

— Не е тук. Преди малко тръгна нанякъде по ваша заповед.

Щом чу отговора на Ии, Иеясу веднага даде ново разпореждане:

— Вие също вървете, Ии. Смъмрете онези, които са отишли прекалено надалеч и им заповядайте да прекъснат преследването.

Щом преследващите врага отряди на Токугава стигнаха до река Яда, те завариха поделението на Найдо Широдзаемон строено покрай брега. Всеки бе хванал дръжката на копието си водоравно.

— Спрете!

— Стига!

— От шатрата на господаря дойде заповед да не продължаваме преследването!

С тези думи понеслите се напред бойци бяха задържани.

Ии препускаше насам-натам и почти прегракна от викане.

— Господарят каза, че онези, които се главозамаят от победата и отидат прекалено надалеч, ще бъдат изправени после пред военен съд. Върнете се! Връщайте се!

Най-сетне сляпото въодушевление на мъжете затихна и всички се отдръпнаха от брега на реката.

Беше приблизително втората половина на Часа на коня и слънцето се бе издигнало посред небето. Бе четвъртият месец и по очертанията на облаците си личеше, че вече идва лятото. Лицата на всички войници бяха изпоцапани с пръст, кръв и пот и сякаш пламтяха.

В Часа на овена Иеясу слезе от стана при Фуджигане, пресече река Канаре и в подножието на връх Гондоджи направи тържествен оглед на главите.

Битката бе продължила половин ден. Преброиха убитите по цялото бойно поле. От страна на Хидейоши загубите бяха над две хиляди и петстотин души, докато войската на Иеясу и Нобуо имаше петстотин и деветдесет убити и няколкостотин ранени.

— Тази голяма победа не трябва да ни възгордява — предупреди един от военачалниците. — Икеда бяха само част от войската на Хидейоши, а ние докарахме от връх Комаки всичките си сили, за да ги използваме тук. В същото време, ако по някаква причина ни бяха разгромили, това щеше да е съдбоносно за нашите съюзници. Мисля, че най-добре сега ще е възможно по-бързо да се оттеглим в крепостта Обата.

Друг един пълководец веднага възрази:

— Не, не. Щом веднъж си спечелил победата, трябва да имаш смелост да продължиш започнатото. Така е винаги на война. Сигурно е, че когато Хидейоши научи за това голямо поражение, гневът му ще се разрази. Най-вероятно ще събере хората си и ще се спусне направо насам. Не е ли най-добре да го причакаме, да се приготвим за битка и след това да му вземем главата?

В отговор на тези две предложения Иеясу отново повтори:

— Не трябва да жадуваме за безкрайно много победи.

И после:

— Хората ни всички са уморени. Хидейоши сигурно вече е тръгнал насам, но днес не бива да се срещаме с него. Много е рано. Да се оттеглим в Обата.

След това бързо решение те минаха южно от гората Хакусан и докато слънцето още бе високо в небето, влязоха зад стените на крепостта.

Едва след като портите бяха затворени, Иеясу за първи път успя да се наслади на голямата победа от сутринта. Сега, щом погледна назад, изпита задоволство от безупречното водене на битката. Гордост за войниците и офицерите представляваха такива подвизи като първата взета глава или първото вдигнато срещу врага копие, докато за главнокомандващия ценно бе само едно — знанието, че неговата прозорливост е била по-силна от тази на неприятеля.

Но умният човек веднага ще разпознае къде има достоен съперник. Сега единствената грижа за Иеясу бе какво ще предприеме Хидейоши след станалото. Остана за известно време в Обата, за да даде почивка на ума и тялото си, но и за да се опита да обмисли своята следваща стъпка.

 

 

След като Шоню и синът му потеглиха на девети сутринта, Хидейоши повика Хосокава Тадаоки в своя лагер в Гакуден и даде на него и още няколко военачалници нареждане незабавно да нападнат връх Комаки. След атаката се качи на наблюдателната кула и започна да следи хода на битката. Масуда Джинемон стоеше до него, загледан в далечината.

— Знаете ли? Дали господарят Тадаоки, какъвто е дързък, няма да ни създаде трудности, ако навлезе прекалено навътре във вражеските редици?

Разтревожен от това колко близо са отрядите на Хосокава до неприятелските укрепления, Джинемон погледна да види какво е изражението на лицето на Хидейоши.

— Всичко е наред. Може Тадаоки да е млад, но Такаяма Укон е човек разумен. Няма да се случи нищо лошо, след като той е там с него.

Умът на Хидейоши блуждаеше другаде. Какво ли става с Шоню? Можеше да мисли само за добрата новина, на която се надяваше оттам.

Около пладне пристигнаха конници, оттеглили се от Нагакуте. С отчаяно изражение те съобщиха тъжната вест — главните части на Хидецугу са изцяло разбити и не е ясно дали самият той е жив или мъртъв.

— Какво? Хидецугу?

Хидейоши явно бе изненадан. Не беше от тези, които биха успели да изглеждат невъзмутими при такава страшна новина.

— Каква грешка!

Каза го не толкова като упрек към Хидецугу и Шоню, колкото като укор към самия себе си и похвала за противника, Иеясу.

— Джинемон — извика, — надуйте раковината за сбор.

Веднага разпрати по всички поделение вестоносци с бързи нареждания. След един час двадесет хиляди войници тръгнаха от Гакуден в посока Нагакуте.

Тази бърза промяна в разположението на силите не остана незабелязана на връх Комаки. След като Иеясу потегли, за защита на възвишението бяха оставени съвсем малко на брой хора.

— Изглежда, самият Хидейоши води войската.

Щом чу тази вест, Сакай Тадацугу, едни от военачалниците, останали на Комаки, плесна с ръце и каза:

— Всичко тръгва точно според очакванията! Докато Хидейоши го няма, ще можем да опожарим стана му в Гакуден и крепостта в Куросе. Сега е времето да ударим. Всички след мен в нападение!

Но Ишикава Кадзумаса, друг от оставените на пост пълководци, незабавно му се противопостави.

— Защо бързате толкова, господарю Тадацугу? Хидейоши е почти непогрешим в действията си на война. Смятате ли, че някой като него ще остави защитата на своя стан в ръцете на неспособен военачалник, колкото и да е бързал да настъпи?

— Когато действа прибързано, всеки човек е склонен да допуска грешки. Хидейоши накара да надуят раковината и потегли така бързо, та трябва да се предположи, че новината за поражението при Нагакуте го е изненадала. Не бива да пропускаме възможността да подпалим сега опашката на Маймунката.

— Разсъждавате много повърхностно! — изсмя се Ишикава Кадзумаса и още по-определено възрази на Тадацугу: — Напълно в стила на Хидейоши ще е да остави зад себе си значителни сили, за да може да се възползва, ако решим напуснем укреплението. За малък отряд като нашия ще бъде огромна грешка сега да излезе в нападение.

Възмутен от спора, Хонда Хейхачиро се изправи със сърдито изражение.

— Това въобще военен съвет ли е? Няма време да устройваме сега съвещания. Аз лично не мога просто да остана тук да бездействам. Извинете ме, че тръгвам преди останалите.

Хонда не можеше да говори красноречиво, но имаше силен и упорит нрав. И Тадацугу, и Кадзумаса продължаваха да държат на своето. Сега постъпката на Хонда ги стресна.

— Хонда, къде отивате? — запитаха.

Хонда се извърна и сякаш вече е стигнал до някакъв съществен извод, каза:

— Още от дете съм служител на нашия господар. Сега, при това положение, не мога да направя друго, освен да отида редом с него.

— Чакайте!

Кадзумаса явно сметна, че Хонда просто се е ядосал и вдигна ръка, за да го задържи.

— Господарят ни заповяда в негово отсъствие да защитаваме връх Комаки. Никой не ни е позволил да постъпваме, както ние намерим за добре. Успокойте се малко.

Тадацугу също се опита да го укроти.

— Хонда, ако тръгнете сега сам, какво всъщност ще постигнете? Отбраната на Комаки е по-важна.

Устата на Хонда се извиха в тънка усмивка, сякаш съжалява за тесногръдието на другарите си. Заговори обаче учтиво — двамата мъже го превъзхождаха по чин и по възраст.

— Няма да обвързвам другите военачалници. Всеки от вас може да постъпи, както намери за добре. Но Хидейоши е тръгнал срещу господаря Иеясу със свежи сили и поне аз не мога да остана тук и да не направя нищо. Помислете си. Хората на господаря трябва да са изтощени от битката снощи и днес сутринта. Ако двадесетте хиляди на Хидейоши ги нападнат сега от две страни, как господарят Иеясу ще успее да се спаси? Смятам, че дори и да греша, като отивам сам при Нагакуте, ако господарят ни загине, ще е най-добре и аз да умра заедно с него. Нека това не ви тревожи.

След тези думи всички затаиха дъх. Хонда поведе своя малък отряд от триста бойци й напусна връх Комаки. Заразен от въодушевлението му, Кадзумаса също събра двеста души и се присъедини към него. Общо силите им не надвишаваха шестстотин мъже, но от мига на тръгването решимостта на Хонда само нарасна. Та какво в крайна сметка е една войска от двадесет хиляди? И коя е тази Маймунка?

Пехотинците бяха лековъоръжени. Сдиплиха знамената и зашибаха конете, за да препускат по-бързо. Малката дружина се понесе по пътя на изток като бурен вятър.

Щом излязоха на южния бряг на река Рюсенджи, завариха войската на Хидейоши да се придвижва в редица успоредно на отсрещния бряг.

— Е, ето къде са били!

— Военачалническото знаме със златното листо.

— Хидейоши трябва да е някъде между служителите си.

Хората на Хонда продължаваха да яздят, като същевременно гледаха отсреща, сочеха с пръст натам и засланяха с ръка очите си. Всички трепереха от възбуда.

Разстоянието беше толкова малко, че ако бяха извикали, противниците щяха да могат да им отговорят. Виждаха се лицата на вражеските войници, а шумът от стъпките на двадесет хиляди нозе се смесваше с чаткането на безброй конски копита и отекваше право в гърдите на онези, които гледаха от другата страна.

— Кадзумаса! — извика Хонда зад гърба си.

— Какво има?

— Виждате ли какво става на отсрещния бряг?

— Да, войската е огромна. Строят им изглежда по-дълъг от самата река.

— Това добре приляга на Хидейоши — засмя се Хонда. — Той умее да събере голяма войска като тази и после да си служи с нея, все едно това са собствените му ръце и нозе. Може да ни е неприятел, но трябва да му се признаят някои неща.

— От известно време ги наблюдавам. Дали Хидейоши не е ето там, където сега се вижда знамето със златното листо?

— Не, не. Сигурен съм, че се е скрил някъде посред друга група от хора. Няма да излезе да язди на открито, та да може някой да се прицели в него.

— Вражеските войници се движат бързо, но всички гледат подозрително насам.

— От нас се иска за малко поне да забавим Хидейоши по пътя му покрай реката.

— Да нападнем ли?

— Не, те имат двадесет хиляди души, а ние — само петстотин. Ако тръгнем срещу тях, само за минута ще боядисат реката в червено с кръвта ни. Решен съм да умра, но не и безполезно.

— А-а, значи искате да дадете на войската на нашия господар в Нагакуте достатъчно време, за да се приготви напълно и да изчака Хидейоши.

— Точно така — кимна Хонда и плесна по седлото на коня си. — За да спечелим време за нашите в Нагакуте, трябва с всички сили да забавим Хидейоши — дори само за малко — и да умрем в бой с него. Помнете това, Тадацугу.

— Добре. Разбирам ви.

Кадзумаса и Хонда обърнаха конете си настрани.

— Разделете стрелците на три части. Докато вървим покрай брега, те да се редуват да стрелят по неприятеля.

Противниците продължаваха бързо да се движат по отсрещната страна, почти в една скорост с течението. Хората на Хонда трябваше да се опитат да ги изпреварят.

Понеже бяха близо до вода, стрелбата на мускетите отекна два пъти по-силно от обикновеното и димът се разстла над реката като широка завеса. Докато едните пристъпваха напред и изпразваха пушките си, другите ги зареждаха, после заемаха местата на своите другари и веднага изпращаха залп към отсрещния бряг.

Много от хората на Хидейоши се проснаха на земята и твърде скоро строят им започна да се разсейва.

— Кой за бога може да ни предизвиква на бой с такава малка сила?

Хидейоши бе изненадан. С изумено изражение на лицето той несъзнателно спря коня си.

Военачалниците, които яздеха покрай него и всички останали наоколо засенчиха очи с ръка и погледнаха към отсрещния бяг, но никой не успя да намери бързо отговор на Хидейошевия въпрос.

— Наистина трябва да е дързък този, който се осмелява да излезе така храбро с по-малко от хиляда души срещу войска като нашата! Някой познава ли го кой е?

Хидейоши попита същото още няколко пъти, докато оглеждаше хората от двете си страни.

Накрая някой от предния край на редицата се обади:

— Знам кой е това.

Беше Инаба Итецу, началникът на крепостта Соне в Мино. Въпреки почетната си възраст той се бе присъединил към войската заради Хидейоши и от самото начало на похода му служеше като водач.

— А, Итецу. Познавате ли вражеския пълководец от другата страна на реката?

— Е, по еленовите рога на шлема и белите ширити по доспехите съм сигурен, че трябва да е един от най-приближените хора на Иеясу — Хонда Хейхачиро. Спомням си го много ясно от времето на битката при река Ане преди години.

Щом чу това, Хидейоши сякаш бе готов да избухне в плач.

— Какъв храбрец! С една шепа хора напада двайсет хиляди. Ако това е Хонда, той трябва да е истински мъж. Колко трогателно е, че се опитва да помогне на Иеясу да избяга, като ни спре за малко тук и после сам загине! — възкликна тихо.

После продължи:

— Трябва да разберем този човек. Нашите да не изпращат срещу него и един куршум или стрела, колкото и вреда да се опитва той да ни нанесе. Ако съдбите ни по някакъв начин са свързани, при някое следващо прераждане ще го направя свой служител. На такива като него трябва да се възхищаваш. Не стреляйте, оставете го на мира.

Естествено, през това време трите отряда стрелци на другия бряг продължаваха да тъпчат мускетите си и безжалостно да стрелят по врага. Един-два от куршумите дори минаха близо до Хидейоши. В същото време облеченият с доспехи воин, когото Хидейоши се напрягаше да различи по-ясно — човекът с еленовите рога на главата, Хонда — отиде до края на водата, слезе от седлото и изплакна в реката муцуната на коня си.

Сега, когато ги разделяше само течението, Хидейоши го погледна право в лицето. Хонда също впери поглед в групата военачалници, един от които явно трябваше да е предводителят на неговите неприятели.

Стрелковият отряд на Хидейоши понечи да открие огън в отговор на вражеския, но господарят отново се обърна към войската:

— Не стреляйте! Само вървете бързо! Бързайте напред!

И той сам подкара коня си с още по-голяма скорост по пътя.

Щом забеляза какво става на отсрещния бряг, Хонда извика:

— Не ги оставяйте да избягат! — и също ускори двойно ход.

Докато напредваха, хората му отново изсипаха дъжд от куршуми върху отрядите на Хидейоши. Този обаче така и не пожела да приеме предизвикателството и скоро разположи частите си на едно възвишение близо до Нагакуте.

Веднага щом пристигнаха на мястото, Хидейоши нареди на трима от своите военачалници да вземат всеки по една дружина лековъоръжени конници и бързо да излязат напред.

— Опитайте да се справите с войниците на Токугава, които се изтеглят от Нагакуте към Обата.

Разпъна шатрата си на хълма, докато неговите двадесет хиляди бойци се разпръснаха в строй под вечерното слънце, готови да отмъстят на Иеясу.

Хидейоши сложи двама от хората си начело на един разузнавателен отряд и ги прати тайно към крепостта Обата. След това бързо обмисли по-нататъшните действия на цялата войска. Преди обаче да е успял да накара да разгласят заповедите му, пристигна бързо известие:

— Иеясу вече не е на полето на битката.

— Това не може да бъде! — възкликнаха в един глас военачалниците.

Докато Хидейоши седеше мълчаливо на място, пристигнаха и тримата мъже, които бе пратил с конница към Нагакуте.

— Иеясу и главните му сили вече са се оттеглили към Обата. Попаднахме само на няколко отделни дружини от неприятели, закъснели с отстъплението, но всички останали са ни изпреварили изглежда с около час — доложиха те.

От тристате убити от тях войници на Токугава нито един не беше с висок чин.

— Закъсняхме.

Хидейоши нямаше как да се пребори с яда си и той ясно личеше по руменината на лицето му.

Съгледвачите разказаха всички едно и също — крепостта в Обата била със затворени врати и съвсем мирна на вид. Това сочеше, че Иеясу вече се е оттеглил във вътрешността й и докато почива, спокойно се наслаждава на днешната си победа.

Обхванат от противоречиви чувства, Хидейоши несъзнателно плесна с ръце, за да поздрави своя противник.

— Ето това е Иеясу! Бива го в бързината. Оттегля се в крепостта и затваря портите, без много-много да се перчи с победата. Такава птица няма да уловим нито с клей, нито с мрежа. Но внимавайте — до няколко години ще усмиря Иеясу и ще го накарам да ми се поклони.

Вече се смрачаваше, а нападения на крепости през нощта по начало не се препоръчваха. При това войската не си беше почивала по пътя от Гакуден насам и се реши временно да прекъснат нападението. Хидейоши промени нарежданията си. Мъжете трябва сега да вечерят. В нощното небе се издигнаха облаци дим от лагерни огньове.

Пратените от Обата съгледвачи бързо се върнаха. Иеясу вече бе заспал, но стана от леглото, за да чуе донесенията им. Осведомен за положението, той реши всички незабавно да се връщат на връх Комаки. Военачалниците твърдо настояха за среднощно нападение над Хидейоши, но господарят само се засмя и по един заобиколен път тръгна да се връща обратно.