Ейджи Йошикава
Тайко (49)

Среднощно предупреждение

Накрая съветът постигна съгласие, че във владение на наследника на Нобунага, Самбоши, трябва да са триста хиляди крини ориз земя в Оми. Покровители на младия господар ще са Хасегава Тамба и Маеда Гени, на които обаче ще помага и Хидейоши. Адзучи стана жертва на пламъците и докато се построи нова крепост, седалище на Самбоши ще е Гифу.

Двамата чичовци на момчето, Нобуо и Нобутака, стават негови настойници. В допълнение към това стоеше въпросът за устройството на управлението. Кацуие, Хидейоши и Шоню трябва да пратят в Киото военачалници, които да представляват рода Ода.

Тези предложения бързо бяха приети. На последното заседание на съвета, пред един възпоменателен олтар за Нобунага, бяха подписани и гласно дадени клетви за вярност към новия господар.

Беше третият ден на седмия месец. На предишния ден трябваше да се устрои възпоменание за годишнината от смъртта на Нобунага. Ако съветът бе протекъл по-гладко, това можеше да стане и на самата дата, но заради Кацуие преговорите продължиха и през нощта и заупокойната служба бе отложена за следващия ден.

Пълководците избърсаха потта от телата си, преоблякоха се в жалейни дрехи и зачакаха да настъпи определеното време.

Около стрехите се носеше тежко бръмчене на комари, а в небето висеше изтъняла нова луна. Военачалниците тихо преминаха във второто вътрешно укрепление. По плъзгащите се врати на параклиса бяха изрисувани червени и бели лотосови цветове. Мъжете влизаха един по един и сядаха на пода.

Само Хидейоши не се появи. Всички напрегнаха невярващи погледи. Когато обаче се обърнаха към отдалечения олтар, между строгите вещи — урната, надгробната плочка, златния параван, цветята за мъртвия — видяха да седи Хидейоши, хванал с безстрастно изражение в скута си малкия Самбоши.

Всички до един се запитаха какво ли прави там. След това обаче се сетиха, че на съвета следобед мнозинството реши Хидейоши, редом с двамата настойници, да бъде признат за покровител на младия господар. Ето защо не можеха да го обвинят, че си присвоява мястото до олтара незаслужено.

И тъкмо понеже не успяваше да намери основание да упрекне Хидейоши, Кацуие изглеждаше извънредно недоволен.

— Моля ви, отидете при олтара както подобава — обърна се той малко грубо към Нобуо и Нобутака и сбърчи брадичка.

Гласът му бе тих, но кипеше от раздразнение.

— Простете, моля — каза Нобуо на Нобутака и стана пръв.

Сега бе ред на Нобутака да се покаже недоволен. Той изглежда сметна, че ако сега Нобуо заеме по-предното място пред събраните военачалници, това ще го постави в подчинено положение в бъдеще.

Нобуо се обърна с лице към погребалната плочка на баща си, притвори очи и събра ръце в молитва. Прекади пред олтара, помоли се още веднъж и после се отдръпна.

Като видя, че младежът се кани да се върне право на мястото си, Хидейоши прочисти веднъж гърлото си, сякаш за да привлече внимание върху седналото в скута му дете. Без да казва с думи: „Новият ви господар е тук!“, той накара Нобуо да погледне в посока към него.

Този изглеждаше направо стреснат от дадения му знак и бързо се обърна на колене към двамата пред олтара. По природа беше слабохарактерен и сега объркването му придаваше почти жалък вид.

Нобуо погледна към Самбоши и се поклони почтително. Беше дори прекалено любезен.

Не младият господар кимна в знак на одобрение, а Хидейоши. Самбоши бе разглезен и немирен, но сега, седнал в скута на възрастния човек, по някаква причина се държеше чинно, почти като кукла.

Щом се изправи, Нобутака по същия начин се помоли за душата на баща си. След като обаче бе видял какво се случи с Нобуо и очевидно не искаше да стане предмет на присмех за военачалниците, той с внимателни движения се поклони в посока към Самбоши. После се върна на мястото си.

Следващ по ред бе Шибата Кацуие. Щом коленичи с едрото си тяло пред олтара, който почти се скри от погледа, червените лотоси по паравана и трепкащата светлина на лампата оцветиха фигурата му сякаш с гневни припламвания. Може би разказваше на душата на Нобунага за станалото на съвета и го молеше да подкрепя новия им господар. След като прекади, Кацуие дълго време остана да се моли мълчаливо с набожно притиснати една о друга длани. След това отстъпи на около седем крачки и като се поизправи, се обърна към Самбоши.

Хидейоши сякаш кимна одобрително и на Кацуие. Този изкриви леко настрани своя къс, дебел врат и с резки движения се върна на място. Имаше вид, сякаш му се иска да плюе на пода.

Нива, Такигава, Шоню, Хачия, Хосокава, Гамо, Цуцуи и останалите военачалници също се поклониха пред Самбоши. После се пренесоха в залата за угощения, нарочно предназначена за подобни случаи и по покана на вдовицата на Нобутада седнаха на масата. Бяха сложени ястия за повече от четиридесет гости. Чашите тръгнаха от ръка на ръка, пламъците на лампите трепкаха от хладния нощен вятър. За първи път от два дни мъжете седнаха просто да поговорят приятелски и скоро всеки се почувства леко пиян.

Тази вечер угощението беше малко необичайно, тъй като се даваше след възпоменателна служба. Никой не прекали с пиенето. Въпреки това действието на сакето започна да се усеща, някои от гостите станаха от местата си, за да поговорят с друг, седнал далеч от тях и тук-там се дочуха смях и оживени разговори.

При Хидейоши се събра особено голямо число хора и чаши. Сега към тълпата се присъедини още един човек.

— Ще може ли една чаша? — помоли Сакума Генба.

Той бе получил големи похвали за ненадминатата си храброст в сраженията на север и се говореше, че никой враг не успявал да се срещне с него за втори път. Кацуие беше изключително привързан към този човек. Често го споменаваше в разговор като „моя Генба“ или „моя племенник“ и с гордост подробно разказваше за достойнствата му в битка.

Кацуие имаше много племенници, но кажеше ли „моя племенник“, можеше да има предвид само Генба.

Макар да беше само на двадесет и осем години, Генба държеше като военачалник на рода Шибата крепостта Ояма и разполагаше с област и звание, по които надали отстъпваше на големите пълководци, събрани край масата в залата.

— Ако обичате, Хидейоши — обади се Кацуие, — ще подадете ли чаша на този мой племенник?

Хидейоши се огледа, сякаш току-що е забелязал Генба.

— Племенник ли? — каза Хидейоши и се загледа в по-младия от него мъж. — А, за вас става дума.

Младежът със сигурност отговаряше на представата за герой, както всички го описваха — имаше едро телосложение, с което засенчваше дребния, слабоват на вид Хидейоши.

Генба обаче нямаше сипаничавото лице на чичо си. Кожата му бе светла, но със здрава руменина по нея. На пръв поглед изглеждаше, че има веждите на тигър и тялото на леопард.

Хидейоши подаде на мъжа една чаша.

— Ясно е защо господарят Кацуие има такива отлични младежи в рода си. Ето, вземете чаша.

Но Генба поклати глава.

— Щом ми предлагате чаша, ще искам онази голямата.

Въпросната чаша още съдържаше малко саке. Хидейоши без суетене я изпразни до дъно и извика:

— Някой да дойде да му налее.

Устието на покритата със златен лак бутилка допря ръба на яркочервената чаша. Макар съдът да се изпразни бързо, чашата още не се беше напълнила. Някой донесе още саке и доля от него догоре.

Младият хубавец присви очи, вдигна чашата към устните си и на един дъх я пресуши.

— Е, а вие?

— Аз нямам такава дарба като вашата — отвърна усмихнат Хидейоши.

Въпреки отказа Генба стана още по-настоятелен.

— Защо не искате да пиете?

— Не издържам на много саке.

— Какво!? Само малко.

— Ще пийна, но не много.

Генба се заля от смях. После каза на достатъчно висок глас, за да бъде чут от всички:

— Със сигурност са верни слуховете, които сте чули. Господарят Хидейоши го бива да се извинява — той с положителност е скромен. Преди много време — повече от двадесет години — този човек бил най-прост слуга, който метял конски фъшкии и носел сандалите на господаря Нобунага. Достойно за уважение е, че не е забравил онези дни.

Изсмя се на собствената си безочливост. Останалите бяха стреснати. Бъбренето рязко спря и всички зашариха с погледи между все още седналия срещу Генба, Хидейоши и Кацуие.

За миг забравиха за чашите си и бързо изтрезняха. Хидейоши само гледаше към Генба и се усмихваше. Четиридесет и пет годишните му очи се бяха впили в двадесет и осем годишния младеж. Разликата помежду им не беше въпрос само на възраст. Животът, който Хидейоши бе водил през първите си двадесет и осем години и пътят, изминат от Генба през неговите, бяха напълно различни и като среда, и като опит. Генба приличаше на малко момче, което нищо не знае за трудностите на действителния свят. По тази причина той имаше славата не само на храбър, но и на надменен. Очевидно освен това беше и човек, който не проявява предпазливост на място, много по-опасно от всяко бойно поле — в стаята, където са се събрали първите хора на страната.

— Но, Хидейоши, има само едно нещо, което не ми понася. Не, чуйте. Имате ли уши да ме чуете?

Той вече викаше на Хидейоши без всякакво уважение. Изглежда наистина бе не толкова пиян, колкото нещо го глождеше отвътре. Хидейоши обаче го погледна точно както се гледа пиян човек и му заговори почти доброжелателно.

— Пил сте — каза той.

— Какво?!

Генба разклати силно глава и се изправи нагоре.

— Това не е нещо, което ще успеете да припишете на пиянство. Слушайте. Преди съвсем малко време, когато в параклиса господарите Нобуо и Нобутака и всички останали военачалници дойдоха да отдадат уважение на душата на господаря Нобунага, вие не седнахте ли на почетното място с господаря Самбоши в скута и не ги ли накарахте всички да се поклонят все едно и на вас?

— Е, това ли беше? — отвърна засмян Хидейоши.

— За какво се смеете? Нещо смешно ли ви е, Хидейоши? Не се съмнявам, че хитро сте намислили да направите от господаря Самбоши украшение за собствената си нищожна личност, та да се порадвате на поклоните на рода Ода и неговите пълководци. Да, точно така. Ако аз бях там, с удоволствие щях с тези две ръце да ви откъсна главата. Господарят Кацуие и тези тук почитаеми господа са толкова великодушни, че направо ми се иска да…

В този миг Кацуие, седнал две места по-встрани от Хидейоши, пресуши чашата си и огледа останалите мъже.

— Генба, защо говориш така за чужд човек? Господарю Хидейоши, моят племенник не говори от злоба. Просто не му обръщайте внимание — завърши той и се усмихна.

Хидейоши не можеше нито да даде воля на гнева си, нито да се засмее. Беше поставен в такова положение, че едва съумя леко да се усмихне насила. Само външността успя да прикрие затруднението му.

— Не си разваляйте настроението заради това, господарю Кацуие. Всичко е наред — каза двусмислено той.

Явно се преструваше на пиян.

— Не се преструвай, Маймунке. Хей, Маймунке!

Тази вечер Генба дори надминаваше обичайната си дързост.

— Маймунка! — продължи той. — Казах го без да искам, но не е толкова лесно да смениш името, с което са те викали в продължение на двайсет години. Та тъкмо „Маймунка“ идва на ум, когато човек се сети за теб. Преди време той съвсем като маймунка тичаше из крепостта Кийосу да изпълнява заповедите на господаря. По онова време чичо ми понякога началствал нощната стража. Чувал съм, че една вечер, когато бил нещо отегчен, той поканил Маймунката и го почерпил със саке. След това, като си пийнал, си полегнал и помолил онзи да дойде да му поразтрие краката. Маймунката, разбира се, направил това с радост.

Приятното опиянение изведнъж напусна всички присъстващи. Лицата на гостите побледняха, устата пресъхнаха. Положението никак не беше просто. Съвсем възможно бе зад стените недалеч от залата за угощения, в сенките на дърветата и под подовете Шибата да са скрили мечове, копия и лъкове. Не се ли опитват те сега да предизвикат Хидейоши? Подозрението сякаш се понесе от вечерния повей, плъзна под мастилените сенки на лампите, които трепкаха по цялата зала и бързо обзе гостите. Беше средата на лятото, но по гърбовете на всеки от мъжете премина тръпка.

Хидейоши изчака Генба да свърши с говоренето и после гръмко се изсмя.

— Е, господин племеннико, чудя се от кого ли сте чули това. Та вие ми напомнихте за едно хубаво преживяване. Преди двадесет години тази стара маймунка се славеше като майстор на масажа и целият род Ода искаше аз да го разтривам. Краката на господаря Кацуие не бяха единствените. А когато после ми даваха за награда нещо сладко, как само ми се услаждаше то! Сега ми домъчнява, домъчнява ми за вкуса на тези сладкиши.

И Хидейоши отново се засмя.

— Чувате ли това, чичо? — попита високомерно Генба. — Дайте на Хидейоши нещо хубаво за ядене. Ако сега го помолите да ви разтрие краката, може пак да се съгласи да го направи.

— Не отивай прекалено далеч, Генба. Не чуваш ли, че господарят Хидейоши само се шегува.

— Няма нищо. Че аз дори и сега от време на време разтривам краката на един човек.

— И кой е това? — попита подигравателно Генба.

— Майка ми. Тази година тя навърши седемдесет и за мен е най-голямо удоволствие да й разтривам краката. Но напоследък, понеже съм от толкова дълго време на бойното поле, не съм го изпитвал въобще. Е, сега аз ще си тръгвам, а вие останалите стойте до когато пожелаете.

Хидейоши пръв стана от масата. Никой не се изправи да го спре, когато тръгна надолу по главния коридор. Напротив, останалите господари намериха за много разумно от негова страна това, че си тръгва. Всички с облекчение се отърсиха от тревожното усещане, което до преди малко ги тормозеше.

Двама оръженосци бързо излязоха от стаята до входа, където чакаха дотогава и последваха Хидейоши. През тези два дни те станаха свидетели на напрегнатото положение в крепостта, тъй че и двамата се успокоиха, когато видяха, че с господаря им всичко е наред. По начало Хидейоши не беше позволил в крепостта да влизат голям брой негови служители.

Вече бяха прекрачили прага и викаха прислугата и конете, когато зад гърба им един глас се обади:

— Господарю Хидейоши! Господарю Хидейоши!

Някой явно го търсеше в тъмното. Над тях в небето плаваше полумесецът.

— Тук съм.

Хидейоши вече се беше качил на седлото. Като разпозна шума от плясването по конската задница, Такигава Кадзумасу изтича към него.

— Какво има? — попита Хидейоши с поглед, с какъвто господарят би погледнал някой от служителите си.

— Трябва много да сте се ядосал тази вечер — каза Такигава. — Това стана обаче само заради сакето. А и както виждате, племенникът на господаря Кацуие е още младеж. Надявам се да му простите.

После добави:

— Имаше предварителна уговорка и може да сте забравили за нея, но утре, четвърти, господарят Самбоши тържествено ще бъде провъзгласен за наследник на властта и непременно ще трябва да присъствате. Господарят Кацуие особено държи на това.

— Така ли? Е…

— При всички случаи елате.

— Разбирам.

— И още — моля ви, забравете за тази вечер. Казах на господаря Кацуие, че вие не сте толкова тесногръд, та да се обидите от шегите на едни пиян младеж.

Конят на Хидейоши вече пристъпяше напред.

— Да вървим! — извика той на оръженосците и почти събори Такигава на земята.

Беше отседнал в западната част на града, където нае къщата на едно богато семейство и малкия дзен храм в съседство с нея. Хората и конете бяха настанени в храма, а той самият се разположи на един от етажите на дома.

Домакините лесно намериха място за него, но освен това го придружаваха седем-осемстотин служители. Всъщност обаче този брой не беше особено голям, при условие че се носеха слухове, че родът Шибата е настанил в Кийосу около десет хиляди от своите войници.

Веднага щом се върна в жилището си, Хидейоши се оплака от дима вътре. Нареди да отворят прозорците и почти с неприязън хвърли настрана тържествената дреха с герб върху нея. Бързо се разсъблече и поиска да му приготвят банята.

Усетил, че неговият господар е в лошо настроение, оръженосецът предпазливо заизлива върху гърба му ведрото с гореща вода. Но докато се потапяше във ваната, Хидейоши само се прозина. После протегна ръце и крака и изръмжа доволно.

— Малко да се поотпусна — отбеляза той и добави нещо за „вдървеността“ си през последните няколко дни. — Разпънахте ли мрежата против комари? — попита.

— Да, вече я разпънахме, господарю — отвърнаха оръженосците, които държаха нощното му кимоно, за да го облече.

— Много добре. Утре всички да сте будни от рано. Кажете и на хората от стражата — обади се Хидейоши иззад мрежата.

Затвориха вратата, но прозорците останаха отворени, за да пропускат повеите на вятъра. Лунната светлина сякаш трепкаше. Дрямката започна да обзема Хидейоши.

— Господарю? — обади се един глас отвън.

— Какво има? Мосуке ли е?

— Да, господарю. Тук е игуменът Арима. Казва, че би искал да ви види на четири очи.

— Какво, Арима ли?

— Казах му, че сте си легнали рано, обаче той настоя.

Известно време откъм мрежата не идваше никакъв отговор. Накрая Хидейоши каза:

— Въведете го. Обаче му се извинете, че не ставам от постелята и му кажете, че в крепостта съм се почувствал зле и съм взел лекарство.

Мосуке тихо слезе по стъпалата на входа, после се чу как някой се качва обратно по тях. Много скоро човекът вече бе коленичил пред Хидейоши на дървения под.

— Прислугата ви ми каза, че сте заспал, но…

— Ваше Преподобие?

— Имам да ни казвам нещо, което не търпи отлагане и затова се осмелих да дойда тук посред нощ.

— Двата дена на съвета ме изтощиха доста и телесно, и умствено. Но какво ви води тук толкова късно?

Игуменът сниши глас.

— Възнамерявате ли да отидете на празненството в чест на господари Самбоши утре в крепостта?

— Е, ако взема лекарство, може и да успея да стигна дотам. Възможно е да ми е зле просто от жегата, а хората ще се подразнят, ако не присъствам.

— Може неразположението ви да е един вид знак.

— Знак за какво имате предвид?

— Преди няколко часа си тръгнахте още по средата на угощението. Скоро след това там останаха само Шибата и техните съюзници, които започнаха да обсъждат нещо тайно помежду си. Аз самият не разбирах точно какво става, но Маеда Гени ми обърна внимание на положението и ние се заехме тайно да ги подслушваме.

Игуменът внезапно млъкна и надникна зад мрежата против комари, сякаш за да се увери, че Хидейоши го слуша.

Някакво насекомо се беше заплело в края на покривалото и бръмчеше. Хидейоши лежеше все така по гръб и гледаше към тавана.

— Продължавайте.

— Не знаем какво точно мислят да направят, но сме сигурни, че те не желаят вие да живеете повече. Утре, когато отидете в крепостта, искат да ви затворят в някоя от стаите, да ви изредят извършените според тях прегрешения и след това да ви принудят да си направите сепуку. Ако откажете, мислят най-хладнокръвно да ви убият. Освен това възнамеряват да разположат свои войници в крепостта и дори да овладеят града под нея.

— Да, това е доста плашещо.

— Всъщност, Гени държеше да дойде тук и да ви извести сам за чутото, но се побояхме да не забележат, че излиза от крепостта и затова вместо него идвам аз. Това, че тъкмо сега сте болен, трябва да е опит на небето да ви закриля. Навярно ще е добре повторно да обмислите дали да ходите на утрешното тържество.

— Чудя се как да постъпя.

— Надявам се да не отивате там. Не го правете в никакъв случай!

— Това е тържество по повод възкачването на новия ни господар и от всички се очаква да присъстват. Признателен съм ви за добрите намерения, Ваше Преподобие. Много ви благодаря.

Докато стъпките на игумена се отдалечаваха, зад мрежата Хидейоши сключи ръце в молитва.

Хидейоши винаги спеше много дълбоко. Да успяваш да заспиш всякога, когато пожелаеш, може да изглежда лесно, но всъщност е доста голямо постижение.

Тази тайнствена сила Хидейоши бе придобил като по просветление — необходимостта го бе накарала да намери начин да облекчи напрежението на бойното поле и да запази здравето си.

„Откъсни се от всичко“. За него тези прости думи бяха като залог на благополучието.

Такова откъсване навярно не изглежда особено впечатляващо като лично качество, но то бе в основата на умението му да заспива дори в най-напрегнати минути. Нетърпение, разочарование, съмнение или тревога — със затварянето на клепките всичко това мигновено изчезваше и умът му заприличваше в съня на девствено бял лист хартия. Събуждаше се също така бързо и веднага се разсънваше.

Беше така спокоен не само по време, когато жъне успехи в битките и замислите му се осъществяват. През годините бе допускал много грешки, но после никога не бе се самоукорявал за тях или за загубите си. Винаги си спомняше, че трябва да се откъсне от всичко това.

Постоянството, за което хората често говореха, съставено от решителност и настойчивост, съсредоточеност и усърдие, не беше присъщо само на Хидейоши, а по-скоро съставляваше естествена част от ежедневния живот. Ето защо за него беше много по-важно да се стреми към откъсване от грижите, отколкото да се потапя изцяло в тях. Така даваше на душата си възможност да си поема дъх. В крайна сметка животът и смъртта намираха за него отговор в тези думи: „Откъсни се от всичко“.

Легна си съвсем наскоро. Дали бе спал и час?

Хидейоши стана от постелята и слезе по стълбите до нужника. Веднага един човек от стражата коленичи на пода на терасата с хартиен фенер, за да му освети пътя. При излизането си завари друг, който му поднасяше малък съд с вода. Хидейоши се приближи и служителят изля водата върху ръцете му.

Докато ги бършеше, той спря поглед върху луната над стрехите, после се обърна към двамата оръженосци и попита:

— Тук ли е Гонбей?

Когато човекът, когото потърси, се появи, Хидейоши тръгна към стълбището за втория етаж и се обърна назад, за да погледне към служителя си.

— Идете в храма и кажете на хората, че потегляме. Разпределението на войниците и улиците, по които ще минат, записах снощи след като излязохме от крепостта и ги дадох на Асано Яхей. Идете да го събудите.

— Да, господарю.

— Почакайте. Забравих нещо. Кажете на Кумохачи да дойде при мен.

Стъпките на Гонбей се отдалечиха от дърветата зад къщата в посока към храма. Щом той си тръгна, Хидейоши бързо се облече в доспехи и излезе.

Жилището му се намираше близо до пресечката на пътищата за Исе и Мино. Заобиколи ъгъла на един от складовете и се отправи в посока към кръстопътя.

В същото време Кумохачи, току-що известен за повикването на Хидейоши, го настигна бежешком отзад.

— На вашите заповеди съм!

Мина отпред и коленичи пред Хидейоши.

Кумохачи беше стар седемдесет и пет годишен воин, но трудно го надвиваха дори и по-млади от него хора. Хидейоши забеляза, че той идва готов, с доспехите на гърба.

— Е, няма да имате нужда от доспехи. Ще ви помоля да направите нещо на сутринта. Искам да останете тук след нас.

— Сутринта ли? Имате предвид да отида в крепостта?

— Точно така. През всичките години на службата ви сте ме разбирали добре. Ще ви помоля да отнесете горе съобщение, че през нощта съм се разболял и внезапно се е наложило да се върна в Нагахама. Кажете също, че дълбоко съжалявам, дето не съм могъл да присъствам на тържеството, но се надявам, че всичко ще мине добре. Кацуие и Такигава, допускам, трудничко ще приемат това, така че останете при тях за малко и се преструвайте, че сте вече оглупял от годините и трудно чувате. Не отвръщайте на нищо, каквото и да ви кажат и после си тръгнете, все едно нищо не се е случило.

— Разбирам, господарю.

Старият воин се беше присвил в кръста като скарида, но продължаваше да държи копието в ръката си. Поклони се още веднъж, изправи се и приведен под тежестта на доспехите, тръгна назад.

Почти всички мъже от храма вече се бяха строили на пътя пред портата. Отрядите, всеки от които се отличаваше по знамето си, бяха на свой ред разделени на дружини. Началниците чакаха пред своите поделения, вече качени на седлата.

Не светеше нито една факла.

Луната в небето беше само тъничък полумесец. Седемстотинте мъже леко се полюляваха покрай редицата от дървета, като вълни в тъмното.

— Яхей! — извика Хидейоши, докато минаваше покрай строя.

В сянката на дърветата беше трудно да разпознаеш хората. Ето че се приближи някакъв нисък мъж, който тупаше по земята с бамбукова пръчка. Следваха го шест или седем други. Повечето войници изглежда си помислиха, че това е някой от обоза, но щом разбраха, че е Хидейоши, притихнаха дори още повече и дръпнаха поводите на конете си, за да ги отстранят от пътя.

— Тук съм! Ето насам!

Асано Яхей стоеше в основата на каменните стъпала и даваше указания на неколцина от мъжете. Щом чу гласа на Хидейоши, той бързо свърши с това и изтича при него.

— Готови ли сте? — запита нетърпеливо Хидейоши, без да му даде дори време да коленичи. — Ако всичко е прибрано, тръгвайте.

— Да, готови сме, господарю.

Яхей пое пълководческото знаме с трите кратунки, което стоеше подпряно на един от ъглите на портата, занесе го по средата на строя и бързо се качи на седлото. Хидейоши тръгна напред, придружаван от оръженосците си и от около тридесет конника. В такъв момент би трябвало да надуят раковината, но обстоятелствата не позволяваха употребата й сега. Хидейоши беше предоставил златното военачалническо ветрило на Яхей и сега той го развя последователно три пъти, за да даде вместо него знак на войниците. С това седемстотинте започнаха бавно да напредват по пътя.

Началото на колоната изведнъж смени посоката си и като зави, задмина Хидейоши. Начело на отрядите стояха изключително верни служители. Лица на стари и опитни бойци обаче почти не се виждаха — изглежда мнозинството от тях Хидейоши бе оставил в крепостите в Нагахама и Химеджи и в другите си владения.

В полунощ войниците му напуснаха Кийосу, като създадоха впечатлението, че ще придружават своя господар. Поеха по пътя за Мино и се отправиха към Нагахама.

Самият Хидейоши тръгна веднага след тях, с не повече от тридесет-четиридесет мъже. Той пое в съвсем различна посока и бързо препусна по задните пътища, където никой нямаше да успее да го забележи. Накрая пристигна на сутринта на следващия ден в Нагахама.

 

 

— Сбъркахме, Генба — отбеляза Кацуие.

— Не, в замисъла нямаше слабо място.

— Нима мислите, че има замисли без слаби места? Някъде не сме догледали и после ето защо рибата се изплъзна така лесно от мрежата.

— Не че смятам всичко за безупречно. Ако ще се удря, трябва да се удари! Да бяхме нападнали мястото, където беше отседнал този негодник, досега щяхме да се любуваме на главата му. Но вие само настоявахте всичко да се запази в тайна. Сега, понеже не поискахте да ме послушате, усилията ни направо пропаднаха.

— Е, още си млад. Ти искаше от мен да изпълня един неразумен план, когато моят собствен беше по-добър. Най-добрият начин беше да изчакаме Хидейоши да дойде в крепостта и тогава да го принудим сам да се изкорми. Нищо не би могло да е по-лесно от това. Според съобщенията от снощи обаче, той внезапно е напуснал града. Отначало съжалих за това, но после премислих нещата. Щом копелето си тръгва от Кийосу нощем, това е направо дар от небето — потегля, без да е предупредил никого, значи все едно се признава виновен за престъпленията, в които ще го обвиня. Наредих ти да устроиш засада и да го нападнеш по пътя на връщане, та така справедливостта да бъде възстановена.

— Та тъкмо това беше грешката ви от самото начало, чичо.

— Моята грешка ли? Че защо?

— Първо сбъркахте, като си помислихте, че Маймунката сам ще влезе в ръцете ни, като дойде на днешното празненство. После, макар и да ми наредихте да отида да го причакам с един отряд войници, вторият ви пропуск беше да не пратите хора да завардят и страничните пътища.

— Глупак! Дадох заповедите на тебе и накарах останалите военачалници да ти се подчиняват, единствено понеже имах вярата, че няма да пропуснеш проста подробност като тази. И сега имаш дързостта да ми казваш, че е моя вината, дето сме пратили войници само по главния път и сме оставили Хидейоши да се измъкне по страничните! Трябва малко да се позамислиш колко ти самият си неопитен!

— Е, този път приемам, че вината е моя и ви моля да ми простите, но отсега нататък, чичо, избягвайте такива сложни замисли. Човек, който много се любува на хитрините си, може някой ден така да се оплете в тях, че после да не може да се измъкне повече.

— Какви ги говориш? Смяташ, че използвам прекалено много хитрости ли?

— Та това ви е направо навик.

— Ти… глупак такъв!

— Не само аз мисля така, чичо. Всички го говорят. „Господарят Кацуие прави хората подозрителни — никой не може да каже какво крои в момента“.

Кацуие млъкна и сбърчи гъстите си черни вежди.

От дълго време насам отношенията между чичото и племенника бяха много по-сърдечни от онези между господар и служител. Прекомерната близост обаче беше подронила уважението на по-младия към по-възрастния и сега то съвсем се губеше. Тази сутрин Кацуие трудно успяваше да прикрие израза на раздразнение по лицето си.

Към недоволството му се прибавяше и друго. Предишната нощ не беше успял и да мигне. След като нареди на Генба да нападне тръгналия си Хидейоши, Кацуие до сутринта остана да чака известие за това, какво е станало, с надеждата, че то ще разсее мрачното му настроение.

Когато обаче Генба се върна, той не донесе вестта, която чичо му така напрегнато очакваше.

— Покрай нас минаха само служителите на Хидейоши. Самия той не се видя никъде. Реших, че ще бъде само в наша вреда да нападаме тях и сега се връщам, без да има с какво да ви зарадвам.

Като се прибави към умората му от предната нощ, това съобщение направо хвърли Кацуие в отчаяние.

Сега, след като дори и Генба намери за какво да го укорява, не беше чудно, че тази сутрин се чувстваше потиснат.

Не можеше обаче да остава в подобно настроение. Днес се честваше поемането на властта от Самбоши. След закуска Кацуие си дремна и се изкъпа, а после за пореден път се премени в тежките тържествени дрехи и остави да вчешат косата му по подобаващ начин.

Не беше от хората, които дават на потиснатостта им да излезе наяве. Този ден небето беше покрито с облаци и времето бе дори по-влажно отпреди, но по пътя за крепостта Кийосу Кацуие, макар лицето му да лъщеше от пот, премина по-тържествено и гордо от кой да е от останалите гости.

Мъжете, които едва снощи с яростни изражения затягаха връзките на шлемовете си, пълзяха с копия и пушки в ръце през тревата и храсталака и дебнеха да отнемат живота на Хидейоши, сега се бяха построили в редица, накичени с придворни шапки и празнични кимона. Лъковете им бяха в калъфите си, копията и алебардите също стояха прибрани и сега редицата с най-невинен вид се точеше нагоре по пътя към укреплението.

Разбира се, натам бяха тръгнали хора не само от Шибата, но и от Нива, Такигава и всички останали родове. Единствените, които присъстваха на предишния ден, но сега ги нямаше, бяха онези на Хидейоши.

Такигава Кадзумасу осведоми Кацуие, че Кумохачи от ранни зори чака в крепостта като представител на Хидейоши.

— Каза, че Хидейоши няма да е в състояние да присъства днес на празненството заради болест и праща извиненията си на господаря Самбоши. Спомена освен това, се надява да може да се срещне и с вас, господарю. От известно време ви чака.

Кацуие ядно кимна. От една страна се ядосваше от това, че Хидейоши се прави на невеж относно цялата история, а от друга и той самият трябваше да се преструва на невинен. Прие да се срещне с Кумохачи и с нелюбезен тон му зададе поредица от въпроси. От какво точно се е разболял Хидейоши? Щом е решил снощи така внезапно да се върне у дома, защо не е предупредил Кацуие? Ако го беше направил, Кацуие сам щял да дойде и да се погрижи за всичко при отпътуването му. Изглежда обаче старият Кумохачи бе пооглушал и чуваше думите на Кацуие едва наполовина.

Каквото и да му говореше, възрастният човек явно не разбираше и всеки път повтаряше все стария си отговор. Като се увери, че все едно говори на въздуха, Кацуие не можа да не се подразни от наглостта, с която Хидейоши му е изпроводил за пратеник такъв слабоумен старец. Колкото и да се караше на човека, не получаваше никакъв отговор. Набрал вече достатъчно яд, той зададе на Кумохачи последния си въпрос:

— На колко всъщност сте години, пратенико?

— Точно така… прав сте.

— Питам ви за възрастта ви… На колко години сте?

— Правилно казвате.

— Какво?

На Кацуие му се стори, че направо го правят на глупак. Навря ядосаното си лице право в ухото на Кумохачи и изкрещя с глас, от който можеше да се напука огледало:

— Колко навършвате тази година?

Кумохачи кимна енергично и с пределно спокойствие отвърна:

— А, сега разбирам. Питате ме за възрастта ми. Срамувам се да призная, че не съм сторил нищо такова, с което хората да са ме запомнили поне малко, но тази година навършвам седемдесет и пет.

Кацуие остана като поразен.

Колко нелепо е да губи самообладание пред този стар човек, при условие че го чакат още толкова неща днес и надали изобщо ще успее да си почине. Ядосан на себе си, едновременно с това той се изпълни с такава неприязън към Хидейоши, че вътрешно се зарече скоро двамата да не ходят вече под едно и също небе.

— Върнете си у дома. Изслушах ви вече.

Направи с брадичка знак на стареца да си тръгва, но Кумохачи остана да седи на пода като залепен за него с оризова паста.

— Какво? А не ще ли пожелаете да предадете отговор? — попита той спокойно Кацуие.

— Няма! Изобщо никакъв отговор не е нужен! Кажете на Хидейоши само, че ще се срещнем, когато се случи.

С тези думи за сбогом Кацуие се обърна и тръгна по тесния коридор към вътрешността на укреплението. Кумохачи също закрачи с бавни стъпки по него. Сложил ръка на хълбока си, той се извърна към отдалечаващия се Кацуие, засмя се на себе си и най-сетне се отправи към крепостната порта.

Същият ден тържеството в чест на Самбоши приключи и бе дадено угощение, което надминаваше онова от предишната вечер. За него бяха предназначени цели три зали на крепостта и присъстващите биха далеч повече от вчера. Главна тема за разговор между гостите бе обидното поведение на Хидейоши. Непростимо е да се преструваш на болен и да отсъстваш в деня на такова важно събитие и някои направо заявиха, че това ясно сочи неискреността и коварството на Хидейоши.

Кацуие много добре знаеше, че тези упреци са изкуствено подклаждани от хората на Такигава Кадзумасу и Сакума Генба, но въпреки това тайно се радваше при мисълта, че те работят в негова полза.

След съвета и празненствата над Кийосу се изсипаха ежедневни проливни дъждове.

Някои от господарите си тръгнаха за своите области още на следващия ден. Мнозина други обаче бяха задържани от придошлите води на река Кисо. Тези останаха да изчакат времето да се проясни, с надеждата, че това ще стане скоро. Всъщност не им оставаше друго, освен да прекарват дните си в бездействие по местата, където бяха отседнали.

За Кацуие обаче това време не беше непременно загубено.

Постоянните срещи на Кацуие и Нобутака бяха забележими за всички. Не биваше да се забравя, че съпругата на Кацуие, Оичи, е по-малка сестра на Нобунага, което значи — леля на Нобутака. Освен това тъкмо Нобутака бе убедил Оичи да се омъжи повторно и така да стане жена на Кацуие. Тъкмо от времето на този брак отношенията на Нобутака и Кацуие бяха станали близки. Те със сигурност не бяха просто обикновени сродници.

Такигава Кадзумасу също присъстваше на тези срещи и това изглежда имаше своето значение.

На десетия ден от месеца той отправи към всички останали в града господари покана за чайна церемония.

Писмото беше следното:

Доскорошните дъждове отслабват и Вие всички вече се готвите за връщане в областите си. Между воини обаче е добре известно, че следващата им среща никога не може да бъде сигурна. В памет на нашия предишен господар бих искал да Ви предложа сред утринната роса по чаша прост чай. Зная, че след този дълъг престой навярно бързате да се приберете у дома, но наистина се надявам на присъствието Ви.

Това бе всичко — нищо повече от онова, което можеше да се очаква. Тази сутрин обаче жителите на Кийосу зинаха при вида на хората, които отиваха да се отзоват на поканата.

Какво е това? Таен военен съвет ли? Мъже като Хачия, Цуцуи, Канамори и Каваджири до един се събраха на чайната церемония сутринта, докато Нобутака и Кацуие бяха навярно почетните гости там. Дали обаче събирането действително бе просто чайна церемония, за каквато го представяха или нещо по-сериозно, не можеше да знае никой освен домакина и гостите му.

По късно, в следобеда на същия ден, военачалниците най-сетне се разотидоха по областите си. На четиринадесети вечерта Кацуие обяви, че си тръгва за Ечидзен и на петнадесети напусна Кийосу.

Веднага обаче щом прекоси река Кисо и навлезе в Мино, до него достигнаха тревожни слухове, че войската на Хидейоши е затворила всички планински проходи между Таруи и Фува и така прекъсва пътя му за дома.

Кацуие тъкмо бе решил да нападне Хидейоши, но сега положението далеч не беше в негова полза и той по-скоро трябваше да се отбранява. Пътят за в къщи му се струваше опасен като тънък лед. За да стигне до Ечидзен, трябваше да мине покрай Нагахама, а неговият противник вече се бе върнал там и явно го очакваше. Дали сега Хидейоши ще го остави да прекоси, без да го предизвика на сражение?

Когато напускаше Кийосу, всички пълководци на Кацуие го посъветваха да тръгне по някой по-заобиколен път, например през Исе, областта на Такигава Кадзумасу. Ако бе постъпил така обаче, хората несъмнено щяха да сметнат, че се бои от Хидейоши, а Кацуие не би бил в състояние да понесе такова унижение. С навлизането в Мино обаче съмненията му все повече нарастваха.

Съобщенията за придвижване на отряди в планините пред тях накараха Кацуие да спре напредването си и докато сведенията не бъдат опровергани, да престрои своята войска в боен ред.

След това му съобщиха, че някой забелязал дружина начело с Хидейоши в околностите на Фува. Косите на Кацуие и пълководците му настръхнаха. Опитаха се да си представят силата и замислите на врага, който ги очаква по пътя и пред очите им се спусна сякаш завеса, черна като мастило.

Внезапно пред река Иби на отрядите бе наредено да спрат и Кацуие и щабът му се оттеглиха в горичката на местното светилище, за да обсъдят как да се постъпи. Да ударят ли врага или да се върнат? Едно от възможните решения бе засега да се отдръпнат и да сложат ръка върху Кийосу и Самбоши. После можеха да обявят Хидейоши за престъпник, да обединят около себе си останалите господари и вече след това да премерят с него сили. От друга страна, сега разполагаха със значителен брой хора и като самураи, за тях щеше да е чест да си пробият път с бой и да сразят врага с една бърза победа.

Като размисляха над възможните последствия при всяка от двете възможности, те стигнаха до извода, че първата би ги довела до продължителна война, докато втората ще докара едно незабавно решение. Съвсем не беше изключено обаче вместо да нанесат на Хидейоши съкрушителен удар, те сами да претърпят поражение.

Планинската област северно от Секигахара с положителност беше много благоприятна за устройване на засади. При това отрядите, с които Хидейоши щеше дойде от Нагахама, явно нямаше да са толкова малочислени като придружителите му при посещението в Кийосу. Между южна Оми и околността на Фува и Йоро много господари на малки крепости, могъщи местни семейства и разпръснати самурайски домове имаха връзки с Хидейоши. Приятелски настроените към Шибата между тях бяха малцина.

— Както и да обмислям всичко, тук, струва ми се, просто няма добър начин да се противопоставим на Хидейоши. Явно той се прибра бързо у дома си тъкмо за да спечели такова преимущество пред нас. Не смятам, че при тези условия трябва да приемаме битката, към която той ни тласка — заяви Кацуие, повлиян от съветите на своите военачалници.

Генба обаче му се изсмя подигравателно.

— Ако сте решили да станете за посмешище и да се разчуе, че ви е страх от Хидейоши, това навярно ще е правилното решение.

На кой да е военен съвет предложението за оттегляне винаги трудно може да бъде отстоявано срещу това да се настъпи напред. Особено мнението на Генба пък сега оказа силно въздействие върху хората. Безподобната му храброст, издигнатото му положение в рода и привързаността на Кацуие към него придаваха тежест на думите му.

— Едно бягство при вида на врага, без да сме пратили срещу му поне една стрела, със сигурност ще съсипе доброто име на рода Шибата — обади се един от военачалниците.

— Друго щеше да е, ако бяхме взели такова решение, преди да сме потеглили от Кийосу.

— Господарят Генба е прав. Щом хората научат, че сме стигнали чак дотук и после сме отстъпили, ще станем за присмех на поколения напред.

— А какво ако първо влезем в сражение с тях и после се оттеглим?

— Та те са само маймунски воини, в крайна смета…

По-младите сред бойците до един завикаха в подкрепа на Генба.

Единствен остана да мълчи Менджу Шосуке.

— Какво мислите вие, Шосуке?

Кацуие рядко питаше този военачалник за мнението му. Напоследък Шосуке не се ползваше с неговото благоволение и обикновено се въздържаше да говори.

— Мисля, че Генба е напълно прав — отвърна той покорно.

Между останалите, разгорещени и готови да се бият, Шосуке изглеждаше хладен като вода и въпреки младостта си — съвсем не въодушевен. Отговорът му обаче сочеше, че няма голям избор.

— Щом дори Шосуке говори по този начин, ще последваме съвета на Генба и ще настъпим напред както сме сега. Веднага щом пресечем реката обаче, трябва да пратим напред съгледвачи и да не избързваме непредпазливо по пътя. Поставете най-отпред много пешаци, а веднага след тях стройте един отряд копиеносци. Стрелците с пушка да вървят предпоследни. Ако попаднем на засада, огнестрелното оръжие надали ще ни бъде от голяма полза. В случай, че срещнем врага и съгледвачите ни дадат знак, веднага наредете да бият барабана, но не позволявайте да настъпи и най-малко объркване. Всички началници на отряди да чакат заповед от мене.

След като бе решено да продължат нататък, войската пресече река Иби. Нищо не се случи. Тръгнаха напред към Акасака, но от врага още нямаше и следа.

Групата разузнавачи изпревари с много останалите и стигна до околността на село Таруи. И там не успяха да открият нищо необичайно. Някакъв самотен пътник се приближи към войниците. Изглеждаше подозрителен и един от тях изтича напред и го задържа под стража. Заплашван и разпитван от съгледвачите, мъжът бързо проговори, но тъкмо онези, които го заплашваха, сега бяха стреснати.

— Ако ме питате дали съм видял по пътя хора на господаря Хидейоши, то да, със сигурност ги видях. Рано сутринта бяха близо до Фува, а тъкмо преди малко минаха през Таруи.

— И колко бяха на брой?

— Не съм сигурен, но поне няколкостотин.

— Няколкостотин ли?

Разузнавачите се спогледаха. Пуснаха човека да си върви и побързаха да известят Кацуие за чутото.

Новината беше съвсем неочаквана. Силите на противника бяха толкова малки, че Кацуие и военачалниците му направо започнаха да изпитват съмнения. Въпреки това бе дадена заповед да тръгват напред и отрядите продължиха хода си. Точно тогава пристигна съобщение, че към тях идва пратеник на Хидейоши. Щом мъжът най-сетне се приближи достатъчно, за да го видят, те забелязаха, че това не е облечен в броня воин, а съвсем невръстен младеж, наметнат с дреха от щампована полупрозрачна коприна и с кимоно с цвят на глициния. Дори и поводите на коня му бяха изящно украсени.

— Името ми е Ики Ханшичиро — представи се момъкът, — и съм оръженосец на господаря Хидекацу. Тук съм да предложа услугите си като водач на господаря Кацуие.

Ханшичиро мина право покрай съгледвачите, които останаха като втрещени. Началникът им завика объркано и се спусна подире му, като едва не се катурна при това от коня си.

Кацуие и неговите придружители подозрително огледаха младия мъж. Готвеха се за битка и очакването и напрежението им тъкмо достигаха връхната си точка. Сега посред вдигнатите копия и запалените вече мускетни фитили се появяваше този изискан млад мъж, който с отмерени движения слезе от седлото и любезно се поклони.

— Оръженосец на господаря Хидекацу ли? Нямам представа какво може да значи това, но доведете го тук. Дайте да поговори с него — нареди Кацуие.

Беше прегазил тревата покрай пътя и сега стоеше под сянката на група дървета. Нареди да поставят походното му столче и се постара някак да прикрие напрегнатостта на подчинените си, както и своята собствена. Покани пратеника да седне.

— Някакво послание ли носите?

— Трябва да сте изтощен от дългото пътуване в тази жега — започна любезно Ханшичиро.

Думите му, странно на пръв поглед, звучаха точно като поздрав през мирно време. Взе в ръка кутията за писма, която висеше на червен шнур през рамото му и продължи:

— Господарят Хидейоши ви праща приветствията си.

След това подаде посланието на Кацуие.

Кацуие с подозрително изражение пое писмото, без да го отваря веднага. Премигна и погледна към Ханшичиро.

— Казвате, че сте оръженосец на господаря Хидекацу.

— Да, господарю.

— Господарят Хидекацу в добро здраве ли е?

— Да, господарю.

— Сигурно вече е много пораснал.

— Тази година ще навърши седемнадесет, господарю.

— А, толкова голям ли е станал вече? Времето минава бързо, нали? Дълго време мина, откакто го виждах.

— Днес неговият баща му нареди да дойде чак до Таруи, за да предаде приветствията си.

— Какво? — запъна се Кацуие.

Изненадата му бе толкова голяма, че под един от краката на походното столче някакво камъче се разтроши от тежестта на тялото му. Хидекацу, едно от децата на Нобунага, беше сега приемен син на Хидейоши.

— Да приветства кого? — попита учуденият Кацуие.

— Ваше Височество, естествено.

Ханшичиро прикри лицето си с ветрилото и се засмя. Клепките и устните на събеседника му неволно трепереха и той не можа да прикрие усмивката си.

— Мене ли? Дошъл е да приветства мене? — продължи да говори Кацуие сам на себе си.

— Първо погледнете писмото, господарю — помоли Ханшичиро.

Кацуие бе толкова замаян, че напълно забрави за листа в ръката си. Продължи да кима без определен повод. Погледът му премина по редовете и по лицето му последователно се изписаха най-противоречиви чувства. Писмото въобще не беше от Хидекацу — почеркът на Хидейоши съвсем ясно се разпознаваше. Беше написано открито и сърдечно.

Много пъти преди сте се прибирали по пътя от северна Оми до Ечидзен и допускам, че добре знаете откъде да минете. При все това Ви пращам като водач моя приемен син Хидекацу. Носи се някакъв неоправдан и недостоен за вниманието на двама ни слух, че Нагахама можело да стане препятствие за завръщането Ви у дома. За да пресека такива злостни мълви, пращам своя син да Ви приветства. Можете да го задържите като заложник, докато спокойно завършите пътуването си. Бих искал да Ви окажа гостоприемство в Нагахама, но откакто напуснах Кийосу, все още не съм оздравял…

Набрал увереност от думите на вестоносеца и от писмото, Кацуие не можеше да не съжалява за предишните си подозрения и колебания. Треперил бе пред възможните тайни замисли на Хидейоши и сега изпитваше облекчение. От дълго време се ползваше с името на хитър пълководец и го смятаха за толкова потаен, че каквото и да направеше, го подозираха винаги в някакви задни мисли. В миг като този обаче той дори не си направи труда да прикрие своите чувства зад привидно безразличие. Тъкмо тази страна на характера му така добре бе разбирал покойният Нобунага — той смяташе смелостта, хитрия ум и откритостта на Кацуие за добри качества, които винаги могат да му бъдат от полза и затова го натовари с тежката отговорност на главнокомандващ на северния поход, повери му многобройни войници и голяма област и изцяло разчиташе на него. Сега, като се сети за господаря, който го беше разбирал по-добре от всеки друг и който сега го нямаше на този свят, Кацуие почувства, че няма вече никой, на когото да може да опре доверието си.

Писмото на Хидейоши изведнъж го трогна и чувствата, които бе хранил против съперника си, внезапно преминаха в напълно противоположни. Открито призна пред себе си, че враждебността помежду им беше предизвикана само от неговата собствена подозрителност и страх.

И така, Кацуие наново прецени положението.

„Сега, когато господарят ни си отиде, помисли си той. Хидейоши ще бъде човекът, на когото да можем да се доверим.“

Вечерта има сърдечен разговор с Хидекацу. На следващия ден прекоси Фува заедно с младежа и когато навлезе в Нагахама, още не се беше освободил от новото и така приятно впечатление.

При Нагахама обаче, след като той и старшите му служители придружиха Хидекацу чак до крепостната порта подозренията отново се събудиха. Откри, че от известно време Хидейоши отсъства от крепостта си. Заминал бе за Киото, където взимаше участие във важни държавни дела.

— Отново се оставих да бъда подведен от Хидейоши! — възкликна Кацуие, раздразнението му веднага се събуди отново и той побърза да се върне на пътя си за дома.

 

 

Беше краят на седмия месец. В изпълнение на даденото обещание Хидейоши предаде крепостта Нагахама и земите й на Кацуие, който ги предостави на приемния си син Кацутойо.

Кацуие все още не знаеше защо на съвета в Кийосу Хидейоши настоя крепостта да бъде предоставена тъкмо на този човек. Нито присъствалите там, нито хората като цяло не си задаваха никакви въпроси и изобщо не подозираха какво има наум предишният господар на Нагахама.

Кацуие имаше още един приемен син, който тази година щеше да навърши петнадесет — Кацутоши. Онези от членовете на рода Шибата, които се грижеха за бъдещото му, смятаха, че може само да се съжалява, дето отношенията на Кацуие и Кацутойо са толкова хладни.

— Кацутойо е нерешителен — оплакваше се Кацуие. — Никога не постъпва с истинска убеденост в това, което прави. Дори нравът му не е подходящ, за да бъде мой син. У Кацутоши пък няма и следа от злоба. Той настина се е привързал към мен като към баща.

Ако предпочиташе Кацутоши пред Кацутойо обаче, то по-напред дори от тях Кацуие поставяше племенника си Генба. Обичта му към него надминаваше онази, която обикновено се изпитва към племенник или син и понякога той направо проявяваше склонност да се разчувства. Макар двамата по-малки братя на Генба съвсем наскоро да бяха преминали двайсетте, Кацуие се отнасяше към тях с необикновена благосклонност и им беше поверил началството над ключови крепости.

При цялата тази силна привързаност между хората в семейството недоволен от осиновителя си и братята Сакума оставаше единствен Кацутойо.

Веднъж по време на новогодишните празненства например, когато близките и служителите на Кацуие бяха дошли да го поздравят за празника, първата чаша беше налята от Кацуие. Кацутойо естествено предположи, че тя ще бъде за него, пристъпи почтително и застана на колене близо до баща си.

— Не е за теб, а за Генба, Кацутойо — каза му Кацуие и отдръпна чашата.

Скоро стана известно, че това пренебрегване предизвикало недоволство у Кацутойо и явно новината бе стигнала и до хора от други области. Очевидно за това беше научил и Хидейоши.

Преди да предаде Нагахама на Кацутойо, Хидейоши трябваше да намери нов дом за собственото си семейство.

— Съвсем наскоро ще се местим в Химеджи — обяви той. — Там зимата е мека и от езерото докарват винаги прясна риба.

Така майката, съпругата и цялото домочадие на Хидейоши се пренесоха в неговата крепост в Харима. Самият той обаче не ги последва — нямаше време за губене. Нареди изцяло да подновят крепостта в Такарадера край Киото. По времето на битката при Ямадзаки тя принадлежеше на Мицухиде и Хидейоши имаше причини да не праща майка си и Нене да живеят там. През ден отиваше от Такарадера до столицата. Щом се върнеше, се заемаше да надзирава строежа; докато отсъстваше, се грижеше за управлението на страната.

Сега пое в свои ръце отговорността за охраната на Императорския дворец, за управлението на града и надзора над отделните области. Според първоначалното решение на съвета в Кийосу, цялата власт в Киото трябваше се поеме поравно от четирима регенти — Кацуие, Нива, Шоню и Хидейоши — и изобщо никой не бе смятал, че отговорността ще бъде изцяло само на последния. Кацуие обаче беше надалеч в Ечидзен, където провеждаше при Гифу и Исе някакви тайни военни учения заедно с Нобутака и други свои съюзници; Нива, макар и разположен наблизо в Сакамото, изглежда вече изцяло бе предоставил правомощията си на Хидейоши, а Шоню по твърде достоен начин заяви, че макар и да е получил права за това, отговорността да се занимава с управлението надвишава неговите способности и той не може да я поеме.

Тъкмо в тази област пък Хидейоши можеше най-добре да прояви дарбите си. Роден беше преди всичко да управлява. Самият той знаеше, че битките не са неговата стихия. Добре разбираше обаче, че ако човек преследва високи цели, но среща провали на бойното поле, управлението му надали ще бъде успешно. Ето защо залагаше всичко в битката и когато започнеше някой поход, се сражаваше до самия му край.

Като възнаграждение за неговите военни заслуги Императорският двор извести Хидейоши, че ще получи сана на Главнокомандващ Императорската стража. Отказа с възражението, че заслугите му далеч не оправдават такава висока чест, но от Двора продължиха да настояват и най-сетне той прие едно по-ниско звание.

Колко много са онези, които бързат да започнат с укорите при вида на някое добро дело в този свят! Колко много дребни души говорят против хората, които с открито сърце работят за страната си!

Винаги става така, а по време на големи промени напливът на злословието е особено силен.

— Хидейоши бързо извади наяве тщеславието си. Дори подчинените му вече сами се домогват до властта.

— Но те забравят за господаря Кацуие. Мислят си, че са единствените хора с власт в тази страна.

— При влиянието, което си печели напоследък, господарят Хидейоши изглежда ще става приемник на господаря Нобунага.

Упреците към него бяха наистина шумни. Както винаги в такива случаи обаче, самоличността на обвинителите беше неизменно скрита.

Независимо дали мълвата стигаше до неговите уши или не, Хидейоши оставаше безразличен към нея. Нямаше време да се занимава с това, какво говорят хората. Нобунага умря през шестия месец; през седмия се проведе съвета в Кийосу; в края на същия Хидейоши се оттегли от Нагахама и премести семейството си в Химеджи; през осмия започнаха строителните работи в крепостта Такарадера. Сега той продължаваше да снове между Киото и Ямадзаки. В Киото сутрин поднасяше почитанията си на Императора в двореца му, следобед правеше оглед на града, вечер се заемаше с правителствени въпроси, пращаше отговори на различни писма и приемаше посетители, към полунощ преглеждаше писмата от отдалечените области, призори вземаше решения по прошенията на своите подчинени. Всеки ден, докато още преглъщаше храната от последното ядене, вече пришпорваше коня си нанякъде.

Често не трябваше да отиде само на едно място — чакаха го за посещение в дома на някой придворен благородник, за среща или за преглед на нещо — и напоследък често се отправяше към северната част на Киото. Това бе мястото, където разпореди да се започне един огромен строителен план. В двора на светилището Дайтоку щеше да бъде издигнат нов храм — Сокенин.

— Трябва да бъде завършен до седмия ден на десетия месец. До осмия ден да сте разчистили мястото на строежа, а на деветия всичко да е готово за богослужение. Не оставяйте нищо за десетия ден.

Тази строга заповед беше отправена към Хикоемон и неговия зет Хиденага. Какъвто и строеж да започнеше Хидейоши, той никога не променяше първоначално поставените срокове.

Заупокойната служба в памет на Нобунага започна под светлината на лампите в светилище, широко сто осемдесет и четири разкрача. Ярко оцветеният балдахин блещукаше, хилядите фенери приличаха на звезди, димът на тамян се носеше между трепкащите знамена и се стелеше на червеникави облаци над главите на тълпата от опечалени.

Между свещениците имаше почитани книжници от петте най-важни дзен-храма и монаси от десетте будистки ордена. Съвременниците, които са присъствали на службата, я описват, все едно петстотинте архата и трите хиляди ученика на Буда са били всички пред очите им.

След като мина четенето на сутрите и пръскането на цветя пред Буда, дзен-учителите поднесоха почитанията си. Накрая игуменът Сокен изчете прощалната гадха и с цяло гърло извика: „Квац!“. За миг всичко притихна. После отново засвири тържествена музика, западаха лотосови цветове и богомолците един по един прекадиха пред олтара.

Сред опечалените обаче отсъстваха поне половината от роднините на Ода, които със сигурност би трябвало да са дошли. Нямаше го Самбоши, нито пък Нобутака, Кацуие и Такигава.

Най-мътни навярно бяха намеренията на Токугава Иеясу. След станалото в храма Хоно неговото положение коренно се бе променило. Никой не можеше да отгатне какви са сега неговите мисли и как хладният му поглед преценява онова, което става.