Ейджи Йошикава
Тайко (20)

Владетелят на връх Курихара

Курихара, разположен в близост до връх Нангу, не беше много висок и приличаше почти на сгушено до своя родител дете.

„Ах, красиво е!“ Щом доближиха върха, дори Хидейоши, който не беше поетична душа, изпадна в унес, поразен от възвишената хубост на потъващото зад хоризонта есенно слънце. Сега обаче умът му се изпълни с една-единствена мисъл: „Как мога да накарам Ханбей да стане мой съюзник?“, бързо последвана от нова: „Не, да излезеш срещу майстор на военното изкуство с изкуствени ходове би било най-лошия възможен подход. Мога да застана пред него само като празен лист. Просто ще говоря с него откровено и с цялото си умение.“ И така, той набра кураж. При все това, още не знаеше дори къде живее Ханбей и когато слънцето залезе, не бяха успели да намерят уединеното му жилище. Хидейоши обаче не бързаше. Щом се стъмни, естествено ще запалят някъде лампа. Вместо да обикалят безцелно и да кривват все в неправилни посоки, ще бъде по-удобно и по-бързо да спрат където са. Поне изглеждаше, че мисли така, понеже остана да почива докато слънцето залезе. Най-сетне в далечината, зад една блатиста долчинка, те забелязаха светещата точица на лампа. Поеха по тясна, криволичеща пътека, която с извивки следваше пътя си нагоре-надолу и накрая стигнаха мястото.

Бе равна земна площадка посред планинския склон, заобиколена от червени борове. Бяха очаквали да открият покрита със слама къщичка, заградена с изпочупена ограда, но сега се озоваха на подстъпите към груба кирпичена стена, издигната около голям двор. С приближаването си видяха по-навътре да горят още три-четири фенера. Вместо голяма порта, на вятъра се хлопаше само леко окачена бамбукова преграда.

„Толкова е голяма“, помисли си Хидейоши, докато влизаше мълчаливо. Зад стената имаше борова гора. Тясна пътека водеше от входа навътре между боровете и като се изключат покриващите земята борови иглички, човек не можеше да забележи и едно петънце. Продължиха и на около петдесет разкрача стигнаха къщата. В яслите на близкия навес мучеше крава. Сред вятъра се чуваше пращенето на огън и въздухът се пълнеше с дима му. С едно подухване от планината обаче въздухът изведнъж се прочисти от дим и щом вдигна поглед, Хидейоши видя едно дете да слага съчки под печката в кухненския навес.

— Ти кой си? — попита подозрително момчето.

— А ти слуга ли си? — запита Хидейоши.

— Аз ли? Да — отвърна момчето.

— Аз съм служител на рода Ода. Казвам се Киношита Хидейоши. Би ли могъл да предадеш нещо?

— На кого?

— На господаря ти.

— Той не е тук.

— Няма ли го?

— Казвам ви, наистина го няма. Вървете си.

Като обърна гръб на посетителя, детето седна пред печката и отново се зае да подклажда огъня. Нощната мъгла в планината смразяваше и Хидейоши приседна до него на топло.

— Дай да се постопля малко.

Детето не каза нищо, но го изгледа за миг с крайчеца на окото си.

— Студено е през нощта, а?

— Тук е планина. Разбира се, че е студено — каза момчето.

— Виж, послушнико…

— Това не е манастир! Аз съм ученик на господин Ханбей, а не някакъв послушник!

— Ха-ха-ха-ха!

— За какво се смеете?

— Извинявай.

— Вървете си! Ако господарят ми открие, че някакъв непознат се е намъкнал в кухненския навес, после ще ми се скара за това.

— Не. Няма нищо да стане. Аз после ще се извиня на господаря ти.

— Наистина ли искате да се срещнете с него?

— Точно така. Мислиш ли, че ще се върна надолу по планината без да съм се срещнал с него, след като съм изминал целия този път?

— Невъзпитани са хората от Овари, а? Вие нали сте от Овари?

— И какво лошо има в това?

— Моят господар мрази оварци. И аз ги мразя. Нали Овари е вражеска област?

— Мисля, че е така.

— И вие сте дошъл в Мино да търсите нещо, нали? Ако просто сте на път, по-добре направо отминете това място. Или ще си загубите главата.

— Нямам желание да отивам по-надалеч оттук. Намерението ми бе да стигна до тази къща.

— И за какво дойдохте тук?

— Дойдох да помоля да ме приемат.

— Да ви приемат ли? Искате да станете като мен ученик?

— А-ха. Мисля, че искам да стана твой побратим и съученик. Във всеки случай, трябва отсега добре да се разбираме. А сега иди говори с господаря. Аз ще остана да подклаждам печката. Не се притеснявай, оризът няма да прегори.

— Остави. Не искам.

— Не бъди своенравен. Този, дето кашля вътре, не е ли господарят ти?

— Моят господар често кашля нощем. Не е много здрав.

— Значи си ме излъгал, като каза, че го няма.

— Все едно е дали си е тук или не е. Не иска да се среща с никой случайно минаващ, без значение кой е и от коя област идва.

— Е, ще почакам, докато дойде времето.

— Да, елате пак.

— Не. Този навес е хубав и затоплен. Дай да остана тук до някое време.

— Шегувате се! Вървете си!

Момчето скочи на крака, сякаш готово да се хвърли върху натрапника, но щом впери ядосан поглед в усмихнатото лице на Хидейоши под трепкащата червена светлина от пещта, колкото и да се напъваше, не можа да остане сърдит. Докато детето се взираше напрегнато в лицето на този мъж, враждебните му отпърво чувства все повече отслабваха.

— Кокума! Кокума! — извика един глас от къщата.

Момчето се отзова на мига. Като остави Хидейоши на място, то се втурна от навеса в къщата и доста време не излезе оттам. Между това от големия котел върху печката се понесе мирис на прегоряло ядене. Като не можеше да погледне на това просто като на чужда храна, Хидейоши бързо вдигна от капака голямата лъжица и разбърка съдържанието на котела — кафява оризова каша, примесена със сухи кестени и сушени зеленчуци. Други можеше да се присмеят на тази просешка храна, но Хидейоши се бе родил в дом на беден земеделец и щом погледнеше и едно зрънце ориз, виждаше сълзите на майка си. За него това не бе дребна работа.

— Ах, това момче! Всичко ще загори. Какъв разсипник.

Взе парцал, хвана съда за дръжките и го вдигна.

— О, благодаря ви, господине.

— А, Кокума? Тъкмо почваше да загаря и свалих казана от огъня. Изглежда, вече е уврял колкото трябва.

— Вече ми знаете името, а?

— Това извика отвътре точно преди малко господин Ханбей. Говори ли за мен с господаря, докато беше там?

— Викаше ме за нещо друго. А да се застъпвам за вас… ако говоря с учителя си за нещо безполезно, той само ще се ядоса. Затова и не казах нищо.

— Е, добре. Ти старателно следваш нарежданията на своя учител, а? Наистина съм впечатлен.

— Хъ! Сега говорите само, за да си запазите достойнство го.

— Не, истина е. Нетърпелив съм, но ако бях на мястото на учителя ти, щях да те похваля по същия начин. Не те лъжа.

В същия миг от съседната кухня излезе някакъв човек с хартиен фенер в ръка. Един женски глас извика няколко пъти по име Кокума и щом Хидейоши се обърна и погледна, смътно различи шестнадесет-седемнадесетгодишно момиче, облечено в украсено с рисунка на цветове от планинска череша и мъгла кимоно, стегнато с пояс със сливов цвят. В пепелявия мрак фигурата й бе осветена от хартиения фенер, който държеше в ръката си.

— Какво има, Ою?

Кокума пристъпи към нея и изслуша това, което му каза. Щом свърши да говори с него, покритият й с цветчета ръкав се плъзна в тъмната входна зала заедно с лампата и изчезна зад стената.

— Коя беше това? — попита Хидейоши.

— Сестрата на моя учител — каза просто Кокума с тих глас, сякаш говореше за хубостта на цветята в градината на господаря си.

— Слушай, моля те за това. Просто за да се уверя, няма ли ако обичаш само веднъж да влезеш и да го помолиш да се срещне с мен? Ако каже „не“, ще си тръгна.

— Ще си тръгнеш ли наистина?

— Да.

— Сега значи със сигурност — натъртено рече Короку, но накрая влезе вътре. Върна се веднага и рязко каза:

— Казва „не“ и че мрази да приема гости… и естествено ми се скара. Тъй че моля ви, господине, вървете си. Сега се готвя да поднеса на моя учител вечерята.

— Е, тази вечер ще си тръгна. И някой път ще се отбия пак.

Хидейоши кротко се примири, стана и се накани да си ходи.

— Няма никаква полза да идвате отново! — каза Кокума.

Хидейоши мълчаливо се върна, откъдето бе тръгнал. Без да обръща внимание на тъмнината, слезе в подножието на върха и заспа.

Щом стана от сън на следващата сутрин, отново се подготви и изкачи планината. После, досущ като предишния ден, по залез-слънце посети планинското жилище на Ханбей. Миналия път бе прекарал твърде много време с момчето и затова днес опита да отиде до вратата, която му приличаше на главен вход. Човекът, който отвърна и излезе при повикването му, беше същият онзи вчерашен Кокума.

— Какво?! Пак ли сте дошъл, господине?

— Чудех се дали ще мога да помоля да се срещна с него днес. Направи ми услугата отново да питаш твоя учител.

Кокума влезе вътре и говорил наистина с Ханбей или не, се върна бързо и му даде същия недвусмислен отказ.

— Щом положението е такова, ще попитам пак, когато е в по-добро настроение — каза учтиво Хидейоши и си тръгна.

Два дни по-късно отново изкачи планината.

— Ще се срещне ли днес с мене?

Кокума направи обичайната си обиколка до вътрешността на къщата и обратно и отново направо му отказа.

— Казва, че е дразнещо, дето идвате тук толкова често.

Този ден Хидейоши отново се върна в мълчание. Така той посети къщата много пъти поред. Накрая, щом зърнеше лицето му, Кокума само се смееше.

— Много търпение имате, господине, а? Но колкото и да сте търпелив, да идвате тук е безполезно. Напоследък, щом вляза да кажа на учителя си, че сте тук, той, наместо да се ядосва, само се смее.

Малките момчета лесно почват да се държат приятелски с хората и между Кокума и Хидейоши вече бе взела да се заражда близост.

На следващия ден Хидейоши отново се качи по планината. Сая чакаше в подножието й, без да знае изобщо какво има наум неговият господар. Накрая той почна да се ядосва и каза:

— Какъв си мисли, че е Такенака Ханбей? Този път ще се кача горе и ще му поискам сметка за невъзпитанието.

Денят на десетото посещение на Хидейоши бе ден със силен вятър и дъжд и както Сая, така и собствениците на селския дом, в който бяха отседнали, направиха всичко по силите си да спрат Хидейоши, но той упорстваше, сложи си сламена наметка за дъжд и шапка и се изкачи. Пристигна по здрач, застана пред входа и като всеки път извика.

— Да. Кой е там, моля?

Тази вечер за първи път излезе младата жена Ою, за която Кокума бе казал, че е сестра на Ханбей.

— Зная, че притеснявам господин Ханбей с посещението си и съжалявам, че постъпвам така против неговото желание, но идвам тук като пратеник на моя господар и ще ми е трудно да се върна у дома, преди да съм се срещнал с него. Част от службата на самурая е да носи посланията на господаря си и затова съм решен да минавам оттук, докато господин Ханбей се съгласи да се срещне с мен, дори за това да са нужни две или три години. А ако господин Ханбей отказва да направи това, решил съм да се изкормя сам. Уви, сигурен съм, че господин Ханбей по-добре от всеки друг познава трудната участ на военното съсловие. Моля ви… ако може с една поне дума да се застъпите за мен.

Коленичил, Хидейоши отправи тази молба под плясъка на бясно струящия от пропускащия покрив дъжд. Изглежда, само това бе достатъчно да трогне впечатлителната млада дама.

— Моля, почакайте за миг — рече тя кротко и се изгуби вътре в къщата.

Когато обаче се появи отново, очевидно с известно съжаление му каза, че отговорът на Ханбей си остава същият.

— Съжалявам, че моят по-голям брат е така упорит, но ще имате ли добрината да се оттеглите? Казва, че колкото и често да идвате тук, той няма да се срещне с вас. Не обича да говори с други хора и отказва да направи това сега.

— Така ли? — Хидейоши сведе поглед с явно разочарование, но не продължи да настоява. Дъждът от стрехите удряше по раменете му.

— Няма какво повече да се направи. Е, ще почакам, докато е в добро настроение.

И като си сложи шапката, потегли мрачен под дъжда. Тръгнал както винаги по пътеката през боровата гора, той тъкмо бе излязъл вън от кирпичената стена, когато чу Кокума да се носи подире му.

— Господине! Той ще се срещне с вас! Каза, че ще се срещне! Каза да се върнете!

— Хъ? Господин Ханбей каза, че ще се срещне с мен ли?

Хидейоши бързо се върна заедно с Кокума. Чакаше ги обаче само Ою, сестрата на Ханбей.

— Моят брат бе толкова впечатлен от искреността ви, че каза, че би бил във вина пред вас, ако не се срещнете. Но не тази вечер. Днес е на легло заради дъжда, но помоли да дойдете някой друг ден, когато ви извести.

На Хидейоши внезапно му хрумна, че тази жена навярно го е съжалила и след като си е тръгнал, е отправила от негово име молба към по-големия си брат.

— Когато и да пратите вест, аз ще бъда готов.

— Къде сте отседнал?

— В подножието на планината, в дома на Моемон, една селска къща близо до голямата дзелкова в село Нангу.

— Е, щом се проясни времето.

— Ще чакам.

— Трябва да е студено, а вие се мокрите под дъжда. Изсушете си поне дрехите на огъня в кухненския навес и хапнете нещо, преди да тръгнете.

— Не, ще си го запазя за някой друг ден. Сега ще се сбогувам с вас.

Хидейоши закрачи през дъжда и слезе от планината.

На следващия ден продължи да вали. И на по-следващия връх Курихара остана обвит в бели облаци и не се яви пратеник с някаква вест. Най-сетне времето се проясни и багрите на планината изцяло се обновиха. Ранните есенни листа на смрадликите и лаковите дървета сега бяха яркочервени.

Тази сутрин Кокума пристигна пред портата на Моемон, като водеше една крава.

— Хей, господине! — викна той. — Дойдох да ви поканя горе! Моят учител ми каза да ви заведа до къщата. И тъй като днес сте гостенин, ви доведох добиче за яздене.

С тези думи той му подаде покана от Ханбей. Хидейоши я отвори и прочете:

Чудно защо, но често идвахте да посетите този изнемощял човек, който се е оттеглил далеч от града. Макар да ми е трудно да изпълня молбата Ви, моля, елате тук на чаша прост чай.

Думите изглеждаха малко надменни. Още преди да се е срещал с него, на Хидейоши му бе ясно, че Ханбей е доста необщителен човек. Той възседна гърба на кравата се обърна към Кокума:

— Е, след като си ми довел добиче, да тръгваме ли?

Кокума се обърна с лице към планината и закрачи напред. Есенното небе около върховете Курихара и Нангу бе чисто. За първи път, откакто дойде в полите й, Хидейоши можеше сега да вдигне поглед и да види планината толкова ясно.

Когато най-сетне наближиха входа в кирпичените стени, забелязаха там да стои красива жена с израз на очакване върху лицето. Беше Ою, която се бе облякла и изрисувала лицето си по-грижливо от обикновено.

— А, не е трябвало да си правите труда — каза Хидейоши, като скочи бързо от гърба на кравата.

След като мина вътре, го оставиха в една стая сам. Бълбукане на вода сякаш плакнеше слуха му. От вятъра бамбукът се търкаше в прозореца. Това наистина имаше вид на спокойно планинско убежище. В една грубо измазана с глина ниша в стената бе окачен свитък, на който някой дзен-свещеник бе изписал китайския йероглиф за думата „сън“.

„Как може да стои тук, без напълно да се отегчава?“, се запита Хидейоши и се зачуди на мисленето на човека, който живее на такова място. Помисли си още, че самият той не би могъл да остане тук повече от три дни. Дори през времето, докато стоеше тук, не знаеше какво да прави със себе си. Макар песента на птиците и шумоленето на боровете да го успокояваха, умът му се бе спуснал към Суномата и след това към връх Комаки, докато кръвта му бушуваше ведно с ветровете и облаците на тези размирни времена. На Хидейоши спокойствие от такъв род беше определено чуждо.

— Е, накарах ви да чакате.

Гласът на младия мъж дойде иззад него. Беше Ханбей. Хидейоши знаеше, че е млад, но като чу гласа му, това обстоятелство го впечатли дори още повече. Домакинът седна, като остави почетното място за госта си.

Хидейоши започна с официално приветствие и бързо заговори:

— Аз съм служител на рода Ода. Името ми е Киношита Хидейоши.

Ханбей внимателно го прекъсна:

— Не мислите ли, че може да прескочим строгите официалности? Със сигурност не това възнамерявах, като ви поканих днес тук.

Хидейоши усети, че този отговор вече го е поставил в неизгодно положение. Началният ход, който винаги бе прилагал при други, сега вече му бе приложен от неговия домакин.

— Аз съм Такенака Ханбей, стопанин на този планински дом. Чест е за мен, че сте дошли днес тук.

— Не, боя се, че доста упорито се вестявах пред вашата порта и бях твърде досаден.

Ханбей се засмя.

— За да бъда честен, наистина ме подразнихте. Но сега, когато се срещам с вас, трябва да кажа, че е все пак облекчение от време на време да имаш гости. Моля, чувствайте се като у дома си. Между впрочем, почитаеми мой посетителю, какво е това, което търсите, като се катерите до планинската ми хижа? Хората казват, че в планините нямало нищо, освен шума на птиците.

Беше седнал на по-ниско от госта си, но в очите му сякаш имаше усмивка и този появил се изведнъж от никъде човек изглежда го забавляваше. Сега Хидейоши го огледа с открит поглед. Телосложението на Ханбей наистина нямаше много здравословен вид. Кожата му бе отпусната, лицето — бледо. Обаче бе хубав мъж и особено впечатляващ беше червеният цвят на устата му.

В крайна сметка, държанието му трябва да бе следствие от добро възпитание. Беше спокоен и говореше тихо и с усмивка. Имаше обаче някакво съмнение дали повърхността на този човек наистина показва скритата под нея същност, досущ както, например, планината днес изглеждаше достатъчно тиха за едно приятно бродене из нея, но вчера от долината с рев бе духал вятър, от чиято сила дърветата пращяха.

— Е, всъщност… — Хидейоши се усмихна за миг и изопна малко рамене. — Дойдох да се срещна с вас по заповед на господаря Нобунага. Няма ли да слезете от тази планина? Светът не ще позволи на човек с вашите способности от такава ранна възраст да води живот на отдих в планината. Рано или късно ще бъдете длъжен да служите като самурай. И щом това е така, на кого ще се посветите, ако не на господаря Ода Нобунага? Затова дойдох да ви подтикна да служите на рода Ода. Изпитвате ли желание още веднъж да се изправите сред облаците на войната?

Ханбей само слушаше и се усмихваше загадъчно. Дори при ловкия език, който имаше, Хидейоши откри, че такъв род събеседник значително намалява неговия плам. Този мъж бе като върба на вятър. Не можеше да познаеш дали слуша или не. За малко той спря да говори и кротко зачака отговор от Ханбей. До самия край се държа като празен лист хартия и стоеше пред този човек без задни мисли и предвзетост.

В същото време, едно ветрило леко се повяваше в ръката на Ханбей. Бе поставил по-рано в малък мангал три къса дървени въглища и като остави сега машата, стопанинът раздуха мангала с ветрилото тъкмо колкото да разпали огън, без да вдига пепел. Водата в чайника завря. Между това той взе салфетката, която се използва при чайна церемония и избърса малките чаени купички за госта и за домакина. Изглеждаше, сякаш преценява температурата на водата по шума от кипенето й. Беше изискан и на пръв поглед небрежен в държанието си, но много внимателен.

Хидейоши усети как сънливост почва да се изкачва по тялото му, но не успяваше да се сети как да започне следващите си думи. И преди да забележи, нещата, за които говори с такива подробности, бяха отлетели заедно с вятъра в боровете. Изглежда, в ушите на Ханбей не бе останало нищо.

— Е, питам се дали имате нещо да кажете по това, за което току-що ви говорих. Сигурен съм, че да ви обещая как ще бъдете възнаграден с доходи и отличия и да се опитвам да ви примамя с пари, не е начин да ускоря вашето завръщане от уединение, затова изобщо няма да споменавам такива неща. Знам, истина е, че Овари е малка област, но в бъдеще тя ще властва над цялата страна, понеже никой друг, освен моят господар, няма способностите за това. За вас е пилеене на време да живеете в планината посред този безреден свят. Заради страната ни трябва да слезете оттук.

Докато говореше, домакинът му изведнъж се обърна към него и Хидейоши несъзнателно затаи дъх. Ханбей обаче спокойно му предложи чаена купичка.

— Пийнете си чай — каза той.

После, като взе една и за себе си, засърба чая почти сякаш облизваше купичката. Опитва го на няколко пъти, все едно че в сърцето си нямаше съвършено нищо друго.

— Почитаеми посетителю…

— Да?

— Харесвате ли орхидеи? Те са красиви напролет, но наесен също са доста хубави.

— Орхидеи! Какво ще рече това — орхидеи?

— Цветята. Когато навлезете на още около три-четири часа път пеш в планината, по стръмнините и канарите има орхидеи, покрити с росата на древни времена. Накарах моя слуга Кокума да откъсне една и да я постави във ваза. Бихте ли желал да я видите?

— Н-не — Хидейоши колебливо млъкна. — За мене няма полза да гледам орхидеи.

— Така ли?

— Един ден се надявам да го правя, но това, че дори докато съм си у дома, сънищата ми ме отнасят към бойното поле, сочи, че още съм младеж с гореща кръв. Аз не съм нищо повече от смирен слуга на рода Ода. Не разбирам какво чувстват хора, които живеят в отдих.

— Е, това не е неразумно. Ала не мислите ли, че за човек като вас е лична загуба да се пилее така стремително в търсене на слава и придобивки? В живота, прекарван в планината, има твърде дълбок смисъл. Защо не напуснете Суномата и не дойдете да си построите хижа на този връх?

„Не е ли искреността същото като глупостта? И в крайна сметка да си без предварителен умисъл не значи ли да си без мъдрост? Навярно искреността сама по себе си не е достатъчна да достигнеш сърцето на човека? Не разбирам“, помисли си Хидейоши, докато мълчаливо се спускаше от планината. Всичко беше напразно. Горящ от негодувание, той се обърна и погледна назад. Сега не оставаше нищо освен гняв. Никакво съжаление. След днешната първа среща учтиво го бяха отпратили. „Сигурно никога няма да го срещна отново, помисли си Хидейоши. Не, следващия път ще огледам главата му, след като я сложат пред походното ми столче на бойното поле.“ Обеща си сам това и прехапа устна. Колко пъти бе минавал по този път и свеждал глава, за да бъде съвършено учтив и да скрие срама си? Сега пътеката го дразнеше. Отново се обърна назад.

— Червей такъв! — изкрещя той в безсилие.

Сигурно се сети за бледото лице и изтощеното тяло на Ханбей. В гнева си ускори крачка. После, като свърна от пътя, който от едната страна откриваше изглед към някаква висока скала, изглежда изведнъж си спомни нещо, което бе потискал още откакто си тръгна от дома на Ханбей. Застана на високата скала и се облекчи в долината под нея. По средата на пътя си надолу димящата струя се превръщаше в съскаща мъгла. Хидейоши се отвлече, зает изцяло с това, което правеше, но щом свърши, възкликна:

— Стига толкова мърморене!

С тези думи ускори още повече крачка и се устреми към полите на планината.

Когато стигна до дома на Моемон, каза:

— Неочаквано това се оказа дълго пътуване, Сая. Хайде утре да станем рано и да се връщаме.

При толкова живия вид на неговия господар Сая си помисли, че срещата с Такенака Ханбей трябва да е минала добре и се зарадва за Хидейоши. Двамата прекараха вечерта с Моемон и семейството му и после си легнаха да спят. Хидейоши спа с празен ум. Сая бе толкова изненадан от хъркането на мъжа, че от време на време отваряше очи. Щом обаче се замисли, разбра, че напрежението и телесната умора от всекидневното изкачване на върха Курихара трябва да са били значителни. След това очите дори на Сая усетиха умора.

„Да се опитваш да възтържествуваш, дори и в нещо малко, трябва да е голяма работа“, помисли си той, без обаче да има представа, че усилията на господаря му са завършили с провал. Преди да съмне, Хидейоши вече бе привършил с приготовленията си за път. Стъпиха в росата навън и излязоха от селото. Без съмнение много от тамошните семейства още спяха дълбоко.

— Сая, чакай.

Хидейоши изведнъж спря и се изправи с обърнато на изток към изгряващото слънце лице. Връх Курихара още се чернееше над морето от утринна мъгла. Зад планината сияйните облаци се променяха с цветовете на възкачващото се в блясък слънце.

— Не, сбъркал съм — промълви Хидейоши. — Дойдох да уловя човек, който се улавя трудно. Това, че е труден за улавяне, се разбира от само себе си. Може би моята собствена искреност още не достига. Как мога да постигна големи неща с такова тесногръдие?

Той се извърна на обратната страна.

— Отивам още веднъж на връх Курихара, Сая. Ти се връщай преди мен.

С тези думи се обърна рязко и тръгна назад по пътя, който пронизваше утринната мъгла по склона на планината и постепенно се издигаше нагоре. И днес отново изкачи планината и не след дълго вече бе изминал половината път. Щом стигна края на едно широко, тревисто блато, близко до къщата на Ханбей, чу някой да го вика от далечината.

Беше Ою, а заедно с нея — Кокума. На лакътя й бе закачена кошничка за билки. Яздеше кравата, а Кокума държеше поводите.

— Е, изненадвате ме. Та вие сте направо удивителен господине! Дори моят учител каза, че това ви стига и днес сигурно няма да се върнете.

Ою слезе от гърба на кравата и го поздрави както винаги. Кокума обаче го заумолява:

— Моля ви, поне днес не отивайте, господине. Каза, че през нощта бил трескав, понеже дълго време говорил с вас. Дори сега сутринта беше в ужасно настроение и ми се скара.

— Не бъди неучтив — смъмри го Ою и се извини на Хидейоши, като по заобиколен начин го помоли да не отива. — Не че брат ми се е разболял от това, дето е говорил с вас, но изглежда, че е малко настинал. Днес той е на легло, тъй че ще му кажа, че сте искали да дойдете при него. Но, моля ви, не днес.

— Допускам, че ще предизвикам раздразнението му. Ще се откажа от това и ще се върна, но…

Извади от кимоното си четка и мастилница и върху парче хартия написа стихотворение:

В живот без дела няма отдих.

Да оставим това на птиците и зверовете.

Дори в тълпата има уединение,

и на градските улици — мир.

Планинските облаци са откъснати от света,

сами се явяват и изчезват.

Как може място за покой на костите ни

да бъдат само зелените планини?

Много добре знаеше, че стихотворението е лошо, но то изразяваше какво чувства. Добави още нещо:

Накъде отиват облаците,

щом напуснат върховете?

На запад ли? На изток?

— Сигурен съм, че ще ми се присмее и ще ме нарече нагъл и безсрамен, но това е последното, с което ще го обезпокоя. Ще почакам тук за отговор. И видя ли, че ще е невъзможно да изпълня заповедите на господаря си, тук край това блато ще си направя сепуку. Затова, моля ви, идете да говорите още веднъж с него.

Днес бе дори по-искрен, отколкото вчера. И в това, как изрече думата „сепуку“, нямаше преструвка. Тя му се изплъзна почти несъзнателно, от разпаленост.

Наместо да го презре, Ою изпита дълбоко съчувствие и се върна с писмото при постелята на брат си. Ханбей го прочете веднъж и не каза съвършено нищо. Почти половин ден държа очите си затворени. Вечерта дойде и денят премина в лунна нощ.

— Кокума, доведи кравата — каза изведнъж Ханбей.

Тъй като явно се канеше да излиза навън, Ою се разтревожи и облече брат си в топло подплатени памучни дрехи и тежко кимоно. След това той потегли, възседнал кравата. С Кокума за водач слезе надолу по планинския склон до блатото. На едно тревисто хълмче в далечината различи очертанията на човек, нито ял, нито пил от сутринта, седнал като дзен-монах с кръстосани нозе под луната. Ако някой ловец го бе забелязал отдалеч, бе си помислил, че от Хидейоши става отличен прицел. Ханбей слезе от кравата и тръгна право към него. После коленичи пред Хидейоши и се поклони.

— Уважаеми посетителю, днес бях неучтив. Не съм сигурен какво обещание желаете в сърцето си от един човек, който не е нищо повече от изнемощял мъж, живеещ в планините, но вашето държание бе повече от това, което заслужавам. Казват, че самураят е готов да умре за някого, който истински го познава. Не искам да умрете напразно и ще запечатам това, което стана, в сърцето си. И все пак имаше време, когато служех на рода Сайто. Не казвам, че сега ще служа на Нобунага. Ще служа на вас и ще посветя това болнаво тяло на вашите цели. Дойдох тук, просто за да кажа това. Моля, простете нелюбезността ми през последните няколко дни.

 

 

Дълго време нямаше сражения. И Овари, и Мино подсилваха укрепленията си и оставиха зимата на снега и ледените ветрове. При това неофициално примирие броят на пътниците и на конските кервани между двете области нарасна. Нова година отмина и най-сетне пъпките на сливовите дървета се обагриха в цвят. Гражданите на Инабаяма си мислеха, че светът ще продължи безгрижното си съществуване за още сто години.

Пролетното слънце озаряваше белите стени на крепостта Инабаяма и ги покриваше сякаш с безделие и скука. В такива дни, щом погледнеха нагоре към крепостта, хората от града се чудеха защо ли са построили укрепление на високия планински връх. Бяха чувствителни към настроенията в крепостта. Щом средището на техния живот попаднеше под напрежение, веднага усещаха това; щом се изпълнеше с отпуснатост, и те също ставаха апатични. Колкото и официални съобщения да бяха окачвани сутрин и вечер по стените, никой не ги вземаше на сериозно.

Бе пладне. В езерото бели жерави и водни птици тракаха с клюновете си. Прасковените цветове капеха често и нагъсто. Макар овощната градина да бе обградена от стените на крепостта, на върха на високата планина Инабаяма имаше малко безветрени дни. Тацуоки лежеше в пиянски унес в един чаен павилион в градината с прасковите.

Сайто Куроемон и Нагай Хаято, двама от висшите служители на рода, търсеха господаря на Инабаяма. Наложниците на Тацуоки наистина не можеха да съперничат на „трите хиляди прелестни девици“ от китайското предание, но тук определено не липсваше хубост. Ако към тях се прибавеха и придворните дами, сигурно щяха да надминат по брой прасковите в градината. Седнали на групички, те изоставени и скучаещи чакаха събуждането на един-единствен спящ.

— Къде е Негово Височество? — попита Куроемон.

— Негово Височество изглежда е уморен. Заспа в павилиона за чай — отговори прислужникът.

— Искаш да кажеш, че е пиян? — поправи го Куроемон и двамата с Хаято надзърнаха в павилиона.

Завариха Тацуоки излегнат посред тълпа жени с барабан наместо възглавница.

— Е, да дойдем пак по-късно — предложи Куроемон. Двамата се наканиха да си тръгват.

— Кой е?! Чувам мъжки гласове! — Тацуоки вдигна зачервеното си лице. Ушите му също бяха яркочервени. — Ти ли си, Куроемон? И Хаято ли? За какво сте дошли тук? Ние се любуваме на цветята. А вие имате нужда от саке!

Двамата изглежда бяха дошли на частен разговор, но щом ги заговори по този начин, се въздържаха да го осведомят за новините от противниковата област.

— Може би довечера.

Довечера обаче имаше ново пиянско веселие.

— Може би утре.

Отново почакаха, но по обед имаше само някакъв необичаен концерт. В седмицата нямаше и един ден, когато Тацуоки да се погрижи за държавните работи. Оставяше това на своите върховни служители. За щастие много от тях бяха стари и опитни, от три поколения служили на рода Сайто и посред безпорядъка поддържаха мощта на рода. Като оставяха на Тацуоки собствените му занимания, старшите служители никога не си позволяваха разкоша през някой хубав пролетен ден да спят.

Според събраните от съгледвачите на Хаято сведения, — родът Ода извлякъл поука от горчивия си опит в пораженията предишното лято и разбрал безполезността на нови начинания.

— С нападенията си над Мино не постигнаха нищо, освен загуби на отряди и средства, значи сигурно напълно са се отказали — заключи Хаято.

Той постепенно стигна до убеждението, че Нобунага е изоставил своите завоевателски планове, тъй като е останал без пари.

Тази пролет Нобунага бе поканил в крепостта един майстор на чая и един поет и прекарваше дните в упражняване на чайната церемония и уреждане на поетически сбирки. Поне на пръв поглед се възползваше от този спокоен промеждутък, за да се порадва на живота, сякаш няма никакви други грижи на този свят.

 

 

Тъкмо след Празника на мъртвите по средата на лятото от връх Комаки до всички области на Овари запрепускаха вестоносци със спешни разпореждания. В града под крепостта всичко бушуваше. Надзорът над пресичащите границата пътници ставаше все по-строг. Служители сновяха и се събираха на чести среднощни съвещания в крепостта. Изземваха се коне за войската. Самураите караха оръжейниците да бързат с доспехите и оръжието, които им бяха пратили за поправка.

— Какво става с Нобунага? — попита Хаято съгледвачите си.

Макар и с по-малко увереност, те отговориха:

— В крепостта не се е променило нищо. Лампите светят до ранните часове, а над водата на рова отеква свирня на флейти и тъпани.

Лятото премина в ранна есен и се разнесе вестта: „Нобунага потегля на запад с войска от десет хиляди души! На стан са при крепостта Суномата. Точно сега пресичат река Кисо!“

Щом най-сетне се видя принуден да забележи какво става, Тацуоки, който обикновено гледаше на външния свят с пълно безразличие, бе обхванат от истерия. Също и съветниците му, тъй като не бяха все още подготвили подходящи ответни ходове, бяха като поразени.

— Може да е лъжа — си повтори сам Тацуоки. — Родът Ода не може да събере войска от десет хиляди души. Досега за нито една битка не са успявали да излязат с толкова големи сили.

Но когато съгледвачите му казаха, че този път Ода наистина са събрали десетхилядна войска, Тацуоки се ужаси чак до мозъка на костите си. Сега той потърси съвет от своите върховни служители.

— Е, това нападение е безумна дързост. Какво да направим, за да ги отблъснем?

Най-накрая, досущ както в трудни времена хората призовават боговете, той прати спешни повиквания до Тримата от Мино, които обикновено смяташе за неприятни старци, достойни да бъдат държани на почетно разстояние.

— Естествено, че пратихме вестоносци, но нито един от тях още не се е върнал — отговаряха служителите му.

— Е, заповядайте им да дойдат! — кресна Тацуоки.

Той сам взе четка и написа писма на Тримата. Дори и сега обаче нито един от тях не се накани да дойде в крепостта Инабаяма.

— Ами Унумския тигър?

— Той ли? От известно време се преструва на болен и се е затворил в крепостта си. Не можем да разчитаме на него.

Изведнъж Тацуоки си върна самообладанието, сякаш се присмиваше на глупостта на своите служители или внезапно бе намислил нещо гениално.

— Пратихте ли вестоносец на връх Курихара? Повикайте Ханбей! Какво има? Защо не правите това, което ви нареждам? Недейте отлага във време като това! Пратете човек още сега. Сега!

— Преди няколко дни пратихме вестоносец, без да чакаме ваша заповед, осведомихме господаря Ханбей за спешността на положението и го подканихме да слезе от планината, но…

— Не иска да дойде ли? — Тацуоки почваше да става нетърпелив. — И защо това? Защо мислите, не се спуска стремително надолу начело на войската си? Той би трябвало да е мой верен служител.

Под думите „верен служител“ Тацуоки изглежда разбираше някой, който общо взето говори без заобиколки и дразни със своя неприятен вид, но който при бедствено положение, колкото и надалеч да е, пръв би се хвърлил напред.

— Да пратим още веднъж вестоносец — настоя той.

Върховните служители сметнаха това за безполезно, но пратиха на връх Курихара четвърти човек. Този се върна посърнал.

— Накрая успях да го видя, но след като прочете заповедта ви, той не отговори нищо. Само заплака, въздъхна и каза нещо за нещастните властници на този свят — доложи пратеникът.

Тацуоки прие тази вест, сякаш някой си бе направил шега с него. Почервеня от гняв и скастри хората си:

— Никога не трябва да зависиш от болни!

Дните преминаваха, изпълнени с такова сноване. Войската на Ода вече бе почнала да прекосява река Кисо и въвличаше отрядите на рода Сайто в яростни сражения. Ежечасно в Инабаяма пристигаха известия за пораженията на техните части.

Тацуоки не можеше да спи, очите му станаха като стъклени. Крепостта бързо се изпълни с объркване и отпадналост. Накара да оградят прасковената градина със завеса и седеше там на походното си столче, заобиколен с лъскави доспехи и от служители.

— Ако силите ни не достигат, продължавайте да изисквате още от всеки от окръзите. Има ли достатъчно отряди в града под крепостта? Нали няма да трябва да заемаме отряди от рода Асаи? Как мислите?

Гласът му бе писклив и пълен със страх, треперещ от собствения му ужас и чезнещо самообладание. Служителите трябваше да се погрижат душевното състояние на Тацуоки да не повлияе на неговите войници.

По залез-слънце от крепостта вече съзираха огньове. Настъплението на отрядите на Ода продължаваше ден и нощ — от Ацуми и долината на Кано на юг то се разпростря по притоците на Нагара към Гото и Кагамиджима на запад. С напредването на Ода подпалените от тях пожари се превърнаха в огнен прилив, който овъгляше небето. На седмия ден на месеца те почти обкръжиха Инабаяма — главната крепост на врага.

Нобунага за пръв път оглавяваше такава голяма войска. Само от това обстоятелство можеше да бъде разбрана неговата решимост да успее. За Овари това значеше мобилизация на цялата област. Бъдеха ли разбити, и Овари, и Ода щяха да престанат да съществуват.

Веднага щом войската стигна Инабаяма, настъплението й спря и за няколко дни двете страни бяха въвлечени в ожесточени боеве. Естествената твърдина и калените стари бойци на Сайто показаха своето. Особено вредоносно за Ода обаче бе превъзходството на противника във въоръжението. Богатството на Мино бе дало на рода Сайто възможност да купи значително количество огнестрелно оръжие.

Те имаха поделение, въоръжено с пушки, от каквото силите на Ода бяха лишени и щом нападателите наближеха града под крепостта, то ги обстрелваше откъм планината. Акечи Мицухиде, мъжът, който създаде поделението, отдавна бе напуснал Мино и станал ронин. При все това младият учен се бе посветил на изучаването на огнестрелното оръжие и поделението имаше здрави основи.

Във всеки случай, след няколко дни на изгаряща жега и близък бой, отрядите на Ода почнаха най-сетне да отпадат. Ако по това време родът Сайто бе поискал подкрепления от Оми или Исе, десет хиляди мъже нямаше никога повече да видят Овари.

Най-заплашителни от всичко бяха очертанията на върховете Курихара, Нангу и Бодай, които се издигаха в далечината.

— Наистина не трябва да се тревожите за нищо оттам — успокояваше Хидейоши Нобунага.

Но господарят бе неспокоен.

— Обсадата не е верният подход, но нетърпението само ще навреди на собствените ми отряди. Каквото и да правим, не виждам как може да превземем крепостта.

Отново и отново свикваха военни съвети, но изглежда никой нямаше добро хрумване. Най-сетне бе одобрен плана на Хидейоши и една нощ скоро след това предната стража го изгуби от поглед.

Потегли, само с девет доверени мъже, от кръстопътя между Унума и Хида, на четири-пет часа път от края на планинската верига, където бе разположена Инабаяма. Потънала в пот, групата се изкатери по връх Дзуирюджи, достатъчно отдалечен от Инабаяма, за да няма там никаква стража. Между придружаващите Хидейоши мъже бяха Хикоемон и по-младият му брат Матаджуро. За водач им служеше един наскоро преминал при Хидейоши човек, който изпитваше към него дълбока преданост — Осава Джиродзаемон, Унумския тигър.

— Вървете от основата на тази голяма канара към долината. Прекосете онова там малко поточе и тръгнете към блатото.

Тъкмо когато си мислеха, че са стигнали края на долината и на пътеката, видяха оплетени по една чука диви лози. Заобиколиха някакъв връх и намериха скрита пътечка до долината, която минаваше през нискорастящ шарен бамбук.

— По тази пътека е около два часа път до тила на крепостта. Щом идете дотам, като следвате тази карта на планината, трябва да попаднете на воден шлюз, който води към вътрешността на укреплението. Сега с ваше позволение аз ще се сбогувам.

Осава остави групата и сам се обърна назад. Той бе човек със силно чувство за дълг. Макар предан на Хидейоши и съвсем искрен, веднъж вече се бе клел във вярност на рода Сайто. Трябва да му е причинявало болка да води тези хора нагоре по тайната пътечка, която стига зад крепостта на неговите предишни господари. Хидейоши се бе досетил за това и нарочно му бе казал да си тръгне обратно, преди да са стигнали целта си.

Два часа не са много път, но тук всъщност беше непроходимо. Докато се катереха, Хидейоши непрестанно поглеждаше в картата и търсеше скрити места за минаване. Колкото и обаче да я сравняваше, тя не съвпадаше със същинските очертания на планината.

Не можеше да открие планинския поток, който би трябвало да служи като белег. Бяха се загубили. Между това слънцето почна да залязва и стана много по-хладно. Хидейоши не се бе замислял много за възможността да изгубят пътя. В ума му бяха само отрядите, които обсаждаха крепостта Инабаяма. Ако по изгрев-слънце на следващата сутрин нещо се обърка, щеше да направи много лоша услуга на другарите си.

— Чакайте! — обади се един от мъжете така внезапно, че всички замръзнаха по местата си. — Виждам светлина.

Нямаше за какво посред тези планини да има светлина, особено пък до тайна пътека, водеща към крепостта. Навярно доста са наближили укрепленията и това трябва да е вражеска наблюдателница.

Мъжете бързо се изпокриха. В сравнение с ронините, които дали се катерят по планината или просто вървят, бяха изключително подвижни, Хидейоши се чувствуваше в по-неизгодно положение.

— Хванете се за това — се обади Хикоемон, като протегна дръжката на копието си.

Хидейоши се хвана здраво и той се изкатери по стръмнината, като го издърпа подире си. Излязоха на открито възвишение. Докато нощта ставаше все по тъмна, светлината, която бяха видели преди, ярко блещукаше от един процеп в планината на запад от тях.

Ако се предположи, че светлината е от наблюдателница, пътеката със сигурност щеше да върви в една посока.

— Нямаме избор — казаха те, решени да минат отвъд.

— Чакайте — успокои ги бързо Хидейоши. — В наблюдателницата има сигурно само малко хора, недостатъчно, за да се тревожим. Не трябва обаче да ги оставяме да дадат знак на Инабаяма. Ако има сигнален огън, трябва да е близо до постройката, значи нека го намерим и първо да оставим двама души там. После, за да спрем кой да е от стражите да избяга до крепостта, половината от вас трябва да отидат зад къщата.

Те кимнаха за съгласие и като горски животни запълзяха напред, прекосиха една падина и влязоха в същинската долчинка. Конопът в полята ухаеше неочаквано силно. Имаше също ниви с просо, праз и сладки картофи.

Хидейоши наклони глава на една страна. Колибата, заобиколена от ниви и с груба постройка, нямаше вид на наблюдателница.

— Не бързайте. Ще поогледам.

Хидейоши запълзя пред конопа, като се опитваше да спре шумоленето му. Според каквото можеше да различи във вътрешността на хижата, това не бе нищо повече от селски дом и при това ужасно западнал. На мъждивата светлина на лампата забеляза двама души. Единият приличаше на старица, заспала просната върху рогозка. Другият, който разтриваше гърба на старата жена, имаше вид на неин син.

За миг Хидейоши забрави къде се намира и с умиление впери поглед в това зрелище. Косата на старицата вече бе побеляла. Синът й бе доста мускулест, макар да не изглеждаше на повече от шестнадесет-седемнадесет години. Хидейоши не бе в състояние да мисли за тази майка и детето й като за непознати. Внезапно се почувства, сякаш вижда своята собствена майка в Накамура и себе си като момче.

Изведнъж младежът вдигна поглед и рече:

— Почакай само за малко, мамо. Има нещо не на ред.

— Какво е, Мосуке?

Старицата се поизправи малко.

— Щурците спряха изведнъж да свирят.

— Навярно пак някакво животно се опитва да се намъкне в килера.

— Не — той силно поклати глава. — Ако беше животно, нямаше да дойде наблизо, докато лампата още гори.

Готов да излезе навън, младежът се плъзна към терасата и взе една сабя.

— Кой е там вън, дето се помъква наоколо? — провикна се той.

Изведнъж Хидейоши се изправи в лехата с коноп. Младият мъж изненадан се втренчи в него. Накрая промърмори:

— Какво става? Само мислех, че навън има някой. Да не сте самурай от Кашихара?

Хидейоши не отговори, а се извърна и с махване на ръката даде знак на хората, които се криеха зад него.

— Обградете хижата! Ако някой избяга навън, посечете го!

Войните наскачаха от конопената леха и за миг обкръжиха дома.

— Да обграждате моята къща с цялата тази показност! — се обърна Мосуке почти предизвикателно към Хидейоши, който сега се бе приближил до постройката. — Майка ми и аз сме единствените двама души тук. Няма нищо, което да си струва да бъде пазено от толкова много хора. А какво всъщност търсите тук, самураю?

Държанието му, докато стоеше на терасата, бе всичко друго, но не и объркано. Напротив, беше дори прекалено спокойно. Очевидно гледаше на тях с презрение.

Хидейоши седна на ръба на терасата и каза:

— Не, младежо, ние просто сме предпазливи. Не искахме да ви уплашим.

— Аз въобще не съм уплашен, но майка ми се стресна. Ако ще се извинявате, трябва да се извините на нея.

Говореше без страх. Момчето нямаше вид на обикновен селянин. Хидейоши огледа вътрешността на хижата.

— Е, хайде сега, Мосуке. Защо си така груб с един самурай? — се обади старицата. После се обърна и заговори на Хидейоши:

— Е, аз не зная кои сте, но моят син никога не влиза в светско общество и е просто едно своенравно селско момче, което не знае как да се държи. Моля, господине, простете му.

— Вие ли сте майката на този млад човек?

— Да, господине.

— Казахте, че е просто селско момче, което не знае как да се държи, но като се съди по вашия говор и по неговото изражение, на мен ми е трудно да повярвам, че сте само прости селяни.

— Изкарваме си хляба зиме с лов, а лете — с направа и продажба на дървени въглища за селото.

— Това може да е сега така, но не и по-рано. Най-малкото, вие със сигурност идвате от родовито семейство. Аз не съм служител на рода Сайто, но поради известни обстоятелства се загубих в тези планини. Не възнамеряваме да ви вредим. Ако не възразявате, ще ми кажете ли, моля, кои сте?

Мосуке, който бе седнал до майка си, внезапно попита:

— Господин самураю, и вие говорите с оварско произношение. Да не сте от Овари?

— Да, родил съм се в Накамура.

— Накамура ли? Недалеч от нас. Аз съм роден в Гокисо.

— Значи сме от една област.

— Ако сте служител от Овари, ще ви кажа всичко. Името на баща ми бе Хорио Тономо. Служеше на господаря Ода Нобукийо в крепостта Когучи.

— Колко странно — щом вашият баща е бил служител на господаря Нобукийо, то тогава вие също би трябвало да бъдете служител на господаря Нобунага.

„Добър човек срещнах тук“, помисли си доволно Хидейоши.

След като го направиха управител на Суномата, той бе почнал да търси способни мъже, които да му служат. Неговият подход към хората не беше първо да ги главява и после да прави преценката си. Ако се доверява на някого, веднага го взимаше при себе си и после постепенно намираше мястото, където ще е от най-голяма полза. По същия начин постъпи, когато си взе съпруга. Имаше необикновена дарба да различава същинските способности от привидните.

— Да, разбирам. Но мисля, че като майка на Мосуке вие не искате той да живее живота на въглищар и ловец. Защо не поверите сина си на мен? Знам, че това значи да отнема всичко, което имате. Моят ранг не е висок, но аз съм служител на господаря Ода Нобунага, по име Киношита Хидейоши. Доходът ми е нисък и смятам себе си за човек, който излиза пред света, въоръжен само с едно копие. Ще ми служите ли? — попита Хидейоши, като гледаше майката и детето й.

— Какво? Аз ли? — ококори очи Мосуке.

Толкова щастлива, че се чудеше дали това не е сън, старата жена се просълзи.

— Щом е достоен да стане служител на рода Ода, то моят съпруг, който умря в безчестие в една битка, би бил толкова щастлив. Мосуке! Приеми това, което ти предлагат и очисти името на баща си от срама.

Мосуке, разбира се, не възрази нищо и незабавно се закле във вярност като служител.

После Хидейоши даде на момъка първата заповед:

— Проправяме си път в тила на крепостта Инабаяма. Имаме карта на планината, но не можем да намерим правилната пътека. Задачата е доста трудна за твоя първа проява като служител, но трябва да ни отведеш дотам. Разчитам на теб.

Мосуке огледа за кратко време картата, сгъна я и я върна на Хидейоши.

— Разбирам. Някой има ли нужда от храна? Взели ли сте си достатъчно за по две яденета на човек?

Загубили се, сега те тъкмо бяха на път да изчерпят припасите, които бяха взели със себе си.

— До крепостта има само два и половина часа път, но все пак по-добре да си вземем достатъчно за вечеря и закуска.

Мосуке бързо свари ориз и го смеси с просо, фасулена каша и солени сливи, така че да стигне за десетима. После нарами една макара конопено въже и прикачи на пояса си кремък, прахан и бащината сабя.

— Тръгвам, мамо — каза Мосуке. — Да влезеш в битка е славно начало на службата пред моя господар, но дори като се осланяме на съдбата ми като самурай, сега може да е нашата последна раздяла. Ако това се случи, моля те, примири се със загубата на сина си.

Време бе да тръгват, но естествено майката и детето й се разделяха с неохота. Хидейоши едва понасяше тази гледка. Отиде надалеч от къщата и впери поглед в катраненочерните планини.

Тъкмо когато Мосуке тръгваше, майка му го повика да се върне. Подаде му една кратунка.

— Напълни я с вода и я вземи със себе си — каза му тя. — Непременно ще ожаднееш по пътя.

Хидейоши и останалите се зарадваха. Досега неведнъж бяха страдали от липса на вода. Само на малко места между скалистите чуки бълбукаха поточета. А и колкото повече наближават върха, толкова по-малко вода щеше да има.

Щом стигнаха до канара, Мосуке метна въжето, върза го долу за корена на един бор, покатери се пръв и после изтегли след себе си останалите.

— Оттук нататък пътеката става още по-трудна за следване — каза той. — Има доста места, като наблюдателницата при пещерата Акагава, където може да ни улови стражата.

Като чу това, Хидейоши разбра до каква степен е бил предпазлив Мосуке, когато, след като му показаха картата на планината, я погледна за миг и не даде бърз отговор. У него все още имаше нещо детинско, но той обмисляше вещата изцяло и Хидейоши почувствува още по-голяма привързаност към момчето.

Накрая водата от кратунката се превърна в пот по десетимата мъже. Мосуке избърса гъстата влага от лицето си и каза:

— Ако сме така уморени, надали ще можем да се бием. Защо да не преспим тук?

— Добре ще е да поспим — съгласи се Хидейоши, — но после колко още път остава до тила на крепостта.

— Ей там долу е — отвърна Мосуке и посочи право към долината.

Всички се развълнуваха, но с махване на ръка Мосуке ги накара да млъкнат.

— Не бива повече да говорим високо. Вятърът може да отнесе гласовете ни в посока към крепостта.

Хидейоши се втренчи надолу в долината. Тъмните дървета, които я обграждаха, приличаха на бездънно езеро. Щом обаче се вгледа дълго и напрегнато, едва успя да различи очертанията на издигната от огромни камъни стена, висока дървена ограда и нещо като постройка между дърветата.

— Тук сме точно над врага. Добре, да поспим, докато съмне.

Мъжете заспаха на земята, а Мосуке уви празната сега кратунка с парче плат и я сложи под главата на господаря си. Докато другите поспаха около два часа, той будуваше и стоеше на пост малко по-встрани.

— Хей! — извика той.

Хидейоши вдигна глава.

— Какво има, Мосуке?

Младежът посочи на изток.

— Изгревът.

Наистина, нощното небе добиваше белезникав оттенък. Море от облаци покриваше върховете. Долината зад крепостта Инабаяма, която бе непосредствено под тях, не можеше въобще да се види.

— Е, да тръгваме в нападение — се обади един от хората.

Докато връзваха връзките на доспехите си и си нагласяха наколенниците, Хикоемон и останалите затрепериха от вълнение.

— Не, чакайте. Дайте първо да се нахраним — спря ги Хидейоши.

Докато слънцето се показваше над обширния океан от облаци, те довършиха второто от двете яденета, които Мосуке бе приготвил предишната вечер. Кратунката бе празна, но оризът, смесен с просо и увит в дъбови листа, бе толкова вкусен, та си помислиха, че няма да го забравят до края на живота си.

Щом свършиха с храненето, мъглата в долината под тях почна да се вдига. Различиха стръмна скала и обвит с лози висящ мост. Зад моста имаше каменна стена, покрита с гъст зелен мъх. Мястото тъмнееше и непрестанно духаше суров вятър.

— Къде е тръбата за сигнални ракети? — попита Хидейоши. — Дайте я на Мосуке и го научете как да си служи с нея.

Стана и попита Мосуке дали знае как да използува тръбата, после добави:

— Сега слизаме долу да си пробием път в крепостта. Отваряй си ушите. Веднага, щом чуеш викове, запали тръбата. Нали? Да не объркаш нещо.

— Разбирам — кимна Мосуке и застана до сигналната тръба.

Като видя господаря си и останалите да потеглят и да се спускат в долината с висок боен дух, той доби малко тъжен вид. Би искал да отиде с тях. Облаците заприличаха на високи разбушувани вълни и най-сетне под тях се показа долината между Мино и Овари.

Тъй като все още бе ранна есен, слънцето продължаваше да свети жарко. Много скоро пред погледа се разкриха градът под крепостта Инабаяма, водите на река Нагара и дори кръстовищата между къщите. И все пак не можеше да се види и жива душа. Слънцето се изкачи по-нависоко.

„Какво е станало?“, запита се тревожно Мосуке. Сърцето му силно тупкаше. После изведнъж чу ехо от пушечни изстрели. Пушекът от сигналния огън, който изстреля, се провлачи по синьото небе като пускаща мастило сепия.

 

 

Хидейоши и хората му се приближиха към тила на крепостта с напълно спокойни изражения, като се оглеждаха насам-натам по широкото празно място, обрасло с гъста трева.

Първите войници от крепостта Инабаяма, които видяха групата, си помислиха, че тя е съставена от мъже от техните. Настанени в съседния склад за гориво и оризов хамбар, те ядяха своите сутрешни дажби и бъбреха. При все че бяха минали няколко дни на постоянни сражения, това беше голяма крепост, а всичко се бе развивало около предната порта. Тук, в тила на естествената твърдина, бе толкова тихо, че можеше да се чуе чуруликането на птиците.

Когато пред крепостта се биеха, войниците в тила долавяха шума от пушечни изстрели, който идеше от посока на виещата се към предната порта пътечка. Малцината, които охраняваха тила, обаче си мислеха, че до самия край няма да вземат участие в сраженията.

— Наистина доста им идва на онези отпред — обади се самодоволно един от войниците.

Докато ядяха дажбите си, те наблюдаваха Хидейоши и неговите хора и накрая взеха да се изпълват с подозрение.

— Кои са тези?

— За онези мъже там ли говориш?

— А-ха. Нещо малко странно е как се мотаят наоколо, не намираш ли? Гледат към наблюдателницата до дървената ограда.

— Сигурно идват от мястото на боя.

— Но кои са?

— Трудно е да кажеш, когато са с доспехи.

— Хей! Единият излезе с горяща главня от кухнята! Какво мислите, че ще прави с нея?

Докато гледаха с клечки за ядене в ръцете, мъжът с главнята се затича в склада за гориво и запали купчините дърва. Останалите го последваха с факли, които хвърляха в другите постройки.

— Врагът е! — извикаха стражите.

Хидейоши и Хикоемон се обърнаха към тях и се изсмяха.

Как падна толкова лесно тази непристъпна на вид твърдина? Първо избухването на пожара в тила хвърли в объркване вътрешността на укреплението. После виковете на Хидейоши и неговите хора всяха паника сред защитниците и те почнаха да се бият помежду си, мислейки, че сред тях трябва да има изменници. Най-важна роля за поражението им обаче, както се разбра едва по-късно, бе изиграл нечий съвет.

Преди няколко дни умопомраченият Тацуоки беше довел като заложници в крепостта жените и децата на биещите се навън войници, както и семействата на богати градски жители, за да не се предадат отрядите му на врага.

Човекът, замислил този ход, обаче не бе друг, а Ийо, един от Тримата от Мино, който вече се беше съюзил с Хидейоши. Тази „хитрост“ значи не бе нищо повече от тайна уловка. Поради това по време на нападението в крепостта цареше ужасен безпорядък и защитниците не бяха в състояние да окажат на нападателите пълна съпротива. Най-сетне, в самия разгар на безредието, Нобунага, който все търсеше сгоден случай, прати на Тацуоки писмо:

Днес твоят безнравствен род е обгърнат от пламъците на божественото възмездие и скоро ще бъде сразен от войниците ми. Хората от тази област дирят признак за дъжда, който да угаси сегашните пожари и от града под крепостта вече се носят радостни викове. Племенник си на моята съпруга. Дълги години се смилявах над твоята страхливост и безразсъдство и сега не бих могъл да те предам на меча. Наместо това с радост ще ти пощадя живота и ще ти осигуря добро съществуване. Искаш ли да живееш, то предай се и бързо прати вестоносец в стана ми.

Веднага щом Тацуоки прочете писмото, той нареди на хората си да се предадат и заедно с членовете на своето семейство напусна крепостта, придружаван само от тридесет служители. Като прибави към тях свои собствени войници за свита, Нобунага прати Тацуоки в изгнание в Кайсей, но обеща да даде малко земя на по-младия му брат Шингуро, за да не загине родът Сайто. С обединяването на Овари и Мино стойността на владенията на Нобунага нарасна на един милион и двеста хиляди крини ориз. Той за трети път премести своята крепост, от връх Комаки в Инабаяма, която прекръсти на Гифу — по името на рожденото място на китайската династия Джоу.