Джанет Еванович
Пет за четири (16)

Глава 15

Майка вдигна още след първото позвъняване.

— Полунощ е — завайка се тя, — а баба ти още не се е прибрала. Излезе с онзи, Човека костенурка.

— С Майрън Ландовски ли?

— Уж отидоха на вечеря. Това беше в пет часа. А досега от тях ни вест, ни кост. Къде ли са се запилели? Звънях у тях — никой не вдига. Обаждах се във всички болници…

— Те не са малки деца, мамо. Могат да правят какво ли не. Докато баба живееше при мен, никога не съм знаела къде е.

— Тая жена ще ме вкара в гроба! — простена майка ми. — Знаеш ли какво намерих в стаята й? Презервативи, моля ти се! За какво са й презервативи?

— Може би за да си прави балончета.

— Другите жени си имат майки, които лежат болни или отиват в старчески домове, или си издъхват мирно и кротко в постелята. А аз — не! Аз имам майка, която се облича в ластични клинчета. С какво заслужих това?

— Лягай си и престани да се притесняваш за баба.

— Няма да си легна, докато тая жена не се прибере. И тогава да му мисли! Ето, и баща ти е тук.

Страхотно, няма що! Щяха да й вдигнат скандал и баба пак щеше да ми се изтърси на главата.

— Кажи му да си ляга. Идвам, за да ти правя компания.

Бях готова на всичко, само и само баба да не ми се домъкне отново в апартаментчето.

Звъннах на Джо и му казах, че сигурно ще позакъснея, но той да не ме чака. После отново взех назаем джипа на Дуги и отидох у нашите.

Ние с майка ми вече бяхме заспали на канапето в хола, когато към два баба се появи ни лук яла, ни лук мирисала.

— Къде беше? — нахвърли й се майка. — Изкара ни ангелите, щях да се поболея.

— Имах греховна нощ! — оповести баба. — Майко мила, дай му на тоя Майрън да се целува, няма отърване! Няма да се учудя и ако е получил ерекция, но как да проверя с тия негови препасани под мишниците панталони!

Майка ми се прекръсти, а аз затърсих в чантата си нещо успокоително.

— Е, за вас не знам, но аз си лягам — съобщи ни баба. — Капнала съм. Пък и утре пак ще се явявам на изпит за шофьорска книжка.

 

 

Събудих се на канапето, завита с юрган. Къщата ухаеше на кафе и на пържен бекон, майка ми потракваше в кухнята със съдовете.

— Е, поне не гладиш — отбелязах аз.

Запретнеше ли се да глади, знаехме, че здравата ще си изпатим.

Тя тръшна капака на тенджерата и ме погледна.

— Къде ти е бельото?

— Дъждът ме намокри, затова взех дрехи от Дуги Крупър, но той не носи бельо. Щях да се прибера вкъщи, но ония двамата искат да ми отрежат един от пръстите и ме беше страх да не ме причакват у нас.

— Слава Богу! — въздъхна тя. — Притесних се да не си си забравила сутиена в колата на Морели.

— Не го правим в колата му. Правим го в леглото му.

Майка ми държеше големия нож.

— Ще взема да се самоубия.

— А, не на мен тия, няма да се хвана! — отвърнах аз и си сипах от кафето. — За нищо на света няма да се самоубиеш точно когато правиш супата. В кухнята влезе и баба. Беше се гримирала, косата й беше розова.

— Боже Господи! — възкликна майка ми. — Какво ли още ме чака?

— Какво ще кажеш за косата ми, цвета си го бива, нали? — попита ме баба. — Купих си от супермаркета оцветяващ шампоан. Измиваш си косата, и готово!

— Косата ти е розова! — отвърнах аз.

— Точно така. Върху етикета пише, че щяла да стане тицианова. — Тя погледна часовника върху стената. — Ох, да тръгвам, че ще закъснея. Луиз ще дойде всеки момент. Нали не се сърдиш, че съм я повикала да ме закара на изпита? Не знаех, че ще бъдеш тук.

— Не се притеснявай — успокоих я аз.

Намазах си препечена филийка и си допих кафето. Чух казанчето в тоалетната горе, всеки момент и баща ми щеше да дойде при нас. Личеше си, че на майка ми й иде да се заеме с гладенето.

— Е, и мен ме чака работа — викнах и скочих от стола.

— Тъкмо измих малко грозде. Занеси си у вас — предложи майка ми. — В хладилника има и шунка, да си направиш сандвичи.

 

 

Когато спрях на паркинга пред блока, Хабиб и Мичъл ги нямаше, но за всеки случай извадих глока. Спрях на забранено място, точно до задния вход, оставяйки възможно най-малко място между мен и вратата, после се качих по стълбището в апартамента. Чак горе се сетих, че нямам ключ, а преди да си тръгне, Джо беше заключил.

Тъй като съм единственият човек под слънцето, който не умее да отваря врати без ключ, отидох у съседката — госпожа Каруот, да взема резервния.

— Какъв прекрасен ден! — възкликна тя. — Вече мирише на пролет.

— Тази сутрин е тихо, нали — подхванах аз. — Не сте чули нищо на площадката? Не сте видели пред вратата ми да се навъртат разни непознати?

— Не, не съм видяла никого. — Тя погледна пистолета. — Какъв хубав глок! Сестра ми носи глок, много си го обича. Мислех да сменя моя — четирийсет и пети калибър е, но сърце не ми даде. Подарък е от мъжа ми, вече покойник, за първата ни годишнина. Мир на праха му!

— Какъв романтик!

— Е, защо пък да нямам и два пистолета!

Кимнах.

— Един пистолет в повече никога не е излишен.

Сбогувах се с госпожа Каруот и си влязох в апартамента. Обиколих стаите една по една, надзърнах в дрешниците и гардеробите, погледнах и под леглото, и зад завесата в банята, за да се уверя, че съм сама. Морели беше прав — всичко вкъщи беше преобърнато с краката нагоре, но не личеше да има по-сериозни щети. Неканените гости не си бяха направили труда да накълцат тапицерията или да изритат телевизора, та върху екрана да остане отпечатък от обувка.

Взех си един душ и си облякох чисти дънки и тениска. Сложих си малко гел в косата и я накъдрих с голямата четка, така че стана на огромни букли, с които приличах на кръстоска между Джърси Гърл и някоя от спасителките на плажа. Косата ми бухна така, че с нея се чувствах джудже, и за да внеса някакво равновесие, си наплесках миглите със спирала.

Заех се да подреждам, но ме хванаха нервите — все пак седях тук и си бях лесна мишена. И то не само за Хабиб и Мичъл, но и за Рейнджъра.

Звъннах на Морели в службата.

— Баба ти прибра ли се? — попита той.

— Да. Грозна гледка. Трябва да поговоря с теб. Какво ще кажеш, дали да не обядваме по-рано в „Пино“?

После се обадих и в кантората да питам дали Лула знае нещо за Морган.

— Нищо му няма, добре е — успокои ме колежката. — Но ония мухльовци — Хабиб и Мичъл, едва ли ще получат тринайсета заплата за Коледа.

Звъннах и на Дуги да му кажа, че ще позадържа джипа още малко.

— Задръж го завинаги — настоя той.

Когато отидох в „Пино“, Морели вече беше там и чакаше поръчката.

— Предлагам ти сделка — подхванах аз и си свалих дънковото яке. — Ако ми кажеш какво правите двамата с Рейнджъра, ще ти позволя да задържиш Боб.

— Не мога да откажа такова предложение — ухили се Морели.

— Горе-долу се досещам за Рамос — допълних аз. — Но подробностите не са ми ясни. Блъскам си главата вече четвърти ден.

Джо се подсмихна.

— Женска интуиция, а?

И аз се усмихнах, понеже, както се оказа, тъкмо интуицията беше оръжието убиец в моя арсенал. Не умея да стрелям, не тичам чак толкова бързо, знам карате само от онова, което съм виждала по филмите на Брус Лий. Затова пък интуицията ми си я бива. Да ви призная, през повечето време не съм наясно какво точно правя, но следвам ли инстинктите си, нещата криво-ляво се оправят.

— Как установихте самоличността на Хомър Рамос? — попитах аз Морели. — По зъбите ли?

— Не, по накитите и уликите. Картонът му при зъболекаря тайнствено е изчезнал.

— Знаеш ли какво си мисля — че може би убитият не е Хомър Рамос. Никой в семейството му не се е скъсал да скърби за непрежалимата загуба. За какъвто и негодник да го мисли баща му, все щеше да пророни една-две сълзи — колкото от кумова срама. Пък и докато си чешех крастата — любопитството де, открих, че у Ханибал живее някой. Със същия ръст като Хомър Рамос. Мен ако питаш, Хомър се е укривал в градската къща на Ханибал, а когато са пречукали Макарони, е духнал.

Морели замълча — келнерката ни беше донесла пицата.

— Ето какво знаем. Или поне си мислим, че знаем. Хомър се е сдушил със Столе в новото му начинание — наркопласьорството, пренасял му е дрогата и парите. Но ония хубавци в Северен Джърси и Ню Йорк са вдигнали пара, всички са се подплашили и са почнали да взимат страна.

— Война между наркотрафиканти.

— Не само това. Щом някой от клана Рамос се е набъркал в пласирането на дрога, значи и ония от Северен Джърси ще се намесят в контрабандата с оръжие. А никой не го иска — това означава преразпределение на териториите. Всички са притеснени. Толкова са изнервени, че доколкото разбрахме, са се свързали с наемен убиец, който да очисти Хомър Рамос. Смятаме — макар и да не можем да го докажем, — че си права и Хомър Рамос не е мъртъв. Рейнджъра го подозираше още от самото начало, а ти само потвърди догадките му, когато му съобщи, че си видяла пред къщата край морето Юлисис. Юлисис не е мърдал от Бразилия. Според нас някой друг е опрал пешкира и е загинал в опожарената сграда, а Хомър се е укрил някъде и чака да го изведат по живо, по здраво от страната.

— И ти мислиш, че сега е в къщата край плажа ли?

— Изглежда логично, но вече и аз не знам. Нямаме причина да нахълтваме в къщата и да правим обиск. Рейнджъра влезе, но не намери нищо.

— Ами сакът? Бил е натъпкан с мангизите на Столе, нали?

— Предполагаме, че когато е подочул как малкото му братче възнамерява да прояви самоинициатива и да върти самосиндикално далаверки, Ханибал му е заповядал да миряса, да не се среща повече със Столе и да се ограничи с контрабандата вътре в семейния клан. После е помолил Рейнджъра да пренесе мангизите на Столе и да му каже, че занапред не може да се прикрива зад името Рамос. Лошото е, че когато Столе е отворил сака, той е бил натъпкан с вестници.

— Рейнджъра толкова ли не е проверил какво има в сака, когато го е взел?

— Дали са му го заключен. По настояване на Ханибал Рамос.

— Значи Ханибал му е подложил динена кора.

— Да, но вероятно само за пожара и за убийството. Предполагам, е решил, че този път Хомър е стигнал прекалено далеч и другите мафиоти няма да отменят смъртната му присъда срещу едното голо обещание, че занапред ще слушка и няма да пласира дрога. Затова и Ханибал е инсценирал смъртта на Хомър. От Рейнджъра става чудесна изкупителна жертва, понеже той не членува в никоя мафиотска банда. Дори и да е убиецът, никой няма да тръгне да му отмъщава.

— А кой е прилапал парите? Ханибал ли?

— Ханибал наистина е инсценирал всичко така, та да излезе, че убиецът е Рейнджъра, но ми е трудно да повярвал, че е преметнал и Столе. Искал е да умилостиви Столе, а не да го предизвиква допълнително. — Морели си взе още един резен пица. — Мен ако питаш, само Хомър е способен да извърти такъв калташки номер. Докато е пътувал към сградата, преди тя да бъде опожарена, вероятно е разменил саковете.

Ужас!

— Едва ли знаеш каква кола е карал.

— Сребристо порше. Колата на Синтия Лоти.

Това вече вероятно обясняваше смъртта на Синтия.

— Каква е тая физиономия? Защо се свъси? — учуди се Морели.

— От угризения на съвестта. Така да се каже, помогнах на Ситния да свие колата от Хомър.

Разказах на Морели как Синтия ни е изненадала с Лула, как си е искала колата и заради това сме извадили от поршето мъртвеца. След като приключих с разказа си, Морели продължи да седи като ударен с мокър парцал.

— Ако работиш в полицията, идва момент, когато си въобразяваш, че си се нагледал и наслушал на какво ли не и вече нищо не може да те изненада — рече накрая той. — А после — хоп! — някой ти сервира нещо от тоя десен и ти пак се хващаш за главата.

Избрах си още едно парче пица и си помислих, че оттук нататък разговорът ще стане неприятен.

— Едва ли се налага да ти обяснявам, че си проникнала на местопрестъплението и си унищожила уликите.

Ето на, знаех си аз, разговорът наистина ставаше пренеприятен.

— Едва ли е нужно и да ти напомням, че се разследва убийство, а ти си укрила веществени доказателства.

Кимнах.

— Майко мила, бива ли да си толкова загубена! Какво си въобразяваш бе, жена!

Всички се обърнаха и ни зяпнаха.

— Нямаше как да спра Синтия — заоправдавах се аз, — затова ми се видя, че ще се разкара по-бързо, ако й помогна.

— Могла си да си тръгнеш. Да си вдигнеш чукалата и да се махнеш. Кой те би по главата да й помагаш! Мислех, че просто сте вдигнали мъртвеца от циментовия под. И през ум не ми е минавало, че сте го вадили от кола!

Хората пак ни зяпнаха.

— Сега ще открият навсякъде по поршето твои отпечатъци! — не мирясваше Морели.

— Ние с Лула бяхме с ръкавици.

Така де, каквото и да си говори Морели, не сме чак такива смотанячки.

— Не исках да се женя, за да не се притесняваш, докато ме няма вкъщи. А сега не искам да се женя, защото не знам дали ще издържа на напрежението да съм женен за теб.

— Това изобщо нямаше да се случи, ако вие с Рейнджъра ми се доверявахте повече. Първо ме молите да се включа в разследването, а после ме изритвате като мръсно коте. Ти си виновен за всичко.

Морели присви очи.

— Е, може би не за всичко.

— Трябва да се връщам в службата — рече той и поиска сметката. — Обещай ми, че се прибираш право вкъщи, заключваш се и не мърдаш оттам, докато нещата не се изяснят. Утре Александър заминава за Гърция. Според нас това означава, че Хомър се кани да се изнесе довечера, май разбрахме и как.

— С лодка.

— Точно така. Но не точно с лодка, а с товарен кораб, който потегля от Нюарк за Гърция. А Хомър е слабата брънка в цялата верига. Ако му предявим обвинение в убийство, няма къде да ходи, ще клекне и ще изпее всичко и за Александър, и за Столе.

— Ужас! Александър ми е симпатичен.

Сега пък Морели направи кисела физиономия.

— Добре де — рекох накрая, — прибирам се и не мърдам от къщи.

И бездруго днес следобед нямах работа. Не умирах от желание да давам на Хабиб и Мичъл още една възможност да се опитат да ме отвлекат и да ми отрежат пръстите един по един. Дори ми се прииска да си постоя вкъщи. Какво пък, можех да почистя, да позяпам тъпата телевизия, да подремна.

— Чантата ти е вкъщи — каза Морели. — Не се сетих да я занеса в службата. Трябва ли ти ключ от апартамента?

Кимнах.

— Да.

Той свали един от ключовете във връзката и ми го подаде.

 

 

Паркингът пред блока беше сравнително празен. По това време на деня старците се бяха изнесли кой на пазар, кой да се възползва максимално от Здравната каса — нямах нищо против, тъкмо щях да паркирам на спокойствие. Пред блока нямаше и коли, които да не познавам. Не забелязах и някой да се спотайва в храсталака. Спрях близо до входа и извадих от джоба на якето глока. Шмугнах се бързо във входа и се качих по стълбището. На площадката на втория етаж нямаше никого. Вратата на моя апартамент беше заключена. Добри знаци. Отключих и все така с насочен глок, влязох в антрето. Вътре всичко си стоеше така, както го бяха оставила. Затворих входната врата, но не пуснах резето — ами ако се наложи да си обирам на бърза ръка крушите? После обиколих стаите една по една, за да се уверя, че не ме заплашва нищо.

От хола влязох в банята. И докато бях в банята, от спалнята изскочи мъж, който насочи към мен пистолет. Беше среден на ръст, не бе нито много пълен, нито слаб, беше по-млад от Ханибал Рамос, ала приликата веднага биеше на очи. Беше хубав, но веднага си личеше, че е доста мекушав.

— Хомър Рамос?

— Същият.

И двамата стояхме с насочени пистолети, на три метра един друг.

— Пусни оръжието! — подвикнах аз.

Той ми се усмихна тъжно.

— Мале, много ме уплаши! Страхотно, няма що!

— Пусни оръжието или ще стрелям.

— Стреляй, де! Хайде!

Погледнах глока. Беше полуавтоматичен, а аз имах револвер. Нямах представа как се стреля с полуавтоматичен пистолет. Знаех, че трябва да плъзна нещо назад. Натиснах едно копченце и пълнителят тупна на килима.

Хомър Рамос прихна.

Замерих го с глока, който го фрасна по челото, и Хомър стреля по мен още преди да съм се окопитила. Куршумът ме одраска над лакътя и се заби в стената отзад. Аз изпищях, залитнах и се хванах за раната.

— Това е предупреждение — рече неканеният гостенин. — Ако се опиташ да бягаш, ще те застрелям в гръб.

— Защо си тук? Какво искаш?

— Парите, разбира се.

— Не са у мен.

— Няма къде другаде да са, сладурано. Мангизите бяха в колата и преди да издъхне, Синтия сподели с мен, че когато е влязла в къщата, те е заварила там. Така че ти си единствената кандидатка. Претърсих педя по педя къщата на Синтия. Изтезавах я достатъчно, за да съм сигурен, че е издала и майчиното си мляко. Първо взе да ме баламосва, че биха изхвърлила сака, но дори тя не е чак толкова тъпа. Претърсих и твоя апартамент, и апартамента на оная бъчва, приятелката ти. И не намерих никакви пари.

А, ето каква била работата! Не само Хабиб и Мичъл ми бяха тършували из къщичката. Беше идвал и Хомър Рамос — да си търси мангизите.

— Казвай сега къде си ги скрила — изсъска Хомър. — Стига си ме разигравала.

Ръката ми смъдеше, през разкъсаното яке бе избила кръв, наквасила плата. Пред очите ми се рееха черни точици.

— Трябва да седна.

Той махна към канапето.

— Ей там!

Ако те ранят с огнестрелно оръжие, колкото и безобидна да е раната, тя не спомага за бистрата пъргава мисъл. Знаех, че някъде из сивото вещество между ушите ми би трябвало да се очертава план, но колкото и да се пънех, не можех да измисля какво да правя. Съвсем се бях паникьосала. В очите ми бяха избили сълзи, носът ми течеше.

— Къде са ми паричките? — повтори Рамос, след като седнах.

— Дадох ги на Рейнджъра.

Дори аз се изненадах от този отговор, изникнал един дявол знае откъде в главата ми. Никой от двамата не повярва, разбира се.

— Лъжеш. Пак ще те попитам. И ако реша, че отново ми пробутваш някакви долнопробни лъжи, ще те прострелям в капачката на коляното.

Стоеше с гръб към малкото антре при входната врата. Погледнах зад него и видях как в полезрението ми изниква Рейнджъра.

— Добре де, хвана ме натясно — подвикнах по-високо, отколкото го налагаха обстоятелствата, при това и с неприкрита истерична нотка. — Ето какво се случи. И през ум не им е минавало, че в колата има пари. Видях само мъртвеца. Не знам какво ме прихвана, ако искаш, ме смятай за превъртяла, ако искаш, ми се присмивай, че прекалявам с филмите за мафията, но си рекох: дали в багажника няма още трупове? Така де, не исках да пропусна някой мъртвец. Отворих багажника и що да видя — сак! От малка съм си любопитна и го отворих…

— Я не ме занимавай с пикливата си автобиография — подвикна Хомър. — Казвай какво направи с мангизите. Корабът ми заминава само след дванайсет часа. Как мислиш, дали дотогава ще стигнеш до отговора на въпроса ми?

Точно тогава Рейнджъра му скочи, покоси го и долепи до врата му газовия пистолет. Хомър изпищя и се свлече на пода. Рейнджъра се пресегна и му взе оръжието. Претърси го, за да се увери, че не носи друг пистолет, и му щракна белезниците зад гърба.

Изрита го, после дойде и се надвеси над мен.

— Нали ти казах да не си общуваш с никого от семейство Рамос! Ама кой да слуша!

Да му имам чувството за хумор!

Усмихнах се колкото да не е без хич.

— Драйфа ми се — предупредих го.

Той сложи длан на тила ми и ми натика главата между краката.

— Натискай, все едно искаш да ми избуташ ръката.

Ушите ми престанаха да бучат, поолекна ми и на стомаха. Рейнджъра ми помогна да стана и ми съблече якето.

Избърсах си носа о тениската.

— Откога си тук? — попитах го.

— Влязох точно когато той стреля по теб.

И двамата погледнахме раната върху ръката ми.

— Я да видим кой тук ни е ранен! — подсмихна се Рейнджъра. — Сама си го изпроси, не чакай да ти съчувствам!

Заведе ме в кухнята и затисна раната с няколко хартиени салфетки.

— Опитай се да я позачистиш, а аз ще потърся лейкопласт.

— Лейкопласт ли! Я не се занасяй! Това е рана от огнестрелно оръжие!

Рейнджъра се върна с домашната ми аптечна, лепна върху раната парче лейкопласт, сложи отгоре марля и я омота с бинт. Отстъпи назад и ми се ухили.

— Виждаш ми се бледичка.

— Мислех си, че ще умра. Кретенът му с кретен щеше да ми тегли куршума и окото му нямаше да мигне.

— Но не го направи — възрази Рейнджъра.

— А ти някога мислил ли си, че ще умреш?

— Много пъти.

— И?

— И не умрях. — Звънна от телефона ми на Морели. — У Стеф съм. Спипахме Хомър Рамос, чакаме те. Не е зле да дойдеш с полицейски автомобил. Стефани е ранена в ръката. Куршумът само я е одраскал, но нека за всеки случай я прегледат.

Рейнджъра ме прегърна през раменете и ме притегли към себе си. Отпуснах глава върху гърдите му, а той завря нос в косата ми и ме целуна точно над ухото.

— Добре ли си? — попита ме.

Изобщо не бях добре. Бях възможно най-недобре. Аха, и да изпадна в истеричен пристъп.

— Разбира се, че съм добре — рекох му.

Усетих го как се подсмихва.

— Лъжкиня.

 

 

Морели ме намери в болницата.

— Добре ли си?

— Преди петнайсет минути Рейнджъра ми зададе същия въпрос и отговорът е — не. Сега обаче ми поолекна.

— Как е ръката?

— Не е болка за умиране. Чакам да ме прегледат.

Морели вдигна дланта ми и я целуна.

— Докато идвах насам, на два пъти ми се стори, че сърцето ми ще спре.

От целувката ме присви под лъжичката.

— Добре съм, наистина.

— Трябваше да се уверя с очите си.

— Ти ме обичаш — рекох му аз.

Усмивката му помръкна, той кимна.

— Обичам те.

И Рейнджъра ме обичаше, но по друг начин. Мястото му в живота ми беше друго.

Вратата на чакалнята се отвори с гръм и трясък и при нас нахълтаха Кони и Лула.

— Чухме, че са те ранили с огнестрелно оръжие — провикна се Лула. — Какво става, бе жена?

— Майчице, вярно било — затюхка се Кони. — Я си погледни ръката! Как се докара до тоя хал?

Морели се изправи.

— Искам да съм в участъка, когато доведат Рамос. А сега, след като дойдоха подкрепленията, имам чувството, че тук съм излишен багаж. Звънни ми веднага щом те прегледат.

 

 

Реших от болницата да отида у нашите. Морели още беше зает — разпитваше Хомър Рамос, а на мен не ми се седеше сама. Помолих Лула да се отбие у Дуги, за да си взема фланела, която да облека над тениската.

Дуги и Откаченяка бяха в хола, гледаха нов-новеничък телевизор с огромен екран.

— Ей, маце, ела да видиш какъв телевизор! — посрещна ме с възглас Откаченяка. — Убиец е, нали?

— Пък аз си мислех, че сте приключили с обирите.

— Точно това му е изумителното — поясни Откаченяка. — Току-що си го купихме. Дори не сме го задигнали. Неведоми са пътищата Господни, ще знаеш. Тъкмо бяхме решили, че бъдещето ни е отишло на кино, и хоп! — получихме наследство.

— Честито! — поздравих ги аз. — Кой е умрял?

— Точно там е работата, че никой — допълни Откаченяка. — Нашето наследство не носи привкуса на трагедията. Получихме наследството като подарък. Представяш ли си? Ние с Дуги извадихме късмета в неделя да шитнем една кола и я закарахме да я поизмият, все пак да има представителен вид пред клиента. Докато бяхме на автомивката, цъфна и една блондинка, караше сребристо порше. И се запретна да си чисти автомобилчето, все едно е въпрос на живот и смърт. Ние останахме да погледаме. Оная, моля ти се, извади от багажника някакъв сак и го хвърли на боклука. Нов-новеничък такъв. Ние с Дуги я попитахме дали има нещо против да го приберем. А тя, моля ти се, разправя, че бил отвратителен и да сме правели с него каквото ни хрумне. Та прибрахме, значи, ние сака, донесохме го тук и съвсем го забравихме, чак днес сутринта се сетихме за него.

— А когато го отворихте, видяхте, че вътре е фрашкано с мангизи — довърших аз вместо него.

— Бре! Ти пък откъде знаеш?

— Досетих се.

 

 

Когато отидох у нашите, майка ми беше в кухнята. Свиваше зелеви сармички. Те далеч не са ми най-любимото нещо на тоя свят. Всъщност не е честно да правя такива сравнения. Най-любимото ми нещо сигурно е ананасова торта с цяла камара бита сметана — къде ти сармичките ще се мерят с торта!

Мама заряза готвенето и ме погледна.

— Какво ти е на ръката? Защо я държиш така?

— Раниха ме с пистолет, но…

Майка ми припадна. Пльос, и се свлече на пода, както държеше голямата дървена лъжица.

Ами сега!

Навлажних кърпата за съдовете и й я долепих до челото — след малко тя дойде на себе си.

— Какво се е случило? — попита ме.

— Припадна.

— Друг път съм припаднала. Аз не припадам никога. — Седна на пода и пак допря влажната кърпа до лицето си. — А, да, сега си спомних.

Помогнах й да седне на един от столовете в кухнята и сложих да се топли вода, за да й направя чай.

— Раната тежка ли е? — поинтересува се майка ми.

— Не, само драскотина, пък и негодникът му с негодник вече е зад решетките. Всичко е наред.

Да, всичко беше наред, ако не броим тази малка подробност, че ми се гадеше, сърцето ми току прескачаше и на мен хич не ми се прибираше вкъщи.

Занесох кутията с курабийките на масата и сложих чая пред мама. Седнах срещу нея и си взех курабийка. Шоколадова. Много полезна за здравето, ще знаете. Майка ми ги беше поръсила със счукани орехи, а те съдържали белтъчини, нали така?

Входната врата се отвори и се захлопна и пред нас в цялата си прелест изникна баба.

— Готово! Взех си шофьорския изпит!

Майка ми се прекръсти и пак си сложи на челото мократа кърпа.

— Защо ръката ти е такава издута под ръкава? — поинтересува се баба.

— Защото е превързана. Днес ме раниха с огнестрелно оръжие.

Баба се ококори.

— Не думай! Страхотно! — Притегли стол и седна при нас на масата. — Хайде, разправяй! Кой те рани?

Но преди да съм успяла да й отговоря, телефонът се раззвъня. Обаждаше се Мардж Дембовски — да кажела, че щерка й Деби, медицинска сестра в болницата, й се била обадила да й съобщи, че съм ранена. После се обади и Джулия Крузели — да кажела, че синът й Ричард, който беше ченге, току-що й бил разправил всичко от игла до конец за Хомър Рамос.

Преместих се от кухнята в хола и съм заспала пред телевизора. Когато се събудих, видях пред себе си Морели, цялата къща вонеше на зелеви сармички, а ръката ме болеше, та не се търпеше.

Морели ми беше донесъл ново яке — без дупка от куршум върху ръкава.

— Време е да се прибираме вкъщи — оповести той и криво-ляво напъха ръката ми в ръкава на якето.

— Аз съм си вкъщи.

— В моята къща, де.

В къщата на Морели. Какво по-хубаво от това! Там бяха и Рекс с Боб. Там щеше да бъде и Морели — мечта!

Майка ми тръсна на масичката пред нас огромен плик.

— Сложила съм ви сармички, пресен хляб и малко курабийки.

Морели взе плика.

— Умирам за сармички — каза той. Майка ми остана много доволна.

— Наистина ли обичаш зелеви сармички? — попитах го вече в колата.

— Обичам всичко, дето не съм го готвил аз.

— Какво стана с Хомър Рамос?

— Надмина и най-дръзките ни мечти. Голям лайнар, ще знаеш. Натопи всички до последния човек. Александър Рамос е трябвало да го убие още когато се е родил. Не само това, ами спипахме като утешителна награда и Хабиб и Мичъл — казахме им, че са обвинени в отвличане, и те изпяха всичко за Артуро Столе.

— Имал си ужасен следобед.

— А, не, денят беше прекрасен. Ако не броим това, че теб те раниха.

— Кой е убил Макарони?

— Хомър. Столе пратил Макарони да вземе поршето — предполагам, за да си върне поне част от дълга. Хомър обаче го спипал в колата и му теглил куршума. После се паникьосал и духнал от къщата.

— И сигурно е забравил да включи алармата.

Морели се ухили.

— Да. Било му станало навик да опитва стоката, която пренасял за Столе, и не бил в час. Бил друсан и съвсем му изхвърчало от главата да включи алармата. Така Рейнджъра успял да влезе необезпокояван в къщата. И не само той, но и Макарони. После и ти. Съмнявам се, че Ханибал си е давал сметка колко е загазил. Въобразявал си е, че Хомър седи мирно и кротко в градската къща, друса си се и си трае.

— Да де, но Хомър си е мижитурка.

— Точно така, мижитурка. След като застрелял Макарони, си глътнал езика от страх. Бил толкова друсан, че си въобразил как ще се укрие и без помощта на Ханибал, затова и се върнал в къщата да си прибере мангизите. Но мангизите вече ги нямало.

— А Ханибал е пратил мутрите си да претърсват педя по педя щата с надеждата да открият Хомър.

— Все си е някаква утеха, че са изгубили толкова време в опити да открият малкия негодник.

— А парите? — попитах аз. — Някой знае ли какво е станало със сака, натъпкан догоре с мангизи?

Някой, освен мен, де.

— Една от великите загадки на живота — отбеляза философски Морели. — Според всеобщото мнение Хомър ги е скрил някъде, докато е бил друсан, и после не е могъл да се сети къде ги е сложил.

— Звучи логично — подкрепих го аз. — Точно така, забравил е къде ги е забутал.

Защо пък Дуги и Откаченяка да не се порадват на парите? Ако държавата ги конфискуваше, щяха да потънат в бездънния й джоб — един дявол знаеше за какво ще отидат нахалост!

Морели спря пред къщата си на Слейтър Стрийт и ми помогна да сляза. Отвори входната врата, Боб се завтече към мен и ми се усмихна.

— Виж как ми се израдва — споделих с Морели.

Е, защо да си кривя душата — израдва се не по-малко и на огромния плик със сармички. Но карай! Важното е, че ме посрещна страшно ентусиазирано.

Морели беше сложил аквариума на Рекс върху кухненския плот. Почуках отстрани по стъклото и забелязах някакво раздвижване под стърготините на легълцето. Рекс надигна главица, размърда мустачки, примига и вторачи в мен черните си мънистени очички.

— Ей, Рекс! — извиках аз. — Как я караш?

За микросекунда мустачките престанаха да мърдат, после Рекс се шмугна под завивката си. Е, чудо голямо, ще си каже някой, дето не разбира от хамстери. Но от мен да го знаете — за хамстер Рекс ме посрещна едва ли не с фанфари.

Морели отвори две кутийки бира и сложи на тясната си масичка в кухнята две чинии. Поделихме си с него и с Боб зелевите сармички и седнахме да хапнем. Но още не бях преполовила и втората, когато забелязах, че Морели не яде.

— Не си ли гладен? — попитах го.

Той ми се усмихна с половин уста.

— Затъжил съм се за теб.

— Аз също.

— Как ти е ръката?

— Добре.

Хвана ме за дланта и ме целуна по пръстите.

— Дано този разговор мине за увертюра към леглото, понеже, да ти призная, вече не се владея. — Той ми дръпна вилицата от ръката. — Много ли ти се ядат сармички?

— Дори не ги обичам.

Джо ме притегли, накара ме да стана от стола и ме целуна.

На вратата се позвъни и ние и двамата подскочихме като ужилени.

— Писна ми! — простена Морели. — Сега пък какво има? Вечно ще стане нещо. Или ще ни се изтърсват баби и убийци, или ще изпиука пейджърът. Вече не издържам.

Изтича при входната врата и я отвори с гръм и трясък.

Беше дошла баба му Бела. Беше дребна женица, облечена от глава до пети, както в старата си родина, в черно. Бялата й коса беше прибрана на ниско кокче, по лицето й нямаше и грамче грим, тя беше стиснала тънки устни. До нея стоеше майката на Джо, която бе по-едра от Бела, но не й отстъпваше ни най-малко по суровост.

— Е? — рече Бела.

Джо я погледна.

— Какво е?

— Няма ли да ни поканиш да влезем?

— Не.

Бела застина, сякаш беше глътнала бастун.

— Ако не ми беше любимият внук, щях да те урочасам.

Майката на Джо пристъпи напред.

— Не можем да стоим дълго. Тръгнали сме на кръщене у Марджори Солери. Само се отбихме да ти оставим нещо за хапване. Зная, че не си готвиш.

Отидох при Джо и поех от майка му тенджерата.

— Много се радвам да ви видя отново, госпожо Морели. И вас също, бабо Бела. Готвеното ухае страхотно.

— Какво става тук? — подвикна Бела. — Вие двамата да не живеете в грях?

— Правя опити да живея в грях, но засега безуспешно — отвърна Морели.

Бела подскочи и го шляпна по челото.

— Как не те е срам!

— Ще взема да отнеса тенджерата в кухнята — заотстъпвах аз. — И после ще тръгвам. И аз съм се отбила за малко. Минах само да му кажа едно здрасти.

Всичко Мара втасала! Липсваше ми само да ме урочаса и Бела.

Джо ме сграбчи за здравата ръка.

— Никъде няма да ходиш.

Бела се втренчи в мен и аз трепнах. Усетих, че и Джо е настръхнал.

— Тази вечер Стефани ще остане при мен — рече той. — Свиквайте с това.

Бела и госпожа Морели затаиха дъх и стиснаха устни. Госпожа Морели понадигна брадичка и изгледа пронизващо сина си.

— Ще се ожениш ли за тази жена?

— Да, щом толкова искаш да знаеш — отвърна Джо. — И колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Ще се жени! — плесна с ръце Бела. — Моят Джоузеф ще се жени!

Тя ни разцелува и двамата.

— Я чакай — сепнах се аз. — Никога не си ми предлагал брак. Нали тъкмо ти уж не искаше да се жениш?

— Размислих — отвърна Морели. — Вече искам да се женя. Точно така, искам да се оженя. Още тази вечер.

— Искаш да правим секс — възразих аз.

— Я не се занасяй. Вече дори не помня какво е това секс. Не съм сигурен дали мога да го правя.

Пейджърът му иззвъня.

— Писна ми! — възкликна Морели.

Дръпна пейджъра, който висеше на колана му, и го метна през улицата.

Баба Бела ми погледна ръката.

— Ха, а къде е халката?

Всички погледнахме към ръката ми. Халка нямаше.

— Не ни трябва халка, за да се оженим — обади се Морели.

Баба Бела поклати тъжно глава.

— Колко малко знаеш ти! — пророни старицата.

— Я чакайте! Няма да позволя да ме изнудвате и да ме жените насила.

Баба Бела се вцепени.

— Моля? Значи не искаш да се омъжиш за моя Джоузеф?

Майката на Джо се прекръсти и завъртя очи.

— Божичко! — възкликна Джо и погледна майка си и баба си. — Я вижте колко е часът! Заради мен ще вземете да си изпуснете кръщенето.

— А, не на мен тия! — тросна се Бела. — Знам какво си намислил — искаш да се отървеш от нас!

— Така си е — потвърди Джо. — Ние със Стефани си имаме работа.

Бела завъртя очи.

— Получавам видение — оповести тя. — Виждам внучета. Три момченца и две момиченца…

— Не й се плаши — пошушна ми Джо. — Горе до леглото имам най-добрите предпазни средства, които могат да се купят с пари.

Прехапах долна устна. Щях да се чувствам много по-добре, ако Бела беше получила видение на хамстер.

— Добре де, тръгваме — рече бабката. — Тия видения винаги ме уморяват. Ще подремна в колата на път за кръщенето.

Двете се изнесоха, а Джо затвори вратата и заключи. Взе от мен тенджерата с готвеното и я сложи на масата в трапезарията, по-далечко от Боб. Смъкна внимателно якето от раменете ми и го остави да падне на пода. После разкопча горното копче на дънките ми, пъхна пръст в колана и ме притегли към себе си.

— Колкото до предложението за женитба, сладурче…