Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стефани Плъм (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hot Six, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Разпознаване
beertobeer (2009)
Сканиране и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Джанет Еванович. Пет за четири

ИК „Бард“, София, 2001

Художествено оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN: 954–585–228–3

История

  1. — Добавяне

Глава 7

Отидох в кантората, следвана по петите от Мичъл и Хабиб.

Точно когато влизахме с Боб, Лула се обърна и погледна през прозореца.

— Както виждам, двамата кретени са се сдобили с кола на магазин за килими.

— Да. И са с мен от ранна доба. Разправят, че работодателят им вече губел търпение и издирването на Рейнджъра се било проточило.

— Не само той е на това мнение — провикна се Вини от другия кабинет. — Джойс уж трябваше да залови Рейнджъра, а ми сервира едно голямо кръгло нищо. Така ще вземе да ми докара язва. Да не говорим пък, че хлътнах здравата с гаранцията на Морис Мънсън. Я си размърдай задника и ми го доведи тоя негодник.

С повечко късмет Мънсън сигурно вече беше в Тибет и аз щях да го намеря, когато цъфнат налъмите.

— Нещо ново? — попитах Кони.

— Нищо, което да искаш да узнаеш.

— Кажи й, де. Тъкмо да се поразвесели — намеси се Лула.

— Снощи Вини плати гаранцията на някой си Дъглас Крупър. Шитнал, моля ти се, кола на петнайсетгодишната щерка на един от прославените ни сенатори. Девойчето си я платило като поп и тръгнало да се прибира, но го спипали, задето минава на червено и няма шофьорска книжка, после се оказало, че колата е крадена. А сега идва веселата част. В графата „Марка на автомобила“ пише ролсваген. Случайно да познаваш човек на име Дъглас Крупър?

— Известен и като Прекупвача — вметнах аз. — Съученик ми е.

— Е, известно време няма да прекупува.

— А как го преживя, че са го арестували? — попитах аз Вини.

— Плака като малко дете — отвърна братовчед ми. — Чак ми се пригади. Опозори всички престъпници по света.

Колкото да се намирам на работа, отидох при кантонерката и проверих дали имаме нещо за Синтия Лоти. Не се изненадах особено, че името й го няма.

— Ще отскоча по работа до центъра на града — рекох. — Нали нямате нищо против да оставя Боб тук? Ще се върна след около час.

— Само да не ми влиза в личния кабинет! — извика Вини.

— Друга песен щеше да ми пееш, ако Боб беше коза — подметна Лула.

Вини затръшна вратата и пусна резето.

Казах на Боб, че ще върна за обяд, и забързах към колата. Изтеглих от най-близкия банкомат петдесет долара, после се запътих към Грант Стрийт. Дуги имаше две каси парфюм „Долче вита“ — когато отидох да му върна Сребърната фурия, ми се видя прекален лукс да се охарчвам за парфюм, сега обаче се надявах, че той е смъкнал цената — все пак си имаше проблеми човекът. Не че исках да се възползвам от злочестините на хората, но… все пак говорим не за друго, а за „Долче вита“.

Когато пристигнах, пред къщата на Дуги бяха спрели три коли. Познах едната, беше на моя приятел Еди Газара. Бяхме израсли заедно. Сега той е ченге и е женен за братовчедка ми Шърли Ревлата. На втория автомобил се мъдреше знакът на служба „Общински имоти“, третият пък беше петнайсетгодишен кадилак още със заводската боя и нито едно петънце ръжда. Не ми се мислеше какво произтича от това, но кадилакът май беше на Луиз Грибър. Какво ли търсеше тук приятелката на баба?

Вътре тясната къща приличаше на дядовата ръкавичка — нямаше къде игла да падне от народ и стока. Дуги вървеше като зашеметен от човек на човек.

— Трябва да пласирам всичко — обясняваше той. — Пускам кепенците.

Тук беше и Откаченяка.

— Кажи ми, маце, това живот ли е? — взе да си скубе косите той. — Човекът си има бизнес. И трябва да си го гледа, нали така? Какво стана с гражданските му права? Е, шитнал крадена кола на някаква пикла. Чудо голямо! Всички допускаме грешки, нали така?

— Който сгази лука, си тегли последиците — отсъди философски Газара, както държеше цяла връзка дънки „Левис“. — Колко им искаш, Дуги?

Дръпнах Газара настрани.

— Трябва да поговорим за Рейнджъра.

— Алън Барне го търси под дърво и камък — оповести Газара.

— А освен видеозаписа разполага ли с друго срещу него?

— Нямам представа. Не съм в течение. Всички мълчат като гроб. Никой не иска да мъти водата на Рейнджъра.

— А Барне издирва ли и други заподозрени?

— Поне аз не знам. Но нали ти казах вече, не съм в течение.

На улицата, точно където беше забранено, спря полицейски автомобил, от който слязоха две униформени ченгета.

— Чух, че тук имало тотална разпродажба — рече единият, след като влязоха. — Тостери останаха ли?

Извадих от касата две флакончета парфюм и дадох на Дуги десетачка.

— Какво ще правиш сега?

— И аз се чудя. Направо съм сломен — оплака се той. — Не ми върви, и туйто. Някои хора си се раждат без късмет.

— Горе главата, мой човек — зае се да го утешава Откаченяка. — Все ще изскочи нещо. Виж ме мен. Оставил съм се на течението, където ме отнесе.

— Лошото е, че мен ме отнася в затвора! — завайка се пак Дуги.

— Ти оглуша ли бе, човек. Все ще изскочи нещо — заповтаря пак Откаченяка. — Пък и да идеш в дранголника, чудо голямо! Там няма да имаш грижа за нищо. И храната ти храна, и наемът ти платен. Дори ти поправят зъбите безплатно. Пак си е работа, мой човек. Само не ми казвай, че не искаш да ти оправят зъбите безплатно.

Всички се извърнахме към Откаченяка — имаше право човекът.

Заобиколих къщата и надзърнах отзад, но баба и Луиз Грибър ги нямаше. Сбогувах се с Газара и тръгнах през тарапаната към изхода.

— Много мило от твоя страна, че подкрепяш Дуги — рече ми на изпроводяк Откаченяка. — Шапка ти свалям.

— Само исках да си взема от „Долче вита“ — възразих аз.

Кадилака вече го нямаше отвън. Затова пък на завоя се мъдреше автомобилът на магазина за килими. Седнах в буика и си мацнах от парфюма — като компенсация за пъпката върху брадичката и опърпаните дънки. Реших, че парфюмът няма да е достатъчен, та си наплескаш още малко спирала за мигли и си тупирах косата. По-добре да приличам на курве с пъпка, отколкото на повлекана с пъпка.

Отидох в центъра, в сградата Шуман, където беше кантората на бившия ми мъж. Ричард Ор, адвокат, женкар и тъпанар. Беше младши съдружник в адвокатска кантора с дълго-предълго име: Рабинович, Рабинович, Зелер и Шушумигов. Качих се с асансьора на втория етаж и затърсих вратата с изписаното със златни букви име. Не бях от честите посетители тук. Разводът ми с Дики не бе от най-приятелските и сега ние с него не си пращахме коледни картички. Но от дъжд на вятър професионалните ни пътища се кръстосваха.

Синтия Лоти седеше в предния кабинет — в сивото костюмче със строга кройка и бялата блузка приличаше на рекламна снимка на Ан Тейлър. След като влязох, ме изгледа възмутено — явно ме помнеше от последното ми посещение, когато бях вдигнала на Дики луд скандал.

— Отсъства — обясни ми тя.

Все пак има Бог.

— Кога го очаквате да се върне?

— Трудно ми е да кажа. Днес е в съда.

Синтия не носеше халка. И не ми се виждаше сломена от мъка. Тъкмо обратното, изглеждаше направо щастлива, ако не броим това, че бившата жена на Дики й се е изтърсила в кабинетчето.

Престорих се на заинтригувана от подредбата на помещението.

— Тук е много изискано. Сигурно е страхотно да работиш в кантората.

— Обикновено да.

Разтълкувах го като „почти винаги с изключение на сега“.

— Още повече ако човек не е семеен. Вероятно имате възможност да се запознавате с много мъже.

— Накъде биете?

— Сетих се за Хомър Рамос. Тук ли се запознахте с него?

Онази млъкна като риба — бях готова да се закълна, че чувам дори сърцето й. Не каза нищо. Аз също. Нямам представа какво й се въртеше в главата, затова пък аз пуках наум с пръсти. Въпросът за Хомър Рамос прозвуча малко по-ненадейно, отколкото го бях намислила, и ми стана неудобно. Обикновено съм груба с хората само наум.

Но Ситния Лоти се окопити бързо и ме погледна право в очите.

— Само не си мислете, че искам да сменя темата — подхвана тя угрижено, — но опитахте ли се да скриете пъпката с коректор?

Изгубих ума и дума.

— А, не — изпелтечих накрая. — Не съм се сетила.

— Внимавайте! Когато пъпката е толкова голяма, зачервена и гноясала, може да ви остане белег.

Пръстите ми се стрелнаха към брадичката още преди да съм успяла да ги спра. Ужас! Оная беше права! Пъпката беше огромна. Растеше! Ами сега! Задейства се реакцията ми за извънредни ситуации, която прати на мозъка сигнала: „Беж да те няма! Скрий се! В миша дупка!“

— Е, трябва да тръгвам — заотстъпвах аз към вратата. — Кажете на Дики, че съм минавала оттук и съм се отбила да му кажа едно здрасти.

Изхвърчах като тапа, взех на бегом стълбите, стрелнах се през фоайето и се метнах на буика. Тутакси нагласих огледалото за обратно виждате, та да си видя пъпката.

Беше грамаданска!

Облегнах се и стиснах очи. Не само че бях пъпчасала, ами и тая Синтия Лоти хубаво ми беше натрила носа. А и не открих нищо, което да предам на Рейнджъра. Единственото, което знаех за Лоти, бе, че сивото й отива и че ме е направила за пет стотинки. Само бе споменала за пъпката, и аз си бях плюла на петите.

Погледнах сградата Шуман и се запитах дали Рамос си е имал вземане-даване с кантората на Дики. И ако да — какво са правели заедно. Беше си съвсем логично Лоти да се е запознала покрай това с Рамос. Е, можеше да го е срещнала и на улицата. Административната сграда на Рамос беше само на една пресечка оттук.

Превключих на скорост и минах бавно покрай опожарената постройка. Бяха махнали жълтата полицейска лента, дори мярнах във фоайето майстори. Уличката отзад беше задръстена с камиони.

Пак прекосих центъра и се отбих в железарията на Трета улица.

— Търся аларма — обясних на хлапето зад касата. — Но да не е от скъпите. Достатъчно е да ми показва, че входната врата се отваря. И стига сте ми зяпали брадичката!

— Не съм ви зяпал брадичката. Наистина. Изобщо не съм забелязал ей оная огромна пъпка.

След половин час вече пътувах към службата, за да прибера Боб. В пликчето до мен на седалката имаше малка джаджа — детектор за движение, която смятах да сложа на входната врата. Втълпявах си, че го правя в името на своята сигурност, но да ви призная, знаех истината: слагах устройството, за да ме предупреди, когато Рейнджъра ми влиза в апартамента. И за какво ми беше притрябвала тая джаджа? Имаше ли тя нещо общо със страха? Не. Макар че понякога Рейнджъра наистина си беше страшничък. А имаше ли нещо общо с недоверието? Не. Аз се доверявах на Рейнджъра. Голата истина е, че бях се сдобила с джаджата, понеже ми се искаше поне веднъж и аз да имам предимство. Направо полудявах при мисълта, че Рейнджъра ми прониква в апартамента, без дори да ме събуди.

Отбих се в една закусвалня и купих цяла кутия пилешки хапки — за обяд. Това бе най-доброто за Боб. Няма да си играе с разни кокалчета.

Когато, понесла пилешките хапки, влязох в кантората, очите на всички блеснаха.

— Тъкмо си мечтаехме с Боб за пържено пиленце — оповести Лула. — Сигурно си ни прочела мислите.

Махнах капачето на кутията, сложих го на пода и отсипах цяла шепа от хапките на Боб. Взех си една, а останалото дадох на Лула и Кони. После звъннах на братовчедка си Бъни от Службата за отпускане на заеми.

— Какво ще ми кажеш за Синтия Лоти? — попитах аз братовчедката.

След минута-две тя беше готова с отговора.

— Нямам нищо интересно. Наскоро е теглила заем за кола. Плаща си редовно вноските. Никакви изобличителни данни. Живее в Юинг. — Известно време Бъни мълча. — Какво по-точно те интересува?

— И аз не знам. Секретарка е на Дики.

— А, такава ли била работата!

Сякаш това обясняваше всичко.

Записах си адреса и телефона на Лоти и казах чао на братовчедката.

Следващият човек, на когото се обадих, беше Морели. Но той не отговаряше на никой от телефоните, затова му оставих съобщение на пейджъра.

— Виж ти, странна работа! — възкликна Лула. — Нали отсипа от хапките върху капачето. Къде ли се е дянало?

Всички погледнахме Боб. От устата му висеше късче мукава.

— Майко мила, какъв ненаситник! — изцъка колежката. — До него приличам на някаква аматьорка.

— Забелязвате ли нещо необичайно в мен? — попитах аз.

— Не. Ако не броим огромната пъпка върху брадичката ти. Сигурно ще загазваш, а?

— От стреса ми е!

Пъхнах глава в дамската си чанта и затърсих коректора. Електрическо фенерче, гребен, червило, плодова дъвка, газов пистолет, лосион за ръце, лютив спрей. Коректора го нямаше и нямаше.

— Имам лейкопласт — обади се Кони. — Я се опитай да я скриеш с лейкопласт.

Лепнах го върху пъпката.

— Сега вече е по-добре — одобри Лула. — Сякаш си се порязала, докато си се бръснала.

Страхотно, няма що!

— А, чакай, че ще забравя — рече Кони. — Докато говореше със Службата за отпускане на заеми, ми звъннаха да съобщят, че вече е издадена заповед за арестуването на Рейнджъра във връзка с убийството на Рамос.

— И какво пише в тая заповед? — поинтересувах се аз.

— Да се яви за разпит.

— Същото пишеше и на заповедта на О. Дж. Симпсън — намеси се Лула. — Викаха го само за разпит. Пък виж как се обърнаха нещата.

Исках да нагледам градската къща на Ханибал, не исках обаче да отвеждам там и Мичъл и Ханибал.

— Това не може да продължава така — споделих с Лула. — Трябва да ги разкарам тия с колата на магазина за килими.

— Ама наистина ли искаш да се отървеш от тях? Или искаш само да престанат да те следят?

— Не искам да ме следят.

— Какво по-лесно от това! — Тя извади от чекмеджето пистолета четирийсет и пети калибър. — Ще им надупча гумите.

— А, без тия! Никакви стрелби!

— До гуша ми дойде от тия твои правила — измърмори колежката.

Вини подаде глава от кабинета си.

— Защо не им извъртиш оня номер с горящата кесия?

Всички се завъртяхме към него.

— Обикновено се прави на предната веранда — поясни братовчед ми. — Пъхаш в кесията кучешки лайна. После я слагаш на верандата и натискаш звънеца. Подпалваш кесията и беж да те няма. Онзи кретен отваря и що да види — горяща кесия. И какво прави — опитва се да я угаси с крак.

— И?

— И цялата му обувка става в кучешки лайна — рече Вини. — Ако го погодиш на тия хубостници отвън, те ще си оплескат обувките с кучешки лайна и ще се разсеят, а през това време ти духваш и край.

— Да де, но нямаме предна веранда — отбеляза Лула.

— Дайте воля на въображението си! — подкани братовчед ми. — Пускате им кесийката зад колата. После се измъквате ни лук яли, ни лук мирисали, а някой се провиква от кантората, че нещо под колата гори.

— Става! — възкликна ентусиазирано Лула. — Но нямаме кучешки лайна.

Всички насочихме вниманието си към Боб.

Кони извади от най-долното чекмедже хартиено пликче, останало от някой обяд.

— Имам кесийка, а за лопатка използвай кутията от пилешките хапки.

Речено-сторено. Надянах каишката на Боб и тримата с него и с Лула излязохме през задния вход и тръгнахме да се разхождаме. Боб се изпика към четирийсет пъти, но не напълни торбичката.

— Не е мотивиран — отбеляза Лула. — Дали да не го заведем в парка?

Паркът беше на някакви си две пресечки, отидохме там и зачакахме Боб да откликне на зова на природата. Природата обаче нещо не го зовеше.

— Забелязвала ли си, че когато не ти трябват кучешки изпражнения, те са навсякъде, а сега няма и за цяр… — завайка се колежката. После зяпна смаяна. — Виж! Като по поръчка. Куче! При това голямо!

Е, не само ние си разхождахме кучето в парка. Псето беше голямо и черно. Бабката в другия край на каишката пък беше малка и беловласа. Беше обута в обувки без ток и бе облечена в провиснало кафяво туидено палто, косата си беше пъхнала в плетена шапка. Държеше найлоново пликче и хартиена салфетка. Пликчето беше празно.

— Не че богохулствам — подхвана Лула, — но Бог ни го праща това куче, така да знаеш.

Песът ненадейно спря и огъна гърбина, а ние с Лула и Боб хукнахме през моравата. Бях завързала Боб на каишката, Лула размахваше кутията от пилешките хапки и хартиената кесия, тичахме колкото ни крака държат, когато лелката вдигна глава и ни забеляза. Пребледня като платно и се дръпна назад.

— Вече съм на преклонна възраст — заопява тя. — Нямам пукнат грош. Махнете се. Не ми причинявайте зло!

— Не ни трябват парите ви — обясни Лула. — Трябват ни изпражненията.

Бабката само как не се обеси на каишката.

— А, и дума да не става! Не мога да ви ги дам. Длъжна съм да си ги отнеса вкъщи. Така е по закон.

— В закона не пише, че трябва да ги носите вкъщи — възрази колежката. — Пише само, че някой трябва да го направи. Ето, ние си предлагаме доброволно услугите.

Голямото черно псе спря да върши каквото вършеше и задуши любопитно Боб. Той му отвърна със същото, после погледна лелката между чатала.

— И през ум да не ти минава — предупредих го аз.

— Не знам дали е така — подхвана пак бабката. — За пръв път го чувам. Според мен съм длъжна да занеса изпражненията вкъщи.

— Добре де, ще ви платим за тях — предложи Лула и ме погледна. — Я й дай един-два долара и да приключваме.

Претърсих си джобовете.

— Не нося пари. Не съм си взела портмонето.

— Няма да взема по-малко от пет долара — отсече лелката.

— Оказва се, че не носим пари — обясни Лула.

— Тогава изпражненията са си мои — заинати се жената.

— Друг път са си твои — промърмори Лула, след което изтика бабката и загреба с кутията изпражненията. — Трябват ни.

— Помощ! — развика се жената. — Взимат ми изпражненията! Стой! Крадци!

— Готово! — оповести Лула. — Взех ги всичките до шушка.

После ние с нея и с Боб си плюхме на петите и за нула време се прибрахме с изпражненията в кантората.

Пред задната врата поспряхме, за да си поемем дъх. Боб си умираше от кеф, току подрипваше щастливо. Ние с Лула обаче съвсем бяхме взели-дали.

— Божичко, по едно време си помислих, че оная вещица ще вземе да ни догони — рече колежката. — Уж е грохнала, а я я виж! Тича като козле!

— Изобщо не тичаше — възразих аз. — Кучето я теглеше, опитваше се да догони Боб.

Отворих книжния плик и Лула изсипа вътре изпражненията.

— Сега ще падне голяма веселба — каза тя. — Направо не ме свърта да погледам как ония мухльовци ще гасят плика с лайната.

Мина отпред с хартиената кесийка и със запалка. А ние с Боб се шмугнахме през задния вход в кантората. Хабиб и Мичъл бяха спрели отпред при тротоара, точно зад моя буик.

Ние с Кони и Вини надзърнахме през прозореца и видяхме как Лула се прокрадва зад колата на магазина за килими. Остави плика точно под задния калник. Видяхме и пламъчето на запалката, после Лула подскочи, хукна като попарена и се скри зад ъгъла.

Кони подаде глава през вратата.

— Ей! — провикна се тя колкото й глас държи. — Ей, вие в колата… отзад нещо гори!

Мичъл смъкна прозореца.

— Моля?

— Нещо гори зад колата ви!

Двамата с Хабиб слязоха да видят какво става, а ние на мига се изнизахме от кантората и отидохме при тях.

— Някакъв боклук — каза Мичъл на Хабиб. — Я го ритни да не повреди колата.

— А, без мен! Гори — възропта Хабиб. — Не искам да докосвам с обувката си запален плик.

— Ето какво става, когато взимаш на работа някакъв смрадлив камилар — закърши ръце Мичъл. — Вие в Пакистан нямате ли трудова етика, бе, хора!

— Как така да нямаме! В Пакистан се скъсвам от бач. В нашето село си имаме тъкачница за килими и работата ми е да бия малките немирници, които са се наели там. Много хубава работа!

— Не думай! — изцъка Мичъл. — И какво, значи биеш невръстните дечица, които работят в тъкачницата, а?

— Да. С пръчка. Високо квалифициран труд. Трябва да внимаваш много как биеш малчуганите, та да не им премажеш пръстчетата, с които завързват възлите.

— Отвратително! — намесих се аз.

— Че какво толкова му е отвратителното! — не ме разбра Хабиб. — На хлапетата им харесва, пък и изкарват добри пари за семействата си. — Той се обърна към Мичъл и му се закани с пръст. — Пък и докато бия невръстните деца, се скъсвам от работа, затова недей да злословиш срещу мен.

— Хиляди извинения — рече Мичъл. — Сигурно не съм бил прав.

Той изрита кесийката, която се скъса и част от изпражненията полепнаха по обувката му.

— Ужас!

Мичъл разклати крак и горящите кучи лайна се разлетяха във всички посоки. Едно се приземи на дамаската в колата, чу се съсък и всичко лумна.

— Майко мила! — изпищя Мичъл, после сграбчи Хабиб за ръката и двамата залитнаха назад към тротоара.

Огънят пукаше и съскаше, малко по малко обхвана и купето отвътре. Допъпли и до резервоара, който се взриви, и колата бе погълната от черен пушек и пламъци.

Хабиб и Мичъл бяха допрели гърбове до стената и зяпаха с отворени уста.

— Вече можеш да поемаш — напомни ми Лула. — Мен ако питаш, няма да тръгнат да те следят.

Докато дойдат пожарникарите, от колата беше останал, кажи-речи, само скелетът, а огънят беше утихнал — вече не ставаше да си опечеш на него и шишче. Буикът беше на някакви си три-четири метра, но въпреки това Голямата синя птица си беше здрава и невредима. Дори боята не се беше олющила. Единствената забележима разлика беше дръжката на вратата, която сега бе малко по-топла от обикновено.

— Трябва да тръгвам — обясних на Мичъл. — Много жалко за колата. На твое място обаче не бих се притеснявала за веждите. Опърлени са, но сигурно пак ще пораснат. И на мен веднъж ми се случи, пък ми пораснаха.

— Ама какво… Как?… — запелтечи той.

Натоварих Боб на буика, поотдалечих се от тротоара и взех да лавирам между полицейските автомобили и пожарните.

Карл Костанца беше в униформа и отклоняваше движението.

— Браво на теб! — подвикна ми той. — Втора кола за една седмица.

— Нямам никаква вина! Колата дори не е моя.

— Подразбрах, че някой е погодил на двамата биячи на Артуро Столе изтъркания стар номер с кесийката с кучешките лайна.

— Сериозно? Едва ли знаеш кой го е направил.

— Тъкмо се канех да питам теб.

— Аз попитах първа.

Костанца се свъси.

— Не, не знам кой го е направил.

— Аз също — рекох му.

— Ти си върхът — каза ми той. — Направо не мога да повярвам, че си се навила да прибереш кучето на Саймън.

— Стана ми симпатично.

— Но не го оставяй само в колата.

— Защото е забранено ли?

— Не. Защото изяде предната седалка на Саймън. Оставило само малко дунапрен и няколко пружинни.

— Благодаря за предупреждението.

Костанца се ухили до уши.

— Рекох си, че не е зле да знаеш.

Продължих нататък с мисълта, че дори и Боб да изяде седалката на Голямата синя птица, тя ще вземе да възкръсне от небитието. С риск да ви прозвуча като баба, ще отбележа, че и аз започвах да й се чудя на Голямата синя птица. Тая проклетия повреда не я лови. Беше кажи-речи на половин век, а по заводската боя нямаше и драскотинка. Всички останали коли я някой ги чукваше, я ги подпалваше или ги смачкваше на хармоника, а на Голямата синя птица не й се случваше нищо.

— Чак да те побият тръпки — споделих аз с Боб.

Боб бе долепил носле о стъклото и нехаеше.

Още бях на Хамилтън, когато клетъчният ми телефон иззвъня.

— Казвай, сладур, какво ново-старо — рече Рейнджъра.

— Научих само най-общи неща за Лоти. Интересува ли те къде живее?

— Не особено.

— Сивото й отива.

— Добре, че ми каза, това ще ме крепи жив.

— Хм. Какво си се вкиснал такъв?

— Хич не питай. Вкиснал е съвсем меко казано. Ще ми направиш ли една услуга? Погледни къщата в Дийл отзад. Всички останали от екипа ще събудят подозрения, никой обаче няма да реши, че жена, която си разхожда кучето, застрашава сигурността на Рамос. Инвентаризирай къщата. Преброй отвън прозорците и вратите.

 

 

На петстотин-шестстотин метра от къщата на Рамос има обществен плаж. Спрях на пътя, после зацепихме с Боб през ниските дюни. Небето беше похлупено с облаци, беше по-студено, отколкото в Трентън. Боб задуши въздуха — умираше си от кеф, аз пък си закопчах якето догоре и се ядосах, че не съм се облякла по-топло. Повечето големи тежкарски къщи, накацали по дюните, бяха празни, със затворени капаци. Към нас се носеха сиви разпенени вълни, които се разбиваха с трясък. Над прибоя кръжаха няколко чайки, инак наоколо нямаше жива душа. Само ние с Боб и чайките.

Иззад дюните изникна голямата розова къща — откъм плажа се виждаше по-добре, отколкото от улицата. Ясно си личаха почти целият първи етаж и целият втори. Централната сграда беше опасана с тераса. Къщата беше с две крила. Северното се състоеше от гаражи на първия етаж и стаи над тях. Второто явно беше само с жилищни помещения.

Продължих да си се разхождам бавно по пясъка, та да не си помисли някой, че проявявам любопитство, докато броя прозорците и вратите. Най-обикновена жена, която е извела на разходка кучето си и се мотае край прибоя, докато задникът й съвсем замръзне. Носех и бинокъла, но ме достраша да погледна през него. Не исках да будя подозрения. Не знаех дали не ме гледат от прозорците. Боб припкаше около мен — не забелязваше нищо на тоя свят, освен радостта, задето съм го извела на въздух. Подминах още няколко къщи, нарисувах върху листче хартия схема и се върнах при входа на обществения плаж, където бях оставила колата. Мисията беше изпълнена.

Качихме се с Боб на Голямата синя птица и за последно минахме покрай къщата на Рамос. На кръстовището спрях и от тротоара към мен се завтече мъж някъде на шейсет-шейсет и пет години. Беше по анцуг и кецове. И ми махаше.

— Спри — извика ми. — Спри за малко, де!

Бях готова да се закълна, че е Александър Рамос. Да си умреш от смях.

Дотърча със сетни сили при прозореца откъм моята страна и почука.

— Намират ли ти се цигари? — попита ме.

— Ами… не.

Дядката ми пъхна двайсетачка.

— Я ме откарай до магазина да си купя. Ще ти отнеме най-много минута.

Силен акцент. Същите ястребови черти. Същият ръст и телосложение. Наистина си приличаше на Александър Рамос?

— Тук ли живеете? — полюбопитствах аз.

— Да, в ей оная лайнянорозова дивотия. Казвай, де. Ще ме хвърлиш ли до магазина?

Майко мила! Беше Рамос.

— Обикновено не качвам в колата непознати мъже.

— Я не се занасяй. Пуши ми се, та две не виждам. Пък и возиш на задната седалка голямо псе. Освен това, както те гледам, непрекъснато качваш непознати мъже. Ти какво си мислиш, аз не съм вчерашен.

— Не, не сте.

Той отвори вратата откъм другата страна и се качи в колата.

— Не знам пътя. Къде си купувате цигари?

— Завий ей тук. На половин километър има магазин.

— Щом е само на половин километър, защо не отидохте пеша?

— Имам си причини.

— Сигурно не ви разрешават да пушите, а? И не искате да ви хванат как сте тръгнали към магазина.

— Да опустеят и докторите. Принуден съм да се измъквам като крадец от собствената си къща колкото да изпуша една цигара. — Той махна пренебрежително. — Но и бездруго там не ме свърта. Прилича на музей, натъпкан с мумии. Проклета лайнянорозова дивотия.

— Щом къщата не ви харесва, защо живеете в нея?

— Уместен въпрос. Май е време да я продам. Никога, още от самото начало не ми е харесвала, но тъкмо се бях оженил и жената като се тръшна: искам я, та я искам. Всичко й беше розово. — Той се позамисли. — Как ли се казваше? Май Трикси. Не, Труди. Ужас, не й помня дори името.

— Не думайте!

— Имал съм много жени. Мноо-ого. Четири. Не, я чакай… пет.

— Сега женен ли сте?

Той поклати глава.

— Приключих с браковете. Миналата година ми оперираха простатата. Навремето жените се омъжваха за мен заради оная работа и мангизите. Сега са готови да се задоволят и само с парите. — Чинката пак поклати глава. — Но това не е достатъчно. Човек трябва да държи на себе си, нали така?

Спрях пред магазина и той изскочи от колажа.

— Стой тук. Ей сега се връщам.

Част от мен искаше да избяга и да не се обръща. Това беше бъзливата част. А на друга част й идеше да викне: „Ура-а-а!“ Това пък беше смотаната част.

След две минути чичката отново беше в колата и понечи да запали цигара.

— Ей! — подвикнах аз. — В колата не се пуши.

— Ще ти дам още една двайсетачка.

— Не ви искам и първата. Казах — не! В колата не се пуши.

— Как само я мразя тая загубена страна. Тук никой не умее да живее. Всички се наливат с тъпото обезмаслено мляко. — Той посочи кръстовището. — Завий и карай покрай морето.

— Къде отиваме?

— Знам една кръчма.

Само това оставаше — Ханибал да дотърчи да търси баща си и да ме види да си шушукам задушевно с него в някаква кръчма.

— И дума да не става.

— А ще ми разрешиш ли да пуша в колата?

— Не.

— Тогава отиваме в „Салс“.

— Хайде, от мен да мине. Ще ви закарам в този ваш „Салс“, но няма да влизам.

— Как така няма да влизаш?

— Ами кучето…

— И него ще вземем. Ще го черпя бира и сандвич.

В „Салс“ беше тъмно и тясно. Барплотът прорязваше помещението от единия, та чак до другия край. В единия ъгъл се бяха тропосали двама дядковци, които си пийваха, без да продумват, и зяпаха телевизия. Вдясно от вратата имаше три празни маси. Рамос се разположи на една от тях.

Без да го пита нищо, келнерът му донесе бутилка узо и две чаши от дебело стъкло. Не си казаха и думица. Рамос гаврътна една чаша от мастиката, после запали цигарата и всмукна дълбоко тютюневия дим.

— А-а — издиша с удоволствие.

Понякога завиждам на пушачите. При първото вдишване на катрана изглеждат на върха на щастието. Не се сещам за нещо, което да ме ощастливи така. А, да, може би тортата на рождения ми ден.

Рамос си наля втора чаша и наведе бутилката към мен.

— Не, благодаря — отказах му аз. — Ами колата!

Той поклати глава.

— Държава на мухльовци. — Чинката гаврътна и втората чаша. — Не ме разбирай погрешно. И аз харесвам някои неща тук. Например големите американски автомобили. И американския футбол. И американки с големи цици.

Почна се!

— Често ли се возите на автостоп? — поинтересувах се аз.

— При всяка възможност.

— А не ви ли се струва опасно? Ами ако се натъкнете на някой откачен?

Той извади от джоба си пистолет двайсет и втори калибър.

— Ще му тегля куршума. — Остави патлака върху масата, затвори очи и пак всмукна от тютюневия дим. — Някъде тук ли живееш?

— Не. Идвам от време на време да си разходя кучето. Обича да палува по плажа.

— Какъв е тоя лейкопласт на брадичката ти?

— Порязах се, докато се бръснех.

Той метна на масата една двайсетачка и се изправи.

— Била се порязала, докато се бръснела, моля ви се! Ей на това му се казва приказка! Ставаш! А сега ме закарай до нас.

Оставих го на една пресечка от къщата.

— Утре пак да дойдеш! — заръча ми Рамос. — По същото време. Може и да те назнача за лична шофьорка.

 

 

Когато двамата с Боб се прибрахме, баба слагаше вечерята. Откаченяка се беше разположил на канапето и гледаше телевизия.

— Как е животът? — провикна се той.

— Не мога да се оплача. А при теб как вървят нещата?

— И аз не знам, маце. Но ми е трудно да повярвам, че Прекупвача вече го няма. Мислех си, че ще ми е подръка до гроб. Така де, служеше човекът на хората. — Той поклати глава. — Направо съм сломен, маце.

— Дай да те черпя още една бира — предложи баба. — А после ще вечеряме. Много обичам някой да ми прави компания по време на вечерята. Особено пък ако е мъж.

Не бях много сигурна, че Откаченяка се брои за мъж. Беше си нещо като Питър Пан, само че друсан. Почти цялото време прекарваше в страната Никога-Никога.

Боб се дотътри от кухнята и задуши Откаченяка при чатала.

— Недей така, бе човек! — скастри го Откаченяка. — Хубава работа, да ми се нахвърляш още от първата вечер.

— Днес си купих кола — оповести баба. — И Откаченяка ми я докара.

Усетих как устата ми пресъхва.

— Но нали вече имаш кола! Буика на чичо Шандор.

— Така си е, имам. Не ме разбирай погрешно, мен ако питаш буикът няма равен. Но реших, че не пасва на новия ми имидж. Искаше ми се да се сдобия с нещо по-спортно. И само да знаеш как я купих! Ще паднеш от смях. Луиз мина да ме вземе, за да ме закара на кормуването, и каза как чула, че Прекупвача пускал кепенците. Нямаше как, трябваше да отскочим, за да се запасим с метамуцил. И докато бяхме там, си купих кола.

— Купила си кола от Дуги?

— Ами да. Количка за чудо и приказ.

Изгледах на кръв Откаченяка, но той хич и не забеляза. Рядко излизаше от унеса.

— Чакай само да видиш колата на баба си — рече той. — Отлично автомобилче.

— Кола и половина — потвърди баба. — В нея приличам на Кристи Бринкли.

По-скоро на Дейвид Бринкли, помислих си. Но карай, само баба да е щастлива!

— И каква марка е колата?

— „Корвет“ — отвърна баба. — Червен.