— Той не е търговец на коли — поправи я баба. — Купих колата от търговеца на метамуцил. Платих му четиристотин и петдесет долара. Евтино ми е излязла, нали?

— Зависи — намеси се пак баща ми. — Има ли двигател?

— Не съм погледнала — рече баба. — Нали всички коли си имат двигатели?

Джо се свъси. Никак не му се щеше тъкмо той да донася в полицията, че баба ми притежава краден автомобил.

— Докато двете с Луиз разглеждахме колите, в задния двор на Прекупвача имаше двамина, които си говореха за Хомър Рамос — продължи баба. — Обсъждаха, че въртял голяма търговия с коли. Не знаех, че кланът Рамос продава и коли. Мислех си, че се занимава само с контрабанда на оръжие.

— Хомър Рамос продаваше крадени коли — натърти баща ми, както беше забучил нос в чинията. — И пеленачетата го знаят.

Обърнах се съм Джо.

— Вярно ли е?

Той сви рамене. Така де, защо да влиза в излишни разговори! Лепна си ченгеджийското лице. Ако човек умееше да разчита знаци, веднага щеше да разбере какво казва изразът му: „Следствието не е приключило.“

— И това не е всичко — допълни баба. — Изневерявал, моля ви се, на жена си. Голям мухльо, ще знаете. Ония двамата казаха, че и брат му не бил по стока. Живеел в Калифорния, но имал къща и тук, за да си води любовниците в нея. Мен ако питате, цялото семейство са непрокопсаници.

— Явно е паралия, щом му е по джоба да държи две къщи — отбеляза Майрън. — Ако бях толкова богат, и аз щях да си завъдя любовница.

На масата настъпи мълчание — всички се замислихме какво ще я прави Ландовски тая любовница.

Той се пресегна към купата с пюрето, тя обаче беше празна.

— Дай да я напълня — спусна се баба. — Елън винаги приготвя повечко, но го държи на печката — да е топличко.

Взе купата и заситни към кухнята.

— Ау-у! — простена тя, щом влезе в нея.

Ние с майка ми се изправихме едновременно и се юрнахме да видим какво става. Баба стоеше насред кухнята и гледаше тортата върху масата.

— Добрата новина е, че Боб не е излапал цялата торта — оповести тя. — Лошата е, че е олизал глазурата от едната страна.

Без да губи и миг, майка ми извади от чекмеджето със сребърните прибори шпатулката, гребна от глазурата отгоре по тортата и я прехвърли отстрани, където Боб я беше изял, после я поръси с кокосово брашно.

— Отдавна не сме си хапвали торта с кокосово брашно — рече баба. — Изглежда чудесно.

Майка ми сложи тортата върху хладилника, та Боб да не я стига.

— Когато беше малка, все облизваше глазурата — съобщи ми тя. — Често си правехме торти с кокосово брашно.

Когато се върнах на масата, Морели ме погледна с вдигната вежда.

— Не задавай излишни въпроси — предупредих го аз. — И не яж тортата отстрани.

Когато се прибрахме, паркингът пред блока беше почти пълен. Старците се бяха прибрали и бяха наклякали пред телевизорите.

Майрън разклати ключовете от апартамента си пред носа на баба.

— Защо не дойдеш, милинка, да пийнем по едно преди лягане?

— Всички мъже сте еднакви — отбеляза баба. — Само едно ви се върти в главата.

— И какво е то? — поинтересува се Майрън.

Баба сви устни.

— Щом не знаеш, какъв е смисълът да идвам у вас? Морели ни изпрати с баба до апартамента. Пусна баба да влезе първа и ме дръпна настрани.

— Защо не дойдеш при мен? — предложи той.

Много съблазнително! Но не по причините, на които залагаше Морели. Бях жива-умряла. И Морели не хъркаше. У него сигурно щях да поспя. Вече не помнех какво е да си легнеш вечерта и да се събудиш на сутринта.

Той ме целуна лекичко по устните.

— Баба ти няма да възрази. Тя си има Боб.

Осем часа, помислих си. Не исках от живота нищо друго, освен осем часа сън и щях да съм като нова.

Джо пъхна длани под пуловера ми.

— Ще си прекараме паметна нощ.

Нощ без олигавени пиромани, които ми размахват нож пред лицето.

— Ще бъде райско — казах, без да се усещам, че говоря на глас.

Джо се беше долепил до мен и аз усещах всяка негова част. И една от частите набъбваше. Това обикновено би отприщило ответната реакция и у мен. Днес обаче мислите ми бяха другаде, щях да мина и без реакции. Но ако това бе цената да си отспя, бях готова да я платя.

— Чакай да си взема някои неща — рекох на Морели и вече си представих как си спя сладко-сладко в топлата бархетна нощничка. — Трябва да кажа и на баба.

— Нали няма да влезеш, да врътнеш ключа и да ме оставиш да вися тук?

— Това пък откъде ти хрумна?

— И аз не знам. Просто така ми се стори…

— Защо не влезете? — провикна се баба — По телевизията дават за алигаторите. — Тя промуши глава. — Какъв е тоя странен звук? Като щурче.

— Ужас! — простена Морели.

И двамата знаехме какъв е тоя звук — от пейджъра му. Джо правеше всичко възможно да не му обръща внимание. Аз се окопитих първа.

— Рано или късно ще се наложи да го провериш — казах му.

— Не се налага да проверявам — отвърна Морели. — И така знам какво е и то не е особено приятно.

Погледна екранчето, свъси се и се запъти към телефона в кухнята. След малко се върна с хартиена салфетка, на която беше надраскал някакъв адрес, и аз го погледнах с очакване.

— Трябва да вървя — обясни Джо. — Но ще се върна.

— Кога? Кога ще се върнеш?

— Най-късно в сряда.

Завъртях очи. Какво да се прави, полицейски хумор.

На изпроводяк Морели ме целуна и си тръгна.

Натиснах копчето за повторно набиране на номера върху телефонния апарат. Вдигна жена и аз познах гласа: Тери Гилман.

— Я погледни! — провикна се пак баба. — Алигаторът излапа цяла крава. Това не го показват всеки ден.

Седнах до нея. За щастие яденето на цели крави беше приключило. Макар че сега, когато знаех, че Джо е отишъл на среща с Тери Гилман, смъртта и унищожението някак си ме привличаха. Явно щяха да се срещат по работа и заради това не ми беше чак толкова интересно да се правя на ядосана. Но ако не бях като пребита, със сигурност щях да се докарам до тиха истерия.

След като предаването за алигаторите свърши, погледахме търговския канал.

— Ще взема да си легна — каза накрая баба. — Една жена, за да е хубава, трябва да си почива достатъчно.

Още на мига, щом излезе от хола, извадих възглавницата и юргана, угасих лампите и се свлякох на канапето.

Заспала съм за нула време — дълбоко, без сънища. Но спах, каквото спах, и след малко се събудих от хъркането на баба. Станах да затворя вратата, но тя вече беше затворена. Въздъхнах тежко — къде от самосъжаление, къде от изумление, че баба ми може да спи на такъв шум. Човек би си казал, че отдавна би трябвало да се е събудила. Боб нехаеше. Беше се проснал в единия край на канапето и спеше непробудно.

Пъхнах се под юргана и се опитах да заспя. Но къде ти! Сън не ме ловеше. Известно време се мятах. Запуших си ушите с ръце. Пак се помятах. Беше ми неудобно на канапето. Юрганът ми се беше намотал. И баба продължаваше да хърка и хърка.

— Хрррр! — казах аз.

Боб не се помръдна.

Така или иначе баба все някога щеше да се разкара оттук. Станах и както бях боса, зашляпах към кухнята. Прегледах едно по едно чекмеджетата, после и хладилника. Нищо интересно. Беше малко след полунощ. Е, не беше чак толкова късно. Дали да не изляза да си купя шоколадово блокче, за да си успокоя нервите? Нали шоколадът уж успокоявал?

Нахлузих дънните и обувките и облякох якето направо върху горнището на пижамата. Дръпнах дамската си чанта от кукичката в антрето и излязох на пръсти. Щеше да ми отнеме някакви си десетина минути да ида да си купя шоколадово блокче, после щях да се прибера и да заспя като къпана.

Докато се качвах в асансьора, едва ли не очаквах вътре да е Рейнджъра, но той не се появи. Нямаше го и на паркинга. Подкарах буика, отидох до магазина и си взех „Милки Уей“ и „Сникърс“. Излапах „Сникърса“ на бърза ръка, а „Милки Уея“ го оставих уж за преди лягане. После обаче излапах и него.

Сетих се за баба и за хъркането й и нещо ми се отщя да се прибирам, затова отцепих право към къщата на Джо. Джо живее на две крачки от Бърг, в къща, която е наследил от стринка си. Отпърво все не можех да си го представя като собственик на къща. Но тя някак си му отиваше и съюзът между двамата се оказа успешен. Къщата беше малка и спретната, намираше се на тиха уличка. Входното стълбище излизаше направо на тротоара. Кухнята беше отзад, спалните и банята бяха на втория етаж.

В къщата беше тъмно. Прозорците зад пердетата не светеха. При тротоара нямаше спрян джип. Нямаше и следа и от Тери Гилман. Всъщност какво търсех тук — май бях започнала да полудявам. И шоколадовите блокчета ми бяха само повод колкото да изляза и да дойда чак тук. Набрах на клетъчния телефон номера на Джо. Не вдигна никой.

Жалко, че не умеех да отварям врати с шперц. Можех да вляза вътре и да си поспя в легълцето на Джо. Като Златоносна.

Включих на скорост и подкарах бавно по уличката — вече не се чувствах толкова уморена. Рекох си, карай, и бездруго нямам какво да правя, защо ли не взема да отскоча до Ханибал?

Излязох по кривите улички от квартала на Джо, подкарах по Хамилтън и се отправих към реката. Свих по магистрала 29 и след броени минути профучах покрай градската къща на Ханибал. Тъмно като в рог. И тук не светеше никъде. Спрях на една пресечка оттам, зад ъгъла, и се върнах пеш. Застанах точно пред къщата и се взрях в прозорците. Наистина ли откъм хола се процеждаше светлина, или само ми се беше сторило? Промъкнах се по-близо през моравата, спотаих се зад храстите около къщата и долепих нос до стъклото. Точно така, някъде в къщата светеше. Сигурно нощна лампа. Но не бях много сигурна.

Притичах обратно на тротоара и забързах към велосипедната пътека, където поспрях — да свикна с тъмнината. После отидох на пръсти при задния двор на Ханибал. Покатерих се на дървото и пак зяпнах прозорците. Всички пердета бяха пуснати. Но от някоя стая долу пак се процеждаше светлинна. Тъкмо си казах, че светлината не означава нищо, когато тя угасна.

Сърцето ми се разтуптя — не изгарях от желание пак да стрелят по мен. Я по-добре да сляза от това дърво! И да наблюдавам от по-безопасно разстояние! Например от Джорджия… Слязох бавно и предпазливо и тъкмо да се върна все така крадешком при буика, когато се чу щракване на ключалка. Някой или заключваше за през нощта, или идваше да ми тегли куршума. При тази мисъл хукнах като попарена.

Тъкмо да завия към улицата, когато чух как изскърцват пантите на портичка. Долепих се до стената и се спотаих в тъмното, без да изпускам от очи велосипедната пътека. Изникна самотен силует на мъж, който затвори портичката. Поспря за малко и погледна право в мен. Бях почти сигурна, че е излязъл от двора на Ханибал. Също тъй сигурна бях, че не може да ме види. Делеше ни доста голямо разстояние, пък и мъжът стоеше в тъмното. Завъртя се и тръгна в другата посока. Мина покрай ивица светлина, процеждаща се от един прозорец, и тя за миг го освети. Беше Рейнджъра. Понечих да го повикам, но тъкмо да отворя уста, и той се скри в мрака — нощта го погълна. Все едно беше привидение.

Изтичах на улицата и нададох ухо — да чуя стъпки. Стъпки не чух, затова пък долових някъде наблизо запален двигател. По кръстовището мина черен джип, после кварталът отново потъна в тишина. Притесних се да не съм превъртяла и от безсъние да не съм започнала да получавам халюцинации. Уплашена до смърт, се върнах при колата и се отправих към къщи.

Когато метнах дамската си чанта върху плота в кухнята, баба продължаваше да си хърка — не ти трябва електрически трион. Казах едно здрасти на Рекс и се проснах на канапето. Не си направих труда да си изувам обувките. Само се завих с юргана.

Следващия път, когато отворих очи, на масичката до канапето се бяха разположили Откаченяка и Дуги, които ме гледаха втренчено.

— Майко мила! — викнах аз. — Това пък сега какво е?

— Дано не сме те уплашили, маце — отвърна Откаченяка.

— Какво търсите тук? — продължих да пищя аз.

— Ей това приятелче, доскоро известно като Прекупвача, изпитва нужда да си поговори с някого. Объркан е, тъй да се каже. В един момент е преуспял бизнесмен, а после — хоп! — лишават го от цялото му бъдеще, все едно са му издърпали килимчето под краката. Не е честно, мой човек.

Дуги поклати глава.

— Ама никак — потвърди той.

— Та си рекохме, че сигурно имаш идея с каква работа да се заеме в бъдеще — допълни Откаченяка. — Ти преуспяваш в службата. И двамата с Дуги сте много предприемчиви, лика-прилика сте си.

— Не че нямам и други предложения — намеси се отново Дуги.

— Точно така, има — потвърди Откаченяка. — Радва се на голямо търсене във фармацевтичната индустрия. Там винаги има свободни места за предприемчиви младежи.

— Какво ще рече фармацевтичната индустрия — нещо от рода на метамуцила ли?

— Да, и на метамуцила — потвърди Откаченяка.

Сякаш не беше загазил достатъчно. Едно е да пласираш задигнат метамуцил, съвсем друго — трева и дрога.

— Лично аз не ти препоръчвам да се занимаваш с фармацевтиката — казах му аз. — Може да се отрази неблагоприятно върху продължителността на живота ти.

Дуги кимна за пореден път.

— Точно това си мислех и аз. А сега, след като Хомър излезе от играта, нещата ще загрубеят.

— Какъв срам и позор, да очистят Хомър! — завайка се Откаченяка. — Прекрасно същество беше. А и го биваше за бизнесмен.

— Кого, Хомър ли? — не разбрах аз.

— Да, Хомър Рамос. Ние с него бяхме много гъсти — поясни Откаченяка и допря пръсти.

— Нима намекваш, че Хомър Рамос е пласирал дрога?

— Разбира се, че е пласирал! — изненада се на въпроса ми Откаченяка. — Че кой не пласира!

— А ти откъде познаваш Хомър Рамос?

— Не съм го познавал във физическия смисъл на думата. Тук става въпрос по-скоро за космическа връзка. Той беше великият дух на дрогата, аз пък й бях потребителят. Но и той се друсаше. Беше друсан дори когато се сдоби със скъпия килим.

— Килим ли?

— Ами да. Миналата седмица отскочих до магазина „Арт“, мислех да си купя килимче. Нали знаеш как е, в началото всички килими ти се струват страхотни, после, колкото повече ги гледаш, толкова по-еднакви ти се виждат. И докато се усетиш, един вид те хипнотизират. Сетне — хоп! — полягаш на пода, за да си починеш. Та докато си лежах зад килимите, чух, че влиза Хомър. Отиде в служебното помещение отзад, грабна един килим и дим да го няма. Но първо килимарят, собственикът де, и Хомър си поговориха как килимът струвал милион долара, затова Хомър да внимавал много. Какво ще кажеш, а?

Килим за един милион долара ли! И Артуро Столе го е дал на Хомър Рамос точно преди той да бъде убит. А сега Столе издирваше под дърво и камък Рейнджъра, последния човек, видял Рамос жив… ако не броим, разбира се, онзи кретен, дето го е пречукал. И Столе смяташе, че у Рейнджъра има нещо, което му принадлежи. Нима цялата дандания беше заради някакъв си килим? Нещо не ми се вярваше. Чак пък такъв килим!

— Сигурен съм, не са халюцинации, честен кръст! — зарече се Откаченяка.

— Щяха да са доста странни халюцинации.

— Е, не чак толкова странни, както оня път, когато ми се стори, че съм се превърнал в огромна, издута на балон дъвка. Глътнах си езика от страх, маце. Бях с едни такива мънички ръчички и крачета, а останалото ми беше дъвка. И нямах лице, представяш ли си! И бях един такъв надъвкан. — Той потрепери. — Гадна работа, маце. Много се бях надрусал.

Входната врата се отвори и влезе Морели. Погледна Откаченяка и Дуги, после хвърли едно око и на часовника си и вдигна вежда.

— Добра среща, мой човек! — провикна се Откаченяка. — Отдавна не съм те виждал. Как е животът?

— Не мога да се оплача — отвърна Морели.

За разлика от Откаченяка Дуги не беше чак толкова друсан — при вида на Морели подскочи като ужилен и без да иска, настъпи Боб. Боб излая стъписано, заби зъби в крачола му и откъсна ей такова парче.

Баба Мазур открехна вратата на спалнята и надзърна в хола.

— Какво става тук? — поинтересува се тя. — Да не пропускам нещо?

Дуги бе заел стартова позиция и се бе приготвил при първа възможност да търти към вратата. Не му се стоеше в едно и също помещение с ченге от нравствената полиция. Липсваха му много качества, необходими, за да преуспее като престъпник.

Морели вдигна ръце — един вид, предава се.

— Аз бях дотук — оповести.

Целуна ме колкото да не е без хич по устата и се обърна да си ходи.

— Я чакай! — спрях го аз. — Трябва да поговорим. — Погледнах към Откаченяка. — На четири очи.

— Ама разбира се — каза Откаченяка. — Нямате проблем. Признателни сме ти за мъдрия съвет относно фармацевтиката. Ще се наложи ние с Дуги да потърсим други възможности за професионалната му изява.

— Отивам да си легна — съобщи баба, след като Дуги и Откаченяка си тръгнаха. — Нещо не ми се вижда интересно. По ми хареса оная вечер, когато се въргаляше на пода с онзи, агента по залавяне на неявили се в съда.

Морели ме стрелна с поглед: какво си оплескала пак!

— Тя е дълга и широка — заоправдавах се аз.

— А, не се и съмнявам.

— Сигурно сега не ти е до това да слушаш цялата дълга отегчителна история — настоях аз.

— Както личи, е доста забавна. Така ли ти отиде предпазната верига?

— Не. Нея я бастиса Морис Мънсън.

— Оная нощ не си си губила времето.

Въздъхнах тежко и пак се свлякох върху канапето.

Морели се разположи във фотьойла отсреща.

— Е, казвай сега!

— Знаеш ли нещо за килимите?

— Знам, че ги слагат на пода.

Разправих му за Откаченяка и за килима за един милион долара.

— Мен ако питаш, не килимът е струвал един милион долара, а онова, което е било вътре в него — рече Морели.

— Като например?

Той само ме погледна.

Започнах да играя на „топло — студено“.

— Значи е било достатъчно малко, за да се помести вътре в килима. Дрога?

— Видях малко от записа, който охранителната камера е направила преди пожара в сградата на Рамос — поясни Морели. — Вечерта, когато се е срещал с Рейнджъра, Рамос е минал покрай камерата със сак. А когато си е тръгнал, Рейнджъра е носел същия сак. Сред престъпния свят се говори, че на Артуро Столе му се губят доста мангизи и той искал да си поприказва с Рейнджъра. Какво мислиш?

— Мисля, че Столе може би снабдява Рамос с дрога. Рамос я дава на някого да я разфасова и пласира и накрая прибира сакче, натъпкано с мангизи, част или всичките от които принадлежат на Столе.

— Ако наистина е така, Хомър Рамос го е правел в разрез с всички правила в престъпния свят — поясни Морели. — С наркотиците, изнудването и проституцията се занимава организираната престъпност. А оръжието е запазена територия на клана Рамос. Александър Рамос винаги е спазвал това.

С тази малка подробност, че в Трентън престъпността беше по-скоро неорганизирана. Трентън се падаше по средата между Ню Йорк и Филаделфия. Никой пет пари не даваше за наш Трентън. Онова, с което градът можеше да се похвали, беше бандата посредници и сводници, които по цял ден киснеха по клубовете. А благодарение на парите от проституцията и наркотърговията ставаше по-стабилна. Дрогата пък се пласираше от улични банди на чернокожи с имена от рода на Корлеоне. Ако не бяха филмите за Кръстника и предаванията по телевизията за престъпността, надали някой в Трентън щеше да знае какво да прави и как да се кръсти.

Сега вече получавах по-ясна представа защо Александър Рамос може би се е разочаровал от сина си. Но още с пълна сила си стоеше въпросът: бил ли е той чак толкова разочарован, че да го очисти? Струваше ми се, че вече знам и защо Артуро Столе издирва Рейнджъра.

— Всичко това са догадки — вметна Морели. — Колкото да става приказка.

— Никога не споделяш с мен полицейските данни. Защо сега ми казваш тези неща?

— Това не са точно полицейски данни. Обясних ти, просто догадки. От доста време държа под око Столе — безуспешно. Може би това е пробивът, на който се надявам. Трябва да поговоря с Рейнджъра, а не мога да го накарам да ми звънне. Ето защо и ти разказвам всичко това, а ти го предай на него.

Кимнах.

— Ще му предам.

— Но не по телефона.

— Да де. А как мина с Гилман?

Морели се подсмихна.

— Я да видим дали ще позная. Пръстчето ти съвсем случайно е натиснало копчето за повторно набиране на последния номер.

— Е, защо да си кривя душата, любопитна съм.

— Организираната престъпност си има организационни проблеми. Забелязах известно оживление по клубовете и изразих пред Вито своята загриженост. А Вито ми прати Тери да ме увери, че момчетата му не трупат атомно оръжие, с което да подпалят Третата световна война.

— В сряда видях Тери. Занесе едно писмо на Ханибал Рамос.

— Значи организираната престъпност и контрабандистите на оръжие пак поделят териториите. Хомър Рамос е прекрачил някои граници и сега, след като той бе изваден от играта, границите трябва да бъдат очертани наново. — Морели започна да си играе с кутрето ми. — Е?

— Какво е?

— Ще го правим ли?

Бях капнала от умора, чак не ми се говореше, а Морели напираше да сме се чукали.

— Да, разбира се — отвърнах му. — Но нека очите ми си починат малко.

Затворих очи и когато ги отворих, вече беше сутрин. Морели го нямаше никакъв.

— Закъснявам — оповести баба и заситни от спалнята към кухнята. — Успала съм се. Всяка нощ ме будите. Къщата ти прилича на Централна гара. След половин час ми е последният урок по кормуване. Утре съм на изпит. Надявах се да ми го вземеш ти. Рано сутринта е.

— Разбира се. Защо не!

— И после се изнасям. Не се обиждай, но това тук е лудница.

— Къде ще идеш?

— Как къде, връщам се при майка ти. Пък и баща ти заслужава да се примири с присъствието ми.

Беше неделя, а в неделя сутрин баба винаги ходеше на черква.

— Ами черквата?

— Днес не ми е до черкви. Е, ще минат и без мен. А и майка ти нали ще бъде там — ще представя цялото семейство.

Майка ми винаги представяше семейството, защото баща ми не стъпваше в черква. Стоеше си вкъщи и чакаше бялото пликче от хлебарницата. Откакто се помня, няма неделя, в която майка ми да не е отишла на черква и на връщане да не се е отбила в хлебарницата. Всяка Божа неделя купуваше понички с желе. Нищо друго, освен понички с желе. Курабийките, сладките и ластичните се купуваха през седмицата. Неделята беше ден на поничките с желе. Все едно се причестявахме с тях. По рождение съм католичка, ала в личната ми религия светата Троица се състои от Отца, Сина и светата Поничка с желе.

Сложих на Боб каишката и го изведох на разходка. Беше хладно, небето беше синьо. Вече миришеше на пролет. Не видях на паркинга Хабиб и Мичъл. Сигурно не работеха в неделя. Не видях и Джойс Барнхард. Камък ми падна от сърцето.

Когато се върнах, баба вече беше излязла и апартаментът тънеше в блажена тишина. Пъхнах се под юргана. Събудих се в един часа и се сетих за разговора си с Морели от предната нощ. И аз не му казвах всичко. Например, че съм видяла как Рейнджъра излиза от градската къща на Ханибал. Дали и Морели не криеше едно-друго от мен? По всяка вероятност — да. Професионалните ни отношения се подчиняваха на правила, съвсем различни от правилата в личната ни връзка. Още в самото начало Морели беше задал тона. Имало някои свързани с полицията неща, които нямало да огласява пред мен и точка по въпроса. Виж, правилата в личните ни отношения продължаваха да се развиват. Той си имаше негови си правила. Аз пък си имах свои. От време на време бяхме на еднакво мнение. Веднъж ни хрумна да живеем заедно, но това продължи ден до пладне — Морели не искаше да се чувства обвързан, аз пък не исках да се превръщам в жена домакиня. Затова и се разделихме по живо, по здраво и всеки продължи да си живее сам в жилището.

Стоплих си консерва пилешка супа с фиде и звъннах на Морели.

— Извинявай за нощес — рекох му.

— В началото се уплаших, че си умряла.

— Бях уморена.

— Досетих се.

— Баба няма да я има цял ден, а аз имам малко работа и се питах дали няма да погледаш Боб.

— Колко ще го гледам? — поинтересува се Морели. — Ден? Година?

— Час-два.

После се обадих на Лула.

— Трябва да проникна на едно място с взлом и да вляза вътре. Ще дойдеш ли с мен?

— Защо изобщо питаш! Най обичам да прониквам с взлом.

Закарах Боб у Морели, на когото дадох инструкции.

— Наглеждай го. Яде всичко наред, хич не подбира.

— Дали да не го направим ченге? — възкликна Морели. — А как е с пиенето?

Лула ме чакаше на верандата пред тях. Беше облечена много дискретно: отровнозелен ластичен клин и електриковорозово палтенце, имитация на кожа. Човек можеше да я тури посред нощ и в най-гъстата мъгла на някое кръстовище и да е сигурен, че се вижда от пет километра.

— Хубаво тоалетче — отбелязах аз.

— Исках да изглеждам добре, в случай че ме арестуват. Нали знаеш, в участъка те снимат и така нататък. — Тя си пооправи палтенцето и ме огледа от глава до пети. — Ще има да съжаляваш, че си се облякла с тая размъкната гадна фланела. Ще личи и на снимката. Дори не си си тупирала косата. Това коса ли е!

— В плановете ми не влиза да ме арестуват.

— Човек никога не знае. Не е зле да вземе предпазни мерки и да си сложи повечко грим. Та у кого ще влизаме с взлом?

— У Ханибал Рамос.

— Моля? Правилно ли чух? У брата на мъртвия Хомър Рамос ли? У първородния син на Царя на пушкалата Александър Рамос? Ти да не си превъртяла?

— Той едва ли си е вкъщи.

— А как ще провериш?

— Ще натисна звънеца.

— Ами ако отвори?

— Ще го питам дали ми е виждал котарака.

— Майко мила! — завайка се Лула. — Ти нямаш котарак.

Да де, тъпичко си беше. Но не ми хрумваше нищо по-добро. Бях готова да се обзаложа, че Ханибал не е в къщата. Нощес не бях чула Рейнджъра да пожелава на някого лека нощ. Не бях забелязала и вътре да свети, след като той си тръгна от къщата.

— Какво търсиш? — поинтересува се колежката. — Или просто ти се мре млада?

— Ще разбера, когато идем — отвърнах.

Най-малкото се надявах да разбера.

Да ви призная, не ми се мислеше много-много какво точно търся. А и ме беше страх да не натопя Рейнджъра. Той ме беше помолил да държа под око къщата на Ханибал, а после ми беше бил дузпата и бе продължил сам. Това ме притесняваше. Какво ли е търсел в къщата на Ханибал? А и в къщата в Дийл? Подозирах, че оня път, когато се бях нагърбила със задачата да броя прозорци и врати, съм му предоставила данните, необходими, та той да проникне с взлом в сградата. Какво ли, дявол го взел, имаше вътре, та Рейнджъра да се излага на такава опасност?

Рейнджъра, загадъчен човек, беше голям симпатяга, но само когато всичко вървеше по вода. Тук обаче се бях забъркала в нещо сериозно и вече ми се струваше, че постоянната тайнственост, обгърнала Рейнджъра, се поизносва. Исках да разбера какво точно става. Исках, освен това, да се убедя, че Рейнджъра не е сгазил лука. Така де, кой всъщност беше той?

Ние с Лула стояхме на тротоара и оглеждахме къщата на Ханибал. Пердетата още си бяха спуснати. Мъртвило. Къщите от двете страни на Ханибалови също тънеха в тишина. Неделя следобед. Всички бяха отишли на пазар.

— Сигурна ли си, че не си сбъркала адреса? — попита колежката. — Къщата ми се вижда доста скромничка, та в нея да живее такава важна клечка, контрабандист на оръжие. Очаквах нещо от рода на Тадж Махал. Дето живее Доналд.

— Доналд Тръмп не живее в Тадж Махал.

— Как да не живее! Разбира се, че живее, когато е в Атлантик Сити. А тази барачка си няма дори бойници. Изключено е тук да живее търговец на оръжие!

— Гледа да не бие на очи.

— Бабина ти трънкина! Да не биел на очи.

Отидох на вратата и натиснах звънеца.

— Не знам дали иска да не бие на очи, но ако сега отвори вратата, ще взема да напълня гащите — оплака се Лула.

Натиснах бравата — заключено. Погледнах колежката.

— Нали умееш да отваряш врати?

— Разбира се, че умея. Още не са произвели ключалката, която да ми се опре. Само не си нося джаджата, как й беше името?

— Шперца ли?

— Точно така, шперца. Ами алармата?

— Имам чувството, че не работи.

А ако работеше, щяхме да си плюем на петите.

Минахме отзад и на следващата пресечка излязохме на велосипедната пътека, да не би някой да ни гледа. Стигнахме задната портичка на Ханибал, която не беше заключена, и влязохме в двора.

— Идвала ли си тук и преди? — попита Лула.

— Да.

— И какво стана?

— Той стреля по мен.

— Ужас! — проплака колежката.

Натиснах бравата на вратата към задния двор. Не беше заключено.

— Можеш да влезеш първа — настоя Лула. — Знам, че държиш много на тези неща.

Дръпнах пердето и влязох в къщата на Ханибал.

— Мале, каква тъмница! — прошепна колежката. — Тоя да не е вампир?

Обърнах се и я погледнах.

— Ох, уплаших се! — възкликна тихичко Лула.

— Не е вампир. Но дърпа пердетата, за да не му надничат вътре. Ще направя предварителен оглед, за да се уверя, че няма никого. После ще огледам стаите една по една, може пък да изскочи нещо интересно. А ти стой тук на пост.

Към следващата част или към съдържанието

Джанет Еванович Пет за четири (11)

Метаданни

Данни

Пет за четири

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 10

Джанет Еванович
Пет за четири (11)