Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Стефани Плъм (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hot Six, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 20 гласа)

Информация

Разпознаване
beertobeer (2009)
Сканиране и корекция
moosehead (2009)

Издание:

Джанет Еванович. Пет за четири

ИК „Бард“, София, 2001

Художествено оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов

ISBN: 954–585–228–3

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Вдигнах ръце.

— Казвайте какво искате, де!

— Искаме твоето приятелче Рейнджъра и знаем, че го търсиш — поясни Мичъл.

— Изобщо не търся Рейнджъра. Вини го възложи на Джойс Барнхард.

— Не я знам коя е тая Джойс. Все едно ми говориш за Баба Меца — рече Мичъл. — Затова пък познавам теб. И ти казвам, че търсиш Рейнджъра. И щом го намериш, ще ни съобщиш. И ако не вземеш присърце тая… тая отговорност, ще има горчиво да съжаляваш.

— От-го-вор-ност — натърти Хабиб. — Хареса ми. Добре го каза. Мисла да го запомня.

— Мисля — поправи го Мичъл. — Произнася се мисля.

— Мисла.

— Мисля!

— Точно така го и казах. Мисла.

— Чалмата е отскоро тук — рече ми Мичъл. — Работеше за нашия работодател, само че в друго качество, в Пакистан, но се домъкна заедно с последната пратка стоки и сега не можем да се отървем от него. Още не е наясно с нещата.

— Не съм ти никаква чалма — подвикна Хабиб. — Къде виждаш чалма на главата ми? Сега вече съм в Америка и не нося такива дивотии. Бива ли да говориш така за мен!

— Чалма — повтори Мичъл.

Хабиб присви очи.

— Мръсно американско псе.

— Тъпо кречетало.

— Смрадлив камилар.

— Що не си го завреш отзад! — рече Мичъл.

— Дано ти окапят ташаците — не му остана длъжен Хабиб.

Май можех да не се притеснявам от тия двамата — както беше тръгнало, щяха да се избият още преди да се е стъмнило.

— Е, трябва да вървя — прекъснах ги аз. — Ще ида да хапна у нашите.

— Явно си закъсала здравата за мангизи — подметна Мичъл, — щом си се докарала дотам да обядваш у вашите. Стига да направиш каквото искаме, ще бъдем повече от щедри.

— Дори и да исках да намеря Рейнджъра, а аз не искам, нямаше да мога да го направя. Той е неуловим.

— Така си е, но доколкото подразбрах, ти си много печена. Пък и издирваш хора, пуснати под гаранция… и си длъжна да ги изправиш пред съда — живи или мъртви. Никога не се издънваш.

Отворих вратата на хондата и седнах зад волана.

— Кажете на Александър Рамос да си намери някой друг, който да му издири Рейнджъра.

Мичъл ме погледна така, сякаш е глътнал бастун.

— Не работим за малкия вагабонтин. Ще прощаваш за израза.

Това ме накара и аз да застана като ударена с парцал.

— За кого тогава работите?

— Вече ти обяснихме. Не можем да разкрием тази информация.

Майко мила!

 

 

Когато спрях пред къщата, баба ми вече стоеше на вратата. Откакто дядо ми си купуваше лотарийните билети направо от Дядо Боже, баба бе дошла да живее с нашите. Беше с късо подстригана стоманеносива коса, на която правеше студено къдрене. Ядеше като стръвница и имаше кожа като пилешка супа. Лактите й бяха остри като бодлива тел. Беше с бели кецове и пурпурен найлонов анцуг, плъзгаше напред-назад горното си чене, от което разбрах, че си е наумила нещо.

— Добре си ни дошла! Тъкмо слагахме обяда — израдва ми се тя. Майка ти е купила салата с пилешко и хлебчета.

Хвърлих един поглед към хола. Фотьойлът на баща ми беше празен.

— Излезе с таксито — поясни баба. — Уайти Блохър му звънна да идел да замества някого.

Баща ми, който навремето бе работил в пощата, вече се бе пенсионирал, но от време на време ходеше да кара такси, ала не толкова за да спечели някой долар, а по-скоро за да се изнесе от къщи. При него да кара такси обикновено означаваше да играе белот у някой приятел.

Окачих си якето в дрешника в коридора и заех мястото си на кухненската маса. Майка ми и баща ми живеят в двуетажна къща, тясна като дядовата ръкавичка. Прозорците на хола гледат към улицата, тези в трапезарията — към алеята между нашата и съседната къща, а прозорецът в кухнята — към задния двор, китен и подреден, но твърде посърнал по това време на годината.

Баба седна срещу мен.

— Мисля да си сменя цвета на косата — оповести тя. — Роуз Котман си я боядиса червена и изглежда доста добре. Хвана си и ново гадже. — Баба си взе едно от хлебчетата и го разряза с големия нож. — И на мен ще ми дойде добре да си хвана гадже.

— Роуз Котман е на трийсет и пет години — напомни й майка ми.

— Е, и аз съм почти на трийсет и пет — каза баба. — Всички ми повтарят, че годините не ми личат.

Беше си самата истина. Баба изглеждаше най-малко на деветдесет. Обичах си я много, но земното притягане не бе благосклонно към нея.

— Хвърлила съм око на един в пенсионерския клуб — допълни баба. — Като изваден от кутийка е. А на бас, че ако съм червенокоса, ще почне да ме сваля.

Майка ми понечи да възроптае, но после се отказа и се пресегна да вземе купата с руската салата с пилешко.

Хич не ми се мислеше какво ще стане, ако някой наистина тръгне да сваля баба, затова хванах бика за рогата и преминах на горещата тема.

— Чухте ли за пожара в центъра на града?

Баба си сложи още майонеза върху хлебчето.

— В оная сграда на Адамс и Трета улица ли? Сутринта срещнах в хлебарницата Естър Мойър, та тя ми каза, че синът й Бъки бил откарал с пожарната маркуча и стълбата. Било страхотен пожар, не е за разправяне.

— Нещо друго?

— Естър ми каза, че вчера, докато оглеждали сградата, намерили на третия етаж труп.

— А каза ли ти кой е починалият?

— Хомър Рамос. Бил изгорял като главня, направо се бил спаружил. И бил прострелян. Имал ей такава дупка в главата. Погледнах във вестника дали са го изложили в погребалния дом на Стива, но там не пише нищо. А ми се щеше да го видя. Мен ако питате, си е доста съмнително, че Стива ще се справи с такава чудесия. Е, може да тури малко повечко грим на лицето, както беше направил с Муги Бус, но виж, с тялото щеше да се издъни — така де, как да разкрасиш обгорял като главня труп! Е, ако погледнем нещата откъм хубавата им страна, Рамос ще спестят пари от погребението, защото Хомър вече си е кремиран. Достатъчно е да го напъхат в урната. Всъщност не, нали главата е цяла, щом са видели, че има дупка в нея. Главата няма да се събере в урната. Освен ако не я клъцнат с лопатата. Обзалагам се, че един-два удара са достатъчни, та да падне като зряла круша.

Майка ми долепи салфетката до устата си.

— Да не ти е зле? — притесни се баба. — Пак ли получи горещи вълни? — Наведе се към мен и изшушука: — От критическата е.

— Не е от критическата — тросна се майка ми.

— Знаят ли кой е стрелял по Рамос? — попитах аз баба.

— Естър не ми спомена нищо.

В един часа вече бях преяла с руска салата и с оризовия пудинг на майка ми. Затътрих се криво-ляво от къщата до хондата и мярнах през два-три двора Мичъл и Хабиб. Мичъл ми махна, все едно съм му първа приятелка. Аз се качих в колата, без да отвърна на поздрава му, и подкарах пак към Откаченяка.

Почуках на вратата и той ме посрещна, не по-малко стъписан от първия път.

— А, да — рече накрая.

И се изкиска пиянски.

— Изпразни си джобовете — наредих му аз.

Той се подчини и от единия му джоб изпадна цигаре за марихуана, което изтрополи по цимента пред вратата. Вдигнах го и го метнах вътре в къщата.

— Нещо друго? — поинтересувах се. — ЛСД, трева?

— Не, маце. А на теб намират ли ти се? Поклатих глава. Мозъкът му сигурно приличаше на парчетата мъртви корали, каквито продават по магазините за домашни любимци — да си ги слагаш в аквариума при рибките.

Откаченяка се взря в хондичката долу.

— Това ли ти е колата?

— Да.

Той затвори очи и протегна ръце.

— Никаква енергия — оповести. — Не долавям никаква енергия. Тая кола не е за теб. — Откаченяка отвори очи и закрета по тротоара, като си придърпа торбестите панталони. — Коя зодия си?

— Везни.

— Ето на! Така си и знаех. Ти си воден знак. А колата ти е земен. Недей да я караш повече, маце. Ти носиш съзидателна сила, тая таратайка ще ти я изпие.

— Така си е — съгласих се аз. — Но нямах пари за друга. Качвай се.

— Имам един приятел, който може да ти намери подходящо автомобилче. Нещо като прекупвач на коли е.

— Ще го имам предвид.

Откаченяка се сгъна на предната седалка и си сложи слънчеви очила.

— Така е по-добре, маце — съобщи ми иззад очилата. — Много по-добре.

 

 

Полицейското управление в Трентън се помещава в същата сграда, както и съдът — квадратна строга постройка от червени тухли, плод на джаста-праста архитектурата, присъща на всички общински сгради.

Спрях на паркинга и вкарах Откаченяка вътре. На хартия не можех да го предам на властите — все пак не бях пазителка на реда, а само излавях хората, които са си просрочили гаранцията. Затова, преди да се заема с бумагите, звъннах един телефон на Вини — да дойде и да се оправя по-нататък.

— Вини ще се появи всеки момент — обясних на Откаченяка и го сложих да седне на скамейката до съдебния пристав. — Имам да свърша още нещо в участъка, ще те оставя за малко сам.

— Ама разбира се, маце. Ти не бери грижа за мен. Ще се оправя и без теб.

— Само да си мръднал оттук!

— Няма, бе, човек!

Качих се горе в отдел „Тежки престъпления“ и заварих Брайън Саймън на бюрото. Бяха го повишили съвсем наскоро, той бе смъкнал униформата преди, има-няма, два месеца и още не знаеше как да се облича. Днес се беше издокарал в яке на жълто-кафяви карета, в тъмносин панталон с армейска кройка, бежови мокасини и червени чорапи, беше си сложил и вратовръзка, толкова широка, че преспокойно можеше да мине и за лигавниче.

— Тук не ви ли задължават да се обличате по-прилично? — попитах аз. — Както си се натруфил, току-виж те пратили да живееш в Кънектикът.

— Защо утре сутрин не наминеш към нас да ми подбереш дрехите?

— Боже, колко сме докачливи! Мисля, че това не е най-подходящото време.

— Не разбирам какво му е неподходящото — подметна Саймън. — Казвай какво те води насам.

— Каръл Забо.

— На тая й хлопа дъската. Блъсна се право в мен. И после офейка.

— Била е притеснена.

— Само не ми пробутвай ония дрънканици за предменструалния синдром.

— Направила го е заради едни гащи, всъщност жартиери.

Саймън завъртя очи.

— Ето на̀! Почва се.

— Излизала е от магазина за секси бельо „Фредерикс ъф Холивуд“ и е била притеснена, понеже тъкмо си е била купила въпросните жартиери.

— Не виждам какво му е притеснителното да си купиш жартиери.

— Ти често ли се притесняваш?

— Не ми задавай тъпи въпроси. Хайде, изплюй камъчето, защо си дошла?

— Надявах се да свалиш обвиненията.

— И дума да не става!

Седнах на стола до писалището.

— Направи ми тая услуга, ще ти бъда много признателна. Каръл ми е приятелка. Сутринта едвам я разубедих да слезе от моста.

— И защо се е качила на моста, заради някакви си жартиери ли?

— Вие, мъжете, от дума не разбирате — присвих очи аз. — Големи пердета сте.

— Няма такова нещо. Аз съм си поетична душа. Дори съм чел „Мостовете на Медисън“. Цели два пъти.

Погледнах го с влажен поглед.

— Значи ще отпуснеш примката? — попитах обнадеждена.

— Зависи колко.

— Каръл не иска да лежи в затвора. Притеснява се от кенефите там. Всички те гледали.

Саймън се наведе и тресна глава в писалището.

— Защо точно на мен!

— Говориш като майка ми.

— Ще се постарая приятелката ти да не ходи в затвора — обеща той. — Но да знаеш, че си ми задължена.

— Нали това не означава, че трябва да идвам у вас и да те обличам? Не съм такава.

— Живей в страх.

Сбогувах се със Саймън и се върнах долу. Вини беше там, но не и Откаченяка.

— Къде е твоят човек? — тросна се братовчед ми. — Нали ми каза, че бил тук, при служебния вход.

— Тук беше! Помолих го да почака на скамейката при пристава.

И двамата погледнахме скамейката. Ни Откаченяк, ни дявол.

Днес на смяна беше пристав на име Анди Дилър.

— Ей, Анди — подвикнах аз. — Знаеш ли какво е станало с моя човек?

— Съжалявам, но нещо се бях разсеял. Огледахме педя по педя първия етаж, но Откаченяка сякаш бе изчезнал вдън земя.

— Трябва да се връщам в кантората — рече Вини. — Имам работа.

Дрън-дрън, имал работа! Щеше да си бъбри с букмейкъра, да си играе с патлака, да се ръкува с не знам кой си.

Отидохме заедно на вратата и що да видим — Откаченяка стои насред паркинга и гледа как колата ми гори. Няколко ченгета притичваха около нея с пожарогасители, но нещата не изглеждаха особено обнадеждаващо. Откъм улицата с надута сирена се зададе и пожарна, която прегази веригата около паркинга.

— Ей, мой човек! — провикна се към мен Откаченяка. Виж си колата, заприлича на въглен. Направо да полудееш, маце.

— Какво се е случило?

— Седях си мирно и кротко на скамейката и те чаках, когато, не щеш ли, видях, че се задава Дрогата. Познаваш ли го Дрогата? Както и да е. Та Дрогата излизал днес от панделата и брат му бил дошъл да го прибере. Дрогата ми вика — що не дойдеш отвън да се видите с брат ми. Речено-сторено. Излизам, значи, с Дрогата, а на него винаги му се намира добра трева, та от дума на дума реших да се поотпусна в колата ти и да изпафкам една цигарка. Сигурно е отхвърчала някоя искра, защото по едно време гледам, че седалката ти гори. Лумна като слама, ще знаеш. Беше страхотна гледка, докато тези господа тук не оплескаха всичко с маркучите.

Страхотна гледка, значи! Дали Откаченяка пак щеше да каже, че е страхотна гледка, ако взема да го удуша с двете си ръце?

— Ще ми се да поостана и да се погрея на огъня — намеси се Вини, — но трябва да се връщам в кантората.

— Аз пък ще си изтърва сериала — сепна се и Откаченяка. — Дай да вършим, каквото имаме да вършим, и да се разкарвам оттук, маце.

 

 

Вече наближаваше четири, когато най-после уредих да вдигнат колата. Успях да спася крика и нищо друго. Бръкнах в дамската си чанта, за да извадя клетъчния телефон, когато до мен на паркинга спря черният линкълн.

— Не ти върви с тая кола, и туйто — каза Мичъл.

— Вече свиквам. Случва ми се често.

— Гледахме ей от там и си казахме — защо да не те откараме?

— Тъкмо звъннах на един приятел, ще дойде да ме вземе.

— Нагла опашата лъжа! — подметна Мичъл. — Висиш тук от цял час и не си се обаждала на никого. Майка ти сигурно ще си умре от срам, ако разбере, че лъжеш като дърта циганка.

— По-добре да умре от срам, отколкото от това, че съм се качила в колата ви — отвърнах аз. — С това ще й докарам инфаркт.

Мичъл кимна.

— Така си е.

Тъмното стъкло на прозореца се вдигна и линкълнът се разкара от паркинга. Най-после намерих проклетия телефон и звъннах на Лула в кантората.

 

 

— Майко мила, ако на всяка кола, която унищожаваш, ми даваха по петаче, досега да съм излязла в пенсия — възкликна тя.

— Нямам никаква вина.

— Да де, ти никога нямаш вина. За всичко е виновна гадната ти карма. По отношение на колите явно си в списъка на десетте най-големи кутсузи.

— Не се и надявам, че имаш новини от Рейнджъра.

— Не, освен че Вини даде папката на Джойс.

— Тя израдва ли се?

— Получи оргазъм насред кантората. Наложи се ние с Кони да си търсим някакво оправдание, за да се разкараме от стаята, преди да сме се издрайфали направо върху бюрата.

Джойс Барнхард е голяма гадина. В детската градина ми плюеше в млякото. В гимназията пускаше какви ли не слухове за мен и ме издебваше в момичешката съблекалня, за да ме снима гола. И още преди мастилото да е изсъхнало върху брачното ми свидетелство, я заварих по гол гъз заедно с мъжа ми (вече бивш) върху новичката маса в трапезарията.

И синя пъпка да я тръшнеше, пак нямаше да е достатъчно.

— После на колата на Джойс й се случи нещо странно — допълни Лула. — Докато говореше с Вини в кантората, някой, моля ти се, й надупчил с отвертка гумата.

Вдигнах вежди.

— Това е Божият пръст — оповести Лула, после натисна педала на червения си файърбърд и наду до дупка стереоуредбата — направо щяха да ни изпопадат пломбите.

Подкара по Норт Клинтън, зави по Линкълн, после отпраши през Чамбърс. Свали ме пред паркинга на блока ми — Мичъл и Хабиб не се виждаха никакви.

— Чакаш ли някого? — поинтересува се колежката ми.

— Днес ме следяха двама с черен линкълн, надяваха се да ги отведа при Рейнджъра. Сега нещо не ги виждам.

— Доста народ търси Рейнджъра.

— Как мислиш, дали той е убил Хомър Рамос?

— Представям си го да убива Рамос, но не и да подпалва сграда. И да се държи като последния смотаняк.

— Например да се остави да го снима охранителната камера.

— Няма начин да не е знаел за камерите. Сградата е на Александър Рамос. А Рамос не е от хората, които ще си оставят магарето насред калта. Има офиси в сградата. Знам, понеже са ми се обаждали оттам, докато практикувах предишната си професия.

Предишната професия на Лула беше компаньонка, затова не се впуснах да я разпитвам за подробностите.

Разделих се с нея и влязох като хала през двойната стъклена врата на тесния ни вход. Живея на втория етаж, така че можех да избирам между стълбището и асансьора. Днес все пак избрах асансьора — бях останала без капчица сили, докато гледах как количката ми става на въглен.

Влязох в апартамента, закачих си чантата и якето и надзърнах да видя как е хамстерът Рекс. Тичаше си в колелото в стъкления аквариум, розовите му крачета почти не се виждаха върху червената пластмаса.

— Ей, Рекс! — рекох му. — Как е животът?

Той поспря, размърда мустачки и ме погледна с блеснали очета в очакване от небето да му падне храна. Дадох му от кутията в хладилника една стафидка и му разказах за колата. Той напъха стафидата в бузата си и продължи да тича. На негово място щях да си я изям веднага и да откъртя. Честно казано, не го разбирам това тичане за забава. Мен можеш да ме накараш да тичам само ако знам, че ме е подгонил някой бабаит, който си пада по серийните осакатявания.

Проверих телефонния секретар. Едно-единствено съобщение. Без думи. Само дишане. Надявах се да е дишането на Рейнджъра. Прослушах го още веднъж. Звучеше си съвсем нормално. Не беше перверзно дишане. Нито дишане, от което те побиват тръпки. Можеше да е и дишането на някой от телефонните техници.

Оставаха ми два часа, докато дойде гаджето, затова излязох на стълбищната площадка и почуках на вратата на съседа.

— Какво? — изкрещя господин Волески, за да надвика тътнещия телевизор.

— Исках да ви помоля за вестника. Пак се случи нещо на колата ми, смятам да прегледам обявите за коли на старо.

— Пак?

— Нямам никаква вина. Той ми връчи вестника.

— На твое място щях да търся разпродажба на бракувано армейско имущество. Теб само танк те оправя.

Върнах се в апартамента и изчетох всички обяви за автомобили втора употреба и забавната страница. Тъкмо се бях заплеснала в хороскопа си, когато иззвъня телефонът.

— Баба ти при теб ли е? — подвикна майка ми.

— Не.

— Сдърпа се нещо с баща ти и се затвори в стаята си. А после, моля ти се, що да видя — качва се на такси!

— Сигурно е отишла при някоя приятелка.

— Вече се обадих на Бети Заяк и Ема Гетс — не са й виждали очите.

На вратата се позвъни и сърцето ми подскочи. Надзърнах през шпионката. Баба ми Мазур!

— Тук е! — изшушуках на майка ми.

— Слава Богу! — каза тя.

— Никакво слава и никакво Богу! Помъкнала е и куфар.

— Сигурно иска да си почине от баща ти.

— Няма пък да живее тук!

— Кой е казал, че ще живее… нека поостане ден-два, докато нещата се поуспокоят.

— Не! Не, не, не.

На вратата се позвъни отново.

— Звъни ми на вратата — проплаках аз. — Какво да правя?

— Как какво, пусни я.

— Ако я пусна, с мен е свършено. Все едно да си поканиш вампир в къщата. Пуснеш ли го вътре, и си труп!

— Все пак това не е вампир, а родната ти баба!

Баба ми се разблъска по вратата.

— Ей! — провикна се с цяло гърло тя.

Затворих телефона и отворих вратата.

— Изненада! — оповести баба. — Дошла съм да живея при теб, докато си търся апартамент.

— Но нали живееш с мама!

— Вече не. Баща ти е голям дръвник. — Тя дотътри куфара в антрето и си закачи палтото на кукичката върху стената. — Ще си намеря собствено жилище. До гуша ми дойде да му гледам тъпите телевизионни шоупрограми. Ще поостана тук, докато намеря нещо подходящо. Знаех си, че няма да имаш нищо против.

— Имам само една стая.

— Ще спя на канапето. Не съм придирчива. Ако се • налага, мога да спя и права в дрешника.

— Ами мама? Ще се чувства самотна. Свикнала е да й правиш компания.

Превод: ами аз? Аз не съм свикнала някой да ми прави компания.

— Така си е — съгласи се баба. — Но това е положението, време е да свиква да се оправя и сама. Не мога вечно да внасям живец в тая къща. Пие ми от силите. Не ме разбирай погрешно, обичам майка ти, но понякога е голяма досадница. А аз нямам много време за губене. Остават ми трийсетина години, после ще почна да сдавам багажа.

След трийсет години баба ми щеше да гони стотака, а аз — шейсетте, ако междувременно не ме вкараше в гроба.

Някой почука тихичко на входната врата. Морели беше подранил. Отворих му и той влезе в антрето. Тъкмо да тръгне към хола, и видя баба.

— Баба Мазур — каза той.

— Да — потвърди тя. — Вече живея тук. Току-що се нанесох.

Морели се подсмихна. Калтак!

— Това някаква изненада ли е? — попита той. Поех печеното пиле, което носеше.

— Баба се е изпокарала нещо с баща ми.

— Това пиле ли е? — поинтересува се баба. — Надушвам го оттук.

— Има предостатъчно за всички — увери я Морели. — Винаги взимам повечко.

Баба профуча покрай нас и се шмугна в кухнята.

— Гладна съм като вълк. Сигурно от това местене ми се е отворил апетит. — Тя надзърна в плика. — Я, има и сладкиш. И салатка от зеле. — Грабна от бюфета няколко чинии и ги метна на масата. — Божичко, ще си направим царска гощавка. Дано ви се намира и бира. Припила ми се е.

Морели продължаваше да се хили.

От известно време през ден късахме и после пак се събирахме. Иначе казано, понякога споделяхме общо легло. На Морели едва ли щеше да му хареса, че е настъпила такава рязка промяна.

— Плановете ни за вечерта отиват на кино — изшушуках му аз.

— Е, какво толкова, просто ще сменим адреса — възрази той. — Ще хапнем и ще идем у нас.

— И дума да не става! Какво ще кажа на баба? Извинявай много, тази нощ няма да спя тук, понеже трябва да направя оная работа с Джо?

— Е, чудо голямо, като й кажеш!

— Не мога да й го кажа. Ще се притесня.

— Ще се притесниш ли?

— Ами да. И ще получа стомашно разстройство.

— Я не се занасяй. Баба ти Мазур няма да има нищо против.

— Да, но ще разбере.

Морели се вкисна.

— Женска му работа.

Баба се върна в кухнята да извади чаши.

— Къде са ти салфетките? — попита тя.

— Нямам салфетки — отвърнах й.

Тя ме погледна недоумяващо — умът й не го побираше как е възможно в къщата да няма салфетки.

— В плика със сладкиша има салфетки — намеси се Морели.

Баба надзърна в плика и грейна.

— Мъж на място — отбеляза тя. — Носи си и салфетките. Морели се люшна на токове и ме погледна хитровато — един вид, пак съм извадила късмет.

— Винаги готов — подвикна той.

Завъртях очи.

— Друго си е да ходиш с полицай — одобри баба ми. — Винаги е готов.

Седнах срещу нея и грабнах парче от пилето.

— Винаги готови са бойскаутите — възразих аз. — Полицаите са винаги гладни.

— Сега, след като поех живота си в свои ръце, смятам да се хвана на работа — съобщи ни баба. — Възнамерявам да стана ченге. Как мислиш, добро ченге ли ще излезе от мен? — обърна се тя към Морели.

— Според мен от вас ще излезе страхотно ченге, лошото само е, че имаме възрастова граница.

Баба стисна устни.

— Попари всичките ми надежди. Само как ги мразя тия възрастови граници! Е, тогава не ми остава нищо друго, освен да стана агентка по издирването на хора, просрочили съдебната гаранция.

Потърсих помощ от Морели, той обаче беше забучил нос в чинията.

— За тая работа се иска да знаеш да караш кола — обясних на баба. — Ти нямаш книжка.

— И бездруго смятах да си изкарам — възрази тя. — Първото нещо, което ще направя утре сутринта, е да се запиша на кормуване. Дори си имам кола. Чичо ти Шандор ми остави буика и понеже ти вече не го караш, мисля да го пробвам. Автомобил за чудо и приказ.

Допотопна каруца!

След като излапахме до шушка пилето, баба се опря на масата и стана.

— Я да разчистим — рече тя, — а после ще погледаме кино. На път за насам се отбих във видеотеката.

Заспа насред „Терминатор“, както седеше изправена, сякаш е глътнала бастун, с глава, клюмнала върху гърдите й.

— Май е време да си вървя — каза Морели. — Ще ви оставя двечките да си изясните отношенията.

Изпратих го до вратата.

— Нещо ново за Рейнджъра?

— Нищо. Дори слух.

Понякога липсата на новини е равнозначна на добри новини. Поне можех да бъда сигурна, че не го е отнесъл отливът. Морели ме притегли до себе си и ме целуна, а аз усетих обичайния гъдел на обичайните места.

— Знаеш ми номера — рече той. — Пет пари не давам кой какво си мисли.

 

 

Събудих се на канапето вкисната, със схванат врат. Някой тропаше в кухнята. Не беше нужно да съм Айнщайн, за да се досетя кой.

— Страхотна сутрин, нали? — възкликна баба. — Вече забърках палачинки. Сложила съм и кафето.

Какво пък, може би си имаше и предимства баба да е при мен.

Тя разбърка тестото за палачинки.

— Реших тая сутрин да не се мотаем, да закусим набързо и после да ме хвърлиш до кормуването.

Добре, че колата ми бе изгоряла като факла.

— В момента нямам кола — напомних аз. — Стана злополука.

— Пак ли? Какво е станало пък сега? Да не е изгоряла? Или е била обстрелвана? Или е смачкана на хармоника?

Налях си чаша кафе.

— Изгоря. Но аз нямам никаква вина.

— Да ти имам живота! — ахна баба. — Никога не скучаеш. Бързи коли, бързи мъже, бърза храна. Нямам нищо против и аз да живея като теб.

Беше права за бързата храна.

— Днес сутринта ти нямаше вестника — оплака се баба. — Слязох долу и погледнах, всичките ти комшии си имат вестници, а ти — не.

— Аз не съм абонирана — обясних й. — Ако ми трябва вестник, просто си купувам.

Или взимам от съседите.

— Без вестник закуската ни няма да е истинска закуска — замърмори баба. — Трябва да прочета сатиричната страница и некролозите, а днес исках да проверя и за апартамент.

— Ще ти донеса вестник — обещах аз. Не исках заради мен да се забави с търсенето на апартамент.

Не си свалих горнището на бархетната пижамка на зелени карета, която отиваше много на сините ми кръвясали очи. Навлякох отгоре късо дънково яке „Левис“, нахлузих долнището на сивия анцуг и кубинките, които не си направих труда да завързвам, нахлупих си шапка върху косата — кестенява, къдрава и дълга до раменете, която сега приличаше на рунтава къделя — и грабнах ключовете от колата.

— Връщам се ей сега — провикнах се от антрето. — Ще изтичам до „711“.

Натиснах копчето на асансьора. Вратите се разтвориха и аз само дето не припаднах. Рейнджъра се беше облегнал върху задната стена и беше кръстосал ръце върху гърдите си — впи в мен черни изпитателни очи и се подсмихна едва доловимо.

— Качвай се — подкани.

За разлика от друг път не беше облечен от глава до пети в черно — не ти трябва борец. Беше с кафяво кожено яке, доста износени бежови дънки и гумени ботуши. Косата му, открай време прихваната отзад на опашле, беше подстригана късо. Върху лицето му се чернееше двудневна брада, от която зъбите му изглеждаха по-бели, а мургавото му латиноамериканско лице — още по-мургаво. Кумчо Вълчо, облечен като Храбрия шивач.

— Майко мила! — простенах аз и усетих как ме плисва нещо, за което предпочитам да не си признавам. — Изглеждаш по-различно.

— Изглеждам като средностатистически мъж.

Да, точно така.

Рейнджъра се пресегна, сграбчи ме отпред за якето и ме дръпна в асансьора. Натисна копчето, та вратите да се затворят, сетне натисна и стоп-бутона.

— Трябва да поговорим.