Джанет Еванович
Пет за четири (12)

Глава 11

На първия етаж нямаше никого. В сутерена — също. Долу Ханибал имаше малък склад, а също и доста просторна билярдна зала с огромен телевизор, билярдна маса и мокър бар. Хрумна ми, че някой може да се е спотаил в сутерена и да си гледа телевизия, въпреки че къщата бе тъмна и изглеждаше безлюдна. На втория етаж имаше три спални. И те празни откъм човешки същества. В едната определено спеше собственикът. Другата беше превърната в кабинет с вградена библиотека и огромно писалище, застлано с кожа. А третата стая бе за гости. Тъкмо тя привлече вниманието ви. Личеше, че някой живее в нея. Завивките бяха намачкани. На стола пък бяха метнати мъжки дрехи. В ъгъла бяха запокитени чифт обувки.

Претършувах чекмеджетата и дрешника, пребърках и джобовете да видя дали по нещо ще позная кой е въпросният гост. Но ударих на камък. Дрехите бяха скъпи. Притежателят им беше среден на ръст и като телосложение, под метър и осемдесет и с тегло към осемдесет кила. Сравних панталоните тук с панталоните в спалнята на Ханибал. Той бе по-широк в кръста, с по-старомодни вкусове. В банята на Ханибал се влизаше от самата спалня. Докато другата стая си нямаше баня — гостенинът трябваше да ходи чак в банята в дъното на коридора. В никоя от двете спални не се натъкнах на изненади, ако не се броят презервативите в банята за гости. Посетителят явно е смятал да помърсува.

Отидох в кабинета и най-напред огледах библиотеката. Биографии, атлас, някое и друго романче. Седнах зад писалището. Никакви тефтерчета с телефони, никакви адресници. Имаше само бележник с химикалка. Вътре не пишеше нищо. Лаптоп. Включих го. Нищо интересно в хард диска. Ханибал беше много предпазлив. Изключих компютъра и се заех с чекмеджетата. И там нищо. Ханибал бе чист като сълза. И изключително подреден. Държеше малко неща. Дали и в къщата край плажа беше същото?

Виж, онзи в стаята за гости си падаше мърляч. Писалището му, където и да се намираше, сигурно бе доста разхвърляно.

В горните стаи не намерих оръжие. Но понеже на собствен гръб бях проверила, че Ханибал има най-малко един пистолет, това вероятно означаваше, че той го е взел със себе си. Не беше от хората, дето ще си оставят въоръжението в кутия от курабийки.

После слязох в сутерена. Но там нямаше какво да оглеждам.

— Разочароващо — споделих с Лула, след като затворих вратата на сутерена. — Тук няма нищичко.

— И аз не намерих нищо на първия етаж — каза колежката. — Никакви кибрити от заведения, никакви пистолети, скрити зад възглавниците на канапето. Виж, в хладилника има едно-друго. Бира, сок, хляб, колбаси. А също безалкохолни напитки. Това е, общо-взето, всичко.

Отидох при хладилника. Колбасите и сиренето бяха купувани в съседния супермаркет преди два дена.

— Ще си умра от страх — споделих отново с Лула. — В тая къща живее някой.

Виж, не изрекох на глас, че този някой може да се прибере всеки момент.

— Да, и не разбира от колбаси и сирена — вметна колежката. — Трябвало е да си купи шпеков салам и проволоне, вместо пуешки гърди и швейцарско сирене.

Бяхме в кухнята и се бяхме заплеснали по хладилника, затова и не обърнахме внимание какво се разиграва пред къщата. По едно време се чу как ключалката изщраква и ние с Лула подскочихме като ужилени.

— Ами сега! — затръшка се тя.

Вратата се отвори. В стаята влезе Синтия Лоти, която присви очи в мъждивата светлина.

— Какво, дявол ви взел, правите тук? — подвикна тя.

Ние с Лула бяхме изгубили ума и дума.

— Кажи й, де — поокопити се по едно време Лула и ме сръга с лакът. — Кажи й какво правим тук.

— Не ти влиза в работата какво правим — отсякох аз. — А ти какво правиш тук?

— И на теб не ти влиза в работата. При всички положения имам ключ, значи мога да си влизам и да си излизам.

Лула извади глок.

— Ей, имам пистолет, значи горе ръцете!

Синтия също измъкна от дамската си чанта патлак четирийсет и пети калибър.

— И аз имам. Едно на едно.

И двете се извърнаха към мен.

— Аз също имам, но е вкъщи — поясних. — Забравих го.

— Значи не се брои — бе категорична Синтия.

— Как да не се брои! — възропта Лула. — Така излиза, че изобщо няма пистолет. Освен това, когато е въоръжена, направо освирепява. Уби един човек — преди време, де.

— Да, помня, че четох някъде. Не знам как Дики не получи сърдечен пристъп. Според него му се отразявало неблагоприятно.

— Дики е хемороид — вметнах аз.

Синтия се усмихна тъжно.

— Всички мъже са хемороиди. — Огледа жилището. — Идвала съм тук с Хомър, когато Ханибал не беше в града.

Това обясняваше ключа. А вероятно и презервативите горе.

— А Хомър държеше ли дрехи в стаята за гости?

— Някоя и друга риза. Бельо.

— Горе в стаята за гости има дрехи. Я ги погледни, за да ми кажеш дали са негови.

— Първо искам да знам какво търсите тук.

— Един мой приятел е сред заподозрените за пожара и стрелбата. Опитвам се да разбера какво точно се е случило.

— И какво според теб се е случило? Ханибал е очистил брат си ли?

— Не знам. Търся улики.

Синтия се отправи към стълбите.

— Чакайте да ви разкажа за Хомър. Всички искаха да му видят сметката. Включително аз. Хомър си беше лекенце, вечно лъжеше и мажеше. А роднините му непрекъснато се изръсваха за откупи и гаранции. На мястото на Ханибал отдавна да съм му теглила куршума, но в семейство Рамос са много привързани един към друг.

Качихме се след нея в стаята за гости и зачакахме на вратата, докато тя оглеждаше вътре.

— Някои от дрехите определено са на Хомър — оповести Синтия, както ровичкаше из чекмеджетата. — Има неща, които съм виждала и преди. — Тя подритна червените копринени боксерки на цветчета. — Виждате ли ги? — Синтия изстреля четири куршума в тях. — Бяха на Хомър.

— Давай — насърчи я Лула. — Излей си злобата, да ти олекне.

— Понякога беше голям симпатяга — продължи Синтия. — Но жените бързо му втръсваха. Въобразявах си, че е влюбен в мен. И ще успея да го променя.

— И какво те разубеди?

— Два дена преди да го гръмнат, ми каза, че късал с мен. Подметна ми някои доста гадни неща, а също, че ако съм му създавала главоболия, щял да ме убие на място, после ми задигна бижутата и ми взе колата. Трябвали му пари.

— Оплака ли се в полицията?

— Не. Повярвах му, когато се закани, че ще ме очисти. — Тя пъхна пистолета в джоба на сакото си. — Но както и да е. Рекох си, че може би не е имал време да ми шитне бижутата и… и ги е скрил някъде тук.

— Претърсих къщата педя по педя — съобщих й аз, — не видях дамски бижута, но не пречи да погледнеш и ти.

Синтия сви рамене.

— Много време мина оттогава. Късно съм се сетила да проверявам.

— А не се ли притесняваше, че ще се натъкнеш на Ханибал? — поинтересува се Лула.

— Разчитах, че Александър е пристигнал за погребението и Ханибал е отишъл да живее в къщата край плажа.

Изнесохме се долу.

— Ами гаражът? — попита Синтия. — Там гледахте ли? Едва ли сте намерили сребристото ми порше.

— Виж я ти колко важна била — изцъка Лула. — Порше кара, моля ви се.

— Е, вече не го карам. Хомър ми го подари за половингодишнината ни — въздъхна другата жена. — Казах ви, понякога беше голям симпатяга.

Тоест, много щедър.

Ханибал имаше гараж за две коли, долепен до къщата. Влизаше се от антрето, вратата беше с резе. Синтия я отвори и щракна осветлението. И хоп! — пред нас лъсна сребристото порше.

— Поршето ми! Поршето ми! — зарадва се Синтия. — Вече си мислех, че няма да го видя повече. — Спря да кудкудяка и сбърчи носле. — Каква е тая смрад?

Ние с Лула се спогледахме. Знаехме прекрасно какво вони така.

— Ужас! — възкликна колежката.

Синтия изтича при автомобила.

— Дано е оставил ключовете. Надявам се да… — Спря като закована и надзърна през прозореца. — Някой ми спи в колата.

Ние с Лула направихме кисели физиономии. Синтия пък нададе писък.

— Мъртъв е! Мъртвец! Мъртвец в поршето ми!

Ние с колежката се доближихме и също надникнахме.

— Вярно! Наистина е мъртъв! — отбеляза Лула. — Личи си по ей онези три дупки в челото му. Извадила си късмет — успокои тя Синтия. — Очистили са го с двайсет и втори калибър. Ако го бяха гръмнали с четирийсет и пети, всичко тук щеше да е в размазан мозък. А с двайсет и втори си е по-чисто.

Мъртвецът се беше сгърбил на седалката, но Пак си личеше, че е висок към метър и седемдесет и пет и има най-малко двайсет и пет-трийсет кила свръхтегло. Тъмна коса, подстригана късо. Някъде на четирийсет и пет. Беше облечен в пуловер и яке. Диамантен пръстен на кутрето. Три дупки в главата.

— Познаваш ли го? — попитах Синтия.

— Не. За пръв път го виждам. Ужас! Как е могло да се случи? Цялата ми тапицерия е в кръв.

— Е, не е болка за умиране, но внимавай да не я переш с гореща вода. От горещата вода остават лекета — посъветва я Лула.

Синтия отвори вратата и се замъчи да изтика мъртвеца, той обаче не й съдействаше по никакъв начин.

— Малко помощ ще ми дойде добре — подкани Синтия. — Я някой да мине от другата страна и да побутне!

— Чакай! — спрях я аз. — Това тук е местопрестъпление. Не бива да пипаш нищо.

— Бабина ти трънкина местопрестъпление — сопна се Синтия. — Колата си е моя и аз ще си тръгна оттук с нея. Работя в адвокатска кантора. Знам какво ще стане. Ще ми конфискуват автомобилчето като веществено доказателство и ще си го видя отново през крив макарон. Пък и жена му ще се опита да ми го вземе.

Вече беше издърпала трупа до половината, но краката се бяха вкочанили и не помръдваха.

— Трябват ни фокусници — отсече Лула. — Като ония, как ли им беше името, а, да, Зигфрид и Рой. — Веднъж ги гледах по телевизията, срязаха едного наполовина, и то без капчица кръв.

Синтия продължаваше да дърпа мъртвеца за главата с надеждата, че под собствената си тежест той ще климне.

— Кракът му се е закачил в лоста за скоростите — оплака се тя. — Я някой да го изрита.

— Хич не гледай мен — предупреди Лула. — От мъртъвци ме побиват тръпки. За нищо на света няма да пипна мъртвец.

Синтия го сграбчи за якето и продължи да тегли.

— Няма да стане — завайка се тя отново. — До Второ пришествие няма да го разкарам тоя кретен от колата си.

— Ами ако го намажеш с грес? — предложи Лула.

— Ами ако ми помогнеш? — подвикна Синтия. — Иди от другата страна и го изритай по задника, а Стефани ще ми помогне да го дръпна.

— Добре де, с крак може — склони Лула. — Важното е да не го пипам с ръка.

Синтия пак се вкопчи в мъртва хватка в главата на трупа, аз го сграбчих отпред за пуловера, а Лула му тегли един як шут. Той изскочи като тапа.

Веднага го пуснахме и се дръпнахме.

— Как мислите, кой ли му е светил маслото? — попитах аз.

Не че очаквах отговор.

— То се знае кой — Хомър, разбира се — отсече Синтия.

Поклатих глава.

— Не може да е Хомър. Тоя тук е мъртъв отскоро.

— Ханибал?

— Не смятам, че Ханибал ще остави труп в собствения си гараж.

— Пет пари не давам кой го убил — рече Синтия. — Важното е, че си намерих поршето, отивам си вкъщи!

Мъртвецът се бе проснал на пода с крака, щръкнали в различни посоки, с разрошена коса и вдигнат нагоре пуловер.

— А него какво ще го правим? — попитах аз. — Не можем да го оставим тук. Виж колко му е… неудобно.

— Заради краката е — отсъди Лула. — Вкочанили са се, докато е седял. — В дъното на гаража бяха струпани пластмасови шезлонги, тя донесе един и го разпъна до мъртвеца. — Ако го сложим на шезлонга, ще изглежда по-естествено, все едно чака да го откарат или нещо от тоя род.

Речено-сторено. Сложихме мъртвеца на шезлонга и се дръпнахме да видим какво се е получило. Лошото само бе, че когато се дръпнахме, той взе, че тупна от стола. Пльос, направо по лице.

— Добре, че е мъртъв — каза Лула, — иначе щеше да го заболи кански.

Пак го върнахме с триста мъки на стола, този път обаче го привързахме с въже за скокове бънджи. Носът му беше леко сплескан, от удара в пода едното му око се беше затворило, така че едното беше отворено, а другото — затворено, но ако не броим това, мъртвецът си изглеждаше добре. Пак се дръпнахме, а той продължи да си седи.

— Махам се оттук — оповести Синтия.

Смъкна всички стъкла на прозорците, натисна дистанционното за външната врата на гаража, даде на заден и отпраши към улицата.

Гаражната врата пак се затвори и ние с Лула останахме сами с мъртвеца.

Колежката запристъпва от крак на крак.

— Мисля, че трябва да кажем нещичко за покойника, а? Все пак човекът е мъртъв, дължим му някакво уважение.

— Аз пък мисля, че трябва да си обираме крушите оттук.

— Амин! — рече Лула и се прекръсти.

— Мислех, че си баптистка.

— За баптистка съм баптистка, но за случай като този си нямаме никакви знаци.

Изнесохме се от гаража, надзърнахме през задния прозорец, за да се уверим, че наоколо няма никого, и притичахме при вратата за задния двор. Затворихме след себе си портичката в оградата и по велосипедната пътека отидохме при колата.

— За теб не знам — оповести Лула, — но щом се прибера, ще стоя най-малко два часа под душа, а после ще се изплакна и с белина.

Планът й ми се стори добър. Особено като знаех, че ако стоя толкова дълго под душа, ще позабавя малко срещата с Морели. Така де, какво щях да му кажа? „Знаеш ли, Джо, днес проникнах с взлом у Ханибал Рамос и заварих в къщата му мъртвец. После нахълтах на местопрестъплението, помогнах на една мърла да унищожи веществените доказателства и ни лук яла, ни лук мирисала, се изнизах оттам…“ Да не говорим пък за Рейнджъра — за втори път бе забелязан да излиза от място, където е било извършено убийство.

Докато се прибера, вече се бях вкиснала окончателно. Бях отишла у Ханибал с надеждата да открия в къщата му някаква информация. Сега разполагах с повече информация, отколкото ми се искаше, а нямах и представа какво означава тя. Звъннах на Рейнджъра по пейджъра и си приготвих обяд, който в разсеяното ми състояние се състоеше от маслини. За кой ли път.

Занесох заедно с мен телефона в банята и се пъхнах под душа. Преоблякох се, изсуших си косата, мацнах си малко спирала за мигли. Тъкмо умувах дали да не си тегля над очите и една черта, когато Рейнджъра звънна.

— Казвай сега какво става — подвикнах аз. — Току-що намерих в гаража на Ханибал мъртвец.

— Е, и?

— И искам да знам кой е. А също кой го е пречукал. Както и защо снощи се измъкна като крадец по късна доба от къщата на Ханибал.

Усетих как на Рейнджъра в другия край на линията му иде да ми извие врата.

— Не ти трябва да знаеш.

— Друг път не ми трябва! Току-що се забърках в убийство.

— Озовала си се съвсем случайно на местопрестъплението. Това съвсем не означава, че си се забъркала в убийство. Обади ли се в полицията?

— Не.

— Няма да е зле да звъннеш. И вероятно ще е добре да позамажеш частта с влизането с взлом.

— Добре е да позамажа доста неща.

— Е, ти си знаеш — отсече Рейнджъра.

— Държиш се гадно с мен! — подвикнах му аз в слушалката. — До гуша ми дойде с тази твоя тайнственост. Знаеш ли, имаш проблем с общуването. Единия ден ми пъхаш ръце под тениската, на следващия ми заявяваш, че не ми влизало в работата. Не знам дори къде живееш.

— Ако не знаеш нищо, няма как да го раздрънкаш.

— Благодаря за проявеното доверие.

— Това е положението — каза Рейнджъра.

— А, и още нещо. Морели каза да му се обадиш. Следял някого си от доста време, а сега ти си се забъркал с този някого си и според Морели си могъл да му помогнеш.

— По-нататък — отсече Рейнджъра.

И затвори.

Прекрасно! Така да бъде, щом толкова иска. Лично аз нямам нищо против.

Изтичах в кухнята, извадих от кутията от курабийки пистолета, грабнах дамската си чанта и хукнах по стълбището към буика. Джойс се беше тропосала на паркинга — седеше в джипа с калник на хармоника. Видя ме, че излизам от входа, и ми показа среден пръст. Аз й отвърнах със същото и поех към къщата на Морели. Джойс тръгна след мен на един автомобил разстояние. Нямах нищо против. Нека си ме следи, щом няма друга работа. Оттук нататък Рейнджъра да се оправя без мен! Смятах да изляза от играта.

 

 

Когато влязох, Морели и Боб седяха един до друг на канапето и гледаха някаква телевизионна игра. На масичката се мъдреха празна кутия от пица, празна кутия от сладолед и две-три смачкани кутийки от бира.

— Обяд ли? — попитах.

— Боб огладня. И не се притеснявай, не съм го черпил бира. — Морели потупа по канапето — да съм седнела до него. — Тук има място и за теб.

Когато Морели се вживяваше в ролята си на ченге, кафявите му очи бяха пронизващи и властни, лицето му ставаше някак ъглесто и изопнато, а белегът, прорязал дясната му вежда, създаваше правилното впечатление, че той никога не е живял предпазливо. Но удареше ли го хормонът, кафявите му очи се превръщаха в течен шоколад, устните му ставаха някак меки, а белегът създаваше погрешното впечатление, че Джо се нуждае от ей толкова майчински грижи.

В момента го беше ударил хормонът. На мен пък изобщо не ми беше до това. Бях ужасно вкисната, не е за разправяне. Пльоснах се до него на канапето и се свъсих на празната кутия от пица — покрай нея си спомних за моя обяд от маслини.

Морели ме прегърна през раменете и забучи лице във врата ми.

— Най-после сами! — възкликна той.

— Искам да ти кажа нещо.

Той застина.

— Днес се натъкнах на мъртвец.

Джо се дръпна и се облегна на канапето.

— Ето на, имам гадже, което все намира мъртъвци. Защо точно на мен!

— Говориш като майка ми.

— Чувствам се като майка ти.

— Недей — троснах му се. — Не харесвам дори майка си, когато се чувства по този начин.

— Сигурно искаш да ми разкажеш.

— Виж какво, ако не ти се слуша, все ще го преживея някак. Ще звънна в участъка и точка по въпроса.

Морели седеше като на тръни.

— Ама ти не си ли се обадила още? Ох, да го вземат мътните! Чакай да видим дали ще позная: проникнала си с взлом в чужда къща и си се натъкнала на убит човек.

— В къщата на Ханибал.

Той скочи като ужилен.

— В къщата на Ханибал ли?

— Но не съм проникнала с взлом. Задната врата беше отворена.

— Какво, по дяволите, търсеше точно у Ханибал? — изкрещя ми Морели. — Ти какво си мислиш?

Аз също скочих и се разкрещях.

— Вършех си работата.

— Работата ти не е да проникваш с взлом и да влизаш по чуждите къщи.

— Казах ти вече, не съм прониквала с взлом, само съм влязла.

— Е, това вече е друго. И кой е мъртвецът, дето си го намерила?

— Не знам. Някой го е очистил в гаража.

Морели отиде в кухнята и се свърза с дежурния в участъка.

— Получих анонимно съобщение — поясни той. — Я пратете някого в градската къща на Ханибал Рамос на Фенуд — да погледне в гаража. Задната врата би трябвало да е отворена. — Той затвори и се обърна към мен. — Е, погрижихме се за това — рече ми. — Хайде да се качваме горе!

— Секс, секс, секс! — подвикнах аз. — Само това ти се върти в главата.

Все пак си бях починала, от плещите ми беше паднало бремето за мъртвеца и вече нямах нищо против да получа и някой и друг оргазъм.

Морели ме затисна до стената.

— И други неща ми се въртят в главата… но не и напоследък.

Целуна ме, пусна ми и език и оргазмът ми се стори още по-приемлив.

— Чакай само да те питам нещо за мъртвеца — прекъснах аз Джо. — Колко време ще мине, докато го намерят?

— Ако в района има кола, най-много до пет-десет минути.

Бях почти сигурна, че ще звъннат на Морели, щом видят онзи в гаража. А в най-добрите дни на мен ми трябват повече от пет минути. Е, може пък ченгетата да не се справеха за пет минути — все пак трябваше да бият път до къщата и да заобиколят отзад, за да влязат в гаража. С други думи, ако не губех време да си свалям всичките дрехи и започнехме веднага, може би щяхме да изкараме цялата програма.

— Защо да не го направим тук? — предложих аз и разкопчах горното копче на дънните му. — Кухните са много възбуждащи.

— Чакай да пусна щорите — спря ме Морели.

Изхлузих обувките и смъкнах дънните.

— Нямаме време за това.

Морели ме изгледа.

— Не че се оплаквам, но ми се вижда прекалено хубаво, за да е истина.

— Чувал ли си за бързата закуска? Е, това е бърз секс.

Прегърнах го, а той си пое бързо въздух.

— Колко бърз искаш да бъде? — попита ме.

Телефонът иззвъня.

Е, това беше!

Морели вдигна с едната ръка, а с другата продължи да ме държи за китката. След миг обаче ме стрелна с очи.

— Обажда се Костанца. Бил е някъде в района, затова е отишъл да провери какво става в къщата на Рамос. Да съм идел да видя с очите си. Разправи ми нещо за някакъв, който не се бил сресал и както си бил рошав, чакал автобуса. Така поне го схванах. Костанца се превиваше от смях, не му се разбираше много-много.

Свих рамене и вдигнах ръце. Един вид — и аз не знам какво точно ти е казал Костанца. Докато бях там, онзи си изглеждаше като най-обикновен мъртвец.

— Искаш ли да ми кажеш нещо? — попита все пак Морели.

— Нека първо дойде адвокатът ми.

Облякохме се, събрахме си нещата и тръгнахме към входната врата. Боб продължаваше да седи на канапето и да си гледа телевизионната игра.

— Странно — отбеляза Морели, — но ми се струва, че той следи играта.

— Дали да не го оставим да си я догледа?

Излязохме и Морели заключи.

— Слушай сладурче, ако кажеш на някого, че съм оставил кучето да гледа телевизионно състезание, ще ти го върна тъпкано, така да знаеш! — Погледна колата ми, после и джипа, спрял зад нея. — Това Джойс ли е?

— Следи ме.

— Искаш ли да я глобя за неправилно паркиране?

Мляснах Морели по бузата и следвана по петите от Джойс, подкарах към магазина за хранителни стоки. Не разполагах с много пари, кредитната ми карта беше просрочена, затова взех само най-необходимото: фъстъчено масло, чипс, хляб, бира, овесени ядки, мляко и две билетчета от лотарията — от ония, дето ги чегърташ с монета, за да видиш дали печелиш.

После се отбих в железарията и купих резе, което да замени счупената предпазна верига на вратата. Смятах да трампя с моя домоуправител и добър приятел Дилън Рудик една бира срещу умението му да поставя резета.

След железарията се отправих право към къщи. Спрях на паркинга, заключих Голямата синя птица и махнах за довиждане на Джойс. Тя пък си пъхна нокътя на палеца между горните предни зъби, а сетне пак ми показа среден пръст.

Минах през Дилън — живееше в сутеренния апартамент, и му изложих нуждите си. Той грабна чантата с инструментите и двамата се понесохме към жилището ми. Беше на моите години, а живееше в търбуха на сградата, като къртица. Беше душа човек, но го мързеше, та две не виждаше, поне аз не знам да си имаше и гадже… така че, както вероятно вече се досещате, се наливаше с бира. И понеже не разполагаше с много пари, се радваше винаги когато някой решеше да го почерпи една бира.

Докато Дилън слагаше резето, си проверих телефонния секретар. Пет съобщения за баба Мазур, нито едно за мен.

Тъкмо си почивахме с Дилън пред телевизора, когато баба се прибра.

— Майко, какъв тежък ден — завайка се тя. — Скъсах се да кормувам, май най-после схванах как се спира. — Баба присви очи срещу Дилън. — Кой е този симпатичен младеж?

Представих го и понеже наближаваше време за вечеря, направих за всички сандвичи във фъстъчено масло и чипс. Хапнахме ги пред телевизора, а баба и Дилън на бърза ръка си поделиха шестте бирички. Двамата бяха много доволни от живота, аз обаче започвах да се безпокоя за Боб. Представях си го как седи клетият сам-самичък в къщата на Морели и как няма нищо за ядене, освен празната кутия от пицата. И канапето. И леглото. И пердетата, и килима, и любимия фотьойл на Морели. После пък си представих как Морели тегли куршума на Боб — грозна гледка!

Звъннах у Морели — никой не вдигаше. Ами сега! Не биваше за нищо за света да оставям Боб сам в къщата. Грабнах ключовете и тъкмо си обличах якето, когато Морели дойде заедно с Боб, който креташе зад него.

— Отиваш ли някъде? — попита Джо, след като стрелна с очи ключовете и якето.

— Притесних се за Боб. Смятах да отскоча с колата до вас и да проверя дали всичко е наред.

— Пък аз си помислих, че напускаш страната.

Озарих го с лъчезарна превзета усмивка.

Морели махна каишката на Боб, каза едно здрасти на баба и Дилън и ме затегли към кухнята.

— Трябва да поговорим.

Чух как Дилън подвиква — Боб сигурно се запознаваше с него.

— Въоръжена съм — предупредих аз Морели, — така че внимавай в играта. Имам в дамската чанта пистолет.

Морели взе чантата и я метна в другия край на стаята.

Ужас!

— Онзи в гаража е бил Джуниър Макарони — поясни Морели. — Човек на Столе. Умът ми не го побира как се е озовал в гаража на Ханибал. И само това да беше!

Вече се сгърчих вътрешно.

— Седеше, моля ти се, на пластмасов градински шезлонг!

— Това го измисли Лула — уточних аз. — Добре де, и аз участвах, но само да знаеш колко неудобно му беше на циментовия под!

Морели се ухили.

— Би трябвало да те арестувам, задето си унищожила улики, но тоя Макарони беше престъпник и негодник, пък и изглеждаше голям тъпак.

— А откъде знаеш, че не съм го очистила аз?

— Ти се разхождаш с трийсет и осем калибров, а онзи е гръмнат с двайсет и втори калибър. Пък не можеш да уцелиш и слон дори от пет крачки. Вярно, улучи Мънсън, но това е станало с Божията помощ.

Така си беше.

— Колко души знаят, че съм го сложила на шезлонга?

— Никой не знае, но поне стотина се досещат. Никой няма да те издаде. — Морели си погледна часовника. — Трябва да вървя. Довечера имам среща.

— Да не е с Рейнджъра?

— Не.

— Лъжеш като циганин.

Морели извади от джоба на якето белезници и докато се усетя какво става, ме щракна за хладилника.

— Това пък какво е? — подвикнах аз.

— За да не ти хрумне да ме следиш. Ще оставя ключа долу в пощенската кутия.

Божичко, не любовна връзка, а мечта!

 

 

— Готова съм да тръгвам! — оповести баба.

Беше се издокарала с пурпурния си анцуг и белите кецове. Беше си накъдрила косата на малки буклички и си беше сложила розово червило. Беше сгънала ръка и държеше голямата черна кожена чанта. Опасявах се да не е пъхнала вътре пистолета с дългата цев и да не вземе да погне ония от Пътна полиция, ако я скъсат на изпита.

— Не си скрила вътре пистолета, нали? — попитах я.

— Разбира се, че не.

Изобщо не й повярвах.

Слязохме долу на паркинга и баба отиде при буика.

— Сигурно ще изкарам изпита по-лесно, ако ида с буика — отсъди тя. — Подочух, че пускали по-лесно младички жени със спортни автомобили.

На паркинга спряха Мичъл и Хабиб. Отново бяха с линкълна.

— Изглежда като нов — отбелязах аз.

Мичъл грейна.

— Да, потегнаха го хората. Прибрахме си го днес сутринта. Наложи се да почакаме, докато боята изсъхне. — Той погледна баба, която вече се беше разположила зад волана на буика. — Каква е програмата за днес?

— Ще закарам баба, днес е на изпит за шофьорска книжка.

— Много мило от твоя страна — похвали ме Мичъл. — Добра внучка си, но баба ти не е ли малко старичка за книжка?

Баба щракна с ченета.

— Старичка ли? — подвикна тя. — Ще ти покажа аз на теб кой е старичък.

Чух я как отваря дамската чанта. После бръкна вътре и извади пистолета с дългата цев.

— Не съм чак толкова стара, все ще те улуча в окото — закани се тя и се прицели.

Мичъл и Хабиб залегнаха на седалките.

Изгледах баба на кръв.

— Нали уж каза, че не си взела пищова?

— Явно съм се объркала.

— Скрий го. И гледай да не го размахваш под носа на ония в Пътна полиция, че ще вземат да те арестуват.

— Дърта откачалка — изпелтечи Мичъл някъде от пода на линкълна.

— Е, това вече се ядва — одобри баба. — Харесва ми да съм откачалка.