Джанет Еванович
Пет за четири (15)

Глава 14

Спрях да си поема дъх и се превих одве, а после присвих очи — толкова силно ме боляха дробовете. На колената дънните ми бяха скъсани, самите ми колена бяха разкървавени от стъклата. И двете ми длани бяха порязани. В суматохата и бързината си бях изгубила якето. Бях го омотала около ръката си, за да избия стъклото, и после го бях забравила. Бях облечена по тениска и бархетна риза отгоре, които сега бяха вир-вода. Зъбите ми тракаха къде от студ, къде от страх. Долепих се до стената и се заслушах през плисъка на дъжда в автомобилите, които профучаваха само на две крачки оттук, по Брод.

Не ми се ходеше на Брод. Щях да се чувствам прекалено уязвима. Не познавах тази част на града. Но нямаше как, трябваше да отида в някоя от сградите и да потърся помощ. От другата страна на улицата имаше бензиностанция с магазин към нея. Но реших да не ходя там. Щяха да ме видят всички. Бях на две крачки от нещо като административна сграда. Влязох крадешком в тясното фоайе. Вляво имаше асансьор — само един. До асансьорът пък се виждаше металната врата на аварийното стълбище. На стената имаше списък на фирмите в сградата. Пет етажа с фирми. За пръв път ги чувах всичките. Качих се по стълбището на първия етаж и влязох в първата изпречила ми се врата. Вътре помещението беше задръстено с метални рафтове, отрупани с принтери, компютри и какъв ли не хардуер. На плота точно до вратата работеше къдраво момче по тениска. Когато надзърнах вътре, то вдигна глава.

— Какво правите тук? — поинтересувах се аз.

— Поправяме компютри.

— Може ли да използвам телефона — ще звънна в града. Паднах от колелото заради тоя гаден дъжд и трябва да се обадя, за да дойдат да ме приберат.

На момчето едва ли му се слушаше, че някакви негодници ме търсят под дърво и камък, за да ме осакатят. Компютърджията ме погледна.

— Сигурна ли сте, че точно това ви се е случило?

— Да. Сигурна съм.

Съмняваш ли се… пробутай някоя лъжа, да ти е чиста работата.

Момчето махна към телефона в края на масата.

— Заповядайте, звъннете.

Не можех да се обадя на нашите. Не виждах какво ще им обясня. Не ми се звънеше и на Джо — не исках да разбере колко съм загубена. Нямаше да се обадя и на Рейнджъра, защото той щеше да ме затвори някъде, въпреки че идеята ми се струваше все по-примамлива. Така остана само Лула.

— Благодаря — казах на момчето, след като й дадох адреса и затворих. — Признателна съм ви.

Младежът бе ужасен от вида ми, затова и побързах да си обера крушите и слязох да чакам долу.

След пет минути Лула се появи с файърбърда. Качих се, колежката заключи всички врати, после извади от дамската си чанта пистолета и го сложи на конзолата между седалките.

— Добре си се сетила — похвалих я аз.

— Къде отиваме?

Не можех да се прибера у нас. Рано или късно Хабиб и Мичъл щяха да дойдат да ме търсят. Можех да остана при нашите или Джо, но първо трябваше да се пооправя. Бях сигурна и че Лула ще ме подслони, но къщата й бе съвсем тясна: само това оставаше да избухне Трета световна война, понеже сме се настъпили по пръстите.

— Карай у Дуги — отвърнах аз.

— Не знам къде си се порязала така, но явно си получила и мозъчни увреждания. Обясних на Лула всичко от игла до конец.

— На никого няма да му хрумне да ме търси у Дуги — добавих аз. — Пък и от времето, когато беше прекупвач, са му останали дрехи. Вероятно ще ми услужи и с кола.

— Защо не звъннеш по пейджъра на Рейнджъра или на Джо? — посъветва ме Лула. — По-добре някой от тях, отколкото Дуги. Те поне ще те пазят.

— Не мога. Довечера трябва да спазаря Рейнджъра срещу Каръл.

— Моля?

— Ще го предам на Джойс. — Набрах по телефона в автомобила служебния номер на Джо. — Искам да те помоля за една огромна услуга — рекох му.

— Пак ли?

— Притеснявам се, че някой може да проникне с взлом в апартамента ми, а в момента ми е невъзможно да се прибера. Защо не отскочиш да вземеш Рекс?

Настана тягостно мълчание.

— Много спешно ли е?

— Много.

— Ох, да му се не види — затюхка се Морели.

— И докато си там, виж дали пистолетът ми е още в кутията от курабийки. А, вземи ми и дамската чанта.

— Какво става?

— Артуро Столе е решил, че ако ме държи заложница, ще принуди Рейнджъра да му помогне.

— Ти добре ли си?

— По-добре не помня да съм била. Но се наложи да напусна апартамента под пара.

— А теб не искаш ли да те прибера?

— Не. Прибери само Рекс. Аз съм с Лула.

— Сега вече съм спокоен.

— По-късно довечера ще се опитам да намина към теб.

— Гледай да не забравиш.

Лула спря пред къщата на Дуги. Двата предни прозореца бяха заковани с дъски. Горе пък щорите бяха пуснати, но иззад тях се процеждаше светлина. Лула ми подаде глока си.

— Вземи го. С нов пълнител е. И ме викни, ако има нещо.

— Не се притеснявай, ще се оправя — уверих я аз.

— Не се и съмнявам. Ще изчакам, докато влезеш вътре и ми дадеш знак.

Взех на бегом краткото разстояние до входната врата. И аз не знам защо. Не можех да се намокря повече от това. Почуках на вратата, никой. Представих си как Дуги се е спотаил, да не би някой от трекитата да е наминал да го види.

— Дуги! — провикнах се. — Аз съм, Стефани. Отвори!

Това се увенча с плодове. Щората се дръпна и Дуги надзърна през прозореца. После се отвори и входната врата.

— Има ли някой при теб? — попитах аз.

— Само Откаченяка.

Втъкнах пистолета в колана на дънните си и махнах на Лула.

— Затвори и заключи — заръчах на Дуги и влязох в стаята.

Но той вече ме беше изпреварил. Не само че беше заключил, но и буташе хладилника — да затисне с него вратата.

— Толкова ли е наложително да го правиш? — изненадах се аз.

— Е, сигурно се престаравам — отвърна Дуги. — Днес, общо-взето, е спокойно. Но още не мога да се окопитя след бунта.

— Гледам, изпочупили са ти прозорците.

— Само един. Другия го счупиха пожарникарите, когато изхвърлиха на тротоара канапето.

Погледнах въпросното канапе. Половината беше овъглено. Откаченяка седеше на втората, неовъглена, половинка.

— Ей, маце, идваш точно навреме — възкликна той. — Тъкмо сме извадили от ябълковите пастички. Гледаме ретроспектива, дават „Мечтая за Джийни“. Опасна скица е тая Джийни.

— Да — подкрепи го Дуги. — Останали са ни доста пастички. Трябва да ги изядем до петък, после срокът им на годност изтича.

Видя ми се странно, задето никой от тях не забелязва, че приличам на мокра кокошка, че съм цялата изподрана до кръв и съм нахълтала с насочен патлак. Но знам ли, може пък тук хората винаги да идват в тоя вид.

— Дали ви се намират сухи дрехи? — обърнах се аз към Дуги. — Отърва ли се от купчината дънки, които се опитваше да шитнеш?

— В стаята горе ми е останала цяла камара. Повечето са малки номера, сигурно ще си намериш нещо като за теб. Горе има и тениски. Вземи си каквото искаш.

В аптечната в банята имаше лейкопласт. Поизмих се криво-ляво и навлякох дрехите на Дуги, докато намеря нещо по-подходящо.

Вече се свечеряваше, още от сутринта не бях слагала и залък в уста, затова излапах няколко пастички. После отидох в кухнята и звъннах на клетъчния телефон на Морели.

— Къде си? — попита ме той.

— Защо?

— Защото искам да знам — ето защо.

Видя ми се притеснен. Божичко, дали на Рекс не му се беше случило нещо?

— Какво има? Рекс как е? Добре ли е?

— Добре е, не бери грижа. Сега е в патрулната кола на Костанца на път за нас. А аз съм още в апартамента ти. Когато дойдох, вратата беше избита, някой е тършувал. Поне досега не съм забелязал нещо да е счупено, но всичко е с краката нагоре. Изсипали са на пода нещата от дамската ти чанта. Портмонето, газовият пистолет и лютивият спрей са тук. Пистолетът ти също си е в кутията от курабийки. Мен ако питаш, тия кретени просто са си излели яда. Вилнели са, но дори не са забелязали клетката на Рекс.

Бях долепила ръка до сърцето си. Рекс беше добре. Всичко останало беше без значение.

— Каня се да си тръгвам, ще заключа — рече ми Морели. — Казвай къде си.

— У Дуги.

— У Дуги Крупър ли?

— Гледаме „Мечтая за Джийни“.

— Идвам незабавно при теб.

— Недей. Аз съм си добре. Никой няма да се сети да ме търси тук. Пък и помагам на Дуги да почисти. Снощи ние с Лула предизвикахме тук бунт и се чувствам виновна, нека поне помогна да почистим.

Божичко, лъжех като дърта циганка!

— Звучи логично, но нещо не ти вярвам.

— Слушай, аз не ти меся в работата, не го прави и ти.

— Да де, но за разлика от теб съм наясно какво правя.

Така си беше.

— Ще се видим довечера.

— Аман от теб! — подвикна Морели. — Допи ми се алкохол.

— Виж в гардероба. Може и да е останала някоя бутилка от баба.

 

 

Цели три часа гледах с Дуги и Откаченяка „Джийни“. Хапнах още пастички. После звъннах на Рейнджъра. Не вдигна никой, затова опитах с пейджъра. След десет минути той се свърза с мен.

— Искам да ги разкарам тия белезници — казах му аз.

— Иди на ключар.

— Имам проблеми и със Столе.

— И?

— И трябва да поговоря с теб.

— И?

— И в девет часа ще бъда на паркинга зад кантората. Ще бъда с чужда кола. Но още не знам каква.

Рейнджъра затвори. Изтълкувах го в смисъл, че ще дойде.

Но сега пък се натъкнах на друг проблем. Единственото, с което разполагах, беше глокът. А Рейнджъра изобщо нямаше да се уплаши от него. Знаеше, че не ми стиска да го насоча, камо ли пък да стрелям.

— Трябват ми някои нещица — споделих с Дуги. — Белезници, газов пистолет и лютив спрей.

— Не ми се намират — отвърна Дуги, — но бих могъл да звънна на едно място. Имам един познат.

След половин час на вратата се почука и с общи усилия ние изтикахме хладилника. Отворихме. Само как не паднах от изненада!

— Лени Грубър! — извиках. — Не съм те виждала още откакто ми сви количката.

— Имах работа.

— Да, знам. Толкова дивотии за вършене, а времето все не стига.

— Влизай, мой човек — провикна се и Откаченяка. — Ела да се почерпиш пастички.

Ние с Грубър бяхме съученици. Често му се случваше да пръдне в час и после да се провикне: „Каква е тая смрад! Кой пак реже кашкавал?“ Беше с един кътник по-малко, а ципът на панталона му никога не беше вдигнат докрай.

Грубър си взе от настинките и сложи върху масата алуминиево дипломатическо куфарче. Отвори го — вътре имаше какви ли не газови пистолети, спрейове за самозащита, белезници, ножове и месингови боксове. Видях и кутийка презервативи и вибратор. Явно стоката му вървеше добре сред сводниците.

Избрах си чифт белезници, газов пистолет и мъничка опаковка лютив спрей.

— Колко?

Грубър се вторачи в гърдите ми.

— За теб ще е с голяма отстъпка.

— Не е нужно да ми правиш услуги — натъртих аз.

Той ми посочи цена, която ми се видя приемлива.

— Разбрахме се — отвърнах аз. — Но ще се наложи да почакаш. Не нося пари.

Грубър се ухили: на мястото на липсващия кътник се чернееше огромна дупка, не ти трябва кратер.

— Все ще измислим нещо.

— Няма да измисляме нищо. Утре ще ти дам парите.

— Но ако не ми платиш до утре, цената ще скочи.

— Слушай, Грубър, имах ужасен ден. Не ме притискай. И бездруго съм жена на ръба на нервна криза. — Щракнах копченцето на газовия пистолет. — Я да видим дали това тук работи. Дали да не го пробвам върху някого?

— Жени! — каза Грубър на Откаченяка. — С тях лошо. Без тях още по-лошо.

— Я мръдни малко наляво, мой човек — помоли Откаченяка. — Застанал си ми пред телевизора, а точно сега е оная знаменита сцена с Джийни и майор Нелсън.

 

 

Взех назаем от Дуги двегодишен джип „Чероки“. Беше един от четирите автомобила, останали непродадени, тъй като регистрацията и документите по прехвърлянето се бяха изгубили някъде. Намерих си и дънки и тениска, които криво-ляво ми станаха. От Откаченяка пък взех дънково яке и чисти чорапи. И той, и Дуги си нямаха пералня или сушилня, а тъй като и двамата не бяха травестити, си останах без бельо. Закачих белезниците отзад на дънните. Останалото оборудване напъхах по всевъзможните джобчета и джобове на якето.

Отидох на паркинга зад кантората на Вини и спрях. Вече не валеше, беше топличко, усещаше се полъхът на пролетта. Беше тъмно като в рог, нямаше ни месечина, ни звезди. Зад кантората имаше място за четири коли. Сега-засега освен джипа не се виждаха други автомобили. Бях подранила. Но едва ли толкова, колкото Рейнджъра. Той сто на сто ме беше забелязал да се задавам и ме наблюдаваше отнякъде, за да се увери, че не го застрашава нищо. Правеше го винаги.

Тъкмо се бях вторачила в уличката, водеща към паркинга, когато Рейнджъра почука тихо на прозореца.

— Ох, да ти се не види! — подвикнах аз. — Изкара ми ангелите. Бива ли да ме стряскаш така!

— А ти, моето момиче, винаги трябва да стоиш с гръб, долепен до стената. — Той отвори вратата откъм моята страна. — Смъквай якето.

— Ще ми бъде студено.

— Съблечи го и ми го дай.

— Ама ти не ми вярваш!

Рейнджъра се подсмихна.

Свалих якето и му го връчих.

— Мале, доста железария си напъхала вътре.

— Обичайните неща.

— Слизай.

Не си го бях представяла точно така. Не бях очаквала, че толкова бързо ще остана без якето.

— Предпочитам ти да се качиш при мен. Тук е по-топло.

— Слизай!

Въздъхнах и къде ще ходя — слязох.

Рейнджъра плъзна длан по кръста ми, пъхна пръсти под колана на дънните и откачи белезниците.

— Дай да влезем в кантората — подкани той. — Там ще се чувствам в по-голяма безопасност.

— Питам само от любопитство, но как ще влезем — ще обезвредиш алармата ли, или знаеш кода?

Рейнджъра отвори задния вход.

— Знам кода.

Стигна по коридорчето в сервизното помещение, където държахме оръжието и канцеларските материали. Отвори вратата на предния кабинет, осветен през огледалните прозорци от уличните лампи. Така виждаше и двете врати.

Сложи якето и белезниците върху кантонерката, така че да не ги стигам, и погледна халката от белезници върху дясната ми китка.

— Променила си модела.

— Но пак ме дразни.

Рейнджъра извади от джоба си ключето, отключи белезниците и метна халката върху якето ми. После ме хвана за ръцете и ги обърна, така че да вижда дланите.

— Облякла си чужди дрехи, въоръжила си се с чуждо оръжие, ръцете ти са издрани до кръв, не носиш бельо. Какво става, бе, жена?

Погледнах надолу към изпъкналите под тясната тениска гърди и щръкналите зърна.

— Понякога ходя без бельо.

— Никога не ходиш без бельо.

— Откъде знаеш?

— Даден от Бога талант.

Беше с обичайните си дрехи: широки черни панталони, пъхнати в черни кубинки, черна тениска и черно яке. Свали якето и ме заметна с него. Беше топло от тялото му и дъхтеше на море.

— Май прекарваш доста време в Дийл, а? — попитах аз.

— И сега би трябвало да съм там.

— А кой следи вместо теб Рамос?

— Танк.

Още държеше якето, кокалчетата на пръстите му докосваха лекичко гърдите ми — проява по-скоро на чувството му за собственост, отколкото на сексуална агресия.

— И как ще го направиш? — попита тихо Рейнджъра.

— Кое?

— Как ще ме заловиш? Нали заради това е цялата дандания?

Да, смятах да направя точно това, но Рейнджъра ми беше взел играчките. А и сега не бях в настроение да го залавям — Каръл да си троши главата, какво ми влиза на мен в работата, не съм длъжна непрекъснато да я спасявам! Долепих длани до корема на Рейнджъра, който продължаваше да ме греда вторачено. Подозирах, че чака да му отговоря, в момента обаче си имах по-неотложен проблем. Не знаех накъде да плъзна длани. Дали нагоре? Или пък надолу? Искаше ми се да е надолу, но така той щеше да остане с впечатлението, че съм прекалено напориста и лесна.

— Стеф!

— А?

Още държах дланите си до корема му и усетих, че той се смее.

— Мирише ми на изгоряло, моето момиче. Да не би да мислиш?

Но гореше не мозъкът ми, а нещо друго. Плъзнах още малко връхчетата на пръстите си.

Рейнджъра поклати глава.

— Не ме насърчавай. Сега не му е времето. — Дръпна дланите ми и пак погледна раните по тях. — Това от какво ти е?

Разказах му за Хабиб и Мичъл и как съм офейкала от фабриката.

— Артуро Столе си заслужаваше Хомър Рамос — отбеляза Рейнджъра.

— Не знаех. Всички ме държат в неведение!

— От доста години Столе се занимава с незаконно осиновяване и емиграция. Използва връзките си в Източна Азия и вкарва в страната млади момичета — те проституират и раждат деца, които после срещу баснословни суми биват давани за осиновяване. Преди половин година му хрумна да използва същите връзки, за да вкарва заедно с мацките и дрога. Лошото е, че нагази в чужди води. Затова и се сдуши с Хомър Рамос, прословут със своята глупост и с това, че вечно е закъсал за мангизи — да му препира парите. Въобразяваше си, че другите мафиоти, на които мъти водата, няма да посегнат на сина на Александър Рамос.

— А ти какво общо имаш с всичко това?

— Аз съм нещо като арбитър. Човек за връзка между различните мафиотски групи. Всички, включително държавата, предпочитат да избегнат войната между престъпните кланове. — Пейджърът му изпиука и той погледна екранчето. — Трябва да се връщам в Дийл. Имаш ли в арсенала си някакво тайно оръжие? Ще направиш ли последен опит да ме спипаш?

Виж го ти него колко хитър бил!

— Мразя те — извиках му.

— Не, не ме мразиш — отвърна Рейнджъра и ме целуна лекичко по устните.

— Защо прие да се срещнем?

За миг погледите ни се срещнаха. И после Рейнджъра ми щракна белезниците. Този път и върху двете ръце, при това зад гърба!

— Лайнар! — изкрещях му.

— Съжалявам, но си голяма досадница. От притеснения за теб не мога да си върша работата. Ще те поеме Танк. Ще те заведе на безопасно място и ще те наглежда, докато нещата се изяснят.

— И дума да не става! Каръл пак ще се качи на моста.

Рейнджъра се свъси.

— Каръл ли?

Разказах му за Каръл и Джойс и как Каръл не иска да я снимат с охранителната камера, докато пишка, и че този път за всичко съм виновна аз.

Рейнджъра си удари главата о кантонерката.

— Защо точно на мен! — простена той.

— Нямаше да допусна Джойс да те отведе в участъка — взех да го утешавам аз. — Щях да те заведа при нея, а след това все щях да измисля начин да те измъкна.

— После сигурно ще съжалявам горчиво, но ще те пусна, да не би, не дай Боже, Каръл да скочи от моста. Само че до утре сутринта да уредиш нещата с Джойс, след това идвам да си те прибера. И ми обещай най-тържествено, че няма да припарваш до Артуро Столе или до някого с името Рамос.

— Обещавам.

 

 

Прекосих града и отидох у Лулини. Тя живееше на втория етаж, прозорците й гледаха към улицата и сега светеха. Нямах телефон, затова отидох и звъннах от домофона. Един от прозорците над мен се отвори и от него надзърна Лула.

— Какво?

— Аз съм, Стефани.

Тя ми метна ключ и аз влязох във входа.

Лула ме чакаше на стълбищната площадка.

— Идваш да преспиш тук ли?

— Не. Опрях до помощта ти. Нали помниш, че трябваше да предам Рейнджъра на Джойс? Е, нищо не стана.

Лула прихна.

— Ах, тоя Рейнджър, голямо говедо е. Никой не може да го надхитри. Дори ти. — Тя ме огледа от глава до пети. — Не че ти се бъркам в личния живот, но със сутиен ли започна вечерта или това е нещо ново?

— Започнах я в този вид. Дуги и Откаченяка не носят бельо.

— Лоша работа — отбеляза колежката.

Живееше в двустаен апартамент. Стая и баня до нея, още една стая, която служеше за хол и трапезария, и кухненски бокс, до който Лула беше сложила малка кръгла маса и два най-обикновени стола. Седнах на единия стол и взех бирата, която тя ми подаде.

— Сандвич искаш ли? — попита колежката. — Имам шпеков салам.

— Ще ми дойде добре. На Дуги не му се намира нищо друго, освен пастички. — Отпих юнашка глътка от бирата. — Та казвай сега, какво ще я правим тая Джойс? Чувствам се виновна за Каръл.

— Че какво си й виновна ти! — възкликна Лула. — Не си й казвала да връзва Джойс за дървото, нали?

Така си беше.

— И все пак защо да не прецакаме още веднъж Джойс! — допълни колежката.

— Имаш ли някакви идеи?

— Джойс добре ли познава Рейнджъра?

— Виждала го един-два пъти.

— Ами ако й пробутаме някого, който прилича на Рейнджъра, и после й подложим динена кора и си го приберем обратно? Познавам един кретен, казва се Морган, той ще свърши работа. И той като Рейнджъра си е доста мургав. Има същото телосложение. Е, не е чак такъв красавец, но се ядва. Особено пък ако е тъмно и той си мълчи.

— Сигурно трябва да глътна още две-три бири, за да реша, че номерът ще мине.

Лула погледна празните бутилки от бира, подредени върху плота в кухнята.

— Е, аз съм едни гърди пред теб. Гледам наистина оптимистично на плана. — Наплюнчи пръст и разлисти опърпан тефтер. — Познавам Морган от предишния занаят.

— Клиент?

— Сводник. Голямо говно, но ми е задължен. И сигурно ще се навие да се направи на Рейнджъра. Дори съм сигурна, че има и дрехи като неговите.

След пет минути Морган вече бе получил съобщение по пейджъра и се беше свързал по телефона с нас — така се сдобихме с лъже-Рейнджър.

— Слушай сега какъв е планът — заобяснява ми Лула. — След половин час минаваме да го вземем от ъгъла на Старк и Белмънт. Лошото е, че той бърза, затова не бива да се мотаем.

Звъннах на Джойс и й казах, че съм заловила Рейнджъра и тя да се срещне с нас на паркинга зад кантората на Вини. Не се сещах за по-тъмно място.

Доядох си сандвича, допих си бирата и двечките с Лула се натоварихме на джипа. Отидохме на ъгъла на Старк и Белмънт и аз трябваше да се взра, за да се уверя, че мъжът, застанал на ъгъла, наистина не е Рейнджъра.

Когато Морган се приближи, веднага забелязах разликите. Той наистина беше мургав, но лицето му бе по-грубо. Бръчките около очите и устата го състаряваха, липсваше му и интелигентното излъчване на Рейнджъра.

— Дано Джойс не се вгледа по-отблизо — изшушуках аз на Лула.

— Казвах ли ти аз да пийнеш още една бира! — рече колежката. — Но тук и бездруго е тъмно като в рог и ако всичко мине според плана, Джойс няма да има време да се взира.

Надянахме на Морган белезниците и му ги щракнахме отпред, което си е много тъпо, но Джойс беше смотанячка и нямаше откъде да го знае. После му дадохме ключето. Според уговорката Морган щеше да го лапне и да го държи в устата си. Щеше да се направи на много обиден и нямаше да обели и дума пред Джойс. А после ние щяхме да се погрижим тя да спука гума и когато слезе да види какво става, Морган щеше да свали белезниците и да си плюе на петите.

Отидохме на паркинга по-раничко, та Лула да слезе незабелязано от колата. Според плана колежката щеше са се спотаи зад малкия контейнер, където Вини и съседът му си хвърляха боклуците, и докато Джойс се занимаваше с Морган, Лула щеше да й забие шиш в гумата. Déjà vu. Спрях джипа така, че Джойс да се види принудена да паркира при боклукчийския контейнер. Лула скочи и се скри, и добре, че побърза, понеже почти веднага откъм ъгъла блеснаха фарове.

Джойс спря новия си лъскав джип до моя и слезе. Аз също слязох. Морган се беше сгърбил на задната седалка и бе забучил брадичка в гърдите си.

Джойс се взря в него.

— Нещо не го виждам. Я включи осветлението.

— И дума да не става! — отсякох аз. — На твое място също не бих го правила. Сума ти народ го издирва под дърво и камък! Ами ако някой го забележи и се юрне да го залавя?

— Защо се е сгърбил такъв?

— Друсан е.

Джойс кимна.

— Тъкмо се чудех как се е оставил да го спипаш.

Разиграх голямо театро — уж че не мога да издърпам Морган от задната седалка. Той се свлече върху мен, на бърза ръка ме опипа негодникът му с негодник и ние с Джойс го затътрихме при нейния джип и го натикахме вътре.

— А, и още нещо — рекох аз на Джойс и й връчих клетвената декларация, която бях написала у Лула. — Трябва да подпишеш това.

— И какво е то?

— Документ, според който по своя воля си отишла с Каръл на гробището за домашни любимци и си я помолила да те завърже за дървото.

— Я не се занасяй! Няма да подпиша такава дивотия! Да не съм превъртяла!

— Тогава си прибирам Рейнджъра обратно!

Джойс погледна към джипа си и към безценния товар вътре.

— Е, хайде, от мен да мине — склони тя, след което грабна химикалката и врътна един подпис. — Нали си получих каквото исках!

— Ти тръгни първа — предложих на Джойс и извадих от джоба си глока. — А аз ще пазя, докато излезеш на пътя.

— Направо не мога да повярвам, че си способна на такова нещо — изсъска Джойс. — Знаех, че си калтачка, но чак пък толкова!

Чакай, драга, още не си видяла нищо, помислих си аз.

— Правя го заради Каръл — рекох й колкото за очи.

Продължих да стоя с насочен пистолет и да гледам как Джойс се отдалечава с джипа. В мига, когато зави към шосето, Лула скочи при мен в колата и отпратихме.

— Давам й най-много половин километър — отбеляза колежката. — Нямам равна в пукането на гуми.

Имах чудесна видимост, не изпусках от поглед Джойс. Нямаше никакво движение, тя бе най-много на една пресечка пред мен. По едно време стоповете й замигаха и джипът намали скоростта.

— Ха така! — израдва се Лула.

Джойс измина с намалена скорост още една пресечка.

— Толкова й е акълът на тая патка, ще кара и със спукана гума — подсмихна се Лула. — Но й е жал за лъскавото ново джипче.

Стоповете пак примигаха и Джойс отби към тротоара. Бяхме на една пряка зад нея и също спряхме с угасени фарове. Джойс тъкмо беше слязла и се бе отправила към задния калник, когато покрай нас профуча автомобил комби, който спря зад нея. От комбито изскочиха двамина с насочени пистолети. Единият се запъти към Джойс, а другият сграбчи Морган тъкмо когато той стъпи на тротоара.

— Бре, какво става? — притесни се Лула.

Бяха Хабиб и Мичъл. Въобразяваха си, че са спипали Рейнджъра.

Натикаха Морган в комбито и дадоха газ.

Ние с Лула продължихме да седим като истукани — не знаехме какво да правим.

Джойс крещеше и размахваше ръце. Накрая тегли един шут на спуканата гума, метна се на джипа и вероятно звънна на някого по клетъчния телефон.

— Готово, стана! — оповести накрая Лула.

Дадох на заден, без да включвам фаровете, завих по пресечката и дим да ме няма.

— Откога ли ни следят гаднярите му с гадняри?

— Сигурно от нас — предположи Лула. — Не са искали да ни нападат, понеже сме две. И когато Джойс спука гума, са си казали, че щастието най-после им се е усмихнало.

— Едва ли ще бъдат на същото мнение, щом установят, че всъщност са отвлекли Морган.

 

 

Когато се върнах у Дуги, той играеше с Откаченяка на „Монополи“.

— Ти не работеше ли нощна смяна в супермаркета? — попитах аз Откаченяка.

— Извадих късмет и ме уволниха, сега, маце, съм на социални помощи — обясни Откаченяка. — Живеем в чудна държава, така да знаеш. Къде другаде ти плащат, за да не работиш?

Отидох в кухнята и звъннах на Морели.

— У Откаченяка съм — обясних му. — Пак имах странна вечер.

— Тя все още не е приключила. Само за последния час майка ти ми се е обаждала цели четири пъти. Не е зле да й звъннеш.

— Какво е станало пак?

— Баба ти е отишла на среща и още не се е прибрала. Майка ти е на път да откачи.