Херман Хесе
Нарцис и Голдмунд (8)

8

От доста дълго време Голдмунд странстваше, рядко нощуваше два пъти на едно и също място, навред пожелаван и ощастливяван от жените, обгорял от слънцето, отслабнал от пътуванията и оскъдната храна. Много жени се сбогуваха с него в ранно утро и си тръгваха, някои и със сълзи, а понякога той си мислеше: „Защо никоя не остана при мене? Защо, след като вече ме обичат и за една любовна нощ нарушават брачната си клетва, защо всички те веднага се връщат при мъжете си, макар най-често да се страхуват, че ще бъдат бити от тях?“ Никоя сериозно не бе го молила да остане с него, ни една-единствена никога не бе го молила да тръгнат заедно и не бе готова от любов да сподели радостта и бедите, неудобствата на странстването му. Наистина и той не бе поканил никоя, с никоя не бе споделил тази мисъл; но когато питаше сърцето си, разбираше, че му беше скъпа неговата свобода, и не можеше да си спомни никоя любима, копнежът му по която не би изчезнал в прегръдката на следващата. Ала все пак му беше чудно и малко тъжно, че навред любовта изглеждаше толкова преходна — както на жените, така и неговата собствена, че тя се утоляваше толкова бързо, колкото и пламваше. Правилно ли бе това? Винаги и навсякъде ли бе същото? Или причината се криеше в него самия; може би бе създаден така, че жените, макар силно да го желаеха и да го намираха красив, не искаха дълго да общуват с него — освен за малко и безсловесно в сеното или на горския мъх. Дължеше ли се на това, че той живееше като странник, че хората, които водят уседнал живот, изпитват ужас от битието на оня, който няма роден дом? Или може би причината бе само в него самия, в неговата личност, че жените го пожелаваха просто като хубава кукла и го притискаха до себе си, после обаче бързаха да се върнат при мъжете си, дори и когато там ги очакваха удари? Той не знаеше.

Голдмунд не се уморяваше да се учи от жените, наистина повече го привличаха момичетата, и то съвсем младите, които още нямаха мъже и не знаеха нищо, в тях можеше да се влюбва копнежно; но най-често мнозинството от момичетата бяха недостигаеми, обичаните, свенливите, добре закриляните. Но той на драго сърце се учеше и от жените, всяка му оставяше по нещо: един жест, един вид целувка, някаква особена игра, особен начин на себеотдаване и себезащита. Голдмунд схващаше всичко, проявяваше интерес към всичко, беше ненаситен и гъвкав като дете, бе открит за всяко изкушение — само поради това и той самият беше толкова изкусителен. Не би било достатъчно единствено с красотата си толкова лесно да покорява жените, прибавяше се и тази детинност, тази откритост, любопитната невинност на жаждата, съвършената готовност за всичко, което някоя жена би могла да пожелае. Той, без сам да знае, при всяка любима бе тъкмо такъв, какъвто тя го желаеше и за какъвто бе мечтала: при една нежен и изчакващ, при друга бърз и сграбчващ, ту детински, като момче, което посвещават за първи път, ту изкусен и обучен. Беше готов за игри и за борби, за въздишки и смях, за срам и безсрамие; той не даваше на никоя жена нищо, за което тя не жадуваше, нищо, което не искаше да изтръгне от него. Това бе, което всяка умна и чувствителна жена бързо долавяше у него, и това го правеше неин любим.

Голдмунд обаче за кратко време усвои не само многото начини на любене и любовни изкуства, възприе и опита на много любими. Той се учеше също да вижда жените в тяхната многостранност, да ги познава по чувство, чрез досег, чрез мирис; сдоби се с тънък слух за всеки вид глас и по неговото звучене за някои жени безпогрешно отгатваше начина и обхвата на тяхната способност за любов, с винаги ново очарование наблюдаваше различните начини, по които една глава можеше да стои на женската шия, челото да се очертава от косите, капачето на коляното да се движи. В тъмнината със затворени очи, с нежно опипващи пръсти се учеше да различава един вид женски коси от друг, един вид кожа и мъх от друг. Започна да забелязва още отрано, че може би тук бе смисълът на неговото странстване, може би затова бе тласкан от една жена към друга, за да навлезе все по-дълбоко и все по-многостранно в способността за познаване и различаване, да я упражнява все по-изтънчено. Навярно това му бе предопределено — да изучи жените и любовта по хиляди начини и хиляди разновидности до съвършенство, така както някои музиканти умеят да свирят не само на един инструмент, а на три, четири, на много. Всъщност с какво това бе добро, накъде водеше то, Голдмунд не знаеше; усещаше само, че е на път. И ако наистина е бил способен за латинския и логиката, но без да е надарен по особено удивителен, рядък начин, то за любовта, за играта с жените, имаше дар и я усвояваше без усилия; тук не забравяше нищо, опитът се трупаше и подреждаше от само себе си.

Веднъж, след като вече от една или две години бе на път, Голдмунд стигна до имението на заможен рицар с две красиви млади дъщери. Беше в ранна есен, скоро нощите щяха да станат студени, през отминалата есен и зима той бе изпитвал това, не без загриженост вече мислеше за идните месеци, зиме странстването беше трудно. Попита за храна и подслон. Приеха го любезно и когато рицарят узна, че чужденецът е учил и знае гръцки, той го покани от масата на прислужниците на своята маса и се отнесе към него почти като към себеравен. Двете дъщери стояха със сведени очи, по-голямата беше на осемнадесет, малката едва на шестнадесет години, Лидия и Юлия.

На другия ден Голдмунд искаше да продължи пътя си. За него нямаше никаква надежда да спечели една от тези руси госпожици, а други жени, заради които би могъл да остане, тук нямаше. Тогава след закуската рицарят го повика настрана и го въведе в една стая, която си беше обзавел за специални цели. Скромно старият човек заговори на младежа за своята слабост към ученост и книги, показа му малка ракла, пълна с ръкописи, които бе събрал, посочи му пулта за писане, който бе поръчал да му доставят, и един запас от най-хубавата хартия и пергамент. Този благочестив рицар, както Голдмунд по-късно постепенно узна, в младостта си бил в разни училища, след това обаче се посветил изцяло на военен и светски живот, докато в тежка болест едно божествено предупреждение го накарало да тръгне като поклонник и да изкупи греховната си младост. Той стигнал до Рим и дори до Константинопол; когато се завърнал в родината, намерил баща си мъртъв, къщата празна.

Установил се тук, оженил се, загубил жена си, отгледал дъщерите си и сега, в навечерието на старостта, се заел и седнал да опише подробно своето някогашно поклонническо пътешествие. Вече бил нахвърлил няколко глави, но както призна на младежа, неговият латински бил с много празноти и това постоянно го спъвало. И ето че рицарят предложи на Голдмунд нови дрехи, безплатен подслон и храна, ако коригира написаното досега и го препише на чисто, както и ако му помага да продължи работата.

Беше есен, Голдмунд знаеше какво означава това за човек, който странства. Новото облекло беше повече от желано. Преди всичко обаче на младежа му хареса възможността още дълго да остане в един дом с двете сестри. И той без колебание каза „да“. Само след няколко дни на икономката бе наредено да отвори гардероба с платовете — там се намери хубава кафява материя, от която бяха поръчани костюм и шапка за Голдмунд. Рицарят мислеше, че е по-добре да бъде в черно, един вид магистърски костюм, но гостът не искаше да чуе за това и съумя да го разубеди. Така се получи едно хубаво облекло наполовина на паж, наполовина на ловец, което много добре отиваше на лицето му.

И с латинския не тръгна зле. Заедно прегледаха написаното досега и Голдмунд отбеляза не само многото неточности и правописни грешки, но тук и там преработи кратките безпомощни изречения на рицаря в хубави латински периоди със солидна конструкция и безукорна consecutio temporum^[1]. Това достави голямо удоволствие на рицаря и той не пестеше похвалите. Всеки ден те прекарваха в работа най-малко два часа.

В крепостта — това беше просторно стопанство с укрепен двор — Голдмунд намери как да прекарва времето си. Вземаше участие в лов и от егера Хинрих се научи да стреля с арбалет, сприятели се с кучетата, можеше и да язди колкото пожелае. Рядко го виждаха сам; разговаряше с някое куче или кон, или с Хинрих, или с икономката Леа, дебела стара с мъжки глас, много склонна към шеги и смях жена, или с момчето, което се грижеше за кучетата, или с някой овчар. С жената на мелничаря, който бе най-близкият съсед, би било лесно да започне любовна интрига, ала Голдмунд се държеше настрана като затворен и играеше ролята на неопитен.

И от двете дъщери на рицаря беше много очарован. По-младата бе по-красива, но толкова свенлива, че едва ли размени и една дума с Голдмунд. Той се отнасяше към двете с крайна съобразителност и вежливост; но и двете възприемаха неговата близост като неподобаващо привличане. Младата се затвори съвсем, упорита в своята срамежливост. По-голямата, Лидия, намери по отношение на него особен тон, полууважителен, полуприсмехулен, третираше го като рядка учена птица, поставяше му много любопитни въпроси, осведомяваше се за живота в манастира, но винаги отново изваждаше на показ някаква ирония и превъзходството си на дама. Голдмунд приемаше всичко това и с Лидия се държеше като с дама, а Юлия бе за него малка монахиня и ако на масата след вечеря му се удадеше с беседата си да накара момичетата да останат по-дълго от обикновено или ако някога Лидия го заговореше в двора или градината и си позволеше някаква закачка, той биваше доволен и усещаше, че има напредък.

През тази есен листата на високите ясени в двора се задържаха дълго й дълго в градината имаше астри и рози. Тогава един ден на гости дойде съсед по имение с жена си и някакъв прислужник коняр — те бяха яздили в мекия ден, помамил ги за необикновено дълъг излет; сега бяха тук и помолиха да останат да нощуват. Приеха ги много любезно и веднага леглото на Голдмунд бе преместено от стаята за гости в кабинета, а тя бе приготвена за пристигналите; заклаха няколко кокошки и изпратиха за риба от яза на воденицата. Голдмунд с удоволствие взимаше участие в празничното оживление, долови веднага как непознатата дама го следи с внимание. И едва забелязал по гласа й и по нещо в нейния поглед, че е харесван и желан, той долови също с нарастващо напрежение как Лидия се променя, как притихва и се затваря в себе си и започва зорко да наблюдава него и дамата. Когато на празничната вечер кракът на дамата взе да играе под масата с неговия крак, Голдмунд бе очарован не само от тази игра, а много повече от мрачната и мълчалива напрегнатост, с която Лидия следеше играта с любопитни и пламнали очи. Накрая Голдмунд преднамерено изпусна един нож на пода, приведе се под масата и докосна крака и глезена на дамата с гальовна ръка. После видя Лидия да побледнява и прехапва устни, но продължи да разказва манастирски анекдоти, при което почувства как непознатата искрено слушаше по-малко историята, отколкото неговия глас, който искаше да я спечели. Слушаха го и другите: неговият патрон с доброжелателство, гостът с неподвижно лице, ала също облъхнат от огъня, който гореше в младежа. Лидия никога не го бе чувала да говори така, той бе разцъфтял, във въздуха трептеше наслада, очите на Голдмунд блестяха, в гласа му пееше щастие, молеше любов. Трите жени усетиха това, всяка по различен начин — малката Юлия с буйна съпротива и отричане, жената на рицаря със сияещо задоволство, Лидия с болезнен прилив в сърцето, при който се смесваха най-дълбок копнеж, тиха самозащита и най-бурна ревност и от който лицето й се удължи, а очите пламнаха. Голдмунд чувстваше всички тези вълни да прииждат като тайни отговори на домогванията му, да се отливат върху него, като птици наоколо летяха помисли за любов, които се отдаваха, противопоставяха и бореха една с друга.

След вечерята Юлия се оттегли — отдавна бе настъпила нощ — със свещ в глинен свещник, тя напусна мансардата, хладна като малка монахиня. Другите седяха още час и докато двамата млади мъже говореха за реколтата, за императора и епископа, Лидия, пламнала, слушаше как между дамата и Голдмунд се поведе безгрижен пустословен разговор, между чиито отпуснати нишки обаче се плетеше гъста сладостна мрежа от вълнения, погледи, интонации и леки жестове, всеки от които бе пренатоварен със смисъл и прегорещ от топлота. Момичето вдъхваше атмосферата с наслада, но и с отвращение и когато видеше или усетеше как под масата коляното на Голдмунд се допира до непознатата, възприемаше това като докосване до собственото му тяло и потръпваше. После Лидия не заспа дълго и половината нощ с разтуптяно сърце се вслушваше — убедена, че двамата ще се срещнат. Във въображението си тя продължаваше това, което беше отказано на двамата, и виждаше как те се прегръщат, чуваше техните целувки, при това едновременно тръпнеше от възбуда, тъй като колкото се страхуваше, толкова и желаеше рицарят да проследи и изненада любещите се и с ножа си да прободе сърцето на ужасния Голдмунд.

На другата сутрин небето бе покрито с облаци, духаше влажен вятър и гостът, отказвайки се от всички покани за по-дълго пребиваване, настоя бързо да си тръгнат. Лидия беше там, когато гостите се качваха на конете, стисна ръцете им, изговори прощални думи, но не си даваше сметка за това, цялата й сетивност беше съсредоточена в погледа, с който дебнеше как жената на рицаря при качването на коня постави крака си в предложените ръце на Голдмунд и как неговата десница, широка и силна, се плъзна нагоре от обувката и в един миг здраво обхвана женския крак.

Гостите отминаха на коне и Голдмунд трябваше да се върне в кабинета и да работи. След половин час той чу заповедния глас на Лидия, чу да довеждат кон. Господарят му пристъпи към прозореца и погледна надолу, усмихнат поклати глава, после двамата гледаха подир Лидия как тя, яздейки, излезе от двора. Днес те не напредваха особено в писателстването на латински, Голдмунд беше разсеян; господарят му приятелски го пусна по-рано от обикновено.

Незабелязан, Голдмунд излезе с коня си от двора и яздеше срещу хладно влажния есенен вятър през местността, чиито багри бяха по-бледи. Като трополеше все по-бързо и по-бързо, той чувстваше как конят под него се сгрява, как пламва и собствената му кръв. Мина през стърнища и угари, през ниска горичка и тресавище, с хвощ и кисели треви, отдъхваше си в сивия ден и яздеше през малки долини, обрасли с елша, през покрита с мъхове иглолистна гора и отново през кафеникава пуста безлесна равнина.

На един висок хълм той откри силуета на Лидия, остро очертан от синкавосивото облачно небе, тя седеше изправена на бавно пристъпващия кон. Голдмунд се спусна към нея; но едва усетила, че някой я преследва, и тя подкара жребеца си бързо, излетя напред, ту изчезваше, ту се виждаше с развети коси. Той препускаше след нея, като че ли гонеше плячка, сърцето му се смееше, окуражаваше коня си с леки, нежни викове, докато прелиташе, с радостни очи улавяше белезите на местността, смълчаните поля, елшака, групите от яворови дървета, глинестия бряг на езерото, но погледът му се връщаше към неговата цел — красивата ездачка, която бягаше с коня. Скоро той трябваше да я настигне.

Когато Лидия разбра, че Голдмунд идва все по-близко, се отказа от бягството и остави коня да върви ходом. Не се обърна назад към преследвача. Горда, привидно равнодушна, продължи да язди, сякаш нищо не бе се случило, сякаш бе сама. Той подкара коня си редом с нейния, плътно един до друг двата жребеца вървяха кротко, но и животното, и ездачът бяха разгорещени от препускането.

— Лидия — повика той тихо. Тя не отвърна нищо.

— Лидия!

Госпожицата остана няма.

— Лидия, колко хубаво беше да те гледам отдалеч как яздиш, косите ти се развяваха като златни светкавици! Колко хубаво беше! Чудесно бе, че ти ми избяга! Едва тогава разбрах, че мъничко ме обичаш. Не знаех, до снощи се съмнявах още. Едва тук, когато се опита да ми се изплъзнеш, изведнъж го разбрах. Мила, красавице, трябва да си уморена, нека слезем от конете.

Голдмунд бързо скочи от коня и в същия миг улови юздата на нейния, за да не може тя да избяга още веднъж. Лицето й, бяло като сняг, се наведе към неговото и когато той я свали от коня, тя избухна в плач. Внимателно, грижливо я отведе на няколко крачки, остави я да седне в сухата трева и коленичи до нея. Тя седеше там и се бореше с хълцането си, храбро се бореше и го овладя.

— Ах, колко си лош! — започна Лидия, когато вече можеше да говори. Думите едва излизаха от устата й.

— Лош ли съм?

— Ти прелъстяваш жените, Голдмунд! Искам да забравя какво ми каза преди, това бяха безсрамни думи, не ти подобава така да говориш с мене. Как можеш да смяташ, че те обичам? Нека забравим и това! Но как да забравя какво трябваше да видя миналата вечер?

— Миналата вечер? Какво си видяла?

— Ах, не се преструвай, не лъжи така! Беше ужасно и безсрамно как пред очите ми ухажваше онази жена! Нямаш ли срам? Дори й погали крака под масата, под нашата маса! Пред мен, пред очите ми! А сега, след като тя току-що си е заминала, идваш при мен и се приближаваш. Ти наистина не знаеш какво е срам.

Голдмунд отдавна беше съжалил за думите, които й каза, преди да я свали от коня. Колко глупаво излезе! Думите не бяха безусловно необходими за любовта, той трябваше да мълчи.

И вече не изрече нищо. Коленичи пред нея и тъй като тя му изглеждаше толкова хубава и нещастна, се зарази от нейната мъка; сам почувства, че тук имаше нещо за оплакване. Но въпреки всичко, което Лидия бе казала, видя в очите й любов, а болката на тръпнещите й устни беше любов. Вярваше повече на нейните очи, отколкото на думите й.

Но тя бе очаквала отговор. И след като този отговор не идваше, Лидия стисна устните си още по-сурово, изгледа го с почти разплакани очи и повтори:

— Ти наистина ли нямаш срам?

— Извинявай — каза Голдмунд, — тук ние говорим за неща, за които не бива да се говори. Моя е вината, прощавай. Ти питаш дали нямам срам. Да, естествено имам срам. Но аз те и обичам, мила, а любовта не знае какво е срам. Не се сърди.

Тя, изглежда, едва го чуваше. Устата й изразяваше горчивина, седеше загледана някъде в далечината, като че ли бе съвсем сама. Той никога не бе изпадал в такова положение. Дължеше се на приказките му.

Кротко положи лице върху коляното й и веднага докосването му се отрази добре. Все пак беше още малко безпомощен и тъжен, а и тя още му изглеждаше тъжна. Лидия седеше неподвижно, мълчеше, устремила поглед в далечината. Колко обърканост, колко тъга! Но коляното прие приятелски докосването на неговата буза, не го отхвърли. Със затворени очи лицето му лежеше на нейното коляно, бавно той възприемаше благородната му удължена форма. Голдмунд мислеше с радост и вълнение колко много това коляно в изисканата си и благородна младежка форма отговаряше на нейните дълги красиви пръсти. Благодарен, той се прилепи към коляното и остави бузата и устата си да говорят с него.

Едва тогава усети ръката й, която колебливо и леко като птица се отпусна на главата му. Мила ръка, той усети и почувства как тя леко и детински погали косата му. Нейната ръка, която често и внимателно бе наблюдавал и й се бе удивлявал, Голдмунд познаваше почти толкова добре, колкото собствената си, дългите тънки пръсти с дългите красиво заоблени розови нокти. Сега дългите нежни пръсти говореха плахо с къдрите му. Езикът им беше детински и несмел, не означаваше любов. Благодарен, той прилепи глава до ръката й, усети дланта й с тила, с бузата си. Тогава Лидия произнесе:

— Време е, трябва да тръгваме.

Голдмунд вдигна глава, изгледа я нежно и кротко целуна тънките й пръсти.

— Моля те, стани — каза Лидия, — трябва да се прибираме у дома.

Той й се подчини веднага, станаха, качиха се на конете си, яздиха.

Сърцето на Голдмунд преливаше от щастие. Колко красива беше Лидия, колко детински чиста и нежна! Той още дори не бе я целунал, а се чувстваше така възнаграден и изпълнен от нея. Яздеха бързо и едва когато се завърнаха у дома, непосредствено преди да влязат в двора, тя се сепна и каза:

— Не биваше да пристигаме двамата едновременно. Колко сме глупави! — И още в следващия момент, когато слизаха от конете и един прислужник коняр вече бе дотичал, тя бързо пламенно пошушна в ухото на Голдмунд: — Кажи ми, беше ли през тази нощ с жената на рицаря?

Той поклати глава няколко пъти и се зае да разседлава коня. Следобед, когато баща й беше излязъл, Лидия се появи в кабинета.

— Истина ли е? — попита веднага тя със страст и Голдмунд мигом знаеше какво има предвид. — Защо тогава игра с нея така отвратително и я накара да се влюби?

— Това се отнася за тебе — каза той. — Повярвай ми, хиляди пъти по-приятно би ми било да докоснех твоя крак вместо нейния. Но твоят крак никога не е стигнал до моя под масата и не ме е попитал дали те обичам.

— Наистина ли ме обичаш, Голдмунд?

— О, да!

— Но какво би излязло тогава?

— Не зная, Лидия. Това не ме натъжава. Обстоятелството, че те обичам, ме прави щастлив, а какво ще излезе, не мисля. Радвам се, приятно ми е да те гледам как яздиш и да слушам гласа ти, и когато пръстите ти докосват косите ми. Ще се радвам, ако мога да те целуна.

— Човек може да целува само своята годеница, Голдмунд. Никога ли не си мислил за това?

— Не, никога не съм мислил. И защо трябва? Знаеш толкова добре, колкото и аз, че е невъзможно да станеш моя годеница.

— Така е. И тъй като ти не можеш да бъдеш мой мъж и завинаги да останеш при мене, бе много несправедливо от твоя страна да ми говориш за любов. Сам вярвал ли си, че можеш да ме прелъстиш?

— Нищо не съм вярвал и мислил, Лидия, изобщо мисля много по-малко, отколкото предполагаш. И не желая нищо, освен някога да би поискала да ме целунеш. Говорим твърде много. Влюбените не правят така. Мисля, че не ме обичаш.

— Тази сутрин ти каза тъкмо противното.

— А ти пък направи тъкмо противното!

— Аз ли? Как го разбираш?

— Първо, щом ме видя да се задавам, подкара коня си далеч напред. Тогава вярвах, че ме обичаш. После видях, че ти едва не заплака, и помислих: защото ме обича. По-късно главата ми лежа на твоето коляно, а ти погали косите ми, повярвах, че това е любов. Но сега съвсем не се отнасяш мило с мен.

— Не съм жената, чийто крак вчера ти галеше. Изглежда, че си свикнал с такива жени.

— Не, слава богу, ти си много по-красива и много по-изискана от нея.

— Нямам предвид това.

— Да, но е така. Знаеш ли колко си красива?

— Имам си огледало.

— Поне веднъж не си ли оглеждала челото си, Лидия? А после раменете, пръстите на ръцете и накрая коленете? И не си ли виждала как всичко това си подхожда и се съчетава едно с друго? Как всичко има една и съща форма, удължена, здрава и много стройна? Не си ли го виждала?

— Как само говориш! В действителност никога не съм го забелязала, но сега, когато го казваш, все пак знам какво мислиш. Слушай, ти си прелъстител, в момента се опитваш да ме направиш суетна.

— Жалко, не искам да постигна точно това. Но защо трябва да те правя суетна? Ти си хубава и бих искал дати покажа, че съм благодарен за хубостта ти. Принуждаваш ме да го изразя с думи, а бих могъл сто пъти по-добре да ти го кажа безсловесно. С думи не мога нищо да ти дам! С думи също не мога нищо да науча от теб, а и ти от мен.

— Какво трябва да науча от тебе?

— Аз от тебе, Лидия, и ти от мене. Но явно не желаеш. Ти искаш да обичаш единствено оня, на когото ще станеш годеница. А той ще се смее, когато види, че ти нищо не си научила, дори и да се целуваш.

— Така ли, излиза, че ти, господин магистър, искаш да ми даваш уроци по целуване:

Голдмунд й се усмихна. Макар нейните думи да не му харесваха, все пак зад тях можеше да долови нещо буйно, не истински мъдрата реч на нейното девичество, у което имаше желание за удоволствие и боязлива съпротива срещу насладата.

Нищо повече не отговори. Голдмунд й се усмихна, с очи задържа и плени неспокойния й поглед и докато тя, не без съпротива, се поддаваше на очарованието му, бавно приближи лицето си до нейното и устните им се докоснаха. Леко погали с устни устата й, която му отвърна с малка детска целувка и се отвори, сякаш в болезнено учудване, когато той не се откъсна от нея. Кротко прелъстявайки, следваше отдръпващата се уста, а тя колебливо се приближи отново, и омагьосана, без насилие разбра даването и вземането в целувката. Уморена притисна лице до рамото му. Голдмунд остави Лидия да се успокои, ощастливен вдъхваше аромата на гъстата й руса коса, шепнеше нежни, гальовни тонове в ухото й и в тези мигове си спомняше как той, един неподозиращ нищо ученик, бе посветен от циганката Лизе в тайната. Колко черна беше нейната коса, колко мургава кожата й, как слънцето жареше и как ухаеше вехнещият жълт кантарион. И колко далеч бе вече, от каква далнина му проблесна: „Толкова бързо увяхва всичко, което едва е разцъфтяло!“

Лидия бавно се изправи с преобразено лице, сериозни и широко отворени бяха нейните влюбени очи.

— Нека си отида, Голдмунд — каза тя, — доста дълго бях при тебе. О, мили мой!

Всеки ден те намираха своя мълчалив прикрит час и Голдмунд се остави да бъде всецяло воден от любимата; тази любов на момичето го правеше странно щастлив и развълнуван. Понякога то можеше в продължение на цял час да държи ръцете му и да се взира в неговите очи, а после да се сбогува с една детска целувка. Друг път го целуваше предано и ненаситно, не търпеше обаче никакво докосване. Веднъж, силно поруменяла и преодолявайки волята си, за да му достави голяма радост, тя позволи да види едната й гърда; плахо извади малкия бял плод от деколтето си; когато той коленичи и го целуна, Лидия отново грижливо го скри, все още зачервена чак до шията. Двамата си говореха, но по нов начин, вече не като през първия ден; измисляха си имена един за друг, Лидия с удоволствие му разказваше за своето детство, за мечтите и игрите си. Тя често говореше и за това, че тяхната любов е неправомерна, тъй като той не би могъл да се ожени за нея; тъжна и предана споделяше тази мисъл и украсяваше своята любов с тайната на тъгата като с черен воал.

За първи път Голдмунд се почувства не само желан от една жена, а и обичан. Веднъж Лидия каза:

— Ти си толкова хубав и изглеждаш така весел! Но дълбоко в очите ти няма веселост, там има само тъга; като че ли твоите очи знаят, че няма щастие и че всичко красиво и обичано не остава задълго с нас. Имаш най-хубавите очи, които съществуват, и най-тъжните. Мисля, че това е така, защото нямаш роден дом. Ти дойде при мене от горите и някой ден отново ще потеглиш към тях, за да спиш върху мъх и да странстваш. А къде е тогава моята родина? Когато ти си отидеш, на мен все пак ще ми останат баща и една сестра, стаята ми и прозорецът, където мога да седя и да мисля за теб; но вече няма да имам родина.

Голдмунд не я прекъсваше, понякога се усмихваше, понякога биваше мрачен. Никога не я утешаваше с думи, само с леки ласки, единствено като държеше главата й на гърдите си и тананикаше тихи, безсмислени тонове, както бавачките успокояват децата, когато плачат. В един такъв момент Лидия каза:

— Бих искала да зная, Голдмунд, какво ще стане някога с тебе, често размишлявам над това. Ти няма да имаш обикновен живот, нито пък лек. Ах, дано да ти върви добре! Понякога мисля, че би трябвало да станеш поет, който има видения и мечти и може да ги изрази красиво. Ах, ти ще пребродиш целия свят и всички жени ще те обичат, въпреки това ще останеш сам. По-добре се завърни в манастира при твоя приятел, за когото си ми разказвал толкова много! Ще се моля за теб, за да не умреш някога сам в гората.

Тя можеше да говори така дълбоко сериозна, с тъжни очи. А после отново смееща се, да язди с него из околността с цветовете на късната есен или да му задава шеговити гатанки и да го замерва с увехнала шума и лъскави жълъди.

Веднъж Голдмунд лежеше в стаята си на леглото и чакаше съня. Беше му тежко на сърцето, по някакъв прелестен и болезнен начин тежко и пълно, то биеше в гърдите му, препълнено от любов, препълнено от тъга и безпомощност. Той слушаше ноемврийския вятър да трополи по покрива; вече му беше станало привичка преди заспиване доста време да лежи така, а сънят да не идва. Той тихо си спомняше, което също му бе привично във вечерите, една песен за Дева Мария.

Tola pulchra es, Maria,

et macula originalis non est in te.

Tu lactitia Israel,

lu advocata peccatorum!^[2]

Със своята музика песента потъваше в душата му, но заедно с нея отвън пееше вятърът, пееше за раздор и за странстване, за гора и есен, за живота на бездомник. Голдмунд мислеше за Лидия, мислеше за Нарцис и за майка си, преизпълнено и тежко бе неспокойното му сърце.

Тогава той се сепна и не вярвайки на очите си, се взря. Вратата на стаята се бе отворила и в тъмнината се появи силует в дълга бяла дреха. Лидия бе влязла безшумно, пристъпвайки с боси крака по каменните плочи. Тя леко затвори вратата и седна на леглото му.

— Лидия — прошепна той, — сърничката ми, моето бяло цвете! Лидия, какво правиш?

— Идвам при тебе — каза тя, — само за един миг. Искам веднъж да видя как моят Голдмунд лежи в леглото си, златното ми сърце.

Лидия легна до него, лежаха безмълвно, с натежали, разтуптени сърца. Тя се остави той да я целува, остави възхитените му ръце да играят с ръцете и краката й, повече не беше позволено. След известно време кротко свали ръцете му от себе си, целуна го по очите, стана безшумно и изчезна. Вратата проскърца, а на покривното скеле чукаше и напираше вятърът. Всичко беше омагьосано, пълно с тайни, обзето от плахост, пълно с обещания, пълно със заплахи. Голдмунд не знаеше какво да мисли, какво да прави. Когато след една неспокойна дрямка се събуди, възглавницата му беше мокра от сълзи.

След няколко дни Лидия, сладкото бяло видение, дойде отново, лежа четвърт час при него както предишния път. Обгърната от ръцете му, тя шепнеше в ухото му, имаше да сподели много и да се оплаче. Слушаше я разнежен, тя лежеше на лявата му ръка, а с дясната той галеше коляното й.

— Мой мили Голдмунд — поде Лидия със съвсем приглушен глас близо до бузата му, — толкова е тъжно, че никога няма да ти принадлежа! Нашето малко щастие, нашата малка тайна няма да трае дълго. Юлия вече подозира, скоро ще ме принуди да й кажа за тебе. Или баща ми ще забележи. Ако ме намери при теб в леглото, моя малка златна птичко, тогава зле ще тръгне на твоята Лидия. — Тя стоеше с разплакани очи и гледаше навън към дърветата, там виждаше своя любим да виси, обесен и люшкан от вятъра. — Ех, ти, по-добре избягай оттук, по-добре още сега, вместо баща ми да накара да те завържат и обесят. Веднъж видях да бесят един, някакъв крадец. Няма да мога да изтърпя да те видя обесен, мили, по-добре бягай оттук и ме забрави, за да не трябва да умреш, злато мое, и птиците да кълват сините ти очи! Но не ти, съкровище, ти не бива да си отиваш, ах, какво ще правя аз, ако ме оставиш сама?

— Не искаш ли да дойдеш с мене, Лидия? Ще избягаме заедно, светът е голям.

— Би било много хубаво — жалеше тя, — ах, колко хубаво! С теб да пребродя целия свят! Но аз не мога. Не мога да спя в гората, да бъда бездомна и със сламки в косите, не мога да издържа това. Не мога и да опозоря баща си. Не, не говори, това не са фантазии. Не мога! Също толкова малко бих могла да се храня от мръсна чиния или да спя в леглото на някой прокажен. Ех, на нас ни е забранено всичко, което би било добро и красиво, ние двамата сме родени за мъка. Злато мое, бедното ми малко момче, и накрая все пак ще те видя обесен. А аз, аз ще бъда затворена и изпратена в манастир. Скъпи мой, ти трябва да ме оставиш и да спиш отново при циганките или селските жени. Върви, върви, преди да те хванат и завържат! Никога няма да бъдем щастливи, никога!

Той кротко галеше коляното й и като съвсем нежно докосна Евиния хълм, помоли:

— Цветенце, бихме могли да бъдем толкова щастливи! Не мога ли?

Тя без неохота, но със сила отмести ръката му и се отдръпна малко.

— Не — каза тя, — не, това не бива! Забранено ми е. Ти, малкото циганче, навярно не разбираш това. Нали ако бих сторила нещо нередно, ще съм лошо момиче, ще опозоря цялата фамилия. Но някъде дълбоко в душата ми все пак съм още горда; никой не бива да проникне дотам. Трябва да приемеш това, иначе никога вече няма да идвам при тебе в стаята ти.

Никога Голдмунд не бе пренебрегнал някоя нейна забрана, ни едно желание или намек. Самият беше учуден колко силна бе властта й над него. Но страдаше. Желанията му оставаха неутолени и сърцето му често болезнено се свиваше срещу зависимостта. Понякога си даваше труд да се избави от това. Понякога с подчертана любезност ухажваше малката Юлия, наистина беше много необходимо да остане в добри отношения с тази важна личност и доколкото е възможно да я заблуждава. Странно се слагаха отношенията с Юлия, която често се държеше съвсем детински и също често изглеждаше такава многознайница. Несъмнено тя беше по-хубава от Лидия, бе необикновена красавица и това, заедно с нейната малко по старчески мъдра невинност, особено привличаше Голдмунд; много пъти той се чувстваше силно влюбен в Юлия. И тъкмо поради необикновеното привличане, което сестра й притежаваше за неговата чувственост, често той с удивление откриваше разликата между сластолюбие и любов. Отначало бе разглеждал двете сестри с един и същ поглед, бе намирал и двете желани, Юлия обаче по-хубава и по-изкусителна, но без разлика се домогваше и до двете и постоянно ги държеше под око. А сега каква власт над него бе спечелила Лидия! Сега той я обичаше толкова много, че от любов дори се отказа да я притежава напълно. Душата й му бе позната и му бе домиляла, в своята детинност, нежност и склонност към тъгата тя изглеждаше сродна с неговата; много пъти той биваше дълбоко удивен и очарован: колко пълно тази душа съответстваше на тялото! Лидия можеше да направи нещо, да каже нещо, да изрази желание или преценка, а думите и състоянието на душата й да са съвършено отлети в същата форма, в каквато очите й и нейните пръсти.

Тези мигове, когато вярваше, че прозира основните принципи и закони, по които бяха оформени нейната същност и душа, както и тялото й, често събуждаха у Голдмунд желанието да съхрани нещо от тази фигура и да я претвори — и на няколко листа, които много грижливо криеше, бе направил опит да скицира по памет очертанията на главата, линията на веждите, ръката, коляното й.

С Юлия бе станало доста по-трудно. Тя видимо предусещаше вълната от любов, в която плува по-голямата й сестра, а нейната душа, изпълнена от любопитство и жажда, се устремяваше към рая, без своенравният й разум да иска да го признае. Към Голдмунд тя проявяваше пресилена хладина и неблагосклонност, но в миговете на забрава все пак го наблюдаваше с удивление и сладострастно любопитство. С Лидия тя често беше много нежна, понякога отиваше в леглото й, тогава с прикривана жажда поемаше дъха в зоната на любовта и на пола, закачливо докосваше забранената и копнежна тайна. После почти по обиден начин даваше да се разбере, че знае за тайното прегрешение на Лидия и че го презира. Красивото и капризно дете пърхаше между двама влюбени, дразнеше и пречеше, тършуваше в жадни мечти, лакомеше се за тяхната тайна; Юлия ту играеше ролята на нищо неподозираща, ту им даваше да забележат, че опасно е навлязла в тяхната тайна; от дете тя бързо бе станала някаква сила. Лидия страдаше от това повече, отколкото Голдмунд, който освен по време на обедите рядко виждаше малката. За нея не можеше да остане скрито също, че Голдмунд бе чувствителен към очарованието на Юлия; понякога тя виждаше неговия поглед да се спира на сестра й с признание и наслаждение. Нищо не смееше да каже, всичко беше толкова трудно, във всичко бе затаена такава опасност, особено Юлия не биваше да бъде разсърдена или обидена; ах, всеки ден и всеки час можеше да бъде разкрита тайната на нейната любов и да се сложи край на трудното й застрашено щастие, може би ужасен край!

Понякога Голдмунд сам се учудваше, че все още не се е измъкнал оттук. Беше тежко да живее така, както живееше сега — обичан, но без надежда нито за позволено и трайно щастие, нито за лесна изпълнимост на любовните му желания, на каквито бе свикнал досега; с вечно раздразнени, гладни, с никога неутолени нагони, и при това в постоянна опасност. Защо оставаше тук и понасяше всичко това, всичките тези усложнения и объркани чувства? Не бяха ли те преживявания, емоции и състояния на съвестта за хората, които водят уседнал живот, за законните, за обитателите на отоплени стаи? Нямаше ли той правото на бездомния и непретенциозния да се измъкне от тези деликатни и усложнени положения и да се изсмее над тях? Да, имаше такова право и беше глупак, че търси нещо като роден край и го плаща с толкова много болка, с толкова много притесненост. И въпреки това Голдмунд го правеше и страдаше, страдаше на драго сърце и дори тайно бе щастлив. Беше глупаво и тежко, беше напрегнато и комплицирано да обичаш по такъв начин, но бе и чудесно. Чудесна беше тайнствено красивата трагичност на тази любов, нейната наивност и безнадеждност, красиви бяха тези, изпълнени с мисли безсънни нощи; красиво бе всичко това, както и изразът на страдание върху устните на Лидия, както и тъжният предан звук на нейния глас, когато тя говореше за своята любов и грижа. От няколко седмици тази черта на страдание, легнала върху младото лице на Лидия, му ставаше неизменно присъща. На Голдмунд му изглеждаше толкова красиво и важно да очертае с перо линиите на лицето й. През тези няколко седмици той самият бе станал друг и много по-възрастен, не по-умен, но все пак по-опитен, не по-щастлив, но по-зрял и по-богат душевно. Вече не беше момче.

Със своя кротък тъжен глас Лидия му каза:

— Ти не бива да бъдеш мрачен, не заради мене, разбира се, бих искала да те виждам само весел и да те направя щастлив. Прощавай, че те натъжих, заразих те с моя страх и моята мрачност. Нощем сънувам толкова странни неща! Винаги вървя през някаква пустиня, толкова голяма и толкова тъмна, че не мога да я опиша, вървя и вървя и все те търся, но теб те няма там и зная, че съм те загубила, зная, че съм те загубила и че винаги, винаги ще трябва да вървя толкова сама. После, когато се събудя, си мисля; „О, колко е хубаво, колко е прекрасно, че Голдмунд е още тук и аз ще мога да го виждам може би още една седмица или още ден-два, все едно, но още е тук!“

Една сутрин Голдмунд се събуди в леглото си почти на разсъмване и известно време остана да лежи замислен, у него още витаеха образите на един сън, но без връзка. Бе сънувал своята майка и Нарцис, и двете фигури можеше да види още ясно. Когато се освободи от нишките на съня, върху него падна особена светлина, някакво странно сияние, което днес се процеждаше през малкия прозорец. Той скочи и изтича до прозореца — оттам видя корниза на прозореца, покрива на конския обор, входа към двора и цялата околност да сияят в синкавобяло, покрити от първия сняг на тази зима. Противоречието между неспокойствието на сърцето му и тихия примирен зимен свят го смути: колко спокойно, колко трогателно и благочестиво нивите и гората, хълмът и безлесната равнина се отдаваха на слънцето, вятъра, дъжда, засухата, снега, колко красиво и в кротко страдание яворът и ясенът носеха своя зимен товар! Не можеше ли и с човека да бъде същото, нищо ли не можеше да научи от тях? Обзет от мисли, той излезе на двора, газеше в снега и го пипаше с ръце, премина към градината и гледаше отвъд високо заснежената ограда към снега, превил клонките на розите.

На закуска Голдмунд изяде една брашнена супа и всички говореха за първия сняг, всички, и момичетата, вече бяха излизали навън. Тази година снегът дойде късно, вече наближаваше Коледа. Рицарят разказваше за южните страни, където не падал никакъв сняг. Но това, което направи за Голдмунд незабравим този първи зимен ден, се разигра едва когато отдавна бе настъпила нощта.

Днес двете сестри се бяха скарали, за което Голдмунд не знаеше нищо. През нощта, когато къщата потъна в мрак и тишина, Лидия дойде при него по обичайния си начин, легна мълчаливо и положи глава на гърдите му, за да слуша как бие сърцето му и да се утеши от неговата близост.

Беше мрачна и наплашена, страхуваше се от предателството на Юлия, но не можеше да се реши да говори за това с любимия си и да го разтревожи. Така тя лежеше кротко на неговото сърце, от време на време слушаше как шепне гальовни думи и усещаше ръката му върху косите си.

Изведнъж обаче — не бе лежала дълго — тя се сепна ужасно и се изправи с широко отворени очи. И Голдмунд се уплаши не по-малко, когато вратата на стаята се отвори и видя, че пристъпва някаква фигура, която в ужаса си не позна веднага. Едва когато видението се приближи съвсем до леглото му и се наведе над него, със замряло сърце той видя, че това беше Юлия. Тя отпусна наметката, която бе сложила направо върху ризата си, остави я да се свлече на земята. Със звука на болка, сякаш някой я бе пробол с нож, Лидия падна възнак и се вкопчи в Голдмунд.

С тон на присмех и злорадство, макар и с несигурен глас, Юлия каза:

— Не искам да лежа сам-сама в стаята. Или вие ще ме приемете тук при вас и ще лежим тримата, или отивам да събудя татко.

— Е, ела тогава — каза Голдмунд и отметна завивката. — Краката ти ще замръзнат.

Юлия се мушна в леглото, а на него му беше трудно да й направи място в тясното ложе, защото Лидия бе заровила лице във възглавницата си и лежеше неподвижна. Най-после лежаха тримата, от двете страни на Голдмунд по едно момиче. За момент той не можа да се пребори с мисълта, че до неотдавна това положение много би го радвало и би отговаряло на желанията му. С чудна плахост, но и с тайно очарование усети до себе си бедрото на Юлия.

— Поне веднъж трябваше да разбера — започна тя отново — как се лежи в твоето легло, тъй като сестра ми с такова удоволствие го прави.

Голдмунд, за да я успокои, кротичко докосна с буза косата й и погали с лека ръка бедрото и коляното й, както се успокоява котка, а тя мълчалива и любопитна отстъпи на опипващата му ръка, чувстваше смутена и смирена вълшебството, не проявяваше съпротива. Но по време на това заклинание и успокояване на злия дух Голдмунд се стараеше и за Лидия, тихо й тананикаше приятни тонове в ухото и постепенно я накара поне да вдигне и обърне лицето си към него. Беззвучно целуваше устата и очите й, докато от другата страна ръката му държеше в магията си сестрата, сам осъзнаваше до непоносимост мъчителното и обърканото в цялото положение. Лявата му ръка го поучаваше, докато тя изследваше и се запознаваше с красивите, застинали в очакване ръце и крака на Юлия; той за първи път възприе не само прелестта и дълбоката безнадеждност на любовта си към Лидия, а също така и нейната жалкост. Сам, така му се струваше сега, докато устните му бяха при Лидия, а ръката — при Юлия, трябваше или да принуди Лидия да му се отдаде, или да продължи по своя път. Да я обича и въпреки това да се отказва от нея, беше безсмислено и несправедливо.

— Сърце мое — шепнеше той в ухото на Лидия, — ние изтърпяваме безсмислени страдания. Колко щастливи бихме могли да бъдем сега и тримата! Нека направим това, което иска нашата кръв.

И тъй като тя изтръпнала се отдръпна, той пренесе страстното си желание към другата и ръката му й подейства толкова благотворно, че тя отвърна с дълга тръпнеща въздишка на наслада.

Когато Лидия чу тази въздишка, ревност сви сърцето й, сякаш в него се бяха стекли капки отрова. Неочаквано тя седна, дръпна завивката от леглото, скочи на крака и извика:

— Юлия, хайде да си отиваме.

Юлия потръпна; самата лекомислена буйност на този вик, който би могъл да издаде всички тях, й показа опасността и тя се вдигна мълчешком.

Но Голдмунд, оскърбен, засегнат във всичките си желания и измамен, бързо прегърна изправилата се Юлия, целуна двете й гърди и пламенно й пошепна в ухото:

— Утре, Юлия, утре.

Лидия стоеше по риза и боса на каменния под, пръстите на краката й се извиваха от студ. Тя вдигна от пода наметката на Юлия и я зави с един страден и смирен жест, който въпреки тъмнината не й убягна, а я развълнува и примири. Сестрите тихичко се измъкнаха от стаята. Голдмунд, изпълнен с противоречиви чувства, затаено се вслушваше подир тях и си отдъхна, когато къщата остана мъртвешки тиха.

Така тримата млади хора от една странна и неестествена задружност се озоваха в самота, която ги изпълваше с мисли, защото и двете сестри, когато стигнаха до спалнята си, не подхванаха разговор, а всяка будуваше самотна, мълчалива и упорита в леглото си. Изглежда, къщата беше завладяна от някакъв дух на нещастие и противоречие, от демон на безсмислието, усамотяването и душевното объркване. Голдмунд заспа едва след полунощ, Юлия — на разсъмване. Лидия лежа будна и измъчена чак докато бледият ден настъпи със сняг. Тя се вдигна веднага, облече се, дълго коленичи пред своя малък дървен Спасител и се моли; веднага щом чу по стълбището стъпките на баща си, тя излезе и го помоли за разговор. Без да направи опит да разграничи своята загриженост за девичата добродетел на Юлия и на собствената си ревност, тя стигна до решението да сложи край на тази работа. Голдмунд и Юлия още спяха, когато рицарят вече знаеше всичко, което Лидия сметна за добре да сподели с него. Тя обаче премълча участието на Юлия в приключението.

Когато Голдмунд се яви в кабинета в обичайния час, видя рицаря, който обикновено се занимаваше с писанията си по домашни пантофи и халат, облечен в късо палто, с ботуши и с препасана сабя, и веднага разбра какво означава това.

— Сложи си шапката — каза рицарят. — Искам да се поразходя с тебе.

Голдмунд взе от гвоздея шапката си и последва своя господар надолу по стълбището, през двора и през портата. Под стъпките им скриптеше леко замръзналият сняг. Червеното сияние от утрото още беше на небето. Мълчалив, рицарят вървеше напред, младежът го следваше, много пъти се обръщаше назад към двора, към прозореца на своята стая, към покрития със сняг стръмен покрив, докато той потъна и вече не можеше да се види. Голдмунд никога нямаше да види отново този покрив и този прозорец, никога вече кабинета и спалнята, никога вече двете сестри. От дълго време не му беше чужда мисълта за внезапна раздяла, въпреки това сега сърцето му се сви болезнено. Това сбогуване му причини силна болка. Вървяха все така цял час — господарят напред, и двамата, без да разменят нито дума. Голдмунд се размисли за съдбата си. Рицарят беше въоръжен, може би щеше да го убие. Не му се вярваше. Опасността беше малка; стигаше само да побегне и тогава старият мъж със своята сабя щеше да стои безпомощен. Не, животът му не бе застрашен. Но това вървене в мълчание зад обидения, церемониално хладен мъж, това безмълвно отвеждане надалеч от крачка на крачка му беше все по-мъчително. Най-после рицарят се спря.

— От тук нататък — каза той с пресипнал глас — ще продължиш сам, все в тази посока, и ще поведеш странническия си живот, както беше свикнал. Ако някога се появиш отново в близост до моя дом, ще бъдеш прострелян. Не искам да си отмъщавам. Трябваше да бъда по-мъдър и да не допусна до дъщерите ми да се приближи един толкова млад човек. Но ако се осмелиш да се върнеш, животът ти е загубен. А сега върви, нека Бог да ти прости!

Той спря, изправен в бледата снежна светлина на утрото, а сивобрадото му лице изглеждаше помръкнало. Като призрак продължи да стои и не се помръдна от мястото си, докато Голдмунд не изчезна зад билото на най-близкия хълм. Червеникавото сияние на облачното небе бе изчезнало, не се показа слънце; започна бавно да вали, да падат леки колебливи снежинки.