Херман Хесе
Нарцис и Голдмунд (7)

7

И докато над полята повя хлад, а от час на час луната се издигаше по-нависоко, влюбените отдъхваха в леко озареното си ложе, увлечени в своята игра, заедно задрямваха и заспиваха, а събуждайки се, отново се обръщаха един към друг и взаимно се разпалваха, отново сплели тела, отново унасяни в сън. Подир последната прегръдка те лежаха уморени, Лизе се бе свила дълбоко в сеното и дишаше учестено, Голдмунд лежеше по гръб, неподвижно, дълго и неотклонно се взираше в бледото лунно небе; и у двамата се надигаше голяма тъга, от която бягаха в съня. Те спяха дълбоко и отчаяно, спяха жадни, като че ли заспиваха за последен път, като че ли бяха осъдени на вечно будуване и в този час предварително трябваше да изпият целия сън на света.

Когато се събуди, Голдмунд видя Лизе да се занимава със своите черни коси. Известно време я наблюдаваше объркан и едва полубуден.

— Ти вече си станала — каза той най-после.

Тя рязко се обърна към него, сякаш бе изплашена.

— Трябва да си тръгна сега — каза Лизе някак потисната и смутена. — Не исках да те будя.

— Е, да, но вече съм буден. Трябва ли да продължим пътя си? Нали сме бездомни?

— Аз, да — каза Лизе. — Но ти нали си живееш в манастира?

— Вече не принадлежа на манастира. Аз съм като тебе. Съвсем съм сам и нямам цел. Естествено ще тръгна с тебе.

Тя погледна встрани.

— Голдмунд, не можеш да дойдеш с мене. Трябва да се върна при мъжа си; той ще ме бие, защото не съм се прибрала през нощта. Ще кажа, че съм се объркала. Но естествено няма да ми повярва.

В този момент Голдмунд си спомни, че Нарцис му бе предрекъл и това. Следователно така стояха нещата. Той се изправи и подаде ръка.

— Сгреших — призна Голдмунд. — Мислех, че двамата ще продължим по-нататък и ще останем заедно. Но ти какво, действително ли искаше да ме оставиш сам и да си тръгнеш, без да се сбогуваш?

— Ах, мислех, че ще се разсърдиш и може би ще ме биеш. Че мъжът ми ме бие, е, да, така е, то си е редно. Но не искам да бъда ударена и от тебе.

Той задържа ръката й здраво.

— Лизе — каза Голдмунд, — няма да те бия, днес и никога. Не искаш ли по-добре да тръгнеш с мене, вместо да се връщаш при този мъж, който все пак те тормози?

Тя се оттегли бързо, за да освободи ръката си.

— Не, не, не! — извика с плачлив глас.

И тъй като явно усещаше, че сърцето й се стреми да се откъсне от него и че би предпочела ударите на другия пред неговите добри думи, отпусна ръката й, а Лизе се разплака. Но по същото време си и тръгна. Затича, закрила с ръце мокрите си очи. Голдмунд не каза нищо повече, гледаше подире й. Беше му жал за нея, докато я наблюдаваше как върви през окосената ливада, сякаш призована и привличана от някаква власт, неизвестна власт, над която трябваше да размисля. Беше му жал за нея, а малко жалост изпитваше и към себе си. Не бе имал щастие, изглежда, седеше тук сам и някак глупав, изоставен, зарязан. При това все още се чувстваше уморен и много жаден за сън, никога не бе бил толкова изтощен. И по-късно щеше да има време да се чувства нещастен. Вече заспиваше отново, събуди се едва когато издигналото се високо слънце го сгря.

Почувства се отпочинал; вдигна се бързо, отиде до потока, изми се и пи. Сега у него се надигнаха много спомени от часовете на любов през тази нощ, те ухаеха като чуждоземни цветя, много картини, много прелестни, нежни усещания. Мислено се връщаше към тях, докато смело пое на път, преживя още веднъж всички чувства, усети на вкус, на мирис и докосна всичко отново и отново. Колко негови мечти бе изпълнила непознатата мургава жена, колко пъпки бе накарала да разцъфнат, колко любопитство и копнеж бе утолила и колко ново събудила!

А пред него се простираха поле, безлесна равнина, сухи угари и тъмна гора, зад тях може би имаше селски стопанства и воденици, някакво село, някакъв град. За първи път светът лежеше открит пред него, открит и очакващ, готов да го приеме, да го посрещне благодушно и да му причини болка. Вече не беше ученикът, който гледа света през прозорец, неговото пътешествие не беше разходка, чийто край неотменно означаваше завръщане. Сега големият свят бе станал действителен, той бе част от този свят, там почиваше съдбата му, небето му беше и негово, времето му беше и негово. Сред огромния свят той беше малък и малък тичаше като заек, като бръмбар през синя и зелена безкрайност. Тук не звънеше никаква камбана за ставане, за отиване на църква, за лекция, за обяд.

Колко гладен беше! Половин ръжен хляб и купичка мляко, брашнена супа — какви вълшебни спомени! Стомахът му ръмжеше като вълк. Минаваше край житна нива, класовете бяха полуузрели. Той ги олющи с пръсти и зъби, жадно сдъвка дребните клисави зрънца, взе нови, още и още натъпка джобовете си с класове. А после намери лешници, съвсем зелени, но с удоволствие захапваше пращящите черупки — и от тях си взе за запас.

Отново навлезе в гора, иглолистна, но сред нея имаше дъбове и ясени, и черни боровинки, безкрайно много, при тях Голдмунд спря да си почине, яде и се разхлади. Между тънките твърди горски треви стърчаха сини камбанки, прелитаха кафяви слънчеви пеперуди и игриво изчезваха в лъкатушен полет. В такава гора бе живяла света Геновева, той винаги бе обичал нейната история. С какво удоволствие би я срещнал! Би могло да бъде и някаква постница в гората със стар брадат отшелник в пещера или колиба от кори на дървета! Възможно бе тук, в гората, да живеят въглищари, на драго сърце би ги поздравил. Можеха да бъдат и разбойници, сигурно нищо нямаше да му направят. Хубаво би било да срещне хора, каквито и да са. Но той естествено знаеше: навярно дълго ще върви през гората днес и утре и още някой и друг ден, без да срещне някого. Трябваше да се съобрази и с това, ако то му бе отредено. Не биваше много да мисли, нека дойде каквото е било писано.

Чу да чука кълвач и се опита да го проследи: дълго време напразно се стара да го види, най-после му се удаде и известно време го наблюдаваше как самотен, прилепен до дънера на дърво, чукаше и движеше прилежната си главица насам-натам. Жалко, че човек не умее да говори с животните! Би било хубаво да викне на кълвача и да му каже нещо приятелско, а навярно и да узнае нещо за живота му по дърветата, за неговия труд и за неговата радост. Ох, да можеше човек да се преобразява.

Спомни си как в часове на отдих понякога бе рисувал и какви фигури бе чертал с калема върху плочата си — цветя, листа, дървета, животни, човешки глави. Толкова често се забавляваше с това и понякога като малък бог по своя воля създаваше същества — в някоя цветна чашка рисуваше очи и уста, израслите снопове листа от клона на дърво превръщаше във фигури, в короната на дърво поставяше глава. При тази игра често за цял час се чувстваше щастлив и омагьосан, можеше да прави вълшебства, изтегляше линии и сам се изненадваше, ако от едва очертания лист на някое дърво се появеше муцуна на риба, опашка на лисица или тя се превърнеше във вежда на човек. Всеки трябваше да бъде способен да се преобразява, мислеше си сега, така, както някога капризните линии по неговата плоча. Голдмунд на драго сърце би се превърнал в кълвач, може би за ден, може би за месец, би живял в короните на дърветата, би се изкачвал по гладките стволове и със силна човка би чукал по кората и би се прикрепял с перата на опашката си, би говорил с езика на кълвача и би измъквал от корите добри неща. Чукането на кълвача звучеше приятно и твърдо по ехтящото дърво.

Пътем из гората Голдмунд срещаше много животни. Видя някой и друг заек, който внезапно изтичваше от храстите, когато той се приближеше, поглеждаше го втренчено, после се обръщаше и хукваше с присвити уши и бяло петно под опашката. На малка поляна намери да лежи дълга змия, която обаче не помръдваше, не беше жива змия, а само празна кожа, той я взе и я разгледа, красива сиво-кафява окраска минаваше по цялата дължина; на слънцето изглеждаше прозрачна, беше тънка като паяжина. Видя и черни косове с жълти клюнове, които гледаха втренчено с присвити черни страхливи очи и прелитаха ниско над земята. Червеношийки и чинки имаше много. На едно място в гората се виждаше малко блато — дупка, пълна със зелена тинеста вода, над която минаваха една през друга мрежи на дългокраки паяци, а те усърдно, като обсебени, бяха отдадени на непонятна игра; над тях се носеха няколко водни кончета с тъмносини криле. И веднъж, вече надвечер, Голдмунд видя нещо, по-скоро не видя, а усети, че нещо преравя шумата, чу да се чупят клони, да се шляпа по влажна земя — някакво едро едва видимо животно с огромна сила, което тичаше и ломеше храстите, може би елен, може би дива свиня, не знаеше. Още дълго стоя задъхан от страх, дълбоко развълнуван, дебнеше, вслушваше се в хода на животното; притаен, слушаше с разтуптяно сърце и когато всичко отдавна бе заглъхнало. Не намери излаз от гората, трябваше да пренощува тук. Докато търсеше място, където да преспи и си нагласи леговище от мъх, се опита да премисли какво би било, ако никога вече не намери излаз от горите и трябва завинаги да остане сред тях. Откри, че би било голямо нещастие. Да живее от ягоди в края на краищата би било възможно, и да спи върху мъх също. Освен това без съмнение би му се удало да си направи колиба, може би дори да разпали огън. Но завинаги да остане сам между тихите сънни стволове на дърветата и да живее между животните, които бягат от човека и с които не може да се говори, щеше да бъде непоносимо тъжно. Да не вижда жив човек, никому да не казва „добър ден“ и „лека нощ“, да не може да погледне в нечии очи и лице, да не съзре никакво момиче и жена, да не усети ничия целувка вече и да не играе тайната прелестна игра на устните, ръцете и краката — това би било немислимо! Ако пък му е отредено, мислеше той, тогава ще се опита да се превърне в животно, в мечка или елен, ако ще и с отказ от вечното блаженство. Да бъде мечок и да обича мечка, това не би било толкова лошо или поне много по-добро, отколкото да запази своя разум и език и всичко, което има, но да бъде сам и тъжен, необичан и да вегетира.

В леглото си от мъх, преди да заспи, Голдмунд се вслушваше любопитно и страхливо в много от неразбираеми, загадъчни нощни шумове на гората. Сега те му бяха другари, трябваше да живее и свиква, да се мери и погажда с тях; той принадлежеше към лисиците и сърните, към боровете и елите и трябваше да живее, да дели с тях въздух и слънце, да очаква деня, с тях да гладува и да им бъде гост.

После Голдмунд заспа и сънува животни и хора. Беше мечка и изяде Лизе, докато я галеше. Посред нощ се събуди, обзет от ужас; не знаеше защо, усещаше сърцето си безкрайно наплашено и смутен, дълго размишляваше над това. Сети се, че вчера и днес си бе лягал да спи без молитва, стана, коленичи до леговището си и два пъти произнесе своята вечерна молитва за миналия и за днешния ден. Скоро заспа отново.

На сутринта се огледа учуден в гората, бе забравил къде е. Страхът му от гората почна да затихва и той с нова радост се довери на живота сред дърветата, но продължи да върви по-нататък и да насочва пътя си според слънцето. По едно време стигна място, което беше съвършено равно, с малко ниски храсти, а гората бе изцяло от много дебели, стари прави бели ели; когато вървя известно време между тези колони, те взеха да му напомнят за колоните в голямата манастирска църква, тъкмо онази църква, в чийто тъмен портал неотдавна видя да изчезва неговият приятел Нарцис — кога ли беше? Действително ли само преди два дни?

Едва след два дена и две нощи Голдмунд излезе от гората. С радост откри белези, че наблизо има хора: обработена земя, ниви с ръж и овес, ливади, през които се виждаше отдалеч тясна отъпкана пътечка. Той набра ръж и я дъвчеше, зарадван гледаше обработената земя. Предчувства човешка близост и след дългото време в горския пущинак щастлив възприемаше всичко — пътечката, овеса, прецъфтелите, побелели диви карамфили. Вече щеше да намери хора. След по-малко от час стигна до една нива, в чийто край стърчеше разпятие, коленичи в подножието на кръста и се помоли. А като прехвърли билото на висок хълм, изведнъж се озова пред сенчеста липа, очарован чу мелодията на извор, чиято вода по дървените улеи се вливаше в дълго дървено корито, пи от студената приятна вода и с радост видя през бъзовите храсти, чиито плодове вече бяха почернели, да светлеят няколко сламени покрива. По-дълбоко от всички тези приветливи знаци го развълнува мученето на крава, което му прозвуча толкова приятно, топло и привично, сякаш беше поздрав, сякаш бе едно „добре дошъл“.

С напрегнато очакване се приближи до къщурката, откъдето се бе разнесло мученето на кравата. Пред къщната врата в праха седеше малко момче с червеникава коса и светлосини очи, до него имаше пръстено гърне, пълно с вода, а от праха и водата то месеше тесто, с каквото вече бяха покрити голите му крака. Щастливо и сериозно, то мачкаше в ръцете си влажната кал, гледаше как тя избликва между пръстите му, правеше топки, а за омесването и оформянето им си помагаше дори и с брадичка.

— Помози Бог, момченце — каза Голдмунд много приветливо.

Но малкият, щом вдигна очи и съзря непознат човек, разкриви муцунка, смръщи пълничкото си личице и с вик се върна до къщната врата, като пълзеше. Голдмунд го последва и влезе в кухнята. Тя беше толкова здрачна, че пристъпвайки след ярката обедна светлина, отначало той не различи нищо. За всеки случай изрече един благочестив поздрав — не получи никакъв отговор; постепенно обаче през рева на изплашеното момче се зачу тънък старчески глас, който утешаващо заговори на момчето. Най-после в тъмнината се вдигна и се приближи дребна стара жена, държеше ръка пред очите си и погледна към госта.

— Да те благослови Бог, майко — извика Голдмунд, — и всички мили светии да благословят доброто ти лице. От три дена не съм виждал жив човек.

Старата женица го погледна глуповато е далекогледи очи.

— Какво искаш? — попита тя несигурно. Голдмунд й подаде ръка и леко поглади нейната.

— Искам да ти кажа „помози Бог“, бабичко, малко да си отдъхна и да ти помогна при паленето на огъня. Ако искаш да ми дадеш парче хляб, няма да откажа, но не е бързо.

Той видя, че край стената има скована пейка, на която седна, докато старицата отряза парче хляб на детето, което сега напрегнато и любопитно, но все още във всеки миг готово да се разплаче и да избяга, бе втренчено в непознатия. Старицата отряза и второ парче хляб и го подаде на Голдмунд.

— Много благодаря — каза той. — Бог да те възнагради.

— Много ли си гладен? — попита жената.

— Не чак толкова, ядох черни боровинки.

— На, все пак яж. Откъде идваш?

— От „Мариаброн“, от манастира.

— Поп ли си?

— Не, ученик. Тръгнал съм на път.

Тя го изгледа присмехулно, полуглупаво и леко поклати глава на слаба сбръчкана шия. Изчака го да преглътне няколко залъка и отново изнесе малкия на слънце. Тогава се върна и любопитно попита:

— Знаеш ли нещо ново?

— Не много. Познаваш ли отец Анселм?

— Не, какво е станало с него?

— Болен е.

— Болен ли? Ще умре ли?

— Не зная. Болката му е в краката. Не може да върви добре.

— На умиране ли е?

— Не зная, може би.

— Е, нека си умира. Аз трябва да сваря супа. Помогни ми да нарежа борина.

Тя му даде една борова цепеница, добре изсушена край огнището, и нож. Голдмунд взе да реже подпалки толкова, колкото му поиска, и наблюдаваше как тя ги слага в пепелта, привежда се над тях, кашля и духа, докато те припламнат. По някакъв точен тайнствен ред старицата наслага върху тях борови и букови парчета и огънят се разпали светъл, силен в откритото огнище. Тя премести към пламъка голям черен бакър, който висеше под димоуловителя на опушена верига.

По нейна заповед Голдмунд донесе вода от извора, обра каймака от купата с млякото, седя в димния здрач, загледан как пламъците играят, а над тях костеливото, сбръчкано лице на старата ту се появяваше, озарено от червените отблясъци, ту изчезваше; редом зад дъсчената стена той чуваше кравата да рови в яслата и да блъска. Много му харесваше. Липата, изворът, трепкащият огън под бакъра, пръхтенето и преживянето на кравата, нейните тъпи удари по стената, полутъмното помещение с масата и пейката, шетането на дребната стара жена — всичко беше хубаво и добро, миришеше на храна и мир, на хора и топлина, на роден край. Тук отглеждаха и две кози; от жената узна, че зад къщата имали и свинарник, старицата беше баба на селянина и прабаба на малкото момче. То се казваше Куцо, от време на време влизаше вътре и макар да не отговаряше нито думичка и да гледаше някак страхливо, все пак вече не плачеше.

Селянинът и жена му се върнаха, бяха много учудени, че намериха в къщата чужд човек. Селянинът беше готов веднага да почне да ругае, недоверчиво изтегли младежа за ръка през вратата, та на дневна светлина да види лицето му; после се усмихна, добродушно го удари по рамото и го покани на обяд. Седнаха, всеки топеше хляба си в обща паница с мляко; когато беше почти на свършване, селянинът изпи остатъка.

Голдмунд попита дали може да остане до утре и да преспи под техния покрив. Не, каза мъжът, нямало място; но навън навсякъде имало още достатъчно сено, там щял да си намери място за нощуване.

Селянката държеше детето до себе си, не вземаше участие в разговора, но по време на храненето любопитните й очи шареха по младия чужденец. Неговите къдри и погледът му веднага й бяха направили впечатление, после тя хареса и хубавата му бяла шия, забеляза изтънчените гладки ръце, чиито движения бяха свободни и красиви. Това беше строен и благороден чужденец, а и толкова млад! Но най-много я привлече и я накара почти да се влюби гласът на чужденеца, този тайнствено напевен, излъчващ топлина, кротко привлекателен млад мъжки глас, който звучеше като милувка. Още дълго би искала да слуша този глас.

След обяда селянинът отиде да спи в обора; Голдмунд бе излязъл от къщата, измил ръцете си на извора и за да се разхлади, седеше на ниската му ограда, заслушан във водата. Седеше нерешително; нямаше какво повече да търси тук и все пак му беше жал, че трябва отново да си тръгне. Тогава селянката излезе с ведро в ръка, което сложи под струята, и го остави да се пълни. С полушепот тя каза:

— Ей, ти, ако тази вечер си наблизо, ще ти донеса храна. Там, отвъд дългата нива с ръж, има сено, едва утре ще го вдигат. Ще бъдеш ли още там?

Той погледна нейното осеяно с лунички лице, видя силните й ръце, които държаха ведрото, светлите й големи очи гледаха топло. Усмихна й се и кимна. Тя вече крачеше обратно с пълното ведро и изчезна в тъмнината на вратата.

Благодарен, Голдмунд седеше много доволен и слушаше течащата вода. Малко по-късно влезе вътре, потърси селянина, подаде ръка на него и на бабата и благодари. В къщурката миришеше на огън, на пушек и на мляко. Тъкмо му беше станала покрив и дом, и той отново беше чужденец. Сбогувайки се, излезе.

От другата страна на къщурката Голдмунд видя малък параклис, близо до него хубава гора, група стари, огромни дъбове, а помежду им ниска трева. Тук той остана в сянката и се разхождаше между дебелите стволове. Странно, мислеше, се случваше с жените и любовта; всъщност те не се нуждаят от думи. На жената бе потребна само една дума, за да му обрисува мястото на срещата, всичко друго тя бе изразила безсловесно. И с какво? С очи, да, с известно звучене на малко хрипливия си глас и с още нещо — може би с някакъв дъх, с нежно леко излъчване на кожата, по което жени и мъже веднага могат да се открият, ако се стремят един към друг. Забележително беше това — като деликатен, таен език, и толкова бързо той може да го научи. Голдмунд се зарадва много на вечерта, беше обзет от любопитство каква би могла да бъде едрата, руса жена, какви погледи и тонове, какви ръце и крака, движения и целувки би имала — разбира се, съвсем различни от тези на Лизе? Къде би могла да бъде сега тя, Лизе, с нейната черна права коса, с мургавата кожа, с кратките си въздишки? Дали мъжът й я бе бил? Мислеше ли тя още за него? Дали вече отново си бе намерила любовник така, както той днес намери друга жена? Колко бързо вървеше всичко, как навред го пресрещаше щастието, колко красиво и пламенно беше то и как чудно преходно! Това беше грях, беше прелюбодеяние, до неотдавна той по-скоро би предпочел да се остави да го убият, отколкото да извърши този грях. А сега! Чакаше вече втора жена и съвестта му беше тиха и спокойна. Това ще рече: той може би не беше спокоен, но не прелюбодеянието и насладата бяха тези, заради които понякога съвестта му беше неспокойна и утежнена. Това се дължеше на нещо друго, не можеше да се назове с име. То беше чувството за вина, с която не се бе натоварил сам, а донесъл със себе си, идвайки на белия свят. Именно това ли в теологията се наричаше първороден грях? Трябва да е така. Да, самият живот носеше в себе си нещо като вина — защо ли иначе един толкова чист и знаещ човек като Нарцис се подлагаше на изкупителни упражнения, сякаш бе осъден? Или защо той самият, Голдмунд, някъде дълбоко в душата си трябваше да усеща тази вина? Не беше ли щастлив? Не беше ли млад и здрав и волен като птица в небето? Не го ли обичаха жените? Не беше ли хубаво да усеща как като любещ дава и на жената същата дълбока наслада, която изпитва сам? Защо той все пак не беше напълно щастлив? Защо младото щастие също както добродетелта и мъдростта на Нарцис от време на време биваха пронизвани от странна болка, от лек страх, от жалба заради тленността, преходността? Защо понякога той трябваше да потъва в размисъл, да разсъждава, макар добре да знаеше, че не е мислител?

Е, все пак беше хубаво да се живее. В тревата Голдмунд откъсна дребно виолетово цвете, приближи го до окото си, погледна в малката тясна чашка, където минаваха жилчици и трептяха мънички, тънки като косъм близалца; там пулсираше живот, тръпнеше наслада, сякаш в утробата на жена или в ума на мислител. А защо всъщност човек не знае нищо? Защо не може да поговори с това цвете? Но нали дори двама души не могат истински да разговарят един с друг; за това е необходим щастлив случай, особено приятелство и готовност. Не, беше щастие, че любовта не се нуждае от думи; иначе тя би била пълна с недоразумения и глупости. Ах, какви отсенки имаха очите на Лизе, полупритворени, когато в прилив на наслада в процепа на тръпнещите мигли се виждаше само бяло. И с десет хиляди учени или поетични думи това не можеше да се изрази! Нищо, изобщо нищо не можеше да се преразкаже, да се премисли — и въпреки това човек винаги отново и изпитваше у себе си настойчивата потребност да говори, вечния подтик да мисли!

Голдмунд наблюдаваше листенцата на малкото растение — бяха подредени толкова хубаво около стълбцето и така забележително мъдро. Хубави бяха стиховете на Вергилий, той ги обичаше; но някои от тези стихове не бяха и наполовина тъй ясни и мъдри, наполовина тъй красиви и смислени, колкото спиралното подреждане на мъничките венчелистчета. Каква наслада, какво щастие и какво очарователно благородно и дълбокомислено дело би било, ако човекът беше в състояние да сътвори едно-единствено такова цвете! Но никой не можеше да го направи, никой герой, никой император, никой папа и никой светец.

Когато слънцето се склони, Голдмунд стана и потърси мястото, което му беше посочила селянката. Чакаше я там. Хубаво беше така да очаква и да знае, че една жена е на път към него и ще му донесе само любов.

Тя дойде с ленена кърпа, в която бе завързала голямо парче хляб и отрязък сланина. Развърза кърпата и я разстла пред него.

— За тебе — каза тя, — яж.

— След това — каза той. — Не съм гладен за хляб, гладен съм за тебе. Покажи ми какво хубаво си ми донесла.

Много хубаво му бе донесла тя: силни жадни устни, здрави блестящи зъби, силни ръце, обгорели от слънцето, но отвътре и надолу от шията бяла и нежна кожа. Малко думи знаеше тя, но в гърлото и трептеше прелестно примамващ песенен тон. И когато усети върху себе си ръцете му, толкова нежни, толкова гальовни и чувствителни ръце, каквито никога не бе усещала, кожата й потръпна, а в гърлото й зазвуча нещо като котешко мъркане. Тя знаеше малко игри, по-малко, отколкото Лизе, но беше чудесно силна, притискаше го, като че ли искаше да счупи шията на любимия. Любовта й беше детинска и жадна, проста и при цялата си сила — свенлива; Голдмунд беше много щастлив с нея.

После тя си тръгна с въздишка, трудно се откъсна от него, не биваше да стои тук.

Голдмунд остана сам, щастлив, но и тъжен. Едва по-късно си спомни за хляба, за сланината и похапна самотен. Вече бе дълбока нощ.