Херман Хесе
Нарцис и Голдмунд (16)

16

Един ден, обзет от щастливо нетърпение, Голдмунд пое към хълмовете. Ако имаше кон, то днес би отишъл с него в манастира при красивата Мадона на своя майстор; много му се искаше да я види още веднъж, а и му се струваше, че през нощта бе сънувал майстор Никлаус. Е, нищо, ще навакса, ще поправи пропуснатото. И дори любовното щастие с Агнес навярно да бъде краткотрайно и може би да отведе до злини, днес то цъфтеше и нищо не биваше да пропусне. Днес Голдмунд не желаеше да се среща с хора и да се разсейва, искаше да прекара спокойния есенен ден навън, под дърветата и облаците. Каза на Мари, че си е наумил една обиколка из околността и че вероятно ще се върне късно, нека, ако може, да му даде големичко парче хляб, но вечерта не бива да го чака. Тя не отговори нищо, напълни джобовете му с хляб и ябълки, изчетка старото му палто, чиито прокъсани места бе изкърпила още първия ден, и го остави да тръгне.

Той се разходи отвъд реката през опустелите лозя и се заизкачва към хълма по стръмна пътека със стъпала; горе, в гората, се залута, но не престана да се изкачва, докато не стигна последното високо било. Там слънцето грееше топло през оголените клони на дърветата, пред стъпките му косове излитаха към храстите, стояха умърлушени и плахи и гледаха от гъсталака с лъскави черни очи, в далечината долу в синя дъга протичаше реката, там лежеше и градът, малък, сякаш издигнат от къщички играчки; дотук не стигаше никакъв звук освен биенето на камбаните по време за молитва. Тук, горе, имаше малки, обрасли с трева валове и хълмове от прастари езически времена, може би укрепления, може би некрополи.

Той приседна на едно от тези възвишения, беше сухо и сред шумолящата есенна трева Голдмунд обгледа цялата ширнала се долина и отвъд реката, хълмовете и планините, верига зад верига чак дотам, където планина и небе се срещаха в синкаво преливащи тонове и вече не можеха да бъдат различени. По цялата тази просторна широка земя и още много по-далеч, догдето очите стигаха, бяха оставили следи краката му. Обходил бе всички тези местности, които сега бяха далнина и спомен, а някога близки и настояще. Стотици пъти бе спал в тези гори, бе ял ягоди, бе гладувал и мръзнал, бе бродил по планински била и безлесни равнини, тъжен и радостен, бодър или уморен. Някъде в далечината, отвъд обозримото, лежаха овъглените кости на добрата Лене, там някъде може би още странстваше неговият другар Роберт, ако чумата не го е покосила; там някъде отвъд лежеше и мъртвият Виктор и също някъде, далечен и омагьосан, се намираше манастирът на неговите млади години, издигаше се и замъкът на рицаря с красивите дъщери, живееше бедна и гонена клетата Ребека или бе загинала. Всички тези разпръснати надалеч места, безлесни равнини и гори, много градове и села, замъци и манастири — всички тези хора, все едно дали са живи или мъртви, той знаеше, че съществуват събрани в неговата душа, взаимно свързани в спомена и в любовта му, в неговото разкаяние и бленуване. И ако утре и сам бъде грабнат от смъртта, тогава всичко това отново ще се разпръсне и угасне, цялата тази картинна книга, тъй препълнена с жени и любов, с летни утрини и зимни нощи. А ето че беше време да направи още нещо, да създаде още нещо и да го остави след себе си, то да го надживее.

От този живот, от това странстване след всичките години, откакто бе тръгнал по света, до днес бяха останали малко плодове. Останали бяха няколко фигури, които преди години бе направил в работилницата, особено Йоан, и после още картинната книга, този недействителен свят в главата му, този красив и болезнен картинен свят на спомените. Дали ще му се удаде, ще успее ли да спаси нещо от интимния си свят и да го направи видимо за другите, да го представи? Или ще продължава все така: винаги нови градове, нови местности, нови жени, нови преживявания, нови образи ще се трупат един върху друг, от които той не спечелва нищо освен това неспокойно, колкото мъчително, толкова красиво препълваме на сърцето.

Беше дори позорно така да бъде надхитряван от живота, бе за смях и за плач! Човек или живее и дава воля на чувствата си, суче до насита от гръдта на вечната Ева майка — това наистина създава някои върховни удоволствия, но не е никаква закрила срещу тленността; тогава той е като гъба в гората, която днес прелива в красиви цветове, а утре е загнила. Или човек се отбранява, затваря се в някаква работилница и се опитва да издигне паметник на бързолетния живот — в такъв случай трябва да се откаже от битието, тогава е просто инструмент, но макар наистина да е в служба на непреходното, при подобно съществуване той изсъхва и загубва свободата, пълнотата и удоволствието от живота. Така бе станало и с майстор Никлаус.

Ах, и целият този живот въпреки всичко имаше смисъл само тогава, когато се постигнат и двете, ако животът не бе разпъван между сухото или — или! Да твориш, без за това да плащаш с цената на живота! Да живееш, без за това да се отказваш от благородството на творчеството. Възможно ли бе?

Навярно имаше хора, които съумяваха да го постигнат. Може би имаше съпрузи и бащи на семейства, чието чувство за наслада не се накърняваше от верността им. Може би съществуваха хора, които водят уседнал живот, без липсата на свобода и на риск да изсушава сърцата им. Може би. Но Голдмунд не бе виждал нито един.

Изглежда, цялото човешко съществуване се крепеше върху двойствеността, върху противоречието; човек е мъж или жена, странник или филистер, емоционален или рационален, никога не можеше едновременно да преживее вдишване и издишване, свобода и ред, инстинкт и дух, едновременно да бъде мъж и жена, винаги едното трябваше да се заплаща със загубата на другото и винаги едното бе толкова важно и толкова желано, колкото и другото! В това отношение на жените може би им бе по-леко. Природата ги е сътворила така, че самата наслада им носи плод — от любовното щастие произлиза дете. При мъжа вместо тази проста плодовитост съществува вечният копнеж. Дали Бог, създал всичко това така, е зъл или враждебен, смее ли се злорадо над собственото си творение? Не, той не може да бъде зъл, щом е създал кошутите и елените, рибите и птиците, гората и цветята, годишните времена. Но пукнатината минава през неговото творение, все едно дали то е несполучливо и несъвършено, все едно дали Бог е имал особено намерение тъкмо с тази празнота и копнеж в човешкото битие; може би това да е семето на врага, на първородния грях? Но защо все пак този копнеж и неудовлетвореност да са грях? Нима чрез тях не възниква всичко красиво и свято, което човекът е създал и го връща на Бога като благодарствена жертва?

Потиснат от своите мисли, Голдмунд обърна поглед към града, съзря тържището и Рибния пазар, мостовете, църквите, кметството. А там беше и замъкът, гордият палат на епископа, в който сега управляваше граф Хайнрих. Под тези кули и дълги покриви живееше Агнес, живееше неговата красива царствена любима, която изглеждаше толкова високомерна, а в любовта можеше така пълно да се отдава, до забрава. Радостен, той мислеше за нея, радостен и благодарен си спомняше отминалата нощ. И за да преживее щастието на тази нощ и да може така да ощастливи чудесната жена, той бе излагал на опасност целия свой живот и бе вложил цялото си умение, всичко научено чрез жените, цялото странстване и беди, всички снежни нощи, през които бе бродил, цялото приятелство и близост с животни, цветя, дървета, води, риби и пеперуди. Затова му бяха потребни сетивата, чувствеността, изострени в наслада и опасност, бездомността, целият картинен свят, насъбран в душата от много години. Той не биваше да се оплаква, докато животът му бе градина, в която цъфтяха такива вълшебни цветя като Агнес.

Целия ден Голдмунд прекара в есенната светлина на хълма, като се разхождаше, почиваше, ядеше хляб, мислеше за Агнес и за вечерта. На свечеряване отново беше в града и се приближи до замъка. Бе захладняло, къщите гледаха с тихите си червени очи прозорци; срещна малка върволица пеещи деца, които на дълги пръчки носеха издълбани цвекла, по тях бяха изрязани лица, а вътре — забити запалени свещи. Малкият маскарад носеше със себе си полъха на зима. Усмихнат, Голдмунд гледаше след децата. Дълго време обикаля около замъка. Пратениците на духовенството все още бяха тук и от време на време на един или друг прозорец се виждаше да стои някой от духовните владетели. Най-после на Голдмунд се удаде да се промъкне във вътрешността на замъка и да намери камериерката Берта. Отново го скриха в дрешника, докато се появи Агнес и нежно го въведе в своята стая. Лицето й отрази нежност, нежност, но не и радост; тя беше тъжна, разтревожена, беше наплашена. Той трябваше да положи много старания, за да я поразведри. С неговите целувки и гальовни думи тя постепенно доби малко увереност.

— Ти можеш да бъдеш така мил! — каза Агнес благодарна. — Имаш толкова дълбоки тонове в гърлото си, птичко моя! Когато си нежен, гукаш и бъбриш! Обичам те, Голдмунд! Само да бяхме далеч оттук! Тук бездруго вече не ми харесва. А и не след дълго престоят ще свърши. Графът е отзован, скоро трябва да се завърне глупавият епископ. Днес графът е сърдит, поповете го измъчиха. Ах, само дано не се случи да те зърне! Няма да те остави жив! Нито час след това. Толкова се боя за теб!

В спомените му се надигнаха полузабравени звуци, не беше ли слушал и преди тази песен? Някога така му говореше и Лидия, така влюбено и боязливо, ласкаво и тъжно! Така бе дошла и през нощта в стаята му, обзета от любов и страх, обзета от тревога, изпълнена от ужасните картини на страха. С удоволствие Голдмунд слушаше нежно плахата песен. Какво би била любовта без потайност? Какво би била любовта без заплаха?

Нежно той притегли Агнес към себе си, погали я, държеше ръката й, гальовно шептеше в ухото й, целуваше веждите й. Вълнуваше го и го очароваше това, че тя толкова се плашеше и тревожеше за него. Благодарна приемаше ласките му почти смирено, изпълнена от любов се притискаше към него, но не се развесели.

И изведнъж Агнес трепна силно, наблизо се чу да се блъска врата и бързи стъпки да приближават към стаята.

— За Бога, той е! — извика тя отчаяна. — Графът е. Бързо, можеш да се измъкнеш през дрешника. Бързо! Не ме издавай!

Тя вече го бе изтласкала в дрешника, той стоеше сам и колебливо пристъпваше в тъмнината. Чуваше оттатък графът да говори високо с Агнес. Пипнешком Голдмунд се промъкна между дрехите към изходната врата, безшумно местеше крак след крак и ето че вече беше до вратата, която водеше към коридора, опита се да я отвори безшумно. И едва в този миг, след като я намери заключена отвън, се изплаши и той самият, сърцето му почна да бие силно и болезнено. Можеше да бъде нещастна случайност — някой, който е минал оттук, да е заключил вратата, след като той е влязъл. Но Голдмунд не вярваше в това. Беше попаднал в клопка, бе загубен; навярно някой го е видял, когато се е вмъквал в дрешника. Това ще му струва главата. Разтревожен, той стоеше в мрака и веднага се сети за прощалните думи на Агнес: „Не ме издавай!“ Не, нямаше да я издаде. Сърцето му биеше учестено, но с решението си той придоби твърдост, упорито стисна зъби.

Всичко това протече в няколко мига. Вратата откъм стаята на Агнес вече се отваряше. Появи се графът със свещник в лявата и изтеглен меч в дясната. В същия миг Голдмунд забързано насъбра от висящите наоколо дрехи, рокли и палта и ги метна на ръката си. Трябваше да го вземат за крадец, може би това ще бъде и изход. Графът вече го бе видял и бавно се приближаваше.

— Кой е там? Какво правиш тук? Отговаряй или ще те промуша!

— Извинявайте — шепнеше Голдмунд, — аз съм беден човек, а вие сте толкова богат! Ще върна всичко, господарю, което съм взел. Ето вижте.

И той сложи дрехите на пода.

— Така, значи ти си крал! Не е много умно от твоя страна за едно старо палто да рискуваш живота си. Тукашен гражданин ли си?

— Не, господине, аз съм бездомник. Беден човек, и вие ще имате милост…

— Престани! Искам да зная най-после дали в края на краищата си толкова дързък, че да досаждаш на уважаемата дама? Но ти бездруго ще бъдеш обесен, няма нужда да проучваме това. Кражбата е достатъчна.

Той заблъска силно по заключената врата и извика:

— Там ли сте? Отваряйте!

Вратата беше отворена и трима слуги стояха с измъкнати шпаги.

— Завържете го добре — извика графът с глас, който скърцаше от презрение и високомерие. Той е скитник, крал е тука. Затворете го, а утре рано сутринта окачете мошеника на бесилката!

Без Голдмунд да оказва съпротива, ръцете му бяха вързани. Така го поведоха през дългия коридор по стълбището надолу, през вътрешния двор, напред един слуга носеше ветроупорен фенер. Спряха пред сводеста, обкована с желязо врата на мазе. Почнаха да се уговарят и да ругаят. Нямаха ключ за вратата. Един от слугите взе фенера, а другият се върна назад да търси ключа; тримата въоръжени и завързаният стояха и чакаха пред вратата. Този със светилника любопитно освети отблизо лицето на пленения. В същия момент минаха двама от духовниците, които бяха толкова много и гостуваха в замъка. Идваха откъм параклиса на замъка и се спряха пред групата, двамата гледаха внимателно нощната сцена — как тримата въоръжени и завързаният мъж стоят тук и чакат. Голдмунд не забеляза нито духовниците, нито виждаше своите пазители. Не можеше да види нищо, тъй като слабата треперлива светлина, държана много близо до лицето му, го заслепяваше. Отвъд светлината в здрач, пълен с ужас, той виждаше още нещо, нещо безформено, голямо, призрачно: бездната, края, смъртта! С неподвижни очи стоеше там, оглушал и ослепял. Един от духовниците настойчиво си шепнеше нещо с охраната. Когато чу, че човекът ще умре и че е крадец, попита дали е имал изповедник. Не, казаха му, бил заловен на местопрестъплението.

— Тогава ще стана аз — заяви духовникът. — Утре преди утринната литургия ще дойда при него със светото причастие и ще изслушам изповедта му. Вие ми обещавате, че няма да го изведете преди това. А аз още днес ще говоря с господин графа. Мъжът може да е крадец, но въпреки това той има право като всеки християнин на изповед и причастие.

Стражите не се осмелиха да възразят. Те познаваха духовника, спадаше към господата от пратеничеството, много пъти го бяха виждали да се храни на трапезата на графа. Пък и защо ли да не се позволи на бедния скитник да се изповяда?

Духовниците си тръгнаха. Голдмунд стоеше и гледаше втренчено. Най-после се върна прислужникът с ключа и отвори. Въведоха пленника в един свод на мазето. Той се спъваше и олюляваше по няколкото стъпала надолу. Това беше преддверие към избата с вината. Те приближиха едно столче до масата и му наредиха да седне.

— Утре на разсъмване ще дойде един поп. Тогава ще можеш да се изповядаш — каза му единият от охраната.

После те си тръгнаха и грижливо заключиха тежката врата.

— Остави ми светлината, приятелю — помоли Голдмунд.

— Не, братче, с това можеш да направиш беля.

И така ще минеш. Бъди скромен и се примири с участта си. Пък и бездруго колко дълго гори една такава свещ! Ще изтрае най-много час. Лека нощ.

Сега Голдмунд беше вече сам в тъмнината, седна на столчето и положи глава върху масата. Беше неудобно да седи така и пристегнатите китки на ръцете го боляха, но тия усещания едва по-късно стигнаха до неговото съзнание. Отначало той само седеше, сложил глава на масата, като върху дръвник за посичане, изпитваше някакъв подтик и с тяло и сетива да приеме това, което бе възложено на сърцето му: да се примири с неотменимото, да се примири с това, че трябва да умре.

Цяла вечност седя така превит, нажален и отдаден на тези мисли, опита се да поеме върху себе си предначертаното, да го поеме с дъха си, да го разбере и да бъде изпълнен от него. Сега беше вечер, настъпваше нощта, а краят на тази нощ щеше да бъде и неговият край. Трябваше да се опита да проумее това. Утре вече нямаше да бъде жив. Ще виси, ще бъде просто вещ, по която птиците ще кацат и ще я кълват, ще стане това, което е бил майстор Никлаус, което беше Лене в изгорялата къщурка и каквото бяха всички ония, които той бе виждал в опустошените от смъртта къщи и да лежат в препълнените с трупове коли. Не беше лесно да осъзнае това и цял да се проникне от него. Беше направо невъзможно да го разбере. Имаше толкова много неща, от които още не се бе отделил, с които още не се бе сбогувал. Часовете на тази нощ му бяха дадени, за да го стори.

Трябваше да си вземе сбогом е красивата Агнес, никога вече нямаше да види нейната едра фигура, светлата слънчева коса, хладните й сини очи, никога нямаше да види как високомерието в тези очи отслабва и почва да трепери, никога нямаше да усети приятния златист мъх на нейната уханна кожа. Бъдете щастливи, сини очи, бъдете щастливи, влажни, тръпнещи устни! Бе се надявал още дълго да може да ги целува. А дори и днес горе на хълма в късното есенно слънце той бе мислил за тях, бе им принадлежал и копнял по тях. Но в нощта трябваше да се сбогува и с хълмовете, със слънцето, със синьото небе, по което плуват бели облаци, да се сбогува с дърветата и горите, със странстването, с часовете на деня и времената на годината. Сега може би Мари още седеше будна. Бедната куцичка Мари, с добрите обичащи очи, седеше и чакаше или се унасяше в сън и се събуждаше отново в своята кухня, а Голдмунд все не се прибираше вкъщи.

Ах, а и хартията, и моливът за рисуване, и надеждата за всички фигури, които искаше да направи, всичко изчезваше, всичко си отиваше. И надеждата за нова среща с Нарцис и с милия апостол Йоан трябваше да погуби.

Следваше да си вземе сбогом и от своите собствени ръце, от собствените си очи, от глад и жажда, от храна и питие, от любовта, от свиренето на лютня, от сън и събуждане, от всичко. Утре една птица ще литне във висините, а Голдмунд вече няма да я види, някакво момиче ще пее на прозореца, а той няма да чуе песента му, реката ще си тече и тъмните неми риби ще плуват, вятърът ще мете сухата шума по земята, слънцето ще грее, звезди ще светят в небето, млади хора ще отиват на танцовата площадка, върху далечните планини ще падне първият сняг. И всичко ще продължава, всички дървета ще хвърлят сянката си наоколо, всички хора ще гледат радостно или тъжно с живите си очи, кучетата ще лаят, кравите ще мучат в оборите по селата, и всичко без него, нищо вече няма да му принадлежи, той ще бъде откъснат от всичко. Голдмунд усети утринния аромат на безлесната равнина, усети вкуса на сладкото младо вино и на пресните твърди лешници; един спомен, едно припламнало отражение на целия пъстър свят прониза притесненото му сърце, като потъваше и си вземаше сбогом. Всичко това блестеше както целият красив, объркан живот, то още веднъж премина светкавично през всичките му сетива и той се сви от разкъсващата го болка и усети сълза подир сълза да се стичат от очите му. Хълцайки, се поддаде на вълната — сълзите му течаха неспирно и самият рухващ, се отдаде на безкрайната болка. „Жалко за долините и за гористите планини, за потоците в зелените елшови храсти, за момичетата, за лунните вечери по мостовете, за теб, красив лъчезарен картинен свят, как ще изоставя всичко това?“ Разплакан, Голдмунд лежеше на масата — едно неутешимо дете. И от болката в сърцето му се изтръгна въздишка и умолителен, жален зов: „О, майко, майко!“

И след като изрече вълшебната дума, от глъбината на спомена му откликна един образ, образът на майката. Това не беше майчинската фигура от неговите мисли и мечти като художник, а образът на собствената му майка, красив и жив, както не бе го виждал никога след годините в манастира. Към нея той отправи своята жалба и изплака непоносимата си мъка, че ще трябва да умре, на нея предостави всичко, върна гората, слънцето, очите, ръцете, върна цялата си същност, целия си живот в майчините ръце.

И както бе облян в сълзи, Голдмунд заспа; майчински го обгърнаха умората и сънят. Спа навярно час или два и болката се бе отдалечила.

Събудил се отново, почувства силни болки. Овързаните му с въжета китки мъчително горяха, разкъсващи болки преминаваха по гърба и тила му. Той се изправи с мъка, оборави се и отново съзна положението си. Наоколо му бе съвършена чернота, не знаеше колко дълго е спал, не знаеше колко часа му остават да живее. Може би още в следващия момент те ще дойдат да го вземат за смъртта. Тогава си спомни, че му бе обещан изповедник. Не вярваше, че неговото причастие може да му бъде от особена полза. Не знаеше дали и най-съвършеното опрощение на греховете би го завело на небето. Не знаеше дали има небе и Бог-Отец, дали има съд и вечност. Отдавна беше загубил всякаква увереност в тези неща.

Но все едно дали можеше да има вечност, или не, той не жадуваше за нея. Не искаше нищо освен този несигурен преходен живот, това дишане и чувството, че си е у дома в собствената си кожа, не искаше нищо, освен да живее. Гневно се изправи, закрачи, олюлявайки се в тъмнината, чак до стената, облегна се изправен на нея и взе да размишлява. Въпреки всичко трябва да има някакво спасение! Може би духовникът ще бъде спасението. Може би, убеден в неговата невинност, той ще ходатайства, ще каже една дума за него или ще му помогне за измъкване или бягство! Голдмунд все повече трескаво се задълбочаваше в тези мисли, отново и отново. Ако и от това не излезеше нищо, то тогава пак нямаше да се предаде, играта може би още нямаше да е загубена. И така първо щеше да се опита да спечели духовника на своя страна, с най-голямо старание да го омагьоса, да го трогне, да го убеди, да го поласкае. Духовникът беше единствената добра карта в неговата игра, всички други възможности бяха мечти. И все пак на света съществуваха случайности, стечение на обстоятелствата; палачът можеше да получи пристъп на колики, бесилката да се счупи, можеше да се появи някоя неочаквана възможност за бягство. Във всички случаи Голдмунд щеше да се съпротивлява срещу смъртта; напразно се опитваше да възприеме, да се примири с тази съдба, не му се бе удало. Ще се въоръжи за защита, ще се бори до крайност, ще подложи крак на стражата, ще блъсне палача, до последния миг и с всяка капка кръв ще защитава своя живот. Ех, ако можеше да убеди духовника да му отвърже ръцете! Тогава би спечелил безкрайно много.

Междувременно той се опита, без да обръща внимание на болката, със зъби да прекъса въжето. С бясно напрежение след ужасно дълго време успя само да си втълпи, че е поразхлабено. Задъхан стоеше в мрака на своя затвор, подпухналите ръце и китки го боляха много. Когато отново по-спокойно си пое дъх, Голдмунд се запромъква край стената все по-нататък, като изследваше крачка по крачка влажната стена на мазето дали няма изпъкнали ръбове. Тогава се сети за стъпалата, по които се бе препъвал към тази клетка. Потърси и ги намери. Коленичи и се опита да протърка въжето на един от кантовете на каменното стъпало. Беше трудно, вместо въжето все улучваше кокалчетата на собствената си ръка, от допира до камъка го болеше като от обгаряне на огън, усещаше, че тече кръв. Но не се отказа. Когато вече между вратата и прага се появи съвсем тънка ивица сива утринна светлина, той постигна желаното. Въжето беше претъркано, можеше да го развърже, ръцете му бяха свободни! Но после едва-едва успя да раздвижи пръстите си, ръцете му бяха подпухнали, изтръпнали и конвулсивно вдървени, го боляха чак до раменете. Трябваше да се упражнява, насила да ги раздвижва, за да бъдат отново оросени от кръв. Защото сега вече имаше план, който му изглеждаше добър.

Ако съвсем не му се удадеше да постигне това, духовникът да му помогне, тогава, в случай че той остане и за съвсем малко време сам с него, ще го убие. Ще го извърши с едно от столчетата. Да го задуши — не би могъл, защото в ръцете и раменете му нямаше достатъчно сила. Но може да го удари, бързо да смъкне духовническите му дрехи и преоблечен в тях, да се измъкне. И докато другите намерят убития, той ще трябва да е излязъл от замъка, а после да бяга, да бяга! Мари би го пуснала в дома си и скрила. Трябваше да опита. Това беше възможно.

Никога в живота си Голдмунд не бе наблюдавал развиделяването така, не бе го чакал и не бе копнял, но и не бе се страхувал както в този час. Изтръпнал от напрежение и решителност, той дебнеше с очите на ловец как жалката бледа ивица под вратата постепенно, постепенно става по-светла. Върна се към масата и се опита така да седи с ръце, отпуснати между коленете, че да не се забележи веднага липсата на въжетата. Откакто бе освободил ръцете си, вече не вярваше в смъртта. Беше решен да се измъкне, ако ще при това целият свят да рухне на парчета! Беше решен да живее, на всяка цена. Ноздрите му потръпваха от жажда за свобода и живот. И кой знае, може би отвън ще му се притекат на помощ? Агнес беше жена, властта й не стигаше далеч, но навярно не и нейният кураж; бе възможно и да го пожертва. Тя обаче го обичаше и може би ще успее да направи нещо. Може би вън ще се промъкне камериерката Берта, а нямаше ли и един коняр, на когото Агнес мислеше, че може да се уповава? И ако никой не се появеше и отникъде не му дадяха някакъв знак, тогава той щеше да осъществи своя план. Ако не му се удадеше, щеше да убие пазачите със стол — двама, трима или колкото дойдат. Предимство бе, че неговите очи бяха свикнали с тъмнината в помещението, и сега в здрача той по усет откриваше всички форми и размери, докато другите с влизането си отначало щяха да са съвсем слепи.

Трескав, Голдмунд седеше край масата и премисляше какво точно трябва да каже на изповедника, за да го спечели за свой помощник, тъй като с това трябваше да започне. Едновременно наблюдаваше жадно постепенното засилване на светлината в процепа. Сега най-искрено желаеше мига, от който допреди часове толкова се страхуваше; вече едва можеше да го дочака, ужасното напрежение не се издържа дълго. Пък и силите на Голдмунд, вниманието, решителността и будността му постепенно отново намаляваха. Скоро трябваше да влезе пазачът с духовника, докато напрегнатата готовност, решителната воля за спасение още цъфтеше.

Най-после светът отвън се събуди, най-после врагът се приближаваше. По настилката на двора кънтяха стъпки, ключът бе пъхнат в ключалката и превъртян, след дългата мъртва тишина всеки от тези звуци ехтеше високо като гръм.

Ето че тежката врата се открехна бавно, пантите проскърцаха. Влезе един духовник без придружител, без пазач. Влизаше сам, като носеше свещник с две свещи. И сега всичко беше по-различно, отколкото затворникът бе мислил.

И колко странно и вълнуващо! Пристъпилият духовник, чиито невидими ръце отново затвориха вратата, носеше одеждите на монасите от манастира „Мариаброн“, добре познатото, родното облекло, каквото някога бяха носили абат Даниел, отец Анселм и отец Мартин.

Гледката прободе странно сърцето му, трябваше да отклони очи. Появата на това манастирско одеяние можеше да обещае нещо приятелско, да бъде добър знак. Но навярно нямаше да има никакъв друг изход освен смъртоносния удар. Голдмунд стисна зъби. Щеше да му бъде много трудно да погуби този брат от ордена.