Херман Хесе
Нарцис и Голдмунд (15)

15

Най-после целта му бе постигната. Голдмунд влезе в мечтания град през същата порта, която за първи път бе прекрачил някога, преди толкова много години, за да търси своя майстор. Още докато беше на път и се приближаваше към града, седалище на епископ, бе чул някои вести; узна, че чумата стигнала и там и може би още властвала; бяха му разказали за безредици и народни въстания и че бил дошъл един императорски наместник, за да въдвори ред, да създаде временни закони и да опази живота и имота на гражданите, защото веднага след избухването на епидемията епископът изоставил града — резиденцията му била далеч, на село, в един от неговите замъци. Странникът бе отдавал малко значение на всички тези новини. Достатъчно беше само да са оцелели градът и работилницата, където искаше да работи. Всичко останало за него не бе важно. Когато Голдмунд пристигна, чумната епидемия беше затихнала, вече се очакваше завръщането на епископа и се радваха, че наместникът ще се оттегли и привичният мирен живот ще се възвърне.

Когато Голдмунд видя града отново, в сърцето му се вля никога непреживявано преди вълнение от новата среща и чувството за родина и за да се овладее, сложи на лицето си необикновено строга маска. Всичко си беше на мястото: портата, красивите чешми, старата масивна кула на катедралата и стройната нова на църквата „Дева Мария“, а също и ясният камбанен звън от „Свети Лоренц“, тук беше и големият блестящ пазарен площад. Колко беше хубаво, че всичко това го бе дочакало! И нали неведнъж, докато беше на път, сънуваше, че пристига тук и намира всичко чуждо и променено, отчасти разрушено и в развалини, отчасти неузнаваемо поради нови постройки и чудни нерадостни знаци. И Голдмунд едва не се просълзи, докато вървеше по улиците и преоткриваше дом след дом. Нима в края на краищата не бяха за завиждане хората, които живееха уседнало, приютени в хубавите си сигурни къщи, в умиротворен бюргерски живот и е чувството, което успокоява и придава сила, че имат своя родина, че са си у дома, в стаята и в работилницата, сред жена, деца, домашна прислуга и съседи.

Беше късен следобед и огряната от слънцето страна на улицата, къщите, пивниците, табелите на гилдиите, резбованите врати и саксиите с цветя бяха топло озарени, нищо не напомняше, че и в този град бе вилняла смъртта и над хората бе властвал безумен страх. Хладна, светлозелена и светлосиня под ехтящите сводове на моста, течеше бистрата река; Голдмунд поседя известно време на парапета на крайбрежната стена, все още долу в зеления кристал се плъзгаха тъмните тайнствени риби или стояха неподвижно, обърнали муцуни срещу течението, все още от здрача на дълбочината насам се виждаше да проблясва слабото златисто сияние, което обещаваше толкова много и така силно настройваше към мечтание. Това го имаше и в други води, беше приятно да се наблюдават и други мостове и градове, но въпреки всичко, тук му се струваше, че от много дълго време не е виждал нещо подобно и не е изпитвал същото чувство.

Двама месарски чираци със смях гонеха пред себе си едно теле, разменяха си погледи и шеги с някакво момиче, което високо над тях събираше пране в открита веранда. Колко бързо отминава всичко! До неотдавна тук бяха горели чумни огньове и бяха властвали отвратителните болнични прислужници, а сега животът продължаваше отново, хората се смееха и шегуваха; и със самия Голдмунд не беше по-различно, ето че седеше тук, очарован от новата си среща, чувстваше се благодарен и дори му бяха домилели хората, които водеха уседнал живот, като че ли не бе имало беда и смърт, не бе имало никаква Лене и никаква еврейска принцеса. Усмихнат, той стана и продължи нататък; едва когато се приближи към уличката на майстор Никлаус и тръгна отново по пътя, който преди време години наред бе изминавал всеки ден, отивайки на работа, се почувства притеснен и неспокоен. Ускоряваше крачките си, искаше още днес да посети майстора и да узнае какво е станало, вече не понасяше никакво отлагане, изглеждаше му невъзможно да изчака до утре. Дали майсторът все още му се сърдеше? Случилото се бе толкова отдавна, вече нямаше да има значение; и все пак, ако още имаше, би трябвало той да го преодолее. Стига майсторът да беше тук, той и работилницата, тогава всичко щеше да е добре. Забързан, като че ли и в последния час би могъл да пропусне нещо, Голдмунд крачеше към добре познатата къща; улови дръжката на вратата и силно се изплаши, като намери вратата заключена. Можеше ли това да означава зло? По-рано никога не му се бе случвало тази врата да стои заключена посред бял ден. Шумно удари чукчето и зачака. Изведнъж сърцето му се бе свило от страх.

Появи се същата стара слугиня, която го бе посрещнала при първото му влизане в тази къща. Тя не бе станала по-грозна, но по-стара и по-неприветлива и не позна Голдмунд. С плах глас той попита за майстора. Тя го изгледа глупаво и недоверчиво.

— Майстор? Тук няма никакъв майстор. Върви си, човече! Тук никого не пускат да влезе.

Тя искаше да го изтласка от вратата, но той я улови за ръката и извика:

— За Бога, говори, Маргрит! Аз съм Голдмунд, не ме ли познаваш? Трябва да отида при майстор Никлаус.

В далекогледите й полуугаснали очи не се мярна никакво дружелюбие.

— Тук няма никакъв майстор Никлаус вече — каза тя, като искаше да го отпрати, — той е мъртъв. Продължавайте си пътя, не мога да стоя тук и да бъбря.

Голдмунд, у когото всичко рухна, отстрани силно старата, която с крясък затича подире му, бързо мина през тъмния коридор към работилницата. Тя беше заключена. Последван от старицата, която се оплакваше и ругаеше, той затича по стълбата нагоре и в полумрака видя познатото помещение, където стояха фигурите, събрани от Никлаус. С висок глас той повика госпожица Лизбет.

Вратата на стаята се отвори и се появи Лизбет, която Голдмунд позна едва когато се вгледа по-добре и нейният вид притисна сърцето му. Макар всичко в тази къща от мига, когато за свой ужас намери вратата заключена, да бе призрачно и омагьосано, да приличаше на потискащ сън, едва сега при вида на Лизбет действително по гърба му мина тръпка на ужас. Красивата горда Лизбет се бе превърнала в плаха, прегърбена, възрастна госпожица, с черна, без всякаква украса рокля, с жълто болнаво лице, с несигурен поглед и страхливо държане.

— Прощавай — каза той. — Маргрит не искаше да ме пусне. Не ме ли познаваш? Все пак аз съм Голдмунд. Ах, кажи ми, истина ли е, че баща ти е починал?

От погледа й разбра, че сега тя го позна, но веднага прочете, че тук нямат добър спомен за него.

— Така ли, вие сте Голдмунд? — попита тя и в гласа й той откри нещо от предишния високомерен начин на говорене. — Напразно сте се старали да дойдете тук. Баща ми почина.

— А работилницата? — изплъзна му се от устата.

— Работилницата ли? Затворена е. Ако търсите работа, трябва да отидете някъде другаде.

Той се опита да се овладее.

— Госпожице Лизбет — каза Голдмунд приветливо, — не търся работа, исках само да ви навестя, майстора и вас. Много ме натъжи това, което трябваше да чуя. Виждам, че ви е било трудно. Ако един благодарен ученик на вашия баща може да ви направи някаква услуга, то кажете ми, за мен би било радост. Ех, госпожице Лизбет, сърцето ми се къса, че ви намирам в толкова… толкова дълбока мъка!

Тя се оттегли от вратата навътре към стаята.

— Благодаря — каза Лизбет колебливо. — На него вече не бихте могли да направите никаква услуга, и на мен също. Маргрит ще ви изведе навън.

Зле звучеше гласът й, наполовина озлобено, наполовина страхливо. Той схвана: ако би имала кураж, тя би го изхвърлила с проклятия.

Голдмунд вече беше долу, старата жена бе затворила вратата зад него и блъснала резетата. Още чуваше твърдия звук от двете запънки на вратата — прозвучаха му, като че ли затвориха капак на ковчег.

Бавно той се върна към стената покрай брега на реката и отново седна там на старото място над водите. Слънцето беше залязло, откъм водата лъхаше студ, студен беше и камъкът, върху който Голдмунд седеше. Крайбрежната улица бе притихнала, около големите подпори на моста шумеше течението, в дълбочината беше тъмно, никакво златисто проблясване. Вече не се появяваше. „Ох — мислеше си той, — да можех сега да падна от стената и да потъна, да изчезна в реката!“ Светът отново бе завладян от смъртта. Измина цял час, здрачът се превърна в нощен мрак. Най-после Голдмунд можеше да заплаче. Седеше и плачеше, по ръцете и коленете му се стичаха топли капки. Той плачеше за мъртвия майстор, плачеше за изчезналата красота на Лизбет, плачеше за Лене, за Роберт, за еврейското момиче и за своята увехнала пропиляна младост.

По-късно Голдмунд се озова в една кръчма, където някога често бе гулял с приятели. Стопанката го позна, помоли я за парче хляб, тя му даде и приветливо добави чаша вино. Но Голдмунд не можеше да преглътне нито хляба, нито виното. Прекара нощта на една пейка в кръчмата. На сутринта стопанката го събуди, той благодари и си тръгна; вървешком изяде парчето хляб.

Отиде към Рибния пазар, там се намираше къщата, в която бе неговата стаичка. До чешмата няколко рибарки предлагаха своята жива стока. Загледа се в техните качета с хубави блестящи риби. Често ги бе наблюдавал и по-рано, сети се, че много пъти бе изпитвал състрадание към рибите и се бе гневил на жените и купувачите. Някога, така си спомняше той, веднъж също така се бе лутал из този пазар, бе се удивлявал на рибите и ги бе съжалявал, безкрайно тъжен; много време бе изминало оттогава и много вода бе изтекла в реката. Той беше безкрайно тъжен, още помнеше добре, но за какво бе тъжил, не знаеше. Така и тъгата отглъхва, и болката, и отчаянието преминават също както и радостите, те отшумяват, избледняват, губят дълбочината и стойността си, а накрая, най-после идва време, когато човек вече не може да си спомни какво е било това, какво някога му е причинило такава мъка. Така прецъфтяваха и увяхваха и болките. Дали неговата днешна болка някога ще увехне и ще се обезцени ли отчаянието му от това, че майсторът е мъртъв и е умрял в гняв срещу него и че сега никоя работилница няма да се отвори, за да може да изпита щастието на творчеството и да свали от душата си бремето от образи, което я смазва? Да, без съмнение, и тази болка, и тази сурова беда ще остарее, ще се умори и той ще я забрави. На този свят нищо не е трайно, също и страданията.

И докато Голдмунд гледаше втренчено към рибите, отдаден на тези мисли, чу тих глас приветливо да изрича името му.

— Голдмунд! — извика някой тихо и когато той се огледа, там стоеше едно някак нежно и болнаво младо момиче, но с хубави тъмни очи, то го беше позовало. Той не го познаваше. — Голдмунд, ти си, нали? — каза плахият глас. — Откога си отново в този град? Не ме ли познаваш? Та аз съм Мари.

Но той не я познаваше и тя трябваше да му разкаже, че е дъщерята на неговите някогашни хазяи и че навремето, в утрото преди заминаването му, тя бе сварила мляко в кухнята. Мари се изчерви, докато разказваше това.

Да, тя беше, бедното дете с болната бедрена става, което тогава толкова мило и плахо се бе грижило за него. И Голдмунд отново си припомни всичко. В хладната утрин Мари го бе чакала и беше толкова тъжна, че той си заминава, бе му сварила мляко, той я бе целунал, а тя бе приела целувката толкова тихо и тържествено, също като причастие. Никога по-късно не бе се сетил за нея. Тогава тя беше още дете. Сега беше пораснала и имаше много хубави очи, но все още куцаше и изглеждаше някак залиняла. Той й подаде ръка. Радваше се, че в този град още има някой, който го познава и обича.

Мари го взе със себе си, той се възпротиви само едва-едва. В стаята при нейните родители, където още висеше неговата картина, а червената му рубинова чаша стоеше на полицата над камината, Голдмунд трябваше да обядва и бе поканен да остане няколко дни, радваха се, че отново могат да го видят. Тук той узна и какво се бе случило в къщата на майстора. Никлаус не бил сразен от чумата, от чума се била разболяла красивата Лизбет и била още смъртно болна, а баща й се грижел за нея до своята смърт. Той умрял, преди тя да оздравее напълно. Лизбет била спасена, но красотата й изчезнала.

— Работилницата стои празна — каза хазяинът. — А за прилежния дърворезбар тя би била хубаво родно място, той би могъл да спечели и добри пари. — Размисли върху това, Голдмунд! Лизбет няма да каже „не“. Тя вече няма избор.

Той узна едно и друго и за времето на чумата, че тълпата първо подпалила една болница, а по-късно нападнала и ограбила няколко богатски къщи; известно време в града вече нямало ред и сигурност, тъй като епископът бил избягал. Тогава императорът, който тъкмо бил наблизо, изпратил за наместник граф Хайнрих. Е, да, той бил решителен господар и с неколцината си въоръжени конници и войници установил ред в града. Но сега вече било време да се сложи край на господството му, очаквало се завръщането на епископа. Графът предявил пред гражданите някои несправедливи изисквания, пък и неговата наложница Агнес им била дотегнала, тя била истинско изчадие адово, но сега скоро щели да си тръгнат; на общинската управа отдавна й било омръзнало вместо добрия епископ да й тежи на врата един дворцов и военен човек, любимец на императора, който постоянно приемал пратеници и делегации, сякаш бил княз.

И вече настана време гостът да бъде разпитан за преживяванията му.

— Ах — каза той тъжно, това не е за разправяне. Странствах и странствах, а всичко бе обхванато от епидемията, навред лежаха трупове и навред хората бяха обезумели и озлобени от страх. Останах жив и навярно някога всичко това ще се забрави. Но сега се върнах тук, а пък майсторът ми е мъртъв! Позволете ми да остана няколко дни и да си поотпочина, сетне отново ще поема на път.

Голдмунд не остана за почивка. Остана, защото беше разочарован и нерешителен, защото със спомените от по-щастливото време градът му бе домилял, а и защото любовта на бедната Мари му действаше благотворно. Той не можеше да й отвърне и не можеше да й даде нищо освен дружелюбие й съчувствие, но нейното тихо смирено обожание го стопляше. Повече от всичко друго обаче на това място го задържаше властната потребност отново да бъде художник, пък било и без работилница, било и само с временни средства.

В течение на няколко дни Голдмунд не прави нищо друго, освен да рисува, Мари му бе доставила хартия и пера и сега той седеше в стаичката си и рисуваше часове наред, изпълваше големи листове ту с бързо нахвърлени, ту с приятни нежни фигури, пренаселеният образен свят от душата му се преселваше на хартията. Много пъти той рисува лицето на Лене, каквото бе след смъртта на оня разбойник — усмихнато, с израза на удовлетвореност, любов и радост от отмъщението, и лицето й — каквото бе станало в нейната последна нощ, вече обхванато от претопяването, от обезформеното завръщане към земята. Голдмунд нарисува и малкото селско момче, което някога бе видял да лежи на прага мъртво, със свити юмручета, заедно с родителите си. Нарисува и една кола, с камара трупове, мъчително влачена от три кранти, а отстрани, с дълги пръти — извозвачите; те гледаха мрачно, косо през отворите на черните противочумни маски. Рисуваше отново и отново Ребека, стройната черноока еврейска рожба, нейните тънки, горди устни, лицето й, пълно с болка и пълно с негодувание, прелестния й младежки стан, който изглеждаше така съвършено създаден за любов, и нейната високомерна ожесточена уста. Рисуваше и самия себе си като странник, като любовник, като беглец пред косящата смърт, като танцьор при оргиите на гладните за живот по време на чумата. Всецяло отдаден, стоеше надвесен над бялата хартия, рисуваше високомерното здраво лице на госпожица Лизбет такова, каквото го познаваше от по-рано, муцуната на старата слугиня Маргрит и милото му и внушаващо страх лице на покойния майстор Никлаус. Много пъти с тънки предчувстващи щрихи Голдмунд загатваше една голяма женска фигура, земната майка, седяща с ръце на скута, а по лицето й, под тъжните очи, един лъх от усмивка. Безкрайно благотворно му се отразяваше този разлив, усещането в рисуващата ръка, овладяването на виденията. За няколко дни той изпълни с рисунки всички листове, които Мари му бе набавила. От последния лист отряза едно парче, на което с пестеливи щрихи нарисува лицето на Мари с хубавите очи, с устата, изразяваща отречение. Подари й рисунката.

Посредством рисуването Голдмунд се беше избавил от чувството за тежест, за притискане и препълване на душата и бе изпитал облекчение. Докато рисуваше, не знаеше къде е, светът му се състоеше само от масата и бялата хартия, а вечер и от свещта. Но ето че се събуди, припомни си неотдавнашните преживявания, видя пред себе си неумолимо ново странстване и почна да обикаля из града с чудно раздвоено усещане, че наполовина го поздравява с новата среща, наполовина се сбогува.

При една от обиколките си се натъкна на жена, чийто външен вид стана ново средоточие на неговите излезли от привичното русло чувства, една жена на кон, едра, светлоруса, с любопитни, малко хладни сини очи, със здраво стройно тяло и цветущо лице, което отразяваше страст за наслада и власт, високо самочувствие и предусет за любопитство на сетивата. Тя се държеше някак властно и господарски високомерно на кафявия си кон, свикнала да заповядва, но не седеше затворена или отблъскваща, а под някак студените си очи имаше трептящи ноздри, открити за всички аромати на света, и голямата изкусителна уста изглеждаше във висша степен способна да взема и да дава. В момента, в който Голдмунд видя жената, той беше напълно заинтересуван и обзет от жажда да премери сили с тази жена. Целта да я завладее му се струваше благородна и ако по пътя към нея си строшеше врата, нямаше да мисли, че това е лоша смърт. Веднага почувства, че русата лъвица е равна нему, богата по чувства и душа, достъпна за всички бури, колкото дива, толкова и нежна, изкусна в страстите по прастар, унаследен с кръвта опит.

Тя отмина напред, а Голдмунд гледаше след ездачката. Между къдравите руси коси и синята кадифена яка той улови, че се провижда здрава, силна и горда шия, но с най-нежна детска кожа. Това беше, така му се струваше, най-красивата жена, която бе виждал. Той искаше да обгърне с ръка този тил и да изтръгне тайната от хладните сини очи. Не му бе трудно да разпита коя бе красавицата. Веднага узна: живеела в замъка, била Агнес, любовницата на наместника; никак не се изненада, тя би могла да бъде дори императрица. Край басейна на един водоскок Голдмунд се спря и потърси отражението си във водата. Образът братски подхождаше на лика на русата жена, само че мъжът твърде много се бе занемарил. Начаса се отправи при един бръснар, когото познаваше, и с добри думи го накара да подстриже късо косите и брадата и чистичко да нагласи къдриците му.

Преследването продължи два дни. Агнес излизаше от замъка, а непознатият рус мъж вече стоеше до портата и удивен я гледаше в очите. Тя яздеше към бастиона, а от елшака излизаше непознатият. Агнес беше при златаря и напускайки работилницата, пак срещна непознатия. Бегло го погледна с господарски присвити очи, но при това ноздрите й леко потръпнаха. На другата сутрин, когато при самото си излизане на езда отново го видя да чака, тя му се усмихна предизвикателно. Голдмунд видя и графа, наместника; той беше добре сложен и смел, следваше да бъде вземан сериозно; но косите му вече сивееха, а на лицето му бе изписана загриженост. Голдмунд чувстваше, че го превъзхожда.

Последните два дни го правеха щастлив, той сияеше от възвърналата се младост. Хубаво беше да се покажеш на тази жена и да й предложиш борба. Хубаво беше и да загубиш свободата си заради такава красавица. Хубаво и дълбоко импулсиращо беше чувството да заложиш живота си единствено на това хвърляне на зара.

В утринта на третия ден Агнес излезе на кон от портата на замъка, придружена от един прислужник, също на кон. Очите й, с желание за борба и някак неспокойни, веднага потърсиха преследвача. И той действително беше вече тук. Тя отпрати слугата си с някаква поръчка и сама подкара коня бавно; яздеше полека, излезе от сводестата врата и мина по моста. Само веднъж се обърна назад. Видя непознатия да я следва. По пътя към поклонническата църква „Свети Фаит“, където по това време беше безлюдно, тя го изчака. Трябваше да чака половин час, непознатият вървеше бавно, не искаше да се задъхва. Свеж и усмихнат, той я настигна, в устата си държеше клонка със светлочервени шипки. Тя бе слязла от коня и го бе завързала, стоеше край бръшляна, облегната на стръмната подпорна стена, и гледаше към преследвача. Той се спря очи в очи с нея и свали шапката си.

— Защо вървиш подире ми? — попита тя. — Какво искаш от мен?

— Ох — каза той, — с много по-голямо удоволствие бих ви подарил нещо, отколкото да взема от вас. Бих искал себе си да ви предложа, красива госпожо, а после да правите с мене каквото пожелаете.

— Добре, нека да видим какво мога да правя с тебе. Но ако си мислиш, че тук, навън, безопасно можеш да откъснеш едно цвете, тогава се мамиш. Мога да обичам само мъже, които заради това дръзват да излагат живота си на опасност.

— На твоите заповеди съм.

Бавно тя свали от шията си тънка златна верижка и му я подаде.

— Как се казваш?

— Голдмунд.

— Хубаво, Голдмунд. Ще опитам колко е златна устата ти. Слушай ме добре: привечер ти ще покажеш тази верижка в замъка и ще кажеш, че си я намерил. Няма да я изпускаш от ръце, аз лично трябва да я получа обратно от тебе. Ще дойдеш така, както си, нека те сметнат за просяк. Ако някой от домашните прислужници те нагруби, стой спокойно. Трябва да знаеш, че в замъка имам само двама сигурни хора — конярят Макс и камериерката ми Берта. Трябва да намериш един от двамата и те ще те доведат при мене. По отношение на всички останали в замъка, включително и графа, се дръж много предпазливо, те са врагове. Предупреден си. Това може да ти струва живота.

Тя му протегна ръка, той я пое усмихнат, целуна я кротко и леко погали бузата си о нея. После прибра верижката и заслиза по склона срещу реката и града. Лозята бяха вече пусти, от дърветата се ронеха едно след друго жълти листа. Когато погледна надолу към града, Голдмунд с усмивка поклати глава, намери го толкова приветлив и приятен. Допреди няколко дни сам той беше още толкова натъжен; тъжен дори за това, че и бедите и страданията са преходни. А всъщност сега вече те бяха отминали, изчезнали както златната шума от клоните. Струваше му се, че никога по-рано любовта не го е озарявала така, както чрез тази жена, чиято висока фигура и светла ведра жизненост му напомниха образа на неговата майка, както някога като момче в „Мариаброн“ я носеше в сърцето си. До завчера той смяташе за невъзможно още веднъж светът да се усмихне така радостно пред него, още веднъж да почувства, че потокът на живота, на радостта и младостта протича толкова пълен и буен през кръвта му. Какво щастие, че още е жив, че смъртта го бе пощадила през всички тези страховити месеци!

Надвечер Голдмунд се озова в замъка. В двора беше доста оживено, разседлаваха коне, пристигаха пратеници и някаква група свещеници и хора с висок духовен сан бе въведена от прислужниците през вътрешната порта и нагоре по стълбите. Голдмунд поиска да тръгне след тях, но стражата при вратата го задържа. Той извади златната верижка и каза, че бил предупреден да не я предава на никого другиго освен лично на уважаемата госпожа или на нейната камериерка. Накараха един слуга да го придружи, с когото трябваше дълго да чака по коридорите. Най-после се яви хубава, пъргава жена, тя мина край него и попита тихо: „Вие ли сте Голдмунд?“ — и му кимна да я последва. Тя безшумно изчезна в някаква врата, след малко се появи отново и му даде знак да влезе.

Голдмунд се озова в малка стая, където силно миришеше на кожа и на приятен парфюм и беше пълно с окачени рокли и палта; дамски шапки стърчаха на дървени поставки, а в отворена ракла имаше най-различни обувки. Тук той стоя и чака може би половин час, вдъхваше аромата на ухаещите дрехи, погалваше с ръка кожите и се усмихваше любопитно на всички хубави неща наоколо.

Най-после външната врата се отвори и се появи не камериерката, а самата Агнес в светлосиня рокля, с гарнитура от бяла кожа по деколтето. Тя бавно се приближаваше към чакащия, стъпка по стъпка, като го гледаше сериозно с хладносини очи.

— Наложи се да чакаш — каза тя тихо. — Смятам, че сега сме в безопасност. При графа се яви делегация от духовници, той ще вечеря с тях, а и ще има още дълго работа, заседанията със свещениците винаги траят дълго. Часът принадлежи на теб и мен. Бъди добре дошъл, Голдмунд.

Тя се наклони към него, нейните копнеещи устни се приближиха до неговите, мълчаливо се поздравиха в първата целувка. Той бавно обгърна с ръка шията й, тя го преведе през вратата в своята спалня, която беше просторна и ясно осветена от свещи. На една маса беше сложена вечеря. Те седнаха. Агнес веднага му предложи хляб, масло и някакво месо, наля бяло вино в красива синкава чаша. Ядяха, и двамата пиеха от една и съща синя чаша с високо столче, ръцете им играеха една с друга и се опознаваха.

— Откъде долетя ти — попита тя, — моя хубава птичко? Войник ли си или актьор, или просто беден странник?

— Аз съм всичко, което желаеш — засмя се Голдмунд леко. — Всецяло съм твой; ако искаш, съм музикант, а ти си моята мила лютня и когато докосна с пръсти твоята шия и засвиря на нея, двамата ще чуем песента на ангелите. Ела, сърце, не съм дошъл, за да ям твоите хубави сладкиши и да пия твоето бяло вино, дошъл съм само заради теб.

Той леко изтегли бялата кожа от шията й, ласкаво свали и дрехите от тялото й. Нека вън придворните и свещениците да стоят на своето съвещание, нека прислужниците да пробягват по коридорите, а тънкият лунен сърп да потъне зад дърветата, влюбените не искаха и да знаят за това. За тях цъфтеше раят; привлечени един от друг и сплели тела, те се унасяха в своята уханна нощ, виждаха се да витаят в своята белоцветна тайна, да берат с нежни и благодарни ръце плодовете, за които са копнели. Никога преди музикантът не бе свирил на такава лютня, никога лютнята не бе звучала изпод толкова силни и умели пръсти.

— Голдмунд — шепнеше му тя пламенно в ухото, — ох, какъв си вълшебник! От теб, сладки Голдмунд, бих искала да имам едно дете. И още повече бих желала с теб да умра. Изпий ме, мили, стопи ме, убий ме!

Дълбоко в неговото гърло затрептя звукът на щастието, когато той видя, че в хладните й очи твърдостта взе да се топи и отслабва. В глъбината на очите й страхът премина като най-нежна тръпка и замиране и угасна, сякаш сребърен трепет по кожата на умираща риба, матовозелен като вълшебно проблясване откъм дълбочината на река. Струваше му се, че в този миг се е стекло цялото преживяно от хората щастие.

Веднага след това, докато Агнес тръпнеща лежеше със затворени очи, Голдмунд се вдигна тихо и се вмъкна в дрехите си. С въздишка й каза в ухото:

— Мое красиво съкровище, аз те оставям. Не желая да умра, не желая да бъда убит от твоя граф. Първо искам още веднъж да направя теб и себе си щастливи, както бяхме днес. Още веднъж и още много пъти.

Мълчалива, Агнес остана да лежи, докато той се бе облякъл. Сега той лекичко я покри със завивката и целуна очите й.

— Голдмунд — каза тя, — жалко, че трябва да си отиваш. Ела утре отново. Ако има опасност, ще наредя да те предупредят. Ела пак, ела утре.

Агнес протегна ръка към шнура на звънец. При вратата към дрешника камериерката посрещна Голдмунд и го изведе от замъка. Той на драго сърце би й дал една златна монета; за момент се засрами от своята бедност.

Към полунощ, сам вече, беше на Рибния пазар и погледна нагоре към къщата. Беше късно, никой вече не би бил буден, вероятно трябваше да остане през нощта навън. За свое учудване намери къщната врата отворена. Тихо се промъкна вътре и затвори вратата след себе си. Пътят за неговата стаичка минаваше през кухнята. Там светеше. Край мъничко маслениче Мари седеше до кухненската маса. Тъкмо бе клюмнала в дрямка, след като бе чакала два-три часа. Когато Голдмунд влезе, тя се сепна и скочи.

— Ох — каза той, — Мари, още ли си будна?

— Будна съм — отвърна тя. — Иначе би намерил вратата заключена.

— Съжалявам, Мари, че те накарах да чакаш. Стана толкова късно. Не ми се сърди.

— Не ти се сърдя, Голдмунд, само малко съм тъжна.

— Не бива да бъдеш тъжна. Защо ще си тъжна?

— Ах, Голдмунд, колко бих искала да съм здрава, красива и силна! Тогава ти не би трябвало през нощта да отиваш в чужди къщи и да обичаш други жени. Тогава навярно понякога би оставал при мене и малко би ме обичал.

В кроткия й глас не звучеше никаква надежда и никаква горчивина, само тъга. Смутен, той се изправи пред нея; Мари будеше у него такова съжаление, а не знаеше какво да й каже. С внимателна ръка докосна главата й, погали косата й, а тя стоеше притихнала, изтръпнала усещаше ръката му по косите си. Просълзи се, после се овладя и каза плахо:

— Иди да си легнеш, Голдмунд. Наговорих глупости, толкова ми се спеше. Лека нощ.