Херман Хесе
Нарцис и Голдмунд (11)

11

Тук, в града, Голдмунд бе обгърнат от нови образи и за него започна нов живот. Така както областта и градът го плениха с веселост и изобилие, така и новият живот го плени с радост и много обещания. И макар в душата му да остана недокосната причината за тъга и познание, все пак на повърхността животът за него преливаше във всички цветове. Времето, което започна, беше най-веселото и най-ведрото в живота на Голдмунд. Отвън срещу него се възправяха богатият град с всичките изкуства, със стотици приятни игри и картини, вътрешно разбуденото му желание да твори го даряваше с нови възприятия и нов опит. С помощта на майстора той намери подслон близо до Рибния пазар в къщата на един златар, учеше се както при майстора, така и при златаря на изкуството да борави с дърво и гипс, с бои, лак и варак.

Голдмунд не принадлежеше към ония прокълнати художници, които действително имат високи дарби, но никога не намират верните средства за осъществяването им. Наистина срещаха се и хора, на които бе дадено да възприемат красотата на света дълбоко и величаво и у които се таяха възвишени благородни образи, но те не намираха начин да ги откъснат от сърцето си, да ги споделят и представят за радост и на другите. Голдмунд не страдаше от тази слабост. За него беше леко и му правеше удоволствие да си служи с ръцете и да изучава похватите и сръчностите на занаята, също както и в часовете след работа с неколцина другари можеше с лекота да се научи да свири на лютня, а в неделните дни да танцува по селските танцови площадки. Той учеше с лекота, всичко ставаше от само себе си. Но с дърворезбата трябваше все пак сериозно да се старае, да преживее трудности и разочарования, да издяла зле някое и друго добро парче дърво и много пъти здравата да си изпонареже пръстите. Но той бързо премина трудното начало и се сдоби със сръчност. Въпреки това майсторът често биваше много недоволен от него и му казваше:

— Добре е, че не си ми чирак или калфа, Голдмунд. Добре е, че знаем: ти идваш от друмищата и горите и един ден отново ще се върнеш към тях. Който не знае, че ти не си гражданин и занаятчия, а човек без роден край и странник, би могъл да се изкуши и да поиска от теб едно или друго, каквото всеки майстор изисква от своите хора. Ти си много добър работник, но когато това отговаря на твоето настроение. Ала през последната седмица два дни се скита. Вчера в работилницата, където трябваше да полираш двата ангела, ти проспа половината от деня.

Майсторът имаше право с упреците си и Голдмунд ги изслушваше мълчаливо, без да се оправдава. Сам знаеше, че не беше надежден и прилежен човек. Докато една работа го увличаше и му поставяше тежки задачи или даваше възможност да осъзнае и да се радва на сръчността си, той беше усърден работник. Но тежката ръчна работа вършеше неохотно, а и онези нетежки неща, които изискваха време и прилежание — много от тях спадаха към занаята и следваше да бъдат извършени с точност и търпение, — често му бяха съвсем непоносими. Понякога той самият се учудваше на това. Нима няколко години на странстване бяха достатъчни, за да го направят ленив, неблагонадежден? Или се проявяваше наследство от майка му, което израстваше у него и вземаше превес? Или в какво бе сбъркал тогава?

Много добре си спомняше своите първи години в манастира, където беше толкова добър ученик. Защо тогава проявяваше такова голямо търпение, каквото сега му липсва, защо бе могъл — така неуморимо да се посвещава на латинския синтаксис и да усвои всички гръцки граматични правила, които всъщност дълбоко в сърцето си не смяташе за важни? Понякога размишляваше върху това. Тогава го бе закалявала и окриляла любовта; учението му не беше нищо друго освен една постоянна борба да спечели Нарцис, чиято любов можеше да завоюва само по пътя на вниманието и признанието. Тогава заради признанието в един поглед на любимия учител беше в състояние да се мъчи часове и дни наред. А после мечтаната цел бе постигната, Нарцис му бе станал приятел и по странен начин тъкмо ученият Нарцис беше този, който му показа непригодността да бъде учен и възкреси у него образа на изгубената майка. Вместо ученост, монашески живот и добродетели над него властваха могъщите праначала на същността му: пол, любов към жената, стремеж към независимост, към странстване. Но сега, след като бе видял изображението на Божията майка, дело на майстора, бе открил у себе си художника и тръгнал по друг път, отново бе заживял уседнал живот. Какво ставаше сега? Накъде щеше да продължи пътят му? Откъде се задаваха трудностите?

Голдмунд не можеше предварително да ги открие. В състояние беше само да схване, че макар много да се удивляваше на майстор Никлаус, в никакъв случай не го обичаше тъй, както някога бе обичал Нарцис, дори от време на време изпитваше радост да го разочарова и дразни. Това се дължеше, така му се струваше, на вътрешната разединеност на майстора. Фигурите, излезли от ръката на Никлаус, поне най-добрите от тях, за Голдмунд бяха почитани образци, но самият майстор не беше образец за него.

Заедно с художника, направил онази Богородица с най-болезнената и най-красивата уста, заедно с прорицателя и посветения в тайната, чиито ръце магьоснически умееха от дълбоки преживявания и предчувствия да извайват видими образи, в майстора Никлаус живееше още един, малко строг и вдъхващ страх баща на семейство и предводител на занаятчийско сдружение, вдовец, който заедно с дъщеря си и грозната слугиня водеше тихо, някак примирено съществуване в мълчаливата си къща, мъж, който буйно се съпротивляваше срещу най-силните пориви на Голдмунд и се чувстваше удобно в един спокоен, умерен, много подреден и порядъчен живот.

Макар Голдмунд да уважаваше своя майстор, макар никога да не би си позволил да разпитва или да съди пред други за него, след една година все пак знаеше всичко до най-малката подробност, което човек можеше да узнае за Никлаус. Майсторът беше важен за Голдмунд, той го обичаше и мразеше еднакво, не му даваше мира. И така ученикът с любов и с недоверие, с винаги будна жажда за знания проникваше в неизвестното нему от неговия характер и живот. Той виждаше, че в къщата на Никлаус не живеят нито чираци, нито калфи, въпреки че имаше достатъчно място. Виждаше, че Никлаус съвсем рядко излиза и също така рядко кани гости. Наблюдаваше как той трогателно и ревниво обича своята красива дъщеря и се мъчи да я крие от всеки. Знаеше също, че зад строгото преждевременно въздържание на вдовеца бушуват още живи нагони, че той, когато от време на време му се налагаше да пътува заради поръчка от друго селище, понякога за няколко дни, прекарани в пътуване, можеше чудно да се преобрази и подмлади. Веднъж Голдмунд стана свидетел как в чуждо градче, където трябваше да постави резбован амвон, една вечер Никлаус тайно посети някаква продажна жена, а после дни наред бе неспокоен и в лошо настроение.

С времето освен тази любознателност имаше и още нещо друго, което задържаше Голдмунд в къщата на майстора и му даваше възможност да твори. Това бе красивата дъщеря, Лизбет, която много му харесваше. Рядко можеше да я види, тя никога не влизаше в работилницата и не му се удаваше да проникне в същината дали нейната свенливост и плахост пред мъжете бе само наложена от баща й, или отговаряше на собствената й природа.

Не можеше да не забележи, че майсторът никога вече не го взе със себе си на масата и че се опитваше да затрудни всяка среща с нея. Лизбет беше много скъпа и грижливо пазена девица, така я виждаше той, и за любов без женитба при нея нямаше надежда; а който би поискал да я има за жена, трябваше да бъде от добро семейство и член на някое от по-значителните занаятчийски сдружения, а ако е възможно, в добавка да притежава пари и къща.

Красотата на Лизбет, съвсем различна от тази на бездомните скитнички и на селските жени, привлече очите на Голдмунд още в оня първи ден. В нея имаше нещо, което бе останало непознато за него, нещо странно, то го омайваше неудържимо и същевременно го правеше недоверчив, дори го ядосваше; голямо спокойствие и невинност, сдържаност и чистота, и при това никаква детинщина, а зад цялото послушание и нравственост — скрита студенина, високомерие, така че нейната невинност не го вълнуваше и обезоръжаваше (Голдмунд никога не би дръзнал да прелъсти дете), но го примамваше и предизвикваше. Едва усетил нейната осанка като съкровен вътрешен образ, той вече изпита желание някога да я претвори в изваяние, но не такава, каквато Лизбет бе сега, а пробудена, с черти на чувственост и страдание, не малка девойка, а една Магдалена. Често неговото въжделение се отправяше натам: да види това спокойно, красиво и неподвижно лице да се разкривява било от удоволствие, било от болка или веднъж да се разтваря като листата на цвят и да открие своята тайна.

Освен това имаше още едно лице, което живееше в душата на Голдмунд, без да му принадлежи напълно и което той горещо желаеше някога да улови като художник и да го изобрази, но то винаги отново му се изплъзваше и се забулваше. Това беше лицето на майката. От дълго време то вече не беше същото, каквото бе в миналото; след разговорите с Нарцис му се бе явило от глъбината на тъжните спомени. В дните на странстване, в нощите на любов, във времената на копнеж, във времената на опасност за живота и близост до смъртта майчиното лице бавно се бе променяло и обогатявало, беше станало и по-дълбоко, и по-различно, то вече не беше образът на собствената му майка, от нейните черти и цвят постепенно се бе получил не личен майчин образ, а образът на една Ева, на майката човешка. Така както майстор Никлаус в някои от своите Мадони бе предал образа на страдащата Божия майка със съвършенство и сила, които изглеждаха на Голдмунд ненадминати, той самият се надяваше някога, когато стане по-зрял и по-уверен в умението си, да оформи образа на светската, на Ева — майката, такава каквато тя беше в най-старото и най-обичаното светилище на сърцето му. Но вътрешният, нявга само споменен образ на собствената майка и на любовта му към нея беше в процес на постоянни промени и растеж. В този първичен образ бяха проникнали чертите на циганката Лизе, чертите на рицарската дъщеря Лидия и на някои други женски лица, дооформяха го не само лицата на всички някога обичани жени, а и всяко разтърсване, всеки опит, всяко преживяване го доизвайваше и оставяше свои следи. Защото това лице, ако по-късно някога му се удадеше да го направи видимо за другите, не трябваше да представлява определена жена, а самият живот като прамайка. Често смяташе, че вижда това лице, понякога то му се явяваше насън. Но той не би могъл да каже нищо за лицето на Ева и за това, което искаше да изрази, освен че трябваше да разкрие насладата от живота в най-интимното й родство с болката и смъртта.

В течение на една година Голдмунд беше научил много. В рисуването бързо бе стигнал до голяма сигурност и заедно с дърворезбата при отделни случаи Никлаус му даваше да се опита да моделира и глина. Първото сполучливо произведение беше глинена фигура, висока цели две педи: тя бе сладко, изкусително изваяние на малката Юлия, сестрата на Лидия. Майсторът похвали тази работа, но желанието на Голдмунд да я излее от метал той не изпълни: на него фигурата му изглеждаше твърде недевствена и светска, така че не би могъл да й служи като един вид кръстник. После се залови на работа за фигурата на Нарцис: Голдмунд я изпълняваше от дърво, и то в облика на апостол Йоан; Никлаус искаше, ако излезе сполучлива, да я включи към фигурите от едно разпятие, за каквото имаше поръчка от дълго време; двамата му помощници работеха изключително върху нея, а после щяха да я предоставят на майстора за сетното й дооформяне. Голдмунд работеше над фигурата на Нарцис с дълбока любов. В тази работа той отново намираше себе си, своето изкуство и своята душа, колкото пъти излезеше от релсите, а то се случваше нерядко: флиртове, празници на танците, запивания, гуляи с другари, игра на зарове, а често и сбивания го увличаха буйно. Така че за един или за няколко дни избягваше работилницата или се залавяше за работа объркан и навъсен. Но върху своя апостол Йоан, чийто свиден замислен образ все по-чист изпъкваше от дървото, Голдмунд работеше с преданост и смирение само в часовете, когато се чувстваше готов за това. В такива часове той не беше нито радостен, нито тъжен, не мислеше нито за насладата от живота, нито за преходността му; в неговото сърце се връщаше онова страхопочтително, светло и чисто настройващо го чувство, с което някога бе предан на приятеля си, и се радваше, че бива воден от Нарцис. Не беше той, който стоеше тук и по собствена воля създаваше един образ; много повече другият, Нарцис, бе този, който си служеше с ръцете му на творец, за да изтръгне от тленността и променливостта на живота чистия образ и да го представи в неговата същност. По този начин понякога с тръпка Голдмунд усещаше как възниква истинското художествено произведение. Така бе възникнала и незабравимата Мадона на майстора, която оттогава в някои неделни дни отново бе ходил да види в манастира. Така по тайнствен и свят начин бяха възникнали и няколко от много хубавите стари фигури, които майсторът бе оставил горе в коридора. Така нявга ще възникне и оня образ, другият, единственият, който засега бе по-тайнствен и по-достолепен, образът на майката човешка. Ех, ако изпод човешките ръце би могло да излизат единствено такива творби на изкуството, така свети, необходими и неопетнени от никакъв интерес и от никаква суетност! Но това не беше така, той отдавна го знаеше. Човек бе в състояние да създаде и други картини, хубави и очарователни неща, направени с голямо майсторство, те можеха да красят църкви и общински зали за радост на любителите на изкуството. Да, красиви неща, но не свети, не истински образи на душата. Голдмунд познаваше такива неща, създадени не само от Никлаус, а и от някои други майстори, които при цялата прелест на въображението и цялата грижливост на обработката все пак си оставаха само играчки. Той го знаеше за свой срам и тъга и в собственото си сърце и със собствените ръце бе усещал как един художник може да създава на света такива хубави неща, с наслада от личното си умение, от честолюбие, от влечение към играта.

Когато за първи път стигна до това познание, Голдмунд беше натъжен до смърт. За да направи някакви приятни ангелски фигурки или други дреболии, пък били те и много хубави, не си заслужаваше да бъде художник. Навярно за други, за занаятчиите, за гражданите, за кротките, доволни души това може и да бе награда, за него обаче не. Той смяташе, че изкуството и художественотворческите дела се лишаваха от стойност, ако не горяха като слънце, ако не бяха силни като буря, а носеха само удобство, само приятно чувство, само дребно щастие. Голдмунд търсеше друго. Не беше работа за него красиво да позлати е блестящ варак една нежна, изрязана като дантела корона за Дева Мария, дори и добре да му платяха. Защо майстор Никлаус приемаше всички тези поръчки? Защо държеше двама помощници? Защо с часове стоеше с аршина в ръка и слушаше господата от кметството, от общината или представителите на манастирски колегии, които му поръчваха някакъв портал или един амвон? Правеше го по две причини: защото държеше да бъде прочут и засипан с поръчки майстор и защото искаше да натрупа пари, не за големи начинания или удоволствия, а за дъщеря си, която отдавна вече беше богато момиче, пари за нейната зестра, за дантелени яки и дрехи от брокат и за орехово брачно легло с камара скъпи завивки и ленено спално бельо, сякаш красивото момиче не можеше да познае любовта също толкова добре и във всеки таван на плевня за сено.

В часовете на такива наблюдения у Голдмунд дълбоко се вълнуваше кръвта на майката, гордостта и презрението на бездомния към ония, които водеха уседнал живот и бяха богати. Понякога занаятът и самият майстор му ставаха противни като вкиснат фасул и често той беше близо до мисълта да избяга оттук.

И майсторът вече на няколко пъти гневно бе съжалявал, че се поддаде на този муден и ненадежден младеж, който често поставяше търпението му на сериозно изпитание. Това, което бе узнал за поведението на Голдмунд, за безразличието му към пари и имот, за неговата склонност да пилее, за любовните му увлечения и честите сбивания, не можеше да го настрои по-благосклонно; бе взел при себе си циганин, човек, на когото не можеше да се довери. Не беше му убягнало и това с какви очи този скитник наблюдаваше дъщеря му Лизбет. И ако все още проявяваше към него повече търпимост, отколкото би желал, то го правеше не от съзнание за дълг или от страхливост, а заради фигурата на апостол Йоан, която виждаше да възниква. С чувството на любов и душевно родство, което не признаваше напълно и пред себе си, майсторът виждаше как този циганин, дошъл при него от горите с първата толкова вълнуваща и толкова хубава, но доста несръчна рисунка, заради която тогава го бе оставил тук, бавно и в зависимост от настроенията си, ала упорито и безпогрешно оформя дървената фигура на апостола. Тя ще бъде, в това майсторът не се съмняваше, въпреки всички капризи и прекъсвания на работата, някога завършена и ще стане произведение, каквото никой от неговите калфи никога нямаше да съумее да направи, каквото не се удаваше много пъти и на големите майстори. Колкото и много неща да не харесваше у своя ученик, колкото и укори да будеше у него той, колкото и често да го гневеше, майсторът никога не каза нито дума за Йоан.

През тези години постепенно изчезна остатъкът от юношеска прелест и момчешка невинност, заради която Голдмунд толкова много бе харесван. Той беше станал хубав и силен мъж, много желан от жените, малко обичан от мъжете. И неговата душевност, вътрешният му облик се бе променил много, откакто Нарцис го бе разбудил от прелестния сън на манастирските години, откакто светът и пространството го бяха ваяли. Хубавият, кротък, обичан от всички, благочестив и готов да служи манастирски ученик отдавна се бе превърнал в съвсем друг човек. Нарцис го бе разбудил, жените му бяха открили тайните, странстването бе отнело неопитността на младостта. Приятели той нямаше, сърцето му принадлежеше на жените. Не можеше дълго да устои на някоя жена, отвръщаше и на най-лекия опит да бъде спечелен. И Голдмунд, който имаше много тънък усет за красота, винаги и най-често обичаше съвсем млади, едва влезли в своята пролет момичета, но пак допускаше да го развълнуват и изкусят и по-малко красиви, и вече немлади жени. Понякога на танцовите площадки той проявяваше интерес към някое не съвсем младо и несмело момиче, което никой не желаеше да покани и което го спечелваше по пътя на състраданието, и не само на състраданието, но и чрез вечно будното му любопитство. И щом почнеше да се отдава на една жена — било то само за седмици или просто за часове, — тя вече беше красива за него; тогава Голдмунд й се отдаваше всецяло. А опитът го бе научил, че всяка жена е хубава и е в състояние да ощастливи, че и най-невзрачната и пренебрегвана от мъжете може да притежава нечувана жар и преданост и че прецъфтялата е способна на повече от майчинска, сладникаво-тъжна нежност, че всяка жена има своя тайна и вълшебство, чието отключване носи блаженство. В това всички жени бяха еднакви. Всяка липса на младост или красота се изравняваше чрез някакво особено държане. Само че не всяка от тях можеше да го привлече за еднакво дълго време. Той в никаква степен не беше по-любвеобилен и по-благодарен към най-младата и най-красивата, отколкото към една некрасива, никога не обичаше наполовина. Но имаше жени, които едва след третата или дори след десетата любовна нощ истински го привързваха към себе си, и други, които още след първата биваха за него изчерпани и забравени.

Любовта и насладата му изглеждаха единствените, които действително сгряваха живота и можеха да му придадат стойност. Голдмунд не познаваше честолюбието, за него бяха еднакво значими и епископът, и просякът, не бяха в състояние да го приковат към нещо нито печалба, нито собственост, той ги презираше, никога не би направил заради тях и най-малката жертва, безгрижно пилееше парите, които в някои времена печелеше богато. Любовта на жените, играта на половете за него стоеше над всичко и кълнът на честата му склонност към тъга и отегчение израстваше от познанието, че насладата е бегла и мимолетна. Вихреното, бързолетно очарователно лумване на любовната наслада, нейното кратко копнежно горене и бързото й угасване му изглеждаха сърцевина на всяко дълбоко преживяване, това бе за него символ на всяко удоволствие и на всяко страдание в живота. На тази тъга и на изтръпването пред тленността той можеше да се отдаде със същата вярност, с която и на любовта. Но тази тъга беше и любов, тя бе и удоволствие. И както любовната наслада в мига на най-високото, най-блаженото си напрежение е сигурна, че с поемането на следния дъх ще изчезне и отново ще трябва да умре, така бе сигурно, че и най-дълбоката самота и глъбинната тъга внезапно ще бъдат погълнати от копнеж, от едно ново отдаване на светлата страна на живота. Смърт и наслада бяха едно. Майката на живота можеше да бъде наречена любов или наслада, тя можеше да бъде наречена още гроб и тление. Майката беше Ева, тя беше изворът на щастието и изворът на смъртта. Тя вечно зачеваше и вечно убиваше, в нея бяха слети любов и гибел и образът й ставаше за него иносказание и свят символ, колкото по-дълго го носеше в себе си.

Голдмунд не знаеше с думи и съзнание, а с дълбокия усет на кръвта, че неговият път води към майката, към насладата и към смъртта. Бащината страна на живота, духът на волята не бяха негова родина. Там беше у дома си Нарцис и едва сега Голдмунд вникна и разбра напълно думите на приятеля си и го видя като своя противоположност, във фигурата на Йоан той изобразяваше и това — и го правеше зримо. Човек можеше със сълзи на очи да копнее по Нарцис, можеше чудесно да мечтае за него, но никога нямаше да го прозре, както успя той.

С някакво странно сетиво Голдмунд предчувстваше тайната на своето изкуство, съкровената си любов към изкуството и краткотрайните пристъпи на дива омраза срещу него. Без мисъл, по усет той долавяше чрез най-различни символи: изкуството беше обединяване на бащиния и майчиния свят, на духа и кръвта, то можеше да почне от най-осезаемото и да отведе до най-абстрактното или да вземе началото си от един чист идеен свят и да завърши в най-кървавата плът. Всички художествени произведения, които бяха действително възвишени и изпълнени и от вечната тайна, както например Божията майка, дело на майстор Никлаус, всички истински и несъмнени художествени творби имаха такова опасно усмихнато, двойствено лице, в което съществуват редом мъжко и женско, инстинктивното и чистата духовност. Някога обаче тази двуликост би проличала най-вече у Ева — майката, ако след време му се удадеше да я изобрази.

В изкуството и в това да бъде човек на изкуството за Голдмунд се откриваше възможността да примири собствените си дълбоки противоречия или поне една прелестна, винаги нова символика за разлома в неговата природа. Но изкуството не беше чист дар, то в никакъв случай не се получаваше безвъзмездно, а струваше твърде много, изискваше жертви. Повече от три години Голдмунд бе жертвал за него най-възвишеното и онова, от което най не можеше да се лиши и което познаваше както любовната наслада — свободата. Той бе принесъл в жертва свободата си — да броди из безграничното, самовластния живот на странник, самотата и независимостта. Другите могат да го смятат за доста капризен, непокорен и своеволен, когато понякога той гневно изоставя работилница и работа — за него самия обаче този живот беше робство, което често го ожесточаваше до непоносимост. Не майсторът беше този, на когото трябваше да се подчинява, нито бъдещето, нито потребното, за да оцелее — а самото изкуство. Изкуството, това привидно толкова одухотворено божество, изискваше твърде много обикновени неща. То имаше нужда от покрив над главата, от инструменти, от дърво и глина, от бои и злато, изискваше труд и търпение. За него Голдмунд бе жертвал стихийната свобода сред горите, опиянението от далечината, тръпчивата наслада от опасността, гордостта от лишенията и трябваше отново и отново да му принася жертва, макар едва да поемаше дъх и да скърцаше със зъби.

Една част от пожертваното той си възвръщаше — малко отмъщение за заробващия ред на сегашния му уседнал живот бяха известни приключения, свързани с любовта, и сбивания със съперници. Цялата ограничавана стихийност, цялата потискана сила на неговия характер избликваше през тези аварийни отвори; стана известен побойник, от когото се страхуваха. На път към някое момиче или завръщайки се вкъщи след танци, можеше да бъде нападнат в тъмна уличка, да получи няколко удара с тояга и светкавично да се преметне, от защита да мине в нападение, задъхан да се притисне до задъхания си неприятел и да му стовари юмрук под брадата, да го влачи за косата или здравата да стисне шията му — ето кое му действаше благотворно и за известно време го лекуваше от мрачните капризи, а и на жените се харесваше.

Всичко това изпълваше дните му богато и всичко имаше смисъл, докато продължаваше работата над апостол Йоан. Тя се проточи дълго, но последните най-фини моделирания на лицето й ръцете Голдмунд извърши при тържествено и търпеливо съсредоточаване. Той довърши работата си в малка дървена барака зад работилницата на калфите. Настана утринният час, когато фигурата беше готова, Голдмунд взе една метла, грижливо измете бараката, с четка нежно изчисти последния дървесинен прах от косите на своя Йоан и после дълго стоя пред него, час и повече, обзет от празничното чувство за рядко голямо преживяване, което навярно някога ще се повтори в живота му или може би ще остане само и единствено. Сърцето на мъжа в деня на сватбата му или в деня на рицарска битка, на жената след първото раждане навярно бива бълнувано от подобни чувства — висока посветеност, крайна сериозност и по същото време вече тайнствен страх пред мига, в който възвишеното и неповторимото ще бъде изживяно, отминало, приключено и погълнато от обичайния ход на всекидневието.

Голдмунд стоеше прав и виждаше своя приятел Нарцис, предводителя му от младежките години, застанал с внимателно заслушано, високо вдигнато лице, облечен в одеждите и в ролята на красивия любим апостол с израз на смирение, преданост и благочестивост, който бе като разцъфнала пъпка на усмивка. На това красиво, благочестиво и одухотворено лице, на тази стройна, сякаш полюшваща се фигура, на тези прелестни и благочестиво издигнати дълги ръце не бяха непознати болката и смъртта, макар да бяха изпълнени от младост и вътрешна музика; но на тях им бяха непознати отчаянието, безредието, отклоняването. Все едно дали зад тези благородни черти душата беше радостна или тъжна, тя бе чисто настроена, в нея не звучеше никакъв дисонанс, нямаше нищо нехармонично.

Голдмунд стоеше и наблюдаваше своето произведение. Съзерцанието започна като почит пред паметника на неговата първа младост и приятелство, а завърши с буря от грижи и тежки мисли. Сега тук стоеше сътвореното от ръцете му и красивият апостол щеше да остане, и неговият нежен цъфтеж никога нямаше да свърши. Той обаче, който го бе създал, трябваше вече да се сбогува със своята творба и още утре тя нямаше да му принадлежи, защото нямаше да чака ръцете му — да расте и се разцъфва под тях, нямаше да бъде за него вече убежище, утеха и смисъл на живота. Той самият оставаше опустошен. И му се стори, че би било най-добре днес да се сбогува не просто с този Йоан, а веднага и с майстора, с града и е изкуството. Нямаше какво повече да прави тук; в душата си не намираше други образи, които би могъл да сътвори. Оня копнежен образ на образите, фигурата на майката човешка, още бе недосегаем за него и за дълго щеше да бъде. Трябваше ли сега отново да се залови да полира фигурите на ангелчета или да изрязва орнаменти?

Той се сепна от съзерцанието си и тръгна към работилницата на майстора. Пристъпи тихо и постоя до вратата, докато Никлаус го забеляза и извика:

— Какво има, Голдмунд?

— Моята фигура е готова. Навярно преди да обядвате, бихте ли дошли оттатък да я видите.

— На драго сърце ще дойда, още сега.

Двамата отидоха в бараката и оставиха вратата отворена, за да бъде по-светло. От дълго време Никлаус не бе виждал фигурата, за да не пречи на Голдмунд, докато работи. Сега той наблюдаваше произведението мълчалив и внимателен, затвореното му лице се озари, стана красиво. Голдмунд видя строгите сини очи на Никлаус да се развеселяват.

— Добра е — каза майсторът, — много е добра. Това е твоето произведение на калфа, Голдмунд. Ти се изучи. Ще покажа твоята работа на онези от сдружението и ще изискам да ти дадат за това майсторско свидетелство, заслужаваш го.

Голдмунд малко държеше на сдружението, но знаеше какво признание означават думите на майстора и се зарадва. Когато Никлаус още веднъж обиколи фигурата на Йоан, с въздишка каза:

— Тази фигура е проникната от благочестие и яснота, тя е сериозна, но е изпълнена и от щастие и мир. Човек може да си помисли, че е направена от някого, на чието сърце е много светло и радостно.

Голдмунд се усмихна.

— Вие знаете, че във фигурата не съм изобразил себе си, а моя най-обичан приятел. Той е, който внесе яснотата и мира в образа, не аз. Собствено не аз бях този, който направи фигурата, той я внесе в душата ми.

— Така трябва да е — каза Никлаус. — Загадка е по какъв начин възниква подобен образ. Аз не съм точно от най-скромните, но трябва да кажа: създадох много изображения, които далеч отстъпват на твоето не по изкуство и грижливост, а по истинност. Е, да, ти сам добре знаеш, че такова произведение не може да се повтори. Това е тайна.

— Да — каза Голдмунд, — когато фигурата бе завършена и аз я огледах, си помислих: ти никога няма да можеш да направиш още нещо такова. И затова, майсторе, съм наясно, че скоро отново ще поема странстването.

Учуден и недоволен, Никлаус го погледна. Очите му отново бяха станали строги.

— После ще говорим за това. За теб би трябвало работата да започва истински едва сега, действително моментът не е такъв, че да си тръгнеш. За днес обаче си отдъхни, празнувай, а на обяд ще бъдеш мой гост.

Когато наближи обяд, Голдмунд се появи, сресан и измит, облечен в празничните си дрехи. Този път знаеше какво означава да бъде поканен от майстора и какво рядко благоволение е да седнеш на масата с него. Докато се изкачваше по стълбището към коридора, препълнен с фигури, в сърцето му отдавна нямаше толкова много страхопочитание и плаха радост, както навремето, когато за първи път с разтуптяно сърце бе пристъпил в тези красиви тихи помещения.

И Лизбет бе нагласена, и на шията си носеше огърлица с камъни, а на масата освен шаран и вино му поднесоха още една изненада. Майсторът му подари кожена кесия и две златни монети в нея — възнаграждението на Голдмунд за завършената фигура.

Този път той не седя безмълвен, докато бащата и дъщерята разговаряха. Двамата се обръщаха към него и се чукаха с чашите. Очите на Голдмунд бяха прилежни, той използваше възможността внимателно да наблюдава красивото момиче с благородното и малко високомерно лице и очите му не премълчаха колко много то му харесва. Лизбет се държеше внимателно, но това, че не почервеня и не се смути, го разочарова. Голдмунд отново най-искрено желаеше да накара красивото неподвижно лице да заговори и да го принуди да издаде тайната си.

След като се наобядваха, той благодари, постоя малко при дърворезбите в коридора и прекара следобеда нерешителен, в едно безпътно бродене из града. Майсторът му бе оказал голяма почест, свръх всички очаквания. Защо това не го радваше? Защо цялата тази чест не му се струваше празнична?

Следвайки някакъв порив, Голдмунд нае един кон и пое към манастира, където някога за първи път бе видял произведение на майстора и бе чул името му. Това беше станало само преди няколко години, а изглеждаше безкрайно далеч. В манастирската църква той спря пред Божията майка и я съзерцава, днес това произведение отново го очарова и покори; то беше по-хубаво от неговия Йоан, бе равно нему по сърдечност и тайнственост, превъзхождаше го по изкусност, по свободното, безтегловно полюшване. В тази творба сега той видя подробности, които само художникът открива, леки нежни движения на дрехата, смелост в изобразяването на дългите ръце и пръсти, тънка чувствителност при използване на случайното в структурата на дървото — всички тия красоти не бяха нищо в сравнение с цялото, с простотата, наивността и искреността на видението, но те присъстваха тук, бяха много красиви и постижими само за оня, който е надарен, който разбира занаята до най-голяма дълбочина. А за да се създаде нещо такова, човек трябваше не само да носи в душата си образи, следваше още да има ръце и очи, неизказано школувани и обучени. Може би си струваше усилията да постави целия свой живот в служба на изкуството за сметка на свободата, за сметка на големите преживявания, за да създаде само веднъж нещо толкова красиво, че то да бъде не просто преживявано и съзерцавано, но и да поражда любов и до последното да е направено с най-уверена майсторска ръка. Това беше голям въпрос. Голдмунд се върна в града с изморения кон късно през нощта. Намери една кръчма, още отворена; там яде хляб и пи вино, после се изкачи в своята стаичка до Рибния пазар — вътрешно бе раздвоен, целият изпълнен от въпроси, изпълнен от съмнения.