Херман Хесе
Нарцис и Голдмунд (5)

5

И досега Голдмунд бе знаел нещичко за майка си, но само от разказите на другите; вече не притежаваше нейния образ и от малкото, което смяташе, че знае за нея, повечето бе премълчал пред Нарцис. Майката бе нещо, за което не дръзваше да говори, изпитваше срам заради нея. Тя била танцьорка, красива буйна жена от знатен, но недобър и езически произход; бащата на Голдмунд, така разказваше той, я измъкнал от бедност и позор и тъй като не знаел дали не е езичница, я покръстил и посветил в религията; оженил се за нея и я превърнал в уважавана жена. Тя обаче след няколко години на кротост и порядъчен живот отново си спомнила своите стари умения и занимания, предизвиквала дрязги, изкушавала мъже, прекарвала извън дома си дни и седмици, сдобила се със славата на магьосница и накрая, след като мъжът й много пъти я прибирал и отново я вземал при себе си, изчезнала завинаги. Нейната слава се носела още известно време, лоша слава, припламваща като опашката на комета, а после угаснала. Мъжът й бавно се излекувал от годините на неспокойствие, на страх, на позор и от вечните изненади, които тя му поднасяла; вместо непрокопсаната жена сега той възпитавал своето синче, което по лице и фигура много приличало на майка си; мъжът станал мрачен и лицемерно благочестив, внедрил у Голдмунд вярата, че той трябва да отдаде живота си на Бога, за да изкупи греховете на своята майка.

Приблизително това беше, което бащата на Голдмунд се стараеше да разказва за изчезналата си жена, макар с неудоволствие да отваряше дума за нея. Подобни намеци той бе направил пред игумена, когато доведе Голдмунд тук. И всичко бе познато на сина като ужасна легенда, въпреки че се бе научил да я държи настрана и почти да я забрави. Но представата за майката, действителната, беше напълно забравена и загубена — онзи другият, съвсем различният образ, който не бе възникнал от разказите на баща му и на домашната прислуга или от тъмни, диви мълви. Своят собствен, истински преживян спомен за майка си той бе забравил. А сега този образ, звездата от най-ранните му години отново бе изгряла.

— Необяснимо е как съм могъл да забравя това — каза Голдмунд на своя приятел. — Никога и никого в живота си не съм обичал така, както майка си, така безусловно и пламенно, никога и никого не съм почитал толкова, на никого не съм се удивлявал толкова, тя бе слънце и луна за мен. Бог знае как бе възможно този сияещ образ да потъмнее в душата ми и вместо него постепенно да се появи една зла, бледа, безформена вещица, каквато тя беше за баща ми и за мене от много години!

Наскоро бе изтекло послушничеството на Нарцис и той бе ръкоположен. Забележително се бе променило държането му спрямо Голдмунд. Именно Голдмунд, който по-рано често бе отклонявал намеците и предупрежденията на приятеля си като досадно многознайство и благожелателство, сега, след голямото преживяване, бе пълен с учудващо удивление от мъдростта на приятеля си. Колко много от думите му се бяха сбъднали като предсказание, колко дълбоко беше проникнал в него този злокобник и колко точно бе отгатнал жизнената тайна, скритата му рана и колко разумно я бе изцелил.

Защото младежът изглеждаше оздравял. Не само онова негово падане в несвяст не бе имало лоши последствия; то бе стопило и известната театралност, мъдруване и престореност у Голдмундовия характер, онова малко ранозряло монашеско поведение и твърде особената вяра, че е задължен да служи на Бога. Откакто бе намерил себе си, младежът изглеждаше едновременно и по-стар, и по-млад. Всичко това той дължеше на Нарцис.

Но от известно време Нарцис се държеше със своя приятел своеобразно предпазливо; твърде скромен, той вече не се обръщаше с превъзходство и поучение към него, който толкова много му се удивляваше. Виждаше Голдмунд като почерпил сили от тайнствени извори, които и нему бяха чужди, той би могъл да насърчи прилива им, но нямаше участие в тях. С радост наблюдаваше как приятелят му се освобождава от неговото водачество, ала от време на време се и натъжаваше. Приемаше за себе си, че вече е едно прекрачено стъпало, отхвърлена черупка; виждаше да се приближава краят на това приятелство, което значеше толкова много за него. Все още знаеше повече за Голдмунд, отколкото той сам за себе си; защото явно Голдмунд бе намерил отново душата си и бе готов да следва призива й, но накъде тя ще го поведе, още не подозираше. Нарцис предчувстваше това и беше безсилен; пътят на неговия любимец водеше натам, където той самият никога не би пристъпил.

Жаждата на Голдмунд за знания бе станала много по-малка. И желанието му да дискутира по време на приятелските им разговори бе стихнало; засрамен, той си спомняше за някои техни предишни беседи. Междувременно напоследък у Нарцис, било поради завършването на неговото послушничество или вследствие на преживяното с Голдмунд, се бе събудила потребност от затваряне в себе си, от изолиране, аскетизъм и духовни упражнения, някаква склонност към пост и дълги молитви, към чисти изповеди и доброволни покаяния, която Голдмунд се опитваше да разбере, дори почти да сподели. След оздравяването му неговият инстинкт беше много изострен; той още не знаеше ни най-малко за своите бъдещи цели, но все пак долавяше, с по-силна и често заплашителна яснота, че съдбата му се подготвя и че известният „забранен сезон за лов“ — времето на невинност и спокойствие, вече отминава и всичко в него е напрегнато и готово. Често предчувствието биваше въодушевяващо, държеше го буден до полунощ като приятна влюбеност, често то биваше мрачно и дълбоко го потискаше. Майката, отдавна загубената, бе се върнала при него, това беше върховно щастие, но накъде го водеше нейният примамлив зов? В неизвестното, в заплетеното, в бедата, може би и в смъртта. Тя не го водеше в тишината, в кротостта, в осигуреността; в манастирска килия и доживотната монашеска общност, призивът й нямаше нищо общо с онези бащини повели, които той толкова дълго бе объркал със собствените си желания. От това чувство, което често биваше силно, плашеше и гореше като буйно физическо усещане, се подхранваше набожността на Голдмунд. В повтарянето на дълги молитви към Светата божия майка той оставяше да се излее пороят на чувството, което го привличаше към собствената му майка. Често обаче неговите молитви отново свършваха с оная забележителна, чудесна просъница, която сега преживяваше твърде често: сън наяве, при полуприспани сетива, сънища за нея, в които имаха дял всички чувства. В тях го обгръщаше дъхът на майчиния свят, гледаше го, тайнствен, със загадъчни, влюбени очи, шумеше дълбоко като море и рай, гальовно издаваше безсмислени звуци, той имаше вкус на солено и сладко, с копринени коси, докосваше жадуващи устни и очи. В майката бе съсредоточено не само всичко прелестно, не само сладостният син обичащ поглед, а и прелестната, обещаваща щастие усмивка, ласкавото утешение; в нея бе, някъде под прелестните обвивки, също и всичко страшно и тъмно, цялата жажда, целият страх, всички грехове, всичката жал, всяко раждане и всяка обреченост на смърт.

Младежът потъваше дълбоко в тези сънища, в тази мрежа от много нишки, глъбини и чувства. В тях не възкръсваше само обичаното, отново омайващото минало детство и майчината любов, сияещото златно утро на живота; в тях трептеше застрашаващо, обещаващо и опасно бъдеще. Понякога тези сънища, в които майката биваше едновременно майка, Мадона и любима, после му изглеждаха ужасни прегрешения и богохулства, неизкупими смъртни грехове, друг път той намираше в тях съвършеното избавление, съвършената хармония. Пълен с тайни, животът го гледаше втренчено, един мрачен, непроницаем свят, една застинала бодлива гора, която таи приказни опасности, но това бяха тайни на майката, те идваха от нея, водеха към нея, бяха малкият тъмен кръг, малката застрашена бездна в неговото светло око.

В тези сънища за майката изплуваше много от забравеното детство; нахлули от безкрайни дълбочини и забрави, цъфтяха съвсем дребни цветя спомени, блестяха златисто, ухаеха неподозирани спомени за чувства от детството, може би за преживявания, може би за мечти. Понякога сънуваше риби, които, черни и сребристи, плуваха към него, хладни и хлъзгави, пронизваха го, идваха като пратеници с прелестни щастливи вести от една по-красива действителност, чезнеха, размахваха опашки и загадъчно отплуваха, губеха се; вместо вести бяха донесли нови тайни. Често Голдмунд сънуваше плуващи риби и летящи птици и всяка риба или птица беше негово творение, бе зависима и насочвана от него както собственото му дихание, бе лъчезарна като поглед, като мисъл, произтичаща от него и връщаща се към него. Често той сънуваше и една вълшебна градина с приказни дървета, свръхголеми цветя, дълбоки тъмносини пещери; сред тревите проблясваха искрящите очи на непознати животни, по клоните се плъзгаха гладки силни змии; по лозите и храстите висяха налети и влажно блестящи огромни плодове, при откъсване те се надуваха в ръката му и изливаха топъл като кръв сок или имаха очи и ги въртяха влюбено и хитро; опипвайки с ръка, той се облегна на някакво дърво, посегна към един клон и видя и почувства между стъблото и клона вгнездени като космите в ямката на нечия мишница разбъркани гъсти коси. Веднъж сънува самия себе си или светеца, на когото бе кръстен, сънува Голдмунд Хризостомос, който беше златоуст и със златни уста изричаше думите, а те бяха малки блуждаещи птици, излитаха от устата му на ята и пърхаха.

Веднъж той се сънува: голям и порасъл е, но седи на пода, сякаш е още невръстен, пред себе си има глина и като дете прави фигурки от нея: едно конче, един бик, някакъв малък мъж и също малка жена. Ваянето му доставя удоволствие — и на животните, и на хората той слага смешни големи полови органи, насън това му се вижда много шеговито. После се уморява от играта и продължава нататък. Тогава зад себе си усеща приближаването на нещо живо, нещо безмълвно, голямо, обръща се назад с дълбока почуда и голям страх, но не и без радост вижда, че готовите глинени фигури са пораснали и оживели. Огромни неми великански фигури минават край него, продължават да растат гигантски и мълчаливи вървят нататък, в света, високи колкото кули.

В този свят на сънища Голдмунд живееше повече, отколкото в действителността. Истинският свят — учебна зала, манастирски двор, библиотека, спалня и параклис, беше само повърхност, само тънка тръпнеща кожа върху изпълнен от сънища свръхдействителен картинен свят. И нещо най-незначително бе достатъчно, за да пробие дупка в тази тънка кожа — нещо пълно с предчувствие в звученето на някоя гръцка дума посред сухата лекция, вълна ароматен дъх от торбата на отец Анселм, който събираше билки, погледът към някаква каменна клонка с листа, изпъкнала горе по колоната на прозоречна дъга. Такива дребни прелести стигаха, за да пронижат обвивката на действителността и зад мирната суха реалност да отприщят оглушителните пропасти, потоци и Млечни пътища на оня душевен картинен свят. И един латински инициал се превръщаше в ухаещото лице на майката, някой протяжен тон от молитвата се превръщаше в райска врата, една гръцка буква — в кон, понесен в бяг, изправяща се змия, която тихо се виеше, изчезваше под цветята, а на нейно място вече отново заставаше неподвижната страница на граматиката.

Голдмунд много рядко говореше за това, само няколко пъти намекна на Нарцис за този свой свят от сънища.

— Вярвам — каза той веднъж, — че лист от цвете или някой малък червей на пътя казва и съдържа много повече, отколкото всички книги на цяла библиотека. С букви и думи не може да се каже нищо. Понякога написвам една гръцка буква, „гета“ или „омега“, и като поизвия малко перото, буквата се сдобива с опашка, превръща се в риба и в една секунда напомня за всички потоци и реки на света, за цялата прохлада и влага, за океана на Омир и за водата, по която върви свети Петър, или буквата се превръща в птичка, която повдига опашка, перата й настръхват, тя се надува и смее, отлита. Е, Нарцис, явно не държиш много на такива букви. Но ти казвам: с тях Бог пише света.

— Много държа на тях — отвърна тъжно Нарцис. — Това са вълшебни букви, чрез които човек може да прогони всички демони. Разбира се, те са непригодни само за развитие на науките. Духът обича здравото, оформеното, той иска да може да се уповава на своите знаци, обича вече създаденото, не създаващото се, действителното, а не възможното. Той не търпи буквата „омега“ да се превърне в змия или птица. Духът не може да живее в природата, а само срещу нея, само като неин антагонист. Сега вярваш ли ми, Голдмунд, че никога няма да станеш учен?

О, да, Голдмунд вярваше, че ще е така, отдавна бе съгласен с това.

— Вече съвсем не упорствам в стремежа към вашия дух — каза той едва-едва усмихнат. — По отношение на духа и учеността с мен стана нещо подобно, както и с отношението ми към моя баща: мислех, че го обичам много и че приличам на него, кълнях се във всичко, което изричаше, но още щом се появи майка ми и аз едва бях узнал отново какво означава любов, редом с нейния образ бащиният изведнъж се смали, стана нерадостен и почти неприятен. И сега съм склонен да разглеждам всичко духовно като бащинско, немайчинско, враждебно на майчинското, и малко да го подценявам.

Той говореше, шегувайки се, но не му се удаваше да разведри тъжното лице на приятеля си. Нарцис го гледаше мълчаливо, а погледът му беше като милувка. Тогава той каза:

— Разбирам те добре. Не е необходимо повече да спорим: ти вече си буден, сега прозря и разликата между теб и мен, разликата между майчинския и бащинския произход, между душа и дух. И вече скоро естествено ще откриеш още, че твоят живот в манастира и стремежът ти към монашеско битие е заблуда, измислица на баща ти, който с това иска да се очисти от грях, от спомена за майка ти или само да й отмъсти. Или още вярваш, че твоето предопределение е да останеш цял живот в манастира?

Замислен, Голдмунд наблюдаваше ръцете на приятеля си, тези изтънчени, колкото строги, толкова и нежни, слаби бели ръце. Никой не можеше да се съмнява, че те бяха ръце на аскет и учен.

— Не зная — отвърна той с напевен, малко колеблив глас, като удължаваше всеки звук, както бе свикнал от известно време, — действително не зная, ти съдиш твърде сурово моя баща. На него не му е било лесно, но може би имаш право. В манастирското училище съм над три години, а той досега не ме е посетил. Надява се, че ще остана завинаги тук. Може би това би било най-доброто, пък и аз самият, разбира се, винаги съм го желал. Но днес вече не зная какво всъщност искам. По-рано всичко беше просто, така просто, както са буквите в буквара. Сега вече нищо не е просто, дори и буквите. Всичко е добило много значения и много лица. Не зная какво ще излезе от мене, сега не мога да мисля за такива неща.

— А и не бива да го правиш — рече Нарцис, — скоро ще проличи накъде ще поеме твоят път. Той вече започна да те връща към твоята майка и ще те доведе още по-близо до нея. Но що се отнася до баща ти, не го съдя толкова строго. А ти би ли искал да се върнеш при него?

— Не, Нарцис, разбира се, не. Иначе би трябвало да го направя, като свърша училището, или да си тръгна още сега. Макар и да не ставам учен, всъщност съм научил достатъчно латински, гръцки и математика. Не, не искам да се върна при баща ми… — Умислен, той се загледа пред себе си и неочаквано извика: — Но как се получава така, че ти винаги ме заговаряш или ми поставяш въпроси за неща, които вече просветват в мене и сам искам да ги изясня? А сега отново въпросът за баща ми дали искам да се върна там, който ти веднъж постави, ми показва, че не желая това. Как се получава, как успяваш?

Ти, изглежда, знаеш всичко. Каза ми някои думи за себе си и за мене, които в момента, в който ги чух, не можах да възприема изведнъж, а след това разбрах, че са толкова важни! Ти бе този, който нарече моя произход майчински, и откри, че стоя под въздействието на някаква магия и съм забравил детството си. Откъде познаваш хората толкова добре? Не мога ли и аз да се науча на това?

Нарцис усмихнат поклати глава.

— Не, драги мой, не можеш. Има хора, които съумяват да научат много, но ти не спадаш към тях. Никога няма да можеш да поучаваш. Пък и защо? Не ти е потребно. Имаш други дарби. Ти си много по-надарен от мен, ти си по-богат, отколкото съм аз, но си и по-слаб от мен, ще имаш по-красив и по-труден път от моя. Понякога не можеш да ме разбереш, често се изправяш като конче, невинаги беше лесно, често трябваше да ти причинявам болка. Следваше да те събудя, ти, разбира се, спиш. И това, че напомних за твоята майка, първо ти причини болка, силна болка, намериха те като мъртъв да лежиш при аркадата. Така трябваше да стане. Не, не докосвай косата ми! Не, престани, не мога да понасям това.

— И аз следователно не мога да науча нищо? Ще остана завинаги глупав и дете?

— Ще се появят други, от които ще учиш. С това, което можеше да научиш от мене, ти, дете, вече приключи.

— О, не! — извика. Голдмунд. — Не затова сме станали приятели. Що за приятелство би било, ако след кратък път е достигнало целта си и просто се прекъсва! Дотегнах ли ти? Отмилях ли ти вече?

Нарцис буйно закрачи насам-натам, забил очи в пода, после спря пред приятеля си.

— Е, хубаво — каза той кротко. — Ти добре знаеш, че още си ми мил.

Наблюдаваше приятеля си със съмнение, после поднови сноването из стаята насам и натам, още веднъж се спря и изгледа Голдмунд с твърд поглед на суровото си сухо лице. С тих глас, но непоколебимо и строго каза:

— Слушай, Голдмунд, нашето приятелство беше добро; имаше една цел и я постигна — разбуди те. Надявам се, не е свършило; надявам се още веднъж и отново, и отново да се подновява и води до нови цели. За момента няма никаква цел. Твоята е неясна, не мога нито да те водя, нито да те придружавам. Попитай майка си, питай нейния образ, вслушай се в нея! Моята цел обаче не лежи в неясното, тя се намира тук, в манастира, и ме подтиква да действам във всеки час. Трябва да бъда твой приятел, но не бива да бъда влюбен. Аз съм монах, дал съм обет. Преди да получа посвещение, ще поискам да бъда освободен от преподавателска работа и за много седмици ще се оттегля за пост и подготовка. В това време няма да говоря за нищо светско, няма да говоря и с тебе.

Голдмунд разбра. Тъжен, той каза:

— Следователно ти ще направиш това, което и аз бих направил, ако постъпех в ордена завинаги. И когато твоите упражнения бъдат завършени, когато си прекарал достатъчно дълго в пост, в молитва и бдение, към каква цел ще се насочиш тогава?

— Ти знаеш — каза Нарцис.

— Е, да. След няколко години ще бъдеш първият преподавател, а може би вече и директор на училището. Ще подобриш обучението, ще уголемиш библиотеката. Може би и ти самият ще пишеш книги? Няма ли? А, значи не. Но каква ще ти е целта?

Нарцис леко се усмихна.

— Целта ли? Навярно ще умра като директор на училището, като игумен или епископ. Все едно. Целта е тази: винаги да се стремя натам, където най-добре ще мога да служа, където моят характер, моите качества и заложби ще намерят най-добрата почва и най-широкото поле за въздействие. Няма никаква друга цел.

Голдмунд: „Никаква друга цел за един монах?“

Нарцис: „О, да, цели има достатъчно. За монаха цел на живота може да бъде да изучи иврит, да коментира Аристотел, да украси манастирската църква или да се отдели от всичко и да медитира, или да върши други неща. За мен това не са цели. Не желая нито да увеличавам богатството на манастира, още по-малко да реформирам ордена или църквата. Искам според възможностите си да служа на духа така, както аз го разбирам, не другояче. Това не е ли цел?“

Голдмунд дълго обмисля своя отговор.

— Имаш право — каза той. — Много ли ти попречих да вървиш по пътя към твоята цел?

— Да ми попречиш? О, Голдмунд, никой не ме е подтиквал повече от тебе. Създаваше ми трудности, но аз не съм враг на трудностите. Поучих се от тях и отчасти ги преодолях.

Голдмунд го прекъсна и почти на шега каза:

— По чудесен начин си ги преодолял. И все пак кажи, когато ми помагаше, водеше ме, освободи ме и изцели душата ми, действително ли служеше на духа? С това вероятно си отдалечил от манастира един усърден и добронамерен послушник и може би си възпитал противник на духа, някой, който ще прави, ще вярва и ще се стреми тъкмо към обратното на това, което ти смяташ за добро?

— Защо не? — каза Нарцис крайно сериозно. — Приятелю мой, ти все още ме познаваш толкова малко! Вероятно съм навредил на бъдещия монах у тебе, но затова пък освободих пътя ти към една необикновена съдба. Дори ако утре изгориш целия наш хубав манастир или провъзгласиш пред света някакво безумно лъжеучение, нито за момент няма да съжалявам, че съм ти помогнал по пътя към това.

Дружески той положи двете си ръце на раменете на своя приятел.

— Виждаш ли, малки Голдмунд, към моята цел принадлежи и това; все едно дали ще стана учител, игумен, изповедник или каквото и да е друго, никога няма да бъда в състояние да срещна един силен, ценен и необикновен човек и да не го разбера, да не го открия, да не го подтикна към развитие. И ти казвам, нека от мен и от теб излезе каквото и да е, нека ни тръгне по един или друг начин, никога в мига, в който сериозно ме повикаш и мислиш, че съм ти потребен, няма да ме намериш недостъпен. Никога.

Това звучеше като прощаване и действително имаше привкус на сбогуване. И както Голдмунд стоеше пред своя приятел и го наблюдаваше — беше със затворено лице, с очи, насочени към целите, — ето че безпогрешно усети: сега те двамата вече не са братя, другари и тям подобни, техните пътища са се разделили. Този тук, който стоеше пред него, не бе мечтател и не очакваше никакъв призив на съдбата; той беше монах, бе се самоопределил, принадлежеше към един нерушим ред и дълг, беше служител и воин на ордена, на църквата, на духа. Но той самият, това пролича днес, не принадлежеше към същото, нямаше роден край, очакваше го един непознат свят. Така се бе случило някога с майка му. Тя беше оставила дом и имот, мъж и дете, общност и ред, дълг и чест, поела бе към неизвестното и загинала много отдавна. Тя нямаше цел, както и той нямаше. Да имат цели бе дадено на други, не и на него. О, колко добре и колко отдалеч Нарцис бе проумял това, и колко бе прав!

Наскоро след този ден Нарцис като да бе изчезнал, сякаш изведнъж бе станал невидим. Друг учител изнасяше неговите лекции, а в библиотеката пултът му за четене остана празен. Още беше тук, не бе съвсем невидим, от време на време човек можеше да го зърне да пресича двора с аркадата, а понякога да го чуе да шепти при някой от параклисите, коленичил на каменния под; знаеше се, че той е встъпил в голямата подготовка, че пости и че всяка нощ по три пъти се вдига за упражнения. Нарцис беше още тук, но и едновременно преминал в друг свят; можеше да бъде видян доста рядко, ала бе недостигаем — нямаха нищо общо с него. Голдмунд знаеше — Нарцис ще се появи отново, ще застане на своя работен пулт, ще седне на стола си в трапезарията, отново ще говори, но нищо от миналото няма да се върне. Нарцис няма вече да му принадлежи. И докато премисляше това прозря, че единствен Нарцис бе този, чрез когото за него бяха станали важни и мили манастирът и монашеството, граматиката и логиката, учението и духът. Примерът му го бе примамвал — да бъде като него, да е негов идеал. Но нали и игуменът беше тук, бе почитал и него, бе го обичал и разглеждал като висок образец. Но останалото — учителите, съучениците, спалнята, трапезарията, училището, упражненията, божествената литургия, целият манастир — без Нарцис вече не го интересуваше. Какво ли правеше той още тук? Чакаше, стоеше под покрива на манастира като нерешителен странник, който при дъжд спира под някакъв навес или дърво просто за да изчака, просто като гост, само от страх пред неуюта на чужбината.

По това време животът на Голдмунд все още беше едно колебание и сбогуване. Той посети всички места, които му бяха свидни или му се струваха значителни. Със странно отчуждение установи колко малко хора или лица имаше тук, сбогуването с които би му било трудно. Това бяха Нарцис и старият игумен Даниел и още добрият мил отец Анселм, а може би и приветливият вратар, и жизнерадостният съсед мелничар, но и те вече бяха почнали да му изглеждат почти недействителни. По-тежко, отколкото с тях, би се сбогувал с голямата каменна Мадона в параклиса, с апостолите от портала. Дълго стоеше пред тях, а и пред красивите дърворезби на съпрестолието, пред водоскока под аркадата, пред колоната с трите животински глави; в двора се облягаше на липите, на кестеновото дърво. Някога всичко това щеше да бъде за него спомен, малка картинна книга в сърцето му. И сега, когато то още го заобикаляше, започна да му се изплъзва, да се отдалечава, да губи своята реалност и призрачно да се превръща в минало. С отец Анселм, който обичаше да го има край себе си, той ходеше да събира треви, а при манастирския мелничар наблюдаваше чираците и от време на време приемаше поканата на пържена риба и вино: но всичко вече беше чуждо и почти спомен. И както отвъд, в примрака на църквата и килията за покаяние, приятелят му Нарцис действително се движеше и живееше, а за него бе станал сянка, така за Голдмунд всичко наоколо му губеше реалност, дъхтеше на есен и на тленност.

Вече нищо не беше действително и живо — освен живота в него самия, плахите удари на сърцето, измъчващия бодил на копнежа, радостите и страховете на сънищата му. На тях той принадлежеше и им се отдаваше. Посред четене или учене и в средата на своите съученици Голдмунд можеше да се вглъби и да забрави всичко, отдаден само на потоците и гласовете на душата, които го повличаха към дълбоки кладенци, пълни с тайнствени мелодии, в цветни бездни, пълни с приказни преживявания, чиито звуци, всичките, ехтяха като гласа на майката, чиито хиляди очи бяха очите на майката.