Херман Хесе
Нарцис и Голдмунд (3)

3

Чудно беше приятелството, което възникна между Нарцис и Голдмунд; само на малцина то се харесваше, а понякога изглеждаше така, като че ли не допада дори и на двамата.

Ето кое бе най-тежко главно за Нарцис, за мислителя; за него всичко, и любовта беше дух; не му бе дадено да се поддава на някакво привличане, без да се замисля. В това приятелство той беше водещият дух и дълго време единственият, който съзнателно откриваше съдбата, обхвата и смисъла на подобна дружба. Дълго време той остана самотен в обичта и знаеше, че приятелят му ще му принадлежи истински едва тогава, когато бъде поведен към познание. Искрено и пламенно, с лекота и без да прави сметка, Голдмунд се отдаде на новия живот; Нарцис възприе високата участ със знание и отговорност.

Отначало за Голдмунд това бе избавление и изцеление. Неговата младежка потребност от любов току-що бе властно разбудена от погледа и целувката на едно хубаво момиче и в същото време безнадеждно свита от страх. Защото най-дълбоко в душата си той чувстваше, че цялата досегашна мечта на живота му, всичко, в което бе вярвал, всичко, за което се смяташе предопределен и призван, е застрашено до корен от онази целувка на прозореца, от взора на ония тъмни очи. Определен от баща си за монашески живот, възприел това определение с цялата си воля, със зноя на първата младежка пламенност, насочен към благочестив и аскетично героичен идеал, при първата бегла среща, при първия, призив на живота към чувствата му, при първия поздрав на женствеността той безусловно бе доловил, че тук се крие неговият враг и демон, че за него жената е опасност. А сега съдбата му предлагаше спасение, сега, при най-грозящата го беда, го посрещна приятелството на Нарцис и предложи на неговите изисквания една цъфтяща градина, на страхопочитанието му — нов олтар. Тук му беше позволено да обича, бе му позволено и да се отдава без грях, да дари сърцето си на удивителен, по-възрастен, по-мъдър приятел, да превърне опасните пламъци на чувствата в благороден жертвен огън, да ги одухотвори.

Но още в първата пролет на това приятелство Голдмунд се натъкна на странни препятствия, на неочаквани и загадъчни студове, на застрашителни изисквания, защото бе далеч от мисълта да си представи своя приятел като антипод и противовес. Струваше му се: потребни са само любов, само искрена преданост, за да се направи от двете едно, за да се заличат разликите и се прехвърли мост над противоположностите. Но колко суров и уверен, колко ясен и неумолим беше Нарцис! Изглежда, нему бе непознато и нежелателно безобидното самоотдаване, благодарното общо пътуване из страната на приятелството. Изглежда, той не знаеше и не търпеше пътища без цел, мечтателно бродене. Наистина, когато Голдмунд му се стори болен, той прояви загриженост, наистина му помагаше и го съветваше вярно при всички поводи в училището и знанието, обясняваше му трудни пасажи от книгите, откриваше му изглед към царството на граматиката, на логиката, на теологията; но никога не изглеждаше така всецяло доволен от приятеля си и съгласен с него, дори доста често като че ли се усмихваше снизходително и не го вземаше сериозно. Всъщност Голдмунд предусещаше, че това не бе просто наставническо обучение, не просто важничене на по-възрастния и по-умния, че тук се криеше нещо друго, нещо по-дълбоко, по-съществено. Но той не можеше да открие това по-дълбоко и приятелството често го караше да се чувства тъжен и безпомощен. В действителност Нарцис знаеше добре какво е състоянието на неговия приятел, не беше сляп за цветущата му хубост, нито за неговата естествена жизнена сила и скрито богатство. В никакъв случай той не беше даскал, който иска да нахрани една пламенна млада душа с гръцки, да отговори на невинната й любов с логика. Прекалено много обичаше русия младеж и за него това беше опасност; защото да обичаш за Нарцис не беше естествено състояние, а едно чудо. Не биваше да се влюбва, не биваше да се задоволи с приятното съзерцаване на тези хубави очи, с близостта на цъфтящото, светло лице и русите коси, не биваше да позволи на тази любов нито за миг да се спре при сетивното. Защото ако Голдмунд се чувстваше предопределен за монах и аскет и за доживотен стремеж към святост, на Нарцис действително беше отреден такъв живот. На него бе позволено да обича само в една-единствена най-възвишена форма. Но той не вярваше в предопределението на Голдмунд за аскетизъм. По-ясно, отколкото всеки друг, умееше да чете в човешките души, а тук, където влагаше любов, четеше с повишена яснота. Нарцис прозираше природата на Голдмунд, в която въпреки противоречието можеше да вникне до глъбина, тъй като тя бе другата, загубената половина на неговата собствена. Той виждаше тази природа обгърната от твърдата черупка на въображения, грешки във възпитанието, бащини думи и отдавна прозираше цялата несложна загадка на един млад живот. Собствената му задача бе ясна: да разбули тайната на нейния носител, да го освободи от черупката и да му даде отново неговата природа. Това ще бъде трудно, а най-трудното в задачата, че така той може би ще го загуби като приятел.

Безкрайно бавно се приближаваше към целта си. Отминаха месеци, преди между двамата да стане възможна една сериозна схватка, един задълбочен разговор. Толкова далеч бяха те един от друг въпреки цялото им приятелство, толкова широк бе лъкът, опънат между двамата. Един зрящ и един слепец, така вървяха те редом; това, че слепият не знаеше нищо за собствената си слепота, беше облекчение за самия него. Първият пролом направи Нарцис, когато се опитваше да изследва преживяното, което тогава в един час на слабост бе тласнало към него потресеното момче. Изследването не беше толкова трудно, колкото си го бе представял. Голдмунд отдавна изпитваше потребност да изповяда преживяното в онази нощ; но не хранеше достатъчно доверие към никого другиго освен към игумена, а той не беше негов изповедник. Едва когато Нарцис в момент, който му изглеждаше благоприятен, напомни на приятеля си за ранното начало на техния съюз и леко се докосна до тайната, той без заобикалки каза:

— Жалко, че ти още не си посветен и не можеш да изслушваш изповеди; на драго сърце бих се освободил от онова нещо с една изповед и на драго сърце бих изтърпял наказание. Но на моя изповедник не мога да го кажа.

Внимателно, хитро Нарцис продължи да дълбае, пътеката беше намерена.

— Ти си спомняш — опита се да каже той — за онази сутрин, когато изглеждаше болен; не си я забравил, защото чрез нея станахме приятели. И аз често трябваше да мисля за това. Може би не си обърнал внимание, но тогава бях истински безпомощен.

— Ти, безпомощен!? — извика приятелят му недоверчиво. — Но нали тъкмо аз бях безпомощният. Аз стоях там и хълцах и не можех дума да изрека, а накрая се разплаках като дете. Ех, срамувам се и днес още от този час; мислех, че никога вече няма да мога да се явя пред очите ти, ти си ме видял толкова жалко слаб!

Опипвайки почвата, Нарцис настъпваше.

— Разбирам — каза той, — че това ти е било неприятно. Едно такова здраво и храбро момче като теб да плаче пред чужд човек, още повече пред учител, действително не ти подхожда. Е, тогава наистина те смятах за болен. Когато го разтърсва треска, дори и един Аристотел може да се държи странно. Но тогава ти съвсем не беше болен! Нямаше никаква треска! И тъкмо това е, от което се срамуваш. Никой не се срамува, когато изгаря в треска, нали? А ти се срамуваш, защото беше повален от друго, нещо те бе надмогнало. Нещо особено ли се беше случило?

Голдмунд се поколеба за малко, после бавно заговори:

— Да, беше се случило нещо особено. Нека приема, че ти си моят изповедник: все пак веднъж трябва да бъде казано.

И със сведена глава той заразказва на приятеля си историята на онази нощ. След това Нарцис каза усмихнат:

— Е, да. Това „да отидем в селото“ всъщност е забранено. Но човек може да стори много забранени неща и да се усмихва над тях или да ги изповядва и всичко да е приключило и повече да не го засяга. Защо и ти да не можеш веднъж, както почти всеки ученик, да извършиш малки глупости? Толкова ли е лошо?

Без задръжки, ядосан, Голдмунд избухна:

— Ти действително говориш като учител! А знаеш точно за какво се отнася. Естествено не смятам за голям грях, ако веднъж съм нарушил вътрешния ред тук и съм участвал в една ученическа лудория, макар, разбира се, това да не спада към предписанията на манастирския живот.

— Спри! — извика Нарцис рязко. — Не знаеш ли, приятелю, че много благочестиви отци са чувствали потребност тъкмо от такива нарушения? Не знаеш ли, че един от най-кратките пътища към живота на светец може да бъде животът на безпътен човек?

— Ах, не говори! — възпротиви се Голдмунд. — Искам да кажа: не малкото непослушание утежни моята съвест. Направи го нещо друго. Това беше момичето. Това беше чувство, което не мога да ти опиша! Чувството, че ако се поддам на изкушението, ако само протегна ръка, за да докосна момичето, никога вече няма да се върна назад, че тогава грехът като адска пропаст ще ме погълне и никога вече не ще мога да изляза; че тогава би се сложил край на всички красиви мечти, на всяка добродетел, на всяка любов към Бога и доброто.

Видимо замислен, Нарцис кимна.

— Любовта към Бога — каза той бавно, като търсеше думите — невинаги е единна с любовта към доброто. Ех, да би било толкова просто! Какво е добро, ние знаем, записано е в Божиите повели. Но Бог не е единствено в скрижалите, драги, те са само най-малката част от него. Можеш да се придържаш към тях и да бъдеш много далеч от Бога.

— Не ме ли разбираш? — оплака се Голдмунд.

— Естествено, разбирам те. Ти чувстваш в жената, в пола олицетворение на всичко, което наричаш свят и грях. За всички други грехове, така ти се струва, ти или изобщо си неспособен, или те, ако им се поддадеш, няма да те потискат, ще бъдат изповядани и поправени. Един-единствен този грях — не!

— Да, точно така чувствам.

— Виждаш, че те разбирам. Ти не би бил съвсем неправ, ако сметнеш, че историята за Ева и змията наистина не е забавна притча. И все пак няма да имаш право, мили. Би бил прав, ако бе на мястото на игумена Даниел или на светията, на когото си кръстен, свети Хризостомос, ако би бил епископ или пастор, или само малък прост монах. Но естествено не си такъв. Ти си ученик и дори да изпитваше желанието завинаги да останеш в манастира или ако баща ти иска да постъпиш така, то все пак още не си дал обет и не си получил посвещение. Ако днес или утре бъдеш прелъстен от някое хубаво момиче и се поддадеш на изкушението, ти няма да си нарушил никаква клетва, няма да си престъпил никакъв обет.

— Никакъв писан обет! — извика Голдмунд с голямо вълнение. — Но един неписан, най-светият, който нося в себе си. Не можеш ли да разбереш, че онова, което за мнозина има значение, за мен не важи? Нали и ти самият, макар още да не си посветен, още да не си дал обет, никога няма да си позволиш да докоснеш жена? Или се лъжа? Съвсем ли не си такъв? Съвсем ли не си този, за когото те смятам? Нямаш ли и ти клетва, която още не си произнесъл на глас пред Върховния, ала от дълго я носиш в сърцето си и чрез нея се чувстваш задължен завинаги? Не си ли като мене?

— Не, Голдмунд, не съм като теб, не в смисъла, в който ти вярваш. Действително и аз спазвам свой неизречен обет, за това имаш право. Но в никакъв случай не съм като тебе. Днес ще ти кажа една дума, над която някога ще се замислиш. Казвам ти: нашето приятелство изобщо няма никаква друга цел и никакъв друг смисъл, освен да ти покаже колко съвършено несравним си с мене.

Голдмунд се закова смутен; Нарцис бе говорил с поглед и с тон, на който не можеше да се противопостави. Той мълчеше. Но защо Нарцис изричаше такива думи? Защо трябваше неизреченият обет на Нарцис да бъде по-свят от неговия? Изобщо ли не го възприема сериозно, не вижда ли в него просто едно дете? Отново се надигнаха объркването и тъгата от това странно приятелство.

У Нарцис вече нямаше съмнение за естеството на Голдмундовата тайна. Това беше Ева, беше прамайката, която стоеше зад нея. Как бе възможно обаче у един толкова красив, толкова здрав, толкова цъфтящ младеж събуденият нагон да се натъква на такава ожесточена вражда? Тук може би имаше пръст демон, таен враг, комуто се бе удало вътрешно да разломи този чудесен младеж и да го разедини от собствените му първични влечения. Добре, демонът би трябвало да бъде намерен, да бъде заклинан, превърнат във видим, после щеше да бъде победен.

Междувременно Голдмунд бе все повече и повече избягван от другарите и изоставен от тях, нещо повече, те се чувстваха изоставени от него и до известна степен предадени. Никой не гледаше с добро око на приятелството му с Нарцис. Коварните го обявяваха за противоестествено, тъкмо онези, които бяха влюбени в един от двамата младежи. Но и другите, за които беше ясно, че тук не бива да се подозира порок, клатеха глави. Никой не се отнасяше доброжелателно към двамата; с връзката си те, така изглеждаше, високомерно се бяха изолирали от останалите като аристократи и не ги намираха достатъчно добри; това не беше колегиално, не беше по манастирски, но беше християнско.

До ушите на игумен Даниел стигна нещичко за двамата: слухове, обвинения, клевети. За повече от четиридесет години живот в манастира той бе видял много младежки приятелства, те спадаха към облика на манастира, бяха хубава добавка, понякога бяха шега, понякога опасност. Той се държеше настрана, без да се намесва, но очите му бяха отворени. Толкова живо и толкова необикновено приятелство беше рядкост, без съмнение не беше неопасно; но тъй като той нито за момент не се усъмни в неговата чистота, остави нещата да следват своя ход. Ако Нарцис не заемаше изключително положение между учениците и учителите, игуменът не би се поколебал да даде някои нареждания, които да разделят двамата. И за Голдмунд не беше добре, че се отдръпваше от своите съученици и се стараеше да бъде в близки отношения единствено с по-възрастен, със свой учител. Но пък трябваше ли да се попречи на Нарцис — необикновения, високонадарения, когото всички учители смятаха за духовно равен на тях, дори за превъзхождащ ги, да се изявява на поприще, което го облагодетелства, и отново да се освободи от преподавателска дейност? Ако Нарцис не се бе доказал като учител, ако неговото приятелство бе довело до небрежност и пристрастие, той незабавно би го уволнил. Но нямаше нещо, в което да бъде обвинен, нищо освен слухове, нищо освен ревниво недоверие от страна на останалите. Освен това игуменът знаеше за особеното дарование на Нарцис, за неговото забележително проницателно и може би донякъде самонадеяно умение да познава хората. Той не надценяваше тази заложба, но би посрещнал по-добре други дарби на Нарцис; ала не се съмняваше, че Нарцис е доловил особеното у ученика Голдмунд и че го познава далеч по-хубаво, отколкото той самият или някой друг. Лично нему, на игумена, освен привлекателната миловидност на Голдмунд като същество му правеше впечатление и известно преждевременно, дори някак натрапчиво старание, с което той, изглежда, още сега, макар само ученик и гост, се чувстваше съпринадлежащ към манастира и вече едва ли не от братството. Смяташе: не бива да се страхува от това, че Нарцис ще се отнася благосклонно към едно вълнуващо, но незряло усърдие и ще го подтиква още повече. По-скоро можеше да се страхува за Голдмунд — да не би приятелят му да го зарази с известна духовна надменност и учено високомерие; но тъкмо за този ученик опасността не му изглеждаше голяма; възможно бе и да стигне до това. Като размисляше колко по-просто и по-удобно би било за един ръководител да управлява посредствени хора, вместо големи и силни натури, той едновременно въздишаше и се усмихваше. Не, не искаше да бъде заразен от недоверие, не желаеше да бъде неблагодарен, че са му поверени двама необикновени младежи.

И Нарцис размишляваше много за своя приятел. Неговите особени възможности да прозира и по усет да открива характера и предопределението на хората отдавна бяха му разгадали Голдмунд. Цялата живост и лъчезарност на този младеж говореха тъй ясно: той носеше всички белези на човек, силен в сетивното, и душа на богато надарен, навярно на художник, но във всеки случай на човек с особено любвеобилие, чиито предопределение и щастие се състоят в това да бъде въодушевяван и да може да се отдава. Защо тъкмо този човек на любовта, човек с тънки богати сетива, който може така дълбоко да преживява и обича аромата на някое цвете, музиката, утринното слънце, един кон или полета на птица, защо именно той трябваше да бъде обсебен от страстта да стане духовник и аскет? Нарцис размишляваше върху това много и дълбоко. Знаеше, че бащата на Голдмунд бе поощрявал тази встрастеност. Но можеше ли да я предизвика? С какво вълшебство бе омагьосал сина си, че той да повярва в подобно предначертание и дълг? Какъв човек следва да беше този баща? Макар преднамерено твърде често да отваряше дума за него и да бе измъкнал немалко от Голдмунд, Нарцис не можеше да си представи бащата, не можеше да го види. Не беше ли забележително и подозрително това? Когато Голдмунд разказваше за пъстървата, която уловил като момче, описваше някоя пеперуда или имитираше птичи вик, разказваше за свой другар, за куче или просяк, тогава възникваха картини, тогава човек виждаше нещо. А когато говореше за баща си, образ не се появяваше. Не, този баща, ако действително бе толкова важна, могъща, господстваща фигура в живота на Голдмунд, той би го описвал другояче, би бил в състояние да създаде други представи за него! Нарцис нямаше особено високо мнение за този родител, той не му харесваше, понякога дори се съмняваше дали е истинският баща на Голдмунд. Той беше един празен идол. Но откъде пък имаше такава власт? Как бе могъл да напълни душата на Голдмунд с мечти, толкова глъбинно чужди на тази душа?

И Голдмунд размишляваше много. Колкото и да се чувстваше твърдо уверен в сърдечната любов на своя приятел, все пак винаги оставаше тягостното чувство, че той не го взема достатъчно сериозно и всякога го третира като малко дете. А какво ли означаваше и това, че Нарцис постоянно му даваше да разбере: не е равен нему. Но тези размишления не изпълваха целия ден на Голдмунд, той не беше в състояние да се отдава само на размисъл. Имаше да върши и други неща в течение на дългия ден. Често се отбиваше при брата портиер, с когото беше в много добри отношения. Винаги измолваше и се изхитряваше при случай да поязди един или два часа коня Блес, доста се беше сближил и с някои от хората, заселени край манастира, особено с мелничаря; често заедно с неговия ратай дебнеха една видра или печаха палачинки от финото прелатско брашно, което Голдмунд със затворени очи само по миризмата можеше да различи от всички други видове брашна. Макар да прекарваше много време с Нарцис, пак му оставаха по няколко часа, в които се отдаваше на своите стари привички и радости. Най-често богослуженията бяха радост за него, с удоволствие пееше в хора на учениците, с удоволствие се молеше, изричаше молитвите за цяла броеница пред някой от любимите си олтари, слушаше тържествения красив латински на литургията, гледаше как сред облак от тамян църковната златна утвар и украшенията искрят, взираше се в безмълвните и достолепни изображения на светците по колоните, на евангелистите с животните, на Яков с шапката и торбата на пилигрим.

Голдмунд се чувстваше привлечен от тези каменни и дървени изображения и с удоволствие си мислеше, че между него и тях има някаква тайнствена връзка като с безсмъртни, всезнаещи наставници, закрилници и пътеводители в живота му. Също така той изпитваше любов и едно тайнствено прелестно отношение към колоните и капителите на прозорците и вратите, орнаментите по олтарите и техните красиво оформени резбовани поставки и венци, чиито цветя и избуяли листа се преплитаха, сякаш излизаха от камъка на колоните и се раздипляха толкова изразително и внушително. Изглеждаше му скъпоценна тайна, че освен природата с нейните растения и животни я има и втората, нямата, създадената от човека природа, където хора, животни и растения са от дърво и камък. Нерядко Голдмунд прекарваше някой свободен час в прерисуване на тези фигури, животински глави и снопове от листа, а понякога се опитваше да рисува и действителни цветя, коне, човешки лица.

Той много обичаше и църковните песнопения, особено посветените на Божията майка. Обичаше здравата, строга последователност в тези песни, техните винаги повтарящи се молитви и възхвали. Можеше благоговейно да следи достойния им смисъл или, забравяйки за техния смисъл, да се наслаждава само на тържествената отмереност на стиховете, да се чувства изпълнен от тях, от протяжните им дълбоки тонове, от пълнозвучните вокали, от благочестивите повторения. Вдън сърцето си той обичаше не учеността, не граматиката и логиката, въпреки че те също имаха своя красота, а най-вече обичаше картинния и звучен свят на литургиите.

И отново, макар и за мигове, Голдмунд прекъсваше отчуждението, появило се между него и съучениците му. Беше му неприятно и скучно за дълго време да бъде обгърнат от отчужденост и хлад; той отново съумяваше да накара някой навъсен свой съсед по чин да се разсмее или мълчаливият съсед по легло да се разбъбри. В продължение на цял час се стараеше, привличаше, биваше мил и спечелваше на своя страна за известно време няколко чифта очи, няколко лица, няколко сърца. На два пъти чрез такова приближаване, съвсем противно на намерението си, отново бе подканван с израза „да отидем в селото“. Тогава се изплаши и бързо се сви. Не, той вече няма да ходи в селото, беше му се удало да забрави момичето с плитките, никога вече да не мисли за него или почти никога.