Херман Хесе
Нарцис и Голдмунд (2)

2

Макар междувременно да бе станал добър приятел на всички, все пак истински приятел не можеше да намери толкова скоро; сред съучениците му нямаше никого, с когото да се чувства особено сроден или дори да изпитва склонност към него. Те обаче бяха учудени, че в лицето на пъргавия боксьор, когото бяха готови да приемат като приятен побойник, откриха един много кротък колега, който по-скоро изглеждаше устремен към славата на образцов ученик.

В манастира имаше двама души, от които Голдмунд се чувстваше сърдечно привлечен, те му харесваха, занимаваха мислите му, към тях изпитваше удивление, любов, почит. Това бяха игуменът Даниел и помощник-учителят Нарцис. Бе склонен да смята игумена за светец, а неговата простота и доброта, ясният му грижовен поглед, начинът му да заповядва и управлява смирено, сякаш изпълнява служба, както и неговите добри кротки жестове — всичко го привличаше властно. С най-голямо удоволствие би станал личен прислужник на този благочестив човек, винаги би бил около него послушен и услужлив, би му поднасял целия свой юношески порив за преданост и всеотдайност, като непрекъсната жертва, и би се учил на чист, благороден, едва ли не свято скромен живот. Защото Голдмунд смяташе не само да завърши манастирското училище, а ако е възможно, напълно и завинаги да остане в манастира и да посвети живота си Богу; такава бе неговата воля, такова беше желанието и повелята на баща му, а може би и сам Бог бе призовал и предопределил така. Изглежда, никой не забелязваше, че красивото, сияещо момче все пак носи бремето на произхода си, тайно предопределение за грях и жертва. Не забелязваше това и игуменът, макар бащата на Голдмунд да бе направил няколко намека и ясно да бе изразил желанието синът му да остане завинаги тук, в манастира. Като че ли някакво тайно петно бе лепнато на Голдмунд по рождение, като че ли нещо премълчавано тласкаше към грях. Но бащата не бе харесал истински на игумена, който бе посрещнал неговите думи и цялото му малко придаващо си важност същество с вежлива хладина, а на намеците му не бе отдал голямо значение.

Оня, другият, който бе събудил любовта на Голдмунд, гледаше по-остро, предусещаше повече, но се държеше на разстояние. Нарцис много добре бе забелязал каква прелестна златна птица му бе долетяла. Той, изолиран в своята знатност, веднага бе доловил у Голдмунд сродник, макар във всичко да изглеждаше негов антипод. Както Нарцис бе тъмен и сух, така Голдмунд бе светъл и цъфтящ. Колкото Нарцис бе мислител и анализатор, толкова Голдмунд изглеждаше мечтател и с детска душа. Но над противоположностите се прехвърляше връзка, и двамата бяха благородни хора, и двамата с видими дарби и белези бяха отличени пред другите, и двамата ги бяха получили от съдбата заедно с особено предупреждение.

Нарцис горещо съчувстваше на тази млада душа, чиято странност и участ бързо бе открил. Голдмунд страстно се удивляваше на своя красив, превъзходен и умен учител. Но Голдмунд беше плах; не намираше никакъв друг начин да спечели Нарцис, освен като се старае до преумора да бъде внимателен и прилежен ученик. И не единствена плахостта го задържаше. Въздържаше го и предусетът, че Нарцис ще е опасност за него. Той не можеше едновременно да има за идеал и образец добрия смирен игумен и свръхумния, учения, саркастичния Нарцис. И въпреки това с всички духовни сили на своята младост се стремеше към двата несъвместими идеала. Често това му причиняваше страдание. Понякога в първите месеци на ученичеството си Голдмунд се чувстваше вътрешно така объркан и тласкан насам и натам, че изпитваше силното изкушение да избяга оттук или в общуването с другарите си да излее своята злочестина и сърдечния си гняв. Често той, добродушният, най-неочаквано от някоя малка закачка или ученическа дързост така пламваше, див и зъл, че с крайно напрежение едва успяваше да се овладее и да се оттегли със затворени очи, мъртвешки блед и смълчан. Тогава отиваше в обора при коня Блес, облягаше глава на неговата шия, целуваше го и плачеше. А мъката му постепенно нарасна и вече бе видима. Бузите му хлътнаха, погледът угасна и усмивката му, която всички обичаха, се появяваше рядко.

Той самият не знаеше какво става с него. Искреното му, честно желание и воля бе да бъде добър ученик, скоро да го приемат за послушник, а после да стане благочестив тих брат на отците; вярваше, че всичките му сили и дарби са устремени към тази благочестива мирна цел, не знаеше никакви други стремежи. Колко странно и тъжно му бе да види, че една такава проста и хубава цел може да се постигне толкова трудно. Колко обезкуражен и отчужден възприемаше понякога той собствените си укорителни склонности и състояния: разсеяност и леко отвращение при ученето, мечтателност и фантазиране или сънливост — по време на лекциите, възбунтуване и антипатия към учителя по латински език, раздразнителност и гневно нетърпение към съучениците. А най-объркващото беше, че неговата любов към Нарцис толкова зле се съчетаваше с любовта му към абат Даниел. При това понякога с най-интимна добросъвестност вярваше, че долавя: и Нарцис го обича, съчувства му и го очаква. Много повече, отколкото момчето подозираше, мислите на Нарцис се занимаваха с него. Той искаше да има за приятел това хубаво, светло, мило момче и предчувстваше у него свой антипод и допълнение, би искал да го вземе при себе си, да го води и просвещава, да го издига и изведе до разцвет. Но се въздържаше. Постъпваше така по много подбуди и почти всички ги съзнаваше. Но го възпираше и му пречеше главно отвращението, което изпитваше срещу ония нерядко срещани учители и монаси, които се влюбваха в ученици и послушници. Достатъчно често той самият с отвращение бе усещал върху себе си жадните погледи на по-възрастни мъже, достатъчно често бе посрещал техните любезности и ласкателства с ням отпор. Сега ги разбираше по-добре и той виждаше изкушение в това, че имаше желание да обикне хубавия Голдмунд, да предизвика чудесната му усмивка и с нежност да прекара ръка по неговите светлоруси коси. Но нивга нямаше да го направи, нивга. Освен това като помощник-учител, на когото бе даден рангът на учител, без да притежава авторитета на тази длъжност, бе се приучил на особено внимание и бдителност. Беше привикнал да се отнася към ония, които бяха само с няколко години по-млади от него, така, сякаш беше двадесет години по-стар, беше привикнал строго да си забранява каквото и да било предпочитание спрямо някого от учениците и да си налага особена справедливост и загриженост към всеки ученик, който не му беше приятен. Службата му беше отдадена на духа, на който бе посветен много строг живот, и само тайно, в минутите, когато не бе наблюдаван от никого, си позволяваше удоволствието на високото самочувствие, на всезнайството и на големия ум. Не, дори да е още толкова изкусително приятелството с Голдмунд, то беше опасно и не биваше да се докосне до ядрото на неговия живот. Същината и смисълът на живота му бе служенето на духа, служенето на словото, беше тихото хладнокръвно, с отказ от личната полза водене на ученика — и не само на неговия ученик — към високите духовни цели. Година и повече Голдмунд вече беше ученик в манастира „Мариаброн“, стотици пъти бе минавал под липите на двора и под красивото кестеново дърво с другари, бе участвал в ученически игри, бе играл на гоненица, на топка, на разбойници и в битки със снежни топки. Сега беше пролет, но Голдмунд бе уморен и се чувстваше болнав, често имаше главоболие, а в училище с усилие; се поддържаше буден и внимателен. Тогава една вечер го заговори Адолф, оня ученик, чиято първа среща с него навремето бе юмручна схватка и с когото през тази зима заедно бяха почнали да изучават Евклид. Бе часът след вечерята, един свободен час, в който им беше разрешено да играят в спалните, да бъбрят в ученическите стаи и да се разхождат из външния манастирски двор.

— Голдмунд — подхвана той, като го поведе със себе си надолу по стълбището. — Искам да ти разкажа нещо, нещо весело. Но ти си такова примерно момче, сигурно искаш някога да станеш епископ — първо ми дай дума, че ще държиш на другарството ни и няма да ме издадеш на учителите.

Голдмунд без колебание даде своята дума. Имаше манастирска чест и ученическа чест, а понякога двете влизаха в противоречие, той знаеше това; но както навред, неписаните закони бяха по-силни от писаните и никога, докато бе ученик, не би се отклонил от законите и понятията за чест на ученичеството.

Говорейки шепнешком, Адолф го заведе извън портала под дърветата. Тук имало, разказа той, няколко добри смели другари, към които сам принадлежал, от предишните поколения те възприели обичая от време на време да си спомнят, че още не са монаси и за една вечер да напускат манастира и да отиват в селото. Било забава и приключение, от което никое прилежно момче не се е отказвало, а през нощта се връщали.

— Но нали тогава вратата е заключена? — подхвърли Голдмунд.

Разбира се, била заключена и тъкмо в това било удоволствието от цялата работа. Знаели обаче потайни пътища да се вмъкнат незабелязано, не им било за първи път.

Голдмунд си спомни. Чувал бе израза „да отидем в селото“, под това се разбирали нощните излети на питомците, с всякакви тайни удоволствия и приключения, забранени с тежко наказание от манастирския закон. Голдмунд се изплаши. Да се отиде „в селото“ беше грях, беше забранено. Но много добре схвана, че тъкмо затова към „примерно момче“ и „ученическа чест“ спадаше да се изложи на някакъв риск и че подтикването към тази авантюра означаваше известно отличаване.

С най-голямо удоволствие би казал „не“, би се върнал назад и би си легнал. Толкова уморен беше и се чувстваше така зле, целия следобед го болеше глава. Но малко се срамуваше от Адолф. И, кой знае, навярно там, отвън, при приключението, имаше нещо хубаво и ново, нещо, с което може да се забрави и главоболието, и притъпеността, и всяка друга болка. Това беше излет в света, наистина таен и забранен, не съвсем похвален, ала навярно все пак освобождение, преживяване. Голдмунд стоеше разколебан, докато Адолф го уговаряше, но изведнъж се усмихна и каза „да“.

Незабелязано заедно с Адолф те се измъкнаха под липите в просторния вече притъмняващ двор, чиято външна врата в този час бе заключена. Другарят му го въведе в манастирската мелница, откъдето в полумрака и при постоянния шум на колелата беше лесно да се измъкнеш невидян и нечут. През някакъв прозорец те успяха, вече съвсем по тъмно, да скочат върху хлъзгава купчина влажни дървени талпи, една от които трябваше да изтеглят и поставят над потока, за да минат отвъд. И ето че бяха вече отвън, на матово проблясващото широко шосе, което се губеше към тъмната гора. Всичко това беше възбуждащо, тайнствено и много харесваше на момчето.

В края на гората стоеше един другар — Конрад. И след като те дълго чакаха, се добра и втори — големият Еберхард, Четиримата младежи поеха през гората, над главите им пърхаха нощни птици, между спокойните облаци се показаха няколко звезди. Конрад бъбреше, правеше шеги, понякога всички се смееха с него; при все това над тях витаеше някакво плахо и тържествено нощно чувство и сърцата им биеха учестено.

Отвъд гората, почти след час, стигнаха до селото. Там всичко изглеждаше заспало, бледи се мержелееха ниските фронтони, сякаш израснали от тъмните ребра на гредоредите, никъде не се виждаше светлина. Адолф вървеше напред; като мълчаха и се промъкваха, те заобиколиха няколко къщи, прехвърлиха се през ограда, спряха в някаква градина, газеха меката пръст на лехите, докоснаха с крак стъпала, спряха пред стената на сграда. Адолф похлопа на прозоречен капак, почака, похлопа още веднъж, отвътре се зачу шум и скоро се мярна светлина, прозорецът се отвори и те един след друг се изкачиха и се озоваха в кухня с черен отдушник и землист под. На огнището се виждаше малко светилниче, тънкият фитил гореше със слаб потрепващ пламък. Тук стоеше едно момиче, слаба ратайкиня, която подаде ръка на проникналите в дома, а зад нея пристъпи второ момиче, мургаво, по-младо, с дълги тънки плитки. Адолф носеше подаръци, половин бял манастирски хляб и нещо в книжна кесия, Голдмунд предположи, че това е малко откраднат тамян, восък за свещи или нещо подобно. Малката с плитките излезе, без светлина намери опипом вратата, доста време я нямаше и се върна със сива пръстена кана с изрисувани сини цветя, която подаде на Конрад. Той пи от нея и я предаде по-нататък, всички пиха, това беше силна ябълкова шира.

В светлината на малкото пламъче те насядаха. Двете момичета на малки твърди табуретки, а наоколо им, по пода, учениците. Говореха шепнешком, от време на време пиеха шира, Адолф и Конрад водеха разговора. Понякога някой от тях ставаше и поглаждаше косите и тила на слабата, шепнеше й нещо в ухото. Малката не я докосваха. Вероятно, мислеше си Голдмунд, голямата беше слугинята, а малката хубавица — дъщерята на дома. Впрочем това беше все едно — не го засягаше; защото никога вече нямаше да дойде тук. Тайното излизане и вървенето през гората в нощта беше красиво, бе необичайно, вълнуващо, тайнствено и все пак неопасно. Наистина беше забранено, но пристъпването на една възбрана не утежнява особено съвестта. Това тук обаче, нощното посещение при момичетата, беше не само повече от забранено, така чувстваше той, беше грях. За другите може би и то бе просто малко отклонение, но не и за него: за него, който съзнаваше, че е предопределен за монашески живот и аскетизъм, не бе разрешена никаква игра с момичета. Не, той никога вече няма да дойде с тях. Но сърцето му биеше силно и притеснено в здрачната бедна кухня.

Пред момичетата другарите му играеха ролята на герои, придаваха си важност, като употребяваха латински изрази, които вмъкваха в разговора. И тримата, изглежда, имаха разположението на момичето, от време на време те се приближаваха към него с малките си несръчни ласки, най-нежната от които беше плаха целувка. Изглежда, те знаеха точно какво им е позволено тук. И тъй като цялата беседа трябваше да се води шепнешком, в сцената всъщност имаше нещо комично, ала Голдмунд не я възприемаше така. Той се бе свил тихо на пода, втренчен в пламъчето на малкия светилник, без да промълви дума. Понякога с един жаден страничен поглед улавяше някоя от нежностите, разменяни между другите. Скован, гледаше пред себе си. С най-голямо удоволствие обаче не бе се взирал в нищо друго освен в Малката с плитките, но тъкмо това си забраняваше. Винаги обаче, когато неговата воля отстъпваше, а погледът му започваше да блуждае към спокойното приятно девиче лице, той безпогрешно срещаше тъмните й очи, забити в лицето му, тя го гледаше като омагьосана.

Навярно бе изтекъл цял час — Голдмунд никога не бе преживявал толкова дълъг час, ето че празнословията и нежностите на учениците бяха изчерпани, настана тишина, седяха някак смутени, Еберхард взе да се прозява. Тогава ратайкинята предупреди, че е време да си тръгват. Всички се вдигнаха, всички се ръкуваха с нея, Голдмунд последен. После всички те подадоха ръка и на по-младата, Голдмунд последен. Пръв Конрад вече се прехвърляше през прозореца, следваха го Еберхард и Адолф. Когато и Голдмунд се измъкваше навън, усети една ръка да задържа рамото му. Не можеше да се спре, едва когато стъпи на земята, колебливо се обърна. От прозореца се приведе Малката с плитките.

— Голдмунд — прошепна тя. Той се спря. — Ще дойдеш ли някой път отново? — попита девойката. Плахият й глас беше само едно дихание.

Голдмунд поклати глава. Тя протегна двете си ръце, улови главата му. Той почувства на слепоочията топлината на малките й ръце. Тя се приведе още по-ниско, докато тъмните й очи бяха пред неговите.

— Ела отново — прошепна тя и устата й докосна неговата с детска целувка.

Той бързо притича подир другите през малката градина, олюляваше се през лехите, вдъхваше миризмата на влажна пръст и тор, одраска и разрани ръката си на един розов храст, покатери се през оградата и затропа подир другарите си към селото, а после към гората. „Никога вече“ — заповедно изрече неговата воля. „Утре отново“ — хълцайки, молеше сърцето му.

Никой не срещна нощните птици — необезпокоени от никого, те се върнаха в „Мариаброн“ през потока, през мелницата и двора с липите, по заобиколни пътища, през навеси и разделени от колони прозорци — в манастира и в спалнята.

На сутринта дългият Еберхард трябваше да бъде разтърсен здравата, за да се събуди, толкова дълбок бе сънят му. Всички те бяха навреме на утринната литургия, на закуска и в лекционната зала; но Голдмунд изглеждаше зле, толкова зле, че отец Мартин го попита дали не е болен. Адолф му хвърли предупредителен поглед и той каза, че му няма нищо. В часа по гръцки обаче, към обед, Нарцис не го изпускаше из очи. И той видя, че Голдмунд е болен, ала не каза нищо и го наблюдаваше остро. В края на лекцията го извика при себе си. За да не привлече вниманието на учениците обаче, той го изпрати с някаква поръчка в библиотеката. Последва го там.

— Голдмунд, мога ли да ти помогна? Виждам, че си в беда. Навярно си болен? Тогава да те настаним в леглото и да ти изпратим диетична супа и чаша вино? Днес нямаш глава за гръцкия.

Той дълго чака отговор. Бледото момче го гледаше със смут в очите, сведе глава, вдигна я отново, устните му потръпнаха, искаше да заговори, но не можеше. Изведнъж се наклони, опря чело на един пулт за четене между двете малки ангелски глави от дъбово дърво, които обрамчваха пулта, и избухна в такъв плач, че Нарцис се почувства объркан и за известно време отклони поглед, преди да прегърне и изправи хълцащия.

— Е, да — каза той по-приветливо, отколкото някога Голдмунд го бе чувал да говори. — Е, приятелю, поплачи си, скоро ще ти олекне. Така, седни, няма нужда да говориш. Виждам, доста ти се е насъбрало, вероятно през цялата сутрин си се мъчил да се държиш на крака и да не допуснеш да се забележи нещо, много смело постигна това. А сега си поплачи, това е най-доброто, което можеш да направиш. Не? Вече си приключил. Отново „си се овладял“? Е, добре, а сега да идем в стаята за болни. Ти ще си легнеш в леглото и още тази вечер ще бъдеш много по-добре. Ела!

И той отведе Голдмунд, като заобикаляше класните стаи, в стаята за болни, посочи му едно от двете празни легла и след като момчето послушно започна да се съблича, излезе, за да съобщи на надзирателя, че е болно. В трапезарията, както беше обещал, му поръча супа и чаша вино; тези две обичайни за манастира благоволения много харесваха на повечето от леко болните.

Голдмунд се въртеше в болничното легло и се мъчеше да се избави от объркването си. Преди един час навярно би могъл да си обясни какво го прави днес така неизказано уморен, от какво смъртно пренапрежение на душата главата му е празна, а очите му парят. Това беше властното, във всяка минута подновяване, във всяка минута неуспешно напрягане да забрави предишната вечер — нещо повече, не вечерта, не глупавия и приятен излет навън от заключения манастир, не минаването през гората, не хлъзгавото приспособено мостче над тъмния мелничен поток или катеренията и прехвърлянията през огради, през прозорци и коридори, а единствено мига до оня тъмен кухненски прозорец, дъха и думите на момичето, докосването на неговите ръце, целувката на устните му. Но сега се бе прибавил и нов страх, едно ново преживяване. Нарцис се бе заел с него, Нарцис го обичаше, Нарцис се бе загрижил за Голдмунд, той, изисканият, благородният, мъдрият, с тясната леко присмехулна уста! А сам, сам бе капитулирал, засрамен бе заеквал, докато накрая, разплакан, бе стоял пред Нарцис. Вместо да спечели с благородни оръжия, с гръцки, с философия, с духовно геройство и достоен стоицизъм, оня, който го превъзхождаше, той бе рухнал пред него слаб и жалък! Никога нямаше да си прости това, никога нямаше да може да го погледне в очите без срам.

Но с плача голямото напрежение се бе разсеяло, отразяваха му се добре тихата самота в стаята и удобното легло, повече от половината сила на отчаянието беше отнета. След час влезе един от прислужващите братя, донесе брашнена супа, къшей бял хляб и малка чаша червено вино, каквото иначе учениците получаваха само на празник. Голдмунд яде и пи, полуопразни чинията, ала я остави настрана, замисли се отново, но не вървеше; пак взе чинията, изяде още няколко лъжици. И когато малко по-късно вратата леко се отвори и влезе Нарцис, за да види болния, а той вече спеше, по бузите му отново имаше руменина. Нарцис го наблюдава дълго с любов, с изучаващо любопитство, а също и с малко завист. Той виждаше — Голдмунд не беше болен, утре нямаше да има нужда да му се праща никакво вино. Но той съзнаваше, че пътеката беше прокарана, те ще станат приятели. И макар днес Голдмунд да бе този, който се нуждае от неговото приятелство, комуто можеше да направи услуга, навярно друг път той самият ще бъде слабият и ще се нуждае от помощ и любов. А от това момче ще може да я получи, ако някога се стигне дотам.