Херман Хесе
Нарцис и Голдмунд (17)

17

— Слава на Исуса Христа — каза отецът и постави свещника на масата.

Голдмунд му отвърна с тихо промърморване, забил очи надолу. Духовникът мълчеше. Изчакваше и мълчеше, докато Голдмунд стана неспокоен и изпитателно насочи поглед към мъжа, който стоеше пред него.

Този човек, когото той едва сега видя, за свое объркване, не само носеше одеждите на отец от „Мариаброн“, а и знаците на абатския сан.

И едва сега Голдмунд се вгледа в лицето на абата. То бе слабо, но остро и ясно изсечено, с много тънки устни, лице, което познаваше. Като омагьосан Голдмунд не отклоняваше очи от това лице, което изглеждаше цялото изваяно от дух и воля. С несигурна ръка той посегна към свещника, вдигна го и го приближи към чуждото лице, за да може да види очите. Видя ги, когато го поставяше отново; свещникът трепереше в ръката му.

— Нарцис! — прошепна едва чуто той. Всичко наоколо му закръжи.

— Да, Голдмунд, някога бях Нарцис, но много отдавна се отказах от това име. По-добре ще е и ти да го забравиш. След моето ръкополагане аз се наричам Йоан.

Голдмунд беше потресен до дън душа. Изведнъж целият свят се бе променил и внезапното спадане на собственото му свръхчовешко напрежение заплашваше да го задуши, Голдмунд трепереше; от шемета имаше усещането, че главата му е като празен мехур, а стомахът му свит. В дъното на очите му пареше, напираше ридание. Да се разхълца и да се свлече в сълзи, в несвяст — в този миг всичко в него се стремеше към това.

Но със съзирането на Нарцис от възкресената дълбочина на младежкия спомен у него се надигна едно предупреждение: някога, като момче, бе плакал пред същото красиво строго лице и пред тези тъмни всезнаещи очи и си бе тръгнал. Не биваше да го направи втори път. Ето че сега, в най-удивителния момент от неговия живот, Нарцис се явява пак, сякаш е призрак, вероятно за да му спаси живота, но трябва ли отново да избухне в хълцане, или да падне в безсъзнание пред него? Не, не, не! Овладя се. Обузда сърцето си, притисна стомаха, прогони шемета от главата. В този миг Голдмунд не биваше да прояви слабост. И с изкусно овладян глас успя да изрече:

— Ти трябва да ми позволиш все още да те наричам Нарцис.

— Наричай ме така, скъпи. Но не искаш ли да ми подадеш ръка?

И Голдмунд отново се насили. Поднесе своя отговор с един по момчешки заинатен и леко присмехулен тон, както някога в ученическите години.

— Извинявай, Нарцис — каза той хладно и малко надменно, — виждам, че си станал абат. Аз обаче все още съм бездомен скитник. И освен това нашата беседа, колкото и да е желателна за мен, за съжаление няма да може да продължи дълго, защото видиш ли, Нарцис, аз съм осъден на смърт чрез обесване и след час или по-рано ще бъда обесен. Казвам го само за да си наясно с положението.

По лицето на Нарцис не трепна нищо, не се появи никаква гримаса, изражение. Малко момчешкото и самохвално държане на неговия приятел му правеше голямо удоволствие и същевременно го вълнуваше. Но гордостта, която стоеше зад това и не позволяваше на Голдмунд разплакан да падне на гърдите му, той най-искрено разбираше и одобряваше. Наистина сам си бе представял срещата им другояче, но с тази малка комедия откровено бе съгласен. С нищо Голдмунд не би могъл по-лесно отново да поласкае сърцето му.

— Е, да — каза той и също играеше ролята на равнодушен. — Впрочем относно бесилото мога да те успокоя. Ти си помилван. Имам поръчението да ти съобщя това и да те взема със себе си. Защото тук, в града, не бива да останеш. Следователно ще имаме достатъчно време взаимно да си разкажем едно или друго. Но какво смяташ, ще ми подадеш ли ръка?

И те си подадоха ръце — дълго ги държаха и стискаха здраво и се чувстваха дълбоко развълнувани, но в думите им студенината и комедиантството останаха още доста време.

— Добре, Нарцис, и така значи, ще напуснем този не твърде почтен подслон и аз ще се присъединя към твоята свита. Ще се завърнеш ли в „Мариаброн“? Да? Много хубаво? И как? На кон? Отлично! И тъй работата е в това и за мене да има кон.

— Ще го получим, приятелю, и още след два часа ще отпътуваме. Ох, но как изглеждат ръцете ти! За Бога, целите изпонасечени, подпухнали и окървавени! О, Голдмунд, как са се отнесли към тебе!

— Нищо, Нарцис. Аз сам си наредих ръцете така. Разбира се, бях завързан и трябваше да се освободя. Признавам, не беше лесно. Впрочем бе истинска смелост от твоя страна, че влезе при мене без придружител.

— Защо смелост? Нямаше никаква опасност.

— О, съществуваше, макар и малката опасност да бъдеш убит от мен. Именно така си бях предначертал. Казано ми беше, че ще дойде един духовник. Тогава аз щях да го убия и да избягам, преоблечен в дрехите му. Добър план.

— Следователно ти не си искал да умреш? Искал си да се съпротивляваш.

— Разбира се, исках. Но че тъкмо ти ще бъдеш духовникът, това, естествено, не можех и да подозирам.

— И все пак — каза Нарцис колебливо — всъщност това е бил действително ужасен план. Наистина ли би могъл да убиеш духовника, дошъл при тебе като изповедник?

— Теб не, Нарцис, естествено, не, а може би не и никого от твоите отци, ако той носеше расото на „Мариаброн“. Но когото и да е друг духовник, да, бъди сигурен.

Неочаквано гласът му стана тъжен и приглушен.

— Той не би бил първият човек, когото бих погубил.

Замълчаха. В душите си и двамата чувстваха мъчителна тежест.

— И така за тези неща — каза Нарцис със студен глас, — разбира се, ще говорим по-късно. Някога ще можеш да ми се изповядаш, ако пожелаеш. Или би могъл и иначе да ми разкажеш за живота си. А и аз имам какво да споделя с теб. Радвам се за това. Няма ли да тръгнем?

— Още един момент, Нарцис. Сетих се нещо, а именно, че отдавна те бях нарекъл Йоан.

— Не те разбирам.

— Не естествено не. Та нали още нищо не знаеш. Това беше преди няколко години, тогава ти дадох името Йоан и то ще ти остане завинаги. По-рано аз бях скулптор и дърворезбар на фигури. И смятам отново да стана такъв. А най-хубавата фигура, която направих тогава, един младеж от дърво, в естествена големина, е с твоя образ, но не се нарича Нарцис, а Йоан. Това е апостол Йоан под кръста.

Той стана и тръгна към вратата.

— Следователно ти си мислил за мене? — попита Нарцис тихо.

Също така тихо Голдмунд отговори:

— О, да, Нарцис, винаги мислех за тебе, винаги.

Той буйно блъсна тежката врата, бледото утро надзърна вътре. Вече не разговаряха. Нарцис го взе със себе си в своята стая за гости. Един млад монах, неговият придружител, беше там, зает с приготовляването на багажа за път. На Голдмунд бе поднесена храна. Ръцете му бяха измити и превързани. Скоро щяха да докарат конете.

Когато се качиха на конете, Голдмунд каза:

— Имам още една молба. Нека минем през Рибния пазар, трябва да уредя още нещо.

Тръгнаха, а Голдмунд огледа нагоре всички прозорци на замъка дали няма някъде да зърне Агнес. Не можа да я види никъде. Минаха през Рибния пазар, Мари беше много загрижена за него. Той се сбогува с нея и с родителите й, хиляди пъти им благодари, обеща някога да дойде отново и продължи пътя си на кон. Мари остана под свода на вратата и стоя, докато конниците изчезнат. Куцукайки бавно, тя се прибра вкъщи.

А те яздеха четирима: Нарцис, Голдмунд, младият монах и един въоръжен конник.

— Спомняш ли си моето жребче Блес, което стоеше в манастирския обор? — попита Голдмунд.

— Разбира се. Няма да го намериш там, пък и не допускам, че си очаквал. Може би има седем или осем години, откакто умря и го заровихме.

— И ти си спомняш това!

— О, да, спомням си.

Голдмунд не се натъжи от смъртта на Блес. Той се радваше, че Нарцис, който никога не е проявявал грижа към животните и сигурно никога не е знаел по име някой друг от манастирските коне, бе толкова добре осведомен за Блес. Това го радваше много.

— Ти ще ми се присмееш — поде Голдмунд, — че първото същество, за което попитах от вашия манастир, бе бедното конче. Не беше хубаво от моя страна. Всъщност бих искал да поставя съвсем други въпроси, преди всичко за нашия абат Даниел. Но мога да си представя, че е починал, нали ти си негов приемник? А поне в началото искам да избягна да говоря само за смъртни случаи. В момента намирам, че не е добре да говоря за смъртта след изминалата нощ, а и след чумата, от която видях толкова много. Но тъй като вече сме отворили дума, нека бъде, както е тръгнало. Кажи ми кога и как е починал абат Даниел, много го уважавах. И ми кажи също дали отците Анселм и Мартин са още живи. Аз съм готов да чуя всичко лошо. Но съм доволен, тъй като поне теб чумата те е пощадила. Наистина никога не съм и помислял, че ти би могъл да умреш, твърдо вярвах в нашата нова среща. Но вярата може да измами, за съжаление и това научих. И моя майстор Никлаус, дърворезбаря, не можех да си представя мъртъв, определено разчитах отново да го намеря и пак да работя при него. Но въпреки всичко, когато стигнах там, той беше мъртъв.

— Бързо може да се сподели всичко — каза Нарцис. — Абат Даниел почина преди осем години, без болест и болки. Не съм негов приемник, станах абат едва преди една година. Негов приемник беше отец Мартин, нашият някогашен училищен надзирател; той почина миналата година, ненавършил седемдесет години. И отец Анселм отдавна го няма на този свят. Той те обичаше, често говореше за тебе. В последните години съвсем не можеше да ходи и дори лежането му беше голяма мъка; умря от воднянка. Да, а чумата се появи и при нас, мнозина починаха. Да не говорим за това. Има ли още нещо, за което искаш да ме питаш?

— Разбира се, още много. Преди всичко как ти дойде тук, в епископския град и при наместника?

— Това е дълга история и ще ти бъде скучна, отнася се за политика. Графът е любимец на императора и по някои въпроси негов пълномощник, а понастоящем между императора и нашия орден има някои работи, които трябва да се уредят. Орденът ме изпрати с една делегация, която трябваше да се споразумее с графа. Успехът беше незначителен.

Нарцис замълча и Голдмунд не попита нищо повече. Той не биваше да узнае, че миналата вечер, когато абатът бе молил графа да пощади живота на Голдмунд, този живот е трябвало да бъде заплатен на суровия граф с няколко отстъпки.

Яздеха. Голдмунд скоро се почувства уморен и с мъка се държеше на седлото.

След дълго време Нарцис попита:

— Истина ли е, че си бил арестуван заради кражба? Графът твърдеше, че ти си се вмъкнал в замъка чак до вътрешните стаи и си крал там.

Голдмунд се усмихна.

— Е, да, той действително остана с впечатлението, че съм крадец. Аз обаче имах среща с любовницата му, без съмнение графът трябва да е знаел и това. Много се учудвам, че все пак ме остави да си тръгна.

— Е, той е разбран човек.

Те не можаха да преодолеят разстоянието, предвидено за деня. Голдмунд беше прекалено изтощен, ръцете му вече не можеха да държат юздите. Наеха квартира в едно село; сложиха го да легне, леко го тресеше и на другия ден той остана да лежи. Но после беше в състояние да продължи да язди. А когато ръцете му твърде бързо заздравяха, пътуването на кон му доставяше голямо удоволствие. Колко отдавна не беше яздил! Той се оживи, подмлади и ободри, по някои отрязъци от пътя яздеше в надпревара с въоръжения конник, а в часове на откровение обсипваше приятеля си Нарцис със стотици нетърпеливи въпроси. Спокоен и дори радостен, Нарцис му отвръщаше: той отново беше очарован от Голдмунд, обичаше неговите толкова стихийни и толкова детински въпроси, пълни с безгранично доверие в духа и мъдростта на приятеля му.

— Един въпрос, Нарцис. Вие някога горили ли сте евреи?

— Да горим евреи ли? Как бихме могли? Пък и при нас няма евреи.

— Правилно. Но кажи, би ли бил в състояние да изгориш евреин? Можеш ли да си представиш такъв случай като възможен?

— Не, защо трябва да го правя! За фанатик ли ме смяташ?

— Разбери ме, Нарцис, искам да кажа, можеш ли да си представиш, че при някакъв случай би издал заповед за унищожаването на евреи или поне би дал съгласие. Нали толкова много херцози, градоначалници, кметове, епископи и други властници са изричали подобни заповеди?

— Не бих дал заповед от този род. Но е допустим противният случай, че би ми се наложило да наблюдавам и да преживея такава жестокост.

— Значи ти би я търпял?

— Разбира се, ако не ми е дадена власт да я отменя. Голдмунд, ти явно някога си видял изгаряне на евреи?

— Ах, да.

— Е, можеше ли да го предотвратиш? Не, нали? Видиш ли?

Голдмунд подробно разказа историята на Ребека и при това се развълнува, говореше със страст.

— Но кажи — запита той поривисто, — що за свят е този, в който трябва да живеем? Не е ли един ад? Не е ли възмутителен и ужасен?

— Разбира се, светът не е друг.

— Така — извика Голдмунд сърдито. — А колко често по-рано твърдеше пред мен, че светът бил божествен, че представлявал голяма хармония от сфери, в чиято среда на трон седял Творецът и че съществуващото било добро и тъй нататък? Ти казваше, че това го имало у Аристотел или у свети Тома. Жаден съм да чуя твоето обяснение за противоречието.

Нарцис се усмихна.

— Паметта ти е удивителна! И все пак тя малко те е поизмамила. Всякога съм почитал Твореца като съвършен, но никога творението. Никога не съм отричал злото в света. Че животът на земята е хармоничен и справедлив и че човекът е добър, това, драги мой, никога не е твърдял който и да било истински мислител. Нещо повече, че помислите и желанията на човешката душа са лоши, е казано изрично и в Светото писание и ние го виждаме потвърдено всеки ден.

— Много добре. Най-после разбирам какво мислите вие, учените. Следователно човекът е лош, а животът на земята е истинска подлост и свинство, вие го признавате. Но някъде зад това във вашите мисли и учебници има справедливост и съвършенство. Те съществуват, могат да се докажат, но вие не си служите с тях.

— У тебе се е насъбрал силен гняв срещу теолозите, драги приятелю! Но все още не си станал мислител, нахвърляш всичко едно през друго. Би трябвало да се донаучиш на някои работи. А защо казваш, че ние не си служим с идеята за справедливостта? Правим го във всеки ден и всеки час. Аз например съм абат и трябва да ръководя манастир, в този манастир обаче всичко върви толкова несъвършено и греховно, колкото и в света отвън. Затова винаги и все отново противопоставяме на първородния грях идеята за справедливостта и се опитваме да съизмерим с нея нашия несъвършен живот, мъчим се да коригираме злото и да поставим живота си в постоянна връзка с Бога.

— Да, разбира се. Нарцис. Нямам предвид тебе и това, че ти не си добър абат. Но мислех за Ребека и за изгорените евреи, за масовите гробове, за големия мор, за улиците и стаите, в които лежаха и воняха чумни трупове, за цялата тази ужасна опустошеност, за изоставените, осиротели деца, за дворните кучета, умрели от глад на своите вериги. Когато мисля за всичко това, пред очите ми се явяват тези картини, сърцето ме заболява и ми се струва, че нашите майки са ни родили в един безнадеждно жесток и сатанински свят и че би било по-добре да не ни бяха раждали. Бог да не бе създавал този страховит свят и Спасителят да не бе напразно разпнат на кръста за него.

Нарцис кимна приветливо на приятеля си.

— Ти имаш право — каза той топло, — наговори се, изречи всичко. Но в едно се мамиш много. Смяташ това, което говориш, за мисли. Това обаче са чувства! Това са чувствата на човек, комуто ужасът на битието създава много тревоги. Но не забравяй, че на тези тъжни и отчайващи чувства противостоят и съвсем други! Когато се чувстваш добре на своя кон и яздиш през красива местност или когато, достатъчно лекомислен, вечерта се промъкваш в замъка, за да ухажваш любовницата на графа, тогава за теб светът изглежда съвсем друг и всички къщи на чумави и всички изгорени евреи изобщо не ти пречат да търсиш собственото си удоволствие. Не е ли така?

— Разбира се, вярно е. И тъй като светът е пълен със смърт и ужас, аз винаги отново търся как да утеша сърцето си и да откъсна красивите цветя, които цъфтят сред този ад. Намирам удоволствие и за час забравям ужаса. Но с това той не става по-малък.

— Ти много добре го изрази. Следователно се намираш в свят, в който си заобиколен от смърт и ужас, и бягаш от него в насладата. Но удоволствието е нетрайно и то отново те оставя в пустинята.

— Да, така е.

— И се случва на повечето хора. Само че малцина го усещат със същата сила и неудържимост, с която и ти, и малцина изпитват потребността да осъзнаят тези чувства: Все пак кажи, освен отчаяното сноване между удоволствие и ужас, освен люлеенето между насладата от живота и чувството, че си смъртен, не си ли опитвал и някакъв друг път?

— Е да, естествено. Опитах изкуството. Вече ти казах, нали, че между другото бях и художник. Веднъж, може би бяха минали три години, откакто скитах по света и почти през цялото време странствах, попаднах в една манастирска църква, където имаше дървено изображение на Божията майка, а то бе необикновено хубаво, видът му ме развълнува толкова много, че попитах за майстора, който я бе направил, и го потърсих. Намерих го, беше прочут майстор; станах му ученик и работих няколко години при него.

— По-късно ще ми разкажеш повече за това. Но какво ти е дало изкуството и какво означава то за тебе?

— Изкуството беше преодоляване на тленността. Виждах, че нещо остава и надживява шутовската игра и мъртвешкия танц на човешкото битие — произведенията на изкуството. Разбира се, и те изтляват някога, изгарят или пропадат, или отново биват разрушени. Но все пак надживяват не едно човешко поколение и отвъд мига създават тихо, спокойно царство на картините и светилищата. Струва ми се добро и утешително човек да съдейства за това, защото то е почти увековечаване на тленното.

— Това много ми харесва, Голдмунд. Надявам се, ще направиш още много хубави творби, доверието ми в силата ти е голямо. Вярвам, че дълго ще ми гостуваш в „Мариаброн“ и ще позволиш да бъде съоръжена за теб една работилница; нашият манастир отдавна не е имал художник. Но смятам, че с твоята дефиниция още не си изчерпал чудното в изкуството. Убеден съм, че изкуството не се състои просто в това, чрез камък, дърво и багри да се изтръгне от смъртта нещо съществуващо, но смъртно, и да му се даде по-дълъг живот. Виждал съм някои произведения на изкуството, някои изображения на светци и на Мадоната, за които не мисля, че са само верни отражения на отделен, живял някога човек, чиито форми или цветове художникът е съхранил.

— Имаш право — разпалено извика Голдмунд. — Съвсем не бих предположил, че толкова добре схващаш изкуството. Първообразът на едно добро художествено произведение не е действителна, жива фигура, макар тя да може да е подтик за него. Първообразът не е от плът и кръв, той е дух. Това е образ, чиято родина е душата на художника. И у мен, Нарцис, живеят такива образи, които се надявам някога да пресътворя и да ти ги покажа.

— Чудесно! И сега, драги мой, без сам да знаеш, ти навлезе във философията и изрази една от нейните тайни.

— Присмиваш ми се.

— О, не. Ти заговори за първообрази, следователно за образи, които не съществуват никъде освен в творческия дух, които обаче могат да бъдат превърнати в материя и направени видими. Дълго преди художественият образ да стане видим и да добие реалност, той вече е съществувал като образ в душата на художника. Този образ, този първообраз, е точен до косъм с това, което старите философи наричат идея.

— Да, звучи ми съвсем достоверно.

— Е, и след като признаваш идеите и първообразите, то ти навлизаш в духовния свят, нашия свят на философи и теолози, и приемаш, че сред хаотичното и осеяно с мъки бойно поле на живота, сред безкрайния и безсмислен мъртвешки танц на физическото битие съществува и творчески дух. Видиш ли, аз постоянно, откакто дойде при мен като момче, се обръщам към този дух в тебе. У тебе това не е дух на мислител, а на художник. Но е дух и тъкмо той е, който ще ти покаже пътя, за да излезеш от мрачната обърканост на сетивния свят, от вечното люшкане между удоволствие и отчаяние. Мили, щастлив съм, че чух от устата ти това признание. Очаквах го още от времето, когато напусна своя учител Нарцис и намери смелост да бъдеш това, което си. Сега отново можем да бъдем приятели.

В този час на Голдмунд му се струваше, че неговият живот е придобил смисъл, сякаш той го обзираше от някаква висота и виждаше ясно своите три големи степени: зависимостта от Нарцис и откъсването от нея — времето на свобода и странстване, и завръщането, вглъбяването, началото на зрелостта и на жътвата.

Видението изчезна отново. Но сега Голдмунд бе намерил отношението към Нарцис, което му подхождаше, вече не отношение на зависимост, а на свобода и взаимност. Сега той можеше, без да се унижава, да бъде гост при този превъзхождащ го дух, тъй като другият бе открил в негово лице равностойния творец. По време на пътуването им копнежът му се засилваше и Голдмунд се радваше, че чрез художествени изображения ще покаже на Нарцис, ще направи видим за него своя вътрешен свят. Понякога го обземаха и съмнения.

— Нарцис — предупреди го той, — страхувам се, че ти не знаеш кого собствено ще въведеш в манастира. Не съм монах и не искам да бъда. На мен, разбира се, са ми известни трите големи обета и на драго сърце съм съгласен с бедността. Но не обичам нито девствеността, нито послушанието; тези добродетели съвсем не ми изглеждат истински мъжествени. А и от благочестивостта почти нищо вече не ми е останало, години не съм се изповядвал, нито съм се молил или причестявал.

Нарцис остана спокоен.

— Ти, изглежда, си се превърнал в езичник. Но ние не се боим от това. А занапред няма защо да си горд със своите многобройни грехове. Водил си обичайния светски живот, като блудния син си пасъл свинете и вече не знаеш какво е закон и ред. Разбира се, от теб би излязъл много лош монах. Но аз естествено съвсем не те каня да встъпваш в ордена; просто ти предлагам да бъдеш наш гост и при нас да уредим за теб работилница. И още нещо, не забравяй, че някога, в младежките ми години, аз бях този, който те разбуди и те остави да тръгнеш към светския живот. От теб може да е станало добро или лошо, след теб аз самият съм този, който носи отговорност за това. Искам да видя какво е станало с тебе; ти ще ми го покажеш със слова, с живот, с твоите произведения. А когато го покажеш и ако тогава намеря нещо, за което нашият дом ще бъде неподходящ подслон за тебе, аз ще бъда първият, който ще те помоли да го напуснеш.

Голдмунд всякога биваше много учуден, когато приятелят му заговореше така, когато се проявяваше като абат, със спокойна увереност и с този лек оттенък на присмех по отношение на светските хора и светския живот, защото тогава проличаваше какво бе станало от Нарцис — мъж. Наистина мъж на духа и на църквата, с нежни ръце и с лице на учен, но мъж, пълен с увереност и смелост, предводител, човек, който носи отговорност. Този Нарцис вече не беше младежът от някога, не беше и кроткият съсредоточен апостол Йоан: този нов Нарцис, мъжествен и рицарски, Голдмунд искаше да извая със собствените си ръце. Чакаха го много образи: Нарцис, абат Даниел, отец Анселм и образите на майстор Никлаус, на красивата Ребека, на красивата Агнес и на още толкова други, приятели и врагове, живи и мъртви. Не, той не искаше да става брат в ордена, нито по-благочестив, нито по-учен, искаше да създаде художествени творби; а това, че неговата някогашна младежка родина можеше да бъде родина на тези произведения, го правеше щастлив.

Те яздеха през хладната късна есен и един ден, след като сутринта голите дървета бяха целите покрити със скреж, навлязоха с конете в просторна хълмиста земя с пустеещи червеникави тресавища, а линията на далечните хълмисти вериги се виждаше странно примамлива и отдавна позната; стигнаха висока ясенова гора и един буен поток, а наблизо стар хамбар. При тази гледка Голдмунд усети в сърцето си радостна плахост и болка; той позна хълмовете, по които някога бе яздил с рицарската дъщеря Лидия, и безлесната равнина, през която някога, прогонен и дълбоко натъжен, бе минал при лек снеговалеж. Ето че се появиха групи от елхи и воденицата, и крепостта и Голдмунд позна всичко с чудна болка, откри прозореца на кабинета, в който тогава, в легендарното време на младостта, бе слушал рицарят да разказва за своето пътуване на поклонник и да поправя неговите латински изрази. Влязоха на коне в двора, това беше предварително определена спирка в тяхното пътуване. Голдмунд помоли абата да не съобщава името му и заедно с въоръжения конник да го остави да се храни при прислугата. Така и стана. Стария рицар вече го нямаше, нямаше я и Лидия, но бяха останали някои от ловците и слугите; в къщата сега живееше и заповядваше заедно с мъжа си много хубавата, горда и властна благородница Юлия. Тя все още изглеждаше чудно красива, но и някак зла: Голдмунд не бе познат нито от нея, нито от прислугата. След закуската той се измъкна по здрач към градината и гледаше през оградата към вече зимните лехи, промъкна се и през вратата на обора и хвърли поглед към конете. С въоръжения конник Голдмунд спа на сламата, а бремето на спомените притискаше гърдите му, много мъки се събужда. Ох, колко раздробен и безплоден лежеше зад него животът му, богат на чудесни образи, но и разпръснат на толкова отломъци, толкова беден на ценности, толкова беден на любов! На сутринта, когато тръгнаха отново на път, той плахо огледа прозорците нагоре дали навярно още веднъж не би зърнал лицето на Юлия. Така съвсем наскоро той се бе оглеждал наоколо в двора на резиденцията на епископа дали Агнес няма да се покаже още веднъж. Тя не се появи и Юлия не се показа. Такъв беше целият му живот, той му се струваше сбогуване, бягство от някъде, забрава, стоене с празни ръце и с мръзнещо сърце. Това усещане го съпровождаше през целия ден, Голдмунд не проговори нито дума, седеше отпуснат и мрачен на седлото. Нарцис го остави да прави каквото иска.

Но вече се приближаваха към целта и след още няколко дни тя беше достигната. Малко преди да се провидят кулата и покривите на манастира, те яздиха през онези каменливи угари, по които той — преди колко дълго време беше — някога търсеше жълт кантарион за отец Анселм и бе превърнат в мъж от циганката Лизе. И ето че минаха през портата на „Мариаброн“ и под чуждоземното кестеново дърво слязоха от конете. Голдмунд нежно докосна дънера и се наведе, за да вдигне една от разпуканите бодливи обвивки, които лежаха по земята кафяви и увехнали.