Херман Хесе
Нарцис и Голдмунд (13)

13

В началото на своето ново странстване, в първото жадно опиянение от възвърнатата свобода Голдмунд трябваше първо отново да се научи да води живот на скиталец, на човек без дом и независим от времето. Неподчинени на никого, зависими само от слънцето и дъжда или сезона, без цел пред очите и покрив над главата, непритежаващи нищо, открити за всяка случайност, бездомниците водят своя детински и смел, оскъден и силен живот. Те са синове на Адама, на изгонения от рая, братя на животните, на невинните. От ръката на небето час подир час вземат това, което им бива дадено: слънце, дъжд, мъгла, сняг, топлина и студ, благодат и беда, за тях няма време, няма история, няма стремеж, няма го и онова странно божество на развитието и напредъка, в което толкова отчаяно вярват собствениците на домове. Един скитник може да бъде нежен или суров, изкусен или недодялан, смел или страхлив, но в сърцето си той винаги е дете, винаги живее в първия ден, преди началото на цялата световна история, и неговият живот всякога е насочван, воден от малкото инстинкти и прости потребности. Той може да бъде мъдър или глупав; дълбоко в себе си може да има прозрението да знае колко крехък и преходен е всеки живот и колко бедно и страхливо всичко живо пренася малкото си топла кръв през леда на вселената или само детински жадно да следва заповедите на своя клет стомах — но винаги е противник, антагонист и смъртен враг на притежателя и на водещия уседнал живот, който го мрази и презира, а се страхува от него, защото не желае да му се напомня за всичко това: за мимолетността на цялото битие, за постоянното линеене на всичко живо, за неумолимата ледена смърт, която е навред около нас и изпълва всемира.

Наивността в живота на скитниците, техният майчински произход, отричането им от закон и дух, отдадеността и тайнствената им непрестанна близост до смъртта отдавна и дълбоко бяха обхванали и оформили душата на Голдмунд. Това, че у него живееха дух и воля, че той въпреки всичко беше художник, правеше живота му богат и труден. Разбира се, всеки живот едва чрез разцеплението и противопоставянето става богат и цъфтящ. Какво биха били разум и трезвост, ако не се познава опиянението, какво би било чувствена наслада, ако зад нея не дебнеше смъртта, и какво би била любовта без вечната, смъртна враждебност между половете?

Преваляха лято и есен, Голдмунд мъчително изкарваше суровите месеци, опиянен бродеше през приятно ухаещата пролет, а годишните времена изтичаха толкова бързо и отново толкова бързо се скланяше високото лятно слънце. Отминаваха година подир година и Голдмунд като че ли бе забравил: на земята съществува и друго освен глад и любов и тази безмълвна злокобна стремителност на годишните времена; изглежда, той изцяло бе потънал в майчиния прасвят на инстинктите. Във всеки сън обаче и при всеки отдих за размисъл, с поглед към цъфтящите и увяхващи долини, той сякаш целият бе съзерцание, беше художник, страдаше от мъчителен копнеж чрез духа да омагьоса прелестното и отминаващото безсмислие на живота и да го превърне в смисъл.

Веднъж Голдмунд, който след кървавото приключение с Виктор никога вече не бе пътувал другояче освен сам, срещна другар, който някак неусетно се присъедини към него и от когото дълго време не можеше да се отърве. Но все пак той не беше от типа на Виктор, а бе странник, ходил на поклонение в Рим, още млад мъж в расо и с поклонническа шапка, казваше се Роберт и родният му край бе край Боденското езеро. Този човек, син на занаятчия, известно време ходил на училище при монасите на „Свети Гал“ и още като момче си втълпил в главата едно поклонническо пътуване до Рим; и винаги отдаден на тази любима идея, я осъществил при първата възможност. А възможността открила смъртта на баща му, в чиято работилница той работил като мебелист. Едва старият бил погребан, и Роберт заявил на майка си и сестра си, че нищо не може да го задържи тук и че веднага ще утоли своя порив и ще иде на поклонение в Рим, за да изкупи своите и бащините си грехове. Напразно жените го молели, напразно го укорявали, той своенравно отстоявал замисленото и вместо да се грижи за двете жени, без благословията на майка си и при гневните укорителни слова на сестра си поел на път. Това, което го подтиквало, било преди всичко желанието да странства, с него се свързвала и един вид повърхностна набожност, ще рече — склонност към прекарване на времето в близост до църкви и духовни обреди, радост от богослужение, кръщаване, погребения, литургии, мирис на тамян и пламък на свещи. Роберт знаел малко латински, но неговата детинска душа не се стремяла към ученост, а само към съзерцателно бездействие и тиха мечтателност в сянката на църковните сводове. Още юноша, Роберт страстно се заемал да служи като момче, което помага при богослужение. Голдмунд не се отнасяше много сериозно към Роберт, но все пак го обичаше, чувстваше се малко сроден с него и със стихийната му отдаденост на скиталчеството и на непознатото. И така навремето Роберт бил доволен, че е тръгнал на път и стигнал чак до Рим, а по пътя се насладил на гостоприемството на безброй манастири и пасторски домове, наблюдавал планините и Юга, а в Рим сред всичките църкви и благочестиви начинания се чувствал много добре, слушал стотици литургии, отдавал почит на най-прочути и най-свети места, разглеждал реликви и вдъхвал повече тамян, отколкото се нуждаел, за опрощаване на своите леки младежки грехове и на бащините му прегрешения. Година и повече бил далеч от своя дом, и когато най-после се завърнал и отново пристъпил бащиния праг, не го посрещнали както блудния син, тъй като сестра му междувременно овладяла домашните задължения и права, прибрала един трудолюбив калфа мебелист, омъжила се и управлявала дома и работилницата толкова съвършено, че след кратък престой завърналият се почувствал излишен, никой не настоял да остане, когато наскоро отново заговорил за тръгване и пътуване. Не му било тежко, от майка си получил няколко спестени гроша, отново се нагласил в поклоннически дрехи и поел на друго поклонение, без цел, през страната — полудуховник, полускитник. В джобовете му подрънкваха осветени молитвени броеници и медни монети за спомен от известни места, където бе ходил на поклонение.

И така веднъж се натъкна на Голдмунд, вървяха заедно един ден, Роберт споделяше спомени от странстването си. Той изчезна в най-близкото градче, след това тук и там отново се срещаха и накрая Роберт остана неразделно с него — един поносим и готов да услужва спътник. Голдмунд много му харесваше, той се мъчеше да го спечели с малки услуги, удивляваше се на познанията, на смелостта, на духа му, обичаше неговата здравина, сила и почтеност. Двамата привикнаха един към друг, защото Голдмунд беше търпим. Само едно не понасяше: когато биваше обхванат от тъга или потъваше в размисъл, тогава мълчеше упорито и гледаше към другия, без да го забелязва, сякаш той не съществуваше; в такива дни младият човек не биваше нито да бъбри, нито да разпитва или утешава Голдмунд, а да го остави да мълчи. Роберт бързо се научи на това. Откакто бе забелязал, че Голдмунд знае куп латински стихове и песни наизуст, откакто пред портата на един храм той му бе обяснил каменните фигури, откакто го бе видял на една празна стена, край която си почиваха, в бързи големи щрихи с червена креда да рисува фигури в човешки ръст, той смяташе своя другар за любимец на Бога и едва ли не вълшебник. Роберт виждаше също, че Голдмунд беше любимец и на жените и че някои от тях завладяваше с един поглед и усмивка; то не му допадаше особено, но и на това се удивляваше.

Веднъж техният път се прекъсна по неочакван начин. Един ден те наближаваха някакво село, когато забелязаха купчина въоръжени с камшици, пръчки и млатилки селяни, а предводителят им отдалеч закрещя, че трябвало веднага да свърнат от пътя и да изчезнат завинаги; да вървят по дяволите, иначе ще ги пребият. Докато Голдмунд спря и поиска да узнае какво се е случило, един камък вече го улучи в гърдите. Роберт, след като се бе огледал, побягна, сякаш бе полудял. Селяните заплашително се приближиха и на Голдмунд не оставаше нищо друго, освен бавно да последва беглеца. Разтреперан, Роберт го чакаше под едно разпятие на Спасителя, което се издигаше сред полето.

— Съвсем геройски избяга — засмя се Голдмунд. — Но какво имат тия мърльовци в тъпите си глави? Война ли е започнала? Защо са поставили въоръжен пост при гнездото си и не искат никого да пуснат? Чудно ми е какво се крие зад това.

И двамата не знаеха. Едва на следващото утро те се приближиха до едно отдалечено селско стопанство и там след известен опит почнаха да разгадават тайната. Стопанството се състоеше от къщурка, обор и плевня посред зелен двор с висока трева, заобиколен с много плодни дръвчета, беше странно тихо и заспало: никакъв човешки глас, никакви стъпки, никакъв детски вик, никакво клепане на коса, нищо не се чуваше. В двора около къщата сред тревата стоеше една крава и мучеше, виждаше се, че е време да бъде издоена. Те пристъпиха към къщата, похлопаха на вратата, не получиха отговор. Отидоха към обора — беше отворен и празен, отидоха до плевнята, по чийто сламен покрив на слънцето блестеше светлозелен мъх — и там не намериха жива душа. Върнаха се обратно към къщата, учудени и объркани от запустялостта на мястото. Още веднъж заудряха с юмруци по вратата и отново не дойде никакъв отговор. Голдмунд се опита да я отвори и за свое учудване я намери незаключена. Натисна вратата и влезе в мрачна тъмна стая.

— Помага Бог — извика той високо, — никого ли няма тук? — Всичко обаче остана тихо. Роберт стоеше пред вратата. Любопитен, Голдмунд проникна по-навътре.

В къщичката миришеше лошо, миришеше странно и противно. Огнището беше пълно с пепел, той я раздуха и отдолу по овъглените цепеници просветнаха искри. Тогава в здрача, в дъното до огнището, той видя някого да седи. Някой седеше в един стол и спеше, изглежда, беше стара жена. Виковете не помагаха. Къщата изглеждаше омагьосана. Внимателно Голдмунд докосна спящата жена по рамото — тя не се раздвижи, и сега той видя, че седеше сред мрежата на паяк и нишките на паяжината бяха закрепени отчасти по косите й, отчасти на коленете й. „Тя е мъртва“ — помисли той с леко изтръпване и за да се убеди, се зае да стъкне огъня, разпалваше и духаше, докато се появи пламък и можа да запали една дълга треска. С нея освети лицето на седящата и под сивите коси видя черно-синьо мъртвешко лице — едното око беше отворено, проблясваше празно и оловно. Жената бе починала тук, седейки в стола. Е, сега вече не можеше да й се помогне.

С горящата треска в ръка Голдмунд продължи да претърсва и в същото помещение на прага към една вътрешна стая намери втори труп — едно момче, може би на девет-десет години, лежеше с подпухнало обезобразено лице, с отворена риза. Лежеше по корем на дървения праг, двете му ръце бяха свити в здрави гневни юмручета. Това е вторият, помисли Голдмунд и продължи да върви като в някакъв ужасен сън. Влезе във вътрешната стая. Там капаците на прозорците бяха отворени и беше светло. Той внимателно угаси своя светилник и стъпка искрите на пода.

Във вътрешната стаичка имаше три дървени легла. Едното беше празно, изпод грубата сива материя стърчеше слама, на второто легло имаше друг мъртвец — брадат мъж, застинал по гръб с отметната назад глава и високо вдигната брада; той трябва да бе стопанинът. Хлътналото му лице просветваше бледо с неприятните цветове на смъртта, едната му ръка висеше от леглото до пода — там имаше преобърната и разляла се пръстена кана, изтеклата вода още не бе попита напълно от пръстения под, бе попаднала във вдлъбнатина, където се виждаше малка локва. В другото легло обаче, обвита и заровена в чаршафите и в нечистотии, лежеше силна едра жена. Лицето й бе скрито, потънало в завивките, на ярката светлина проблясваше само гъста сламеноруса коса. При жената, вкопчено в нея, лежеше, сякаш хванато и удушено от разхвърляните чаршафи, невръстно момиче, и то сламенорусо, със синьо-сиви петна по мъртвото лице.

Погледът на Голдмунд се местеше от един мъртвец на друг. В лицето на момичето, макар то да беше силно изменено, още бе останало нещо от безпомощния смъртен ужас. В тила и косите на майката, която толкова дълбоко и диво се бе заровила в завивките, можеше да се улови гняв, страх и страстно желание да избяга. И тъкмо разпиляната коса съвсем не искаше да се подчини на смъртта. В лицето на селянина имаше упоритост и ожесточена болка; той, така изглеждаше, бе умирал трудно, но мъжествено; брадатото му лице стърчеше, сковано и вдигнато нагоре като лицето на боец, сразен на бранно поле. Тази спокойна, упорито протегната някак със затаена злоба поза беше красива; той явно не е бил незначителен и страхлив човек, след като така е посрещнал смъртта. Трогателен обаче беше малкият труп на момчето, което лежеше по корем на прага, лицето му не казваше нищо, ала неговата поза през прага заедно със силно свитите детски юмруци оповестяваше много: безпомощно страдание, безнадеждна самозащита срещу нечувани болки. Съвсем близо до главата му във вратата имаше прорязана дупка за котка. Голдмунд оглеждаше внимателно всичко. Несъмнено в къщичката беше твърде ужасно и трупната миризма бе непоносима; въпреки това всичко тук имаше за Голдмунд някаква дълбока притегателна сила, всичко бе изпълнено от величие и съдба, толкова истинно, толкова неподправено; по някакъв начин то печелеше любов и повелително нахлуваше в душата му.

Междувременно отвън Роберт взе да вика с нетърпение и страх. Голдмунд обичаше Роберт, независимо от това обаче в момента мислеше всъщност колко много живият човек със своя страх, със своето любопитство и цялата си детинщина може да бъде незначителен в сравнение с мъртвите. Той не отговори на виковете; отдаде се изцяло на наблюдение на мъртвите с онази странна смесица от сърдечно съчувствие и студена съзерцателност, каквато е присъща на художниците. Оглеждаше лежащите фигури, а и седналата много внимателно, главите, ръцете, позите, в които те се бяха сковали. Колко тихо беше в тази омагьосана къщурка! И как миришеше странно и ужасно! Каква бе тази малка човешка родина, където остатък от огъня в огнището още тлееше призрачно и тъжно, населена от трупове, цялата изпълнена и пронизана от смъртта! Скоро плътта от бузите на тези безмълвни фигури щеше да изчезне, плъховете щяха да гризат пръстите им. Това, което с другите покойници се извършва в гроб и ковчег, добре скрито и невидимо, последното и най-жалкото, разпадането и изтляването, с петимата тук ще се извърши в дома им, в техните стаи посред бял ден, при незаключени врати, безгрижно, безсрамно, беззащитно. Голдмунд вече беше виждал някои мъртъвци, но такава картина на неумолимата работа на смъртта никога не бе срещал. И той я възприе дълбоко.

Най-после виковете на Роберт пред къщната врата му дотегнаха и Голдмунд излезе. Другарят му го изгледа изплашено.

— Какво има? — попита той тихо, гласът му издаваше страх. — Няма ли никой в къщата? Ох, и защо гледаш така, че говори, де!

Голдмунд го измери с леден поглед.

— Влез вътре и се огледай, това е смешна селска къща. А после ще издоим добрата крава там. Хайде!

Нерешително Роберт пристъпи в къщурката, насочи се към огнището, откри седящата старица и като забеляза, че е мъртва, простена високо. Бързо се върна назад с широко отворени очи.

— За Бога! Там край огнището седи мъртва жена! Какво е това? Защо няма никой при нея? Защо не са я погребали? О, Господи, тя вече вони!

Голдмунд се усмихна.

— Ти си голям герой, Роберт, но твърде бързо се върна. Разбира се, мъртвата старица, която седи така в стола, е чудновата гледка. Но ако направиш още няколко крачки навътре, можеш да видиш много по-чудни неща. Те са петима, Роберт. В леглата лежат трима и едно момче е паднало мъртво на прага. Цялото семейство е покосено от смъртта, всички са мъртви. Затова и никой не е издоил кравата.

Ужасен, другият го изгледа втренчено, после наведнъж извика със сподавен глас:

— Ох, сега разбирам защо селяните вчера не искаха да ни пуснат в селото. Господи, сега всичко ми е ясно! Това е чумата! Кълна се в бедната си душа, чумата, Голдмунд! А ти толкова дълго стоя вътре и много е възможно да си се докосвал до мъртвите! Бягай, не се приближавай до мене, сигурно си заразен. Съжалявам, Голдмунд, но трябва да си тръгна, не мога да остана с тебе.

Той вече искаше да избяга, обаче поклонническата му тояга бе хваната здраво. Голдмунд го изгледа строго с ням укор и го задържа, него, който се противеше, здраво опрян на краката си, неумолимо твърд.

— Малкото ми момче — каза Голдмунд с приятелски ироничен тон, — ти си по-умен, отколкото може да се предполага, вероятно ще имаш право. Е, това ще го узнаем в следващото стопанство или село. Вероятно чумата е обхванала цялата местност. Ще видим дали ще се измъкнем живи и здрави. Но да те пусна да избягаш, малки ми Роберт, не мога. Гледай, аз съм милостив, добросърдечен човек, сърцето ми е твърде меко. Като си помисля, че сега вътре може да си се заразил, а ако те оставя да си тръгнеш и ти легнеш някъде сред полето на умиране така, съвсем сам, и няма да има човек, който да ти затвори очите, да изкопае гроба ти и да хвърли шепа пръст върху тебе — не, мили приятелю, тогава бих се задушил от мъка. И тъй внимавай и запомни много добре какво казвам, няма да го повторя: ние двамата сме в еднаква опасност, болестта може да повали мене или тебе. Следователно ще останем заедно; или двамата ще загинем, или ще се изплъзнем от тази проклета чума. Ако ти се разболееш и умреш, ще бъдеш погребан от мене, трябва да приемем това. Но ако аз съм този, комуто е писано да умре, тогава ти, както желаеш, погреби ме или избягай, все едно ми е. Преди това обаче, скъпи, няма да се измъкнеш, запомни го! Ние ще се нуждаем един от друг. А сега си затваряй муцуната. Не искам да слушам нищо повече, потърси някъде из обора ведро, та най-после да издоим кравата.

Така и стана — от този миг Голдмунд беше човекът, който заповядваше, а Роберт изпълняваше, при това и двамата се чувстваха добре. Роберт вече не направи опит да избяга. Каза само примирително:

— В един миг се страхувах от тебе. Когато излезе от къщата на мъртъвците, лицето ти не ми хареса. Мислех, че чумата те е хванала. Но дори и да не е била чумата, то лицето ти бе променено. Толкова лошо ли беше онова там, вътре, което си видял?

— Не беше лошо — каза Голдмунд колебливо. — Там, вътре, не видях нищо повече от това, което предстои на мен, на теб и на всички, дори и да не се заразим от чума.

При по-нататъшното си странстване те навред се натъкваха на черната смърт, която върлуваше из страната. Някои села не допускаха чужденци. В други можеха безпрепятствено да минават по всички улици. Много селски стопанства бяха изоставени, много непогребани групово изтляваха по полето или в стаите. В оборите ревяха неиздоени или гладуващи крави или животните тичаха подивели из полето. Приятелите издояваха и нахранваха някоя и друга крава и коза, заколваха и опичаха в покрайнината на гората козле или прасенце, пиеха вино или шира от някое станало безстопанствено мазе. Живееха добре, цареше изобилие. Но то им беше приятно само наполовина. Роберт живееше в непрестанен страх от епидемията и при вида на трупове му ставаше лошо, често биваше съвсем побъркан от страх; все мислеше, че се е заразил, дълго държеше главата и ръцете си над пушека на огньовете, които палеха при нощуване (това се смяташе за лечително), дори насън се опипваше дали по краката и ръцете му или под мишниците не се появяват подутини.

Голдмунд много пъти го укоряваше, много пъти му се присмиваше. Той не споделяше страха, не споделяше и неговото отвращение; вървеше напрегнат и мрачен през царството на смъртта, страховито привлечен от гледката на страшния мор, с душа, преизпълнена от голямата есен, със сърце, натежало от мъката на режещата коса. От време не време отново му се явяваше образът на вечната майка — бледо, огромно лице, с очи на медуза, с мъчителна усмивка, пълна със страдание и смърт.

Веднъж те стигнаха до малък град; беше солидно укрепен, от портата край цялата градска стена минаваше висока покрита галерия с бойници, но не се виждаше никакъв стражник, нито горе, нито в отворената врата. Роберт се отказа да влезе в града, заклеваше и другаря си да не го прави. Тогава чуха да бие камбана и от градската порта излезе пастор с кръст в ръце, а зад него идеха три товарни коли — в двете бяха впрегнати коне, а в третата чифт биволи; в колите се издигаха камари от трупове. Няколко слуги в странни дрехи, с лица, скрити от ниско спуснати качулки, вървяха отстрани и караха животните.

С бледо лице Роберт изчезна; Голдмунд последва колите с мъртъвците на известно разстояние, извървя подире им няколкостотин крачки, но не стигнаха до гробището, а сред пуста безлесна равнина, където беше изкопана яма, дълбока само колкото три копки с лопата, ала голяма като зала. Голдмунд стоя и гледа как слугите с пръти и лодкарски куки сваляха труповете от колите и на купчина ги хвърляха в големия изкоп, как духовникът, мънкайки нещо, размахва своя кръст над тях и после си тръгна, а слугите запалиха голям огън от всички страни на плиткия гроб, мълчаливо се изтеглиха обратно към града, без някой да стигне до мисълта да зарие ямата. Голдмунд гледаше към нея. Там трябва да лежаха петдесет или повече нахвърляни едно върху друго тела, много от тях голи. Вкочанена и сякаш жалеща тук и там стърчеше някоя ръка или крак, нечия риза леко се развяваше от вятъра.

Когато Голдмунд се върна, Роберт едва ли не на колене го молеше колкото може по-бързо да продължат пътя си. Той имаше причина за тази молба, в отсъстващия поглед на Голдмунд виждаше една вече твърде добре позната му вглъбеност и скованост, някакво обръщане към ужасното, някакво страховито любопитство. Не му се удаде да задържи приятеля си. Голдмунд отиде в града сам.

Мина през неохраняваната порта и като чуваше стъпките си да кънтят по каменната настилка, в паметта му се появяваха много градчета и много порти, през които бе влизал, спомняше си как там го бяха посрещали детски викове, момчешки игри, женски караници, удари на ковашки чукове по благозвучни наковални, тракане на коли и какви ли не още звуци, тънки и груби шумове, чието проехтяване едно през друго сплиташе като мрежа и огласяше многообразието от човешки дейности, радост, задължения и общуване. Сега тук, в тази празна врата и по тези пусти улици, не ехтеше нищо, не се смееше никой, не викаше никой — всичко беше застинало в смъртно безмълвие, при което бъбривата мелодия на течаща чешма звучеше твърде високо и почти шумно. Зад някакъв отворен прозорец се виждаше хлебар посред хлябове и бели хлебчета; Голдмунд посочи едно бяло хлебче на пекаря, а той му го поднесе предпазливо върху дългата лопата, изчака да сложи парите на лопатата и затвори прозорчето сърдито, но без крясъци, когато чужденецът, захапал хляба, отмина, без да плати. Пред прозорците на хубава къща имаше цяла редица пръстени саксии, в които иначе биха цъфтели цветя, но сега от тях висяха изсъхнали листа над празни чирепи. От друга една къща долитаха хълцания и жалостиви детски гласове. В следващата уличка обаче Голдмунд видя горе до висок прозорец да стои хубаво момиче и да реши косите си; той се взира в нея, докато непозната усети погледа му и сведе очи към него, като се изчерви и също го изгледа, и когато й се усмихна приятелски, по поруменялото й лице бавно мина лека усмивка.

— Скоро ли ще свършиш с ресането? — извика Голдмунд нагоре. Непознатата усмихната се надвеси през прозореца със светнало лице. — Още ли не си болна? — попита той, а тя поклати глава. — Тогава ела с мен, да се махнем от този мъртъв град! Ще идем в гората и ще заживеем добре.

Тя го изгледа въпросително.

— Не размишлявай дълго. Казвам го сериозно — извика Голдмунд. — С майка си и баща си ли живееш, или работиш при чужди хора? Разбира се, при чужди. Тогава ела, мило дете, остави старите хора да умират, ние сме млади и здрави, нека още известно време да поживеем добре. Ела, мургавичката ми, казвам го сериозно.

Тя го гледаше изпитателно, с колебание, с почуда. Той бавно продължи пътя си, шля се през една безлюдна улица, през втората и после бавно се върна. Ето че момичето все още стоеше на прозореца, приведе се надолу и се зарадва, че той идва отново. Тя кимна. Голдмунд бавно продължи да върви, тя скоро го последва и го настигна пред градската порта с малък вързоп в ръце и червена кърпа на главата.

— А как се казваш? — попита я той.

— Лене. Идвам с тебе. Ох, тук в града е толкова лошо, всички умират. Само да се махна, само да се махна!

Близо до градската порта, зле настроен, бе приклекнал Роберт. Когато се зададе Голдмунд, той скочи и щом видя момичето, отвори широко очи. Този път не се подчини веднага, а започна да се оплаква високо и да прави сцени. Това, че някой искал да измъкне една личност от проклетата чумна дупка и да я поведе със себе си и да го накара да търпи тази компания, било повече от лудост, било предизвикателство към Бога и той се противопоставял, нямало повече да върви с него, търпението му било изчерпано.

Голдмунд го остави да се оплаква и проклина, докато Роберт притихна.

— И така — каза той — достатъчно дълго ми опява. Сега ще тръгнеш с нас и ще се радвам, че имаме толкова хубава приятелка, тя се казва Лене и ще остане с мен. Но искам да доставя радост и на тебе, Роберт. Слушай, сега ние ще живеем известно време спокойни, здрави и ще се махнем от пътя на чумата. Ще си потърсим някое хубаво място с празна колиба или сами ще си издигнем една, там ние с Лене ще бъдем домакин и домакиня, а ти ще си нашият приятел и ще живееш у нас. И в това време ще ни бъде хубаво и приятно. Съгласен ли се?

О, да, Роберт бил напълно съгласен, ако не се иска нищо от него, ако не се иска да подава ръка на Лене или да докосва дрехите й…

— Не — каза Голдмунд, — такова нещо не се изисква, то дори ще ти е най-строго забранено. Да докоснеш Лене, макар и само с пръст! И наум да не ти идва!

И така, тримата продължиха да вървят, отначало мълчаливо, след това постепенно момичето се разприказва. Колко радостно било, че отново можело да види небе и дървета, и ливади, толкова ужасно било там в чумния град, с думи не можело да се изкаже. И Лене започна да разказва и да разтоварва душата си от тъжните и страхотни картини, които й се бе наложило да гледа. Тя разправи няколко истории, лоши истории, в малкия град сигурно е било ад. От двамата лекари единият бил умрял, другият ходел само при богатите, в много къщи лежали мъртви и се разлагали, защото никой не ги изнасял, а в други тези, които погребват, крадели, оплячкосвали, изнасилвали, а често те заедно с труповете измъквали от леглата и още живи болни и ги мятали в каруците за мърша — заедно с мъртвите хвърляли и тях в ямите. Тя можеше да разказва за различни грозни неща, никой не я прекъсна. Роберт слушаше с ужас и удоволствие, а Голдмунд остана тих и равнодушен, той искаше страховитото да се излее и не добави нищо. Пък и какво би могъл да каже? В края на краищата Лене се умори, потокът от думите й секна. Тогава Голдмунд почна да върви по-бавно и поде съвсем тихо песен с много строфи и с всяка строфа гласът му ставаше по-силен. Лене взе да се усмихва и Роберт слушаше ощастливен и дълбоко удивен — никога досега не бе чувал Голдмунд да пее. Всичко можеше той, този Голдмунд! Ето го сега, върви и пее, чуден човек! Пееше изкусно и чисто, но приглушено. И Лене още при втората песен тихичко му заприглася, а скоро встъпи и с пълен глас. Свечеряваше се, далеч отвъд безлесната равнина тъмнееха гори, а зад тях бяха сините ниски планини, чиято синева някак отвътре ставаше по-наситена. Ту весело, ту тържествено в такт с техните крачки звучеше и песента.

— Днес ти си толкова доволен — каза Роберт.

— Да, доволен съм, естествено, днес съм доволен. Намерих си толкова хубаво момиче. Ех, Лене, колко е хубаво, че слугите по погребенията те оставиха за мене! Утре ще си намерим малка наша родина, там ще ни бъде добре и ще сме радостни, че още сме здрави и живи. Лене, някога през есента виждала ли си в гората големите гъби, които охлювите толкова много обичат и които могат да се ядат?

— О, да — усмихна се тя, — много пъти съм ги виждала.

— Тъкмо толкова кафява като тях е и косата ти, Лене, а и така хубаво мирише. Ще си попеем ли още? Или ти може би си гладна? В раницата ми има нещо хубаво.

На другия ден те намериха това, което бяха търсили. В една малка брезова горичка имаше колиба от необелени стволове, може би на дървосекачи или построена някога от ловци. Тя беше празна, вратата лесно се отвори и дори Роберт се съгласи, че това е хубава колиба и местността е здрава. Пътем бяха попаднали на кози, които скитаха без пастир, и взеха със себе си една хубава коза.

— Е, Роберт — каза Голдмунд, — макар да не си бил строител, все пак ти някога си бил дърводелец. Трябва да заживеем тук и следва да издигнеш междинна стена в нашия замък така, че да имаме две стаи, едната за Лене и мене, другата за тебе и за козата. За ядене вече нямаме много, за днес ще трябва да се задоволим с козе мляко, все едно дали е много или малко. Следователно ти ще издигнеш стената, а ние двамата ще нагласим местата за нощуване на всички ни. Утре аз ще отида да търся храна.

Всички веднага се заловиха за работа. Голдмунд и Лене тръгнаха да търсят слама, папрати и мъх за своето ложе, а Роберт наточи ножа си о един камък и взе да реже тънки стебла за стената. Той не можеше да свърши това за един ден и вечерта излезе да спи на открито. Голдмунд намери в Лене една сладка партньорка, плаха и неопитна, но пълна с любов. Той кротко я взе на гърдите си, будува дълго и слуша биенето на сърцето й и когато тя отдавна, уморена и утолена, бе заспала. Вдъхваше мириса на кестенявата й коса и се притискаше до нея, но същевременно мислеше за голямата плитка яма, в която преобразеният дявол бе хвърлил всички коли, пълни с трупове. Животът беше хубав, щастието красиво и мимолетно, красиво и бързо увяхваше и младостта.

Много хубава стана и междинната стена в колибата, накрая и тримата работиха по нея. Роберт искаше да покаже какво може и усърдно говореше какво още иска и умее да построи, ако разполагал с тезгях и инструменти, с винкелови железа и гвоздеи. Но тъй като нямаше нищо освен ножа и двете си ръце, задоволи се с това да нареже десетина брезови стебла и от тях да направи груба, здрава преграда на пода на къщичката. Двете помещения, така разпореди той, трябваше да се получат, като преградата се надстрои с преплетени клони на жълтуга, за което беше необходимо време, но бе приятно и хубаво, всички му помагаха. Между другото Лене трябваше да ходи да бере боровинки и да наглежда козата, а Голдмунд с малки обиколки изучаваше местността, дебнеше да открие храна, разузнаваше за съседства и донасяше със себе си едно или друго. Надлъж и нашир из околността нямаше жив човек, тъкмо от това Роберт беше много доволен, бяха осигурени срещу зараза и враждебност; но то имаше и лоша страна — не се намираше почти нищо за ядене. Наблизо се виждаше изоставена селска къща, този път без мъртъвци, и Голдмунд предложи да изберат нея за квартира вместо тяхната съградена от неодялани дървета къщичка. Роберт ужасен се отказа и гледаше с неодобрение на Голдмунд, загдето влиза в празната къща, а всяко нещо, което донасяше оттам, трябваше първо да бъде опушено и измито, преди той да го докосне. Това, което Голдмунд намери там, съвсем не беше много: две табуретки, едно ведро за мляко, няколко пръстени съда, брадва; но един ден той улови сред полето две изгубили се кокошки, Лене беше влюбена и щастлива; и на тримата правеше удоволствие да изграждат своя скромен дом и всеки ден да го правят малко по-хубав. Липсваше им хляб, но пък успяха да хванат още една коза и да открият нивичка е цвекло. Минаваха ден след ден, стената от плет беше готова, местата за спане — подобрени, бе направено и огнище. Потокът не беше надалеч, водата бистра и сладка. И често по време на работа се чуваше песен.

Един ден, когато заедно пиеха млякото си и възхваляваха живота в своя дом, Лене изведнъж мечтателно каза:

— Но какво ще стане, когато дойде зимата?

Никой не й отговори — Роберт се усмихна, Голдмунд се загледа странно пред себе си. Постепенно Лене забеляза, че никой не мисли за зимата, че никой не мисли особено сериозно толкова дълго време да остават на едно и също място, че този роден дом не е роден дом, че е заживяла сред скитници. И тя падаше духом. Тогава Голдмунд шеговито и окуражаващо й каза като на дете:

— Лене, ти си дъщеря на селяни, а те винаги се грижат за всичко отдалеч. Не се страхувай, отново ще си намериш дом, когато времето на чумата свърши, то няма да трае вечно. Тогава ще се върнеш при родителите си или ако имаш някой друг, отново ще постъпиш на работа в града и ще си имаш прехрана. Сега обаче е още лято и навред из околността има мор, а тук е хубаво и ние се чувстваме добре. Ето защо ще останем на това място толкова дълго или толкова кратко, колкото ни харесва.

— А после? — извика Лене буйно. — После всичко ли ще свърши? И ти ще си отидеш ли? Ами аз?

Голдмунд хвана плитката й и кротко я притегли към себе си.

— Малко глупаво дете — каза той, — забрави ли вече слугите, които прибират мъртвите, и домовете, където не е останал жив човек? Трябва да се радваш, че не си там, не лежиш в ямата и дъждът не вали върху ризката ти. Трябва да мислиш, че си се измъкнала, че в жилите ти тече топла кръв, да се смееш и пееш.

Тя още не бе примирена с това.

— Но аз не искам отново да поемам на път — оплака се Лене, — не искам да те пусна да си тръгнеш, не. Човек не може да бъде радостен, щом знае, че всичко това ще свърши скоро, ще отмине, ще изчезне.

И още веднъж Голдмунд й отвърна приветливо, но и с един скрит тон на заплаха в гласа:

— Малка Лене, над това вече са си блъскали главите всички мъдреци и светци. Няма щастие, което да трае дълго. Но ако за теб това, което имаме сега тук, не е достатъчно добро и вече не ти доставя радост, тогава аз начаса ще подпаля къщичката и всеки от нас ще тръгне по своя път. Нека бъде като си е, Лене, достатъчно говорихме.

Така и остана, тя се примири, но върху радостта й бе паднала сянка.