Херман Хесе
Нарцис и Голдмунд (6)

6

Един ден отец Анселм извика Голдмунд в своята аптека, в неговата хубава, чудно ухаеща стая с билки. Тук всичко бе добре познато на Голдмунд. Отецът му показа едно растение, изсушено между два листа попивателна хартия, чистичко съхранено и попита дали го познава и би ли могъл да опише точно как то изглежда в полето. Да, Голдмунд можеше, растението се казваше жълт кантарион. Трябваше внимателно да опише всичките му белези. Старият монах беше доволен и поръча на своя млад приятел да набере доста голям сноп такива растения и му издаде къде са любимите им места, където растат.

— В замяна ще получиш един свободен от занятие следобед, мили мой, надявам се, че нямаш нищо против това и че нищо няма да загубиш. И познанията за природата са наука, не само вашата глупава граматика.

Голдмунд поблагодари за толкова добре дошлото поръчение няколко часа да събира цветя, вместо да седи в училище. И за да бъде радостта му съвършена, от отговорника на конюшнята той измоли да му даде коня Блес и малко след обяда изведе от обора животното, което буйно го поздрави, подскочи и радостно затропа навън в топлия светъл ден. Един час или дори повече Голдмунд язди, разхождайки се, наслади се на въздуха и аромата в полето и преди всичко на ездата, после си спомни своята задача и потърси едно от местата, които отецът му бе описал. Там завърза коня под сенчест явор, побъбри с него, даде му да хапне хляб и се зае да търси растенията. Тук се простираха няколко ниви, оставени на угар и обрасли с различни бурени; имаше дребни, жалки макове с последни бледи цветове и вече много зрели семенни кутийки, сред изсъхналите вейки от фий цъфтяха с цвета на небето сини жлъчки, посърнали лютичета. Няколкото купчини гранични камъни, струпани между две ниви, бяха населени с гущери, редом стърчаха и първите стъбла на покрития с жълти цветове кантарион и Голдмунд започна да бере. След като бе събрал пълен наръч, седна на камъните да си почине. Беше горещо и той жадно поглеждаше към сянката на далечната покрайнина на гората, но и не искаше да се отдалечи толкова от растенията и от коня си — оттук можеше да го вижда. И той продължи да седи на топлия камънак, седеше неподвижно, та скрилите се гущерчета отново да се появят и да ги наблюдава, вдъхна мириса на жълтия кантарион и вдигна дребните му листенца срещу светлината, за да разгледа стотиците мънички пори по тях.

„Чудно — мислеше си той, — ето всяко от тези хиляди листенца е така пронизано, сякаш е мъничко звездно небе и е фино, същинска дантела.“ Чудно и непонятно беше всичко — гущерчетата, растенията, камъните, изобщо всичко. Отец Анселм, който толкова го обичаше, вече не можеше да събира сам тази билка, боляха го краката, имаше и дни, когато биваше неподвижен, а не можеше да се излекува със собственото си лекарско умение. Вероятно той скоро някой ден ще умре, а тревите в стаичката ще продължат да ухаят, но стария отец няма да го има вече. А може би отец Анселм ще живее още дълго, навярно десет или двадесет години, и все ще бъде с тази тънка бяла коса и със същите весели снопчета от бръчици около очите; но с него самия, с Голдмунд, какво ли ще стане след двадесет години? Ах, всичко беше неразбираемо и всъщност тъжно, макар и красиво. Човек не знае нищо. Живее и обикаля по земята или язди през горите и някои неща му изглеждат толкова насърчителни и обещаващи и будят у него копнеж: звезда във вечерното небе, някоя синя цъфнала камбанка, едно тръстиково зелено езеро, окото на човек или на крава, а понякога от всичко това започва да ти се струва, че мигом ще се случи нещо нивга невиждано, но по което отдавна си изпитвал копнеж, от всичко ще се свлече един воал, а после това отминава, не се случва нищо и загадката остава неразрешена и пак нищо не е избавено от тайното вълшебство. Накрая човек остарява, изглежда толкова сбръчкан като отец Анселм или толкова мъдър като игумена Даниел, може би все още и тогава не знае нищо, не престава да очаква и да се вслушва.

Голдмунд вдигна една празна охлювна черупка, тя протрака слабо между камъните, беше силно нагрята от слънцето. Потънал в мисли, той наблюдаваше извивките на черупката, тази издълбана спирала, капризното й изтъняване при върха, празната бездна, в която просветваше седеф. Затвори очи, за да усети формите й само с опипващите си пръсти, това му беше стара привичка и игра. Въртейки празната раковина между пръстите си, той я опипваше, като ги плъзгаше по нея, без натиск, сякаш галеше формите й, щастлив от чудото на образуванието, от вълшебството на телесното. Това, мислеше той мечтателно, е един от недостатъците на училището и учеността, изглежда, че е тенденция на духа да вижда и да изобразява всичко така, сякаш е плоско и само с две измервания. Изглеждаше му, че характеризира слабост или недостойнство на цялата разумна същност, но не можа да задържи тези мисли, охлювната черупка се изплъзваше от пръстите му, чувстваше се уморен и сънен. Привел глава над своите треви, които, увяхвайки, почнаха да ухаят все по-силно и по-силно, заспа на слънцето. По обувките му пробягваха гущерчета, на коленете му вехнеха растенията, под явора чакаше Блес и ставаше нетърпелив.

От далечната гора се зададе някой, една млада жена с избеляла синя рокля, червена кърпа, вързана около черните коси, с помургавяло от летен загар лице. Жената идваше все по-близо, в ръката си имаше вързоп, а в устата — малък яркочервен карамфил. Тя видя приседналия на камъните, дълго го наблюдава отдалеч, любопитно и недоверчиво. Видя, че спи, внимателно се приближи с кафяви голи нозе, спря пред самия Голдмунд и го загледа, недоверието й се стопи, красивият заспал младеж не изглеждаше опасен, той дори й хареса. „За какво ли е дошъл тук из тези угари?“ Цветя бе събирал, забеляза това с усмивка, а те вече бяха посърнали.

Голдмунд отвори очи, завръщайки се от сънните гори. Главата му лежеше на меко, бе положена в скута на жена и в сънените му учудени очи отблизо се вглеждаха чужди очи, топли и кафяви. Той не се изплаши, това не беше опасност, топлите кафяви звезди приветливо се снишиха. Сега жената се усмихна на удивения му поглед, усмихна се много ведро, бавно и на неговото лице се появи усмивка, по усмихнатите му устни се докосна устата на жената, те се поздравиха с една лека, кротка целувка, при която Голдмунд незабавно си спомни онази вечер в селото и малкото момиче с плитките. Но целувката още не беше свършила. Устата на жената продължаваше да бъде върху неговата, продължи да играе, да дразни и примамва и накрая обхвана устните му със сила и жажда, завладя кръвта му и я разбуни до дълбина; и в дългата безмълвна игра мургавата жена, кротко поучавайки го, се отдаде на момчето, остави го да търси и намира, остави го да се разпали и да угаси жарта. Прелестното бързолетно блаженство на любовта се издигна над него, засия златно и опалващо, замря и угасна. Той лежеше със затворени очи, с лице върху гърдите на жената. Не бе изречена нито дума. Жената стоеше тихо, леко галеше косите му и го остави бавно да се съвземе. Най-после той отвори очи.

— Ей, ти — рече той, — коя си?

— Аз съм Лизе — отвърна тя.

— Лизе — повтори той името сякаш го опитваше на вкус. — Лизе, ти си мила.

Тя приближи устата си до ухото му и пошушна:

— Ей, това за първи път ли ти беше? Никоя ли не си обичал преди мене?

Той поклати глава. Тогава изведнъж се изправи и се огледа наоколо, огледа полето и небето.

— Ох — извика Голдмунд, — слънцето почти залязва. Трябва да се връщам.

— Че къде?

— В манастира при отец Анселм.

— В „Мариаброн“? Та ти оттам ли си? Не искаш ли още да останеш при мене?

— На драго сърце.

— Ами тогава остани.

— Не, не, ще бъде непочтено. Трябва да събера още много от билката.

— Ти все ли си в манастира?

— Да, ученик съм. Но няма да остана там. Мога ли да дойда при теб, Лизе? Къде живееш, къде е твоят дом?

— Не живея никъде, съкровище. А искаш ли да ми кажеш името си? Голдмунд се казваш, така ли? Целуни ме още веднъж, малки Голдмунд, тогава ще можеш да си тръгнеш.

— Не живееш никъде? Че къде спиш тогава?

— Ако поискаш, с теб в гората или в сеното. Ще дойдеш ли тази вечер?

— О, да, къде мога да те намеря?

— Можеш ли да викаш като сова?

— Никога не съм опитвал.

— Опитай.

И той опита, тя се засмя, беше доволна.

— Тогава тази нощ излез от манастира и извикай като сова, а аз ще съм наблизо. Харесвам ли ти, малки Голдмунд? Харесвам ли ти, детенце?

— Ах, много ми харесваш, Лизе. Ще дойда. Бог да те пази, а сега трябва да си тръгвам.

На свечеряване Голдмунд се върна в манастира, от коня му излизаше пара — беше радостен, че намери отец Анселм много зает. Един от братята за удоволствие бе газил бос в потока и бе настъпил парче от глинен съд.

Сега беше важно да намери Нарцис. Попита един от служещите братя, които работеха в трапезарията. Не, каза той, Нарцис нямало да дойде на вечеря, днешният му ден бил определен за пост и сега сигурно спял, тъй като през нощта имал бдение. Голдмунд забърза. Спалнята на неговия приятел за времето на дългите упражнения беше в една от килиите за покаяние във вътрешния манастир. Без да се замисля, той се устреми нататък. Ослуша се при вратата, нищо не се чуваше. Пристъпи тихо. Сега не вземаше под внимание, че това бе забранено.

В здрача на тесния нар лежеше Нарцис и приличаше на мъртвец, както лежеше по гръб, скован, с бледо изострено лице, с ръце, кръстосани на гърдите. Но очите му бяха отворени, не спеше. Мълком изгледа Голдмунд без упрек и все още без да се помръдне, видимо се бе намирал в някаква вглъбеност, в някакъв друг свят и в друго време, тъй че с мъка позна приятеля си и схвана думите му.

— Нарцис, извинявай, извинявай, мили, че ти преча, че те смущавам, не го правя от своеволие. Зная, че всъщност ти сега не бива да говориш с мене, но все пак го направи, много те моля.

Нарцис се замисли, като в един момент примигваше бързо, сякаш полагаше усилия да се разбуди.

— Необходимо ли е? — попита той с угаснал глас.

— Да, необходимо е. Идвам, за да си взема сбогом.

— Тогава значи е необходимо. Ти не си дошъл напразно. Ела седни при мене. Има четвърт час време, после започва първото бдение.

Той се бе поизправил и отслабнал, вече седеше на голия нар. Голдмунд приседна до него.

— Прощавай — каза той с чувство на вина. Килията, голият нар, крайната будност на Нарцис и пренапрегнатото му лице, неговият полуотсъстващ поглед, всичко несъмнено показваше колко много той пречи тук.

— Няма какво да прощавам. Не се съобразявай с мене, нищо ми няма. Казваш, че искаш да си вземеш сбогом. Следователно си тръгваш, така ли?

— Тръгвам още днес. Не мога да ти разкажа. Внезапно всичко ме доведе до решението.

— Баща ти ли е тук, или си получил вест от него?

— Не, нищо. Яви се самият живот. Тръгвам си без баща, без разрешение. Опозорявам и теб, драги, бягам оттук.

Нарцис оглеждаше дългите си бели пръсти, които, изтънели и призрачни, се подаваха от широките ръкави на расото. В строгото му, твърде уморено лице я нямаше, но в неговия глас можеше да се долови една усмивка, когато каза:

— Имаме съвсем малко време, драги. Кажи ми само необходимото и го кажи ясно и кратко. Или аз трябва да ти разправя какво се е случило с теб?

— Разправи — помоли Голдмунд.

— Ти си се любил, малко момче, познал си жената.

— Че откъде пък може да го знаеш?

— Сам ме улесни да го открия. Твоето състояние, приятелю, носи всички белези на оня вид опиянение, което се нарича влюбеност. А сега, моля те, говори.

Плахо Голдмунд сложи ръка върху рамото на приятеля си.

— Е, ти вече го каза. Но този път не го изрази достатъчно добре, Нарцис, а неточно. То е съвсем друго. Бях по нивите отвън и в горещината заспах; а когато се събудих, главата ми лежеше на коленете на една красива жена и веднага почувствах, че е дошла майка ми, за да ме вземе при себе си. Не че смятах тази жена за майка ми, тя имаше тъмнокафяви очи и черни коси, а моята майка бе руса, какъвто съм и аз, тя изглеждаше съвсем различно. Но все пак в себе си носеше нещо майчинско, това беше неин призив, вест от нея. Сякаш от сънищата на собственото ми сърце неочаквано бе дошла една красива непозната жена; която държеше моята глава на скута си и ми се усмихваше като цвете, беше мила с мен. Още при първата й целувка почувствах, че нещо се стапя в мене и по един чудесен начин ми причинява болка. Целият копнеж, който някога съм усещал, всички мечти, целият сладък страх, цялата тайна, която бе спала в мене, се събуди, всичко бе преобразено, омагьосано, всичко бе добило смисъл. Тя ме бе научила какво значи жена и какви са тайните й. За половин час ме бе направила по-възрастен с много години. Сега зная много неща. Най-неочаквано узнах и това, че моето оставане в тази обител вече не бива да продължава нито един-единствен ден. Ще тръгна, щом настъпи нощта.

Нарцис го слушаше и кимаше с глава.

— Изведнъж се е появило — каза той, — но тъкмо това очаквах. Много ще те мисля. Ще ми липсваш, приятелю, мога ли да направя нещо за теб?

— Ако ти е възможно, кажи на нашия игумен една дума, за да не ме прокълне напълно. Тук той е единственият човек освен тебе, чието мнение не ми е безразлично. Неговото и твоето.

— Зная… Имаш ли някакви други изисквания?

— Да, една молба. Ако по-късно се сетиш, помоли се някога за мен. И така… благодаря ти!

— За какво, Голдмунд?

— За твоето приятелство, за търпението ти и за всичко. Също и за това, че днес ме изслушваш, когато ти е трудно. А още и защото не се опита да ме задържиш тук.

— Как бих могъл да поискам да те задържа? Ти знаеш какво мисля за това. Но къде смяташ да отидеш. Голдмунд? Имаш ли някаква цел? При онази жена ли отиваш?

— Да, тръгвам с нея. Нямам цел. Тя е непозната, чужденка, без родина, така изглежда, вероятно е циганка.

— Е, добре. Но кажи ми, драги, знаеш ли, че твоят път с жената може би ще бъде съвсем кратък? Ти не бива твърде много да се уповаваш на нея, мисля аз. Навярно тя има роднини, навярно мъж: кой знае как ще те приемат там!

Голдмунд се облегна на своя приятел.

— Зная това — каза той, — макар досега да не съм разсъдил над него. Вече ти казах, нямам цел. И жената, която беше безкрайно мила е мене, не е моята цел. Отивам при нея, но не точно заради самата нея. Отивам, защото трябва, защото нещо ме зове. — Той замълча и въздъхна, те стояха облегнати един на друг, тъжни и все пак щастливи от чувството за нерушимостта на приятелството им. После Голдмунд продължи: — Ти не бива да смяташ, че съм бил съвсем сляп и нямам понятие от нищо. Не. Отивам на драго сърце, защото чувствам, че така трябва да бъде, и защото днес преживях нещо наистина чудесно. Но не си въобразявам, че там ще се потопя само в щастие и задоволство. Мисля си: пътят ще бъде тежък. И все пак ще бъде хубав, надявам се. Чудесно е да принадлежиш на една жена, да се отдаваш! Не ми се присмивай, ако това звучи глупаво. Но, виждаш ли, да обичаш една жена, да й се отдаваш, да я обгръщаш цяла и да се чувстваш обгърнат от нея, не е същото, каквото ти наричаш „да бъдеш влюбен“. И се отнасяш към него малко с присмех. Не е за осмиване. За мен това е пътят към живота и пътят към смисъла на живота. Е, Нарцис, трябва да те оставя. Обичам те, Нарцис, и ти благодаря за това, че днес пожертва за мене малко от съня си. Трудно ми е да се разделя с тебе. Ще ме забравиш ли?

— Не натъжавай моето и своето сърце. Никога няма да те забравя. Ти ще дойдеш отново, моля те за това и го очаквам. Ако някога ти тръгне зле, ела при мен и ме повикай. Бъди щастлив, Голдмунд. Бог да е с тебе!

Нарцис се беше изправил. Голдмунд го прегърна. И тъй като знаеше плахостта на своя приятел пред ласките, не го целуна, а само погали ръцете му.

Нощта настъпваше. Нарцис затвори зад себе си вратата на килията и тръгна към църквата, сандалите му шляпаха по каменните плочи. Голдмунд гледаше подир слабата фигура с очи, пълни с обич, докато в края на коридора тя изчезна като сянка, погълната от мрака на църковната врата, погълната и подтикната към упражнение, към дълг, към добродетел. Колко чудно, колко безкрайно странно и объркано беше всичко! Колко странно и вдъхващо страх бе и това да отиде при приятеля си с препълнено сърце в разцвета на своята опияненост от любовта, тъкмо в час, когато той медитира, чезне в пост и бдения, приковава на кръст и принася в жертва младостта, сърцето си и своите чувства и се подчинява на най-строгата школа на послушанието, за да служи само на духа и за да бъде всецяло minister verbi divini!^[1]

Намери го легнал, смъртно уморен и угаснал, с бледо лице и отслабнали ръце, изглеждаше като мъртъв и все пак веднага бодро и приветливо посрещна приятеля си и посвети на влюбения, който още миришеше на жена, своето оскъдно време за отдих между изкупителните упражнения и го изслуша. Чудно и чудно красиво беше също, че съществуваше такъв вид любов, безкористна, одухотворена любов. Колко по-различна беше тя от любовта днес сред огряното от слънце поле, от тази опияняваща и недържаща сметка за нищо игра на чувствата! Но и двата вида бяха любов. Ето че сега Нарцис беше изчезнал за него, след като и в този последен час още веднъж толкова ясно му бе показал колко съвършено различни и несравними един с друг бяха те. Нарцис вече коленичеше пред олтара на уморените си колене, подготвен и просветлен за нощ, пълна с молитви и съзерцание, в която не му бяха позволени повече от два часа спокойствие и сън, докато той, Голдмунд, бягаше оттук, за да намери някъде под дърветата своята Лизе и да повтори онази сладка, животинска игра с нея. Нарцис би съумял да каже върху това нещо, което заслужава внимание. Е, да, той, Голдмунд, не беше Нарцис. Не бе задължен да обосновава тези красиви и страшни загадки и обърквания и да произнася важното за тях. Негов дълг бе единствено да продължава по-нататък своя неизвестен и глупав път на Голдмунд. Негов дълг бе единствено да се отдава и да обича приятеля си, който се моли в нощната църква, не по-малко, отколкото красивата топла млада жена, която го чака.

Когато той със сърце, бълнувано от сто противоречиви чувства, се промъкваше под липите на двора и търсеше изхода през мелницата, все пак трябваше да се усмихне, изведнъж спомняйки си онази вечер, в която някога заедно с Конрад бе напуснал манастира по същия този таен път, за да отиде „в селото“. Как възбуден и с таен страх тогава бе предприел малкия забранен излет, а днес тръгваше завинаги, тръгваше по много по-забранен и опасен път, а при това не изпитваше страх, не мислеше за вратар, за игумен и учител.

Този път над потока не бяха поставени дъски и той трябваше да го премине без мост. Съблече дрехата си и я хвърли на другия бряг, после гол мина през дълбокия бързоструен поток, до гърди в студената вода.

Когато на отвъдния бряг се обличаше отново, мислите му се върнаха към Нарцис. С голяма засрамваща неоспоримост сега той разбра, че в този час не прави нищо друго освен това, което приятелят му бе знаел предварително и към което го бе тласнал. Свръхясно видя отново оня мъдър, малко присмехулен Нарцис, който го бе слушал да изрича толкова много глупости, и оня, който някога във важен час му бе отворил очите с болка. Някои от думите, които тогава Нарцис му бе казал, и сега отново съвсем ясно чуваше. „Ти спиш на гръдта на майката, аз будувам в пустинята… Твоите сънища са за момичета, моите — за момчета.“

В продължение на един миг сърцето му се сви, като че ли замръзваше, и той стоя страшно сам в нощта. Зад него беше манастирът, само привиден роден дом, но с който от дълго време бе свикнал и все пак го обичаше.

Едновременно обаче той чувстваше и другото, че сега Нарцис вече няма да бъде неговият предупреждаващ и по-добре запознат водач и будител. Днес той, така чувстваше, навлиза в страна, където сам трябва да намери пътищата и където никакъв Нарцис няма да го води. Беше радостен, че осъзна това: изпитваше потиснатост и срам, когато обръщаше очи назад, към времето на своята зависимост. Сега беше зрящ, не беше дете и ученик. Добре бе да помни това. Но въпреки всичко колко трудно му бе да се сбогува! Да знае, че приятелят му коленичи там, в църквата, и нищо не може да му даде, с нищо не може да му помогне, не може да му принадлежи! А сега за дълго време, навярно завинаги, ще бъдат разделени, няма да знае нищо за Нарцис, няма да чува вече гласа му, да съзира неговото благородно око.

Голдмунд се откъсна от тази мисъл и пое по каменлива пътека. Когато се бе отдалечил на стотина крачки от стената на манастира, спря, пое дъх и колкото можеше по-добре, издаде вик на сова. От далечината нагоре по потока му отвърна същият вик на сова.

„Крещим един към друг като животни“ — помисли той и си спомни часа на любовта от следобеда; едва сега стигна до съзнанието му, че той и Лизе най-сетне, чак накрая, когато завършиха милувките им, размениха няколко думи, а и тогава само малко и незначителни. А какви дълги разговори бе имал с Нарцис! Но сега, така изглеждаше, бе навлязъл в свят, където не се говореше, където се примамваха един към друг с викове на сова, където думите нямаха значение. И той бе съгласен с това, днес вече не изпитваше никаква потребност от думи или мисли, а само от Лизе, само от това безсловесно, сляпо, нямо докосване и търсене, от едно задъхано сливане.

Лизе беше там, вече идваше отсреща, излизайки от гората. Той простря ръце, за да я докосне, обхвана с нежни, гальовни ръце главата, косата й, шията и тила, нейното стройно тяло, здравите й бедра, обви ръка около нея, продължи да върви с Лизе, без да говори, без да пита „накъде?“. Тя крачеше уверено през нощната гора, а той я следваше с усилие, като лисица или златка; тя сякаш виждаше в мрака, вървеше, без да се блъска, без да се препъва. Голдмунд се остави да бъде воден в нощта, в гората, в сляпата тайнствена страна без слова, без мисли. Вече не мислеше, не мислеше нито за изоставения манастир, нито за Нарцис. Безмълвни, двамата преминаха значителна част от тъмната гора, понякога стъпваха по мек, кадифен мъх, понякога по твърди, изпъкнали от земята корени; понякога между високите редки корони на дърветата над тях се провиждаше светло небе, понякога биваше съвсем тъмно. Храсти го удряха в лицето, къпини закачаха дрехите им. Тя умееше да се оправя навред и намираше излаз. Рядко се спираше, рядко се колебаеше. След доста време те се озоваха между единични, израсли далеч един от друг борове, а по-нататък се извисяваше открито бледото нощно небе; гората свършваше, посрещаше ги долина с ливади, сладко ухаеше на сено. Те прецапаха малък, безшумно протичащ поток: тук, на открито, беше още по-тихо, отколкото в гората: никакви шумящи храсти, никакви промъкващи се нощни животни, не пропукваше никакво сухо дърво. Лизе спря при голяма копа сено.

— Тук ще останем — каза тя.

И двамата седнаха в сеното, и двамата малко уморени, най-после да отдъхнат и се насладят на почивката. Те се изтегнаха, заслушаха тишината, усетиха челата им да изсъхват и лицата им постепенно да се охлаждат. Голдмунд се бе свил в приятна умора, като на игра, присви колене и ги отпусна пак, вдъхваше нощта и аромата на сеното, поемайки дълго дъх, и не мислеше нито за бъдещето, нито за онова, което остави зад себе си. Бавно се поддаде само да бъде привлечен от дъха и топлотата на своята любима и омагьосан, от време на време отвръщаше на ласките на нейните ръце, ощастливен чувстваше как тя постепенно се разпалва и се притиска все по-близо и по-близо до него. Не, тук не бяха потребни нито думи, нито мисли. Прояснено той чувстваше всичко, което беше важно и хубаво, младежката сила и простата здрава красота на женското тяло, неговите възбуда и желание; ясно чувстваше също, че този път тя желае да бъде обичана по-различно отпреди, че този път няма да го прелъстява и поучава, а ще очаква неговата страст и неговото похищение. Мълчаливо остави потоците да протекат през него, щастлив усети как безмълвният тихо разгарящ се огън, който бе жив и в двамата, направи от местенцето ложе — дишаща и жарка среда на цялата мълчалива нощ.

Когато се бе привел над лицето на Лизе и в тъмнината почна да целува устните й, той изведнъж видя нейните очи и чело, озарени от меко сияние, учуден погледна нагоре и видя как мракът се разведрява и светлината бързо се засилва. После, разбрал, се обърна — над дългата линия от тъмните гори изгряваше луната. Удивен, той гледаше бялата светлина да се разлива по челото и бузите на жената, по извитата светла шия и каза тихо и очаровано: „Колко си хубава!“

Лизе се усмихна като надарена, той я полуизправи, притегли я нежно към себе си и пак нежно отдръпна дрехата от шията й, помогна й да я свали и я разсъблече, докато раменете и гърдите й голи, заблестяха в хладната лунна светлина. С очи и устни той следваше нежната сянка, удивляваше се и я целуваше, тя стоеше притихнала със сведен поглед и тържествен израз на лицето, като че ли омагьосана и като че ли в този момент за първи път и тя самата откриваше красотата си като откровение.